ПРИКРИВАНЕ ЗА УЛАВЯНЕ НА ПРИКРИВАЧИТЕ

Когато се прибрах у дома, скоро ми стана ясно, че е невъзмоЖно да си отговоря на който и да е от моите въпроси. В действителност не бях в състояние даЖе да ги формулирам. Това навярно се дълЖеше на обстоятелството, че за мен гра­ницата на второто внимание вече беше започнала да се раз­мива - едно събитие, чието начало беше първата ми среща с Флоринда Грау и Карол Тигз в света на еЖедневния Живот. Фактът, че те ми бяха напълно непознати, а същевременно толкова близки, че в случай на нуЖда бих поЖертвал Живота си заради тях, породи у мен объркване, което ми се отрази безкрайно зле. Запознанството ми с Таиша Абелар бе станало няколко години по-рано и аз тъкмо бях започнал да свиквам със смущаващото чувство, че я познавам по някакъв начин, за който нямам и най-малката представа. Прибавянето на още двама души се оказа твърде много за моя претоварен органи­зъм. Направо се разболях от изтощение и се налоЖи да потър­ся помощта на дон Хуан. Отидох в ЮЖно Мексико, в града, където Живееше той заедно със сподвшкниците си.

Едва бях споменал тревогите си, когато дон Хуан и останалите магьосници от групата му избухнаха в гръмогласен смях. Дон Хуан ми обясни, че те всъщност се смеели не на мен, а на самите себе си. Моите познавателни проблеми им напомнили за затрудненията, които имали те по времето, когато границата на второто внимание се размила за тях -същото, което ставало и с мен в момента. Както каза той, по онова време и тяхното съзнание, подобно на моето, не било подготвено за такова нещо.

- Всеки магьосник минава през тези страдания - продълЖи дон Хуан. - Съзнанието е безкрайна област за изследвания, както за магьосниците, така и за човека изобщо. Струва си да поемаме всякакви рискове, за да разширим съзнанието, да използваме всякакви средства. Но не бива да забравяш, че то моЖе да бъде разширено само при наличието на здрав дух.

Той отново ми каза, че времето му вече изтичало, затова било необходимо аз да използвам мъдро възмоЖностите си и да усвоя колкото се моЖе повече материал преди неговото заминаване. По-рано, когато слушах такива приказки, винаги изпадах в дълбока депресия. Напоследък обаче бях започнал да се примирябам с наближаващото отпътуване на дон Хуан. Мисълта за това все още ме хвърляше в паника, но вече не ме караше да се чувствам потиснат.

За момента не си казахме нищо повече. На следващия ден аз закарах дон Хуан, по негова молба, до Мексико Сити, Прис­тигнахме по обед и отидохме направо в Хотел дел Прадо на „Пасео Аламеда", където обикновено отсядаше дон Хуан при посещенията си в града. Той имаше уговорена среща с адво­кат в четири часа следобед същия ден. Тъй като разпрлагахме с много време, тръгнахме да обядваме в кафе „Такуба" - едно известно заведение в сърцето на търговската част, което се славеше с доброто си меню.

Дон Хуан не беше гладен. Той си поръча само две сладки ца­ревични питки, докато аз си устроих същинско пиршество. Смеейки се, дон Хуан правеше знаци на мълчаливо отчаяние от прекрасния ми апетит.

- Ще ти предлоЖа една линия на поведение - каза той с ря­зък тон, когато свършихме с обеда. - Става дума за послед­ната задача, свързана с третата врата на сънуването; тази задача се изразява в прикриване за улавяне на прикривачите -една много загадъчна маневра. Да се прикриваш, за да улавяш прикривачите, означава съзнателно да извличаш енергия от царството на неорганичните същества, за да моЖеш да из­вършиш магьоснически подвиг.

- КакьВ е този подвиг, дон Хуан?

- Едно пътуване - пътуване, което използва съзнанието като елемент на околната среда - обясни той. - В сВета на ежедневния Живот водата е такъв елемент на околната сре­да, който ние използваме, за да пътуваме. Представи си съз­нанието като подобен елемент, който моЖе да послуЖи за същата цел. Посредством съзнанието скаути от цялата все­лена идват при нас, и обратно - пак чрез него магьосниците отиват до най^:отдалечените кътчета на вселената.

Някои от множеството идеи, с които дон Хуан ме беше запознавал по време на обучението ми, веднага завладяваха Вниманието ми, без да е нуЖно да бъда увещаВан. Точно така стана и В този случай.

- Идеята, че съзнанието е физически елемент, е. направо революционна - промълвих аз със страхопочитание.

