Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Мар. Тръстеник
| Двореца – Н. Величество Царя
Ваше Величество, Войската посреща Новата 1938 година с твърдата вяра, че тя ще й даде възможност да стегне още повече своите редове, за да се покаже достойна за обичта и вниманието на Върховния си вожд. Обладан от същите чувства, имам смелостта да уверя Ваше Величество, че през настъпващата 1938 година преданата ви войска ще се развива с съзнанието, че нейната служба на народа и държавата се изразява единствено чрез непоколебимата си преданост към Царя на българите. Да бъде честита новата 1938 година за Ваше Величество и за целия царски дом. №1 – 1 януарий 1938 г. На В. В. Предания войник ЛУКОВ Ген. Майор – м-р на войната. Освен приветствената телеграма на военния министър до царя, в един от следващите си броеве вестник “Утро” съобщава за най-важните новости на одобрения от Н. В. Царя нов военно-съдебен закон. Според него цялото царство се разпределя на четири военно-съдебни области, всяка с областен военен съд, със седалища София, Пловдив, Плевен и Шумен. Създава се един областен съд повече – този в Плевен, а областният съд от Русе се премества в Шумен. Хрониките съобщават, че от кабинета на Кьосеиванов излизат министърът на войната Луков и министърът на вътрешните работи Красновски.Сиреч силовите министерства са първите участници в новия правителствен кадрил на царя. Началникът на плевенския гарнизон ген. Теодосий Даскалов на именния си ден получава вестта, че е назначен за министър на войната. За министър на вътрешните работи е назначен проректорът на Университета проф. Г. Генев. В края на първия месец от 1938 година още двама министри си подават оставката – Огнянов /на правосъдието/ и Бъров /на търговията/. На тяхно място са назначени Илия Кожухаров и Стоян Никифорав и веднага на следващия ден новите министри са приети от царя. Промените в кабинета на Кьосеиванов предизвикват и някои размествания на управляващите пластове и в гр. Плевен. В резултата на това дотогавашния кмет Ст. Вълчев е назначен за нов областен директор, тъй като предстоят избори, които налагат усилена подготовка, трескава дейност и енергични решителни мерки за осугуряването на пълна изборна победа. В Плевен пристигат военният министър Даскалов и министърът на търговията, които са посрещнати от почетна рота, а вечерта офицерите от гарнизона дават интимна вечеря в чест на високите гости. Заедно с областният училищен директор Ал. Радушев, новоизбраният областен директор Вълчев и областния полицейски началник Конов правят обиколки в областта. След обиколките, областният директор Вълчев докладва на министъра на вътрешните работи Николаев за положението в областта. Но едва ли неговият доклад е съдържал и ред от това, което научаваме от поместената във вестник “Заря” статия “Плевен и нуждите му”: “Името на Плевен стои във всяка по-голяма енциклопедия: градът на Осман паша, за чието освобождение руският император тярбваше да изпрати дори гвардията си в Плевен. Но какво представлява днес градът? Плевен е град с още не напълно оформена външност. Външно и материално далеч още не е благоустроен. От 140 километра улици на града, само главната улица и още няколко други малки улички са постлани. Останалите улици имат калдаръм още от епохата на Осман паша. Сега се правят неимоверни усилия да се снабди града окончателно с вода и канализация. В покрайнините на града все още няма докарана вода. Нещастието на града се състои най-вече в това, че в града няма енергичен и творчески кмет. Плевенци споменават имена само на двама бивши кметове с благодарност: това на покойния Иван Табаков и Миндиликов. Първият построява много нещо в града: баня в мавритански стил, някои училища и пр. Когато Табаков умира, оказва се, че той е най-бедният жител на града. Но в същото време и най-честният човек. А що се отнася до г. Миндиликов, той слага началото на благоустройството на града, което е още в началото си и търси майстора си. Плевенци през последните години са управлявани най-малко от плевенци, а предимно от ловчанци, които иначе са доста многобройни и са от най-будните и най-интелигентните жители на града. Много плевенски ловчанци са отишли от тук в София за висши управници и министри. Плевен иска да бъде управляван от своите най-добри хора. А това най-трудно се постига, защото