Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

Не очаквайте чудо или незабавни резултати. Може да мине доста време, преди страданието ви да се промени, може би когато най-малко очаквате. Не се надявайте, че това „ще свърши работа" и ще сложи край на мъката ви веднъж завинаги. Бъдете открити към мъката така, както сте открити към будите и просветлените същества, докато практикувате.

Дори може да почувствате странна благодарност към страданието си, защото ви дава възможност да се справите с него и да го преобразите. Без него никога не бихте открили, че в дълбините и природата му се крие такова съкровище от блаженство. Във времето, когато страдате най-много, може да сте най-открити, а когато сте най-уязвими, може всъщност да притежавате най-голямата си сила.

И тогава си кажете: „Няма да избягам от това страдание. Искам да го използвам по най-добрия възможен начин, така че да стана по-състрадателен и повече да помагам на другите." В края на краищата страданието може да ни научи на състрадание. Вашето страдание ще ви помогне да разберете чуждото страдание. И ако имате възможност да помогнете на някого, именно чрез собственото си страдание ще откриете разбирането и състраданието, които са нужни, за да го направите.

И така, каквото и да правите, не се изолирайте от болката си - приемете я и останете уязвими. Каквото и отчаяние да ви обземе, приемете болката си такава, каквато е, защото всъщност тя се опитва да ви даде безценен подарък - шанса да разберете какво се крие зад тъгата. „Мъката - пише Руми - може да бъде градина на състраданието." Ако пазите сърцето си открито за всичко, болката ви може да се превърне във ваш най-голям съюзник при търсенето на любовта и мъдростта на живота.

Нима не знаем много добре, че не сме в състояние да се защитим от болката и че когато се мъчим да избягаме от страданието, само страдаме още повече? И че никога не се поучаваме от опита си? Както пише Рилке: „Неизложеното на опасност сърце, което никога не е видяло загуба, не може да познава нежността. Само спечеленото наново сърце може да бъде удовлетворено - освободено от всичко, от което се е отказало, да се радва на своето съвършенство."⁷

Когато страданието ви е обзело напълно, опитайте да получите вдъхновение чрез някой от начините, за които говорих в Глава 5. Едно от най-добрите средства за успокояване и премахване на болката е излизането сред природата - например край водопад, който да съзерцаваме. Оставете сълзите ви да текат и да ви пречистят, подобно на спускащата се надолу вода. Или пък можете да четете някакъв вълнуващ текст, посветен на тъгата и непостоянството, чиято мъдрост ви носи утеха. Да приемем и да сложим край на мъката е възможно. Един от начините, който много хора са използвали успешно, е вариант на практиката за довършване на незавършените дела, която описах. Независимо преди колко време е умрял вашият близък, тази практика ще ви помогне.

Представете си, че всички буди и просветлени същества са в небето пред вас и около вас, обливат ви със състрадателната си светлина и ви даряват с подкрепата и благодатта си. Тъгувайте в тяхно присъствие и кажете на скъпия си покойник това, което имате да кажете, това, което наистина тежи на сърцето и ума ви.

Представете си, че той ви гледа с още по-голяма обич и разбиране, отколкото докато е бил жив. Знайте, че мъртвият иска да разберете, че ви обича и ви прощава за всичко, което сте направили, че иска да получи вашата прошка.

Разкрийте сърцето си и изразете с думи целия си гняв, всички огор­чения, които таите, и се освободете от тях напълно. С цялото си сърце и ум предайте прошката си на умрелия. Кажете му, че му прощавате, кажете му за съжалението, което чувствате, заради болката, която може да сте му причинили.

Сега почувствайте с цялото си същество обичта и прошката, които той ви изпраща. Бъдете уверени, че заслужавате да ви обичат и да ви простят, почувствайте как мъката ви изчезва.

В края на практиката се попитайте дали наистина можете да се сбогувате и да се разделите с мъртвия. Представете си как той се обръща и си отива, а след това изпълнете пхоуа или някоя друга практика за помощ на мъртвите.

Всичко това ще ви даде възможност да изразите любовта си още веднъж, да направите нещо за покойника, да придадете завършеност на отношенията си с него в сърцето си.

