Което си е право, никак не му се обаждаше

– Вили, млъкни! – ядоса се накрая Франк. Неговият речник се оказа по-горещ, мръсните му думи нервираха очилатия. Вили му напомни, че е шеф на хайката и му е позволено да храчи каквото си ще, но няма да позволи това на наемниците.

От хеликоптера слязоха още двама чернокожи, те може би чакаха първите изстрели, за да се включат. Не бяха въоръжени, нещо като носачи, вардачи, гонячи и тем подобни.

За проклетия, горилчето отнесено от баща му, се върна от гората, баща му беше свършил въздуха си, малкото излезе на открито и предизвика допълнителна бъркотия. Двамата мъжкари се притекоха към него, на всичко отгоре в групата връхлетя втората майка с бебето си, с бащата на бебето и още един мъжкар. Загърмяха всички пушки, затъркаля се кълбо от горили, горилчета и куршуми, един грабна сирачето и падна, втори грабна сирачето, но то май беше вече безжизнено, после падна другата майка, бащата и този, който искаше да спасява, а накрая можеше лесно да се отгатне, че и второто горилче не диша.

Точно тогава, навярно в най-подходящия момент, Манев стигна до синчето си и раздвои вниманието на стрелците. Горилчето, както винаги, му се стори тежичко, сърчицето му тупаше спокойно и сладко. Манев го притисна към гърдите си, наведе лице към неговото, усети нежното издишване на детето си и се извърна с гръб към Франк. От ясно по-ясно, Франк, пък ако е речено и шефът, бяха задължени да стрелят в него, всичко бе пресметнато, така както може да го реши само човекът. Петър Манев вече не можеше да чува за какво крещят европейците, оттатък чернокожият запатка усилено, тъй като една от дъщеричките се оказа жива, две горилки още бяха живи, те се надигнаха и усложниха за втори път обстановката. Чернокожият сякаш отначало се двоумеше, но когато белите откриха огън в „кашата“, побърза да се включи. Така че не се разбра кой успя да убие двете живи мъжки и дъщеричката. Моментът ставаше все по-удобен за Манев, прикриваха го няколко храста, а Джилда се оказа почти по петите му, някакви си три метра зад него, ако горилата не бе в състояние да спаси горилчето, то човекът в горилата можеше да приложи сензационен трик. Манев видя жестоките очи на Франк и недоумяващите проблясъци в очилата на Вили, който вече сигурно допускаше, че експедицията може да завърши и безуспешно. Боже мой, човекът наистина е велик, те наистина не искаха да стрелят, а стреляха и щяха да стрелят; бяха дошли от далечините да отнесат поне едно бебе в Щутгарт, на тях дърти горили не им трябваха. Манев знаеше, че Франк ще запее с пушката си и отново се обърна с гръб, за да защити по-ефикасно сина си. Така обърнат той видя и Джилда, всичко беше мелодраматично, такова нещо другият живот не можеше да му сервира по никой начин, Той заплака, никога не беше плакал, плачеше и напредваше към живописните бамбукови дървета, секундите му се струваха часове, газеше тъмна мръсна кръв, край него се озъбваха в грозна животинска смърт няколко направени на решето горили. Долови прохладата на гората. Пушките на белите затрещяха едновременно. Един от куршумите попадна в гърба му, Манев не го усети, само допусна, че е улучен, понеже си беше песимист. Тогава, докато все още имаше сила и се държеше на крака, той протегна напред ръце с горилчето. Джилда излезе от храста, грабна го и се втурна. Манев се обърна към Франк и Вили. Знаеше, че ще спаси живота на сина си, горилите в случая бяха безсилни, направо пушечно месо, но човекът пазеше големия свой трик за развръзката. Тържествено, като преценяваше резултата от действието си, Манев вдигна ръка да смъкне маймунската си маска. Уви, маската не пожела да се изхлузи, тя се беше сраснала със сплъстената коса, брадата и кожата на главата, вече не можеше да се нарича маска, а лице. Изненадата не се състоя, необходимото време за бягство не бе отвоювано, Джилда беше обречена. Да, точно така, секундите течаха, кръвта му изтичаше, белите насочваха пушките към него, засега само той беше преградата към малкото и неговата майка.

Манев вдигна повторно дясната си ръка точно когато ония насочваха пушките си. Доколкото можа, сви горилските си пръсти, прибра върховете на палеца и показалеца, за да изрази международния знак на леководолазите „окей“ – всичко се развива добре. Франк се опули. Били извика. Манев поклати глава, все още държеше високо ръката и знакът, пратениците на зоологическата градина не знаеха какво да предприемат, а Джилда бягаше ли бягаше.

Манев рухна изведнъж, той усещаше сили в себе си, но падна и не помръдна, искаше да мине за умрял, само така можеше да задоволи човешкото си любопитство, да види развръзката докрай. Божичко, оръжията трещяха и подскачаха яростно, но Джилда хлътна невредима в бамбуците. След нея, да не повярваш – Сакатия. Изчезнаха, изпариха се, тримата чернокожи ги последваха.

След малко двамата от тях се върнаха, те тичаха без да се обръщат, крещяха.

– Защо се връщате? – извика Франк. – Гонете!

– Убиха Гуму!

– Кой го уби?

– Куцата горила! – Чернокожият гоняч се мъчеше да поеме дъх.

– Черепа! – допълни вторият гоняч.

– Идиоти!

Белите не можеха да кажат нищо друго, Франк и Били изчезнаха в здрача на леса. Чернокожите се спогледаха и ги последваха

Настъпи тишината: не, това все още не беше смъртта, ами че той може би нямаше и рана, нищо не го болеше, ядеше му се хляб. Започна да лази, изпълзя върху близката бабунка, от нея се виждаше отлично прохладната арка на гората. Двете момиченца лежаха бездиханни, един от мъжкарите риташе, една майка хъркаше, от гърлото ѝ бликаше червено гейзерче. Другите горили бяха мъртви, на тях не им минаваше през ум да се преструват. Но той се оказа любопитен, искаше да види истинския край. Пунтираше мъртвец, а главата му лежеше удобно, очите му нямаше да изпуснат нито една подробност. Беше доволен, знаеше, че ще го сполети човешка смърт. Преди да хвърлят труповете в ямата и заличат злодеянието, чернокожите щяха да отрежат лапите и главите на жертвите, за да ги изсушат и продадат като сувенири. Така че нямаше как да не направят откритието си. Тогава можеха да си обяснят и знакът на десницата му.