ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА

ХАРАКТЕР НА ТАЙНАТА НАУКА

Не мо­же да се оспори, че за мно­зи­на то­зи из­раз зву­чи поч­ти магично, за­що­то изглежда, че за­до­во­ля­ва тяхна­та не­уто­ли­ма жаж­да за поз­на­ва­не­то на не­що „непознато", тайн­с­т­ве­но и до­ри неясно, ко­ето те не мо­гат да по- с­тиг­нат по ес­тес­т­вен път. Защото мно­го хо­ра пред­по­чи­тат да за­до­во­ля­ват дъл­бо­ки­те коп­не­жи на ду­шата си да­леч не чрез това, ко­ето мо­же да се опоз­нае яс­но и точно. Според тях ос­вен поз­на­ва­еми­те величини, в све­та би тряб­ва­ло да съ­щес­т­ву­ват и такива, ко­ито се из­п­лъз­ват от по­ле­то на чо­веш­ко­то познание. С ед­на стран­на упоритост, ко­ято не забелязват, те спъ­ват поз­на­ва­тел­ния коп­неж на чо­ве­ка и от­х­вър­лят всичко, което „е познато", и до­пус­кат са­мо това, за ко­ето не мо­же да се твърди, че е пос­тиг­на­то по ес­тес­т­ве­но­-на­учен път. Ето за­що ако ня­кой го­во­ри за „Тайна- та Наука", не­ка помни, че не­из­беж­но ще срещ­не не­раз­би­ра­не и съпро- тива, ко­ито ид­ват тък­мо от по­доб­ни за­щит­ни­ци на та­зи наука; от защит- ници, ко­ито прак­ти­чес­ки са ус­т­реме­ни не към знание, а към не­го­ва­та противоположност.

Книгата е от­п­ра­ве­на към читатели, чи­ято неп­ре­ду­бе­де­ност ня­ма да се пов­ли­яе от това, че при раз­лич­ни обсто­ятел­с­т­ва да­ден сло­ве­сен из­раз мо­же да пре­диз­ви­ка ед­ни или дру­ги предразсъдъци. Тук да­леч ня­ма да става ду­ма за та­ко­ва знание, ко­ето да е в бук­вал­ния сми­съл „тайно" и до- с­тъп­но са­мо за мал­ци­на по­ра­ди ня­как­во спе­ци­ал­но бла­го­во­ле­ние на съд- бата. Употребата на то­зи из­раз - „Тайната Наука" - ще бъ­де смет­на­та за оп­равдана, ако си при­пом­ним и това, ко­ето Гьоте има предвид, ко­га­то го­во­ри за „яв­ни­те тайни" в при­род­ни­те явления. Точно това, ко­ето ос­та­ва „тайно" и не­раз­к­ри­то в те­зи яв­ле­ния - ко­га­то ги об­х­ва­щаме един­с­т­ве­но чрез се­ти­ва­та и чрез свър­за­ния с тях ра­зум - ще се раз­г­леж­да ка­то съ­дър­жа­ние на свръх­се­тив­но­то познание.
В мно­го случаи, из­ра­зът „Тайна Наука" - така, как­то ав­то­рът на та­зи кни­га го упот­ре­бя­ва в пре­диш­ни­те изда­ния - е от­х­вър­лен по­ра­ди обстоя- телството, че ед­на на­ука не би мог­ла да пред­с­тав­ля­ва „тайна" за ни­то един чо­век по света. Подобна оцен­ка би би­ла на­пъл­но правилна. Но в слу­чая то­ва не е така. Както ес­тес­т­ве­на­та на­ука не мо­же да се на­ре­че „естествена" по­ра­ди това, че е „по природа" при­съ­ща всекиму, та­ка и под „Тайна Наука" ав­то­рът раз­би­ра не ед­на „тайна" наука, а наука, ко­ято се об­ръ­ща към не­изя­ве­на­та същ­ност на при­род­ни­те явления, до ко­ято обик­но­ве­но­то поз­на­ние та­ка или ина­че не дос­ти­га - на­ука за „тайното", за „яв­на­та тайна". Така че та­зи на­ука не тряб­ва да бъ­де тай­на за никого; тя е дос­тъп­на за всеки, кой­то тър­си ней­ни­те пос­ти­же­ния в съ­от­ветс­т­вие с при­съ­щи­те й прин­ци­пи и пътища.

