Книга е посветена на всички родители по света, Повишете своята финансова интелигентност!

И двамата мъже се радваха на успехи в кариерата си и работеха упорито цял живот. И двамата печелеха солидно. Въпреки това единият постоянно изпитваше финансови затруднения. Другият стана най-богатият човек на Хаваите. След смъртта си единият остави десетки милиони долари - на семейството си, за благотворителни цели и на църквата. Другият остави сметки за плащане.

И двамата бяха силни, забележителни и влиятелни личности. И двамата ме съветваха, но съветите им бяха различни.

И двамата вярваха много в образованието, но препоръчваха различни системи на обучение.

Ако имах само един баща, щях или да се съгласявам с него, или да отхвърлям съветите му. С двама бащи, които ме съветваха, имах възможността да оглеждам нещата от различни гледни точки, да ги сравнявам, а после да избирам сам.

Проблемът се състоеше в това, че богатият баща още не беше богат, а бедният си беше беден. И двамата бяха в началото на своята кариера, и двамата се бореха с разходите и за осигуряването на семейството. Но възгледите им относно парите се различаваха коренно.

Например единият баща би казал:

Любовта към парите е коренът на злото. А другият би звучал така:

Липсата на пари е коренът на злото.

Много е трудно за едно малко момче да има двама бащи със силни характери, които му влияят. Исках да съм добър син и слушах, но двамата бащи не казваха едни и същи неща. Контрастът в гледните им точки, най-вече по отношение на парите, беше толкова голям, че постепенно започнах да изпитвам любопитство; темата ме бе заинтригувала. Започнах да се замислям над това, което казваше всеки от тях.

Често си задавах въпроси от типа на "Защо той твърди това?". После по същия начин претеглях твърдението и на другия ми баща. Щеше да бъде много по-просто да отсъдя: "Да, той е прав. Съгласен съм с него." Или да отхвърля гледната точка с думите: "Старият не знае какво говори". Вместо това двамата ми бащи, които аз обичах много, ме накараха да разсъждавам, а също така да си създам нов начин на мислене. Оказа се, че е много по-ценно да трябва да избирам непрекъснато между изказванията на двамата, вместо просто да отхвърлям или да приемам една единствена гледна точка.

Една причина, поради която богатите забогатяват, бедните обедняват, а средната класа затъва в дългове, е че предметът за парите се изучава вкъщи, а не в училище. Повечето от нас се учат за парите от родителите си. А какво може да научи детето си за парите един беден човек? Той просто казва: "Ходи на училище и учи усилено!"

Детето може да се дипломира с отличен успех, но да носи финансовата програмата на човек от бедната или средна класа, която е усвоило, докато е било малко.

Парите не се изучават в училище. Затова детето се съсредоточава върху академичните и професионалните, но не и върху финансовите знания. Това обяснява защо умни банкери^ лекари и счетоводители, получавали отлични оценки в училище, се борят с финансите през целия си живот. Големият ни национален дълг е дело най-вече на високообразованите политици и високопоставени личности в правителството, които вземат финансови решения на базата на твърде ограниченото си или изобщо липсващо парично образование.

Често се замислям за новото хилядолетие и се чудя какво ли ще се случи, когато милиони хора ще имат нужда от медицинска и финансова помощ. Те са зависими от семействата си или разчитат на правителството да ги подпомага финансово. Какво ще стане, когато средствата за здравно и обществено осигуряване привършат? Как ще оцелее една нация, ако децата продължават да учат за парите само при родителите си, повечето от които са или вече бедни, или ще обеднеят?

Тъй като имах двама влиятелни бащи, аз учех и от двамата. Трябваше да размишлявам върху съветите и на двамата и така'вниквах в силата и смисъла на разбиранията, определили живота им. Например единият баща имаше навика да казва: "Не мога да си го позволя".

Другият баща забрани да се използват тези думи. Той настояваше да казвам: "Как мога да имам това?"

Едното е твърдение, а другото - въпрос. Единият обясняваше, че не може, а другият те караше да мислиш. Бащата, който скоро щеше да забогатее, обясняваше това по следния начин:

- Когато кажеш: "Не мога да си го позволя", мозъкът ти спира да работи. Но зададеш ли си въпроса: "Как мога да имам това?", мозъкът ти започва да мисли.