От мъката, от чувството за загуба може да се научи много. Те могат да ни накарат да погледнем на живота си открито, да ни помогнат да намерим цел там, където преди не е имало. Когато изведнъж се окажем сами след смъртта на някой близък, сякаш са ни дали нов живот и ни питат: „Какво ще правиш с този нов живот? Защо искаш да продължиш да живееш?"

Загубата на близък също така може да ни покаже какво може да се случи, когато не показваме любовта си и не искаме прошка навреме, а това може да ни направи много по-чувствителни към любимите същества, които все още са живи. Елизабет Кюблър-Рос казва: „Опитвам се да науча хората да казват тези неща, когато другият все още може да ги чуе."⁸ А Реймънд Муди, посветил живота си на изследванията на близките до смъртта състояния, пише: „Започнах да разбирам колко близо до смъртта сме всички ние в ежедневието си. Сега повече от всякога се стремя всички, които обичам, да знаят чувствата ми."⁹

И така, съветвам с цялото си сърце тези, които са изгубили близък и са потънали в дълбините на страданието и болката, да се молят за помощ, за сили и благословия. Молете се да оцелеете и да откриете най-богатия смисъл на новия живот, който започвате сега. Бъдете уязвими и възприемащи, бъдете смели и търпеливи. И преди всичко - вгледайте се в живота си, за да откриете начин да споделите любовта си с другите.
ДВАДЕСЕТ

Близките до смъртта състояния -стълба към небето?

СЕГА НА ЗАПАД сме много добре запознати с близките до смъртта състояния - наименованието, дадено на различните преживявания, описани от хора, изпаднали в клинична смърт и останали живи след злополуки. Подобни състояния се споменават много отдавна във всички мистични и шамански традиции, а също така и от писатели и философи като Платон, папа Григорий Велики, някои от големите Суфий-учители, Толстой и Юнг. Моят любим пример от историята е описанието на английския историк и монах Бийд от VIII век.

Бийд продължава:

Бийд завършва разказа си със следните думи:

Постиженията на съвременната медицина добавят нови и любопитни измерения към близките до смъртта преживявания. Много хора са били „съживени" след катастрофи, инфаркти, тежки болести, хирургически операции или огнестрелни рани. На близките до смъртта преживявания са посветени голям брой научни изследвания и философски предположения. Според едно авторитетно проучване на института Галъп удивително много американци - близо осем милиона, или всеки двадесети от населението - са преживели такова състояние поне веднъж.²

Въпреки че тези преживявания са много различни, все пак при близките до смъртта състояния се откриват някои общи закономерности. Можем да извлечем нещо като „сърцевина" на преживяванията:

1. Появява се различно състояние на усещанията, чувство за покой, без болка, страх и телесни възприятия.

2. Чува се звук, подобен на жужене и свистене и човек се отделя от тялото си. Това е така нареченото „извънтелесно преживяване". Хората виждат тялото си отвън, обикновено някъде отгоре, слухът и зрението им са изострени, съзнанието им е бистро и нащрек, могат да преминават през стени.

3. Усещат се в някаква друга реалност - навлизат в тъмнина, носят се в пространство без измерения, след което бързо преминават през някакъв тунел.

4. Виждат светлина. Най-напред тя е само точка в далечината, която ги привлича като магнит, и те се оказват потопени в светлина и любов. Тази светлина се описва като ослепителна и много красива, но без да вреди на очите. Някои хора казват, че са видели „същество от светлина" - лъчисто вездесъщо присъствие, състрадателно и любящо, което някои наричат Бог или Христос. Понякога пред това същество те стават свидетели на собствения си живот, като виждат всичко, което са извършили - както добро, така и лошо. С това същество разговарят телепатично и се намират в някакво блажено измерение, в което обикновените понятия за време и пространство не означават нищо. Дори и това преживяване да продължи една или две минути нормално време, то е богато и наситено с подробности.

5. Някои виждат вътрешен свят със свръхестествена красота - райски пейзажи и постройки, чуват небесна музика и изпитват усещането за единственост. Малко са хората, които съобщават за ужасяващи и адски картини.