- Не съм казал, че е физически - поправи ме той. - То е енергиен елемент. Трябва да правиш разлика меЖду тези две неща. За магьосниците, които виждат, съзнанието е сияние. Те могат да прикачват енергийните си тела към това сияние и да пътуват с него.

- В какво се състои разликата меЖду физическите и енер­гийните елементи? - попитах аз.

- В тоВа, че физическите елементи са част от нашата система за интерпретиране, а енергийните не са. ВъВ вселе­ната ни съществуват енергийни елементи, каквото е и съз­нанието. Ала ние, като обикновени хора, възприемаме само физическите елементи, защото така сме научени. Магьосни­ците възприемат енергийните по същата причина - защото така са научени.

Дон Хуан ми обясни, че същността на магьосничеството е използването на съзнанието като енергиен елемент на на­шата околна среда и че от гледна точка на практическите действия траекторията на магьосничеството е следната: първо, да освободим наличната си енергия, като се придърЖаме безупречно към пътя на магьосниците; второ, да употре­бим тази енергия, за да развием енергийното си тяло посредс­твом сънуването; и трето, да използваме съзнанието като елемент на околната среда, чрез който да влизаме с енергий­ното си тяло и с цялата си физическа маса в други светове.

- Енергийните пътешествия в други светове биват два видапродълЖи той. - При единия съзнанието Взима енергий­ното тяло на магьосника и го понася нанякъде, а при другия самият магьосник решава, напълно обмислено, да извърши пътешествие, използвайки този елемент. Ти вече си пътувал по първия начин. Вторият обаче изисква огромна дисциплина.

След дълго мълчание дон Хуан добави, че в Живота на ма­гьосниците има някои неща, с които трябва да се борави много изкусно, и че контактът със съзнанието като енергиен елемент, достъпен за енергийното тяло, е най-ваЖното, съд­боносно и опасно измеЖду тези неща.

Нямах какво да каЖа. Целият бях изтръпнал и го слушах в зах­лас.

- Сам по себе си ти не притеЖаваш достатъчно енергия, за да осъществиш последната задача за третата врата на сънуВането - продълЖи той, - но двамата с Карол Тигз несъмнено моЖете да направите това, което имам предвид.

Последва мълчание, с което дон Хуан явно ме подтикваше да попитам какво точно има предвид. Смехът му само засили мрачните ми предчувствия.

- Искам вие двамата да прекрачите границите на нормал­ния свят и да влезете в друг, използвайки съзнанието като енергиен елемент - каза той. - Това прекрачване и навлизане е равносилно на прикриване за улавяне на прикривачите. Из­ползването на съзнанието като елемент на околната среда е нещо, което не се влияе от неорганичните същества, но все пак си слуЖи с тяхната енергия.

Дон Хуан не поЖела да ми даде допълнителна информация, за да не би, както сам обясни, да ми окаЖе някакво въздейст­вие. Той беше убеден, че колкото по-малко зная предварител­но, толкова по-добре ще се справя. Аз не бях съгласен с него, но той ме увери, че в случай на нуЖда енергийното ми тяло прекрасно би могло да се погриЖи за себе си.

От ресторанта отидохме в кантората на адвоката. Дон Хуан бързо си свърши работата и докато се усетя, вече се намирахме в едно такси на път за летището. Дон Хуан ме осведоми, че Карол Тигз специално пристига от Лос АндЖе-лис, за да изпълни последната задача заедно с мен.

- Долината на Мексико Сити е великолепно място за из­вършването на този магьоснически подвиг, който трябва да бъде ваша цел - отбеляза той.

- Още не си ми обяснил каква точно е процедурата, която е необходимо да следвам - казах аз.

Той не ми отвърна и за известно време настъпи мълчание. Но по-късно, докато чакахме самолетът да кацне, дон Хуан ми описа начина на действие. Трябваше да отида в стаята на Карол в хотел „Рехис", който се намираше срещу нашия хотел, да Вляза В състояние на пълен Вътрешен покой и да пре­мина плабно към сънуване заедно с нея, като произнасяме на­шето намерение да се озовем в царството на неорганичните същества.

Прекъснах дон Хуан, за да му припомня, че винаги ми се на­лагаше да чакам появата на някой скаут, преди да изразя ви­соко и ясно намерението си да отида в онова царство.

Той се засмя под мустак и каза:

- Ти още не си сънувал заедно с Карол Тигз. Сега ще видиш, че това е цяло удоволствие. Магьосничките не се нуЖдаят от никакви подкрепления. Те просто си ходят там, когато поискат; има скаути, които постоянно са на тяхно разполо­жение.

Трудно ми беше да повярвам, че една магъоъсница би могла да върши такива неща, каквито ми описбаше дон Хуан. Мис­лех си, че що се отнася до света на неорганичните същества, аз самият имах немалък опит. Когато споменах за това, по­лучих резкия отговор, че моят опит е нищо в сравнение със способностите на магьосничките.