Естествено за този, кой­то под „наука" раз­би­ра са­мо това, ко­ето ре­гис­т­ри­рат на­ши­те се­ти­ва и на­ши­ят опиращ се на се­ти­ва­та разсъдък, раз­г­леж­да­на­та тук „Тайна Наука" не мо­же да оз­на­ча­ва ни­как­ва наука. Ако би ис­кал да раз­бе­ре се­бе си обаче, та­къв чо­век би тряб­ва­ло да признае, че той от­х­вър­ля „Тайната Наука" не по си­ла­та на ня­как­ви ос­но­ва­тел­ни до- води, а по си­ла­та на ед­но бе­за­пе­ла­ци­он­но решение, про­из­ли­за­що от не­го­ви те чис­то су­бек­тив­ни чувства. За да вник­не във всич­ко това, дос­та­тъч­но е са­мо чо­век да раз­мис­ли как въз­никва на­ука­та и как­во е ней­но­то зна­че­ние в жи­во­та на хората. По сво­ето естество, въз­ник­ва­не­то на на­ука­та не е свър­за­но с предмета, кой­то тя обхваща, а с дейс­т­ве­на­та ак­тив­ност на чо­веш­ка­та душа, ко­ято се про­явя­ва в хо­да на поз­на­ва­тел­ния стремеж. Необходимо е да на­со­чим пог­лед вър­ху това, как ду­ша­та се от­на­ся към се бе си, ко­га­то тя раз­ви­ва ед­на или дру­га наука. Ако се под­да­дем на на­ви­ка и приемем, че та­зи ак­тив­ност е на­ли­це са­мо тогава, ко­га­то дейс­т­ву­ват на­ши­те се­тив­ни възприятия, ние лес­но ще стиг­нем до убеж- дението, че в слу­чая съ­щес­т­ве­но­то са тък­мо те­зи се­тив­ни възприятия, те­зи се­тив­ни откровения. И то­га­ва ние про­пуска­ме обстоятелството, че в из­вес­тен сми­съл чо­веш­ка­та ду­ша е би­ла ан­га­жи­ра­на из­к­лю­чи­тел­но и са­мо върху сво­ите се­тив­ни откровения. Все пак ние мо­жем да пре­одо­ле­ем по­доб­но са­мо­ог­ра­ни­че­ние и - не­за­ви­си­мо от спе­ци­ал­ния слу­чай на при­ло­же­ни­ето - да вник­нем в са­мия ха­рак­тер на на­уч­на­та дейност. А то­ва е съ­ществено, ко­га­то ни пред­с­тои да го­во­рим за поз­на­ние на не­се­тив­ни яв­ле­ния и да ока­чес­т­вя­ва­ме то­ва поз­на­ние ка­то „научно". Човешката ми­съл ис­ка да об­х­ва­не те­зи яв­ле­ния по съ­щия начин, по кой­то в дру­ги слу­чаи тя об­х­ва­ща ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни­те явления. Тайната Наука е в със­то­яние да ос­во­бо­ди ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния ме­тод - кой­то в сво­ята об­ласт се опи­ра на вза­им­но­за­ви­си­ми­те и за­ко­но­мер­но про­ти­ча­щи се­тив­ни яв­ле­ния - от ог­ра­ниче­но­то му при­ла­га­не вър­ху се­тив­ни­те факти, но на­ред с то­ва и да го съх­ра­ни ка­то ед­но мис­лов­но цяло. Тайната Наука се стре­ми да

Който раз­миш­ля­ва вър­ху зна­че­ни­ето на на­ука­та за чо­веш­кия живот, ще открие, че то да­леч не се из­чер­п­ва с при­до­би­ва­не­то на поз­на­ния за при- родата. Защото те­зи поз­нания ни­ко­га не мо­гат да ни от­ве­дат до не­що друго, ос­вен до ед­но из­жи­вя­ва­не на това, ко­ето ня­ма ни­що об­що с чо­веш­ка­та душа. Душевният свят на чове­ка се про­явя­ва не в това, ко­ето той опоз­на­ва от природата, а в са­мия про­цес на познанието. Душата из­живя­ва се­бе си тък­мо в сво­ята ан­га­жи­ра­ност спря­мо природата. Това, ко­ето в то­зи слу­чай ду­ша­та пос­ти­га за се бе си ка­то ед­но ожи­вот­во­ря­ва­що въздействие, е не­що съв­сем раз­лич­но от са­мо­то зна­ние за природата. То е, с дру­ги думи, саморазвитието, осъ­щес­т­ве­но чрез ак­та на природо- знанието. Една от це­ли­те на Тайната Наука е да вклю­чи нап­ре­дъ­ка от то­ва са­мо­раз­ви­тие в оне­зи области, ко­ито се прос­ти­рат над обик­но­ве­на­та природа. Последователят на Тайната Наука не са­мо не под­це­ня­ва стой- нос­т­та на ес­тес­т­ве­на­та наука, а се стре­ми към още по­-пъл­но­то и призна- ване, как­во­то не мо­же да си поз­во­ли до­ри са­ми­ят естествоизпитател. Той доб­ре знае, че без стро­гия на­чин на мислене, ха­рак­те­рен за ес­тес­т­ве­на­та наука, не мо­же да съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва дру­га на­уч­на дисциплина. Но той знае също, че ко­га­то та­зи яс­но­та и стро­гост са пос­тиг­на­ти чрез истин­с­ко про­ник­ва­не в ду­ха на ес­тес­т­ве­но­на­уч­но­то мислене, то­га­ва те мо­гат да бъ­дат съх­ра­не­ни чрез си­ла­та на ду­ша­та и при­ло­же­ни в дру­ги области.

