Капитан Петко войвода

На 11 май хайдушката дружина влиза в Марония, нахлува в дома на Дебелия Тома и без пушка да пукне, пленява го заедно с шестимата стражари. След това, разтреперан и бледен, всесилният маронски бей трябва да присъства на ужасната гледка как хайдутите изсипват от сандъците разни разписки и полици, и тефтери за раздадени под лихва пари и как с тия безценни книжа слугините подпалват огъня, за да сварят кафето на хайдутите. На дебелогласия протогер (глашатай) е заповядано да обяви на всички жители в града: който има неуредени сметки с Калъп Тома, да дойде да ги уреди. Колкото сухи пари са намерени в къщата и колкото драгоценни вещи има в нея – всичко е изхвърлено през прозорците или раздадено на бедните и това става пред очите на втрещения Тома – докато баснословното негово богатство се пропилява и стопява.

Последната грижа на Петко войвода, преди да си тръгне от Марония, е да повика доброто момиче Аспасия, което спаси дружината, и да я възнагради по царски. Не са жълтиците само, които получава Аспасия. Войводата сваля калпак, покланя се до пояс на ваклото момиче, а след това, хванал с две ръце главата на девойката, целува я по челото с една прощална огнена целувка, която ще стане свиден спомен на момата за през целия живот.

След прощалната целувка заповядва на гайдарджиите на дружината да надуят гайдите и начело на своите момчета преминава през града и отвежда своя пленник и заптиите към зелените гъсталаци на Родопа.

Дивна гледка е това за гражданите на Марония и те за дълго ще има да я помнят.

Дружината се връща в Марония, но твърде късно. Военачалниците разбират Петковата маневра, ала непоправимото не може да се поправи. Войската не може и да преследва Петка, докато скъпият пленник е в негови ръце, нещо повече – принудена е да се изтегли на почетно разстояние от хайдушкия лагер, докато се водят преговори за освобождението на пленниците.

Ето и съдържанието на писмото от страна на войсковия началник в Марония, с което започват тези преговори:

18 май 1876, М 315 чета в Балкана

Изетлю Петко ефенди

Съгласно писмото ви от 13-того аз оттеглих войската си далече от лагера ти само и само да дойдем до едно приятелско споразумение и затуй ви пращам един мюлязим (лейтенант) и двама граждани на Марония и ви моля да освободите Тома бей и шестте заптии. Ако не сторите това сега, то ви моля да ми съобщите какво е точно вашето искане и съм уверен, че ще се задоволи молбата Ви само робите да пазите живи.

Бинбаши (Хилядник майор)

Мехмед Юмер

Табур Кятиби (дружинен писар)

Али Ризи
Искането на Петко войвода било: за да освободи Калън Тома, да бъдат пуснати от затвора няколко души негови ятаци, а също така четирима негови четници, пратени на вечно заточение на остров Кипър. Властта се съгласила да бъдат освободени само ятаците и размяната станала наполовина: 4 заптии срещу ятаците, а Калън Тома заедно с двама заптии останал пленник и след около месец и нещо разкарване из планината бил осъден на смърт от хайдушкия съд и застрелян.

БИТКАТА ЗА МАРОНИЯ

Рано пролетта обаче хайдушкото знаме отново се развява в планината Чобандаг, Дедеагачко, където на 15 март 1877 година става първото сражение между бунтовната дружина и потерите. На 13 юни, един ден преди руските освободителни войски да започнат преминаването на Дунава, в околностите на село Павлюкюпрюсу Петко войвода успява хубавичко да набие един кърагаларин от Фере, а само няколко дена след това с велика радост той и дружината му научават, че руските полкове са минали Дунава и е започнала войната за освобождението на България.

