Най-добрите и най-красивите неща в света не могат да се видят, нито дори да се чуят. Те трябва да се усетят със сърцето.
— Хелън Келър
Предприемачката се беше научила да управлява лодка още като дете. Тя обичаше усещането от солената вода по лицето и чувството за свобода, което ѝ носеше плаването в открито море. Чудеше се защо беше престанала да излиза с лодка. В този момент тя се замисли и защо се беше отказала от толкова много неща, които ѝ носеха такава хармония. И се наслаждаваше на факта, че в този важен момент, в малка лодка, която плаваше в безкрайния Индийски океан, беше напълно отворена към света. И се чувстваше страшно жива.
„Нашето общество измерва успеха по това колко пари имаме, какво сме постигнали и какво влияние имаме. И все пак – мислеше си предприемачката, – въпреки че Магьосникът и мистър Райли са единодушни, че тези победи са важни, те ме насърчават да се замисля колко добре управлявам живота си, като използвам и други мерни единици. Като връзката ми с моята естествена сила и близостта ми с моята автентичност, доколко е жизнена физическата ми страна и колко радост изпитвам. Това ми се струва много по-добър начин да разглеждаш успеха. Да се радвам на постиженията си в света, но и да съм в мир със себе си“.
Това, което беше научила от лекцията на Магьосника и прекрасните дни, които беше прекарала тук на този непокътнат остров с хора, които все още намираха време да кажат „Добро утро“, да се усмихнат на непознати и да покажат истинска топлота, продължаваше да вдъхновява и да предизвиква малки и големи промени в разбирането ѝ за истинската природа на един продуктивен, процъфтяващ и носещ удовлетворение живот.
Предприемачката забелязваше, че вече прилича по-малко на машина и повече на човек. Вече не проверяваше натрапчиво телефона и компютъра си. Не помнеше да се е чувствала толкова креативна, толкова отворена към вълшебните чудеса на живота. Никога досега не беше съзнавала по-добре прекрасните неща, които носи всеки ден на земята. И никога – или поне не си спомняше друг път – не се беше чувствала толкова благодарна. Да, изключителна признателна – за всичко, което беше преживяла. Тя започваше да разбира, че всеки интересен и многоцветен живот е осеян с много белези.
Предприемачката си даде обещание, че ще се възползва от предизвикателството, пред което беше изправена от инвеститорите си, за да издигне куража си на ново ниво. Опитът за превземане на компанията от партньорите ѝ щеше само да засили желанието ѝ да защити естествения героизъм, който, както беше научила, всички имаме в себе си, скрит дълбоко в нас, под пластовете страх, несигурност и ограничения, които всички натрупваме, докато напредваме в живота си. Поведението на ненадеждните ѝ партньори щеше само да ѝ послужи да стане по-смел, по-добър и по-почтен човек. Често лошият пример ни дава по-ясна представа от добрия за това какви искаме да станем. И в този свят с толкова много претръпнали хора, загубили връзка с истинската си същност, тя си обеща да прекара остатъка от живота си, като се стреми към съвършенство, издръжливост и върховна доброта.
Предприемачката и художникът плаваха с малката си дървена лодка по кристално чистите води, като заобикаляха кораловите рифове, ударът в които би бил жесток, и се отдалечаваха от плажа, където милиардерът им беше преподал утринния урок. В далечината предприемачката забеляза острова, където мистър Райли им беше препоръчал на двамата с новата ѝ любов да отидат на пикник.
Тя забеляза и друго – все по-голямата си привързаност към едрия мъж, който седеше до нея. Въпреки че идваха от съвсем различни вселени, химията помежду им беше несъмнена. Все едно, че две галактики се бяха сблъскали. И макар да имаха различни начини на действие, съвместимостта им беше нещо, което до този момент не беше преживявала. Майка ѝ веднъж ѝ каза, че ако имаш късмет да се влюбиш два-три пъти през живота си, трябва да се радваш на всяка минута от преживяването.
Силата на таланта на приятеля ѝ я вълнуваше. Желанието му да стане велик така, както той иска, я привличаше. Понякога резките му думи я предизвикваха. Чувството му за хумор ѝ беше забавно. Съчувствието, което проявяваше, я трогваше. А черните му очи я разтапяха.
– Това беше добра идея – каза художникът, докато предприемачката нагласи платното и умело насочи лодката между шамандурите, поставени от рибарите рано сутринта. – Да дойдем тук – далече от всичко. Трябваше ми почивка от ученето. Много ми харесва цялата тази информация. Получавам толкова много от мистър Райли. Той е истинско съкровище. Но главата ми е пълна. Известно време не искам да мисля. Искам само да се позабавлявам и да се радвам на живота. Да бъда тук, с теб, е нещо специално.