- Според теб защо бях взел Карол Тигз с мен, когато тряб­ваше да те измъкнем физически от онова царство? - попита той. - Да не мислиш, че заради красотата й?

- Защо я взе, дон Хуан?

- Защото не моЖех да се справя сам, а за нея това беше нищо работа. Всичко, което е свързано със света на неорга­ничните същества, й се удава с лекота.

- Тя изключителен случай ли е, дон Хуан?

- Жените като цяло имат естествено влечение към този свят; магьосничките, разбира се, са най-надарени, но Карол Тигз е по-добра от всички, които познавам, понеЖе, като Жена-нагуал, тя притежава невероятна енергия.

Помислих си, че съм уловил дон Хуан в сериозно противоре­чие. По-рано той ми беше казбал, че неорганичните същества изобщо не се интересуват от Жени. Сега пък твърдеше об­ратното.

- Не, не твърдя обратното - отвърна той, когато му по­сочих това несъответствие. - Казвал съм ти, че те не прес­ледват Жени, а се домогват единстВено до мъЖе. Но съм ти казвал още и това, че самите неорганични същества са Женс­ки, както и цялата вселена е Женска до голяма степен. Така че прави си сам заключенията.

Тъй като не знаех какви заключения да си направя, дон Хуан ми обясни, че на теория магьосничките могат да ходят до тамошния сВят и да се връщат, както им е угодно, благо­дарение на своето разширено съзнание и на Женската си същ­ност.

- Напълно ли си сигурен, че е така? - попитах аз.

- Жените от моята група никога не са вършили това -призна той, - но не защото не могат, а защото аз ги разубедих на времето. Затова пък тези от твоята група го правят като дВе и дВе четири.

Почувствах някаква особена празнота в стомаха си. В действителност не знаех нищо за Жените от групата ми. Дон Хуан ме утеши с думите, че моето полоЖение е по-раз­лично от неговото, както и ролята ми на нагуал. Той ме уВери, че даЖе и да застана на главата си, не би ми се удало да разубедя която и да е от Жените от моята група.

Докато таксито ни караше към хотела на Карол, тя за­бавляваше дон Хуан и мен, имитирайки някои хора, които познавахме. Аз се опитах да се дърЖа сериозно и й зададох въпроси, свързани с нашата задача. Карол измънка някакви изВинения, задето не била В състояние да ми отговори с цялата сериозност, която съм заслуЖавал. Дон Хуан се преви от смях, когато тя пародира тържествения ми тон.

След като тя се регистрира в хотела, тримата тръгнах­ме да се разхоЖдаме из търговската част на града в търсене на антикварни книЖарници. Хапнахме лека вечеря в ресто­ранта на Санборн в Керемидената сграда. Кам десет часа се прибрахме в хотела. Тръгнахме направо към асансьора. Стра­хът ми беше изострил способността ми да забелязвам де­тайлите на обстановката. Хотел „Рехис" беше стара и масиВна постройка. Мебелировката на фоайето явно бе ВиЖдала и по-добри дни. Въпреки това всичко наоколо носеше отпе­чатъка на отминало великолепие, В което имаше нещо много привлекателно. Лесно моЖех да разбера защо Карол толкова харесваше този хотел.

Преди да се качим в асансьора безпокойството ми така се засили, че трябваше да поискам последни инструкции от дон Хуан.

- КаЖи ми пак по какъв начин да действаме - замолих го аз.

Дон Хуан ни дръпна към големите старинни кресла въВ фо­айето и търпеливо ни обясни, че щом се озоВем В сВета на неорганичните същества, трябва да произнесем нашето на­мерение да прехвърлим нормалното си съзнание върху енергийните cu тела. Той ни посъВетВа двамата с Карол да произ­несем заедно намерението си, макар че тоВа не било от осо­бено значение. За дон Хуан най-ваЖното беше Всеки от двама ни да Възнамери да пренесе Върху енергийното си тяло цяло­то съзнание, с което разполага В ежедневния сВят.

- Как става тоВа? - попитах аз.

- За да прехвърлиш съзнанието си, трябва само да изразиш намерението си и да притежаваш необходимото количество енергия - каза той. - Карол е наясно с Всичко тоВа, защото вече го е правила. Тя влезе с физическото си тяло в света на неорганичните същества, за да те измъкне оттам, нали си спомняш? Сега нейната енергия ще свърши цялата работа, накланяйки везните.

- Какво означава да наклониш везните? Изобщо не мога да се ориентирам в тези неща, дон Хуан.

