Книга с ъ д ъ р ж а н и е част І стр

По-късно ас­т­рал­но­то тя­ло съ­що се от­де­ля от сво­ето етер­но тя­ло и про­дъл­жа­ва по своя път без него. Докато две­те те­ла са свързани, чо­век се на­ми­ра в ед­но състояние, при ко­ето мо­же да въз­п­ри­ема из­жи­вя­ва­ни­ята на сво­ето ас­т­рал­но тяло. Докато е на­ли­це фи­зи­чес­ко­то тяло, вед­на­га след от­де­ля­не­то на ас­т­рал­но­то тяло, т.е. след зас­пи­ва­не­то то за­поч­ва - от­вън - сво­ята работа, за да въз­с­та­но­ви из­раз­ход­ва­ни­те си­ли на „упот­ре­бените" фи­зи­чес­ки органи. Когато при смър­т­та е от­де­ле­но и фи­зи­чес­ко­то тяло, та­зи ра­бо­та отпада. Обаче си­лата, ко­ято се упот­ре­бя­ва за та­зи цел, ко­га­то чо­век спи, ос­та­ва и след смъртта, та­ка че се­га тя мо­же да бъ­де упот­ре­бе­на за друго, а имен­но за въз­п­ри­ема­не­то на соб­с­т­ве­ни­те про­це­си на са­мо­то ас­т­рал­но тяло.

Едно по­вър­х­нос­т­но наблюдение, ко­ето от­чи­та са­мо външ­на­та стра­на на нещата, ще възрази: Но всич­ки тези твър­де­ния са яс­ни са­мо за на­да­ре­ния със свръх­се­тив­ни способности; за обик­но­ве­ния чо­век не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва въз­мож­ност да про­ник­не до тях­на­та истинност. Нещата оба­че не сто­ят така. Всичко, ко­ето свръх­се­тивно­то поз­на­ние наб­лю­да­ва в та­зи тол­ко­ва да­леч­на за обик­но­ве­ни­те въз­п­ри­ятия об­ласт - след ка­то е ве­че веднъж от­к­ри­то - мо­же да бъ­де раз­б­ра­но и от обик­но­ве­ния ум. Необхо- димо е са­мо чрез нор­мал­на раз­съ­дъч­на спо­соб­ност пра­вил­но да се раз­г­ле­дат и съ­пос­та­вят външ­ни­те фак­ти на живота. Мисли, чув­с­т­ва и во­ля са в та­ки­ва съ­от­но­ше­ния по­меж­ду си, как­то и с про­яви­те на чо­ве­ка във външ­ния свят, че те ос­та­ват не­раз­би­раеми, ако ви­ди­ма­та фор­ма на тях­на­та дейност не се взе­ме са­мо ка­то из­раз на ед­на не­ви­ди­ма дейност. Проявена­та и ви­ди­ма­та дейност ста­ва яс­на за ума ед­ва тогава, ко­га­то в хо­да на чо­веш­кия фи­зи­чес­ки жи­вот тя може да се при­еме ка­то ре­зул­тат от това, ко­ето свръх­се­тив­но­то поз­на­ние ус­та­но­вя­ва за не­фи­зи­чес­кия жи- вот. Без свръх­се­тив­но­то поз­на­ние ние се на­ми­ра­ме по от­но­ше­ние на та­зи дейност ка­то в ед­на тъм­на стая без ни как­ва светлина. Както раз­ли­ча­ва­ме за­оби­ка­ля­щи­те ни фи­зи­чес­ки пред­ме­ти са­мо при на­ли­чи­ето на све- т­ли­на ,та­ка и това, ко­ето се ра­зиг­ра­ва чрез ду­шев­ния жи­вот на човека, ста­ва яс­но са­мо чрез свръх­се­тив­но­то поз­нание.