– Благодаря – отговори просто предприемачката. Косата ѝ се развяваше игриво на вятъра, а блесналите ѝ очи бяха насочени към водата пред нея.
„Откакто се запознахме на лекцията, не съм я виждал да изглежда по-щастлива“ – помисли си художникът. Той я прегърна през рамо. Тя не се отдръпна и остана спокойна, докато боядисаната им във весели цветове лодка навлизаше все по-навътре в океана.
След известно време малкият остров, към който се бяха насочили, започна да се вижда по-ясно.
– Екипът на милиардера ни зареди със запаси за доста добър пикник – отбеляза предприемачката. – Какво ще кажеш да хвърлим котва в онази плитчина и да обядваме на плажа с белия пясък?
Островът изглеждаше пустинен, като се изключат няколко добре охранени чайки, които летяха над главите им. От жълтите клюнове на някои висяха все още живи риби. А по крайбрежната ивица бавно вървеше гигантска костенурка, сякаш беше владетел на цялото място.
– Добре – отговори художникът: – Нямам нищо против.
После без да се притеснява свали ризата си и се хвърли във водата със силен плясък.
Вкусният им обед се състоеше от печени пикантни скариди и салата от прясно манго, заедно с огромно парче сирене пекорино, пристигнало сутринта със самолет от Италия. За десерт имаше диня, комбинирана с ананас и киви.
Предприемачката сподели копнежа си да изгради една от най-добрите фирми на света, докато се наслаждаваха на храната и си почиваха на това място в спокойно усамотение. Тя говореше за желанието си да изгради истинска империя и после може би да се оттегли на някое по-тихо място на Ибиса. Разказа на художника още неща за мъчителното си детство – от ужасния развод на родителите си до дълбоката травма от насилствената смърт на баща си, когото толкова беше обичала. Описа му и поредицата от неуспешни връзки, която беше станала причина да посвети по-голямата част от времето си на работата, и самотата, която изпитваше, когато не се занимаваше с развитието на бизнеса си.
– Това не са били „неуспешни връзки“ – каза замислено художникът, докато похапваше с удоволствие резен диня. – Те са те направили такава, каквато си, нали? А аз наистина те харесвам такава, каквато си. Всъщност – добави искрено художникът, – аз те обичам такава, каквато си.
Той се наведе към нея и я целуна.
– Защо чак сега ми го казваш? – попита тя.
– Не знам. Дълго време не се чувствах много уверен – призна художникът. – Но след като чух Магьосника на семинара, след като те срещнах и усетих как удивително си подхождаме, и после се впуснах в това напълно откачено, но невероятно приключение... не знам. Започвам пак да вярвам в себе си. Струва ми се, че всичко това ми помогна пак да повярвам в живота. Прекрасно е да има с кого да споделя тези неща. По-късно днес трябва да рисувам. Ще се получи нещо специално. Знам го.
– Да, трябва да рисуваш – насърчи го предприемачката. – И аз го усещам. Ти ще бъдеш художник, който ще постигне огромен успех и ще се превърне в истинска легенда.
И после след дълга пауза добави:
– И аз те обичам, между другото.
Романтичният момент между двамата нови членове на Клуб „5 сутринта“ изведнъж беше нарушен от звука на силна хип-хоп музика. Видяха, че по водата се движи зашеметяващо бързо някаква фигура – на зигзаг и после в права линия. Скоро стана очевидно, че този шумен неканен гост е Стоун Райли, който караше мощен джет и носеше цилиндър, закрепен с каишка под брадичката. Да, цилиндър. А ако се вгледате по-отблизо, щяхте да видите, че на него има символ череп и кости – такъв, какъвто слагат на пиратското знаме.
Скоро и той слезе на девствения плаж с двамата влюбени. Скоро и той похапваше скариди и салата от манго и лакомо унищожаваше големи парчета прясна диня. И държеше за ръце предприемачката и художника.
Този човек беше пълен ексцентрик. И най-човешки герой. Предприемачката и художникът се спогледаха, докато милиардерът изнасяше представлението си. Те поклатиха глави, започнаха да пляскат с ръце и се разсмяха от сърце.
– Приятели – извика милиардерът, за да заглуши пронизителната музика, разнасяща се от джета, който се поклащаше в плитката вода. – Липсвахте ми. Надявам се, не се сърдите, че ви развалих пикника – добави той с пълна уста. Без да дочака отговор, той увеличи децибелите на песента и започна да припява.
– Страхотно парче, а? – попита той, излъчвайки енергия като цяла електроцентрала.
– Определено – отговори по навик художникът. – Искам да кажа – така е – поправи се той.
Тримата приятели прекараха остатъка от този незабравим следобед в плуване, песни, танци и разговори. Вечерта милиардерът им даде великолепна вечеря на плажа си, който беше осветен с тики факли, кремави фенери и с хиляди свещи.