Впрочем тук се по­раж­да и нещо, ко­ето мо­же да при­чи­ни из­вес­т­ни съм- нения. Докато наб­лю­да­ва при­род­ния свят, ду­ша­та се ръ­ко­во­ди от наб­лю­да­ва­ния обект в мно­го по­-го­ля­ма степен, от­кол­ко­то при из­с­лед­ва­не­то на не­се­тив­ни явления. Тук тя тряб­ва да при­те­жа­ва в още по­-за­си­лен вид - и то чрез чис­то вът­реш­ни им­пулси - спо­соб­нос­т­та да за­па­зи ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния на­чин на мислене. Понеже мно­го хо­ра не­съз­на­тел­но вярват, че та­зи спо­соб­ност мо­же да се за­па­зи единствено, ако се опи­ра­ме вър­ху
за­ко­но­мер­нос­ти­те на при­род­ни­те явления, те сти­гат до убеждението, ко­ето е всъщ­ност един постулат: ако фи­зи­чес­ки­те за­ко­но­мер­нос­ти из­гу­бят сво­ята валидност, ду­ша­та вед­на­га гу­би вся­ка ори­ен­та­ция в сво­ите на­уч­ни изследвания. Такива хо­ра прос­то не съз­на­ват ха­рак­тер­ни­те осо­бе­нос­ти на на­уч­на­та методология. Те из­г­раж­дат сво­ите пре­цен­ки пре­ди всич­ко от заблужденията, ко­ито не­из­беж­но възникват, ко­га­то на­уч­но­то све­то­усе­ща­не не е дос­та­тъч­но ук­реп­на­ло при сво­ята ра­бо­та с при­род­ни­те явления, и въп­ре­ки то­ва ду­ша­та из­пит­ва стре­ме­жа да се обър­не към не­се­тив­ния свят. Естествено, в те­зи слу­чаи въз­ник­ват без­к­рай­но мно­го и съв­сем не­на­уч­ни твър­де­ния от­нос­но не­се­тив­ните явления. И то, не за­що­то по­доб­ни твър­де­ния по сво­ята същ­ност мо­гат да са ненаучни, а за­що­то в кон­к­ретния случай, на­уч­но­то са­мо­въз­пи­та­ние е про­тек­ло без ед­но ис­тин­с­ко наб­лю­де­ние вър­ху при­род­ния свят.

Впрочем всеки, кой­то се ос­ме­ли - във връз­ка с то­ку що ка­за­но­то - да го­во­ри за Тайната Наука, тряб­ва да но­си в се­бе си ед­но буд­но чув­с­т­во за все­въз­мож­ни­те заблуждения, ко­ито възникват, ако вър­ху яв­ни­те тай ни на све­та се го­во­ри без по­до­ба­ва­що­то на­уч­но светоусещане. Едва ли би би­ло уместно, ако сега, още в са­мото на­ча­ло на на­ше­то изложение, се спи­ра­ме на всич­ки въз­мож­ни заблуждения. В ду­ши­те на мно­го пре­ду­бе-де­ни хо­ра те ще съ­бу­дят през­ре­ние към вся­ко из­с­лед­ва­не от то­зи род, за­що­то по­доб­ни ин­ди­ви­ди се опи­рат на дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­щи­те за- блуждения, от ко­ито те заключават, че все­ки стре­меж към не­ви­ди­мия ду­ховен свят е не­що неоправдано. И по­не­же мно­го чес­то от­х­вър­ля­не­то на Тайната Наука от стра­на на учените, или от стра­на на на­уч­но нас­т­ро­ени­те критици, ста­ва под вли­яние на гор­но­то заключение, а по­зо­ва­ва­не­то на заб­луж­де­ния - в по­ве­че­то слу­чаи не­съз­на­тел­но - е са­мо един пре- текст, счи­там все­ки спор с та­ки­ва про­тив­ници, по­не засега, за не­що не- нужно. Нищо не им пре­чи да нап­ра­вят на­пъл­но оп­рав­да­но­то възраже- ние, че - а priori - изоб­що не мо­же да се ус­та­но­ви да­ли този, кой­то смя­та дру­ги­те за заблудени, сам раз­по­ла­га с по­со­че­ните вер­ни критерии. Ето защо, ус­т­ре­ме­ни­ят към Тайната Наука чо­век мо­же да из­не­се са­мо това, ко­ето той сам смя­та за необходимо. Дали има пра­во да сто­ри това, мо­гат да пре­же­нят са­мо лица, ко­ито без вся­как­ви пред­раз­съ­дъ­ци и вну­ше­ния са в със­то­яние да про­ник­нат в ха­рак­те­ра на по­доб­ни послания, за­ся­га­щи яв­ни­те тай­ни на света. Впрочем той се за­дъл­жа­ва да по­ка­же съ­що и то- ва, в как­ви от­но­ше­ния вли­зат не­го­ви­те посла­ния с пос­ти­же­ни­ята на на­ука­та и на живота, как­ви про­тив­ни­ци са въз­мож­ни и до­кол­ко външ­на­та се­тив­на дейс­т­ви­тел­ност пот­вър­ж­да­ва не­го­ви­те наблюдения. Естествено той ни­ко­га не тряб­ва да се стре­ми към та­къв вън­шен вид на сво­ето изло- жение, при ко­ето на пре­ден план, вмес­то са­мо­то съдържание, да из­пък­не не­го­во­то ри­то­рич­но изкуства.

