Книгата "Човекът социално животно"
Изтегляне 380.65 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Катарзис и обществена политика.
- Агресия с цел да се привлече общественото внимание.
- Чистият разум.
- Наказанията
Катарзисът. Аргументи, че агресивността изпълнява полезна и дори необходима функция, се привеждат понякога и в друг смисъл. Тук имам предвид позицията на психоаналитиците. Както споменах по-рано, Фройд е бил убеден, че ако човек няма възможност да се прояви по агресивен начин, агресивната му енергия ще се натрупа и накрая ще избликне или под формата на крайно насилие, или в психично заболяване. Има ли доказателствен материал в подкрепа на това твърдение? Наличните данни показват, че свързаният с агресивността конфликт може да доведе човек до състояние на високо емоционално напрежение. Това е довело някои изследователи до погрешното заключение, че потискането на агресивна реакция у хората предизвиква или сериозни смущения, или силно агресивно поведение. Но не съществуват преки доказателства, подкрепящи това заключение. „Все пак — някой може да запита — има ли полза от проявата на агресивност?” Човек може да освободи агресивната си енергия най-малко по три начина: 1) като я изразходва под формата на физически упражнения — игри, бягане, скачане, боксиране на „крута” и т. н.; 2) като я насочи към неразрушителна форма на въображаема агресия — когато си представя как удря някого или пише разказ, пълен с актове на насилие; и 3) чрез непосредствена агресия - като се нахвърля върху човека, който е причинил фрустрацията, наранява го, причинява му неприятности, злослови по негов адрес и т. н. Да разгледаме първия начин — занимание със социално приемлива агресивна дейност. Разпространено е убеждението, че този метод е ефикасен, и той горещо се препоръчва от терапевти с психоаналитична ориентация. Изтъкнатият психиатър Уилям Менинджър например твърди, че „игрите със състезателен характер осигуряват необикновено ефикасен отдушник за инстинктивния нагон към агресивност”. Логично е да си зададем въпроса дали има данни, които доказват, че състезателните игри намаляват агресивността. В задълбочения си анализ на съществуващите данни Бърковиц не е открил никакви ясни и недвусмислени резултати в подкрепа на твърдението, че усилените физически упражнения намаляват агресивността. В изчерпателно изследване на спортисти от различни колежи Уорън Джонсън също не е установил убедителни данни, подкрепящи идеята за катарзиса. Според него абсурдно е не само твърдението, че на игрищата на колежа в Итън са били печелени цели войни — още по-абсурдно е да се надяваме, че можем да предотвратим войните там. Това не означава, че тези игри не донасят удоволствие на хората. Те им донасят удоволствие. Но заниманието с тези игри не намалява агресивността. Нека сега се заемем с втората форма на агресията — въображаемата агресия. Има някои данни, свидетелстващи, че извършването на агресия във въображението може да подобри самочувствието на хората и дори да доведе до временно намаляване на агресивността. В интересен експеримент, проведен от Симор Фешбах, студенти се оскърбяват от техен преподавател; след това на половината от студентите се дава възможност да напишат разкази на тема агресия, докато на останалите студенти не се дава такава възможност. Има и контролна група студенти, които не са били оскърбени. Резултатите показват, че лицата, на които е била дадена възможност да напишат разкази за агресия, показват малко по-слаба агресивност от лицата,, на които такава възможност не е била дадена. Трябва да се изтъкне, че двете групи студенти, които са били оскърбени, са били значително по-агресивни от групата студенти, които изобщо не са били оскърбени. Така ползата от въображаемата агресия е ограничена: тя не води до значително намаляване на агресивната енергия. Важно е обаче да се подчертае, че при въображаемата агресия на никого не се причинява зло. Този факт придобива голямо значение, когато се разглеждат ефектите от действителната агресивност. Откритият акт на агресия намалява ли потребността от нова агресия? Не. Всъщност по-голяма част o т данните дори сочи точно обратното — т. е. наскърбяването или нараняването на друг човек засилва отрицателните чувства на нападателя към жертвата и в бъдеще може да доведе до no -силна агресия. Сред тези изследвания първостепенно значение има експериментът на Майкъл Кан. В този експеримент лаборант, който извършва някои физиологични измервания, обижда и унижава изследваните лица. В едно от експерименталните условия на изследваните лица се