Той нямаше предвид да купуваш всичко, което ти хрумне. Просто държеше да упражнява мозъка си - най-мощния компютър в света. Смяташе, че твърдението "Не мога да си го позволя", е признак за умствена леност.

- Мозъкът ми става все по-силен всеки ден, защото го упражнявам. Колкото по-силен става, толкова повече пари мога да изкарвам.

И двамата бащи да работеха усилено, но аз забелязах, че единият бе свикнал да не мисли, когато ставаше въпрос за пари, а другият беше свикнал да си упражнява мозъка. В резултат на това единият забогатяваше, а другият обедняваше. Подобно нещо става и ако някой прави редовно физически упражнения, а друг седи на дивана и гледа телевизия. Подходящите физически упражнения подобряват здравето, а подходящите умствени упражнения увеличават шансовете за забогатяване. Мързелът унищожава както здравето, така и богатството.

Двамата ми бащи имаха противоположни разбирания. Единият мислеше, че богатите би трябвало да плащат по-големи данъци, за да помагат на бедните. Другият казваше, че данъците наказват тези, които произвеждат и награждават онези, които не произвеждат.

Единият баща говореше:

- Учи много, за да си намериш работа в добра компания.

Другият баща пък препоръчваше:

- Учи много, за да намериш хубава компания, която да купиш.

Единият обясняваше:

- Причината да не съм богат е, че имам вас, деца.

А другият твърдеше:

- Причината, поради която трябва да съм богат, сте вие, деца.

Единият насърчаваше разговорите за пари и бизнес на масата по време на хранене.

Другият забраняваше да се обсъжда тази тема, докато вечеряхме.

Единият казваше: "Когато става въпрос за пари, не рискувай."

Другият препоръчваше: "Научи се да се справяш с рисковете."

Единият вярваше, че собственият дом е най-голямата инвестиция и актив.

Другият смяташе, че къщата е пасив и ако тя е най-голямата ви инвестиция, значи сте загазили.

И двамата бащи плащаха сметките си навреме, но единият ги плащаше в началото на срока, а другият - в самия му край.

Единият ми баща вярваше, че компанията и правителството ще се грижат за него. Винаги се интересуваше от повишаването на заплатите, пенсиите, медицинските помощи, болничните, отпуските и пр. Беше впечатлен от двама свои чичовци, които се пенсионираха след двайсетгодишна служба в армията. Харесваха му привилегиите в областта на здравеопазването и възможността да се пазарува в специални магазини, които получаваше оттеглилият се от военна служба. Допадаше му и системата на обучение във военната академия. Идеята за закрила на живота по време на работа и свързаните с професията привилегии понякога изглеждат по-важни от самата работа. Той често казваше:

- Работих усърдно за правителството и затова имам право на тези възнаграждения.

Другият ми баща вярваше в пълната финансова отговорност на всеки един. Той се противопоставяше на идеята за "имането на право"; според него така се създаваха слаби и нуждаещи се от пари хора. Смяташе, че човек трябва да бъде финансово компетентен.

Единият ми баща се бореше да спести няколко долара; другият просто създаваше инвестиции.

Единият ми баща ме учеше как да си напиша впечатляваща автобиография, за да мога да си намеря добра работа. Другият ми баща ме учеше как да пиша силни бизнес и финансови планове така, че да мога да създавам работни места.

Тъй като бях продукт на двама силни бащи, имах възможност да наблюдавам ефекта, който оказват върху живота на човек различните мисли. И забелязах, че хората оформят живота си чрез своите мисли.

Например бедният ми баща винаги повтаряше: "Никога няма да забогатея." И предсказанието му се сбъдна.

От другата страна богатият ми баща винаги се отнасяше към себе си като към богат. Той казваше неща като:

- Аз съм богат човек, а богатите не правят такива неща.

Дори когато беше напълно разорен, той се отнасяше към себе си като към богат.

- Има разлика между това да си разорен и да си беден. Когато си разорен, то е временно, а когато си беден, то е завинаги.