6. Възможно е да се достигне граница, отвъд която не може да се проникне. Някои се срещат с умрели роднини и приятели и разговарят с тях. Решават (често неохотно) или им се нарежда да се върнат в тялото си в този живот; понякога от чувство за отговорност към семейството или за да изпълнят някаква мисия или цел на живота си, която не са довели докрай.

Най-важният аспект на близките до смъртта състояния, за който се говори непрекъснато в литературата, е пълната промяна, която те предизвикват в живота, възгледите, кариерата и отношенията с другите. Преживелите това може и да не загубят страха си от умирането и болката, но губят страха си от самата смърт, стават по-толерантни и състрадателни, започват да се интересуват от духовни стойности, от „пътеката на мъдростта" и най-вече от универсалната духовност, а не от догмите на една или друга религия.

Как да тълкуваме тези преживявания? Някои западни учени, запознати с „Тибетска книга за мъртвите", ги сравняват с описаните в нея състояния в различните бардо. Наистина някои прилики се забелязват още на пръв поглед, но как точно подробностите от близките до смъртта преживявания се свързват с ученията за бардо? Струва ми се, че този въпрос изисква специално изследване, което е извън полето на тази книга, но все пак можем да разгледаме някои прилики и разлики.
ТЪМНИНАТА И ТУНЕЛЪТ

Спомнете си, че последната фаза на процеса на разграждане в бардо на умирането е възприятие за „чернота", наречено „пълно постигане", което се „издига като пусто небе, обвито в пълна тъмнина". В този момент според ученията настъпват блаженство и радост. Една от главните особености на близките до смъртта състояния е усещането за движение с „ужасна скорост" и в състояние на „безтегловност" по „дълъг тъмен тунел".

Една жена казва на Кенет Ринг: „Беше като бездна, като нищо, и е толкова спокойно вътре... толкова е приятно да се движиш в него. Пълна тъмнина, никакви усещания, никакви чувства... нещо като тъмен тунел. Просто се носиш нататък, сякаш си във въздуха.³

Друга жена споделя:

Една жена казва на Марго Грей:

В момента на смъртта изгрява Основното сияние с цялото си величие. „Тибетска книга за мъртвите" казва: „О, синко/дъще на просветлено семейство... твоята Ригпа е лъчение и пустота, заемащи огромно светло пространство. Отвъд раждането и смъртта, това всъщност е Буда на Постоянното сияние."

Мелвин Море, който изследва близките до смъртта състояния предимно при деца, отбелязва: „Почти всички близки до смъртта преживявания при децата (и около една четвърт при възрастните) са свързани със светлина. Всички те казват, че към края на преживяването си са видели светлина, след като са напуснали тялото си и са преминали през тунел."⁶

Марго Грей цитира едно от най-добрите описания на приближава­нето към светлината:

В много разкази се описва самата светлина:

Един човек казва на Кенет Ринг: „Не беше ярка. Беше като от лампа с абажур, но много по-различна светлина. Знаете ли на какво приличаше? Сякаш някой е сложил абажур на слънцето. Почувствах се много, много спокоен. Вече не се боях. Знаех, че всичко е наред."⁹

Друга жена казва на Марго Грей: „Светлината е по-ярка от всичко, което можете да си представите. Не може да се опише с думи. Не мога да обясня колко щастлива се чувствах. Едно такова чувство на покой... Беше чудесно! Светлината беше толкова ярка, че при нормални обстоятелства би те ослепила, но изобщо не засяга очите."

