[Kodirane utf-8] Бети Махмуди, Уилям Хофър

— С никого не съм пресичал границата преди — каза той на фарси. — Но ти си ми сестра. Ще я пресека с теб.

Думите му ми вдъхнаха сили.

След известно време срещнахме друг камион, който пътуваше в обратната посока. Преди да се разминат, шофьорите спряха.

Махтоб и аз стъпихме на паважа. Обърнах се към Мосен, като очаквах да ни последва.

— Дай ги на човека в другия камион — рече той и ми пъхна паспортите в ръката. После шофьорът натисна газта и лицето му се скри. Повече никога нямаше да го видим.

Другият камион направи обратен завой и спря до нас. Качихме се в кабината. Това беше открит камион, нещо като джип. В кабината имаше двама мъже и аз подадох паспортите на онзи, който седеше в средата. Той ги пое внимателно, сякаш се страхуваше да не се опари. Никой не искаше да го хванат с нашите американски паспорти.

Пропътувахме съвсем малко и камионът спря. Човекът в средата ни махна да слезем и да се прехвърлим отзад в откритата, незащитена каросерия. Не можех да си представя защо трябваше да седнем отзад, но се подчиних.

След това вече продължихме със страшна скорост. Двете с Махтоб, зъзнейки, се сгушихме една в друга. Леденият вятър безмилостно пронизваше телата ни, но Махтоб издържа стоически, без да се оплаква.

В един момент се отклонихме от главния път и поехме по скалист терен без никаква пътека. След около половин миля шофьорът спря и отново ни покани в кабината.

Продължихме нататък и само от време на време минавахме покрай случайна колиба и няколко мършави овце.

Изведнъж човекът в средата посочи към върха на един хълм. Погледнах нагоре и в далечината видях профила на самотен мъж с преметната през рамото пушка. Човекът в средата поклати глава и изръмжа недоволно. После ни посочи и други такива стражи.

Изведнъж пронизителният звук на изстрел разкъса възцарилата се тишина. Последва го втори.

Шофьорът спря на мига. Двамата мъже пребледняха от страх и това удвои моя собствен. Махтоб се притисна още по-силно в мен. Останахме така в напрегнато мълчание, докато един войник със зареден автомат се затича към нас. Униформата му в цвят каки бе пристегната в кръста. Някой пъхна паспортите ни в ръцете ми. И като не знаех какво да правя с тях, мушнах ги в единия си ботуш и придърпах Махтоб към себе си.

— Не го гледай! — прошепнах на Махтоб. — Не казвай нищо.

Войникът се приближи предпазливо, надникна в камиона и насочи дулото на автомата към шофьора. Сърцето ми спря.

Войникът каза нещо на непознат за мен език. Стараех се да не поглеждам към двамата мъже, които разговаряха възбудено и шумно. Гласът на войника беше злобен и нагъл. Махтоб си пъхна ръката в моята. Не смеех дъх да си поема.

Най-накрая — след почти цяла вечност — войникът се махна. Шофьорът погледна другаря си и въздъхна с облекчение. Каквото и да бе измислил, думите бяха свършили работа.

Отново се задрусахме по неравния терен, докато стигнахме една магистрала. Военни камиони се носеха и в двете посоки. Пред нас се откри контролният пункт, но преди да го достигнем, шофьорът отби встрани и ни махна да слезем. Другият човек също слезе и ни подкани да го последваме. Очевидно трябваше да заобиколим поста.

Двете с Махтоб тръгнахме след човека през едно плоско, открито поле, покрито със сняг, лед и замръзнала кал. Приличахме на движеща се мишена. Виждахме се отвсякъде и, разбира се, от мястото на поста. Вървяхме така известно време, после стигнахме до друга магистрала с натоварено движение и в двете посоки.

Предположих, че джип или може би червената кола, за която бе споменал Мосен, ще ни чака да ни прибере. Но не, продължихме да крачим край шумните и опасни военни камиони. Махтоб вървеше, без да се оплаква.

Беше изминал близо час, когато нашият водач ни показа едно равно място в снега и ни направи знак да седнем. С помощта на фарси и на езика на жестовете ни даде да разберем, че трябва да останем на мястото, а той ще ни вземе по-късно. После се отдалечи. Махтоб и аз седнахме в снега, сам-самички в цялата вселена; проследихме го с поглед как се скри зад покрития със сняг хълм. „Защо му е да се връща?“ — казах си аз. Тук всичко изглеждаше ужасно безнадеждно. Нали Амал му бе платил, пък и стреляха по нас — защо му е да се връща? Има си прекрасно извинение.