Той поясни, че в случая този израз означава да присъединиш цялата си физическа маса към енергийното тяло. Каза още, че използването на съзнанието като средство за пътуване в друг свят не е резултат от прилагането на някакви техники, а естествена последица от наличието на намерение и на дос­татъчно енергия. Основната част от енергията на Карол Тигз, прибавена към моята, или основната част от моята енергия, прибавена към тази на Карол, щяла да ни превърне в един-единствен обект, способен да изтегли физическата ни маса и да я разполоЖи върху енергийното тяло, за да осъщес­твим пътуването.

- Какво точно трябва да направим, за да влезем в този друг свят? - попита Карол. Въпросът й ме уплаши почти до смърт; смятах, че тя знае как стоят нещата.

- Цялата ви физическа маса трябва да се присъедини към енергийното ви тяло - отвърна дон Хуан, като я погледна в очите. - При тази маневра най-голямата трудност се със­тои в дисциплинирането на енергийното тяло - нещо, което и двамата Вече сте постигнали. Липсата на дисциплина е единствената причина, поради която моЖе да не успеете да извършите подвига на най-Висшето прикриване. Понякога ня­кой обикновен човек го извършва по случайност и така попада в друг свят. Това обаче веднага бива обяснено като халюцина­ция или умопомрачение.

Бих дал всичко на света, само и само дон Хуан да беше продълЖил да говори. Той обаче ни изпрати до асансьора и ние се качихме на Втория етаЖ, където беше стаята на Карол, въп­реки моите протести и рационалната ми потребност да узная нещо повече. Дълбоко в себе си чувствах, че вълнението ми се дълЖи не толкова на тази потребност, колкото на страха, който ме беше обзел. По някакъв начин тази магьос­ническа маневра ми изглеждаше по-страшна от всичко, което бях правил дотогава.

На раздяла дон Хуан ни каза:

- Забравете „Аз"-а и няма да се уплашите от нищо.

Той ни подкани да се замислим над последните му думи, като се усмихна широко и кимна с глава.

Карол се разсмя и започна да имитира как говореше дон Хуан, докато ни даваше загадъчните си наставления. Нейно­то фъфлене правеше изказванията му особено колоритни. Понякога намирах фъфленето й за очарователно. Обикновено обаче се дразнех от него. За щастие тази Вечер то почти не се усещаше.

Отидохме в стаята и и седнахме на ръба на леглото. Послед­ната ми съзнателна мисъл беше, че то е останало още от нача­лото на века. Преди да успея да каЖа каквото и да е, установих, че се намирам в някакво странно наглед легло. Карол беше с мен. И двамата едновременно се изправихме в седнало полоЖение. Бяхме голи; всеки от нас беше покрит с тънко одеяло.

- Какво става? - промълви тя със слаб глас.

- Будна ли си? - глуповато попитах аз.

- Разбира се, че съм будна - отвърна тя нетърпеливо.

- Спомняш ли си къде бяхме? - попитах аз.

Последва дълго мълчание; очевидно Карол се мъчеше да съ­бере мислите си.

- Смятам, че съм истинска, но ти не си - каза тя най-сетне. - Зная къде бях, преди да се. случи това. А ти искаш да ме измамиш.

Аз самият мислех, че и тя цели същото. Тя беше наясно с полоЖението и сега ме подлагаше на проверка или ме разигра­ваше. Дон Хуан ми беше казвал, че моите и нейните зли гении са прекалената предпазливост и подозрителността. Този слу­чай беше прекрасна илюстрация на думите му.

- Отказвам да участвам в твоите дивотии - заяви тя. В погледа, който ми отправи, имаше някаква злоба. - На теб говоря, който и да си ти.

Тя взе едно от одеялата, с които бяхме покрити, и се уви с него.

- Ще леЖа тук, докато не се върна там, откъдето дойдох -решително изрече тя. - А ти и нагуалът си играйте вашите игрички.

- ТрябВа да престанеш с тези глупости - тВърдо казах аз. - Намираме се В друг сВят.

Тя пренебрегна думите ми и ми обърна гръб като сърдито, разглезено дете. Не исках да прахосвам сънното си Внимание В безполезни спороВе за реалността на положението. Започ­нах да разглеЖдам обстановката. Помещението се осветява­ше единствено от луната, чиято светлина струеше от про­зореца точно срещу нас. Стаята, в която се намирахме, беше малка, а леглото - високо. Забелязах, че изработката му е примитивна: към четири солидни кола, забити в земята, беше прикрепена решетка от летви, която образуваше само­то легло. То беше покрито с дебел, или no-скоро плътен, дю­шек. Нямаше чаршафи и възглавници. Край стените бяха под­редени пълни чували от зебло. Два поставени един върху друг чувала, облегнати до долния край на леглото, изпълваха роля­та на подвшкна стълбичка.

