Книга първа принцът, вещицата и последната златна ябълка

ГЛАВА 8

Една от онези чудати каляски се приближи към тях и спря на пътя. Беше червена на цвят и нямаше покрив. Вътре седяха слаб русокос мъж със сини очи и ослепително красива жена с буйна черна коса и бронзова кожа. Тя размаха развълнувано ръце към Атина, след което показа огромния пръстен, с който беше окичен един от пръстите й.

• 
  Най-после се случи, сгодени сме – похвали се жената. – Той ми предложи снощи на яхтата.
  
• 
  Това е прекрасно! Толкова се радвам за вас двамата – Атина подскочи и плесна развълнувано с ръце.
  
• 
  Поздравления! – обади се зад нея Калоян.
  
• 
  Изглежда в Царствено скоро отново ще има сватба! – каза ухилено русокосият мъж, който седеше и управляваше каляската.
  

Калоян седеше угрижен до леглото си в колибата, където сега лежеше, потъналата в безсъзнание, Атина. Той държеше едната ѝ ръка нежно в своите и я чакаше да се събуди. Само че тя не се събуждаше вече трети ден.

• 
  Стига си се тревожил за нея – обади се зад него брат му Светозар.
  
• 
  Не разбирам защо си стоял безучастно и си я оставил да падне в реката?! – Калоян отправи гневен упрек към него. – Тя можеше да се удави в ледената вода, ако бях закъснял още съвсем малко.
  
• 
  Хей, момичето беше на място, на което се предполагаше, че изобщо не трябва да бъде. Вместо да си ядосан на мен, бъди ядосан на тази, която те следеше в нощта. И коя е тя изобщо? Защо си толкова лековерен? Историята ѝ звучи меко казано фантасмагорично. Продадена в робство, потънал кораб, спасена от русалка?! Стига, Калояне, нима наистина си повярвал на тези глупости?
  
• 
  Хей, може и да звучи невероятно, но това не означава, че е неистина – оспори убедено Калоян.
  
• 
  Пак ти казвам, нямам ѝ вяра на тази. По-добре я зарежи и да се оправя сама. И без друго не знае, че ти си един от принцовете на царството. Освен това ти сам каза, че ти се е сторило съмнително, че те разпитва за златната ябълка. Русалката ѝ била каза, че държим дръвчето в подземие. Дрън-дрън. Тази като нищо може да се окаже някой шпионин от съседно царство или още по-лошо, може да е шпионин на вещиците.
  
• 
  Сега кой говори фантасмагорично? Погледни я!
  
• 
  Нямам желание – отсече студено Светозар.
  
• 
  Напротив. Погледни я, колко е красива. Нима някъде има вещица с подобна хубост. Освен това я подложих на изпитание, за да проверя дали владее някаква магия. И познай какво. Не владее. Тя е обикновен човек.
  
• 
  Ами историята с Безликата бродница? Никога преди тази уродлива твар не се е приближавала толкова близо до селото. Като нищо може тази да я е довела. И как изобщо сте се спасили от нея? Това не ти ли изглежда странно?
  
• 
  Кой знае какъв объркан ум притежава онова същество. Дошло е дотук, видяло е, че му даваме отпор и се е върнало там, където не пречи на никого.
  
• 
  Хм. Страхотен отпор си ѝ дал няма що, с наранено рамо и загуба на съзнанието. И твоята хубостница пак е останала непокътната.
  
• 
  Не беше непокътната. Безликата бродница бе раздрала лицето ѝ.
  
• 
  Каква трагедия…
  
• 
  Искам да отидеш до селото и да доведеш знахарка. Ще бъда по-спокоен, ако тя прегледа Атина.
  
• 
  Калояне, много добре знаеш, че вратите към селото…
  
• 
  Вратите към селото се отварят, когато трябва и за когото трябва. Не ми се прави на безупречно принципен, ами отиди и доведи знахарка!
  

***
И отново беше зима. Атина седеше на топло до камината в удобен люлеещ се стол и гледаше през прозореца, обзета от небивало щастие. Чувстваше се така спокойна. По заснежената улица отвън сновяха доста хора, също в приповдигнато настроение. По пътя преминаваха множество от разноцветните каляски. Атина насочи вниманието си обратно в стаята, където в ъгъла до дивана имаше пищно украсена елха, а около нея пълзеше малко дете, което си играеше с цветните топки, които висяха от долните клони на дръвчето. Калоян се появи на вратата с две порцеланови чаши в ръце.

• 
  Направих чай – обяви той.
  
• 
  Липов ли?
  
• 
  Че какъв друг? – засмя се той и й поднесе чашата.
  
• 
  Любимият ми. Напомня ми за времето в колибата – каза тя, докато вземаше чашата и чак след това се замисли над изреченото и потръпна.
  
• 
  Каква колиба? – попита я Калоян, с недоумяващо изражение на лицето. – Пак ли е някоя от онези твои фантазии?
  