Не знам колко време останахме така — зъзнещи и със свити от ужас сърца.

Ами ако някой спре за проверка — какво щях да правя тогава? Колко ли още има да чакаме? Ами ако човекът изобщо не дойде?

Махтоб мълчеше. Лицето й излъчваше решителност — отивахме си у дома, в Америка.

Вече бях сигурна, че човекът няма да се върне. Нямах никакви съмнения. Щяхме да чакаме тук до тъмно. След това трябваше да направим нещо. Какво? Да тръгнем сами на запад — сами майка и дъщеря, които се опитват да пресекат планините към Турция. Дали щяхме да намерим пътя обратно към поста, за да се предадем, за да изгубим мечтите си, а може би и живота си. Или може би щяхме да замръзнем и да умрем прегърнати край тази магистрала.

Човекът няма да се върне!

Спомних си историята, която Хелън ми беше разказала за иранката и дъщеря й, които били изоставени по същия начин. Дъщерята умряла, а майката едва спасили. Мисълта за тази съкрушена жена не ме напускаше.

Толкова бях паникьосана, че не забелязах приближаващата се червена кола. Вече бе отбила встрани и спираше.

Човекът се беше върнал! Бързо ни вкара в червената кола и на мига потеглихме.

След петнайсет минути пристигнахме в една къща. Беше обикновена бяла циментова къща с плосък покрив. Разлая се куче — голям, мръсен мелез, а една сюрия боси дечурлига припкаха из снега.

Прането бе замръзнало в странни скулптури по триножници от прътове и пръчки.

Наобиколиха ни любопитни жени и деца. Намръщени грозни жени с големи носове. Кюрдските им носии ги правеха да изглеждат колкото високи, толкова и широки. Гледаха ни с подозрение, сложили ръце на хълбоците.

„Човекът, който се беше върнал“, ни покани да влезем. Няколко жени едновременно ни направиха знак да си свалим обувките. Изтощението и напрежението си казваха думата. Всичко ми изглеждаше безплътно и нереално. Жените и децата продължаваха да ни зяпат, докато изувахме покритите си с лед и кал ботуши. Въведоха ни в голяма, студена и празна стая. Една от жените ни кимна да седнем.

Настанихме се върху твърдия кален под и мълчаливо вперихме поглед в кюрдските жени, които съвсем не бяха приятелски настроени. Стаята имаше само две малки прозорчета с железни прегради. На една от стените висеше портрет на мъж с високи скули и рунтав руски калпак.

Една жена запали огън и приготви чай. Друга ни предложи няколко резена твърд студен хляб. Трета донесе одеяла.

Увихме се плътно, но продължихме да треперим. „Какво ли си мислеха тези жени за нас? Какво ли си говореха на техния неразбираем кюрдски диалект? Знаеха ли, че сме американки? Дали и кюрдите мразеха американците? Или бяхме съюзници срещу общия враг — шиитите?“

„Човекът, който се беше върнал“, мълчаливо се настани до нас. Не знаехме какво ни предстои.

След известно време влязоха жена и момче На около дванайсет години. Жената смъмри момчето и му кимна да седне до Махтоб. То се подчини и погледна жената със срамежлива усмивка.

Изплаших се много. Какво ставаше? Сцената беше странна. Усетих, че ме обзема паника. Бегълка в чужд край, оставена на милостта на тези хора, които сами бяха извън закона в своята зловеща страна. Не сънувах ли? Как се бях озовала в такова положение?

Знаех как, спомних си. Муди! Самодоволно ухиленото му лице затрептя сред сенките върху стената. Блясъкът на очите му сега гореше в отблясъците на керосиновата печка. Кюрдските гласове около мен се повишиха и удавиха дивите крясъци на Муди. Муди!

Муди ме беше принудил да избягам. Трябваше да взема Махтоб. Но, Боже мой, ами ако нещо се случи с нея? Дали тези хора не организираха някакъв заговор? Дали не смятаха да ми вземат Махтоб? Кое беше това малко момче? Дали не бяха избрали Махтоб за негова бъдеща невеста? Изминалата година и половина ме бе убедила, че в тази невероятна страна мога да очаквам всичко.