Няколко дена подред Петко и другарите му място не могат да си намерят от радост след научаването на необикновената новина. Дружината се увеличава изведнъж на 60 човека, а до края на годината нараства на триста! Туй вече не е малката бунтовна дружина „Защита“, а цял един партизански полк, който с бързи енергични удари разстройва дълбокия тил на турските войски, а когато към есента на 1877 година започва отлив назад на дезертьори и бежанци, Петко обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (бегълците). За по-малко от шест месеца Петковата дружина води девет битки с турската полицейска и военна сила и до такава степен завладява положението, че в началото на 1878 година тя влиза в Марония и обявява освобождението не само на града, но и на неговата околност. Там се установява дружината и 2 месеца тя очаква руските освободителни войски, но за съжаление не успява да ги дочака. На 19 януари 1878 г. става примирието, на 25 януари казаците на генерал Чернобузов пристигат в Гюмюрджина, на 19 февруари се подписва Санстефанският мирен договор, но той, за съжаление, не включва града Марония в границите на България. Въпреки това Капитан Петко решава да остане там и да брани свободата на града.

Битката за Марония, най-голямата и кръвопролитна битка през цялото хайдутуване на Петка, започва рано заранта на 8 март, когато дежурният по караул, братът на Петко – Стайко – събужда войводата и му навестява, че градът е заобиколен от турска войска. Войводата заповядва да се бие тревога с камбаната, за да се пробуди населението,и да се съберат около него всички мъже, годни да носят оръжие. Камбаната бие, хората – още сънени и стреснати – се събират около войводата, мъжете получават оръжие, а жените и децата получават нареждане да се скрият в къщите си и да не излизат. Самият войвода начело на една въоръжена група излиза към източния край на града, за да опипа противника. И тогава той разбира, че е заграден не от потеря-две, а от три цели дружини редовна войска, подкрепени с многоброен башибозук и черкези от съседните турски села, начело с двамата паши Хасан и Яхия.

След една кратка престрелка Петко се връща в града, където цари безподобен смут, разделя въоръжените хора на четири отряда и ги изпраща да бранят четирите входа на града. Започва се бой. Турците са предпазливи и не настъпват, те още смятат, че в града може да има освен хайдути и московци, но когато разбират, че руси няма, постепенно започват да свиват обръча и да стрелят в защитниците и в къщите. Населението се изплашва. Настъпва невероятна олелия. Петко лети от място на място да въодушевява и окуражава, но в същото време архиерейският наместник пол Филип решава да предаде града. Той праща един гемиджия с писмо, в което предлага на турците да настъпят и обещава, че маронийските гърци ще изоставят Петка, щом се появи турската войска. Преди да има отговор от турците, проклетият поп решава да организира капитулацията на града и нарежда да се бие камбаната, а когато населението се събира на градския мегдан, той обявява своя план да се остави градът на турското милосърдие. Петко войвода, който присъства там, убеждава населението да се бие, но на негова страна застават само бежанците от Старозагорско и няколко местни фамилии. В резултат на това Петковите партизани се събират в къщата на Киряк Панайотов с намерение да се бият до последния си дъх, а болшинството граждани тръгват подир архиерейския наместник да се предадат на турците.

Разбрали каква е „хавата“, турците настъпват и навлизат в града. Киряк Панайотовата къща е моментално заградена. Защитниците й стрелят отвътре, турците – отвън. Няколко души черкези, въоръжени с брадви, налитат да разбият вратите, но Петко с хората си ги отбива. Започват „кандърмите“ за предаване, а когато и те не помагат, изобретателните башибозуци намират газ, заливат къщата и я подпалват. Слава богу, че се е вече мръкнало, а войводата се е досетил доста преди подпалването да пробие зида към съседната празна къща и да „пресели там“ гражданите и защитниците.