Бедният ми баща твърдеше, че не се интересува от пари, или че парите нямат значение.

Богатият ми баща винаги казваше, че парите са сила.

Силата на нашите мисли никога няма да може да се измери или оцени, но на мен ми стана ясно, още докато бях малко дете, че трябва да внимавам какво искам и как се изразявам.

Забелязах, че бедният ми баща е беден не защото получава малко мири, а заради своите мисли и действия. Тъй като имах двама бащи, аз трябваше да внимавам коя мисъл ще приема за себе си. Кого трябваше да слушам - богатия или бедния си татко?

Въпреки че и двамата мъже уважаваха изключително много образованието, те не бяха на едно мнение за това, кое е важно да се учи. Единият искаше да уча упорито, да се дипломирам, да си намеря хубава работа и да работя за пари. Той искаше да уча и да стана професионалист, счетоводител или адвокат, или да завърша бизнесучилище. Другият ме окуражаваше да се науча да бъда богат, да разбера как действат парите, за да мога да правя така, че те да работят за мен.

- Аз не работя за пари! - бяха думите, които той повтаряше всеки ден. - Парите работят за мен!

На деветгодишна възраст реших да слушам и да се уча от богатия си баща за парите. Този избор означаваше да не слушам бедния, въпреки че той имаше повече дипломи.

Робърт Фрост е любимият ми поет. Обичам много от неговите стихотворения, но любимо ми е "Пътят, по който не тръгнах". Поучавам се от него почти всеки ден:

Пътят се разделяше надве насред пожълтялата гора,

и, изпълнен със съжаление, че не мога да тръгна и по двата

и пак да бъда само един пътник, аз дълго се взирах,

докъдето погледът ми стигаше,

до мястото, където пътят правеше завой.

А после тръгнах по другия;

той изглеждаше също толкова добър,

тревист и неутъпкан,

също като първия.

И двата пътя тази сутрин

бяха застлани с окапали листа.

0, аз вървях по избрания от мен път цял ден!

Съмнявах се, че някога щях да се върна обратно.

Един ден след години много

щях да разказвам за този случай -

как пътят се бе разделил на две в гората,

как бях поел по по-малко отъпкания,

и как това бе променило всичко.

Робърт Фрост /1916 г./

Често размишлявам над стиховете на Робърт Фрост. Не ми беше лесно да избера да не слушам високообразования си баща, когато ставаше дума за пари, но от това зависеше животът ми по-нататък.

След като най-накрая взех своето решение, обучението ми започна. Богатият баща ме обучаваше в продължение на 30 години, докато станах на трийсет и девет. Той престана едва когато се убеди, че знам и напълно разбирам онова, което се бе опитвал да ми натъпче в главата.

Парите са вид сила. Но по-силно от тях е финансовото образование. Парите идват и си отиват, но ако знаеш как действат, ти се сдобиваш с власт над тях и можеш да започнеш да трупаш състояние. Само положителна мисъл не е достатъчна; макар да са ходили на училище, повечето хора така и не са научили как действат парите, затова през целия си живот са работили за пари.

Тъй като бях само на девет години, в началото уроците на богатия ми баща бяха лесни. В крайна сметка се оказа, че уроците са само шест и ние ги повтаряхме през всичките трийсет години. Тази книга е написана именно за тези шест урока, разказани възможно най-просто, така, както богатият ми баща ги преподаваше на мен. Тези уроци не са отговори, а пътеводители. Пътеводители, които ще помогнат и на вас, и на вашето дете да забогатеете, независимо какво става в този свят на все по-големи промени и несигурност.
Уроците на Богатия Татко

Урок #1 Богатите не работят за пари

Урок #2 Защо да се преподава финансова грамотност?

Урок #3 Гледайте си своя бизнес

Урок #4 История на данъците и мощта на корпорациите

Урок #5 Богатите си измислят пари

Урок #6 Работи, за да учиш, а не за пари!
Урок #1

БОГАТИТЕ НЕ РАБОТЯТ ЗА ПАРИ

- Татко, ще ми кажеш ли как мога да стана богат? Баща ми остави вечерния вестник.