Някои разказват, че не само са видели светлината, а са били в нея: „Сякаш не бях отделна личност. Аз бях светлината и се сливах с нея."¹⁰

Една жена, преживяла две операции, разказва на Марго Грей: „Усещах само същността си. Времето нямаше никакво значение, а пространството беше изпълнено с блаженство. Бях окъпана в лъчиста светлина и потопена в аурата на дъгата. Всичко се смесваше. Звуците бяха съвсем различни -хармонични, неназовани (сега наричам това музика)."¹¹

Друг човек описва навлизането в светлината по следния начин:

Мъж, който едва не се удавил, когато бил на четиринадесет години, разказва:

Мелвин Море пише вълнуващо за близките до смъртта преживявания на деца и ги предава с неподправеното им красноречие: „Имам да ти кажа една чудна тайна. Изкачих се по една стълба до небето"... „Просто исках да стигна до онази светлина. Да забравя тялото си, да забравя всичко. Само и само да стигна до светлината!"... „Имаше красива светлина и всичко в нея беше добро. Цяла седмица във всичко виждах искрички от тази светлина"... „Когато излязох от комата в болницата, отворих очи и видях навсякъде светлина. Видях как всичко в света е на мястото си."¹⁴

При близките до смъртта преживявания умът веднага се освобождава от тялото и преминава през състояния, много сходни със състоянията на менталното тяло в бардо на възникването.

Близките до смъртта преживявания много често започват с усещане за напускане на тялото - хората виждат собственото си тяло отстрани, а

също така и обстановката наоколо. Това напомня на вече казаното „Тибетска книга за мъртвите":

„Помня, че излязох от упойката и след това се издигнах нагоре извън' тялото си, над леглото, и гледах собствения си труп. Имах чувството, че съм само мозък и очи, нямам спомен за тяло."¹⁵

Мъж, прекарал инфаркт, казва на Кенет Ринг: „Сякаш бях някъде горе, в пространството, и само умът ми функционираше. Никакво усещане за тяло, само мозък и нищо друго. Без тегло, нямах нищо."¹⁶

2. Безпомощно наблюдаване на близките

Вече описах как в бардо на възникването мъртвите са в състояние да чуят и видят живите си близки, но не са в състояние - и понякога това е болезнено - да комуникират с тях. Една жена от Флорида разказва на Майкъл Сейбъм как е наблюдавала майка си от някаква точка близо до тавана: „Никога няма да забравя тъгата, която ме обзе, защото не можех да й кажа, че съм добре. Някак си знаех, че с мен всичко е наред, но нямаше как да й го кажа..."¹⁷

„Помня, че ги видях долу във вестибюла - жена ми, най-големия ми син, най-голямата ми дъщеря и лекаря... Не знаех защо плачеха."¹⁸

Друга жена разказва: „Бях някъде горе и виждах как тялото ми се гърчи и как майка ми и прислужницата пищят, защото мислеха, че умирам. Толкова ми дожаля за тях... Обзе ме дълбока тъга. Но чувствах, че там горе съм свободна и няма за какво да страдам."¹⁹

от златната епоха", притежаващо свръхестествена подвижност и ясновидски способности. Хората, преживели близките до смъртта състояния, също казват, че са се чувствали като в разцвета на силите си:

„Носех се във въздуха и бях много по-млад... Имах чувството, че се виждам в нещо като отражение, където бях с двадесет години по-млад, отколкото в действителност."²⁰

Освен това те откриват, че могат да се придвижват моментално, само със силата на мисълта си. Един ветеран от Виетнам казва на Майкъл Сейбъм:

„Имах чувството, че мога да се озова там, където си помисля, само за миг... Чувствах се превъзходно, притежавах сила. Можех да направя каквото си пожелая... Там е по-истинско, отколкото тук."²¹

„Спомням си, че изведнъж се оказах на бойното поле, където ме улучиха... Сякаш изведнъж се материализирах там и в следващия миг вече бях тук. Беше колкото да намигнеш."²² " ¹

Много от преживелите близки до смъртта състояния говорят за някакво ясновидско познание „от началото до края на времето"²³.

Една жена разказва на Реймънд Муди: „Изведнъж узнах всичко, което се е случило от самото начало и което щеше да продължава безкрай... за секунда узнах всички тайни на вековете, смисъла на Вселената, на звездите, на Луната... на всичко."²⁴

„И тогава настъпи един момент... не, няма как да го опиша... но ми се струваше, че знам всичко... За миг тогава нямаше нужда от никаква комуникация. Имах чувството, че каквото и да поискам да науча, ще го науча."²⁵

, Докато бях там, се чувствах център на всичко. Чувствах се просветлен и пречистен. Струваше ми се, че мога да разбера смисъла на всичко. Всичко беше на мястото си, всичко имаше своето значение, дори и мрачните времена. Струваше ми се, че всичко е една мозайка и всяко нещо си е на мястото.