Опитах се да се успокоя, като си казвах, че тези страхове са плод на умората и напрежението.

— Мамо, не ми харесва това място тук — прошепна Махтоб. — Хайде да си ходим.

Това ме уплаши още повече. Махтоб също усещаше нещо странно.

От време на време момчето се размърдваше, но майка му го поглеждаше и то отново замръзваше на мястото си. От другата ми страна „Човекът, който се беше върнал“, продължаваше да седи мълчаливо.

Останахме така в продължение на половин час, преди в стаята да влезе още един мъж и появяването му предизвика голяма суматоха сред жените. Веднага му донесоха горещ чай и хляб. Скупчиха се над него, като гледаха чашата му да е пълна. Той седна на пода в противоположния край на стаята, без да ни обръща внимание. От пазвите на дрехата си измъкна снопче хартия и взе да си свива цигара от някакъв бял прах. Марихуана, хашиш, опиум? Не знаех. Но каквото и да беше, не приличаше на тютюн.

Изведнъж разпознах човека. Негов беше портретът на стената. Това беше господарят на къщата. А жените? Вероятно бяха негови съпруги. Дали не бях напуснала едно доминирано от мъже общество, за да попадна в друго, още по-лошо.

— Кога ще тръгнем? — прошепна Махтоб. — Не ми харесва тук!

Погледнах часовника си. Наближаваше вечер.

Постепенно в стаята притъмня. Някой донесе свещ и когато мракът ни обгърна плътно, слабата трепкаща светлина допълни сюрреализма на сцената. Монотонното бумтене на печката ни унесе.

Останахме така четири часа, като подозрително оглеждахме странните мъже и жени, които ни отвръщаха със същото.

Напрегнатото очакване беше най-сетне прекъснато от кучешки лай, който предупреждаваше, че идва някой.

След няколко мига в къщата влезе възрастен човек. Той беше, както ми се стори, може би над шейсетте. Но можех и да греша. Това беше сурова страна и кожата на хората тук се състаряваше бързо. Носеше маскировъчни дрехи, рунтав калпак и армейско яке. Господарят на къщата промълви нещо, за да ни запознае.

— Салом — или нещо подобно отвърна възрастният човек.

Прекоси бързо стаята, постопли за малко ръцете си на печката, като същевременно разговаряше с другите. Беше жилав, енергичен, самоуверен. Една от жените ми донесе камара дрехи и ми направи знак да се съблека. После ми помогна да облека новите — малко по-различни от предишните. Полите им бяха още по-широки, както повеляваха обичаите на този край. Когато жената свърши, бях пристегната така здраво, че не можех да се помръдна.

Докато траеше това преобличане, възрастният мъж нетърпеливо обикаляше наоколо, в очакване да тръгнем. Щом се приготвих, той ни махна да го последваме към малката стая, където бяха ботушите ни. Каза нещо и една от жените духна свещта. Стаята потъна в мрак, нарушаван само от слабите отблясъци на керосиновата печка. Той едва открехна вратата, колкото да вземе ботушите ни. После бързо и безшумно я затвори.

Махтоб не можеше да обуе ботушите си, а аз не можех да се наведа, за да й помогна. „Побързайте“ — ръкомахаше възрастният мъж.

Най-сетне се приготвихме. Махтоб сграбчи храбро ръката ми. Не знаех къде отиваме, но бяхме доволни, че напускаме това място. Може би възрастният човек щеше да ни заведе до линейката на Червения кръст. Безмълвно следвахме водача си. „Човекът, който се беше върнал“, също излезе. Вратата хлопна зад нас. Поведоха ни към задния двор.

Разлая се куче — яростно и гръмогласно. Изтича до нас и ни подуши. Дръпнахме се уплашено. Чух цвилене на кон.

Небето бе обсипано с ярки звезди, които неизвестно защо не хвърляха никаква светлина на земята. Напротив, сиянието им се разсейваше в небето в призрачна сивееща белота. Почти не виждахме къде стъпваме.

Когато стигнахме до коня, домакинът от последните няколко часа се приближи и аз можах да различа очертанията на лицето му в сумрака. Той ми кимна за довиждане, а аз се опитах да му благодаря.