• 
  Пак – усмихна се загадъчно Атина и отпи от чая.
  

• 
  Е, какво ѝ е? – Калоян попита напрегнато знахарката, която брат му Светозар тази вечер бе довел в колибата.
  

• 
  Момичето е добре. Напълно здрава е – каза кратко тя.
  
• 
  Но защо тогава не се събужда?
  
• 
  Тялото ѝ е здраво, но умът ѝ не е тук.
  
• 
  А къде е?
  
• 
  Затворен е в света на сънищата.
  
• 
  Света на сънищата, що за глупости – разгневи се Калоян.
  
• 
  Принце, във всемира има много светове. Един от тях е този, в който живеем всички ние, а друг, също толкова истински, е светът на сънищата. Това момиче тук има особено силна връзка със света на сънищата. Може да се каже, че в известна степен те са под нейно подчинение.
  
• 
  Как така? – попита неразбиращо Калоян.
  
• 
  Знаех си! – извика Светозар развълнуван. – Тя е вещица, нали?
  
• 
  Не, Ваше Височество, това момиче не е вещица – заяви напълно убедено знахарката и погледна отново в Калоян. – Но в нея се крие могъща сила. Тази девойка е като рядък диамант. Ако тръгнете да обикаляте света в търсене на втора като нея, друга такава не ще откриете. Но, принце, трябва да знаете също, че тя е жена, която носи бедата в себе си. Нейното лице е нейната най-голяма благословия, но и нейното най-голямо проклятие. Ако тя остане до вас, ще ви дари с най-голямото щастие, такова, каквото не сте изпитвал до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви. Беда, която ще постави на риск вашето собствено съществуване. Затова, принце, за вашето добро и това на царството ни, когато тази жена отвори очи, отпратете я. Отпратете я надалеч оттук и никога повече не се срещайте с нея.
  

• 
  Поисках да ми доведеш знахарка, която да помогне на Атина, а не да прави пророчества за живота ми.
  
• 
  Тази беше единствената, която се осмели да дойде в Змейовите планини посред зима. Не съм я проверявал дали е наред с ума, каза ми, че ти трябва спешно.
  
• 
  Момичето ще се събуди, но не сега – каза високо знахарката, като гледаше обидено в двамата братя.
  
• 
  А кога? – попитаха в един глас Калоян и Светозар.
  
• 
  Когато всичко се събужда за живот. Ще се събуди и тя.
  
• 
  Какво означава пък това? – попита неразбиращо Калоян.
  
• 
  В началото на пролетта, принце. Дотогава се грижете за нея, както досега.
  

• 
  Благодаря ви за щедростта, принце, но с Негово Светло Височество, брат ви, се бяхме разбрали за 30 златни монети – каза знахарката и продължи да държи ръката си изпъната напред.
  
• 
  30? – смути се Калоян. – Но ти не направи нищо.
  
• 
  Направих повече от достатъчно за нея, а и за вас – каза твърдо знахарката и продължи да гледа Калоян с очакване.
  

Преди да отвори вратата и да си тръгне, знахарката се вгледа и в Светозар.

• 
  Ваше Височество, ако принц Калоян не се вслуша в думите ми и задържи тази жена до себе си, то поне вие стойте далеч от нея. Отхвърлете приятелството, което тя ще ви предложи, колкото и да ви е трудно да го сторите. Сприятелите ли се с нея, тежки са нещата, които чакат всички ни.
  

• 
  Браво, отлично представление ми спретна. Дори си ѝ обещал 30 златни монети, за да избълва тези глупости пред мен. Предупреждението, което накрая отправи към теб, би трябвало да ме стресне, нали? Да се уплаша за по-голямото си братче. Но познай какво? Няма да се откажа от Атина.
  
• 
  Не съм я карал да говори тези неща – възрази Светозар. – Ако знаех, че е поредната откачалка, която иска да получи няколко жълтици в повече, нямаше изобщо да я водя тук. И не трябва да се плашиш за мен, аз нямам никакво намерение да се сприятелявам с тази там. А ти по-добре помисли как ще обясниш пред мама присъствието на тази жена в живота ти, и как смяташ да го съчетаеш със сватбата си с принцеса Клариса наесен.
  
• 
  Аз не съм поемал никакъв ангажимент за каквато и да било сватба. Който го е направил, той да мисли как ще се оправя с Клариса и родителите ѝ.
  
• 
  Не вярвам, че наистина ще имаш кураж да се опълчиш на мама – засмя се Светозар невярващо развълнуван.
  
• 
  Просто гледай и се учи! – каза твърдо Калоян.
  