- Защо искаш да станеш богат, синко?

- Защото днес майката на Джими дойде в училище с новия им "Кадилак"; щяха да ходят във вилата си край морето за уикенда. Той покани трима от своите приятели, но аз и Майк не бяхме сред тях. Обясниха, че не ни вземат, защото сме били "бедни деца".

- Така ли? - попита баща ми недоверчиво.

- Да, така - отвърнах аз с горчивина.

Баща ми поклати леко глава, намести си очилата и продължи да чете вестника. Аз стоях и чаках отговора.

Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Бях деветгодишен. Поради някакво стечение на обстоятелствата ходех в същото държавно училище, където богатите пращаха децата си. Главният поминък в нашия град бяха захарните плантации. Собствениците на плантациите, а също така и другите влиятелни хора в града като лекари, бизнесмени и банкери, пращаха децата си в същото училище от първи до шести клас. После децата им най-често отиваха в частни училища.

Семейството ни живееше точно срещу това училище и аз ходех именно в него. Ако живеех на другия край на улицата, щях да ходя в друго училище, където имаше деца, които приличаха на мен. След шести клас заедно с тези деца щяхме да продължим образованието си в държавното средно училище, а после - в гимназията. Частните училища бяха недостъпни за нас.

Най-накрая баща ми остави вестника. Може би размишляваше.

-Е, сине - започна той бавно. - Ако искаш да си богат, трябва да се научиш да изкарваш пари.

- Как се изкарват пари? - попитах аз.

- Ами, използвай главата си, сине - усмихна се той. Което означаваше: "Това е всичко, което ще ти кажа, или - не знам отговора, затова спри да ми досаждаш."

Партньорството

На следващата сутрин споделих с най-добрия си приятел Майк какво беше казал баща ми. Доколкото можех да преценя, с Майк бяхме най-бедните деца в цялото училище. Майк също като мен учеше там по някаква приумица на съдбата; и двамата се бяхме озовали в училището за богати деца. Ние не бяхме бедни, но се чувствахме такива, защото всички момчета имаха нови колела, нови бейзболни ръкавици и други подобни неща.

Мама и татко ни осигуряваха основното като храна, дом и дрехи. Това беше горе-долу всичко. Баща ми казваше:

- Ако искаш нещо, работи за него.

Ние искахме много, но нямаше достатъчно работа за деветгодишни момчета.

- Какво трябва да направим, за да изкарваме пари? - попита Майк.

- Не знам - отвърнах аз. - Но би ли искал да ми бъдеш партньор? Той се съгласи и така една събота Майк стана първият ми бизнеспартньор. Цялата сутрин мислехме как да изкарваме пари. От време на време говорехме за всички "печени момчета", които бяха отишли в лятната къща на Джими и се забавляваха. Болеше ни малко, но тази болка беше добра, защото ни караше да продължаваме да търсим начин да изкарваме пари. Най-накрая идеята дойде като гръм от ясно небе. Майк я бе видял в някакъв учебник. Развълнувани, ние си стиснахме ръцете; партньорството ни вече беше родило бизнес, с който да се занимаваме.

Следващите няколко седмици двамата тичахме из квартала, чукахме по вратите и питахме съседите си дали биха желали да запазят за нас тубичките от използваните пасти за зъби. С учудени погледи и усмивки на лицата повечето възрастни се съгласяваха. Някои питаха какво смятахме да правим. Но ние отговаряхме:

- Не можем да ви кажем. Това е бизнестайна.

С течение на времето майка ми започваше да се притеснява все повече и повече. Бяхме избрали място точно до пералната машина, където да складираме материалите си. В кафявата картонена кутия, в която някога държахме шишетата с кетчуп, малката ни купчинка от използвани тубички от паста за зъби нарастваше постепенно.

Най-накрая майка ми реши да се намеси. Не издържаше повече гледката от смачкани тубички от паста за зъби.

- Какво правите, момчета? - попита тя. - И не ми казвайте отново, че е бизнестайна. Направете нещо с това тук или ще го изхвърля.