Настъпва нощта на 8-и срещу 9-и март. Ясно е, че на другия ден турската лавина ще помете неколцината смелчаци. Положението изглежда безнадеждно, но Петко, точно тогава, когато се е „подсирило морето“, няма намерение нито да се предава, нито да мре. Той изчаква да настъпи нощта, събира най-смелите около себе си, неусетно се измъква от импровизирания бункер, напада нощната стража и след кратък ръкопашен бой успява да разсече обсадната верига и да излезе вън от града. Там Петковите хора попадат на втората стража, но заиграват дългите ножове и последният пробив е извършен. Така Петко и шепата негови хора се озовават вън от Марония. Любопитно е, че след такива драматични преживелици те не бързат да се махнат по-далече от войската, а застават на една височина недалече от града. Там дочакват мартенското утро на 9-и и не само че не се крият, а получават заповед от войводата да изстрелят по пет патрона по сватбарски. Когато получават тая странна заповед, дружинниците Петкови знаменателно се споглеждат: „Дали войводата им от преумората и барута не се е побъркал?“ Да ги издаде ли иска той? След втората заповед обаче те вдигат към небето пушките си и безредна пукотевица разкъсва утринната тишина. Сънените пълководци в Марония, като дочули стрелбата, сметнали, че към Марония идват в помощ на бунтовниците казаци и затова – колкото и невероятно да изглежда, то е исторически факт – дали заповед двухилядната орда да отстъпи от града. Вярно, че на другия ден, 10 март, войската отново се връща в Марония, но бойната й ярост била вече попреминала и градът се отървава с един грабеж.

Към равносметката на тая кървава битка трябва да добавим и стотина жертви: 72-ма от турците, десетина жени и деца и шест от Петковите хора. Умира освен това и надеждата, че Марония ще влезе в границите на България!

ЗЛОВЕЩА СЯНКА СЕ ИЗПРАВЯ НАД РОДОПА.

ПОЛКОВНИК СЕНКЛЕР СРЕЩУ КАПИТАН ПЕТКО

Някои твърдят, че Петко – вече тридесет и четири годишен мъж – след уморителното седемнадесет годишно хайдутуване и непрестанни кървави битки ще се отдаде на мирен живот, като мирен жител на село Дуганхисар и с това намерение уж се върнал там. Възможно е да е минала такава мисъл през главата на Петка: но все едно дали имал той такава мисъл, или не – събитията не му дали възможност много-много да избира. Няколко дена само смогнал войводата да прекара на спокойствие – с гайди, хора и веселби – и ето че по пътя откъм Фере в Дуганхисар влиза някаква войска. Скоро се узнава, че това са руснаци, при това те не идват току-тъй, само на „прогулка“, а да хванат „хаирсъзина“ Петка. Петковите разузнавачи овреме научават за намеренията на командващия ротата руски офицер и войводата успява да се изтегли в околностите на Дуганхисар, все още слисан от неприятната и непонятна новина. Какво е направил той на русите? Защо идват при него с войска? Не е ли това някаква примка?

Междувременно ротата се разполага в селото и селските старейшини узнават всичко: подплашени да не би след битката в Мароння Петко войвода да се прехвърли в родния си край, турците във Фере своевременно се явяват при руския комендант и му се оплакват от многобройните зулуми на тоя „виден“ разбойник, който не дава спокойствие на местното мирно население. Комендантът, незапознат с дейността на Петка, решава да залови и обезвреди опасния човек и ето ти руската наказателна рота в Дуганхисар. Старейшините обясняват на капитана, че Петко не само че не е разбойник, но той е единственият човек, който в продължение на петнадесет години брани мирното християнско население от турските властници, разбойници и притеснители. Заедно с тези обяснения идва и съобщението от Петко, че той е готов да се постави заедно с дружината си в пълно разпореждаме на руското командване. Предложението се приема. Капитан Петко се явява пред командването и дава пълни и подробни обяснения за „разбойническата“ си дейност.

Явяването на Петко сред освободителните войски става в критически за руското командуване момент, когато в планинската част на Дедеагачко и Димотишко се навдига организираният от английския авантюрист Сенклер противобългарски метеж.