***
Атина стоеше в голяма, разкошно обзаведена стая. Чувстваше се силно ядосана. На дивана до вратата спеше онази красива жена с буйната черна коса и хъркаше стряскащо силно. До прозореца в другия край на стаята бе застанал високият русокос мъж, за когото тя беше сгодена, а вляво от него, зад масивно дървено бюро, седеше зашеметяващо ослепителна хубавица с дълга златиста коса и големи сапфирено сини очи. Атина пристъпи напред и заговори гневно към тях:

• 
  Що за безобразие сътворихте вие двамата! Как можахте да измамите всички по този начин. Манипулирахте томболата! И не смейте да отричате. Повече от ясно е, че използвахте магия, за да може Калоян да спечели.
  

• 
  Наистина ли трябва да изчетем всичко? – Атина попита Калоян и се вгледа смаяно в него.
  
• 
  Предполага се, че трябва да го направим – засмя се сковано Калоян. – Те са положили старание и са искали да бъдат мили с нас. Не искаме да обидим никого, нали?
  

Светозар седеше до леглото на спящата Атина и се взираше в лицето ѝ. Мислеше за думите на онази знахарка и с всяка изминала минута му се струваха все по-откачени. Той никога и при никакви обстоятелства не смяташе да става приятел с това същество. А и никога досега, като изключеше братята си, не бе имал приятели и определено не се нуждаеше от такива.

• 
  Може и да си заблудила Калоян с красотата си – заговори на глас Светозар, докато беше сам в колибата, – но с мен няма да успееш. Не ти вярвам, девойко. В теб има нещо, което изглежда съмнително. И да знаеш, че ако той наистина те доведе в двореца, ще те наблюдавам непрекъснато. Няма да те изпускам от поглед нито за миг и ще узная тайната ти. Приятелство? По-скоро в мое лице ще имаш един солиден враг, хубавице.
  

***
Тази нощ вълшебният свят на Атина бе по-различен от всеки друг път. Над града бе настанал хаос. Щастливите досега хора бяха изпаднали в невиждана паника. В небето се бе появил змеят. Той размахваше силно своите криле и бълваше огромни огнени кълба от устата си. Покривите на много от къщите горяха. Хората бягаха и пищяха ужасени. Атина бягаше заедно с тях. Оглеждаше се и търсеше Калоян. Викаше името му, но от него нямаше и следа. Иззад ъгъла на една от улиците неочаквано се появи Безликата бродница. Тя бе цялата окована във вериги, които бяха теглени от… майка Ерида?!

• 
  Намери я! Намери и обезобрази тази подла предателка! – крещеше царицата на вещиците.
  

• 
  Какво ти става?! – кресна златокосата хубавица със сапфирено сините очи, която ненадейно бе изникнала до нея. – Защитавай се!
  
• 
  Не мога! Не мога! – промълви задъхано Атина, като продължаваше да бяга.
  

• 
  Използвай златната си магия! – извика зад нея златокосата й спътница.
  
• 
  Но аз нямам златна магия! – изпищя неразбиращо Атина.
  
• 
  О, разбира се, че имаш! – изсмя се жената, а гласът й вече звучеше като далечно ехо.
  

• 
  Най-после се събуди. Да знаеш само от колко време го чакам – каза той и нежно я погали по челото.
  
• 
  Ако знаех, че това е начинът да получа правото да спя в леглото ти, щях да падна в онази река много по-рано – пошегува се Атина.
  
• 
  Защо беше излязла? Нали ти казах да стоиш и да ме чакаш в колибата? Защо не ме послуша?
  

• 
  Кой беше онзи мъж в гората с теб?
  
• 
  Приятел, който ми помагаше с лова. След като ръката ми се нарани не бях в състояние да се справям сам – обясни Калоян.
  
• 
  А, да, раната ти – каза Атина, като протегна ръка и докосна нежно рамото му.
  
• 
  Не се тревожи, вече съм добре – успокои я той. – Раната заздравя напълно преди два месеца.
  
• 
  Два месеца? – смая се Атина. – Колко време съм спала?
  
• 
  През остатъка от цялата зима. Вече е пролет.
  

• 
  Значи твоята работа тук е да храниш змея през зимата? Това ли го държи спокоен?
  
• 
  Да… не напълно, но помага в по-голямата си част.
  
• 
  А онзи мъж с теб… – Атина потръпна при спомена за него и острите зъби, които се показваха от устата му. – Той… Той беше вампир.
  
• 
  Какво? – извика смаяно Калоян.
  
• 
  Видях го. Имаше вампирски зъби.
  
• 
  Глупости.
  
• 
  Знам какво видях, Калояне! – заяви уверено тя.
  
• 
  Навярно ти се е привидяло от страх. Приятелят ми си е обикновен човек. Сериозно! Как си ме представяш да дружа с вампир?
  
• 
  Не си те представях и да милваш змея, допреди да те видя.
  
• 
  Това е начинът, по който го успокоявам. Но вампир? Не! Няма такова нещо.
  

• 
  А сега, след като вече е пролет, ще ме отведеш ли в двореца при принца и царското семейство, както ми обеща?
  
• 
  Да, ще те отведа – засмя се с вълнение Калоян.