Докато чо­век е свър­зан със сво­ето фи­зи­чес­ко тяло, външ­ни­ят свят про­ник­ва в не­го­во­то съз­на­ние под форма­та на отражения. След ка­то от­х­вър­ли то­ва тя­ло и го по­ло­жат в гроба, чо­век за­поч­ва да въз­п­ри­ема това, ко- ето из­жи­вя­ва ас­т­рал­но­то тяло, след ка­то ве­че ни­как­ви фи­зи­чес­ки се­тив­ни ор­га­ни не го свър­з­ват с външ­ния свят. Първоначално той ня­ма ни­как­ви изживявания. Връзката с етер­но­то тя­ло му пре­чи да из­жи­вее не­що но- во. Но това, ко­ето той притежава, е спо­ме­нът за из­ми­на­лия живот. Все

По вре­ме на жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, от­де­ля­не на етер­но­то тя­ло от фи­зи­чес­ко­то мо­же да нас­тъпи са­мо в из­к­лю­чи­тел­ни слу­чаи и са­мо за крат­ко време. Ако нап­ри­мер чо­век про­дъл­жи­тел­но на­то­ва­ри един от край­ни­ци­те си, то­га­ва част от етер­но­то тя­ло мо­же да се от­де­ли от фи- зическото. В то­зи слу­чай каз­ва ме, че край­ни­кът е „изтръпнал". Особе- ното усещане, ко­ето изпитваме, про­из­ли­за от от­де­ля­не­то на етер­ното тяло. (Разбира се, ма­те­ри­алис­тич­ни­ят на­чин на мис­ле­не и тук мо­же да от­ре­че дейс­т­ви­ята на не­ви­ди­мия свят във ви­ди­мия и да заяви: всич­ко то­ва се дъл­жи на про­дъл­жи­тел­ния натиск, кой­то при­чи­ня­ва фи­зи­чес­кото смущение.) В по­до­бен слу­чай свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние мо­же да ус­та­но­ви как съ­от­вет­на­та част на етер­но­то тя­ло се от­де­ля от физическото. Когато чо­век из­жи­вя­ва не­обик­но­ве­на уп­ла­ха или не­що подобно, мо­же да пос­лед­ва от­де­ля­не­то на го­ля­ма част от етер­но­то тяло. Това мо­же да се случи, ко­га­то по­ра­ди ня­каква при­чи­на чо­век вне­зап­но се из­п­ра­вя пред смъртта: ко­га­то нап­ри­мер се да­ви или ко­га­то по вре­ме на ви­со­ко пла­нин­с­ки пре­ход се под­х­лъз­ва и по­ли­та в пропастта. Това, ко­ето раз­каз­ват хора, пре­жи­ве­ли не­що по­добно, е бли­зо до ис­ти­на­та и мо­же да бъ­де пот­вър­де­но от свръх­се­тив­но­то наблюдение. Те раз­каз­ват как в та­ки­ва мо­мен­ти це­ли­ят им жи­вот пре­ми­на­ва пред тех­ни­те очи ка­то ед­на ве­ли­чес­т­ве­на па­но­ра­ма от образи.

От мно­го­то примери, ко­ито бих­ме мог­ли да по­со­чим тук, ще из­бе­рем са­мо един, за­що­то той за­ся­га човек, чий­то на­чин на мис­ле­не би ока­чес­т­вил
вся­как­ви по­доб­ни ис­то­рии за праз­на фантастика. За всеки, кой­то пра­ви оп­ре­де­ле­ни крач­ки в свръх­се­тив­но­то наблюдение, е ви­на­ги твър­де по­лез­но да се за­поз­нае с по­ка­за­ния та на тези, ко­ито смя­тат Тайната Наука за не­що фантастично. Защото та­ки­ва по­ка­за­ния не мо­гат да бъ­дат обви­не­ни в пристрастност. (Изследователите на ду­хов­ния свят мо­гат да на­учат твър­де мно­го от хората, които смя­тат тех­ни­те стре­ме­жи за чис­то безумие. Те не би­ва да се заб­луж­да­ват от това, че по­доб­ни хо­ра се от на­сят не­лю­без­но с тях. Макар че свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние не се нуж­дае от по­доб­ни не­ща за пот­вър­ж­дение на сво­ите резултати. С по­доб­ни при­ме­ри то ис­ка да обясни, а не да до­каз­ва нещата.) Отличният ан­т­ропо­ло­г-к­ри­ми­на­лист Мориц Бенедикт, из­вес­тен из­с­ле­до­ва­тел в мно­го об­лас­ти на естествознанието, раз­каз­ва в сво­ите спо­ме­ни за случай, из­жи­вян от са­мия него: веднъж, ко­га­то се къ­пел и без мал­ко да се удави, той ви­дял в ед­на един­с­т­ве­на кар­ти­на це­лия си до­то­га­ва­шен живот.