позволява да дадат воля на враждебността си, като изразят чувствата, които изпитват към лаборанта. В другото експериментално условие на участниците не се разрешава да дадат израз на тази агресивност. Какво би трябвало да се получи според предвижданията на теорията на психоанализата? Не е трудно да се отговори: „потиснатите” лица трябва да изпитат напрежение, силен гняв н враждебност към лаборанта, докато лицата, които са дали израз на чувствата си, трябва да изпитат облекчение, успокоение и по-слаба враждебност към лаборанта. Накратко, откритото изразяване на враждебността ще послужи като катарзис — т. е. ще пречисти оскърбените изследвани лица от неприязнените им чувства. Като добър фройдист Кан е очаквал тези резултати, но бил изненадан и (което говори в негова полза) развълнуван, когато получава напълно противоположни резултати. По-специално лицата, на които е била дадена възможност да изразят агресивността си, впоследствие изпитвали по-силна антипатия и враждебност към лаборанта, отколкото лицата, на които не е била дадена възможност да изразят агресивността си. С други думи, изразяването на агресивността не потиска склонността към агресия, а, напротив, засилва я! Проницателният читател сигурно вече е стигнал до този извод въз основа на теорията на познавателния дисонанс: декларираната агресивност се нуждае от допълнително оправдание. Накратко, ако заявя, че мразя даден човек, или по някакъв начин му причиня зло, познавателният елемент за това, което съм извършил, ще е в дисонанс с познавателните елементи за добрите или положителните страни на този човек. Затова, ако извърша акт на агресия спрямо един човек, за да намаля дисонанса, аз ще се постарая да омаловажа всички негови положителни качества и да засиля всички негови недостатъци. Ще се опитам също да намеря допълнителни основания за омразата си към него. След като съм убил бунтуващи се студенти в университета в Кент, аз ще убедя самия себе си, че те действително са го заслужавали и ще намразя всички протестиращи студенти още по-силно, отколкото преди да стрелям; след като съм избил жени и деца в Ми Лай, ще съм още по-силно убеден, че азиатците не са пълноценни хора, отколкото преди да ги избия; след като съм лишил чернокожите от правото на прилично образование, ще съм още по-силно убеден, че те са глупави и не биха имали полза от добро образование. Насилието не намалява склонността към насилие: насилието поражда още по-голямо насилие. Това не означава, че няма хора, които изпитват удоволствие от извършването на насилие. Такива хора има и често те се чувстват по-добре (по-малко напрегнати), след като ударят някого, като му креснат, като го оскърбят или хвърлят съдове по него. Тези действия наистина често намаляват напрежението и дават възможност на хората да получат усещане за власт. Не в края на краищата те също подготвят почвата за ново насилие. Може би по-полезно би било хората да изразят гнева си, като кажат просто: „Изпитвам гняв към теб заради постъпката ти.” Това би могло да отслаби напрежението и изглежда дава възможност за самоутвърждаване. В същото време то не води до засилване на агресивността, защото при него няма нападение, няма оскърбление, няма нараняване. За да обобщя този раздел, ще кажа, че на пръв поглед изразяването на агресивност във въображението донякъде облекчава гнева или фрустрацията и позволява на хората да се почуват малко по-добре; но преобладаващата част от доказателствата опровергава идеята за катарзиса. В общи линии изразяването на агресивност намалява привлекателността на жертвата и увеличава вероятността от агресивно поведение. Катарзис и обществена политика. Какви изводи могат да се направят от това във връзка с обществената политика? Въпреки данните, отричащи хипотезата за катарзиса, изглежда, че тя широко се поддържа от мнозинството от средните хора — включително тези, които взимат важни решения, засягащи всички нас. Често се твърди, че когато човек играе футбол или наблюдава как хора биват убивани на телевизионния екран, той намира отдушник за агресивната си енергия. Както видяхме обаче, изглежда, че това твърдение не е вярно. Припомнете си, че Албърт Бандура и сътрудниците му получиха убедителни доказателства за това, как децата използват по-възрастните като модели за собственото си агресивно поведение. Те „смазват от бой” кукла „Бобо”, след като са наблюдавали как по-възрастен човек я удря. Това явление не се наблюдава само при децата от предучилищна възраст: неколцина изследователи са установили, че гледането на филми, представящи жестоки схватки, засилва