Книга с ъ д ъ р ж а н и е част І стр

СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА

Във ви­ди­мия свят фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка е онова, ко­ето го пра­ви по­до­бен на ми­не­рал­ния свят. В съ­що­то вре­ме фи­зи­чес­ко­то тя­ло не мо­же да бъ­де смя­та­но за нещо, ко­ето раз­ли­ча­ва чо­ве­ка от минерала. За неп­ре­ду­бе­дено­то мис­ле­не пре­ди всич­ко е ва­жен фактът, че след смър­т­та се про­явя­ва она­зи част от чо­веш­ко­то същество, която го при­рав­ня­ва с ми­не­рал­ния свят. Трупът е она­зи част от човека, къ­де­то се ра­зиг­ра­ват про- цеси, ха­рак­тер­ни за ми­не­рал­ния свят. В та­зи част на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во - тру­па - дейс­т­ву­ват съ­щи­те си­ли и вещества, ко­ито дейс­т­ву­ват и в ми­не­рал­ния свят. От дру­га стра­на обаче, тряб­ва яс­но да по­со­чим еле­мен­тар­ния факт, че след смъртта, за фи­зи­чес­ко­то тя­ло нас­тъп­ва пъ­лен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло се на­ми­рат съ­щи­те си­ли и вещества, как­ви­то има­ме и в минера- ла; оба­че през вре­мет­ра­ене­то на жи­во­та тях­но то дейс­т­вие е под­чи­не­но на ед­на по­-вис­ша задача. Тези дейс­т­вия ста­ват при­съ­щи на ми­не­рал­ния свят ед­ва след настъп­ва­не­то на смъртта. Едва то­га­ва те се про­явя­ват съ­об­раз­но сво­ята соб­с­т­ве­на природа, а имен­но ка­то раз­ру­ши те­ли на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тяло.

Ето как в са­мия чо­век тряб­ва яс­но да раз­г­ра­ни­чим „явното" от „скрито- то", „видимото" от „невидимото". Защото през вре­мет­ра­ене­то на живота, „не­ви­ди­ми­те сили" тряб­ва да во­дят ед­на неп­ре­къс­на­та бор­ба сре­щу ве­щес­т­ва­та и сили­те в ми­не­рал­на­та об­ласт на фи­зи­чес­ко­то тяло. Престане ли та­зи борба, вед­на­га нас­тъп­ва чис­то ми­не­рал­на­та ак­тивност.
С то­ва ние по­соч­ва­ме и она­зи точка, от ко­ято тряб­ва да за­поч­не на­ука­та за свръх­се­тив­ния свят. Тя тряб­ва да тър­си онова, ко­ето ръ­ко­во­ди спо­ме­на­та­та борба. А точ­но то е не­що скри­то и не­ви­ди­мо за на­ши­те сетива. То ста­ва достъп­но ед­ва за свръх­се­тив­но­то наблюдение. Как мо­же чо­век да пос­тиг­не оно­ва равнище, ко­ето му поз­во­ля­ва да ви­ди „невидимото", съ­що как­то обик­но­ве­ни­те очи раз­ли­ча­ват фи­зи­чес­ки­те предмети, ще ста­не яс­но в след­ващи­те гла­ви на та­зи книга. Сега е по­-важ­но да опи­шем как­во се ус­та­но­вя­ва при свръх­се­тив­но­то наблюдение.

Вече споменахме: опи­са­ни­ето на пътя, кой­то ни из­ди­га до по­-вис­ше­то „виждане", мо­же да има стойност, са­мо ако чо­век пър­во се за­поз­нае с един обик­но­вен раз­каз за това, ко­ето ус­та­но­вя­ва свръх­се­тив­но­то изслед- ване. За що­то в та­зи об­ласт чо­век мо­же да раз­бе­ре не­що до­ри и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виж­дането" е този, кой­то тръг­ва от разбирането.

Невидимите сили, ко­ито во­дят неп­ре­къс­на­та­та бор­ба сре­щу раз­па­да­не­то на фи­зи­чес­ко­то тяло, мо­гат да бъ­дат наб­лю­да­ва­ни са­мо от хо­ра с „вис­ши виждания"; дейс­т­ви­ята им оба­че са дос­тъп­ни и за обик­но­ве­ния чо- век. А те­зи дейс­т­вия се про­ек­ти­рат в об­ли­ка или формата, ко­ято - по вре­ме на жи­во­та - съ­еди­ня­ва и кон­со­ли­ди­ра ми­не­рал­ни­те ве­щес­т­ва и си­ли на фи­зи­чес­ко­то тяло. С нас­тъп­ва­не­то на смъртта, та­зи фор­ма пос­те­пен­но изчез­ва и фи­зи­чес­ко­то тя­ло се прев­ръ­ща в част от ос­та­на­лия ми­не­ра­лен свят. Обаче свръх­се­тив­но­то виж­да­не мо­же да прос­ле­ди всич­ко онова, ко­ето по вре­ме на жи­во­та пре­чи на фи­зи­чес­ки­те ве­щес­т­ва и си­ли да про­явят сво­ето спе­ци­фич­но и раз­ру­ши­тел­но дейс­т­вие спря­мо фи­зи­чес­ко­то тя­ло и да го наб­лю­да­ва под­роб­но ка­то ед­на са­мос­то­ятел­на част от чо­веш­ко­то същество. Нека да на­ре­чем та­зи са­мос­то­ятел­на част „етер­но тяло" или „жиз­не­но тяло". (Atherleib или Lebensleib)

За да не се про­мък­нат не­до­ра­зу­ме­ния още в са­мо­то начало, тряб­ва да об­съ­дим още две подробности, ко­ито са свърза­ни с те­зи понятия. Думата „етер" тук ня­ма да се упот­ре­бя­ва в он­зи смисъл, кой­то вла­га в нея съв­ре­мен­на­та физика. Тя нап­ри­мер де­фи­ни­ра ете­ра ка­то но­си­тел на светли- ната. Но тук то­зи тер­мин ще бъ­де упот­ре­бя­ван само в смисъла, по­со­чен по-горе, а имен­но - да обоз­на­чи това, ко­ето е дос­тъп­но за вис­ше­то виж- дане, и ко­ето за се­тив­но­то наб­лю­де­ние се про­явя­ва са­мо в сво­ите дейст- вия; с дру­ги думи: това, ко­ето съ­еди­ня­ва ми­не­рал­ните ве­щес­т­ва и сили, при­да­вай­ки им спе­ци­фич­на­та фор­ма на фи­зи­чес­ко­то тяло.