Когато в по­доб­ни слу­чаи дру­ги ли­ца опис­ват из­жи­ве­ни­те об­ра­зи по ко­рен­но раз­ли­чен начин, ся­каш те нямат мно­го об­що със съ­би­ти­ята на тях­но­то минало, то­ва съв­сем не про­ти­во­ре­чи на казаното. Защото об­ра­зи те, ко­ито въз­ник­ват в то­ва не­обик­но­ве­но със­то­яние - ко­га­то етер­но­то тя­ло се от­де­ля от фи­зи­чес­ко­то - не ви­на­ги са в яс­на и не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка със съ­би­ти­ята на живота. Едно точ­но наб­лю­де­ние оба­че ви­на­ги ще на­ме­ри та­зи връз­ка с живота. Никакво въз­ра­же­ние не пред­с­тав­ля­ва обстояте- лството, че нап­ри­мер някой е бил на ко­съм от уда­вя­не и не е стиг­нал до опи­са­ни­те изживявания. Не тряб­ва да забравяме, че то­ва из­жи­вя­ва­не мо­же да нас­тъ­пи са­мо тогава, ко­га­то етер­но­то тя­ло е дейс­т­ви­тел­но от­де­ле­но от фи­зи­чес­ко­то и при то­ва е за­па­зи­ло сво­ята връз­ка с ас­т­рал­но­то тя- ло. Много чес­то при вне­зап­на уп­ла­ха нас­тъп­ва ед­но раз­х­лабва­не на връз­ка­та меж­ду етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло и то­га­ва съ­що не се сти­га до из­жи­вя­ва­не на образи, защо­то - ка­къв­то е слу­ча­ят при спането, при дъл­бо­кия сън без съ­но­ви­де­ния - на­ли­це е пъл­но безсъзнание.

През пър­ви­те ми­го­ве след смъртта, ми­на­ло­то на чо­ве­ка му се явя­ва ка­то ед­на кар­тин­на па­но­ра­ма от спомени. След от­де­ля­не­то си от етер­но­то тя- ло, ас­т­рал­но­то тя­ло про­дъл­жа­ва своя път само. Не е труд­но да се досе- тим, че в ас­т­рал­но­то тя­ло про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва всичко, ко­ето то е зав­ла­дя­ло чрез сво­ята дейност по вре­ме на пре­бива­ва­не­то си във фи­зи­чес­ко­то тяло. Азът е раз­вил до из­вес­т­на сте­пен Духовното Себе, Духа-Живот и Човека-Дух. Доколкото те­зи със­тав­ни час­ти са развити, те под­дър­жат сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не не чрез това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва като ор­га­ни в от­дел­ни­те тела, а чрез Аза. А тък­мо Азът е она­зи същност, ко­ято за да въз­п­ри­еме се­бе си, не се нуждае от ни­как­ви външ­ни органи. Той не се нуж­дае съ­що та­ка и от ни­как­ви външ­ни органи, за да ос­та­не в прите­жа­ние на това, ко­ето ве­че е съ­еди­нил със се­бе си. Някой би мо­гъл да въз-
рази: а за­що по вре­ме на сън ня­ма­ме ни­как­во въз­п­ри­ятие за то­ва раз­ви­то Духовно Себе, за Духа-Живот и Човека-Дух? Такова въз­п­ри­ятие липсва, за що­то меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та Азът е об­вър­зан с фи­зи­чес­ко­то тя- ло. Дори по вре­ме на съня, ко­га­то за­ед­но с ас­т­рал­но­то тя­ло Азът се на­ми­ра из­вън фи­зи­чес­ко­то тяло, той все пак ос­та­ва тяс­но свър­зан с пос- ледното. Защото дейнос­т­та на не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло е на­со­че­на тък­мо към то­ва фи­зи­чес­ко тяло. По то­зи на­чин - за­ед­но със сво­ето въз­п­ри­ятие - Азът е от­п­ра­вен към външ­ния се­ти­вен свят и не мо­же да до­ло­ви от­к­ро­ве­ни­ята на ду­хов­ния свят в не­го­ви­те не­пос­ред­с­т­ве­ни форми. Тези от­к­ро­ве­ния зас­та­ват пред Аза ед­ва след смъртта, по­не­же чрез нея Азът се ос­во­бож­да­ва от сво­ята свър­за­ност с фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. В съ­щия миг пред ду­ша­та мо­же да прос­вет­не един друг свят, по­не­же тя е ве­че сво­бод­на от фи­зи­чес­ки­те условия, ко­ито по вре­ме на жи­во­та са ан­га­жи­ра­ли до го­ля­ма сте­пен ней­на­та дейност.