Плевен със своите 32,000 жители прилича на град на пришълци. Тук ще може да намерите пришълци от всички градове на областта, предимно от Ловеч, Троян и В. Търново, от ония подбалкански градове, чиито поминък запада. Но също така и много селяни изгубили имотите си на село и дошли тук да търсят спасение или друга градска работилница. А като няма такава, след като пристоят повече от една година, попадат в тяжест на общината, която бива принудена да ги обяви за бедни от първа и втора категория. По този начин днес има официално зарегистрирани 2800 бедни домакинства с 12000 бедни жители. Градът има доста голяма интелигенция. Около съдебната палата ще прочетете повече от петдесет адвокатски фирми. Плевен има добри и известни адвокати, които в миналото бяха лични депутати в Народното събрание. От 26-те депутати, които сега областта изпрати в Народното събрание 12 души са адвокати, 4 – търговци, 6 – земеделски стопани, 1 – работник, 1 – лекар и 2 – общественици. Твърде много адвокати за една област, която е най-типична земеделска област в цяла България. Плевен има още много постижения: хубава гимназия, една от най-старите винарски станции в страната с модерно лозарско и винарско училище, няколко спретнати църкви с десетина попа, един от най-хубавите военни клубове в страната със СПЕЦИАЛЕН ЦАРСКИ АПАРТАМЕНТ, повече от 40 индустриални предприятия, град с 80 радиоапарати, три кина и още много нещо. Но тази интелигенция не доминира. Плевен живее без смели местни водачи, без културно-стопанска и социална енергия, без кмет – жива душа и жив пример, който да го поведе смело напред, както за повдигане на общата култура и за социалното умиротворяване на населението му, подаващо се често в своята безпътица на крайни увлечения и безразличие към днешните моменти и нужди на живота. Кмет на Плевен трябва да бъде плевненец, човек който е спечелил вече симпатиите на местното население с творчески дела. Плевен, който иначе иска и има всички данни да бъде един от най-хубавите областни градове в България, се нуждае предимно от кмет-творец, които да постави града на заслужено място между другите големи провинциални градове Пловдив, Варна и Русе. С такова пожелание и очаквания цялото гражданство посреща назначаването на новия кмет на Плевен г. Никола Стефанов, виден адвокат, кандидат на изборите за депутат, получил 2500 гласа – гласовете на най-сериозните и най-почтените граждани. Плевен очаква много нещо от него”. * След един четиригодишен период на управление без парламент, в навечерието на 24 май 1938 година, Н. В. Царя на българите Борис ІІІ открива най-тържествено първата извънредна сесия на 24-тото Обикновено Народно Събрание. Подробностите около това “голямо историческо събитие” са описани надълго и нашироко на страниците на “Утро” за да се приобщи народонаселението към важността и неповторимостта на историческия момент. “Царят облечен в униформата на генерал от пехотата, с лента на ордена Св. Св. Кирил и Методий” е посрещнат с мощно “ура” и шумни ръкопляскания. Царят бавно се изкачва пред трона и застава мирно крачка напред. От дясната му страна са наредени министрите, а отляво – членовете на царската свита. Н. Величество подава фуражката си на г. Груев, който му подава папката с тронното слово. В залата настъпва пълна тишина в очакване да чуят тронното слово. Н. Величество започва да чете бавно, с висок и отсечен глас натъртвайки на почти всяка дума. Четейки тронното слово Н. Величество стега до пасажа, в който се говори за международното положение на България. Когато стига до пасажа за раждането на престолонаследника княз Симеон Търновски, е прекъснат от ръкопляскания. Чуват се гласове: Да живее престолонаследника! Негово Величество престава да чете и се покланя на няколко пъти, отговаряйки на овациите. Царят стига да най-важният пасаж от тронното слово “…черпейки поука от близкото минало, дайте вашето родолюбиво сътрудничество за да може по нови пътища и с нови средства да се постигне вътрешен мир, единение и спокойно творчество…” Думите “по нови пътища и с нови средства са произнесени с твърдост от царя”. Кои са новите пътища? И какви са новите средства? Отговорите на тези въпроси се намират в речта на народния представител Тодор Кожухаров* произнесена в Народното събрание: “Изправени сме пред решението да изключим петима народни