Заели главните селища при низините около Дедеагач и Димогика; руските войски е трудно да се справят с подвижните отряди на сенклеристите, които се събират в родопските планински пущинаци. За тая цел е необходимо друго оръжие: по-свободно и маневрено, което да отговаря на партизанския характер на борбата и главно да не е то руското оръжие, което по силата на договора в Сан Стефано трябва да кротува. Появяването на Петковата хайдушка дружина в руския военен лагер решава изведнъж въпроса за намирането на това оръжие и Петко се вижда натоварен с тайната военно-стратегическа мисия да се противопостави на сенклеристите и да запази християнското население от грозните им налети. По всичко личи: Петко и дружината му най-охотно възприемат тази мисия и веднага започват изпълнението на своята задача.

Първата работа на войводата, преди още да срещне башибозушките шайки на Сенклер, е да „чукне“ с един внезапен удар турската войска, която го беше заставила да се прости с Марония. Хайдушкият му късмет дава тая възможност и на 18 март в местността Жанчешме седемдесетте Петкови момчета водят няколкочасов бой с две дружини от редовната войска. След тази битка Петко се отправя към Димотишко, за да потърси там среща с прочутия Сенклер, тайнствения башибозушки предводител, чиято зловеща сянка виене по това време над Родопите.

Кой е Сенклер и какви са пружините, които го изхвърлят на историческата сцена през жежката, неспокойна пролет на 1878 година?

Тези тайнствени пружини са на първо място лични: Сенклер е син на англичанин и полякиня от богат благороднически род. От майка си той е трябвало да наследи едно много голямо имение в Полша, но руските власти конфискуват неизвестно по какви причини това имение и лишават по този начин младия Сенклер от майчиното му наследство. Амбициозен мъж – Сенклер не забравя никога това огорчение и намразва русите до смърт. Тая си омраза той пренася и върху българите, сред които идва да живее като английски консулски чиновник в Бургас през 1862 година. След известно престояване в Бургас той е повишен за консул и се установява във Варна. Бургас той обаче не забравил и с намерение някога отново да се върне там – купил си един чифлик в покрайнините на града.

Напук на тия негови желания обаче случва се Априлското въстание, а след това идва и Освободителната война. Угрозата отново да загуби своето имение и старата омраза против русите не оставят Сенклер на спокойствие и той взема доброволно участие във войната като офицер в турската войска. Идва обаче поражението на Сюлейман паша край Пловдив и започва отстъплението за към Цариград. Сенклер следва стъпките на своя злополучен пълководец и през Тополовския проход се озовава в Кърджалийските Родопи. Русите са победители, чифликът е отново загубен, а воюващите страни преговарят в Сан Стефано. Империята капитулира, но Сенклер не желае да се признае победен и опирайки се на неколцина местни кърджалийски турци – бабаити, първенци и дезертьори от войската, – той замисля своя противоруски и противобългарски бунт. Чувствата на Сенклер напълно съвпадат с държавната политика на Турция и нейните съюзници към разрушаване на Санстефанския мирен договор – чрез един „спонтанно възникнал“ въоръжен народен бунт – и той получава, макар и тайно, необходимата подкрепа. Планината по това време е пълна с дезертьори от турската войска, освободени пленници, беглеци от другите краища на страната и най-сетне – не малко вироглави местни мохамедани, които дори само от религиозен фанатизъм не желаят да останат като поданици на едно гяурско царство. Всички тия сили се събират под байрака на „Хидает“ бей (Правопътния), както го наричат турците. Той се обявява за главнокомандуващ на бунтовната войска и започва със своите отряди овладяването на опразнената от руските войскови части Източна Родопа.