Думата „тяло" съ­що тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­на правилно. За на­зо­ва­ва­не на по­-вис­ши­те не­ща от Битието ние сме при­ну­де­ни да си слу­жим с ду­ми­те на обик­но­ве­ния език. Те са пред­наз­на­че­ни да из­ра­зя­ват са­мо фи­зи­чески и се­тив­ни факти. Естествено, в се­ти­вен сми­съл „етер­но­то тяло" не е не­що телесно, кол­ко­то и фи­но да си го представяме.*/* С тер­ми­ни­те „етер­
но тяло" и „жиз­не­но тяло" ав­то­рът не въ­зоб­но­вя­ва прос­то древ­ния и пре­одо­лян от на­ука­та въз­г­лед за „жиз­не­на­та сила". Това той по­яс­ня­ва и в сво­ята кни­га „Теософия", б.а./

С опи­са­ни­ето на то­ва „етерно" или „жиз­не­но тяло" ние сти­га­ме до точ- ката, къ­де­то ще срещ­нем и въз­ра­жени­ята на съв­ре­мен­но­то мислене. Раз- витието на чо­веш­кия Дух е стиг­на­ло до там, че да се го­во­ри днес за същес­т­ву­ва­не­то на по­доб­на част от чо­веш­ко­то същество, се смя­та за не­що ненаучно. Материалистическият на­чин на мис­ле­не не виж­да в жи­вия ор­га­ни­зъм ни­що дру­го ос­вен ед­на сплав от фи­зи­чес­ки ве­щес­т­ва и сили, как­ва­то се на­ми­ра съ­що и в не­жи­вия свят, в минерала. Счита се само, че в жи­ви­те ор­га­низ­ми та­зи сплав е мно­го по-комплицирана, от­кол­ко­то в не­ор­га­нич­ния свят. До не­от­дав­на в обик­но­ве­на­та на­ука съ­щес­т­ву­ва­ха и дру­ги възгледи. Ако чо­век прос­ле­ди ня­кой от се­ри­оз­ни­те уче­ни през пър­ва­та по­ло­ви­на на 19 век, ще ус­танови, как то­га­ва до­ри „ис­тин­с­ки­те естественици" са предполагали, че в жи­во­то тя­ло съ­щес­т­ву­ва не­що раз­лично в срав­не­ние с не­жи­вия минерал. Говорело се за „жиз­не­на сила". Разбира се, то­га­ваш­ни­те уче­ни не са си пред­с­та­вя­ли та­зи „жиз­не­на сила" как­то това, ко­ето по­-го­ре на­ре­кох­ме „жиз­не­но тяло". Обаче в та­зи пред ста­ва все пак има предчувствие, че съ­щес­т­ву­ва не­що подобно. Те си пред­с­та­вя­ли „жиз­не­на­та сила" приб­лизи­тел­но така, ся­каш към жи­во­то тя­ло се при­ба­вят фи­зи­чес­ки­те ве­щес­т­ва и си­ли по съ­щия начин, как­то магнит­на­та си­ла на маг­ни­та про­ник­ва в обик­но­ве­но­то желязо. След вре­ме „жиз­не­на­та сила" бе­ше из­х­вър­ле­на от науката. Появи се стре­ме­жът всич­ко да се обяс­ня­ва с кон­к­рет­ни­те фи­зи­чес­ки и хи­ми­чес­ки причини. Днес при ня­кои ес­тес­т­ве­ни­ци в из­вес­т­но от­но­ше­ние наб­лю­да­ва­ме връ­ща­не назад. Някои от тях допускат, че по­нятия ка­то „жиз­не­на сила" и дру­ги по­доб­ни не са на­пъл­но ли­ше­ни от смисъл. Но до­ри и та­къв учен, кой­то до пус­ка това, не би ис­кал да има ни­що об­що с на­ше­то опи­са­ние на „жиз­не­но­то тяло". По правило, ако се впуснем в спор с офи­ци­ал­ни­те възгледи, ня­ма да до­ве­де до никъде. Напротив, свръх­се­тив­но­то поз­на­ние неп­ре­късна­то тряб­ва да признава, че ма­те­ри­алис­ти­чес­ко­то мис­ле­не е не­об­хо­ди­мо - ма­кар и стра­нич­но - явление, което съп­ро­вож­да ес­тес­т­ве­но­на­уч­ния прог­рес на на­ше­то време. Този прог­рес ид­ва ка­то ре­зул­тат от из­к­лю­чител­но­то усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на сред­с­т­ва­та за се­тив­но наблюде- ние. И в при­ро­да­та на чо­ве­ка е, че в хо­да на своето раз­ви­тие усъ­вър­шен­с­т­ву­ва от­дел­ни спо­соб­нос­ти за смет­ка на други. Прецизното се­тив­но наблюдение, ко­ето се раз­ви до та­ка­ва за­бе­ле­жи­тел­на сте­пен чрез ес­тес­т­ве­ни­те науки, ос­та­ви на за­ден план оне­зи чо­веш­ки способности, ко­ито мо­гат да ни до­ве­дат до „скри­ти­те светове". Обаче от­но­во ид­ва време, ко­га­то гри­жа­та за те­зи пре­неб­рег­на­ти спо­соб­нос­ти тряб­ва да ста­не не­що се­ри­оз­но и необходимо. Невидимият свят ня­ма да бъ­де приз­нат чрез

Тук тряб­ва­ше да спо­ме­нем това, за да не бъ­дем об­ви­не­ни в не­ком­пе­тент­ност от­нос­но въз­г­ле­ди­те на ес­тестве­на­та наука, осо­бе­но ко­га­то го­во­рим за „етер­но­то тяло", ко­ето впро­чем в оп­ре­де­ле­ни кръ­го­ве се смя­та за чи- ста фантастика.

И така, етер­но­то тя­ло е вто­ра­та със­тав­на част на чо­веш­ко­то същество. За свръх­се­тив­но­то поз­на­ние то е в мно­го по­-го­ля­ма сте­пен ре­ал­но от­кол­ко­то фи­зи­чес­ко­то тяло. Подробно опи­са­ние за не­го ще да­дем в следва­щи­те час­ти на та­зи книга, ко­га­то ще из­тък­нем и в ка­къв сми­съл тряб­ва да се при­емат по­доб­ни описания. За се­га е дос­та­тъч­но да кажем, че етер­но­то тя­ло про­ник­ва от край до край в ця­ло­то фи­зи­чес­ко тя­ло и че то е като един вид ар­хи­тект на последното, фор­ма­та и стро­ежът на всич­ки ор­га­ни се под­дър­жат чрез по­то­ци­те и дви­же­ни­ята на етер­но­то тяло. В ос­но­ва­та на фи­зи­чес­ко­то сър­це стои ед­но „етер­но сърце", в ос­но­ва­та на физи­чес­кия мо­зък - „ете­рен мозък" и т.н. Етерното тя­ло е раз­ч­ле­не­но съ­що как­то физическото, са­мо че много по-сложно. Докато при фи­зи­чес­ко­то тя­ло има­ме стро­го обо­со­бе­ни части, то нав­ся­къ­де в етер­но­то тя­ло има­ме жи­во и нес­пир­но преливане.

Етерното тя­ло е ед­нак­во за чо­ве­ка и растенията, как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло е ед­нак­во за чо­ве­ка и минерала. Всеки жив ор­га­ни­зъм има свое етер­но тяло.

