Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- П И С М А Т А
| В З А Т В О Р А
А с а н А р и ф о в: Бях дежурен по затвор. Движех се по специално място, по което не разрешаваха на затворниците да се движат. Там имаше право да се движи само дежурният, който чакаше пристигането на затворническата чорба. Чаках всеки момент да хлопне вратата и да докарат храната, но все още никой не идваше. Най-после вратата на затвора се хлопна, но вместо него в рамката й застана младо остригано момче, със зелена шапка, кафяв пуловер и раиран панталон. Не го познах и продължих да се движа, когато чух, че новодошлият извика: - Асанка… Единствен в Тръстеник само Фердинанд Александров се обръщаше така към мен – наричаше ме “Асанка”. Затичах се към него, прегърнахме се и разцелувахме. Предадох дежурството на друг затворник и оставих своето канче за храна с допълнително за “госта”. Това се разрешаваше за новодошли от полицията и болни затворници. По време на разходката бяхме заедно. Обиколихме един-два пъти карето и при мен дойде Дими * Арх. МВР, с. 104728, т. І. тър Халов. Остави другаря – каза ми той и отиди при Борис Копчев. – Вика те. Какво правиш, идва ли булката на свиждане, малкият болшевик расте ли? – посрещна ме с куп въпроси Борис Копчев. Добре съм, вкъщи всички са живи и здрави – отговорих. Някакъв другар е дошъл в затвора, прегръщали сте с него. Кой е този другар? Фердо. От моето село. Кой е този Фердо? Фердинанд Александров. Другарят Борис Копчев беше гърбом към мен, с лице към прозореца. Когато му казах това той рязко се обърна: Това ли е Фердинанд Александров? Да, това е. Ти познаваш ли го. Другарю Копчев, - отвърнах аз – Вас не познавам така добре, че сме заедно в затвора от една година, а с него съм живял повече. Наистина ли го познаваш? Да. Това е Фердо. Молбата ми е да бъде в моята килия. Предай на Халов, че съм казал да остане в килията ви. Нещо да ми кажеш за него? Какво да ви кажа. Добър другар. Ако има в Тръстенишкия партиен район организация, че даже и в окръга – заслугата е негова. Да. Аз знам повече за него – каза другарят Копчев и се разделихме. Обядвахме. Затворническият звънец оповести да се прибираме в килиите. След като прибрахме Димитър Халов от Хасково, тогава секретар на Комсомола, каза: Другари, запазете тишина. Между нас има нов другар. Той ще ни каже някои новини… Фердо се поусмихна: Какво ще ви кажа, другари, аз от три-четири месеца съм в полицията. Ти си от три-четири месеца в полицията, а ние сме от три-четири години в затвора – каза някой. Фердо започна с преглед на международното положение, а след това говори и за политическата обстановка в страната: И когато българската буржоазия се намери натясно, тя извади от нафталина едноокия Кимон Георгиев за да я спаси…Но уви!… Беседата му продължи цели три часа. Когато се чу да бие затворническия звънец, той ме попита: Защо бие този звънец? За разходка – обясних му аз. На двора около мен се струпаха затворниците от нашата килия: Какво образование има? Трети прогимназиален клас – отговарях им аз, но никой не ми вярваше. След три-четири дни при нас дойде Пеко Таков, който беше член на затворническата партийна организация и каза: Другари, има предложение на ръководството да се допълни партийния комитет с още един член. За такъв предлагаме другаря Фердинанд Александров. Б о р и с К о п ч е в: Полицията имаше достатъчно опит, толкова повече плевенската беше достатъчно напарена по простата причина, че в Северна България около Деветоюнския преврат през 1923 година в Плевенския край, Плевен и околията му, се разрази най-силно въоръжената борба против превратаджиите. Напари се много сериозно от това, имаше голям процес срещу участниците в антидеветоюнското въстание. Не всички издържаха и тогава, нямаха и тоя опит и очевидно полицията се възползува от това положение. Тя имаше свои засекретени хора – едни в случай на нужда да бъдат арестувани и подложени на инквизиции за да разкриват, а други – просто впрегнати като доносчици. От тогава, особено по време на събитията през 1925 година, това стана практика. Този увод е необходим за да се разбере, че следващите провали, които ставаха в мащаб на цялата страна в нашата партия, а това ставаше непрекъснато – като се започне от ЦК, в окръжните комитети и дори в отделните селски клубове. Извършваха се с помощта или на неиздържащи в момента на арестуването, защото не се издържаше така лесно, или се използуваха отпреди засекретени хора, които помогаха за разширяване на провалите. Така и с този провал с нашия Фердо. Ръководството на плевенската окръжна партийна организация беше разнищено. А от там и ръководството на комсомола. Главен “герой” в този провал, т. е. главната гадина се оказа секретарят на плевенската окръжна комсомолска организация Марин добрев. А от там, когато се посочи някой друг, трети, четвърти и ги изправят на очна ставка -–руските хора казват: “Своя рубашка ближе к телом”. Какво мислите, че животец така лесно се дава? То е лесно сега да се говори. И не за упрек на тези другари, които не са издържали го казвам сега, с изключение, разбира се, на такива гадини. Категоризацията тук е крайно необходима. Аз съм един от тези, които имат основание да внасят тази категоризация и когато става дума за такива типове като Мариндобревци – аз съм бил винаги безпощаден. Жертва на кого стана тогава Фердо аз не мога да си спомня, но работата вървеше от окръжния комитет надолу. Селото на Фердо беше един от районните пунктове, т. е. будно село с една от най-здравите партийни организации. И естествено полицията не можеше да пренебрегне този факт и щом е започнала да нанася удар, то той не можеше да не засегне и засегна този район. Историята на провала е дълга. По-конкретно стои въпроса за държанието на другари попаднали вече в затвора. От Тръстеник не само Фердо беше попаднал в затвора. Никола Пенков по това време беше в затвора по същия провал. За чест на родното им село и двамата другари се държаха тъй както трябва да се държи революционера-комунист попаднал в затвора. В София, в революционна София, се появи този каламбур – “Най-дългият път на комуниста е от Обществената безопасност до Централния затвор”. Там понякога един миг е по-дълъг от съзнателен живот на човек и комунист. Не една минута, казвам – един миг. Достатъчно е той да кимне с глава и потвърди с единствената думичка “той е” за да се предреши въпроса за разнищването, за разсипването на организации и хора. Връщам се за да кажа толкова, колкото не ми е изменила паметта, че и единият и другият другар, аз за тях си спомням, имаха прилично държание, затова защото при проучванията, които правехме, а ние имахме специално комисия към ръководството / в затвора бях секретар на партийната организация и всичко ставаше под мое ръководство/ и при тези именно проучвания на комисията ние нямахме другар, който да си е затворил устата така, както се приписва в нашия неписан канон за държанието пред полицията. Често пъти едно държание минава под знаменателя “добро”, като се има предвид държанието на всички останали; когато той не е казал нищо повече от това, което са казали по негов адрес и той го е потвърдил. То е относително добро, но като се има предвид, че в дадения окръг има другари с много по-лошо държание, т.е, които са разкрили всичко – единствено този другар е като едноок водач между слепци. Така и в този провал, особено по силата на агент-провокаторско държание на марин добрев, ние имахме страшно големи неприятности около държанието на другарите, около мерките, които трябваше да вземем. Затова пък влизайки в зотвора ние почти не дадохме някои да потънат окончателно в блатото на капитулантството. Капитулантите са хора, които и след като попаднат в затвора, пред нерадостната перспектива, че ги очаква не само съд, но и неизвестно колко годишен затвор, а управата през това време ги притиска да направят декларации, че се отказват от своето верую, приемат. Това абсолютно не се отнася за двамата другари – Фердинанд Александров и Кольо Пенков. И двамата, както вече ви казах, имаха прилично, а то си има своето политическо название – добро държание. Трудно ще се разбере, че в затвора не се лежеше. Въпреки, че тая глупава фраза “лежал в затвора” и сега има място в лексикона на редица мемоаристи. Толкова са разбрали те от живота в затвора. В затвора борбата продължаваше. Центърът на тази борба включваше два момента. Единият – при всички условия да не позволим на затворническата управа в съюз с полицията да превие врата на най-нестабилните другари, като едновременно с това що-годе опазим и здравето на политзатворника. Едното направление на борбата в затвора. Другото направление – всеки попаднал в затвора, дори ако той е само симпатизант, ние да го подготвим не само политически, идейно, идейно-теоретически и в тия борби за опазване на живота му и да не капитулира, да получи нужната закалка и когато излезе от затвора, той, един бит и попаднал в затвора, да струва колкото трима непопадали в затвора. Пак наши. Никола Пенков /Доровски го наричахме много рядко/ му казваха Кольо Пенков, много добре си спомням това, тъй като и на Фердинанд Александров всички му казваха Фердо. Там нямаше това официалничене. Нарочно откривам тези скоби за да може да се добие по-реална представа за тези фигури и по-конкретно за личността на Фердо. Трябва да кажа, че никъде другаде както в затвора /в партизанските години само в определени моменти най-ярко се очерта/ се вижда душичката на всеки един, т. е. вътрешното “аз” на всеки. Каквото и да прави той – да се съдере да се представи във вид, в който не е вътрешното му “аз”, той не успява. Това се отнася и за тези, които отдавна са се продали. Въпреки всичките инструкции давани им от полицията – все едно: имаше моменти, когато се разкриваха и по силата на условията в затвора, и по силата на организационния живот в колектива. Самата организация в колектива беше такава, че всеки беше длъжен да помага за всички и всички за един. Това не е фраза. За затворите, за концлагерите /да не говоря за партизанската война/ това беше абсолютно необходимо правило, наложено от живота и от борбата. При това положени, доколкото си спомням, Кольо беше в една от килиите, а Фердо в друга. На това не се държеше.