Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

ГЛАВА 9

• 
  Всичко е така прелестно и красиво – ахваше тя, докато смаяно изучаваше новия свят около себе си.
  

• 
  Така си още по-красива – каза ѝ той.
  

• 
  Самодива – каза Калоян, заставайки до нея. – По-прекрасна си и от самодива.
  

• 
  Виждал ли си някога самодива? – попита го Атина.
  
• 
  Не, но съм чувал, че били приказно красиви. И в момента ти изглеждаш точно по такъв начин.
  

Атина и Калоян легнаха един до друг в меката трева и се вгледаха към безоблачното синьо небе над главите им.

• 
  След като отидем в двореца, двамата с теб ще можем ли да се виждаме отново? – попита Атина.
  
• 
  Защо?
  
• 
  Не знам. Просто не ми се иска да се разделяме така внезапно. Свикнах с компанията ти и навярно ще ми липсва.
  
• 
  Нека не забравяме, че ти си принцеса, а аз съм просто един пекар. А и вероятността да се харесаш на някого от принцовете и да те пожелае за жена е голяма.
  
• 
  Бях принцеса, но както много добре знаеш загубих всичко. Сега съм просто едно обикновено момиче.
  
• 
  Смяташ ли, че една принцеса, макар и прокудена от родината си, и един пекар могат да бъдат приятели? – попита я Калоян и се вгледа съсредоточено в лицето ѝ.
  
• 
  Че защо да не могат? Всъщност ние с теб не сме ли вече такива? – усмихна се Атина.
  
• 
  Бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме – каза твърдо Калоян без да отвръща на усмивката ѝ.
  

• 
  Ще пренощуваме тук, а утре ще продължим по пътя си – обяви Калоян.
  

• 
  Значи това е момичето на нашия Калоян! – прихна тя и започна топло да прегръща и двамата. – Ама тя наистина е несравнима красавица!
  

• 
  Миличка, ела с мен. Да знаеш само каква рокля съм ти ушила. За чудо и приказ. – Серафина хвана ръката на Атина и нетърпеливо я поведе към вътрешността на къщата.
  

Атина стоеше пред едно високо огледало в една от просторните спални в дома на воденичаря и се взираше леко неодобрително в отражението си. Беше облечена в дълга великолепна рокля в ягодово розов цвят. Леко закръглената жена на Симеон не спираше да се върти развълнувано около нея, докато разплиташе плитката ѝ.

• 
  Не мисля, че розовото е моят цвят – каза тихо Атина. – Повече ми харесва жълтият.
  
• 
  О, миличка, изглеждаш ослепително в нея – каза убедено Серафина. – Утре трябва да направиш добро впечатление на царя и царицата. О, колко вълнуващо!
  

• 
  Двамата с Калоян сте превъзходна двойка – заговори отново жената на Симеон. – Не го вярвах, докато не ви видях. А почакай само и царица Савина да те зърне. Сигурна съм, че бързо ще получиш одобрението ѝ. С Калоян ще вдигнете сватба за чудо и приказ. И като ви гледам и двамата какви сте млади, силни и красиви, бързо ще се сдобиете с много здрави дечица. Запомни, много е важно първото дете, което ще родиш, да бъде момче.
  
• 
  А-ъм. Н-не мисля все още да се омъжвам за когото и да било, камо ли пък да раждам деца – каза смутено Атина. – Освен това с Калоян сме само приятели.
  
• 
  Така се започва, мила. То и аз и Симеон в началото бяхме само приятели, но виж ни сега, имаме трима великолепни сина и толкова години съвместен живот зад гърба ни.
  

Симеон развеждаше Калоян и се хвалеше с току-що разцъфналите си сливови дръвчета. Според него реколтата тази година щеше да бъде завидно богата. Омуртаг се движеше последен след тях и беше с кисело изражение на лицето. Щом съзря Атина в далечината, той забави още повече крачка, докато не се откъсна напълно от групата и изтича развълнуван при стоящата встрани девойка.

• 
  Принцеса Атина, драго ми е да ви видя тук в нашия дом – каза той широко усмихнат и се поклони елегантно пред нея.
  
• 
  Нека не бъдем толкова официални, Омуртаг. Все пак вече се познаваме и освен това сме приятели.
  