От етер­но­то тя­ло свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние се из­ди­га до след­ва­ща­та със­тав­на част на чо­веш­ко­то съ­щество. За да си из­г­ра­дим под­хо­дя­ща пре- д­с­та­ва за нея, то на­соч­ва вни­ма­ни­ето ни към съня, до­ка­то по от­но­ше- ние на етер­но­то тя­ло вни­ма­ни­ето ни бе­ше на­со­че­но към смъртта.

Доколкото раз­г­леж­да­ме ви­ди­ми­те явления, ця­ло­то чо­веш­ко твор­чес­т­во е дейност, ко­ято се осъ­щес­т­вя­ва в състо­яние на будност. Тази дейност оба­че е въз­мож­на само, ако чо­век неп­ре­къс­на­то чер­пи от съ­ня въз­с­та­но­вява­не на сво­ите из­раз­ход­ва­ни сили. По вре­ме на сън из­чез­ват вся­ка­къв вид мис­ли и действия; за съз­на­телния жи­вот из­чез­ва вся­ко страдание, вся­ко удоволствие. Докато при събуждането, от без­съз­на­тел­ни­те дъл­би- ни на съ­ня ка­то от един скрит и тайн­с­т­вен из­вор блик­ват си­ли­те на чо­веш­ко­то съзнание. Същото съз­на­ние, ко­ето при зас­пи­ва­не­то угас­ва в дъл­бок мрак, при съ­буж­да­не­то се по­явя­ва отново. От глед­на точ­ка на свръхсе­тив­но­то познание, то­ва ко­ето неп­ре­къс­на­то про­буж­да жи­во­та от със­то­яни­ето на безсъзнание, пред­с­тав­лява тре­та­та със­тав­на част на чо­веш­ко­то същество. Можем да я на­ре­чем „ас­т­рал­но тяло" (Astralleib)

Както фи­зи­чес­ко­то тя­ло не мо­же да под­дър­жа сво­ята фор­ма чрез на­ми­ра­щи­те се в не­го ми­не­рал­ни ве­щества и си­ли без да бъ­де про­ник­на­то от етерното, та­ка и си­ли­те на етер­но­то тя­ло не мо­гат чрез са­ми­те се­бе си да се из­пъл­нят със свет­ли­на­та на съзнанието. Едно етер­но тяло, пре­дос­та­ве­но са­мо на се­бе си, би тряб­ва­ло да се на­ми­ра в със­то­яние на неп­ре­къс­нат сън. С дру­ги думи, то би мог­ло да под­дър­жа във фи­зи­чес­ко­то тя­ло са­мо един рас­ти­те­лен живот. Етерното тя­ло е буд­но са­мо ко­га­то е оза­ре­но от ас­т­рал­но­то тяло. За се­тив­но­то наб­лю­де­ние - ко­га­то чо­век по­тъ­ва в сън - дейс­т­ви­ето на ас­т­рал­но­то тя­ло изчезва. За свръх­се­тив­но­то наб­лю- де­ние обаче, то про­дъл­жа­ва да съществува, са­мо че се­га се явя­ва от­де­ле­но от етер­но­то тя­ло или ка­то един вид „излъчено" от него. Сетивното наб­лю­де­ние ня­ма ни­що об­що със са­мо­то ас­т­рал­но тяло; дос­тъп­ни за се- ти­ва­та са са­мо про­яв­ле­ни­ята на ас­т­рал­но­то тяло. А по вре­ме на сън та­ки­ва про­яв­ле­ния не съществуват. В същия сми­съл как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло е ед­нак­во за чо­ве­ка и минералите, а етер­но­то тя­ло е ед­нак­во за чо­ве­ка и растенията, та­ка и ас­т­рал­но­то тя­ло е ед­нак­во за чо­ве­ка и животните. Растенията са в със­то­яние на неп­рекъс­нат сън. Който не раз­съж­да­ва вър­ху те­зи неща, лес­но мо­же да из­пад­не в заб­луж­де­ни­ето да при­пис­ва ня- ка­къв вид съз­на­ние и на растенията, как­во­то - със съ­от­вет­ни­те раз­ли­ки - жи­вот­ни­те и хо­ра­та имат в буд­но състояние. Това оба­че мо­же да се слу­чи са­мо тогава, ко­га­то си из­г­раж­да­ме ед­на съв­сем не­точ­на пред­с­та­ва за съзнанието. Всеки мо­же да възрази, че ко­га­то уп­раж­ним външ­но драз­не­ние вър­ху растението, то из­вършва оп­ре­де­ле­ни движения, как­то и живо- тното. В на­уч­ния свят се го­во­ри за чув­с­т­ви­тел­ност на ня­кои рас­те ния, ко­ито нап­ри­мер сви­ват лис­та­та си, ако вър­ху тях се уп­раж­нят оп­ре­де­ле­ни външ­ни въздействия. Отличител­на­та чер­та на съз­на­ни­ето оба­че е не тази, че ед­но съ­щес­т­во ре­аги­ра спря­мо ня­как­во външ­но действие, а че да­де­но съ­щес­т­во мо­же да из­жи­вее в се­бе си нещо, ко­ето ид­ва ка­то един нов елемент, до­пъл­ващ обик­но­вена­та реакция. В про­ти­вен слу­чай би мог­ло да се го­во­ри за съз­на­ние и тогава, ко­га­то ед­но пар­че же­ля­зо се раз­ши­ря­ва под въз­дейс­т­ви­ето на топлината. Съзнание мо­же да има са­мо тогава, ко­га­то нап­ри­мер топ­ли­на­та при­чи­ня­ва болка.

Четвъртата със­тав­на част, ко­ято свръх­се­тив­но­то поз­на­ние при­пис­ва на човека, ня­ма ана­лог и не съ­щес­т­ву­ва ни­къ­де в окол­ния свят. Тя го раз­ли­ча­ва от всич­ки ос­та­на­ли съ­щес­т­ва и чрез нея той се прев­ръ­ща във ве­не- ца на сът­во­ре­ния свят. Свръхсетивното поз­на­ние ни да­ва пред­с­та­ва и за та­зи чет­вър­та със­тав­на част на човеш­ко­то съ­щес­т­во ка­то посочва, че в чо­веш­ки­те изживявания, про­ти­ча­щи в будност, съ­що има ед­на съ­ще- стве­на разлика. Тя из­пък­ва вед­на­га щом обър­нем вни­ма­ние вър­ху след- ното. От ед­на страна, до­ка­то е буден, чо­век е неп­ре­къс­на­то в цен­тъ­ра на оп­ре­де­ле­ни изживявания, ко­ито по не­об­хо­ди­мост ид­ват и си отиват, а от