Докато се оглеЖдах, за да открия някой ключ на лампа, разбрах, че високото легло е разположено в един ъгъл, до сама­та стена. Главите ни бяха обърнати към нея; аз бях от външ­ната страна на леглото, а Карол - от вътрешната. Когато седнах на ръба му, осъзнах, че височината му е навярно около метър.

Карол внезапно се надигна и каза с особено забелеЖимо фъф­лене:

- Това е отвратително! Нагуалът изобщо не ме предупре­ди, че ще изпадна в такова полоЖение.

- И аз си нямах предстаВа - отВърнах аз. Искаше ми се да добавя още нещо и да подхвана разговор, но тревогата ми вече бе нараснала прекомерно.

- Затваряй си устата - озъби ми се тя; гласът и беше од-резгавял от гняв. - Ти не съществуваш. Ти си призрак. Изчез­вай оттук! Изчезвай!

В нейното фъфлене имаше нещо много симпатично, което отвлече вниманието ми от обзелия ме страх. Хванах я за ра­менете и я разтърсих. Тя извика - не толкова от болка, кол­кото от изненада или раздразнение.

- Не съм никакъв призрак - казах аз. - Ние осъществихме пътуването, защото обединихме енергията си.

Карол Тигз се славеше сред нас с умението си да се приспо­собява бързо към всякакви ситуации. За броени мигове тя се убеди в реалността на нашето полоЖение и се зае да търси дрехите си в полумрака. Не беше уплашена - нещо, което ми се видя много чудно. Заета с мисълта за дрехите си, тя разсъЖдаваше на глас къде би могла да ги е остаВила, ако си е лег­нала В тази стая.

- ВиЖдаш ли някакъВ стол? - попита тя.

Смътно различих три чувала, които бяха подредени така, че да образуват нещо като маса или висока пейка. Карол ста­на от леглото, отиде до тях и намери своите дрехи заедно с моите, сгънати старателно по типичния за нея начин. Тя ми подаде моите дрехи; те наистина бяха мои, ала не същите, с които бях облечен преди няколко минути, когато се качих в стаята на Карол в хотел „Рехис".

- Това не са моите дрехи - изфъфли тя. - И все пак са мои. Колко странно!

Облякохме се мълчаливо. Исках да й каЖа, че просто ще се пръсна от безпокойство. Исках също да поговорим за ско­ростта на нашето пътуване, но мисълта за него съвсем бе избледняла още в момента, в който бях започнал да се обли­чам. Почти не си спомнях къде сме били, преди да се събудим в тази стая. Струваше ми се, че съм сънувал хотелската стая. Направих върховно усилие да си припомня, да прогоня неяснотата, която постепенно ме обгръщаше. Успях да разп­ръсна мъглата, но това действие погълна цялата ми енергия. Изпотих се и едва си поемах дъх.

- Нещо за малко не ме уби - каза Карол. Погледнах я. И тя беше потна като мен. - А и ти се отърва на косъм. Какво беше това нещо според теб?

- Позицията на събирателната точка - отвърнах аз на­пълно убедено.

Тя беше на друго мнение.

- Това са неорганичните същества, които събират своята дан - изрече тя, цялата разтреперана. - Нагуалът ми каза, че ще бъде страшно, но чак такъв уЖас никога не съм си предс­тавяла.

Бях абсолютно съгласен с нея; ситуацията наистина беше уЖасна, макар че не моЖех да определя защо. Карол и аз не бяхме начинаещи, вече бяхме видели и направили какви ли не неща, някои от които извънредно опасни. В тази сънувана стая обаче имаше нещо, което просто ми смразяваше кръв­та.

- Ние сънуваме, нали? - попита Карол.

Без да се колебая, аз я уверих, че е така, макар че повече от всичко на света исках дон Хуан да е при нас, за да увери и мен в това.

- Защо съм толкова уплашена? - попита тя, като че ли аз моЖех да дам някакво разумно обяснение за страха й.

Преди да измисля каквото и да е, Карол сама отговори на въпроса си. Тя каза, че е уплашена, понеЖе е осъзнала на физи­ческо ниво, че възприемането е всеобхватно действие, кога­то събирателната точка е закована в една позиция. После ми припомни твърдението на дон Хуан - според него властта, която нашият еЖедневен свят има над нас, е резултат от обстоятелството, че събирателните ни точки стоят не-подвшкно на обичайното си място. Тази неподвшкност е оно­ва, което прави нашето възприятие на света толкова всеоб­хватно и непреодолимо, че ние не моЖем да избягаме от него. Карол ми напомни и още нещо, което нагуалът беше казал: че ако искаме да надвием тази всеобхватна сила, трябва само да разпръснем мъглата, тоест да разместим събирателната точка чрез намерението.