Това е човекът, с когото трябва да премери силите си Петко войвода, когато се отправя към Димотишко. На 29 март той води „попътно“ сражение с едно отделение турска войска при Каракая, Ференско, и чак на 13 април в планината Китка, Димотишко, нашият войвода успява да срещне сенклеристите и да започне сражение с тях. Сенклеристите са истинска орда от около три хиляди човека, петнадесет пъти повече от двете Петкови стотици, но затова пък тая орда е много разнородна, без дисциплина и без спойка и шепата българи успяват да ги пръснат, а няколко десетки падат мъртви по баирите на Китка.

Две недели по-късно при Индере, Дедеагачко, в една нова кървава битка със сенклеристите.

Падат 169 убити и ранени, от които – 19 убити и ранени българи. Този път между ранените е и самият войвода, но както се разбира – леко, щом като е могъл да участвува в следващото сражение с башибозука на Хидает паша при село Голям Дервент, Димотишко. В това сражение съотношението на силите е по-добро: Петко разполага с 400 души, а „генералът-спасител“ – с хиляда, българите оставят на полесражението убити и ранени – 11, а Сенклер – 35.

През цялото време на тази битка Петко търси да открие самозвания паша Сенклер, но това по няколко причини е напразно. Първо – предпазливият полковник никога не влиза в битка начело, както се бие Петко войвода, а ги направлява по чертежи, затулен в своята палатка. И, второ: по същото време, когато се разразява боят при Голям Дервент, 6 май (Гергьовден) 1878 година, Хидает паша е вече заминал към Смолянския край, за да подготви решителното свое настъпление към Пловдив.

Това настъпление започва на 10 срещу 11 май. На 12 май метежниците влизат в Чепеларе и продължават на север. Българомохамеданските села от поречието на Чая и Въча падат едно след друго в ръцете им, докато на 20 май в една среща с руските войски в околностите на Хвойна те претърпяват пълно поражение и се разбягват из горските усои на Родопите. Сенклер обаче си остава жив, продължава да подклажда бунта и да застрашава – този път – християнските села около Ивайловград, което става причина за ново, невероятно и все пак истинско приключение на Петко войвода в борбата му със сенклеристките метежници.

Събитието започва с това, че на 15 май в руското комендантство в Одрин се явяват неколцина селяни от гръцкото село Плевун и се оплакват на коменданта, че башибозуците се канели да нахлуят в селото им, да го разграбят и опустошат. Комендантът бил готов да се притече на помощ на тези нещастници, но се оказало, че селото Плевун не е в руската зона, а се намира зад демаркационната линия, където руска войска не можела да отиде. Оставало само един начин да бъде предотвратено кръвопролитието, като се изведе населението от заплашеното село и му се даде възможност да премине в безопасната за него руска зона.

Кой обаче да го изведе?

Задавайки си този въпрос, руският военен комендант веднага се досеща за Петко войвода и му възлага спасяването на Плевун. За такава мирна акция комендантът сметнал, че Петко трябва да отиде сам, придружен само от четирима казаци. Петко за всеки случай взима още двама от своите момчета и с тая малка дружина се отправя на път за към Плевун. Преди да тръгне, по силата на хайдушкия инстинкт, войводата поръчва на дружината да бъде готова за всеки случай и съобщава къде ще се намира той през следващите няколко дни.

По пътя конната дружина се увеличава с трима гърци, граждани на Одрин, търговци на тютюн, които пътували въоръжени с мартинки, също за Плевун, по тяхна си търговска работа. Десетте конници на 20 май пресичат демаркационната линия, пристигат в Плевун тихо, мирно, без никакви подозрителни срещи.

В селото е тихо и спокойно. Още с пристигането си войводата събира първенците, известява им кой е, с каква мисия е дошъл при тях и предлага, ако те наистина се смятат застрашени, да ги поведе незабавно към руската зона, където ще бъдат в пълна безопасност. Попът и старейшините отговарят, че те ще обсъдят това предложение заедно със селяните на другия ден, когато всички щели да се съберат на тържествена литургия в селската черква по случай празника „Свети Костадин“. И тогава щели да решат: да останат или ще следват пратеника на руския комендант.