• 
  Да, така е – съгласи се той и предложи: – Искате ли да ви разведа наоколо? Можем да разгледаме водениците ни.
  

• 
  Чорбаджи Симеон изглежда доста се вълнува по повод ритуала със сливите – отбеляза Атина, щом двамата достигнаха до брега на реката.
  
• 
  О, да! Не спира да повтаря, че това е семейната ни традиция, с която сме прочути и задължени да спазваме – изрече кисело Омуртаг.
  
• 
  Ти май не се радваш особено за начина, по който той е решил да ти намери съпруга?
  
• 
  Ами, ако трябва да съм честен, не съм очарован. Това, че той и нашият дядо са се оженили по този начин е наистина забележително, само че аз далеч не обичам да следвам и да се подчинявам на някакви си традиции, пък били те и семейни. Винаги съм си мислел, че когато един ден се оженя ще бъде по любов, а не по задължение за момичето, което донесе най-малко смет на баща ми. А и не точно това искам от живота в този момент.
  
• 
  А какво?
  
• 
  Няма значение, глупаво е.
  
• 
  Напротив. Никое желание не е глупаво. Хайде, кажи ми – настоя Атина.
  
• 
  Ами искам да пътувам… много… да обиколя света. Да плавам. Да бъда капитан на кораб.
  
• 
  Звучи интересно и вълнуващо. Мечтата ти е хубава, Омуртаг, не трябва да се отказваш от нея.
  
• 
  Баща ми е на друго мнение.
  
• 
  Нима си длъжен да го слушаш за всичко?
  
• 
  Добрият син – да.
  
• 
  Запитай се кое е по-добре за теб самия – да бъдеш послушен син или свободен човек?
  
• 
  Вероятно за теб свободата е всичко. Разкажи ми за мястото, откъдето идваш? Какво е усещането да плаваш с кораб?
  
• 
  В моя случай не особено радостно. Все пак знаеш историята ми. Злият ми чичо, първо уби баща ми, а след това продаде мен и дойката ми на алчен търговец на роби.
  
• 
  Радвам се, че си се спасила и съдбата те е довела точно в нашето царство. И ще бъда много щастлив, ако един ден точно ти станеш нашата следваща царица.
  
• 
  Благодаря, Омуртаг, но не мисля, че това някога ще се случи.
  
• 
  И защо да не се случи?
  

• 
  Нима смяташ, че принцът няма да пожелае да му станеш жена? Та ти си толкова красива.
  

• 
  Дори и да ме пожелае ще трябва да му откажа, понеже сърцето ми вече принадлежи на друг. Не си давах сметка до днес, но мисля, че съм влюбена в Калоян – разкри Атина. – Разбрах го, когато осъзнах, че не искам да се разделям с него никога и по никакъв повод.
  
• 
  Калоян все още не ти е казал нищо за принца, нали?
  
• 
  Какво по-точно?
  
• 
  Когато отидеш в двореца ще узнаеш – каза Омуртаг и се усмихна загадъчно.
  

***
Щом Атина се върна от огледа на водениците с Омуртаг, тя откри Калоян в овощната градина с разцъфналите сливи, където го бе оставила на тръгване. Сега той беше сам и се разхождаше нервно напред-назад. Вече се свечеряваше и ясното небе бе притъмняло. Нежното ухание от цветовете на дръвчета изпълваше цялата градина.

• 
  Мога ли да знам какви са тези разходки по залез слънце, които си спретвате с Омуртаг? – Калоян пристъпи разярен към нея и гневно просъска думите си в лицето ѝ.
  
• 
  Той реши да ми покаже водениците – стресна се тя.
  
• 
  И какво толкова им е интересното на тези стари воденици, покрай които минахме на идване? – продължи ядосано Калоян.
  
• 
  Защо се държиш така?
  
• 
  Защото ти заповядах да не се отделяш от мен! И не ми харесва да се разхождаш под ръка с друг мъж!
  
• 
  Първо, не съм била под ръка с него, и второ, ти какво? Не съм ти жена та да ми даваш подобни разпореждания.
  
• 
  Вярно е, не си! Но искаш ли бързо да станеш?
  
• 
  Какво?
  
• 
  Чу ме!
  

• 
  Това въпрос ли е?
  