Ако ас­т­рал­но­то тя­ло бъ­де пре­дос­та­ве­но са­мо на се­бе си, в не­го вед­на­га би­ха се на­диг­на­ли въл­ни на удо­волствие и болка, на глад и жажда; но това, ко­ето не би мог­ло да се по­ро­ди в него, е усещането: във всич­ко то ва има не­що ус­той­чи­во и „трайно". Тук не ста­ва дума, че „трайното" оз­на­ча­ва­ме ка­то „Аз", но че „Азът" е този, кой­то из­жи­вя­ва трайното. По- нятията в та­зи об­ласт тряб­ва да са из­к­лю­чи­тел­но прецизни, за­що­то в про­ти­вен слу­чай не­из­беж­но въз­ник­ват все­въз­мож­ни недоразумения. С до­ла­вя­не­то на не­що ус­той­чи­во и трай но в неп­ре­къс­на­та­та смя­на на вът­реш­ни­те из­жи­вя­ва­ния нас­тъп­ва и за­зо­ря­ва­не­то на „чув­с­т­во­то за Аза". Фактът, че ед­но жи­вот­но из­пит­ва нап­ри­мер глад, не му да­ва чув­с­т­во­то за Аза. Гладът ид­ва винаги, ко­га­то у да­де­но съ­щес­т­во се по­яви съ­от­вет­на­та предпоставка. Ако пред­пос­тав­ка­та е налице, жи­вот­но­то се нах­вър­ля вър­ху храната. Азовото чув­с­т­во се про­явя­ва не са­мо при на­ли­чи­ето на те­зи предпоставки, а ед­ва тогава, кога­то при ед­но пре­диш­но на­си­ща­не с хра­на въз­ник­не удоволствие, съз­на­ни­ето за ко­ето се запази, та­ка че тла- съ­кът към хра­на­та ид­ва не са­мо от се­гаш­но­то усе­ща­не за глад, но и от ми­на­ло­то усе­ща­не за удоволствие.

Както фи­зи­чес­ко­то тя­ло се разпада, ако етер­но­то тя­ло не го поддържа, как­то етер­но­то тя­ло по­тъ­ва в без­съзнание, ако то не се оза­ря­ва от ас­т­рал­но­то тяло, та­ка и ас­т­рал­но­то тя­ло би тряб­ва­ло да по­то­пя­ва ми­на­ло­то в неп­ре­къс­на­та забрава, ако „Азът" не би за­паз­вал ми­на­ло­то за настоя- щето. Това, ко­ето за фи­зи­чес­ко­то тя­ло е смъртта, ко­ето за етер­но­то тя­ло е сънят, за ас­т­рал­но­то тя­ло то е забравата. С дру­ги думи: на етер­но­то тя­-

ло е при­същ животът, на ас­т­рал­но­то тя­ло - съз­на­ни­ето и на Аза – спо- менът.

Човек лес­но из­па­да в заб­луж­де­ни­ето да при­пис­ва на рас­те­ни­ята оп­ре­де­лен вид съзнание, но още по­-лес­но мо­же да сгре­ши ако за­поч­не да го­во­ри за спо­мен при животните. А кол­ко близ­ка до ума е мисълта, че ку­че то раз­поз­на­ва своя гос­по­дар до­ри и след ка­то не го е виж­да­ло про­дъл­жи­тел­но време. В дейс­т­ви­тел­ност оба­че, по­доб­но раз­поз­на­ва­не изоб­що не е свър­за­но със спомена, а с не­що мно­го по-различно. Кучето из­пит­ва оп­ре де­ле­на при­вър­за­ност към своя господар. Тя се оп­ре­де­ля от вът­реш­на­та същ­ност на господаря; всъщ­ност по след­на­та дос­та­вя и удо­вол­с­т­ви­ето на животното, но в при­със­т­ви­ето на господаря. И все­ки път ко­га­то то­ва при­със­т­вие е налице, то ста­ва и пред­пос­тав­ка за под­но­вя­ва­не на удовол- ствието. Истински спо­мен оба­че има­ме ед­ва тогава, ко­га­то ед­но съ­щес­т­во не са­мо усе­ща из­жи­вя­ва­ни­ята си в момента, а ко­га­то то съх­ра­ня­ва и те­зи от миналото. И все пак ня­кой мо­же да сметне, че ку­че­то при­те­жа­ва спомени. Той си казва: ку­че­то скър­би, след ка­то гос­по­да­рят му го е на- пуснал, сле­до­ва­тел­но у не­го ос­та­ва ня­ка­къв спо­мен за господаря. Това съжде­ние съ­що е погрешно. При съ­жи­тел­с­т­во­то с господаря, при­със­т­ви­ето на пос­лед­ния се прев­ръ­ща за ку­че­то в ед­на пот­реб­ност и то­га­ва то усе­ща от­със­т­ви­ето съ­що как­то глада. Без по­доб­ни разграничения, ни­кой не мо­же да пос­тиг­не яс­но­та вър­ху ис­тин­с­ки­те от­но­ше­ния в живота.

Изхождайки от оп­ре­де­ле­ни предразсъдъци, би мог­ло да се възрази, че все пак не би мог­ло да се знае със сигурност, да­ли при жи­вот­но­то съ­щес­т­ву­ва или не ня­ка­къв ана­лог на чо­веш­кия спомен. Подобно въз­ра­же­ние въз­ник­ва са­мо в хо­да на по­вър­х­нос­т­ни и не­точ­ни наблюдения. Ако вни­ма­тел­но наб­лю­да­ва­ме как се от­на­ся живот­но­то към сво­ите изживява- ния, ние ще ус­та­но­вим и раз­ли­ка­та меж­ду два­та ви­да „отношение" - то­ва на жи­вот­но­то и то­ва на човека. Тогава ще открием, че жи­вот­но­то „се отнася" ка­то същество, ко­ето не при­те­жава спомен. За свръх­се­тив­но­то наб­лю­де­ние то­ва и без дру­го е ясно. Но всич­ко онова, ко­ето за свръх­се­тив­но то наб­лю­де­ние е не­пос­ред­с­т­вен факт, мо­же да бъ­де - в не­го­ви­те дейс­т­вия - наб­лю­да­ва­но чрез се­тив­ни­те възпри­ятия и раз­б­ра­но чрез ме­то­ди­те на обик­но­ве­но­то мислене. А ко­га­то ня­кой твърди, че чо­век уз­на­ва за своите спо­ме­ни чрез вът­реш­но­-ду­шев­ни наблюдения, не­що­,ко­ето при жи­вот­ни­те не мо­же да се установи, той до­пус­ка ед­на съд­бо­нос­на грешка. Своята спо­соб­ност да си спомня, чо­век не мо­же в ни­ка­къв слу­чай да извле­че от вът­реш­ни­те си ду­шев­ни наблюдения; нея той мо­же да из­в­ле­че са­мо от това, ко­ето из­жи­вя­ва във са мия се­бе си при от­но­ше­ни­ето си спря­мо не­ща­та и про­це­си­те в окол­ния свят. Тези опитности, ко­ито има със се­бе си, той раз­п­рос­ти­ра по съ­щия на­чин и спря­мо дру­ги­те хора, спря­мо животните. Заслепяваща илю­зия е да се смята, че чо­ве­кът