Нощта минала спокойно. На заранта рано започнала тържествената литургия, но когато тя била вече в разгара, през вратата отвън се втурнало едно подплашено овчарче и донесло грозната вест, че башибозукът приближава селото и го загражда. Литургията секнала, писнали жените, заскубали си косите, а мъжете, загубили ума и дума, се юрнали да излизат. Петко, който също се намирал в черквата, им извикал да не мърдат, а след това заповядал на мъжете да усмирят жените и децата, докато се види каква е работата. Войводата изтичал навън от черквата и с няколко скока се покатерил на камбанарията, за да огледа оттам какво е положението. Още с първия поглед той разбрал, че работите наистина вървят на лошо: от всички страни към селото се стичали въоръжени настръхнали башибозуци и вече сключили обръча около Плевун, постепенно, макар и бавно, го „сгъстявали“.

Войводата, разбира се, можел да си пробие път и да изчезне, но да изостави на произвола на съдбата невъоръжените и беззащитни хора той не помислил. Имало само един изход за спасение: да прибере всички селяни зад каменните зидове на черквата, а сам той с въоръжените мъже да се бие, докато пристигне помощ.

Първата работа на войводата е да изпрати известие за тежкото положение, в което са попаднали жителите на Плевун, и да иска подкрепа. Той написва четири бележки до най-близкия руски военен пост и ги предава по една на всеки от четиримата казаци със заповед да препуснат едновременно конете в различни посоки и всеки по свой път да се мъчи да занесе връченото му известие. Казаците възсядат конете, прекръстват се и след малко Петко успява да види как те в луд кариер се врязват в гъмжилото на башибозука. Залп от изстрели избухва едновременно на четири места. Но дигналият се пушечен дим не позволява на войводата нищо повече да види.

След изпращането на казаците започват приготовленията за посрещане на враговете. В двора на черквата има струпани дъски и греди за постройка на училище – отлично средство за залостване на вратите и барикадиране слабите места. Беззащитното население остава вътре в черквата, а вън на двора излизат само неколцината въоръжени мъже: тримата търговци и Петковите двама четници. След като заповядва на своите хора да стрелят само отблизо и на „месо“, самият войвода се качва на камбанарията, за да ръководи неравната битка.

Битката е наистина неравна: башибозуците са няколко стотици, а защитниците – само шестима, въпреки това точната, смъртоносна стрелба на барикадиралите се зад черковните зидове защитници стъписва многобройните нападатели. Десетина-двайсет башибозушки трупа вече се търкалят на полесражението, десетина ранени са отнесени от своите другари с вайкане, охкане и псувни. Пролятата кръв ожесточава останалите и башибозушката вълна на няколко пъти с пристъп се опитва да доближи дървените черковни порти и да ги среже с брадви, но смъртоносната пукотевица ги възпира и отблъсква.

В такива безуспешни налети минават обедните часове. Два-три часа остават до мръкване, когато башибозуците, вместо просто да нападат и мрат, решават да подпалят дървените барикади зад вратите. С помощта на снопове слама, сухи парцали и катран те приготовляват горящи факли, прехвърлят ги оттатък и наистина успяват да подпалят струпаната зад стените дървения. Диви ревове отвън отбелязват първата военна сполука на башибозука. Тази беда обаче не е сама: единият от тримата гърци е прострелян, а войводата – ранен на две места – в бузата и рамото. Като виждат това, селяни и селянки изпадат в пълен ужас и напират да се предадат. Настъпва една наистина критическа минута: от една страна, напъните на башибозука, от друга – лавината на подплашените, обезумели от ужас обсадени, по средата – пламналите барикади, а на това отгоре – патроните свършени и войводата ранен. Още миг, и всичко е щяло да отиде по дяволите, но в този миг в главата на войводата се ражда една идея, която дава на работата съвършено различен обрат.