Цялата Тайна Наука из­рас­т­ва от две ос­нов­ни мисли, ко­ито мо­гат да се по­ро­дят у все­ки човек. За ду­хов­ния изследовател, та­ка как­то го раз­би­ра­ме тук, те­зи две мис­ли са край­ни­ят из­раз от оп­ре­де­ле­ни събития, ко­ито чо­век мо­же да изживее, ако си пос­лу­жи с под­хо­дя­щи­те за то­ва средства. За мно­зи­на те­зи мис­ли оз­на­ча­ват твър­де спор­ни твърдения, вър­ху ко­ито мо­же да се дискутира, а до­ри и да се „докаже" тех­ни­ят пъ­лен абсурд.

Първата от те­зи две мис­ли е, че зад ви­ди­мия свят съ­щес­т­ву­ва един друг, не­ви­дим свят, кой­то за­се­га ос­та­ва скрит как­то за сетивата, та­ка и за свър­за­но­то с тях мислене.

Втората ми­съл е, че ако чо­век раз­вие дре­ме­щи­те в не­го способности, той мо­же да про­ник­не в то­зи скрит свят.

Но та­къв скрит свят не съществува! - ще ка­жат някои. Единственият съ­щес­т­ву­ващ свят е този, кой­то човек въз­п­ри­ема чрез се­ти­ва­та си. Загад- ките на то­зи свят мо­гат да бъ­дат разрешени, са­мо ако се тръг­ва от са мия него. Дори и съв­ре­мен­ни­ят чо­век да е все още твър­де да­леч от въз­мож­нос­т­та да от­го­во­ри на всич­ки въпроси, ко­ито Битието (Dasein) пос­та­вя пред него, ще дой­де време, ко­га­то се­тив­ни­те опит­нос­ти и из­г­ра­де­на та вър­ху тях на­ука ще стиг­нат до те­зи отговори.

Други заявяват: Не мо­же да се твърди, че зад ви­ди­мия свят не съ­щес­т­ву­ва един скрит свят; оба­че поз­на­ва­телни­те си­ли на чо­ве­ка не мо­гат да про­ник­нат в него. Тези два свя­та прос­то имат граници, ко­ито не мо­гат да бъдат преминати. Потребността на чо­ве­ка „да вярва" мо­же да по­тър­си убе­жи­ще в един под­обен свят: ис­тинска­та на­ука обаче, ко­ято се опи­ра на си­гур­ни факти, не би мог­ла да се за­ни­ма­ва с то­зи свят.

Една тре­та ка­те­го­рия хо­ра смятат, че от стра­на на чо­ве­ка е ис­тин­с­ка дързост, ако чрез сво­ето поз­на­ние той ис­ка да про­ник­не в ед­на област, спря­мо ко­ято тряб­ва да се от­ка­жем от „знанието" и да се за­до­во­лим с „вя­рата". Подобни хо­ра ока­чес­т­вя­ват стре­ме­жа на без­по­мощ­ния чо­век да про­ник­не в един свят, кой­то би мо­гъл да при­над­ле­жи един­с­т­ве­но на ре­ли­ги­оз­ния живот, ка­то го­ля­ма несправедливост.

Изтъква се още и това, че ед­но об­що поз­на­ние за фак­ти­те от се­тив­ния свят е въз­мож­но и дос­тъп­но за всич­ки хора, до­ка­то за свръх­се­тив­ния свят ид­ва в съ­об­ра­же­ние са­мо лич­но­то мне­ние на от­дел­ния чо­век и сле­до­вател­но в то­зи слу­чай не мо­же да ста­ва ду­ма за ед­на об­що­ва­лид­на истина.

Разбира се, твър­дят се и ред дру­ги неща.

Впрочем яс­но е, че опоз­на­ва­не­то на ви­ди­мия свят пос­та­вя пред чо­ве­ка загадки, ко­ито ни­ко­га не мо­гат да бъ­дат раз­ре­ше­ни чрез са­ми­те фак­ти на то­зи свят. Те не ще мо­гат да бъ­дат раз­ре­ше­ни по то­зи начин, до­ри и ко­га­то на­уч­но­то обяс­не­ние нап­ред­не до сво­ите край­ни пре­де­ли на разви- тие. Защото, чрез сво­ята вът­реш­на същност, ви­ди­ми­те фак­ти яс­но за­гат­-

Относно мнението, че в сво­ето поз­на­ние чо­век се на­тък­ва на граници, ко­ито той не би мо­гъл да прекрачи, и че те го зас­та­вят да спре пред вхо­да на не­ви­ди­мия свят, тряб­ва да възразим: несъмнено, за обик­но­ве­но­то познание, не­ви­ди­ми­ят свят е недостъпен. И кой­то счи­та то­ва поз­на­ние за един­с­т­ве­но възможно, той не мо­же да стиг­не до друг възглед, ос­вен до този, че в край­на смет­ка на чо­ве­ка не е поз­во­ле­но да про­ник­не в един по­-висш свят.