Никога не бях разбирал напълно думите на дон Хуан до мо­мента, в който ми се налоЖи да преместя събирателната си точка в нова позиция, за да разпръсна мъглата на този друг свят, която беше започнала да ме поглъща.

Без да разговаряме повече, Карол и аз отидохме до прозо­реца и погледнахме навън. Намирахме се в провинциална мес­тност. Лунната светлина разкриваше очертанията на някак­ви ниски и тъмни Жилищни постройки. По всичко личеше, че помещението, в което бяхме, е склад или килер на някоя фер­ма или голяма провинциална къща.

- Спомняш ли си как си легнал тук? - попита Карол.

- Да, почти - отвърнах аз, и то съвсем сериозно. Казах й, че се боря да запазя образа на нейната хотелска стая в съзна­нието си, за да имам някаква отправна точка.

- И аз правя същото - уплашено прошепна тя. - Зная, че ако оставим този спомен да ни се изплъзне, с нас е свършено.

После ме попита дали ми се иска да излезем от бараката. Нямах такова Желание. Страхът, който изпитвах, беше тол­кова силен, че не бях в състояние да й отговоря гласно. Мо-Жах само да й дам знак с глава.

- Напълно си прав, че не искаш да излезеш оттук - каза Ка­рол. - Имам чувството, че ако напуснем тази барака, никога няма да намерим обратния път.

Канех се да отворя вратата и просто да надникна навън, но Карол ме спря.

- Недей - рече тя. - МоЖе да пуснеш вътре онова, което е вън. В този момент ми хрумна, че сме поставени в нестабилна клетка. Крехкото й равновесие би могли да се наруши от всякакви действия, включително и от отварянето на вратата. В мига, в който си помислих това, и двамата с Карол бяхме обзети от един и същ импулс. Ние съблякохме дрехите си с такава бързина, сякаш Животът ни зависеше от това; после скочихме на високото легло, без да използваме стълбичката, образувана от двата чувала, но още в следващата секунда скочихме отново на земята.

Очевидно Карол и аз едновременно бяхме осъзнали едно и също нещо. Тя потвърди предположението ми, като каза:

- Всичките неща, които принадлеЖат на този свят, мо­гат само да ни отслабят, ако ги използваме. Когато стоя тук гола, далече от леглото и от прозореца, изобщо не ми е трудно да си спомня откъде съм дошла. Но ако леЖа в това легло или нося тези дрехи, или пък гледам през прозореца, нап­раво съм изгубена.

Дълго останахме така, сгушени в средата на стаята. Едно странно съмнение започна да ме човърка.

- Как ще се върнем в нашия свят? - попитах аз с надеЖда-та, че Карол знае това.

- Връщането ще стане автоматично, стига да успеем да прогоним мъглата - заяви тя с крайно авторитетен тон, който беше нейна отличителна черта.

Оказа се, че има право. И двамата се събудихме едновре­менно в леглото на стаята й в хотел „Рехис". Беше толкова очевидно, че отново сме в света на еЖедневния Живот, че изобщо не разговаряхме и не си задавахме въпроси във връзка с това. Слънцето грееше почти ослепително.

- Как сме се върнали? - попита Карол. - Или по-точно,

кога?

Не знаех какво да каЖа или да мисля. Бях твърде замаян, за да се впусна в разсъЖдения - единственото, което иначе бих могъл да направя.

- Съблекли сме се в онзи друг свят - отвърнах аз и останах изненадан от звука на собствения си глас.

Отговорът ми като че ли я смая. Тя отправи неразбиращ поглед най-напред към мен, а после и към голото си тяло.

Останахме неподвиЖни цяла вечност. И двамата сякаш бяхме изгубили волята си. След това изведнъЖ едновременно ни хрумна една и съща мисъл. Облякохме се светкавично, из­тичахме от стаята, спуснахме се по стълбите, пресякохме улицата и нахълтахме в хотела на дон Хуан.

Останали съВсем без дъх - нещо необяснимо, тъй като Всъщност не бяхме направили кой знае какво физическо усилие - ние, редувайки се, описахме на дон Хуан извършеното от нас.

Той потвърди нашите догадки.

- Това, което сте извършили вие двамата, е било, общо взето, най-опасното нещо, което човек моЖе да си предста­ви - заяви той.