За „Аза" спо­ме­нът и заб­ра­ва­та оз­на­ча­ват приб­ли­зи­тел­но същото, как­во­то за ас­т­рал­но­то тя­ло оз­на­ча­ват буд­нос­т­та и сънят. Както съ­нят пре­мах­ва гри­жи­те и тре­во­ги­те на деня, та­ка и заб­ра­ва­та прос­ти­ра ед­но було над неп­ри­ят­ни­те случ­ки в жи­во­та и по то­зи на­чин за­ли­ча­ва ед­на част от миналото. И как­то съ­нят е не­обходим, за да ук­реп­нат из­чер­па­ни­те жиз­не­ни сили, та­ка и чо­век тряб­ва да из­т­рие от спо­ме­на оп­ре­де­ле­ни части от сво­ето минало, ако ис­ка да зас­та­не сво­бо­ден и без­п­рис­т­рас­тен пред въз­мож­нос­т­та за но­ви из­жи­вя­вания. И тък­мо от заб­ра­ва­та из­рас­т­ват но­ви си­ли за въз­п­ри­ема­не на новото. Нека раз­мис­лим вър­ху ед­но толко­ва обик­но­ве­но нещо, как­во­то е ус­во­ява­не­то на писането. Детето заб­ра­вя всич­ки усилия, ко­ито е упот­ре­било, за да се на­учи да пише. Така това, ко­ето остава, е спо­соб­нос­т­та да пише. И как би пи­сал човек, ако при вся­ко хва­ща­не на писалката, в ду­ша­та му блик­ва­ха спо­ме­ни за всич­ко из­жи­вя­но от не­го през уче­ни­чес­ка­та възраст? Впрочем спо­ме­нът се про­явя­ва в раз­лич­ни по си­ла степени. Най-простата фор­ма на спо­ме­на има ме, ко­га­то чо­век въз­п­ри­ема да­ден пред­мет и после, след ка­то се е отс­т­ра­нил от него, мо­же да про­бу­ди в се бе си пред­с­та­ва­та за то­зи предмет. Той си из­г­раж­да та­зи пред­с­та­ва до­ка­то е въз­п­ри­емал предмета. По съ­що то вре­ме меж­ду не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло и не­го­вия Аз про­ти­ча стро­го оп­ре­де­лен процес. Астралното тя­ло прев­ръ­ща външ­но­то впе­чат­ле­ние в акт на съзнанието. В про­ти­вен слу­чай - ако Азът не би при­ел поз­на­ни­ето в се­бе си и не би го пре­вър­нал в своя дос­то­яние - поз­на­ни­ето за пред­ме­та би про­дъл­жи­ло само, до­ка­то той се на­ми­ра в не­пос­ред­с­т­вен до­сег с човека.

Точно тук свръх­се­тив­ни­ят под­ход към не­ща­та яс­но раз­г­ра­ни­ча­ва те­лес­но­то от душевното. За ас­т­рал­но тяло го­во­рим дотолкова, до­кол­ко­то има­ме пред­вид въз­ник­ва­не­то на зна­ние за един кон­к­ре­тен предмет. А това, ко­ето при­да­ва на зна­ни­ето еле­мен­та трайност, оз­на­ча­ва­ме ка­то душа. От ка­за­но­то оба­че ста­ва ясно, кол­ко дъл­бо­ко свър­за­ни в чо­ве­ка са ас­т­рал­но­то тя­ло с она­зи част от душата, ко­ято при­да­ва на зна­ни­ето еле­мен­та тра- йност. Ето за­що та­зи ком­би­на­ция съ­що мо­жем да оз­на­чим ка­то ас­т­рал­но тяло. Ако се стре­мим към по­-точ­на де­фи­ни­ция на нещата, ас­т­рал­но­то тя­
ло на чо­ве­ка ще на­ре­чем още ду­шев­но тя­ло (Seelenleib), а ду­шата, до­кол­ко­то тя е свър­за­на с него, ще на­ре­чем Сетивна Душа (Empfindung- sseele).

Азът се из­ди­га до ед­на по­-ви­со­ка сте­пен в сво­ето развитие, ако на­со­чи дейнос­т­та си вър­ху това, ко­ето е ус­воил ка­то зна­ние от външ­ни­те пред- мети. Точно чрез та­зи дейност Азът все по­ве­че се ос­во­бож­да­ва от пред­мети­те на възприятието, за да ра­бо­ти в сво­ята соб­с­т­ве­на област. Тази част от душата, ко­ято е ан­га­жи­ра­на с всич­ко това, ще на­ре­чем Разсъдъч- на (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетив- ната та­ка и Разсъдъчната Душа ра­бо­тят с впе­чат­ле­ни­ята от се­тив­но въз­п­ри­ема­ни­те пред­ме­ти и със следите, които за­паз­ват от тях в паметта. Тук ду­ша­та е на­пъл­но от­да­де­на на това, ко­ето за нея пред­с­тав­ля­ва не­що съв­сем външно. Отвън тя е при­ела съ­що и това, ко­ето пос­ле прев­ръ­ща чрез па­мет­та в свое лич­но притежание. Но ду­ша­та има мно­го по­-го­ле­ми възможности. Тя е не са­мо Сетивна и Разсъдъчна Душа. Свръхсетивният въз­г­лед без ни­как­ви уси­лия ус­пя­ва да из­г­ра­ди у нас ед­на пред­с­та­ва за те­зи възможности, ка­то ни на­соч­ва към един обик­но­вен факт, кой­то тряб­ва да бъ­де оце­нен спо­ред сво­ето ог­ром­но значение. Този факт е, че в ця­ла та ези­ко­ва сфе­ра има ед­но един­с­т­ве­но наименование, ко­ето по сво­ята същ­ност се раз­ли­ча­ва от всич­ки ос­танали. Това е на­име­но­ва­ни­ето „Аз". Всеки чо­век мо­же да на­зо­ве с как­во­то и да е дру­го на­име­но­ва­ние ос­та­нали­те пред­ме­ти и същества. Но ка­то обоз­на­че­ние на ед­но съще- ство, „Азът" има сми­съл са­мо тогава, ко­га­то то­ва съ­щес­т­во са­мо на­зо­ва­ва се­бе си с име­то „Аз". При ни­как­ви об­с­то­ятел­с­т­ва име­то „Аз" не мо­же да прозву­чи от­вън и да стиг­не до ухо­то на да­ден човек. Той мо­же да го упот­ре­би един­с­т­ве­но по от­но­ше­ние на се бе си. Аз съм „Аз" са­мо за мен, за все­ки друг, аз съм „ти", и все­ки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен из­раз на ед­но дъл­бо­ка истина. „Азът" е не­за­ви­сим от це­лия вън­шен свят; ето за­що и не­го­во­то име ни­ко­га не мо­же да проз­ву­чи отвън. Религиозните вероизповедания, ко­ито съз­на­тел­но са съх­ра­ни­ли връз­ка­та си със свръх­се­тив­ния възглед, оп­ре­де­лят „Аза" ка­то „не­из­ра­зи­мо­то име на Бога". И ко­га­то за­нап­ред ще упот­ре­бя­ваме то­зи израз, не­ка има­ме пред­вид това. Нищо външ­но ня­ма дос­тъп до та­зи част на чо­веш­ка­та душа, за коя то ста­ва ду­ма тук. Тук е „скри­то­то све­ти­ли­ще на душата". Тук дос­тъп мо­же да по­лу­чи са­мо та­ко­ва съ­щество, ко­ето е срод­но с ду- шата. „Бог, кой­то жи­вее в човека, говори, ко­га­то ду­ша­та поз­на­ва се­бе си ка­то Аз". Както Сетивната и Разсъдъчната Душа жи­ве­ят във външ­ния свят, та­ка и ед­на тре­та със­тав­на част на ду­ша­та - ако тя стиг­не до въз­п­ри­ема­не­то на сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност - се по­то­пя­ва в Божествения свят.