Първо самата определяше килиите, а някъде ние успявахме да правим някои прехвърляния. Често имахме и някои други съображения. В стая с по-слаби другари прехвърляхме ядро от по-здрави, които да изпълняват задачите на ръководството на колектива, в който влизаха всички политзатворници, тъй като не всички бяха членове на партията и на комсомола. Имаше другари попаднали в затвора като симпатизанти и младежи от казармите. Така че ръководството на колектива обхващаше всички Пред очите ми са и двамата. Ако е за степен на култура, превъзходството беше на страната беше на Никола Пенков. Фердо тогава беше още предимно селски другар, макар и с подготовката на ксредния кадър за провинцията. Защото един среден кадър за София и някой окръжен кадър е едно, а за провинцията друго. Двамата бяха на различно ниво в своята партийна и обща култура. Кольо по моему тогава беше завършил гимназия, ако не беше вече и студент. А Фердо беше от тези другари, които по силата на живота са надскочили прогимназиално образование. Не знам точно образованието му. Определям ги по това кой как се проявяваше в онази затворническа обстановка. Кольо имаше подчертана изразена себичност. Индивидуалност. Това е въпрос на ген, на образование, на домашно възпитание, на степен на въздействие на организацията, в която е бил. Със своя изразен индивидуализъм той беше по-трудно контактен с другарите, докато Фердо обратното – беше остър в изразните си средства, в смисъл прям, и заедно с това от него лъхаше определена доброта, добротата на девствено запазения селяк. А Кольо се чувстваше градски човек от висш тип. Той влизаше, струва ми се, в редколегията на затворническия вестник. В Кольо имаше склонността на писател. Беше задълбочен и работеше повече в тая насока на самоиздигане – с перо в ръка. У Фердо нямаше тая проява. В затвора, не зная откъде бяха взели тоя термин, по всички основни затвори се казваше проява на “конгарлама”, т. е. наклонност да става писател, поет, литератор. Такива другари минаваха под тоя знаменател – конгарлами. Кольо минаваше под същия този знаменател За Фердо и дума не можеше да става. Нито имаше такава наклонност, нито пък някой го считаше за такъв. А ето, когато стоеше въпросът за издържливост, за работа на една организация, за опит, кой как е работил – в това отношение Фердо далеч изпреварваше Кольо. Не само с това, че имаше по-богат организационен опит, нои с това, че тоя опит бе станал негова същност. От тук се очерта вече перспективно в лицето на ръководството кой утре, излизайки от затвора, за какъв би могъл да бъде използуван, а докато е в затвора – как да се работи за да се развият тия наклонности у него. През 1931 год. за пръв път ЦК на Партията, на който бях член, се занимава с въпроса за работата на партията в затворите, т. е. за превръщането на пленения отряд на Партията, на Комсомола, на движението като цяло, в резервен кадрови отряд. В тоя дух имашеи директива. Тая директива успяхме тогава устно да я предаваме по окръжните комитети на Партията и Комсомола. Преди да успеем в писмена форма да я разпратим стана страшният провал – в историята той е известен като провала Никола Кофарджиев. По силата на тая директива в затворите се заработи по нов начин. Постановката “лежал в затвора” идва от предишния период. И затова някои априлци пишат за себе си “лежал толкова и толкова години в затвора”. И тогава другарите работеха. Всеки четеше, но организационно целенасоченост има от началото на 30-те години. Една от задачите беше да се определи способността на попадналия в затвора другар и в зависимост от неговите наклонности да се работи както с помощта на колектива вцялом, така и конкретно с помощта на специално изпращани другари. В Плевен ние също практикувахме този метод. Фердо беше в категорията на перспективните другари. Ръководството имаше грижата да подсилва тяхното издигане с помощта на по-подготвени другари. Към Кольо – не. По простата причина, че той се чувстваше първо достатъчно подготвен и второ – колективно да се работи над него имаше известно затруднение по силата на неговия остър характер. В него стклонността да отстоява дадено положение и тогава, когато е погрешно, беше до степен пристрастна субективност. Затова той минаваше под знаменателя на общата подготовка. Обратното – Фердо даваше и ухо и око при тоя подход към него. И аз с чувството на отговорност мога да кажа, че Фердо много по-бързо напредваше. Говора “напредваше” имайки