Ще до­ба­вим и следното: ако все пак е въз­мож­но да бъ­де раз­ви­то и дру­го познание, то ве­че мо­же да въ­ве­де чо­ве­ка в свръх­се­тив­ния свят. Ако смя­та­ме по­до­бен вид поз­на­ние за невъзможно, ние ло­гич­но сти­га­ме до из- вода, че вся­как­ви ра­зис­к­ва­ния вър­ху ня­ка­къв свръх­се­ти­вен свят са чис­та безсмислица. За неп­ре­ду­бе­де­ния човек, из­п­ра­вен пред то­зи извод, съ­щес­т­ву­ва не по­-мал­ко ло­гич­но­то възражение, че въп­рос­ни­те опо­нен­ти чисто и прос­то не са стиг­на­ли до дру­го­то познание. Но как мо­же чо­век да съ­ди за нещо, за ко­ето сам твърди, че не познава? Безпристрастното и обек­тив­но мис­ле­не вед­на­га преценява, че да­ден чо­век мо­же да го­во­ри само за това, ко­ето поз­на­ва и че не тряб­ва да се про­из­на­ся вър­ху това, ко­ето не познава. Подобно мис­ле­не приз­нава са­мо правото, че все­ки мо­же да го­во­ри за неща, ко­ито е изпитал; но не и пра­во­то на да­ден чо­век да счита за не­въз­мож­но нещо, ко­ето са­ми­ят той не поз­на­ва и не ис­ка да познае. Никому не мо­же да се ос­по­ри пра­во­то да не се ин­те­ре­су­ва за свръх­се­тив­ния свят.

Абсурдно е обаче, ко­га­то да­ден чо­век се счи­та за ка­па­ци­тет не са­мо за това, ко­ето той мо­же да разбира, но и за всич­ко онова, ко­ето „човекът" не мо­же да разбере.

На онези, ко­ито считат, че чо­веш­ки­ят стре­меж към свръх­се­тив­ния свят е са­мо ед­на дързост, ду­хов­но­на­учни­ят ми­рог­лед тряб­ва да отговори: Не, чо­век има пра­во на то­зи стре­меж и той ще из­вър­ши теж­ко прес­тъпле­ние
спря­мо вло­же­ни­те в не­го способности, ако вмес­то да ги раз­вие и си слу­жи с тях, ги ос­та­ви да за мрат.

Ако оба­че ня­кой мисли, че въз­г­ле­ди­те за свръх­се­тив­ния свят са не­що су­бек­тив­но и лично, той от­ри­ча самия обе­ди­ня­ващ прин­цип на всич­ки чо­веш­ки същества. Напълно вяр­но е, че все­ки чо­век от­к­ри­ва свръх­се­тив- ния свят чрез са­мия се­бе си, но и не­ос­по­рим факт е, че всич­ки хора, ко­ито са дос­та­тъч­но нап­ред­на­ли в та­зи област, сти­гат не до различни, а до ед­нак­ви изводи. Различия се про­явя­ват са­мо до­кол­ко­то хо­ра­та се от­п­ра вят към вис­ши­те ис­ти­ни не по един си­гу­рен и на­уч­но из­дър­жан път, а по пъ­тя на своя ли­чен произвол. Следва да пот­вър­дим и това, че пра­во­та­та на ду­хов­но­на­уч­ния път мо­же да приз­нае са­мо този, кой­то из­ця­ло е ус- пял да се вжи­вее в не­го­ва­та не­пов­то­ри­ма същност.

Пътят към Тайната Наука мо­же да бъ­де на­ме­рен от все­ки чо­век в под­хо­дя­щия за то­ва момент, сти­га да е убе­ден в съ­щес­т­ву­ва­не­то на един друг свят, скрит зад ви­ди­мия свят, или по­не да го пред­чув­с­т­ву­ва в сър­це­то си. Този път мо­же да бъ­де на­ме­рен и от всеки, кой­то съзнава, че поз­на­ва­тел­ни­те му спо­соб­нос­ти мо­гат да бъдат тлас­на­ти в ед­но ре­ши­тел­но раз­ви­тие и усеща, че по то­зи на­чин ще от­к­рие си­гу­рен дос­тъп до не­ви­димия свят. За он­зи човек, кой­то раз­ви­ва сво­ите ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния чрез Тайната Наука се от­к­ри­ва не само въз­мож­нос­т­та да на­ме­ри вер­ни отговори, ук­реп­ва­щи не­го­вия поз­на­ва­те­лен устрем, но и шан­сът да пре- въз­мог­не всичко, ко­ето пре­чи на живота, всичко, ко­ето из­то­ща­ва живо- та. А в един по­-висш смисъл, да се от вър­не или от­ре­че от свръх­се­тив­ния свят, би оз­на­ча­ва­ло за чо­ве­ка ед­но без­си­лие на живота, ед­на ду­шев­на смърт. Да, при из­вес­т­ни обстоятелства, ако чо­век за­гу­би надежда, че свръх­се­тив­ни­ят свят мо­же да му се открие, то­ва мо­же да го по­то­пи в дъл­бо­ко отчаяние. Тази ду­шев­на смърт и то­ва отчаяние, в тех­ни­те все­възмож­ни форми, са в съ­що­то вре­ме и вътрешните, ду­шев­ни вра­го­ве на все­ки стре­меж към Тайната Наука. И те се по­явя­ват винаги, ко­га­то чо­век из­чер­пи сво­ята вът­реш­на сила. Тогава ця­ла­та жиз­не­на си­ла тряб­ва да бъ­де вна­ся­на отвън, ако въ­об­ще по­до­бен чо­век мо­же да се сдо­бие с та­ка­ва сила. В те­зи слу­чаи чо­век възпри­ема нещата, про­це­си­те и Съществата (die Wesenheiten), ко­ито зас­та­ват пред не­го­ви­те се­ти­ва ка­то ги разгра­ни­ча­ва с по­мощ­та на сво­ята ум­с­т­ве­на дейност. Те му дос­та­вят ра­дост или болка, под­тик­ват го към оп­ре­деле­ни действия. Така той мо­же да из­дър­жи из­вес­т­но време. Но ра­но или къс­но сти­га до ед­на точка, къ­де­то той вът­реш­но умира. Защото всич­ко онова, ко­ето мо­же да се из­в­ле­че от све- та, е ве­че изчерпано. И то­ва не е твърдение, взе­то от лич­ни­те опит­нос­ти на един човек, а нещо, ко­ето се ус­та­но­вя­ва при неп­ре­ду­бе­де­но­то раз­г­леж­да­не на все­ки чо­веш­ки живот. Само скри­ти­те сили, ко­ито дре­мят в дъл­би­ни­те на не­ща­та­,мо­гат да ни пред­па­зят от то­ва изчерпване. Ако
зам­ре на­ши­ят ус­т­рем към дълбините, от къ­де­то неп­ре­къс­на­то черпим все но­ви и но­ви жиз­не­ни сили, на­й-­пос­ле и външ­на­та стра­на на не­ща­та прес­та­ва да слу­жи на живота.