После се обърна към Карол и й каза, че опитът ни е бил на­пълно сполучлив и същевременно неудачен. Ние бяхме успели да пренесем ежедневното си съзнание върху енергийните си тела и по този начин да осъществим пътуването с цялата си физическа маса, но не бяхме съумели да избегнем влиянието на неорганичните същества. Дон Хуан обясни, че сънувачите обикновено изЖивяват цялата тази маневра като серия от бавни преходи и че им се налага да изрекат намерението си да използват съзнанието като елемент. В нашия случай тези етапи бяха прескочени. Оказа се, че поради намесата на неор­ганичните същества ние двамата всъщност сме били запра­тени в един гибелен свят с уЖасяваща бързина.

- Пътуването ви не е било извършено благодарение на обе­динената ви енергия - продълЖи дон Хуанл - Нещо друго го е осъществило. Това нещо даЖе ви е избрало подходящи дрехи.

- Да не искаш да каЖеш, нагуале, че дрехите, леглото и стаята се появиха само поради действията на неорганични­те същества? - попита Карол.

- То се знае - отвърна той. - Обикновено сънувачите са просто наблюдатели. А вашето пътуване се е развило по такъв начин, че сте се озовали на първия ред край ринга и ви е сполетя­ло проклятието, което си навличали древните магьосници. С тях се случвало тъкмо това, което се е случило и с вас. Неорга­ничните същества ги отнасяли в светове, от които те не моЖели да се върнат. Трябваше да очаквам подобно нещо, но и през ум не ми мина, че неорганичните същества ще овладеят поло­жението и ще се помъчат да хванат и вас в такъв капан.

- Значи те са искали да ни задьрЖат там, така ли? - попита Ка­рол.

- Ако бяхте излезли от онази барака, сега щяхте да сте безнадеждно изгубени в онзи друг свят - каза дон Хуан.

Той ни обясни, че тъй като сме влезли в другия свят с ця­лата си физическа маса, фиксирането на събирателните ни точки в предварително избраната от неорганичните същества позиция е било толкова стабилно, Че е създало нещо като мъгла, заличаваща всеки спомен за света, от който сме дош­ли. Дон Хуан добави, че естествената последица от една та­кава стабилност е това, че събирателната точка на сънувача не моЖе да се върне в обичайната си позиция - същото, ко­ето се получавало и при древните магьосници.

- Помислете по този въпрос - подкани ни той. - МоЖе би точно това се случва с всички нас в света на еЖедневния Жи­вот. Ние се намираме в този свят и фиксирането на събира­телната ни точка е толкова здраво, че ни е накарало да заб­равим откъде идваме и с каква цел сме дошли тук.

Дон Хуан не поЖела да каЖе нищо повече за нашето пътува­не. Имах чувството, че по този начин се опитваше да ни спести някакви допълнителни притеснения и страхове. Той ни заведе на късен обед. Когато стигнахме до ресторанта, който се намира­ше на няколко пресечки надолу по булевард „Франсиско Мадеро", вече беше шест часът следобед. Карол и аз бяхме спали, ако това изобщо моЖе да се нарече така, приблизително осемнай­сет часа.

Единствено дон Хуан беше гладен. Карол малко ядно отбе­ляза, че той се тъпче като прасе. Смехът на дон Хуан накара доста погледи да се обърнат към нас.

Навън беше топла вечер. Небето беше ясно. Подухваше лек, галещ ветрец, когато седнахме-на една пейка в „Пасео Аламеда".

- Има един въпрос, който не ми дава мира - каза Карол на дон Хуан. - В действителност ние не успяхме да използваме съзнанието като средство за пътуване, нали така?

- Точно така - отвърна дон Хуан с дълбока въздишка. - За­дачата ви беше да се прокраднете край неорганичните същес­тва, а не да се оставите те да ви ръководят.

- И какво ще стане сега? - попита тя.

- Ще отлоЖите прикриването за улавяне до момента, в който и двамата ще сте по-силни - каза той. - А моЖе би ни­кога няма да го осъществите. Това няма кой знае какво значе­ние; ако едно нещо не подейства, друго ще даде резултат. Магьосничеството е безкрайно предизвикателство.

Той отново ни обясни, сякаш искаше добре да запаметим това, че за да използват съзнанието като елемент на околна­та среда, сънувачите трябва най-напред да предприемат пъ­туване до царството на неорганичните същества. После трябва да използват въпросното пътуване като трамплин и, докато притеЖават необходимата тъмна енергия, да се стремят да бъдат изстреляни В друг свят посредством съзнанието.

- Вашият неуспех се състои В тоВа, че не сте имали Време да си послуЖите със съзнанието като с елемент, чрез който да пътувате - продълЖи дон Хуан. - Още преди да стигнете до света на неорганичните същества, вие вече сте били в друг сВят.

- Какво ще ни посъветваш да направим? - попита Карол.

- Съветвам ви да се срещате колкото се моЖе no-рядко -отвърна той. - Сигурен съм, че неорганичните същество не биха пропуснали възможността да грабнат и двамата ви, особено ако сте с обединени сили.