На дългата дървена маса, застлана с най-фина ленена покривка, бяха подредени плата с невероятна храна. Магьосникът също се появи на банкета и двамата с милиардера споделяха спомени. По-късно дойдоха и други приятели на мистър Райли – свиреха на бонго, споделяха приказната храна и пиеха хубаво вино. Дори свръхпрофесионалните и изключително любезни сервитьори бяха поканени да се присъединят към празненството. Всичко беше сюрреалистично. И специално.
За секунда предприемачката се замисли за това колко безценна е тази вечер и си припомни един цитат, който баща ѝ беше залепил на вратата на семейния хладилник. Беше от Дейл Карнеги, автора на книги за самопомощ, и гласеше: „Едно от най-трагичните неща, които знам за човешката природа, е, че всички ние сме склонни да отлагаме живота. Всички ние мечтаем за някаква вълшебна розова градина на хоризонта, вместо да се радваме на розите, които цъфтят пред прозореца ни днес“.
Предприемачката се усмихна. Тя осъзна, че повече няма да отлага живота си. Освен че се беше влюбила в един добър човек, тя започваше да усеща огромна жажда за самия живот.
* * *
В 5 часа на другата сутрин шумът от хеликоптер наруши спокойствието, което цари единствено по това време на деня. Предприемачката и художникът чакаха на плажа, както бяха обещали на милиардера. Държаха се здраво за ръце и очакваха следващия урок, който им беше казал, че ще им даде. Но милиардерът все още го нямаше.
Една асистентка, облечена с безупречна риза с цвета на небето, елегантни бермуди в доматен цвят и червени кожени сандали изтича от дома на титана на индустрията.
– Бонжур – поздрави тя много любезно. – Мистър Райли поиска да ви придружа до неговия хелипад. Приготвил ви е голям подарък. Но ще трябва да побързате. Моля ви. Нямаме никакво време.
Тримата се затичаха по плажа, поеха по добре поддържана пътека под пищните дървета, през билкова градина с дървени табелки с цитати от прочути лидери, макар че имаше и един надпис, който гласеше: „Влизането забранено – нарушителите ще бъдат компостирани“, и накрая излязоха на широка, окосена ливада. В центъра чакаше лъскав хеликоптер. Въртящите се ротори проблясваха на светлината на ранното утро.
В кабината се виждаше пилот. Носеше авиаторски очила, черна бейзболна шапка и изцяло черна униформа. При влизането на пасажерите пилотът запази мълчание, като преглеждаше уредите и отбелязваше показанията по някакъв подробен чеклист, прикрепен на клипборд, в горната част на който с червени букви пишеше: „Стани и заблести, за да избягаш от нещастието на посредствеността“. Под тези думи се виждаше усмихнато емоджи.
– Добро утро – поздрави предприемачката весело пилота. – Къде е мистър Райли?
Пилотът не отговори. Нагласи някакъв уред. Натисна едно копче. И пак отбеляза нещо с кръстче в списъка си.
– Желая ви всичко добро и безопасен полет – каза асистентката, като провери предпазните колани и постави слушалки с микрофон на главите на двамата ВИП гости.
– Къде по дяволите отиваме? – попита художникът, изпадайки пак в обичайния си гняв.
Нямаше отговор. Вратата се затвори с трясък. После ключалката щракна.
Шумът от двигателя се усили и перката се завъртя по-бързо. Разнесе се свистене „хуш, хуш, хуш“. Пилотът, очевидно изпаднал в някакъв невъзмутим транс и определено необщителен, натисна лоста за управление. Хеликоптерът започна да се издига над ливадата. Неочаквано машината се наклони силно наляво. После започна да пада неудържимо към земята и в последния момент се издигна рязко пак нагоре.
– Пълна катастрофа! – изкрещя художникът. – Този пилот не може да кара. Мразя го.
– Само дишай дълбоко. Всичко ще се оправи – успокои го предприемачката. Тя изглеждаше спокойна, сигурна и напълно овладяна. Утринното ѝ обучение си казваше думата. Дръпна художника по-близо към себе си. – Аз съм тук. Ще бъдем в безопасност. Това ще свърши добре.
Скоро хеликоптерът се издигна високо в небето и летеше плавно, сигурно и красиво. Мълчаливият пилот правеше нещо по циферблатите и уредите за управление, очевидно забравил, че вози двама пътници.
– Виждал съм този часовник – каза художникът, когато забеляза големия хронометър на тънката ръка на пилота. – Същият като онзи, който Стоун носеше на лекцията на Магьосника. Това е откачено – добави той с разтреперан глас.
Художникът се потеше като полярна мечка в сауна.
– Грабни утрото. Извиси живота си – чу се напевен глас от предната част на хеликоптера.