В „Тибетска книга за мъртвите" се казва, че менталното тяло в бардо на възникването се среща с други същества от света на това бардо. По същия начин преживелите близки до смъртта състояния споменават, че са разговаряли с други, които са умрели. Ветеранът от Виетнам разказва на Майкъл Сейбъм, че докато тялото му лежало на бойното поле и той го наблюдавал отгоре:

Една жена, чието сърце спряло поради упойка при вадене на зъб, казва:

В бардо на възникването менталното тяло ще срещне видения и признаци на различните сфери. Сравнително малък процент от преживелите близки до смъртта състояния говорят за вътрешни светове, за рай, за градове от светлина и трансцедентална музика.

Една жена разказва на Реймънд Муди:

Някъде в далечината... виждах град. Имаше сгради. Отделни една от друга. Светеха ярко. Хората там бяха щастливи. Имаше фонтани, искряща вода... мисля, че е точно да се каже град от светлина... Беше чудесно. Имаше красива музика. Всичко блестеше... Беше чудесно... Но ако бях влязла там, струва ми се, никога нямаше да се върна... Казаха ми, че ако отида там, няма да мога да се върна... че аз трябва да реша.²⁹

Друг човек разказва на Марго Грей:

Не всички описания на близките до смъртта състояния обаче са така положителни, както би трябвало да се очаква от това, което казахме за тибетските учения. Някои хора разказват за ужасяващи преживявания, свързани със страх, паника, самота, отчаяние и помрачение, силно напомнящи описанията за бардо на възникването. Един човек разказва на Марго Грей, че „бил погълнат в нещо като огромна черна вихрушка, като водовъртеж". Хората, които съобщават за подобни преживявания, имат чувството, че се движат надолу, а не нагоре - като тези, които ще се преродят в по-низшите сфери:

Други хора говорят за преживявания, които могат да бъдат наречени само „адски" - ужасен студ или непоносима горещина, измъчен вой или рев на диви зверове. Една жена разказва на Марго Грей:

Човек, преживял спиране на сърцето, говори: „Слизах надолу, дълбоко в земята. Имаше гняв и изпитвах ужасен страх. Всичко беше сиво. Чуваха се страховити звуци, сякаш диви зверове ръмжаха и скърцаха със зъби като обезумели."³⁴

Реймънд Муди описва няколко души, които са видели същества, уловени там, поради неспособността им да се освободят от привързаността си към физическия свят - вещи, хора и навици. Ето какво казва една жена за тези „объркани" хора:

Това, което би трябвало да е главата им, беше отпуснато надолу. Изглеждаха тъжни и потиснати. Влачеха се като оковани с верига затворници... Изглеждаха изтощени, сиви, безцветни. И сякаш се движеха по този начин цяла вечност, без да знаят накъде са тръгнали, без да знаят кого да следват или какво да търсят. Когато минах покрай тях, дори не вдигнаха глави да ме погледнат. Сякаш си мислеха: „Всичко е свършено. Какво правя? Защо е всичко това?" Изглеждаха напълно обезнадеждени, съсипани, съкрушени - без да знаят къде отиват, без да знаят кои са или каквото и да било друго. Струваше ми се, че се движат цяла вечност без определена посока, вместо да седят на едно място. Тръгваха направо, но изведнъж свиваха вляво, правеха няколко крачки и отново свиваха вдясно. И изобщо нямаше какво друго да правят. Търсеха нещо, но какво - аз не мога да кажа.³⁵

В разказите за близките до смъртта състояния понякога се споменава някаква граница - точка, след която няма връщане назад. В тази точка човек избира (или му се казва) да се върне назад, към живота. Разбира се, в

тибетските учения за бардо няма нищо подобно на това, защото в тях се говори за хора, които наистина са умрели. Все пак и в Тибет има преживели нещо подобно на близките до смъртта състояния - наричат се „делок" - и разказите им удивително си приличат.