• 
  Въпрос е!
  
• 
  Повтори го!
  

• 
  По-рано днес ме попита дали двамата с теб ще продължим да се виждаме и в двореца. Каза ми, че приятелството между нас е възможно. А аз ти отговорих, че бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме двамата с теб. И това бъдеще и изборът му, вече са тук. Аз не искам да бъдем просто приятели, искам да бъдем повече от това. Още от мига, в който те зърнах за първи път, не останах безразличен към теб. Не съм безразличен и в момента. И затова сега те питам, Атина, за пръв и последен път, ясно и категорично, искаш ли да станеш моя жена?
  

• 
  Искам! Да, искам!
  

***
Атина беше обзета от трепетно вълнение през цялата нощ. Въртеше се в леглото си и почти не мигна. Не можеше да повярва, че Калоян ѝ беше предложил да му стане жена и още по-невероятно беше, че тя почти мигновено бе приела. Помнеше добре заръката на майка Ерида – трябваше да проникне в двореца, да спечели доверието на царското семейство и да откъсне златната ябълка. Единствената разлика бе, че не бе успяла да накара принца да се влюби в нея, а царския пекар Калоян. От друга страна пък, спътникът ѝ вече бе виждал златната ябълка, вярваше на Атина, и чрез него тя можеше да се добере много по-лесно до дръвчето, отколкото, ако тепърва започнеше всичко отначало с някого от принцовете. Освен това пред Калоян Атина можеше да се опита да оправдае стореното и той да я разбере, вместо да се надява подобен развой да се случи и с някого от царските синове.

Доскоро той не се бе замислял над тази мъглива част от живота си, но онзи сън, който му се бе присънил в нощта, когато бяха нападнати от Безликата бродница, се бе врязал и настанил трайно в съзнанието му. Споменът за мъртвата в леглото му Атина, с разкъсано на части тяло, спокойствието, с което семейството му прие стореното, когато всички влязоха в стаята, и обещанието на Светозар, че ще му помогне да забрави, го караха да се пита дали това наистина се бе случило и с първите му три безследно изчезнали жени. Но той така и не събра кураж да попита брат си за истината, през всичките нощи, в които двамата бяха в колибата, докато се грижеха за Атина.

Калоян не бе сигурен, че ако научеше истината, щеше да е способен да живее с нея, затова и не желаеше да я разбира. По-добре беше да изпитва съмнение, отколкото да знае, че е някакво свирепо чудовище. Може би и тъкмо за това семейството му се бе погрижило да забрави. И той бе решил да се довери на тяхната преценка. Но сега се страхуваше за Атина. Страхуваше се, че след като се омъжи за него и тя може да изчезне безследно като останалите три. Той я искаше, желаеше и обичаше твърде много, за да си позволи да я загуби. Тя беше важна за него, както никоя друга жена не бе била преди това. Но какво трябваше да стори, за да я опази? Този въпрос не му даваше мира и от снощи Калоян не бе спрял да бъде мрачен, потиснат и угрижен.
***
Селото в човешкото царство се оказа великолепно. Атина си го бе представяла по съвсем друг начин – малко селище с тесен извит път, водещ към двореца, а от двете страни на пътя ниски, схлупени къщички, пръснати по цялата му дължина. Но щом преминаха портите, с Калоян се озоваха в един нов огромен свят. Улиците бяха многобройни, пътища дълги и широки, къщите лъскави и разноцветни постройки на два или три етажа, с много цветя по прозорците и пъстри цветни лехи в дворовете. Беше истинска рядкост да се види едноетажна къща. Повечето от царските поданици живееха в домове на два етажа, а по-заможните разполагаха и с трети. По улиците сновяха безспирни потоци от хора на всякакви възрасти. Копитата на препускащите коне и колелата на преминаващите каляски тракаха шумно по калдъръмените пътища.

Калоян бе заменил зимния си ямурлук с по-тънко тъмночервено наметало с качулка, която бе нахлупил на главата си, докато яздеше коня си, с Атина плътно опряна в него.

• 
  Селото е изумително красиво! – възхищаваше се тя, докато двамата бавно си проправяха път напред през безконечните тълпи. – Изобщо не си го представях такова. Все си мислих, че е по-малко. Прилича по-скоро на град, отколкото на село.
  