С Майк се молихме горещо, обяснихме, че скоро ще съберем достатъчно, а после ще започнем производството. Дори я информирахме, че чакаме още няколко семейства да си свършат пастата за зъби, за да можем да им вземем тубичките. Мама ни отпусна още една седмица.

Датата за започване на производството беше изтеглена за по-рано. Натискът беше голям. Първото ми партньорство вече беше заплашено с изхвърляне от склада, при това - от собствената ми майка. Задачата на Майк беше да ходи при съседите и да ги кара да си изразходват пастата за зъби по-бързо под предлог, че зъболекарите препоръчват зъбите да се мият по-често. Аз започнах да сглобявам производствената линия.

И така, един ден баща ми се прибра с някакъв приятел и завари две деветгодишни деца в двора на дома си, с работеща с пълна пара производствена линия. Всичко беше посипано с фин бял прах. На една дълга маса бяхме поставили картонени кутии от мляко, които бяхме донесли от училище, и семейния грил, който работеше на максимум.

Татко се приближи внимателно; трябваше да паркира колата встрани от алеята, тъй като ние я бяхме заели с нашата производствена линия. Когато двамата с приятеля му се приближиха, видяха поставеното върху грила метално гърне, в което се топяха тубички от паста за зъби. По онова време пастата за зъби не се продаваше в пластмасови тубички; те бяха от олово. Първо изчаквахме боята да изгори, след това пускахме тубичките в малкото метално гърненце, където започваха да се топят. Щом оловото се разтопеше, ние го изсипвахме в картонените кутии от мляко през малката дупка в горния край.

Кутиите от мляко бяха запълнени с гипс. Белият прах, разпръснат наоколо, всъщност беше гипсът. В бързината бях преобърнал торбата и сега целият двор изглеждаше като след снежна буря. Картонените кутии от мляко бяха калъпите за гипса.

Татко и неговият приятел наблюдаваха, докато ние наливахме разтопеното олово през малката дупчица на върха на гипсовия куб.

- Внимателно - каза баща ми. Кимнах без да вдигам поглед.

Най-накрая, когато преливането свърши, оставих металното гърненце и се усмихнах на баща си.

- Какво правите, момчета? - попита той, като също се усмихна предпазливо.

- Това, което ме посъветва ти. Ще забогатяваме - отвърнах аз.

- Мммда - закима усмихнато Майк. - Ние сме партньори.

- А какви са тези гипсови калъпи? - попита татко.

- Гледай - казах аз. - Тази партида би трябвало да е добра.

С малко чукче ударих преградата, която разделяше куба на две. Внимателно махнах горната половина от гипсовия калъп и оттам падна една оловна монета.

- Боже мой! - възкликна баща ми. - Вие леете монети от олово.

- Точно така - отвърна Майк. - Правим това, което ти ни каза да правим. Пари.

Приятелят на баща ми се обърна и избухна в смях. Баща ми се усмихна и поклати глава. Пред него, между огъня и кутията с празни тубички от паста за зъби, стояха две момченца, покрити с бял прах и ухилени до ушите.

Той предложи да оставим всичко и да седнем заедно на стълбите пред къщата. С усмивка започна да ни обяснява какво означаваше думата "фалшифицирам".

Мечтите ни бяха сринати.

- Искаш да кажеш, че това е незаконно? - попита с треперещ глас Майк.

- Остави ги - обади се приятелят на баща ми. - Може да имат вроден талант.

Баща ми го изгледа втренчено.

- Да, незаконно е - повтори тихо той. - Но вие,- момчета, проявих те страхотна изобретателност и оригинална мисъл. Продължавайте в същия дух. Много се гордея с вас.

Силно разочаровани, с Майк не изрекохме нито дума в продължение на около двайсет минути, а после унило започнахме да почистваме бъркотията, която бяхме създали. Бизнесът ни се закри в деня на откриването му. Докато чистех праха, аз погледнах Майк и възкликнах:

- Мисля, че Джими и приятелите му са прави. Ние сме бедни. Баща ми тъкмо тръгваше, когато изрекох това.