Нашият нов водач ни направи знак да се качим на коня. „Човекът, който се беше върнал“, подложи сплетените си длани така, че да стъпя върху тях, а възрастният ме издърпа върху гърба на коня. Седло нямаше, само едно одеяло, което се опитвах да оправя под себе си. „Човекът, който се беше върнал“, качи Махтоб и я сложи пред мене на коня. Вятърът ни пронизваше с ледени стрели.

— Наведи си главата по-ниско — казах на Махтоб. — Толкова е студено.

Притиснах я към себе си, за да я предпазя от студа, и се наведох да хвана гривата на коня. Конят не беше едър като американските коне, по-скоро приличаше на магаре.

Възрастният човек тръгна напред да отвори портата на двора и изчезна в тъмнината. „Човекът, който се беше върнал“, хвана коня за юздата и ни поведе след него.

Не бях яздила кон от години, а без седло — никога. Одеялото под мен се плъзгаше по кожата на животното и сякаш всеки момент можеше да падне на земята заедно с нас. Бях се вкопчила в гривата с все сила. Махтоб не спираше да трепери в обятията ми.

Напредвахме бавно в откритото поле. Възрастният мъж все нещо ни предупреждаваше — трябваше да се внимава по заледените места, които шумно се разпукваха под конските копита. Всеки звук в тази планина отекваше като изстрел и можеше да вдигне на крак бдителните патрули. Шумът беше най-големият ни враг.

Теренът ставаше все по-стръмен, извеждаше нагоре към още по-непристъпните зъбери. Конят избираше пътя си, а ние се мятахме на всички страни отгоре му. Животното старателно изпълняваше задачата си. Очевидно не му беше за първи път да минава по този маршрут.

Като стигнахме билото на един от хълмовете, конят неочаквано се подхлъзна по стръмния склон. Трусът ни завари неподготвени и двете паднахме на земята. Опитах се, доколкото можах, да поема удара върху себе си.

„Човекът, който се беше върнал“, ни помогна да се изправим и изтупа снега от дрехите ни. Лицето на Махтоб беше изпръхнало от студения вятър. Беше гладна и изтощена, но понасяше всичко мълчаливо и решително, без никакви сълзи.

Качихме се на коня и отново потеглихме. „Още не сме стигнали най-трудното — помислих си аз. — Как можах да предприема тази налудничава авантюра. Чиста лудост.“

При тази моя мисъл нощта стана още по-студена и мрачна. Звездите изчезнаха. Острият вятър безмилостно шибаше лицата ни.

Същинското изкачване не се оказа толкова трудно, защото склоновете ни пазеха от вятъра. Нагоре по хълмовете конят се движеше бързо, затрудняваха го само заледените участъци.

Спускането обаче беше коварно. Снегът раздираше кожата ни като със съчми, а преспите бяха толкова дълбоки, че всеки миг можеха да ни погълнат.

Ръцете ме боляха. Не усещах пръстите на краката си. Исках да заплача, да падна от коня и да умра. Боях се от измръзвания. Боях се, че след тази ужасна нощ ще изгубим пръстите на краката си. Горката Махтоб просто не можеше да спре да трепери.

Не можех да преценя колко време беше минало. Исках да погледна часовника си, но беше невъзможно дори да пусна гривата на коня. Времето и пространството бяха лишени от всякакъв смисъл за нас, зареяните в тъмната мразовита пустош на вечността.

Неочаквано чух гласове пред нас. Обзе ме паника. Бях сигурна, че това са патрулите. Нима трябваше да ни заловят, след като бяхме изтърпели толкова много?

Но „човекът, който се беше върнал“, продължи напред. След малко попаднахме на стадо овце. Как ли издържаха в този климат? Сигурно месото им беше жилаво, но ми се прииска да имам вълненото им руно.

Като се приближихме, видяхме, че нашият водач вече разговаря с овчаря — човек, облечен изцяло в черно. Единственото, което успях да различа, бяха профилът на лицето му и овчарската гега.

Овчарят поздрави „човекът, който се беше върнал“. После пое юздите от ръцете му и продължи да ни води напред, като си помагаше с гегата. Изостави стадото си. Погледнах назад, търсейки своя защитник, но той беше изчезнал, без да се сбогуваме.

Възрастният избърза напред, за да огледа обстановката.