Но до­ри и в то­зи мо­мент въз­ник­ват причини, ко­ито не поз­во­ля­ват на чо­ве­ка да пре­къс­не всич­ки връз­ки с външния се­ти­вен свят. В чо­ве­ка ос­та­ват ня­кои страсти, ня­кои пре­ка­ле­но сил­ни желания, ко­ито под­дър­жат та­зи връзка. Това са страсти, ко­ито чо­век сам си съз­да­ва бла­го­да­ре­ние на това, че има съз­на­ние за своя Аз ка­то чет­върта със­тав­на част на сво­ето същество. Страсти и желания, ко­ито про­из­хож­дат от три­те низ­ши тела, мо­гат да действу­ват са­мо в рам­ки­те на външ­ния свят; и ко­га­то те­зи те­ла прес­та­нат да съществуват, угас­ват и желанията. Гладът е при­чи­нен от външ­но­то тяло; след ка­то то не е по­ве­че свър­за­но с Аза, гла­дът изчезва.

Следващото със­то­яние на Аза изис­к­ва той да се ос­во­бо­ди от връзките, ко­ито с та­ка­ва си­ла го при­вър­з­ват към външ­ния се­ти­вен свят. В то­ва от­но­ше­ние Азът тряб­ва да ми­не през един про­цес на вът­реш­но пре­чис­т­ва­не и освобождаване. От не­го тряб­ва да бъ­дат пре­мах­на­ти вся­как­ви жела- ния, ко­ито си е създал, до­ка­то е бил още в тялото, и ко­ито ня­мат пра­во на по­дан­с­т­во в ду­хов­ния свят.

Както един пред­мет мо­же да бъ­де об­х­ва­нат и уни­що­жен от огъня, та­ка след смър­т­та опи­са­ни­ят свят на же­ла­ния та ще бъ­де на­пъл­но разрушен. Свръхсетивното поз­на­ние ни от­к­ри­ва мал­ка част от то­зи нов свят и го опис­ва като „по­яж­да­щия огън на Духа". Този огън об­х­ва­ща оне­зи се­тив­ни желания, при ко­ито се­тив­ни­ят еле­мент не е из­раз на Духа. Някой би мо­гъл да сметне, че по­доб­ни представи, как­ви­то свръх­се­тив­но­то поз­на­ние пред­ла­га за те­зи процеси, са страш­ни и безутешни. Би мог­ло да из­г­леж­да ужасяващо, че ед­на надежда, за чи­ето сбъд­ва­не са не­обхо­ди­ми се­тив­ни органи, след смър­т­та ще пре­рас­не в безнадеждност; че ед­но же- лание, ко­ето мо­же да се изпъл­ни са­мо във фи­зи­чес­кия свят, пос­ле се прев­ръ­ща в мъ­чи­тел­но и из­га­ря­що лишение. На та­ко­ва мне­ние оба­че мо­жем да сме са­мо дотогава, до­ка­то не проумеем, че в жи­во­та всич­ки же­ла­ния и страсти, ко­ито след смър­т­та ще бъ­дат об­х­ва­на­ти от „по­яж­да­щия огън" - в един по­-висш сми­съл - пред­с­тав­ля­ват не бла­готворни, а раз­ру­ши­тел­ни сили. Чрез та­ки­ва си­ли Азът се при­вър­з­ва към се­тив­ния свят мно­го по-здраво, от­колко­то е необходимо, за да чер­пи от то­зи свят всич- ко, от ко­ето се нуждае. Този се­ти­вен свят е ед­но от­к­ро­ве­ние на скри­тия зад не­го ду­хо­вен свят. Азът ни­ко­га не би мо­гъл да усе­ти Духа в она­зи форма, в ко­ято той се про­явява един­с­т­ве­но чрез те­лес­ни­те сетива, ако не би ис­кал да упот­ре­би те­зи се­ти­ва за из­пит­ва­не­то на ду­хов­ни­те ка­чес­т­ва в се­тив­ния свят. Но ако Азът коп­нее за та­ки­ва не­ща от се­тив­ния свят, при ко­ито Духът не говори, то­га­ва Азът се от­да­ле­ча­ва от ис­тин­с­ка­та ду­хов­на ре­ал­ност на света. Ако се­тив­на­та наслада, ка­то из­раз на Ду ха, оз­на­ча­ва по­ви­ша­ва­не и раз­ви­тие на Аза, то онази, ко­ято не е из­раз на Духа, оз­на­ча­ва обед­ня­ва­не и опустя­ва­не на Аза. Дори ко­га­то по­доб­но же­ла­ние е за­до­во­ле­но в се­тив­ния свят, не­го­во­то опус­то­ша­ва­що въз­дей- ствие вър­ху Аза продължава. Само че пре­ди смър­т­та то­ва раз­ру­ши­тел­но спря­мо Аза въз­дейс­т­вие не се вижда.