представители, понеже били комунисти. Ще говоря за Иван Георгиев, когото не познавам и когото не мага да позная тук между вас. Проучих внимателно досието. Но впечатлението не е, че става дума за разрушителни елементи, а тъкмо напротив. Докладчикът на комисията заяви, че Народното събрание трябва да действува и постъпва като политически институт, да взема своите решения не като съд, а по политически съображения. С други думи комисията е всемогъща да прави каквото си иска. Народното събрание винаги е било всемогъщо, но разумните парламенти всякога са поставяли граници на своето всемогъщество. Дълбоко съм убеден, че и в това Народно събрание, в което влизат толкова много просветени хора, ще намери тези граници. Ще си позволя да направя някои разсъждения на политическа база, без да се спирам на Иван Георгиев, да развия някои принципиални въпроси. Защо съм враг на болшевизма? Преди всичко не споделям становището на проверочната комисия. Като скромен общественик и журналист съм познат като враг на болшевизма, бил съм, съм и ще бъда враг на болшевизма. Бих желал, позволете ми това, да направя една малка изповед, която дължа и на десницата и на левицата: да се мотивирам защо съм враг на болшевизма, поне в днешната му форма на проявление в Съветска Русия. Сам съм син на бедно дребнобуржоазно семейство. Беден човек съм. И като народен представител готов съм да гласувам най-смелите, най-радикалните преобразувания, които целят да подобрят хала на бедните, на слабите стопански слоеве. Няма реформа, с която левицата може да ме уплаши да не вдигна ръка за нея, щом с нея ще се подобрява хала на народа. И все пак съм враг на болшевизма. Когато говоря за руския болшевизъм не плача за руския монархизъм, който стана жертва на собствените си грехове. Ако нямаше тези грехове Людовиг ХІV нямаше да свърши така – нещастно. Ако нямаше тези грехове, днес Вилхелм ІІ щеше да бъде император на Германия. Същото може да се каже и за руската монархия. Не плача за обществения строй, който беше несправедлив в основата си. Руската държава се управляваше от безделници в Ривиерата, които не знаеха колко декара земя имат и с какво собствено е засята. Ако бяха направени своевременно известни политически и аграрни реформи, съдбата на Русия и на целия свят щеше да бъде съвсем друга. Болшевизмът връща с векове назад политическата и културната история на човечеството. Той в името и интерес на пролетариата уби най-хубавото нещо в живота – свободата; свободата да се говори, и да се мисли, свободата да се чувстваш свободен гражданин в собствената си страна. На тази плоскост се базира моето отрицателно становище към болшевизма. Той мотивира своята диктатура само с един мотив: народът няма нужда от свобода, има нужда от хляб. Това е стара истина: народите без хляб не могат, но когато за корица хляб се погазват свободите на 160 милиона души и заедно това ги превръщат в роби за половин век – позволете ми да не се съглася с тези мотиви, които приятелите и идеолозите на болшевизма проповядват. Затворете в една стая Гете, Бетховен и други великани на духа и им дайте достатъчно хляб – и те ще се превърнат в тълпа…” На това място ораторът е принуден да спре своята реч, тъй като е прекъснат от председателствуващият Г. Марков: Интересно говорите, но не по предмета. Без да се смущава, Тодор Кожухаров продължава: “ – Ще дойда и на предмета. Болшевиките станаха господари на положението, когато руският народ в края на голямата война стана гладен, а гладният човек е страшен. Болшевизмът предизвиква диктатурите. Но никой не би помислил да се меси във вътрешната политика на Русия, каквато и да бъде тя. Та кога в Русия е имало демокрация? Как може да се управлява с демокрация една страна, в която се говори на сто езици? Русия може да си избира какъвто иска строй. Нещастието е там, че Русия създаде една голяма трибуна – Третия, комунистическия интернационал, чрез който влияе върху всички страни в света. Вие си спомняте какви големи сътресения създаде той. Спомняте си за болшевизма в 1920 година. Страшен, стихиен, който настъпваше с грамадни червени маси към Варшава и цяла Евпора и цяла Европа тръпне от червения Наполеон – маршал Тухачевски. Този агресивен комунизъм срещна съпротивление и в Германия, и в Италия, и в България, и в Унгария. Кръв се лееше в Европа, не само у нас. Тогава у нас