агресивното поведение у различни категории изследвани лица, сред които непълнолетни престъпници, нормални жени, болнични санитари и гимназисти. И наистина, след като анализират доказателствения материал, психолозите Робърт Либърт и Робърт Барън твърдят в доклада си до министъра на здравеопазването, че в 16 от общо 18 изследвания, посветени на този въпрос, наблюдаването на насилие впоследствие засилва агресивността сред наблюдателите. Данните сочат, че показваните по телевизията сцени на насилие съдържат потенциална опасност, защото служат като модел на поведение — главно за децата, А какво гледаме по телевизията? През есента на 1969 г. Джордж Гърбнър заедно със свои сътрудници прави изчерпателен анализ на телевизионните програми в часовете, в които най-много хора гледат телевизия, и в събота сутрин. Той установява, че насилието е преобладавало в осем от всеки десет телевизионни предавания. Нещо повече, на един час програма се падали по осем епизода на насилие. Рисуваните филмчета, които повечето от малките деца толкова обичат да гледат, съдържат най-голям брой случаи на насилие. От 95-те рисувани филмчета, разгледани в това изследване, само в едно нямало актове на насилие. Представители на главните телевизионни компании са се постарали да омаловажат значението на извършените от Бандура експерименти, защото те не включват актове на агресия спрямо хора. Та кой се интересува от това, което едно дете ще направи с кукла „Бобо”? Данните от експерименти, проведени в последно време, обаче показват, че ефектите от наблюдаването на насилие не се ограничават само с биенето на куклата „Бобо”: децата започват да си нанасят удари едни на други. В един от експериментите си Либърт и Барън показват на група деца „Недосегаемите” — крайно жесток телевизионен филм от типа „Полицаи и крадци”. На контролна група деца се показва телевизионно предаване със същата продължителност, което отразява спортни състезания и е наситено с динамика. След това на децата се разрешава да играят в друга стая с друга група деца. Децата, които са гледали телевизионната програма, изпълнена с насилие, проявяват много по-голяма агресивност към другите деца, отколкото децата, които са гледали спортната програма. Накрая няколко изследвания върху поведението в реалния свят показват, че децата, които гледат повече телевизионни програми, представящи актове на агресия, са по-склонни да прибягват до агресивност, за да решават проблемите си. Трябва да се отбележи, че тези корелативни изследвания сами по себе си не са категорични — т. е. не доказват, че наблюдаването на насилие по телевизията е причина някои деца да избират агресивни решения. Възможно е децата, на които (поради някаква друга причина) агресията се нрави, да гледат много актове на насилие по телевизията и също да избират агресивни начини за решаването на своите проблеми. Именно поради това са толкова важни данните от контролираните експерименти: в изследването на Либърт и Барън ние знаем, че гледането на „Недосегаемите” и само то е предизвикало агресивното поведение у децата — защото друга група деца, които са гледали спортна програма, са се държали по-малко агресивно от децата, гледали „Недосегаемите”. Общо взето, има сравнително ясни доказателства, че наблюдаването на актове на насилие по телевизията засилва агресивното поведение у децата. Но децата действително считат тези програми за забавни. И понеже те са добър начин да се продават кукли „Барби” или „Кен”, телевизионните компании няма да ги съкратят — освен ако обществеността не започне да протестира. Действително въпреки множащите се доказателства от лабораториите по психология, които свързват наблюдението на агресивно поведение с извършване на актове на агресия, броят на актовете на насилие, показвани по американската телевизия, през 1969 г. е нараснал в сравнение с предишната година. Доколко са осведомени за резултатите от дейността си тези, които произвеждат, пакетират и разпространяват насилието по телевизията и във филмите на широкия екран? Те са склонни да гледат на себе си като на работливи хора, които просто откликват на една потребност. Самюъл Аркоф, председател на компанията „Америкън Интернешънъл Пикчърс” (една от главните производителки на филми, показващи актове на насилие), неотдавна заяви: „Потребността да се гледа насилие може би някой ден ще бъде сведена до гледането на професионални футболни мачове.” За съжаление данните сочат, че хора като г-н Аркоф не само удовлетворяват тази потребност, но също я засилват. Каква е отговорността на тези хора? „Влиянието върху