• 
  Ами то всъщност си е град, с пристанище и всичко друго присъщо за един голям град. Когато царството е било основано, селището наистина е било селце, но през управлението на цар Велизар и царица Савина драстично се разраства и достига до това, което е днес. Само че хората продължили да го наричат „селото“, харесвали си го така и не желаели да променят наименованието му. Затова и до днес всички все още го наричаме „селото“, макар формално да сме в град.
  
• 
  А и колко хора само го населяват?! – отбеляза с учудване Атина.
  
• 
  Жителите са малко над 500 000 – разкри Калоян.
  
• 
  500 000 души? – смая се Атина.
  

Калоян дръпна рязко юздите на коня си и те спряха пред мрачна тясна уличка, която водеше към един от малкото едноетажни домове в селото. На всичко отгоре, точно тази къща измежду всички други изглеждаше най-грозна и неугледна. Имаше кафява дървена врата, кръгли прозорчета и наклонен зелен покрив. Отпред стоеше табела от прогнило дърво, на която с разкривени бели букви бе изписано – знахарка, предсказателка и тълкувателка на вълшебства.

• 
  Имам малко работа тук – обяви Калоян, като слезе от коня и помогна на Атина също да стъпи на земята. – Ти отиди и разгледай пазара. Ще се чакаме пред онзи фонтан. – Той посочи към отсрещната страна на пътя, където имаше малък парк с висок мраморен фонтан, а точно зад него се намираше и площада с оживения селски пазар. Калоян разтвори кесията си и подаде няколко жълтици на Атина. – Вземи си това, което си харесаш.
  

Калоян тръгна напред по тясната уличка. Завърза коня си за единственото дърво в близост до къщата, след което потропа по вратата.

Отвори му същата старица, която брат му бе водил зимата в колибата, за да прегледа Атина, докато момичето беше в безсъзнание.

• 
  Ваше Височество, влизайте, влизайте, очаквах ви – усмихна му се приветливо жената.
  
• 
  Очаквали сте ме? – запита я учудено Калоян, щом пристъпи в дома ѝ.
  

Двамата седнаха един срещу друг от двете страни на малка кръгла масичка, върху която бе поставена прозрачна кристална топка. Калоян се вгледа с присвити очи в топката.

• 
  Това е просто стъклена дрънкулка, принце – поясни знахарката, щом видя намръщеното му изражение. – Купих я от магазина за сувенири. Хората, идващи при мен за тълкуване на вълшебства, се чувстват по-уверени, когато видят предмети, които изглеждат магично.
  
• 
  Движите се по ръба на закона, старице – каза остро Калоян.
  
• 
  И какво толкова може да се случи? Царица Савина ще заповяда да ме изгорят на клада? – засмя се широко жената насреща му.
  
• 
  Не говорете глупости, знаете, че вече никой никого не гори на клада! Това е варварство, поне в нашето царство – сряза я Калоян.
  
• 
  Да, разбира се, сега провинилите се ги бесят цивилизовано.
  
• 
  Сарказъм ли долавям в думите ти, старице? Надсмиваш се на политиката водена от царя и царицата ли? – настръхна Калоян и впери свиреп поглед в нея.
  
• 
  Много сложни думи използвате, принце, вижда се, че сте учил и знаете доста, но аз, за разлика от вас, съм неука жена, говорете ми на по-простонароден език.
  
• 
  Изявяваш се като знахарка, къщата ти е пълна с лечителски книги, мамиш хората с фалшиви магически предмети, играеш умело със словото, дори и на пръв поглед да изглеждаш бедна, не си толкова неука, за колкото се опиташ да се представиш, старице.
  
• 
  Принце, простете ми, ако съм обидила вас и семейството ви с непремерени думи. Но за един тълкувател на вълшебства, като мен, фалшивите магически предмети са единственото, което може да притежава, ако иска да не наруши законите на царството. Дори и официално забранена в човешкото царство, магията никога не е спирала да съществува по тези земи и тя е съставна част от нашия свят. Някога, преди вие да се родите, и майка ви да постави едноличен монопол над магията, тя беше на всички ни. Поне спомена за нея не ни отнемайте, Ваше Височество.
  