Ето за­що по вре­ме на жи­во­та се­тив­ни­те же­ла­ния неп­ре­къс­на­то раж­дат но­ви желания. И чо­век прос­то не забелязва, че той сам се об­ви­ва в един „по­яж­дащ огън". Едва след смър­т­та се виж­да яс­но как­во го е об­г­ръ­ща- ло още, до­ка­то е бил жив; а с виж­да­не­то на то­зи огън ста­ва ясно, че той

Следващите из­жи­вя­ва­ния след смър­т­та са и в дру­го от­но­ше­ние раз­лич­ни от те­зи по вре­ме на живота. По вре­ме на пре­чис­т­ва­не­то чо­век живее, та­ка да се каже, в об­рат­на посока. Той пре­ми­на­ва още вед­нъж през всич­ко онова, ко­ето е из­пи­тал в жи­во­та от са­мо­то си раждане. Но се­га за­поч­ва от събитията, ра­зиг­ра­ли се не пос­ред­с­т­ве­но пре­ди смър­т­та и из­жи­вя­ва пов­тор­но всичко, са­мо че в об­ра­тен ред. Всичко, ко­ето по вре­ме на жи­во­та е въз­ник­на­ло не от ду­хов­на­та при­ро­да на Аза, се явя­ва се­га пред не­го в ед­на нова, ду­хов­на свет­лина. Само че всич­ко то­ва чо­век из­жи­вя­ва в об­ра­тен ред.

