Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- “П О Н О В И П Ъ Т И Щ А И С Н О В И С Р Е Д С Т В А”
| За мен какво да ви кажа. Добре съм като в затвор, раста още по малко и чакам деня, в който ще се свърши службата ми за да си изляза. Същото е и с Колйо.
За сестрата не пишете нищо, също и за зетя, какво правят те, защо и те не се обаждат. От Пъто днеска Колйо получи картичка, поздравете го и му кажете, че му очаквам писмото, което обещава, че ще ми пише с интересни за мен работи. За Цанко какво да ви кажа. Поздравете го и сега от мен па може да бъде и последното. Ще зависи от него. За Иванчо и Петърчо разбрах. С хиляди вихрени привети на вас и приятелите ми. Фердинанд Александров Т а н к о В и д е в К о в а ч е в:* В сливенския затвор бяхме събрани политзатворници от цялата страна. Затворът беше грамадна 5-6 етажна сграда, построена за макаронена фабрика, но впоследствие пригодена за затвор. Шуменци бяхме настанени в северното крило на четвъртия етаж. И тук, както и в другите затвори, имаше нещо специфично и в положителен и в отрицателен смисъл. За нас, шуменци, които бяхме минали през много по-тежки условия в другите затвори, тук беше сравнително по-добре. Доброто се състоеше главно в това, че затворът беше по-светъл, по-хигиеничен и някак си по-подходящ за провеждане на масово-политическа работа. Наблюденията на тъмничната управа над нас не можеше да се осъществява ежедневно и ежечасно, както беше в плевенския затвор. Режимът беше строг, но поносим. Разходките се осъществяваха на две смени по 400 човека. Г е о р г и Д р у м е в У з у н о в:** На двора по време на разходките ние, новодошлите, бяхме на особено внимание от познати и непознати. Всеки питаше за политически новини, какво сме чули из пътя, какво сме видели, за свои близки в затвора, от който пристигахме. В нашата смяна на разходката видях Пело Пеловски, Пеко Таков, Борис Копчев, а също и групата от най-старите политзатворници – априлците. Срещнах се и с една час от плевенската група, която беше докарана от старозагорския затвор. Видях се с Коцика /Коста Златарев – Б. а./, Адил Дервишев, Бешевика, Стойко Георгиев, Васката – Васил П. Топалски, когото наричахме Мечето. Коцика ме запозна с няколко младежи от нашия край, между които беше и Фердо. * ЦПА, спомен № 909. **ЦПА, спомен № 366. При сутрешни и следобедни разходки ние имахме възможност да се опознаем, да се информираме взаимно кой какво изучава и в какъв просветен кръжок е. В затвора се изучаваше марксическа философия, политикономия, история на БКП /б/, имаше кръжоци по литература и българска история, изучаваха се чужди езици – руски, френски, немски, есперанто. Фердо го тормозеше мисълта, че ние като работници не сме имали възможност да се учим и тук, в затвора, трябва да наваксаме загубеното. Обикновено при разходките някои от младежите се движеха на групички, като си изясняваха въпроси от слушаните преди това лекции, други си тананикаха някоя песничка или разучаваха нова, трети се събираха на приказки и шеги. Фердо не обичаше да се шегува – скъпи бяха неговите усмивки. Той се движеше из двора бавно, често сам, спираше се на припек насочил поглед към “Коруча”, откъдето духаше постоянния сливенски вятър. Понкога Фердо говореше със загриженост за състоянието на нашите организации, разстроени след арестите, за голямата работа, която очаква всеки излязъл от затвора комунист. Имаше дви, в които ние разговаряхме за стоицизма на априлци. В нашата смяна имаше възрастни другари осъдени още през 1925 година след атентата в църквата "Света Неделя"”- Димитър Димов, Мишо Николов и други. Те стояха зад железните решетки изолирани от света, местени от зандан в зандан при все по-убийствени условия вече 12 години. За нас младите те бяха истински герои на партията. Фердо с възхищение говореше, че ако ни трябват примери за беззаветна преданост към партията, то групата на априлци е пред очите ни. Н и к о л а П е н к о в Д о р о в с к и:* “Сините камъни” са опънали над Сливен голите си скали като мършав кон ребрата си. Те са потънали в белия пух на падналия декемврийски сняг… С последните дни на старата година настъпи зимата й в затвора. Из заснежения затворнически двор вървим с моя земляк Фердо и за стотен път може би прелистваме книгата на спомените. И двамата се виждаме невръстни юноши в онова време, когато станахме приятели. Аз бях изкарал шести клас и както всяка година се бях завърнал през лятото на село за да помогна на домашните си в полската работа. Бях вече комсомолец. Знаех, че човешкото щастие не е само химера, не е само блян. Има една страна на земята, където то е разцъфнало и където милиони творят и издигат сградата на социализма. Сградата на новия свободен свят. През това лято потърсих будната селска младеж, за да тръгна заедно с нея по стръмния път на борбата. Ферката беше първият младеж от село, който дойде при мен. Една година след мен беше изкарал трети клас, но не продължи образованието си, понеже родителите му нямаха средства да го издържат, а от друга страна баща му не искал да го прови учен, защото нямало кой да му варди овцете. Ферката често ми искаше книги за четене. Помня, че между книгите, които му дадох, бяха следните: “Бялата пътека” от Орлин Василев, “Желязната пета” от Джек Лондон, “Попрището на нихилиста от Степняк и други. Из стърнищата на тръстенишкото поле се белееха пожънатите и окосени ниви. Снопите бяха складирани на купни, безразборно разхвърляни из нивите, с безгрижно накривени шапки като харамии. Между нивите лъкатуши селски път. Цяла педя пръст е легнала по него. Беше возитба. Аз вървях в сянката на натоварената със снопи каруца. В ръцете си съм отворил книжка и чета. От ония книжки, които преди 9 юни е разпространявала в България Комунистическата партия. От тях учех марксизма. Очите ми горяха от вдигналия се от конете прахоляк. Край селото ме срещна Ферката. Той караше овцете за пладнуване в село. Помня този ден, защото за пръв път го видях пред овцете с книга в ръка. Четеше “Желязната пета”. Овцете се бяха запръхтели край нас, каруцата със снопите отдавна се беше загубила в селските улици, а аз и Ферката продължавахме да приказваме за всичко, което ни интересуваше тогава, за книгата, която той четеше, за Съветския съюз, за селската беднота, за борбата на народните маси, за нуждата от организация. Една дълга редица от селски коли, натоварени със снопи, се беше източила край нас. Селяните с обгорели от слънцето лица, небръснати повече от седмица, с бели кърпи на главите си, размахваха в ръцете си салкъмов или еландов клон, отчупен от някое дърво край пътя, и пъдеха мухите, накацали по гърбовете на воловете. Потънали в пяна и пот от лятната жега и умора, животните местеха с мъка краката си и бавно след тях скърцаха селските коли. Селяните ни поглеждаха с любопитство и се чудеха за какво ли така оживено спорим. Затворническият звънец бие за прибиране от разходка. Очукваме напластилия се по налъмите сняг и се прибираме в килиите. В тия последни дни на старата година Ферката беше преместен в нашата смяна * Никола Доровски ,”Открадната младост”, Изд. “Народна младеж”, 1958 год., с. 62-64. “П О Н О В И П Ъ Т И Щ А И С Н О В И С Р Е Д С Т В А” 4 януари 1938 г. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|