• 
  Радвам се, че знаете какво е монопол, макар да твърдите, че сте неука. Но както и да е, не съм дошъл сега тук да се заяждам с вас. Интересува ме нещо съвсем друго.
  
• 
  Не сте се отказал от момичето, нали?
  
• 
  А има ли наистина основателна причина да го правя?
  
• 
  Казах ви, че тя ще ви дари с щастие непознато ви до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви.
  
• 
  Каква е тази беда?
  
• 
  Не мога да ви кажа това. Бедата е част от съдбата ви, а аз като предсказател нямам право да се намесвам в нея и да се опитвам да я променям, ако това е пътят, по който избирате да поемете.
  
• 
  Но защо тогава ми казвате каквото и да било, след като не можете да ми разкриете всичко?
  
• 
  Почувствах се длъжна да ви предупредя. Но щом считате, че това е вашият път, трябва да го извървите сам и то с всичките му препятствия.
  
• 
  Сънувах един ужасен сън, кошмар, който не мога да забравя и който ме кара да се съмнявам в себе си.
  
• 
  Щом сте го сънувал, значи така е трябвало.
  
• 
  Питам се какво ще се случи, ако Атина се омъжи за мен?
  
• 
  Тя ще стане ваша жена. Не е ли очевидно?
  
• 
  Да, но ще остане ли такава задълго?
  
• 
  Ще остане, казах ви, че това момиче е изключително, принце. Няма на земята втора като нея. Тревожите се напразно за вашия проблем от магичен характер, че може да се прояви и да я засегне. Като ваша жена, тя ще бъде неподвластна на участта, която застигна първите ви три съпруги. Можете да бъдете напълно спокоен.
  
• 
  Само ако ме лъжеш и я загубя, защото съм ти повярвал, лично ще дойда и с меча си ще ти отсека главата! – заяви Калоян с гневно изражение.
  
• 
  А ако не ви лъжа?
  

• 
  Ако не ме лъжеш, и аз изпитам непознато до момента ми щастие, ще получиш десет хиляди от тези.
  

***
Пазарът беше препълнен от сергии и магазинчета. Търговци продаваха прясно уловена риба от чистите води на Черното море, свинско месо от прасета, отгледани във ферми с тучни зелени поляни, и екзотични плодове внесени от далечни страни с вечно лято. От близката пекарна се носеше ароматът на току-що изпечен хляб. На витрината в сладкарницата отсреща бяха изложени огромни многоетажни торти, покрити с шоколад и сметана. Собствениците на магазинчетата за дрехи и накити се съревноваваха в стремежите си да покажат кой притежава най-разкошните бижута, най-пищните рокли и корсети за дамите и най-елегантните ризи, елеци и панталони за мъжете.

Тълпите от хора сновяха нагоре-надолу по площада с огромни плетени кошници в ръце, в които носеха покупките си.

Атина беше възхитена от всичко, което виждаше. Можеше да обикаля и да разглежда пазара в продължение на часове, и дори тогава не бе убедена, че ще успее да му се насити.

• 
  За годеника ми е! – каза развълнувано Атина. Хареса ѝ, че нераче Калоян неин годеник и ѝ се искаше, ако може да го обяви на целия свят.
  

• 
  Бихте ли ми позволили да ви помогна? – тя предложи любезно услугите си.
  
• 
  Очарована съм колко много книги притежавате – призна Атина.
  
• 
  Вие не сте тукашна, нали?
  
• 
  А-м, да. По какво си личи?
  
• 
  Аз имам рядкото умение да запомням всяко едно лице, което някога съм срещала. А вас без съмнение ви виждам за пръв път. Откъде сте?
  
• 
  От много далеч – смотолеви смутено Атина.
  
• 
  Какво ви води в нашето царство?
  
• 
  Лични дела. Трябва да се срещна с царя и царицата.
  
• 
  Мисля, че имам точно тази книга, която ви е необходима – усмихна се продавачката и отиде до един рафт, откъдето извади една книга с твърди бели корици, върху които със златни букви бе изписано: „Легендата за Златното момиче“.
  
• 
  Златното момиче? – смая се Атина. – За онова ли Златно момиче става въпрос, което е откраднало златната магия от многоцветната река?
  