Например един човек, кой­то е по­чи­нал на шес­т­де­сет­го­диш­на възраст, и кой­то в сво­ята че­ти­ри­де­се­та го­ди­на в прис­тъп на гняв е при­чи­нил ня­ко­му те­лес­на или ду­шев­на болка, ще из­жи­вее то­ва съ­би­тие още веднъж, кога­то в своя об­ра­тен път от смър­т­та към детството, стиг­не до сво­ята че­ти­ри­де­се­та година. Само че се­га той ще из­жи­вее не удоволствието, ко­ето е изпитал, на­па­дай­ки другия, а болката, ко­ято му е причинил. От гор­но­то мо­же да се ви­ди също, че след смър­т­та мъ­чи­тел­но се из­жи­вя­ва са­мо она­зи част от събитията, ко­ято про­из­ли­за от же­ла­ни­ята на Аза, об­вър­за­ни един­с­т­ве­но с външ­ния фи­зи­чес­ки свят. В дейс­т­ви­тел­ност чрез за­до­во­лява­не­то на та­ки­ва желания, Азът вре­ди не са­мо на другия, но и на са­мия се­бе си; са­мо че по вре­ме на жи­во­та това се­бе­ув­реж­да­не ос­та­ва невидимо. След смър­т­та це­ли­ят то­зи раз­ру­ши­те­лен свят на же­ла­ни­ята из­пък­ва пред Аза в ця­ла­та си ви­ди­мост и яснота. Тогава Азът се чув­с­т­ву­ва прив­ле­чен към вся­ко съ­щес­т­во и все­ки предмет, ко­ито са за­па­зи­ли в не­го по­доб­ни желания, за да мо­гат те да бъ­дат от­но­во уни­що­же­ни в „по­яж­да­щия огън" така, как­то са се родили. И са­мо ко­га­то в своя об­ра­тен пре­ход чо­век стиг­не до мо­мен­та на раж­да­не­то си и всич­ки по­доб­ни же­ла­ния са ми­на­ли през пре­чис­т­ва­щия огън, ве­че ня­ма ни­как­ви преч­ки да се от­да­де из­ця­ло на ду­ховния, свят. Сега той нав­ли­за в но­ва сте­пен на
съществуванието. Както при смър­т­та той от­х­вър­ля физическото, а вед­на­га след не­го и етер­но­то тяло, та­ка се­га се раз­па­да и она­зи част от ас­т­рал­но­то тяло, ко­ято е мо­же­ла да съ­ществу­ва са­мо в съз­на­ни­ето за външ­ния фи­зи­чес­ки свят трупа: физическият, етер­ни­ят и астралният. Момен- тът, кога­то чо­век от­х­вър­ля и пос­лед­ния труп, означава, че вре­ме­то на пре­чис­т­ва­не е про­дъл­жи­ло приб­ли­зи­тел­но ед­на тре­та от жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Едва по-късно, ко­га­то ще раз­г­ле­да­ме чо­веш­кия жи­вот от глед­на точ­ка на Тайната Наука, ще ста­нат яс­ни и при­чи­ни­те за това. За свръх­се­тив­но­то наблюдение, в за­оби­ка­ля­щия ни свят неп­ре­къс­на­то се но­сят ас­т­рал­ни трупове, от­х­вър­ле­ни от хора, ко­ито пре­ми­на­ват от със­то­яние на пре­чиства­не в ед­но по­-вис­ше съществувание. Това е съ­що така, как­то за фи­зи­чес­ко­то въз­п­ри­ятие вся­ко на­се­ле­но мяс­то има сво­ето гро­би­ще за фи­зи­чес­ки­те тру­по­ве на починалите.

След пречистването, за Аза нас­тъп­ва съ­вър­ше­но но­во със­то­яние на съз- нанието. Докато пре­ди смъртта, външ­ните въз­п­ри­ятия тряб­ва­ше да се вли­ват в него, за да пад­не вър­ху тях свет­ли­на­та на съзнанието, се­га от- вътре, от самия не­го струи един свят, кой­то сти­га до съзнанието. Наис- тина, Азът жи­вее в то­зи свят и тогава, ко­га­то се на­мира меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Само че то­га­ва то­зи свят е об­ле­чен в от­к­ро­ве­ни­ята на се- тивата; а са­мо там, къде­то Азът от­х­вър­ля вся­ко се­тив­но въз­п­ри­ятие и въз­п­ри­ема един­с­т­ве­но се­бе си в сво­ята на­й-­дъл­бо­ка „Све­тая Светих", не­му се от­к­ри­ва не­пос­ред­с­т­ве­ни­ят об­лик на това, ко­ето ина­че се про­явя­ва са­мо в бу­ло­то на сетивата. Както пре­ди смър­т­та въз­п­ри­ема­не­то на Аза ста­ва вът­ре в душата, та­ка след смър­т­та и след пречистването, ду­хов­ни­ят свят се про­явя­ва от­вът­ре навън. Впрочем то­ва от­к­ро­ве­ние е на­ли­це и вед­на­га след от­х­вър­ля­не­то на етер­но­то тяло; оба­че пред не­го зас­та­ва ка­то тъ­мен об­лак све­тът на оне­зи желания, ко­ито все още са обър­на­ти към външ­ния свят. Сякаш в един бла­жен ду­хо­вен свят към чис­ти­те ду­хов­ни из­жи­вя­ва­ния се при­мес­ват чер­ни­те и де­мо­нич­ни сен­ки на жела- нията, въз­ник­ва­щи в „по­яж­да­щия огън". Само че се­га те­зи же­ла­ния са не прос­то сенки, а дейс­т­ви­тел­ни Същества.