предвид подготовката му като перспективен партиен работник. Тогава ние не употребвяхме добилата после нарицателност постановка – професионален революционер. Тя беше вън от нашия лексикон. Тогава стоеше въпросът да подготвим партийни работници, хора, които излизайки от затвора изцяло да са на разположение на движението. Ето такъв профил очертахме на Фердо. Имаше амнистия по случай раждането на последния Кобург. Това беше през 1937 година, лятото. Основните ядра от другите концентрационни затвори бяха прехвърлени в сливенския затвор. Той беше най-големият в страната, а най-модерният – с правилник по хитлеристки образец, дисциплинар и прочие – старозагорският. След него беше варненският затвор, а след него плевенският. В него ни завари така наречената помилваща амнистия. Редица другари – и тези, които имаха най-тежки присъди и те получиха “от – до”, а на ония с малки присъди се реши въпроса за тяхното освобождаване от затвора. Но двамата другари Кольо и Фердо излязоха от затвора много по-късно. На Фердо влияеше и неговото здравословно състояние. Но в характера му неговото заболяване беше се пречупило по особен начин. Упоритостта му не само не намаляваше, а обратното – нарастваше. Той беше на оная степен на развитие като комунист-функционер, когато смяташе за по-кратък период да даде максималното. Такива не бяха в маса. Тук беше нужна изключителна воля. Освен волята, голямата воля, беше необходимо и прозрението на историческия дълг на бореца-комунист. И ако е въпрос за голямото превъзходство на този герой – по прозрение, по чувство за дълг, по стремеж в максимално кратък срок и тогава, когато е в затвора, и когато излезе, да даде най-многото – Фердо превъзхождаше. Т а н к о В и д е в К о в а ч е в:* От дългото стоене в каушите неопрани, неизчистени, се замърсихме в такава степен, че станахме развъдник на най-различни паразити. Развъдиха се много въшки, милиони бълхи и просто не можехме да се отървем. Не бяхме в състояние да се отбраняваме. Единственият начин за борба с паразитите беше поскането, но тази мярка не помагаше. Особено борбата с бълхите. Телата ни почервеняваха. Най-нахално паразитите ни нападаха по краката и смучеха кръвта ни. Като че ли се развъждаха моментално. Избивали сме по 200 бълхи, а на тяхно място се появяваха двойно повече. Тогава за първи път виждахме как бързо се развъждат тези гадни паразити щом им се създадат условия. Ако в това състояние ни държаха още малко време съществуваше опасност да избухне някоя епидемия. Силната лятна горещина беше най-големият наш неприятел. Тя ни отнемаше въздуха в килиите и затрудняваше дишането. Налагаше се да се изреждаме един по един да ходим до прозорците, откъдето поемахме по малко чист въздух. Естествените физиологични нужди вършехме в каушите. От време на време дежурни другари излизаха да почистват приборите за храна. Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а-Х а р а л а н о в а:** Пътувах с баба и дядо за Плевен. Когато стигнахме в града, каруцата спря пред сива двуетажна къща. На първия етаж живееше под наем Мара Бешева. Тя не беше вкъщи. Посрещна ни нейната дъщеря Верка. Там си починахме и като дойде часът за свиждане тръгнахме към затвора. Това свиждане беше необикновено. Най-напред пуснаха дядо. Той искаше да говори с директора на затвора. След малко влязохме и ние с баба. Заведоха ни ни в стая до входа на затвора и казаха, че чичо ще дойде при нас. След малко се чу тропот по калдаръма и влезе чичо Фердинанд. Беше засмян и много радостен. Прегръщаше баба и дядо, а най-много се радваше на мен и се чудеше, че много съм пораснала. Разпитваше за всички вкъщи, за най-различни неща, за хора от село. След това баба и дядо му казаха защо са дошли. Искаха от него да подпише декларация. Изведнъж той стана сърдит и каза: *ЦПА – спомен № 909. ** ОПА – Плевен, спомен № 1078. Аз съм влязъл в затвора комунист и комунист ще изляза. Не искам да имам петно на челото си. Тези негови думи запомних за цял живот. Дълго го убеждаваха, но той не отстъпи. Единствената възможност, която имахме да виждаме чичо един път седмично беше ни отнета след преместването му в Сливен. Не остана нищо друго освен да си разменяме писма, да му изпращаме колети, а понякога и пари. Писмата получавани от Сливенския затвор, донасяха радост в нашия дом, но в повечето случаи те ни носеха тревога. Почти винаги гледахме в тях на кой етаж е чичо. В писмата биваше различно – втори етаж, четвърти, трети… Ние по своему си обяснявахме това и смятахме, че чичо се е провинил с нещо и го местят от етаж на етаж. Дните, месеците и годините минаваха бавно. Окриляше ни голямата надежда, че някой ден чичо ще бъде пуснат на свобода. Аз вече бях в четвърто отделение и често му пишех писма. По детски го питах кога ще си дойде и на моите въпроси той отговаряше с остроумни шеги. П И С М А Т А Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|