• 
  Какво? – ахна продавачката. – Не знам каква история си слушала за нея, но тя не е откраднала нищо от никого. Златното момиче е нашият герой. Всеки чужденец посетил царството ни се сдобива с тази книга, девойко. А за теб, след като ще се срещаш с царското семейство, е направо задължителна. Трябва да си добре запозната с историята на нашите земи.
  

• 
  Виждам, че и ти не си устояла като повечето хора и си станала жертва на пазара – каза ѝ весело той.
  
• 
  Виж какво ти купих! – похвали се тя и гордо му показа елечето.
  
• 
  Но защо? – смути се Калоян. – Нямаше нужда. Дадох ти тези пари, за да купиш неща, които ти харесат, за себе си.
  
• 
  Това елече ми харесва. И смятам, че ще изглеждаш много добре с него. Това, че си беден, не значи, че не може да носиш и малко по-изискани дрехи.
  
• 
  Хей, кога съм казвал, че съм беден? Ако не си забелязала в кесията ми постоянно подрънкват жълтици. Непрестанно си вадиш все грешни заключения за мен, но много скоро ще преживееш огромна изненада. Обещавам ти.
  
• 
  Какво? Да не би да възнамеряваш да ми кажеш, че ти всъщност си царски син и през цялото време си го пазил в тайна от мен – разсмя се Атина.
  
• 
  Ами, да. Точно това възнамерявах да ти кажа. Атина, аз съм царският син и през цялото време го пазих в тайна от теб.
  
• 
  Да, разбира се! В пълен шок съм, да знаеш! – продължи да се смее невярващо тя и направи поклон към него. – О, велики принце, каква чест е за мен!
  

Двамата седнаха на пейката до фонтана, Атина извади хляба и локума, които бе купила и си подели храната с него.

• 
  Виждам, че си си взела и книжка – отбеляза той, като зърна още едно от копията на прочутата легенда за Златното момиче. – Продават я на всички чуждестранни пътешественици.
  
• 
  В интерес на истината не исках, но продавачката беше много настоятелна.
  
• 
  Търговци, какво да ги правиш, гледат да ти вземат и малкото пари, с които се сдобиеш.
  
• 
  Кажи, харесва ли ти елечето, което ти купих? – подпита го нетърпеливо Атина.
  
• 
  Хубаво е, но със сигурност не е най-изисканата дреха, която притежавам. Все пак да ти напомня, че съм принц и имам собствен шивач, който ми прави дрехи по поръчка.
  
• 
  Не може ли просто да кажеш благодаря, дори и да не го харесваш, без да си измисляш тези глупости? – нацупи се Атина. Тя му бе взела с такова вълнение тази дреха, а той не го оцени, което я обиди силно.
  
• 
  Хей, не съм казал, че не ми харесва. Напротив, харесва ми, даже е в любимия ми цвят – тъмносин. Просто отбелязах, че не е най-изисканото, което имам у дома. И за да ми повярваш, ти обещавам, че довечера ще го облека. Сега стига си се цупила и ела, преди да продължим нататък, да хвърлим по една монета във фонтана на желанията и да си пожелаем нещо хубаво.
  

Атина беше разколебана в желанията си – първо искаше да се добере безпроблемно до златната ябълка, за да изпълни успешно мисията си, поставена ѝ от майка Ерида, после искаше да има приказна сватба с Калоян и той да приеме истината за нея, без да я отхвърли, когато решеше да му разкрие, че е вещица, но накрая, когато хвърли монетата си във въздуха и тя цопна във водата, финалното ѝ желание бе – онзи свят, който виждаше в сънищата си, да се окаже истински, и един ден с Калоян да се пренесат в него, където двамата да останат така щастливи, както бяха в момента.

• 
  Това са първият цар и жена му – Златното момиче – основоположниците на нашето царство – обясни Калоян. – А петелът помежду им е символът на тяхната любов и гербът на нашата страна.
  

• 
  Златното момиче ли, но тя е… – Атина замълча смутена и се вгледа в книгата, която стискаше в ръка. Изглежда в царството на хората имаха съвсем друга представа за Златното момиче, и тя дори не се доближаваше до истината, която като че ли само вещиците във вечно-дъждовната гора познаваха.
  
• 
  Златното момиче е баба на цар Велизар, тоест моя прабаба. Но ще научиш повече за това в книгата, там е описано всичко. Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.