Тук лес­но мо­же да въз­ник­не недоразумението, че по­до­бен въз­г­лед смя­та Аза и Бога за ед­но цяло. В слу­чая не се твър­ди че Азът е Бог, а са­мо то- ва, че той е от ед­но и съ­що ес­тес­т­во с Божественото. Когато ня­кой казва, че ед­на кап­ка мор­с­ка во­да има съ­щия със­тав ка­то морето, нима твърди, че кап­ка­та е са­мо­то море? Или с дру­ги думи: как­то кап­ка­та се от­на­ся към морето, та­ка и Азът се от­на­ся към Божественото. Човекът мо­же да на­ме­ри в се­бе си не­що божествено, са­мо за­що­то не­го­ва­та пър­вич­на същ­ност е взе­та от Божествения свят. Ето как чрез та­зи тре­та със­тав­на част на душата, чо­век пос­ти­га ед­но вът­реш­но зна­ние за се­бе си, съ­що както чрез ас­т­рал­но­то тя­ло пос­ти­га зна­ние за външ­ния свят. Тайната Наука на­ри­ча та­зи тре­та със­тав­на част на ду­ша­та Съзнаваща Душа (Bewusstsein- seele). Следователно, от гле­ди­ще на Тайната Наука ду­ша­та е из­г­ра­дена от три със­тав­ни части: Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа, а тя­ло­то - от физическо, етер­но и ас­т­рал­но тяло.

Правилното раз­би­ра­не на „Аза" се зат­руд­ня­ва от из­вес­т­ни греш­ки в пси­хо­ло­ги­чес­ки­те наблюдения, сход­ни с тези, ко­ито ве­че по­со­чих­ме по от­но­ше­ние на па­ме­то­ви­те възможности. Мнозина смятат, че мо­гат да по­со­чат примери, ко­ито са оп­ро­вер­же­ние на ка­за­но­то по-горе, ма­кар че обик­но­ве­но те се оказ­ват при­ме­ри на пот­върждение. Такъв е слу­ча­ят със за­бе­леж­ки­те вър­ху „Аза", ко­ито Едуард фон Хартман пра­ви на стра­ни­ца 55 и след­ва­щи­те в сво­ята кни­га „Основи на психологията". Той казва: „По на­ча­ло се­бе­съз­на­ни­ето е по­-д­рев­но от ду­ма­та Аз. В раз­ви­ти­ето на ези­ка лич­ни­те мес­то­име­ния са зна­чи­тел­но по­-къ­сен про­дукт и те имат зна­че­ние пре­ди всич­ко ка­то съкращения. Думата Аз е са­мо един сък­ра­тен за­мес­ти­тел от­нос­но лич­но­то име на го­ворещия, но та­къв заместител, кой­то все­ки го­во­рещ упот­ре­бя­ва за се­бе си, не­за­ви­си­мо от това, с как­во соб­с­т­вено име го на­зо­ва­ват другите. Себесъзнанието мо­же да се раз­вие до твър­де ви­со­ка сте­пен при животните, както и при не­об­ра­зо­ва­ни глу­хо­не­ми хора, без при то­ва да е свър­за­но с ня­как­во соб­с­т­ве­но име. Съзна- нието за соб­с­т­ве­но­то име мо­же на­пъл­но да за­мес­ти лип­с­ва­ща­та ези­ко­ва упот­ре­ба на Аза. По то­зи на­чин се пре­мах­ва и вся­ка­къв ма­ги­чес­ки оре- ол, с кой­то мно­зи­на об­ви­ват ду­мич­ка­та „аз"; тя не мо­же да при­ба­ви аб­со­лют­но нищо към по­ня­ти­ето „себесъзнание", а са­мо из­в­ли­ча от не­го ця­ло­то свое съдържание." Човек мо­же да бъ­де на пъл­но съг­ла­сен с по­доб­ни размишления, до­ри и с това, че ду­мич­ка­та „аз" не тряб­ва да се об­ви­ва с ни­ка­къв ма­ги­чес­ки ореол, кой­то са­мо сму­ща­ва яс­ния пог­лед вър­ху те­зи неща. Обаче пос­те­пен­но ут­вър­де­но­то сло­весно обоз­на­че­ние на да­ден факт изоб­що не е ре­ша­ва­що за не­го­ва­та вът­реш­на същност. В слу­чая важ­но­то е, че вло­же­на­та в се­бе­съз­на­ни­ето Азова същ­ност е „по­-д­рев­на от ду­ма­та Аз". Да, чо­ве­кът е зас­та­вен да при­бегне до та­зи ду­мич­ка - с ней­ни­те свойства, ва­лид­ни един­с­т­ве­но за не­го - за да из­ра­зи от­но­ше-­