- Момчета - рече той. - Вие сте бедни само ако се предадете. Най-важното е, че направихте опит. Повечето хора само говорят и мечтаят да станат богати. А вие направихте опит. Много се гордея с двама ви. Ще го повторя отново. Продължавайте. Не се отказвайте.

С Майк стояхме безмълвно. Това бяха хубави думи, но ние все още не знаехме какво да правим.

- Тогава защо ти не си богат, татко? - попитах аз.

- Защото избрах да бъда учител. Учителите наистина не мислят за забогатяване. Ние просто обичаме да обучаваме. Иска ми се да ти помогна, но наистина не знам как се правят пари.

Двамата с Майк се обърнахме и продължихме да почистваме.

- Сетих се - додаде баща ми. - Ако вие, момчета, искате да разберете как да забогатеете, не питайте мен. Говорете с бащата на Майк.

- С моя баща? - попита Майк и направи физиономия.

- Да, с твоя баща - повтори с усмивка татко. - С него имаме един и същ банкер и той говори неспирно за баща ти с безкраен ентусиазъм. Няколко пъти ми е казвал, че баща ти е несравним, когато става дума за изкарване на пари.

- Баща ми? - попита отново Майк; очевидно не вярваше на ушите си. - Защо тогава нямаме хубава кола и къща, като богатите деца от нашето училище?

- Да имаш хубава кола и къща не значи, че си богат или че знаеш как да изкарваш пари - отвърна баща ми. - Бащата на Джими работи в захарна плантация. Не се различава кой знае колко от мен. Той работи за компания, а аз - за правителството. Колата му е собственост на компанията. Компанията за производство на захар има финансови проблеми и скоро бащата на Джими може да остане без средства. Твоят баща обаче е различен, Майк. Както изглежда той се е захванал да строи империя и нищо чудно след няколко години да стане много богат човек.

Благодарение на тази новина двамата с Майк отново се оживихме. С подновени сили започнахме да почистваме бъркотията, която бяхме създали с провалилия се първи наш бизнес. Междувременно крояхме планове как и кога ще говорим с бащата на Майк. Проблемът беше там, че той работеше много и често се прибираше късно вечерта. Притежаваше складове, строителна компания, верига магазини и три ресторанта. Именно ресторантите го задържаха до късно.

След като приключихме с чистенето, Майк хвана автобуса за вкъщи. Щеше да разговаря с баща си и да го попита дали може да ни научи как да станем богати. Приятелят ми обеща да се обади веднага след този разговор, дори да е много късно.

Телефонът звънна в осем и половина вечерта.

- Добре - казах аз. - Другата събота.

И затворих телефона. Бащата на Майк се беше съгласил да се срещне с нас.

Следващата събота, в седем и половина сутринта, аз хванах автобуса към бедната част на града.
Уроците започват:

- Ще ви плащам по десет цента на час.

Дори през 1956 година десет цента на час бяха малко.

Срещнахме се с бащата на Майкъл в осем часа сутринта. Той беше станал рано и работеше повече от час. Надзирателят на строежа му точно си тръгваше, когато аз влязох в семплия, малък и чист дом. Приятелят ми ме посрещна на вратата.

- Тъкмо говоря с татко по телефона. Каза да чакаме на верандата отзад - съобщи Майк веднага щом отвори вратата.

Старият дървен под изскърца, когато минах прага на къщата. От вътрешната страна на вратата бе постлана евтина рогозка. Нейното предназначение бе да покрива ожуления под, изтрит от безбройните човешки крака, минали по него. Беше чиста, но плачеше за нова.

Изпитах клаустрофобия, щом влязох в малката дневна; тя беше пълна със стари мебели, които един ден щяха да представляват ценност за всеки колекционер. На дивана седяха две жени, малко по-възрастни от майка ми. Срещу тях седеше мъж в работни дрехи. Блузата и панталоните в цвят каки бяха добре изгладени, но не бяха колосани, а работните ботуши блестяха. Човекът беше с около десет години по-стар от баща ми; някъде около 45-годишен. Тримата се усмихнаха, когато с Майк минахме покрай тях и се насочихме към кухнята, откъдето се отиваше в гледащата към задния двор веранда. Срамежливо отвърнах на усмивката им.