Конкурс „евтимиев

41. ОСНОВНО УЧИЛИЩЕ „СВЕТИ ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ“

- Животът на един човек свършва, когато мечтите му умрат и тогава той започва просто да съществува.

Това си мърморела Катерина всеки път щом влезнела във Фантазия.

Фантазия била страна без ясни граници и определено не можела да се нарече обикновена държава. Ако например за България може да се каже, че граничи с Румъния, Гърция, Турция, Македония и т.н., че столицата й е София, че има около 7 милиона жители, то за Фантазия не можем да кажем нищо от това. Тя се намира там, където има най-много мечти, но мечтите намаляват и затова са ни нужни тъкачите на истории, но и те намаляват, остана само един тъкач - Катето.

Момичето прибрало книгата в чантата си.

- Чао, мамо! Чао, татко! - провикнало се то.

- Чао, миличка! Ще се видим довечера! - отвърнала жена с тежък грим, на високи обувки, гледайки в телефона си.

Чак да не повярва човек, че това същество, скрито под пластове грим, с телефон, сякаш продължение на ръката му, може да е майка на последната тъкачка на истории. А баща й? Баща й бил дотолкова погълнат от компютъра, че дори не чул дъщеря си. Не, родителите на Катерина не четели, но леля й... Леля й, миловидна женица с добър характер и железни нерви, я научила да чете едва петгодишна и оттогава нямало неделя, в която да не седнат в дневната на малкия апартамент на кръстницата на момичето и да не четат. Младото момиче и възрастната дама се потапяли в магията на думите и не можели да се откъснат от това вълшебство с часове. А колкото повече четяло момичето, толкова повече мечтаело.

И един ден във Фантазия съветът на петте фантазии се събрал и решил, че това дете ще бъде новият тъкач на фантазии. Съветът се състоял от вещица, котка, дух, фея и рицар. Да, те често се карали, но въпреки това, ако някой дръзнел да обиди дори един от съвета, всички се застъпвали за него.

В деня, когато Катерина навършила тринадесет години, леля й й подарила нова книга. Щом видяло подаръка, лицето на момичето грейнало и както обикаляло из къщата, подскачайки от радост, пред него се появила стара ръждясала метална врата. Заинтригувано, детето бутнало вратата, която се отворила, и пристъпило в заседателната зала на съвета.

Цялата зала била направена от думи, толкова много думи, мисли, мечти и чувства, че на човек не би му стигнала цяла вечност да ги прочете.

- Здравей, тъкачко - казал в един глас съветът и направил общ дълбок поклон.

- З-здравейте... - отвърнало плахо момичето.

- Ти, дете, си извор на безгранични фантазии и съветът на страната на мечтите Фантазия се нуждае от теб - започнала феята.

- С какво мога да ви бъда полезна? - запитало решително момичето, щом чуло вълшебните за нея думи - мечти и фантазии.

- Хората спират да мечтаят, а без мечти престават да живеят. Тъкачите на истории улавят мечтите и бляновете, които се носят из въздуха и ги записват във вълшебната книга - продължила вещицата.

- Какво пише в книгата, зависи от човека, който чете. Хората прочитат там това, от което имат нужда в момента - казал рицарят.

Котката усетила мечтите, струящи от момичето, започнала да се отрива в краката му, а духът закръжил над главата му. Момичето приело с радост.

Но работата не вървяла. Първоначално мечтите му се сторили много невъзможни за записване, но след две години работа тя забелязала, че историите достигали едва две-три на ден. Хората вече не мислели: "Не разполагаме с много, но това, което имаме, ни е достатъчно", а мислели: " Имам много, но искам повече". А за сметка на това започвали да стават пестеливи откъм думи. Вместо "какво" казвали "к'во", вместо "ч" пишели "4" и т.н.

А в един мрачен ден леля на Катерина била на смъртния си одър.

- Лельо, безнадеждно, вече никой не мечтае! - проплакало момичето.

- Не е вярно, Катерина - започнала жената строго, - ти мечтаеш! Но помни, не е достатъчно да мечтаеш, трябва й да преследваш мечтите си - това били последните й думи.

Няколко месеца по-късно Катерина открила как да накара хората да мечтаят. Забелязала, че всеки неин съученик се страхува от тестове, контролни и т.н., а тя почвала да им разказва приказки. Първоначално никой не й обръщал внимание, но после започнали да се вслушват и увлечени в магията на историята, забравяли притесненията си и влизали в час уверени и смели. С времето победили най-големия враг на мечтите - Страха.

А Фантазия? Фантазия станала най-пренаселеното място за живеене.

Имало едно време един цар. Той не бил обикновен. Царството му било земята на светлината. Царят нямал корона, нито скиптър. Имал само двама съветници - доброто и справедливостта. Живял той и царувал дълго, но един ден се разболял тежко.

Легнал в покоите си царят и се чувствал много зле.Започнали да разгласяват глашатаи за болестта му, че който успее да намери лек, ще бъде дарен с най-съкровената тайна, пазена някога. Много момци изявили желание да помогнат на любимия си владетел, но никой не се завърнал от дългите си походи.

Един ден при царя се явил момък на име Жан. Той бил красив, но беден.

- Аз съм готов да обиколя цялата вселена, за да намеря лек за болестта Ви, царю мой! - произнесъл тържествено момъкът.

- Добре тогава! - въздъхнал царят. - Трябва да намериш синьото дърво, чиито листа са вълшебни и могат да излекуват и най-опасната болест, но внимавай - то се пази от един великан, по-силен от всичко на света.