Истинската при­ро­да на „Аза" се раз­к­ри­ва ед­ва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент ду­ша­та е ня­как разпръсната, тък­мо ка­то Съзнаваща Душа тя се доб­ли­жа­ва до сво­ята ис­тин­с­ка същ­но- ст. С по­мощ­та на Съзнаващата Душа „Азът" мо­же да бъ­де възприеман, и то не по друг начин, а ка­то оп­ре­деле­на вът­реш­на дейност. Представите за външ­ни­те пред­ме­ти се об­ра­зу­ват в за­ви­си­мост от появата, про­ме­ни те, из­чез­ва­не­то на пред­ме­ти­те и т.н.; те­зи пред­с­та­ви оба­че про­дъл­жа­ват да ра­бо­тят в чо­веш­кия раз­съ­дък чрез сво­ята соб­с­т­ве­на сила. Ако оба­че Азът по­ис­ка да въз­п­ри­еме сам се­бе си, той не мо­же да сто­ри то­ва прос­то ка­то се от­да­де на са­мия се­бе си; за да стиг­не до съз­на­ни­ето за се­бе си, Азът тряб­ва да про­яви вът­реш­на ак­тивност в сво­ите соб­с­т­ве­ни дълбини. С въз­п­ри­ема­не­то на „Аза", с раз­ми­съ­ла вър­ху се­бе си, за­поч­ва и ед­на но­ва дейност на Аза. Чрез нея въз­п­ри­ема­не­то на Аза в Съзнаващата Душа до­би­ва за чо­век ед­но съв­сем раз лич­но зна­че­ние от онова, ко­ето нах­лу­ва към Аза чрез три­те със­тав­ни час­ти на тя­ло­то и чрез две­те със­тав­ни час­ти на душата. Силата, ко­ято изя­вя­ва Аза в Съзнаващата Душа, е същата, ко­ято се про­явя­ва в це­лия ос­танал свят. Само че в тя­ло­то и в по­-низ­ши­те със­тав­ни час­ти на душата, тя се про­явя­ва в сво­ите дейс­т­вия не непосред- ствено, а кос­ве­но и незабележимо. Нейната на­й-­низ­ша изя­ва се осъ­щес­т­вя­ва чрез фи­зи­чес­ко­то тяло; пос­ле пос­те­пен­но се из­ди­га до това, ко­ето из­пъл­ва Разсъдъчната Душа. Би мог­ло да се каже, че с из­дига­не­то над вся­ка по­-гор­на сте­пен от­па­да и ня­коя от обвивките, ко­ито скри­ват не­ви­ди­мия свят. В това, ко­ето из­пъл­ва Съзнаващата Душа, це­ли­ят скрит свят грей­ва ка­то в на­й-­сък­ро­ве­ния храм на душата. Обаче тук той е са­мо ка­то мал­ка кап­ка в мо­ре­то на всеп­ро­ник­ва­щи­те ду­хов­ни сили. И чо­век тряб­ва да ги об­х­ва­не на­й-­напред тък­мо тук. Той тряб­ва да ги поз­нае в са­мия се­бе си; пос­ле той мо­же да ги от­к­рие и нав­ся­къ­де другаде.

Това, ко­ето про­ник­ва в Съзнаващата Душа ка­то ед­на мал­ка вод­на капка, Тайната Наука на­ри­ча Дух. Така Съзнаващата Душа е свър­за­на с Духа, кой­то пък от своя стра­на пред­с­тав­ля­ва скри­та­та същ­ност на вся­ко про- явление. Ако чо­век се стре­ми да об­х­ва­не Духа във всич­ки­те му проявле- ния, той тряб­ва да сто­ри то­ва по съ­щия начин, по кой­то е об­х­ва­нал Аза в Съзнаващата Душа. Но той тряб­ва да при­ло­жи дейността, ко­ято го е до­ве­ла до въз­п­ри­ема­не­то на Аза и спря­мо це­лия ви­дим свят. И то­га­ва той се из­ди­га до още по­-ви­со­ка степен на сво­ето развитие. Към сво­ите те­ле-
с­ни и ду­шев­ни със­тав­ки той при­ба­вя ве­че не­що ново. Следващото ,ко­ето той сам завладява, е по­то­пе­но в по­-низ­ши­те плас­то­ве на ду­ша­та му. И всич­ко то­ва ста­ва чрез оп­ре­де­лена ра­бо­та на Аза вър­ху чо­веш­ка­та душа. Доколко чо­век е нап­ред­нал в та­зи работа, проличава, ако срав­ним едно лице, ко­ето все още е на­пъл­но от­да­де­но на низ­ши страс­ти и на т.н. се­тив­ни удоволствия, с човек, об­лъх­нат от бла­го­ро­ден идеализъм. В из­вес­тен смисъл, мо­жем да раз­г­леж­да­ме пос­лед­ния ка­то про­из­ля­зъл от пър- вия, ако той би пре­въз­мог­нал низ­ши­те вле­че­ния и би се обър­нал към вис­шия живот. Така той - чрез Аза - е по дейс­т­ву­вал об­ла­го­ро­дя­ва­що и оду­хот­во­ря­ва­що вър­ху сво­ята душа. Азът е ста­нал гос­по­дар на це­лия ду­ше­вен живот. Това въз­дейс­т­вие мо­же да се уси­ли до та­ка­ва степен, че в ду­ша­та да не се про­буж­да ве­че ни­как­ва страст, ни­как­во удоволствие, без Азът да бъ­де силата, ко­ято до­пус­ка това. По то­зи на­чин ця­ла­та ду­ша се прев­ръ­ща в ед­но от­к­ро­ве­ние на Аза, как­во­то по­-ра­но е би­ла са­мо Съз- наващата Душа. Всъщност це­ли­ят кул­ту­рен жи­вот и все­ки ду­хо­вен стре­меж на хо­ра­та се със­тои в оп­ре­де­ле­на работа, чи­ято цел е да пос­тиг­не имен­но то­ва гос­под­с­т­во на Аза. Всеки наш съв­ре­мен­ник е вклю­чен в та­зи работа, не­за­ви­си­мо да­ли ис­ка или не, да­ли има или ня­ма съз­на­ние за това.

Чрез то­зи вид ра­бо­та чо­веш­ко­то съ­щес­т­во се из­ди­га до по­-ви­со­ки сте­пе­ни на сво­ето развитие; чрез нея човек раз­ви­ва но­ви със­тав­ни час­ти на сво­ето същество. Засега те са скри­ти зад ви­ди­мия свят. Но чрез та­зи ра- бо­та на Аза вър­ху душата, чо­век мо­же да ста­не не са­мо гос­по­дар над нея и да из­ва­ди на­яве скри­ти­те там сили. Той мо­же да раз­ши­ри та­зи ра­бо­та и да я прех­вър­ли вър­ху ас­т­рал­но­то тяло. По то­зи на­чин Азът зав­ладя­ва ас­т­рал­но­то тяло, ка­то се съ­еди­ня­ва с не­го­ва­та скри­та същност. Това зав­ла­дя­но и пре­об­ра­зе­но от Аза ас­т­рал­но тя­ло ще на­ре­чем Дух-Себе, или Ду- ховно Себе (Geistselbst). (Източната мъд­рост го на­ри­ча „Манас".)

В ли­це­то на Духовното Себе има­ме ед­на още по­-вис­ша със­тав­на част на чо­веш­ко­то същество, ко­ято е в заро­ди­шен вид, но ко­ято - ра­бо­тей­ки вър­ху се­бе си - чо­век ще про­явя­ва все по­ве­че и повече.