С труд превалихме още едно било. След това още едно. Успявахме да се задържим върху коня, но на мен ми се струваше, че ръцете ми ги няма, че просто са замръзнали на мястото си. Изобщо не ги усещах. Няма да успеем, крещеше нещо в мен. След всичко, което бяхме преживели, нямаше да успеем. Махтоб продължаваше да трепери — единственият признак, че е жива.

По едно време вдигнах поглед и пред нас, на билото, зърнах призрачно видение — черни силуети на фона на мътнобялото небе. Там горе стояха няколко конници.

От всичко, което можеше да ни сполети, най-лошото бе да попаднем на пасдар. Те винаги изнасилвали жените и децата, преди да ги убият. Изтръпнах, като се сетих за ужасната им поговорка: „Една жена не бива да умира девствена.“

След известно време отново долових гласове напред — този път по-силни, сякаш се караха. Сега вече бях сигурна, че сме в ръцете на пасдар. Притиснах Махтоб към себе си и се разплаках.

Овчарят спря коня. Заслушахме се.

Вятърът донасяше гласове. Там някъде отпред имаше мъже, които явно не се бояха, че присъствието им ще бъде открито. По тона на разговора им вече не ми се струваше, че се карат.

Чакахме възрастния човек да се върне, но него го нямаше. Отминаха доста напрегнати минути.

Най-сетне овчарят реши, че вече може да продължим. Той подръпна коня и бързо ни поведе към гласовете.

След малко конят ни наостри уши — усети присъствието на други коне. Влязохме в кръг от четирима мъже, които разговаряха спокойно, сякаш бяха излезли на разходка сред природата. С тях имаше и три коня.

Единият мъж тихо ни поздрави. Гласът му ми се стори познат, но трябваше да минат още миг-два, за да различа чертите на лицето му. Беше Мосен. Дошъл специално, за да спази обещанието си.

— Не съм минавал границата с никого досега — рече той. — Но тази нощ ще дойда да те преведа. Сега слез от коня.

Подадох му първо Махтоб, после с облекчение стъпих на земята. Краката ми бяха изтръпнали. Едва се държах на тях.

Мосен ми обясни промените в плана. След като този следобед камионът ни бил обстрелван и спрян от войника, отървали сме се само благодарение на находчивостта на шофьора ни, който съчинил някаква история, обясняваща присъствието ни в охраняваната гранична зона. Но случаят вдигнал всички на бойна нога. Сега Мосен смяташе, че не бива да минаваме границата с линейка на Червения кръст, защото ще ни подложат на кръстосан разпит. Така че щяхме да продължим на кон, докато преминем в Турция през планината, настрани от всякакви пътища.

— Нека Махтоб се качи при някой от мъжете — каза Мосен.

— Не искам — извика тя неочаквано.

Бягството ни продължаваше вече пети ден и след безкрайните часове на глад, болка и очакване тя най-сетне не издържа. Сълзите й рукнаха неудържимо. За първи път плачеше. За първи път се поддаваше на отчаянието.

— Искам да остана с тебе, мамо — проплака тя.

— Ш-ш-т! Изминахме толкова път. Вече сме почти на границата. Още малко и ще я пресечем, а след това ще можем да се приберем в Америка. Иначе ще трябва да се върнем при татко. Моля те, направи го заради мен.

— Не искам да пътувам сама на коня — изхлипа тя.

— Няма да си сама. Ще има човек до теб.

— Не искам да пътувам без теб.

— Трябва. Те най-добре знаят какво трябва да се прави. Моля те, направи го. Имай им доверие.

Някъде дълбоко в себе си Махтоб намери силите, от които се нуждаеше. Изтри сълзите си и си възвърна смелостта. Щеше да направи каквото трябва, но при едно условие.

— Трябва да се изпишкам — каза тя.

— Махтоб — казах. — Наистина съжалявам за всичко това. Не знаех, че ще бъде толкова трудно. Не зная дали ще се справиш. Не знам дали и аз ще се справя.

Въпреки че беше изтощена и гладна, тя изглеждаше непреклонна.

— Ще успея — каза тя решително. — Ще направя всичко каквото трябва, за да се върна в Америка. — После допълни. — Мразя татко заради всичко, което ни причини.

Тя се остави да я качат в скута на един от мъжете. Мосен ми помогна да се кача на друг кон и нов човек пое юздите. Мъжете продължиха пеш. Погледнах назад, за да видя как е Махтоб. Чувах тропота на конските копита, но не можех да я видя.