обществото ли? — пита Джо Уизан, продуцент на филма „Разцветът на Канзас Сити”. — Изобщо не ми е дошло на ума за това. Психиатрите не могат да отговорят на тези въпроси, та аз ли?” Агресия с цел да се привлече общественото внимание. Има още една функция, която необузданата агресия може да изпълни в сложно и апатично общество, каквото е американското: вероятно тя е най-драматичният начин, по който едно потиснато малцинство може да привлече вниманието на „мълчаливото мнозинство”. В преносен смисъл „мълчаливото мнозинство” („ the silent majority ”) на английски означава „мъртвите”. Никой не може да отрече, че бунтовете в Уотс и Детройт привлякоха вниманието на голям брой порядъчни, но апатични хора към участта на чернокожите в САЩ; нито пък някой може да се съмнява, че кръвопролитието в затвора в Атика, щат Ню Йорк, активизира усилията да се проведе затворническата реформа. Заслужават ли подобни резултати страшно високата цена, заплащана с живота на човешки същества? Не мога да отговоря на този въпрос. Като социален психолог обаче мога да заявя (и ще продължа да заявявам), че насилието почти никога не свършва просто с подобряването на условията, които са го предизвикали. Насилието поражда насилие — не само в буквалния смисъл, когато жертвата се старае да отвърне на удара с удар, но и в неизмеримо по-сложния и коварен смисъл, когато нападателят се старае да оправдае насилието си, като преувеличава злото у врага си и така увеличава вероятността да го нападне отново (и отново, и отново...). Няма война, която да е сложила край на всички войни — дори напротив: войнственото поведение засилва войнствените нагласи, а това увеличава вероятността от войнствено поведение. Нужно е да търсим алтернативни решения. По-слаба форма на инструментална агресия би могла да послужи за поправянето на социалните злини, без да създаде омагьосан кръг от конфликти. Стачката, бойкотът, обсаждането („ sit — in ” - форма на демонстрация против расовата дискриминация, при която цветнокожи заемат местата в кафенета, ресторанти и други обществени заведения, забранени за тях) без употреба на насилие — всички тези средства ефективно се използват през настоящето десетилетие, за да се привлече вниманието на народа към реалните беди. Тук бих искал да повторя думите на Лорън Айсли, че са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толерантни към различията помежду си — но не хора, способни да се примиряват с неправдата; хора, които ще се обичат и ще си вярват, но ще крещят, реват, стачкуват, бойкотират, ще се отправят в походи, ще провеждат „седящи” демонстрации (и дори ще гласуват), за да премахнат неправдата и жестокостта. Все пак, както видяхме в безброй експерименти, насилието не може да се включва и изключва, така както се върти водопроводен кран. Изследванията многократно показват, че единственият начин да се намали насилието е непрекъснато да се намалява неправдата, пораждаща фрустрацията, която често изригва в необуздана агресия. КАК ДА СЕ НАМАЛИ НАСИЛИЕТО? Как следва да постъпим, ако приемем, че намаляването на човешката склонност към агресия е цел, която си заслужава усилията? Човек се изкушава да търси лесни решения. Дори такъв експерт като председателя на Американското дружество на психолозите в словото, което произнесе при встъпването си в длъжност, препоръча да се създаде лекарство против жестокостта, което да се дава на хората (по-специално на държавните ръководители), за да се намали насилието в световен мащаб. Търсенето на подобно решение е разбираемо и дори в известна степен трогателно; но крайно невероятно е да се създаде лекарство, което би намалило жестокостта, без да приспи напълно мотивационната система на лицата, които го приемат. Химичните вещества не правят фините разграничения, на които са способни психологическите процеси. Така ние можем да си представим добросърдечен, миролюбив човек като Алберт Айнщайн, който едновременно е извор на творческа енергия, смелост и изобретателност. Подобни личности са резултат на съвършено съчетание на физиологични и психични сили, на вродени способности и заучени ценности. Трудно е да си представим химично вещество, което би могло да има толкова съвършено действие. Нещо повече, в химичната регулация на човешкото поведение има нещо от кошмарния свят на Оруел. На кого бихме могли да поверим употребата на подобни методи? Очевидно не съществуват прости и сигурни решения. Нека сега разгледаме някои по-сложни и по-малко понятни възможности, като се опираме на това; което сме научили дотук. Чистият разум. Убеден съм, че бихме могли