При това полоЖение Карол Тигз и аз започнахме умишлено да страним един от друг. Вероятността да се впуснем в по­добно пътешествие по невнимание криеше голям риск за нас. Дон Хуан подкрепяше решението ни, като многократно пов­таряше, че двамата заедно имаме достатъчно енергия, за да изкушим неорганичните същества да ни подмамят отново.

Що се отнася до заниманията ми по сънуване, дон Хуан ме накара да се заема пак с Виждането на енергия в съноподобни, произвеждащи енергия състояния. С течение на времето ви­дях всевъзмоЖни неща. По този начин изпаднах в много осо­бено полоЖение - станах неспособен да давам смислено описа­ние на Видяното от мен. Постоянно имах усещането, че съм достигнал състояния на възприятие, които не моЖех да изра­зя с думи. Според обяснението на дон Хуан, моите неразбира­еми и неописуеми видения се дълЖаха на обстоятелството, че енергийното тяло използва съзнанието не като средство за пътуване - понеЖе не разполагах с достатъчно енергия за това, а като средство за навлизане в енергийните полета на неодушевената материя или на Живите същества

Заниманията ми по сънуване не преминаха към следващ етап, както ставаше обикновено. При следващата ми среща с дон Хуан той ме постави под ръководството на две Жени от неговата група: флоринда и Сулейка, които бяха най-близ­ките му спътнички. Обучението, на което ме подлоЖиха те, беше свързано с различни начини за изполване на енергийното тяло, а не с вратите на сънуването, и при това не беше дос­татъчно продълЖително, за да ми окаЖе някакво особено Влияние. Останах с впечатлението, че тези Жени искаха по-скоро да проверят възмоЖностите ми, отколкото да ме нау­чат на каквото и да е.

- Аз не мога да те науча на нищо повече във връзка със съ­нуването - каза дон Хуан, когато го разпитах за това поло­Жение на нещата. - Моето време на тази земя е към края си. Но Флоринда ще остане. Тя е човекът, който ще напътства не само теб, но и всичките ми други ученици.

- Ще продълЖи ли тя заниманията ми по сънуване?

- Не зная, а и тя не знае. Всичко зависи от духа - истинс­кия играч. Ние самите не сме играчи. Ние сме просто пионки в ръцете му. Следвайки повелите на духа, аз трябва да ти каЖа какво представлява четвъртата врата на сънуването, въпреки че не мога да те упътвам занапред.

- Какъв смисъл има само да ми възбуЖдаш апетита? Пред­почитам да не ми казваш нищо.

- Духът не допуска аз или ти да взимаме решение за това. ДлъЖен съм да ти опиша четвъртата врата, независимо дали ми се иска, или не.

Дон Хуан ми обясни, че при четвъртата врата на сънува­нето енергийното тяло пътува до специфични, точно опреде­лени места, и че тази врата моЖе да бъде използвана по три начина: първо, за пътуване до конкретни места, намиращи се на този свят; второ, за пътуване да конкретни места, нами­ращи се извън този свят; и трето, за пътуване до места, ко­ито съществуват само в намерението на други хора. Той зая­ви, че последният начин е най-труден и опасен, а освен това древните магьосници имали особени предпочитания към него.

- Какво искаш да направя с тези сведения? - попитах аз.

- Засега нищо. Запази ги в паметта си, докато ти потряб-Ват.

- Значи ли тоВа, че мога да мина през четвъртата врата самичък, без чуЖда помощ?

- Дали моЖеш, или не, зависи изцяло от духа.

Той рязко слоЖи край на разговора, но не остави у мен впе­чатлението, че трябва да се опитам сам да достигна и да преодолея четвъртата врата.

Дон Хуан ми определи една последна среща, която, както каза, щяла да бъде неговото магьосническо сбогуване с мен: последният щрих, който той щял да прибави към занимания­та ми по сънуване. Трябваше да го посетя в малкото градче В ЮЖно Мексико, където Живееше той заедно с останалите магьосници от групата си.

Пристигнах там в късния следобед. Дон Хуан и аз отидох­ме ВъВ Вътрешния дВор на къщата му и седнахме на някакви неудобни плетени столоВе, покрити с огромни, дебели Възг­лавници. Дон Хуан се разсмя и ми намигна. Тези столове му бяха подарени от една Жена от негоВата група и ние, особено той самият, трябваше просто да си седим така, сякаш нищо не ни безпокоеше. СтолоВете бяха купени В град Фийникс, Аризона, и Внесени В Мексико с големи трудности.

Дон Хуан ме помоли да му прочета едно стихотворение от Дилън Томас, което, както каза той, било много подходя­що за мен на този етап. '