Тук не ста­ва ду­ма за от­дел­ния човек, за не­го­во­то щас­тие или нещастие. Тъкмо чрез ис­тин­с­ки­те ду­хов­но­на­учни прозрения, чо­век сти­га до убеж- дението, че от ед­на по­-вис­ша глед­на точка, щас­ти­ето и не­щас­ти­ето на инди­ви­да са дъл­бо­ко свър­за­ни с бла­го­то или ги­бел­та на це­лия свят. Има път, по кой­то чо­век мо­же да прозре, че ако не раз­ви­ва по пра­ви­лен на­чин сво­ите сили, той на­на­ся вре­да на це­лия свят и на всич­ки жи­ви съ­щества. Когато из­губ­ва връз­ки­те със свръх­се­тив­ни­те си­ли и опус­то­ша­ва своя живот, чо­век раз­ру­ша­ва не само своя вът­ре­шен свят, - ко­ето го до­веж­да до скръб и от­ча­яние - но чрез сво­ята сла­бост съз­да­ва преч­ки за раз­ви­ти­ето на це­лия свят, в кой­то той живее.

Но чо­век мо­же да се измами. Той мо­же да се под­да­де на вярата, че ня­ма ни­що скрито; че пред не­го­ви­те сети­ва и ра­зум зас­та­ва всичко, ко­ето въ­об­ще мо­же да съществува. Тази из­ма­ма оба­че е въз­мож­на са­мо за по- вър­х­нос­т­ния пласт на съзнанието, не и за не­го­ви­те дълбини. Чувството и же­ла­ни­ето изоб­що не се под­да­ват на та­зи из­мам­на вя­ра­.Те ви­на­ги се стре­мят по ня­ка­къв на­чин към дъл­бо­ка­та и скри­та стра­на на нещата. И ако тя им бъ­де отнета, те вед­на­га тлас­кат чо­ве­ка към съмнение, не­си­гур­ност в жи­во­та и до­ри към от­чая ние. Но ед­но познание, ко­ето про­ник­ва до скри­тия свят на нещата, на­би­ра си­ли и ус­пя­ва да пре­въз­мог­не вся­ка несигурност, без­на­деж­д­ност и отчаяние, ко­ито под­ко­па­ват жи­во­та и го пра­вят нес­по­со­бен да из­пъл­ни сво­ята ми­сия в ево­лю­ци­ята на света.

Този е прек­рас­ни­ят плод на ду­хов­но­-на­уч­но­то поз­на­ние - че то не са­мо за­до­во­ля­ва жаж­да­та за зна­ни­е­,а преда­ва на жи­во­та креп­кост и си­ла­.­ Из­во­ръ­т,­от ко­ито то­ва поз­на­ние чер­пи си­ла за ра­бо­та и до­ве­рие в живота, е неизчерпаем. Нито един човек, кой­то по­не вед­нъж е прис­тъ­пил към то­зи извор, не ще ос­та­не неподкрепен, ко­га­то и да се обър­не към него.