да построим сбор o т логични, разумни аргументи за опасностите, свързани с агресията, и страданията (не само на жертвите, но и на нападателите), които предизвикват актове на насилие. Дори съм сигурен, че бихме могли да убедим повечето от хората в правилността на аргументите; несъмнено мнозинството от хората ще се съгласи, че войната е ад и уличните нападения са нежелателни. Подобни аргументи обаче вероятно няма значително да намалят агресивното поведение, колкото разумни и. убедителни да са. Човек — дори да е наясно, че агресията въобще е нежелателна — ще се държи агресивно, освен ако не е твърдо убеден, че лично за него агресивността е нежелателна. Както Аристотел е заявил преди повече от 2000 години, много хора не могат да бъдат убедени единствено с рационални аргументи — особено когато става въпрос за собственото им поведение: „Защото аргументът, основан на знанието, предполага обучение, а има хора, които не могат да бъдат научени.” Освен това, понеже проблемът за овладяване на агресивността за първи път възниква в ранното детство — т. е. във време, когато индивидът е твърде млад, за да се влияе от разумни доводи, — то логичните аргументи имат малка стойност. Поради тези причини социалните психолози търсят алтернативни методи за убеждаване. Много от тях са разработени с оглед на малките деца, но могат да се адаптират и към други възрастови групи. Наказанията . За обикновения гражданин очевиден начин за намаляване на агресивността е тя да бъде наказана. Ако един човек ограби, удари или убие друг човек, простото решение е той да бъде пратен в затвора, а в крайни случаи — осъден на смърт. Ако дете прояви агресивност към своите родители, братя и сестри или връстници, можем да го напляскаме, да му се скараме, да го лишим от някои привилегии или накараме да се почувства виновно. В постъпките си се водим от предположението, че това наказание „ще му даде добър урок” и ще го накара да „обмисли добре”, преди да се държи по същия начин; също така колкото по-сурово е наказанието, толкова по-добре. Но нещата не са така прости. Установено е, че суровото наказание има временно действие, а ако не се прилага крайно предпазливо, в бъдеще може ,да доведе до обратен ефект. Наблюденията върху поведението на родителя и деца в живота неведнъж са показвали, че родителите, които използват сурови наказания, обикновено възпитават крайно агресивни деца. Тази агресивност по правило се проявява извън дома, когато детето е далеч от човека, който го наказва. Тези наблюдения обаче не са категорични, тъй като не доказват, че само по себе си наказанието за извършена агресия създава агресивни деца. Родителите, които прибягват до сурови наказания, сигурно извършват още много други неща — с една дума, те вероятно са сурови и агресивни хора. Възможно е техните деца просто да имитират агресивното поведение на родителите си. Действително установено е, че ако деца бъдат подложени на физическо наказание от възрастен човек, който преди това е бил сърдечен и грижлив с тях, те са склонни да изпълнят желанията му дори когато той не е при тях. От друга страна, когато са физически наказвани от човек, който се отнася с тях равнодушно и студено, децата много no -рядко се съобразяват с желанията му; след като той е напуснал стаята. Следователно има известни основания да се вярва, че наказанието може да бъде полезно, ако се прилага мъдро в атмосферата на сърдечност. Друг фактор с голямо значение за ефективността на наказанието е неговата суровост или ограничаваща сила. Суровото или ограничаващо наказание може да е извънредно фрустриращо; тъй като фрустрацията е една от основните причини за агресия, би било разумно да избягваме подходи, причиняващи фрустрация, когато се стараем да обуздаем агресивността. Това убедително доказват Робърт Хамблин и колегите му. В проведените от тях изследвания свръхагресивни момчета се наказват от учителя си, като им се отнемат някои привилегии. По-точно момчетата са печелили жетони, които могат да заменят за най-различни забавни неща; но при всяка проява на агресивност момчетата са били лишавани от известен брой жетони. Докато тази тактика се е прилагала, а и след това честотата на агресивните актове сред момчетата почти се удвоила. Логично е да се допусне, че това е резултат от засилване на фрустрацията. Суровото наказание често води до съгласие, но рядко поражда интернализация. За да се установят трайни модели на неагресивно поведение, важно е да се склони едно дете да интернализира система от ценности, която отхвърля агресивността. В експериментите, които разгледах