– Здравейте, приятели. Бонзур. Радвате ли се, че сте членове на Клуб „5 сутринта“? – попита той с дрезгав глас. – О, как ще ви хареса изненадата, която ви предстои. Друга страна за друг урок по утринния режим на легендарните лидери, креативните гении и великите жени и мъже на този свят.
Пилотът се обърна с лице към тях и бързо свали очилата си. После грандиозно се оригна.
Беше милиардерът.
– Хей, хора. Не исках да ви изплаша – вие сте такива прекрасни човешки същества. Да знаете, че имам лиценз за пилот на моя хеликоптер – каза мистър Райли искрено, с почти извинителен тон.
– Разбира се – каза художникът, все още вкопчен в предприемачката като играч на рулетка, който стиска последния си чип.
– Взех го преди години – продължи милиардерът. – Хеликоптерите са голямо удоволствие. Но при всичките ми бизнес начинания напоследък, не прекарвам толкова летателни часове, колкото едно време. Извинявам се за неприятното излитане. Сигурно ми трябва повече практика.
– Къде отиваме? – попита предприемачката и се отпусна в удобната кожена седалка.
– Агра – отговори с една дума милиардерът.
– Какво означава това? – попита художникът. – Какво е Агра?
– Отиваме на летището – каза милиардерът. – Трябва да продължим напред с нашето приключение, което се случва веднъж в живота.
– Напускаме Мавриций? – учуди се предприемачката и в гласа ѝ прозвуча разочарование. Гривните ѝ потракваха и звънтяха една в друга, когато зададе този въпрос.
– А всички онези неща, на които щеше да ни научиш? – попита художникът. – Все още не знаем Формулата 20/20/20, която ни каза, че ще промени коренно живота ни. Каза ни, че тя е залегнала в основата на метода „5 сутринта“. Очаквах да я науча – възрази художникът и пак удари дланта си с юмрук. – А и наистина Мавриций много, много ми харесва. Не бях готов да си тръгна.
– И аз – потвърди предприемачката. – Струва ми се, че ни обеща да ни научиш подробно на тактиката какво трябва да правим, след като станем в 5 сутринта. А на лекцията на Магьосника ни обеща, че ще споделиш тайните за постигане на практическа продуктивност, за да разширя бизнеса си, както и някои ключови техники, за да увелича състоянието си. А и ние двамата с моя човек отидохме заедно на пикник само веднъж. При това ти се намърда при нас със силната си музика и онзи мощен ски джет!
За момент всички замълчаха. После бавно всички в хеликоптера се захилиха.
– Успокойте се, хора! – извика милиардерът. – Моят дом е и ваш дом. Може да дойдете на Мавриций винаги, когато пожелаете. Ще ви пратя същите шофьори и същия самолет и ще направя всичко да усетите същата обич от мен и моя страхотен екип. Това е най-лесното. За мен е удоволствие. Винаги.
Той нагласи друг уред, преди да продължи.
– В момента на пистата ни чака самолет. Вие двамата влюбени бяхте страхотни ученици. Абсолютно първокласни. Вие пламенно прегърнахте учението на Магьосника. Всяка сутрин ставахте със слънцето и никога не закъснявахте. Видях напредъка ви. Затова днес искам да ви направя един голям подарък.
– Подарък? – попита художникът. – Ще трябва да се прибирам в студиото си доста скоро. След всичко това ми предстои да преустроя сериозно работата си и да уредя живота си.
– И аз трябва да се върна в компанията си скоро – каза предприемачката. Когато произнесе тези думи, част от бръчките пак се появиха на челото ѝ, макар че сега бяха много по-малко, отколкото преди да стане член на Клуб „5 сутринта“.
– Е, не още, хора, има време – моля ви – каза милиардерът. – Отиваме в Агра.
– Нямам представа къде е това – призна предприемачката.
– Агра е в Индия – обясни милиардерът. – Отиваме, за да видите едно от Седемте чудеса на света. И се подгответе да научите следващата част от Метода 5 сутринта. Всичко, което научихте дотук, беше подготовка за другото, което следва. Готови за стрелба, хора. Очаквайте да получите най-полезната информация за утринния режим на хората, които изграждат света и променят историята. Най-хубавото предстои.
Милиардерът умело приземи хеликоптера до един нов частен самолет с включен двигател. За разлика от предишния самолет, този беше изцяло черен. Но също като самолета, който беше докарал двамата ученици на Мавриций, на опашката беше изписано „5АС“ с мандариново оранжеви букви.
– Хайде да отидем в невероятната Индия! – възкликна енергично милиардерът.
– Хайде! – отговориха предприемачката и художникът.
И започна едно от най-ценните преживявания в тяхното изключително приключение с ексцентричния милиардер Стоун Райли.
Глава 12.
Клуб „5 сутринта“ открива протокола за
създаване на навици
Сподели с приятели: |