„Бъди силна, мое дете“ — й пожелах мислено, като пожелах същото и на себе си.

Ужасната безкрайна нощ продължаваше. Планинските склонове ставаха все по-стръмни. „Кога — чудех се — ще стигнем границата? Или сме я преминали?“

Привлякох вниманието на един от мъжете, който водеше коня ми.

— Турция? Турция? — прошепнах, като посочих към земята.

— Иран, Иран — отговори той.

Склонът стана почти отвесен и конете повече не можеха да носят своя товар. Слязохме от конете и продължихме пеш нагоре по заледената стръмнина. Краката ми трепереха от слабост. Заплетох се в дългите поли, ботушът ми се плъзна по леда, един от мъжете се пресегна бързо и ме хвана, преди да се стоваря на земята. След това ме улови за ръката и така продължихме да си проправяме път нагоре. Друг мъж понесе Махтоб на ръце. Полагах неимоверни усилия, но въпреки всичко бавех групата, защото все се подхлъзвах, пързалях, спъвах и непрекъснато застъпвах полите си.

Когато най-сетне стигнахме билото, в изтощеното ми съзнание изплува мисълта, че след като бяхме превалили най-стръмния хребет, трябва да сме на границата.

— Турция? Турция? — попитах човека, който ме придържаше да не падна.

— Иран, Иран — отговори той.

Яхнахме конете, за да се спуснем надолу по склона. Скоро затънахме в дълбоки преспи. Предните крака на коня се подкосиха и ботушите ми заораха в снега. Мъжете задърпаха животното и отново го изправиха на крака.

Когато стигнахме подножието на хребета, видях, че се намираме в дълбока клисура, която разделяше платото на две.

Водачът ми се обърна, наведе се към мен така, че да мога да го видя, и сложи пръст на устните си. Затаих дъх. Мъжете се умълчаха и останаха така няколко минути. Сред планините се чувствахме защитени, но сега пред нас се простираше заснеженото, открито плато. По него силуетите се открояваха ясно като върху бял екран. Водачът пак ми направи знак да мълча. Най-сетне един от мъжете тръгна решително напред. Закрачи по платото, после изчезна от погледите ни.

След няколко минути се върна и прошепна нещо на Мосен, който от своя страна го повтори на моя водач. Той се обърна към мен и едва доловимо прошепна.

— Трябва да ви прехвърлим поотделно, една по една — рече той на фарси. — Пътеката край пролома е много тясна и опасна. Първо ще прехвърлим теб, а после детето. Мосен изобщо не ми даде възможност да се противопоставя. Тръгна напред. Водачът ми дръпна юздите на коня и ние безшумно последвахме Мосен. Махтоб остана назад, молех се само да не разбере, че ме няма.

Движехме се по платото, като бързахме да прекосим откритото пространство колкото е възможно по-безшумно. Скоро излязохме на пътеката, която опасваше ръба на една скала и беше широка едва колкото да мине конят. Вървяхме по заледената пътека, която следваше очертанията на пролома и ту се спускаше надолу, ту се извиваше нагоре по хълма към другата страна на платото. Тези хора си разбираха от работата. След десетина минути вече бяхме от другата страна.

Водачът ми остана с мен, а Мосен се върна за Махтоб. Седях безмълвно на коня си и треперех в трескаво очакване да зърна Махтоб. Очите ми засмъдяха от взиране в мрака. „По-бързо! По-бързо!“ — крещеше всичко в мен. Страхувах се Махтоб да не изпадне в истерия.

Ето я! Сгушена в скута на един от мъжете — трепереща и ококорена, но тиха.

Водачът ми махна и посочи земята:

— Турция! Турция! — прошепна.

— Слава Богу! въздъхнах дълбоко аз.

Въпреки нечовешкия студ в мен се разля чудна топлина. Бяхме в Турция! Извън Иран!

Но това все още не беше свободата. Ако турските граничари ни забележеха, можеха да открият огън но нас. Ако това ни се разминеше, най-малкото щяха да ни арестуват, а това означаваше нескончаеми разпити. Но Амал ме бе уверил, и аз му вярвах, че турските власти в никакъв случай няма да ни върнат в Иран.

Една мисъл ме накара да се разтреперя от ужас. Помислих си за двайсетте минути, които прекарах в Турция, докато Махтоб бе все още в Иран. „Благодаря ти, Господи, благодаря ти!“ — прошепнах аз.