Има хора, ко­ито не ис­кат да зна­ят ни­що за та­къв род познание, по­не­же съ­зи­рат в не­го не­що нез­д­ра­вос­ловно. От ед­на по­вър­х­нос­т­на глед­на точ­ка те са прави. Те не ис­кат да раз­г­леж­дат по ня­ка­къв осо­бен на­чин това, ко­ето предлага. т.н. действителност. Те счи­тат за слабост, ко­га­то ня­кой се от­к­ло­ня­ва от дейс­т­ви­тел­нос­т­та и тър­си сво­ето спа­се­ние в един скрит свят, кой­то за тях е рав­ноз­на­чен на не­що фан­тас­тич­но и нереално. Ако в тър­се­не­то на ду­хов­но­на­уч­ни ис­ти­ни не ис­ка­ме да се из­па­да в бо­лес­т­но меч­та­тел­с­т­во и слабост, тряб­ва да призна­ем по­доб­ни въз­ра­же­ния за оп- равдани. Защото те се ос­но­ва­ват на ед­но здра­во съждение, ко­ето оба­че стига са­мо до част от ис­ти­на­та и не по­тъ­ва в дъл­бо­чи­ни­те на нещата. Ако стре­ме­жът към свръх­се­тив­но­то позна­ние би мо­гъл да под­ко­пае жи­во­та и да ни от­б­лъс­не от ис­тин­с­ка­та действителност, то­га­ва по­доб­ни
въз­ра­жения би­ха би­ли на­ис­ти­на дос­та­тъч­но силни, за да от­не­мат вся­как­ва поч­ва под кра­ка­та на ед­но сход­но ду­хов­но течение.

Но и по от­но­ше­ние на по­доб­ни възгледи, стре­ме­жът на Тайната Наука да се „защитава" в обик­но­ве­ния сми­съл на та­зи дума, е не­що неправил- но. Тайната Наука раз­к­ри­ва сво­ите стойнос­ти пред все­ки неп­ре­ду­бе­ден човек, наг­лед­но по­каз­ващ как жиз­не­на­та си­ла на­рас­т­ва са­мо у този, кой­то дейс­т­ви­тел­но се вжи­вя­ва в нея. Тя не мо­же да от­чуж­ди чо­ве­ка и да го пре­вър­не в мечтател; тя хра­ни чо­ве­ка от он­зи жиз­нен извор, от кой­то про­из­ли­за и не­го­ва­та ду­хов­но­-ду­шев­на същност.

Когато се на­со­чи към Тайната Наука, пред чо­ве­ка се из­п­ра­вят и дру­ги преч­ки за раз­би­ра­не­то на нещата. По прин­цип е вярно, че в из­ло­же­ни­ето на Тайната Наука чи­та­те­лят на­ми­ра ед­но опи­са­ние на ду­шев­ни опи- тности, ко­ито мо­гат да го от­ве­дат към свръх­се­тив­ния свят. Практически обаче, то­ва е са­мо един вид идеал. На пър­во вре­ме чи­та­те­лят тряб­ва да се за­поз­нае с мно­го по­-го­лям брой свръх­се­тив­ни опит­нос­ти и то не не- гови, а чужди. Друг на­чин не съ­щес­т­ву­ва и та­зи кни­га съ­що ще се при­дър­жа към него. Ще бъ­де опи­са­на го­ля­ма част от това, ко­ето ав­то­рът смята, че знае вър­ху същ­нос­т­та на човека, вър­ху не­го­во­то по­ве­де­ние от раж­да­не­то до смъртта, как­то и вър­ху про­це­си­те в ду­хов­ния свят след смъртта, по вре­ме на ко­ито чо­век не е ве­че свър­зан със сво­ето тяло; по на­та­тък ще бъ­де опи­са­но раз­ви­ти­ето на Земята и на човечеството. На пръв пог­лед би мог­ло да из­г­леж­да ся­каш тук ще бъ­дат из­не­се­ни по­ре­ди­ца от въ­об­ра­жа­еми поз­на­ния с ха­ракте­ра на догми, изис­к­ва­щи рес­пект пред не­чий авторитет. Но то­ва не е така. Всичко, ко­ето мо­же да се узнае за свръх­се­тив­ни­те истини, жи­вее в този, кой­то го описва, ка­то жи­ва опи- т­ност на не­го­ва­та душа; и ако чо­век се вжи­вее в та­зи ду­шев­на опитност, тя за­пал­ва в соб­с­т­ве­на­та му ду­ша импулсите, ко­ито во­дят към съот­вет­ни­те свръх­се­тив­ни факти. Когато че­тем опи­са­ни­ята на Тайната Наука, ние има­ме по­-раз­лич­ни из­жи­вявания, от­кол­ко­то при че­те­не­то на описа- ния, свър­за­ни със се­тив­ни­те факти. В пос­лед­ния слу­чай ние прос­то че- тем не­що за тях. А ко­га­то че­тем опи­са­ния на свръх­се­тив­ни факти, ние нап­ра­во се включ­ва­ме в оп­ре­де­лен по­ток на ду­хов­но­то Битие. Възприе- майки пос­ле­ди­ци­те от ду­хов­но­то изследване, ние от­к­ри­ва­ме и на­шия собствен вът­ре­шен път на развитие. Вярно е, че на пър­во вре­ме чи­та­те­лят не ви­на­ги мо­же да за­бе­ле­жи по­добно нещо. Мнозина си пред­с­та­вят нав­ли­за­не­то си в ду­хов­ния свят ка­то ед­но събитие, твър­де сход­но с ня­какво се­тив­но из­жи­вя­ва­не и смятат, че това, ко­ето чо­век из­пит­ва при че­те­не­то за то­зи свят, има оп­ре­де­ле­но мис­ло­вен характер. Обаче при ис­тин­с­ко­то при­ема­не на те­зи ис­ти­ни - до­ри ко­га­то те са под фор­ма­та на мис ли - чо­век е ве­че вът­ре в то­зи свят и му ос­та­ва са­мо да разбере, че

той, ма­кар и незабелязано, ве­че е из­жи­вял това, ко­ето пог­реш­но е смя­тал за обик­но­ве­но пре­да­ва­не на мисли.