Както чо­век ов­ла­дя­ва ас­т­рал­но­то тяло, про­ник­вай­ки в скри­ти­те зад не­го сили, та­ка в хо­да на раз­ви­ти­ето ста­ва и с етер­но­то тяло. Обаче ра­бо­та­та над етер­но­то тя­ло е мно­го по-интензивна, от­кол­ко­то та­зи над ас­т­рално­то тяло, за­що­то това, ко­ето се крие в етер­но­то тяло, е об­ви­то с две обви- вки, до­ка­то скри­то­то в ас­т­рал­ното тя­ло е об­ви­то са­мо в една. Можем да си из­г­ра­дим по­ня­тие за раз­ли­ка­та в ра­бо­та­та над две­те тела, ка­то по­со­чим из­вес­т­ни промени, ко­ито нас­тъп­ват у чо­ве­ка в хо­да на не­го­во­то раз- витие. Нека пър­во по­мис­лим как­ви ду­шев­ни ка­чес­т­ва се развиват, ко­га­то Азът ра­бо­ти над душата; как се про­ме­нят удо­вол­с­т­ви­ето и желанията, ра­дос­т­та и болката. Нужно е са­мо чо­век да си спом­ни вре­ме­то на сво­ето

По схо­ден на­чин въз­дейс­т­ву­ва вър­ху чо­ве­ка и ис­тин­с­ко­то изкуство. Когато чрез външ­ни­те форми, цве­то­ве и зву­ци чо­век про­ник­не - дви­жен от сво­ите пред­с­та­ви и чув­с­т­ва - в скри­та­та ду­хов­на същ­ност на ед­но ху­дожес­т­ве­но произведение, то­га­ва импулсите, ко­ито Азът при­ема по то­зи начин, дос­ти­гат на­ис­ти­на чак до етер­но­то тяло. И ако до­ве­дем та­зи ми­съл до край, ще пре­це­ним как­во ог­ром­но зна­че­ние има из­кус­т­во­то за вся­ко чо­веш­ко развитие. Тук по­со­чих­ме са­мо от­дел­ни дейс­т­вия на Азо- вите им­пул­си вър­ху етер­но­то тяло. Но в чо­веш­кия жи­вот има и мно­го дру­ги въздействия, ко­ито не са тол­ко­ва отчетливи. Впрочем до­ри и от някол­ко­то по­со­че­ни при­ме­ри е ясно, че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во има и дру­га със­тав­на част, съ­що скрита, вър­ху ко­ято Азът неп­ре­къс­на­то работи... Тя е вто­ра­та със­тав­на част на Духа и мо­жем да я на­ре­чем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъд­рост при­бяг­ва до име­то „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, за­що­то в това, ко­ето той обозначава, дейс­т­ву­ват съ­щи­те сили, как­то и в „жиз­не­но­то тяло", са­мо че, ко­га­то те се про- явя­ват ка­то жиз­не­но тяло, в тях не дейс­т­ву­ва чо­веш­ки­ят Аз. Но ко­га­то се про­явя­ват ка­то Дух-Живот, те са про­ник­на­ти от дейнос­т­та на Аза.

Интелектуалното раз­ви­тие на човека, пре­чис­т­ва­не­то и об­ла­го­ро­дя­ва­не­то на не­го­ви­те чув­с­т­ва и воля, са мярка­та за пре­об­ра­зя­ва­не­то на не­го­во­то ас­т­рал­но тя­ло в Духовно-Себе; не­го­ви­те ре­ли­ги­оз­ни из­жи­вя­ва­ния и ня- кои дру­ги опит­нос­ти се от­пе­чат­ват вър­ху етер­но­то тя­ло и го прев­ръ­щат в Дух-Живот. В хо­да на обик­но­вения жи­вот то­ва ста­ва мал­ко или мно­го несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на чо­ве­ка се със­тои в това, че с по­мощ­та на средствата, да­де­ни му от свръх­се­тив­но­то познание, той взе­ма съз­на­тел­но в свои ръ­це и процесите, ра­зиг­ра­ва­щи се в Духовното Себе, и те­зи в Духа-Живот. За те­зи сред­с­т­ва Ще го­во­рим по­-на­та­тък в та­зи книга. Наложително бе­ше са­мо пред­ва­ри­тел­но да посочим, че на­ред с тя­ло­то и душата, в чо­ве­ка действу­ва и Духът. По-нататък ще покажем, по ка­къв на­чин Духът е свър­зан с веч­на­та същ­ност на чо­ве­ка за раз ли­ка от начина, по кой­то е свър­зан с не­го­во­то тлен­но тяло.

Обаче дейнос­т­та на Аза не се из­чер­п­ва с ра­бо­та­та му вър­ху ас­т­рал­но­то и етер­но­то тяло. Тази дейност се прости­ра и вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло.

Спрямо „Човека-Дух" съ­що мо­же лес­но да се из­пад­не в заблуждение, тъй ка­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло се смя­та за на­й-­низ­ша със­тав­на част на чо- века, и труд­но мо­жем да си представим, че ра­бо­та­та вър­ху фи­зи­чес­ко­то тяло тряб­ва да до­ве­де до на­й-­вис­ша­та част на чо­веш­ко­то същество. Но тък­мо по­ра­ди та­зи причина, че фи­зи­ческо­то тя­ло крие дейс­т­ву­ва­щия в не­го Дух с три обвивки, не­об­хо­ди­ма е на­й-­вис­ша сте­пен на чо­веш­ка ра- бота, за да бъ­де съ­еди­нен Азът с това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва не­го­ви­ят скрит Дух.

Така за Тайната Наука чо­век е из­г­ра­ден от след­ни­те със­тав­ни части. От те­лес­но ес­тес­т­во са: физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло. От ду­шев­но ес­тес­т­во са: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. Азът е този, кой­то раз­п­ръс­к­ва сво­ята свет­ли­на в душата. От ду­хов­но ес­тес­т­во са: Духовното Себе, Духъ­т-­Жи­вот и Човекът-Дух. От ка­за­но­то до тук е ясно, че Сетивната Душа и ас­т­рал­но­то тя­ло са тяс­но свъ- рза­ни и в из­вес­тен сми­съл об­ра­зу­ват ед­но цяло. По съ­щия на­чин об­ра­зу­ват ед­но ця­ло Съзнаващата Душа и Духовното Себе. Защото Духът про­си­ява в Съзнаващата Душа и от­там про­ник­ва с лъ­чи­те си в ос­та­на­ли­те със­тав­ни час­ти на чо­веш­ка­та природа. След всич­ко то­ва мо­жем да го­во­рим за след­но­то раз­ч­ле­не­ние на човека. Астралното тя­ло и Сетивната Душа мо­гат да се при­емат ка­то ед­на със­тав­на част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе съ­що мо­гат да се при­емат ка­то ед­но цяло, а Разсъдъчна-
та Душа - по­ра­ди ней­но­то учас­тие в при­ро­да­та на Аза, кой­то оба­че все още не съз­на­ва на­пъл­но сво­ята ду­хов­на същ­ност - мо­жем да на­ре­чем нап­ра­во „Аз". Така сти­га­ме до след­ни­те 7 час­ти на човека:
1) Физическо тя­ло

2) Етерно или жиз­не­но тя­ло

3) Астрално тя­ло

4) Аз

6) Дух-Живот