един скромен гражданин бе повикан от професорската катедра и бе поставен на високо място да спре вълната на болшевизма. Добре или зле, той изпълни своя дълг. И ние му дължим благодарност. Не бива да огорчаваме душата му, понеже той и в тежък миг за цял свят се нагърби с много тежка работа. Нещастието е, че диктатурата в Русия създаде като естествена реакция, което в Европа създаде редица диктатури, които в няма да изчезнат, докато в Русия съществува диктатура. Не съм от тези, които виждат само диктатурата на Мусолини и на Хитлер, а мижат пред диктатурата на Сталин. Докато в Русия съществува днешния изключителен режим, абсурдно е да се мисли, че може да съществува една напълно демократична Европа. Европа няма да капитулира пред азиатския деспотизъм. Ако е въпрос за диктатура, предпочитам диктатурата на Мусолини и Хитлер пред диктатурата на господина Сталина, която струва на Русия три милиона души и разруши културата на тази страна, и понеже диктатурите на Хитлер и Мусолини успяха да запазят голямата културно богатство на Германия и Италия. Представете си какво би станало с тези стари огнища на цивилизацията – Германия и Италия, ако бяха обхванати от червените пламъци…” Диктатура ли е, не ми я хвали – прекъсва го Димитър Гичев. “ – Съгласен съм с вас. Но диктатурата е като гръмотевица: никой не знае кога и къде ще удари. Важното е да се постави своевременно гръмоотвод, да се вземат мерки да не падне гръмотевицата. Ето истината – историческата отговорност за диктатурата в Европа – това е диктатурата в Русия, това е страшният режим, който ужасява цялото културно човечество. Сега да дойде на въпроса си. Нямам вяра в абсолютната непогрешимост на мнозинството. Според мнозина, това е най-опасното суеверие на човечеството. С това мнозинство вие може да касирате изборите на петимата народни представители. Но новите конституции вече създават друга практика за касирвания. Чехословашката конституция от 1920 година предвижда специален съд, който да се произнася по тези въпроси. В Англия проверката на изборите е предоставена на съд с висши съдии. Погрешно е да се смята, че борбата срещу болшевизма може да се води само с насилие. Никога идеите не се убиват със сила. Борбата срещу болшевизма трябва да се води на идейна почва. В 1924 година ние създадохме Закон за защита на държавата. Въз основа на този закон Висшия Касационен съд разтури комунистическата партия, а след това и работническата партия. Но ние не бързахме да изгоним комунистите от Народното събрание. Камарата беше свикана през ноември 1923 год.,, а Народното събрание изгони комунистите през март 1925 година. И какво постигнахме ние с това? Убихме ли болшевизма? Не. През април 1925 год. стана най-страшният атентат в историята на тероризма и конспирацията – атентатът в “Св. Неделя”. Тези хора видяха затворени пред себе си всички пътища, решиха да умрат и умряха. Според мен не трябва да изгонваме комунистите от Народното събрание. Ето, ние виждаме между нас един такъв комунистически депутат – д-р Сакаров. Ако комунистическата партия ни изпраща такива депутати, ще кажа, че тя е станала добра партия…” Д-р Сакаров и сега продължава да се нарича комунист – намесва се депутатът Сараджов. Д-р Сакаров: Аз не съм комунист. Вие и сега сте комунист – настоява Сараджов. Д-р Сакаров: Лъжец. Вие сте лъжец. Твърдя, че вие сте комунист. Вие лъжете… Депутатът Миланов се обръща към оратора Тодор Кожухаров: Вие препоръчвате само идейна борба с комунистите, а навремето гласувахте касирането на депутатите-комунисти… Ако искате да ме убеждавате с аргументи – отговаря ме Кожухаров -, които съм привеждал преди 15 години, съгласен съм с вас, но смятам, че един човек на 50 години не може да мисли така, както е мислил на 30. Печално е, когато един стар чо ____________________________________________________________________ * След 9.ІХ. 1944 г. Тодор Кожухаров е осъден от Народния съд на смърт – Б. а. век мисли, както когато е бил млад. Нужна е идейна борба срещу болшевизма. Никоя идея не се унищожава с насилие. Конспиративните прояви винаги попадат под ударите на закона. Не бива да се решава съдбата на редовно избрани народни представители със случайни политически настроения, които в България често се сменяват. З Е М Л Я Ц И Т Е Мар. ТръстеникИзтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|