Истинската същ­ност на то­ва из­жи­вя­ва­не ще мо­жем да си изяс­ним едва, ко­га­то прак­ти­чес­ки осъ­щес­т­вим това, ко­ето във вто­ра­та част на та­зи кни­га е опи­са­но ка­то „път" към свръх­се­тив­но­то познание. Някой твър­де лес но би мо­гъл да повярва, че тряб­ва да е точ­но обратното: че на­й-­нап­ред тряб­ва да е опи­сан тък­мо то­зи „път". Но то­ва не е така. За човек, кой­то е от­да­ден са­мо на „упражненията", це­ля­щи про­ник­ва­не в свръх­се­тив­ния свят, без да от­п­ра­вя своя ду­ше­вен пог­лед към оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни факти, то­зи свят ос­та­ва един неясен, обър­кан хаос. Но след ка­то се е за­ни­ма­вал с оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни факти, чо­век пос­те­пен­но се вжи­вя­ва в то­зи свят, ма­кар и до из­вес­т­на сте­пен наивно, и пос­ле си да­ва смет­ка - ве­че из­вън вся­ка на­ив­ност - как сам и в пъл­но съз­на­ние е до­бил опи- тности, за ко­ито пър­во­на­чал­но е срещ­нал ед­но или дру­го външ­но съоб- щение. След ка­то про­ник­не в све­та на Тайната Наука, чо­век се убежда- ва, че си­гур­ни­ят път към свръх­се­тив­но­то позна­ние е са­мо този. Той ще се уве­ри още, че вся­ко опасение, спо­ред ко­ето свръх­се­тив­ни­те поз­на­ния мо­гат да дейс­т­ву­ват от­на­ча­ло ка­то дог­ми чрез сво­ята су­гес­тив­на сила, е неоснователно. Защото съ­дър­жа­ни­ето на тези поз­на­ния се из­в­ли­ча от та­ка­ва ду­шев­на атмосфера, ко­ято от­не­ма как­ва­то и да е су­гес­тив­на си­ла и му пре­дос­та­вя въз­мож­нос­т­та да го­во­ри и на все­ки друг чо­век по съ­щия начин, по кой­то ду­хов­ни­те ис­ти­ни са прого­во­ри­ли на не­го самия. Ако пър­во­на­чал­но дру­ги­ят не забелязва, че е пре­не­сен в ду­хов­ния свят, то­ва не се дъл­жи на су­гес­тив­но повлияване, а на фи­ния и не­обик­но­вен хара- ктер, при­същ на изживяванията, ко­ито чи­та­те­лят из­пит­ва с кни­ги от то­зи род.

И така, след при­ема­не­то на съ­об­ще­ни­ята за ду­хов­ния свят, спо­ред как­то те са да­де­ни в пър­ва­та част на та­зи книга, чо­век ста­ва съ­поз­на­вач (Mit-еrkenner) на свръх­се­тив­ния свят; а чрез прак­ти­чес­ко­то при­ла­га­не на опи­сани­те във вто­ра­та част ду­шев­ни упражнения, той ста­ва са­мос­то­яте­лен поз­на­вач на то­зи свят.

Според ду­ха и ис­тин­с­кия сми­съл на нещата, ни­то един ис­тин­с­ки учен не ще от­к­рие про­ти­во­ре­чие меж­ду своя та наука, из­г­ра­де­на вър­ху фак­ти­те от се­тив­ния свят и начина, по кой­то се из­с­лед­ва свръх­се­тив­ни­ят свят. Такъв учен си слу­жи с оп­ре­де­ле­ни ин­с­т­ру­мен­ти и методи. Той изоб­ре­тя­ва и пос­т­ро­ява ин­с­т­ру­мен­ти­те чрез пре­ра­бот­ка на веществата, ко­ито му да­ва „природата". Свръхсетивното поз­на­ние съ­що има свой ин­с­т­ру­мент. Само че то­зи ин­с­т­ру­мент е са­ми­ят човек. Но и то­зи ин­с­т­ру­мент тряб­ва да бъ­де наг­ла­сен с ог­лед на ед­но по­-вис­ше изследване. Първоначално - и без учас­ти­ето на чо­ве­ка - „природата" е вло­жи­ла в не­го оп­ре­де­лени спо­соб­нос­ти и сили; се­га те тряб­ва да пре­рас­нат в по­-вис­ши спо­соб­нос­ти и
сили. Така чо­век сам мо­же да пре­вър­не се­бе си в ин­с­т­ру­мент за из­с­лед­ва­не на свръх­се­тив­ния свят.