по-подробно в глава 4, Мерил Карлсмит и аз, от една страна, и Джонатан Фридман, от друга, установихме, че заплахите с леки наказания оказват много по-голям ефект върху малките деца, отколкото заплахите със строги наказания. Макар и тези изследвания да засягаха предпочитанията на децата към играчките, склонен съм да направя извода, че заплахите с леко наказание ще обуздаят по същия начин агресивността. Да предположим, че майка заплаши детето си с наказание, за да го накара поне за известно време да спре да бие малкото си братче. Ако това й се удаде, детето ще изпита дисонанс. Познавателният елемент „Искам да набия братчето си” е в дисонанс с познавателния елемент „Въздържам се да бия братчето си”. Ако детето е било заплашено със сурово наказание, то ще има основателна причина да се въздържа и ще може да намали дисонанса, като си каже: „Не бия братчето си, защото майка ми ще ме пребие от бой, ако го направя, но много ми се иска да го направя.” Представете си обаче, че майката заплаши детето с по-леко наказание — наказание, което едва-едва ще го накара да спре агресивното си поведение. В този случай, ако детето се запита защо не бие братчето си, което в момента толкова лесно може да бъде набито, то не е в състояние да използва заплахата, за да намали дисонанса; с други думи, детето не може с лекота да убеди само себе си, че майка му ще го пребие, ако удари братчето си — просто това не е вярно. И все пак то трябва да оправдае поведението си. С други думи, ситуационното оправдание (т. е, строгостта на заплахата) е минимално и детето трябва да добави собствено оправдание, за да си обясни своята сдържаност. То би могло наример само себе си да убеди, че вече не му е приятно да бие братчето си. Това не само би обяснило, оправдало и обосновало моментното му спокойно поведение, но — което е по-важно — би намалило вероятността и в бъдеще детето да бие братчето си. Накратко, ще се е интернализирала ценност, противоположна на агресивността: детето ще се е убедило, че за самото него не е нито хубаво, нито забавно да бие някого. Макар този процес да е доказан в редица добре контролирани лабораторни експерименти, той има един основен недостатък от практическа гледна точка: преди да може да го приложи, майката или бащата непременно трябва да знае точно каква заплаха да използва за всяко отделно дете. Важно е заплахата да не е твърде сурова, защото в противен случай детето не ще има потребност да търси допълнително оправдание за своята липса на агресивност. От друга страна, заплахата трябва да бъде достатъчно голяма, за да накара детето временно да се въздържа от агресивно поведение. Това е от решаващо значение, защото, ако един родител използва заплаха или наказание, което не е достатъчно строго, за да накара детето за миг да се укроти, целият процес ще има обратен ефект: детето съзнателно ще реши да не спира агресивното си поведение, макар и да знае, че ще бъде наказана за това. В тази ситуация детето също изпитва дисонанс: познавателният елемент „Нападам брат си” е в дисонанс с познавателния елемент „Ще ме накажат за това”. По какъв начин детето намалява дисонанса? То убеждава само себе си, че удоволствието, което изпитва, като бие братчето си, заслужава всяко наказание. Този начин на разсъждаване увеличава привлекателността на агресивното поведение в бъдеще. Така, въпреки че заплахите за леко наказание могат да.бъдат ефективно средство, което позволява да се намали агресивността на едно дете, тази практика не бива да се прилага безгрижно или невнимателно. Нужно е грижливо да се преценява точно какво ниво на интензивност трябва да има прилаганата заплаха. Това ниво, разбира се, ще е различно за различни деца. За някои деца студеният поглед на бащата може да е твърде сурово наказание, докато за други дори боят може да не е достатъчно сурово наказание. Подходящото ниво на суровост може да се установи, но това не е лесно. Въпросът е, че заплаха, която не е достатъчно сурова, за да предизвика краткотрайна промяна в поведението, фактически ще увеличи привлекателността :на .нежелателното поведение. Каталог: files files -> Първа част Ангел Димов ПолитиЧески портрет на александър стамболийски files -> Какво научих по математика в четвърти клас? Естествените числа files -> Отчет за дейността през 2013 Г files -> Бунтът на роботите files -> Глобалната манипулация кратък анализ files -> Vі-ти национален фестивал за операторско майсторство “златното око” files -> До общински съвет русе предложение пламен стоилов files -> № по ред Учител Изтегляне 380.65 Kb. Сподели с приятели:
|