- Благодаря за съветите, царю! - отвърнал момъкът малко по-боязливо, - скоро ще се върна с лекарството и ще ви избавя.

Понечил момъкът да си тръгне, но царят го спрял.

- Чакай! - извикал той. - Забравих да ти кажа, че дървото се намира в Средната земя, където всичко е сиво и там лесно ще познаеш синьото дърво!

- Слушам, царю! - отвърнал Жан и си отишъл.

Тръгнал момъкът по света без меч, без лък, стрели или копие, само с двете си ръце и ума си. Взел със себе си и една торбичка с парче хляб и сирене. Вървял той, що вървял, обиколил страната и накрая стигнал до един кладенец. Навел се да си вземе вода, но за беда се подхлъзнал и паднал вътре. Но вместо да се удави, както той и очаквал, паднал по гръб на една трева. "Как е възможно трева под кладенеца" - помислил си той и се огледал наоколо. Всичко било сиво.Тогава той си спомнил думите на царя и сега знаел, че се намира в Средната земя.

Наблизо имало една странна къща като планина, а до нея едно дърво с нормални размери и синя корона. Това било Синьото дърво.

- Най-накрая - произнесъл той, но едва изрекъл тези думи и от къщата излязъл огромният великан. Той бил колкото къщата си и много грозен.

- Как смееш да стъпваш на моята земя! - изревал той и оголил белите си като бръсначи зъби.

- Аз мога да те надвия в двубой по сила! - отвърнал спокойно момъкът - Аз мога да стисна камък и от него да потече вода, а ти можеш ли?

- Ще опитам - отвърнал вече по-спокойно великанът. Взел един камък и го стиснал, но го стрил на прах и от него не потекла вода.

- Виж сега мен - похвалил се Жан, взел сиренето си, стиснал го и от него потекла вода.

- Признавам, че си по-силен от мене! - отвърнал великанът и му се поклонил. - Какво ще заповядаш?

- Искам да откъсна едно листо от това дърво - помолил момъкът и посочил Синьото дърво. Великанът се съгласил и Жан понечил да откъсне едно листо, но дървото проговорило с човешки глас:

- Ти успя да изпълниш заръчаното от своя цар и няма нужда да откъсваш от листата ми. Царят ще се оправи. А тайната, която той ти обеща, аз ще ти я кажа. "Най-хубавото се вижда само със сърцето, а същественото е невидимо за очите." Знам, че тази поука не се връзва с приключението ти, но тя е най-важната от всички други.

Жан бил много щастлив, завърнал се в царството, откъдето бил дошъл и заживял щастливо за вечни времена.

XXIV КОНКУРС "ЕВТИМИЕВ УЧЕНИК"

ЛЕА ДАШКОВА 6.а

Предай целувки на...

Здравейте!

Всеки ден го мисля. Но днес ще го изговоря. Чрез това писмо до тези, които го четат, днес аз ще бъда гласът на една недопята песен. Песента на изчезналите. Това са птицата Додо, калугата, тасманийският вълк, тюленът монах, сибирският тигър и още много други. Какво казахте? Че птицата Додо е измислена? Не, драги читатели. Била е изядена.А това, че тасманийският вълк е бил опасен, е по-голяма измислица от това, някой да се сети за тези животни... за забравените. Но аз се надявам дълбоко в себе си, че след това писмо и вие ще се върнете вкъщи и ще разкажете на децата си за красивата калуга или тюлена монах. А децата ви ще мечтаят да ги видят, ще им предават безмълвни целувки.

И така, някой ден песента на изчезналите пак ще се чуе, иззад онзи хълм, зад онази църква... Навсякъде. И така те няма да бъдат забравени, а напротив - ще бъдат уважавани и обичани като родни деца.

Не знам дали ви докоснах. И ви разбирам. Това е тема, трудна за разговор, забравена.И пак не ви обвинявам. Не се извинявайте за нещо, за което ние, хората, сме отговорни.

Но ако и вие като мен се чувствате гузни за изчезването на тези красиви същества, след като прочетете това, вдигнете високо ръце и пратете целувки на забравените!

И аз ще го направя!

XXIV КОНКУРС "ЕВТИМИЕВ УЧЕНИК"

ПРЕСЛАВА КИСЬОВА 6.в

Тайната на успеха

Успех! Успех? Има ли такова нещо като върхов успех. Аз мога да ви отговоря. Няма! Странно, нали? Трудно е да се повярва, че няма такова нещо, с мисълта, че някои хора са израснали само с една цел в живота... Да постигнат това нещо, наречено УСПЕХ. Тези хора даже понякога се изолират от света, от семейството, от приятелите. Дали е правилно? Според мен? Не. Напротив!

Искате ли да узнаете каква е тайната на успеха според мен и за мен? Надеждата. В крайна сметка почти всичко в живота се води от това. Нали? Всъщност защо питам? Аз не пиша, за да чуя вашето мнение. Аз съм тук, за да ви кажа моето мнение, за да изразя себе си, да се докажа и да покажа истинското си аз. За мене 50% от успеха зависи от мен. "А останалите 50%?"-сигурно се чудите вие. Останалите 50% са моето семейство и приятели. Семейството те подкрепя винаги. Независимо дали това, което си си поставил за цел, е осъществимо! Какво щях да правя без тях? Даже и да се скараме, след няколко часа се сдобряваме.

Чувството да имаш приятели и такава подкрепа, е неописуемо. Ще ви споделя една тайна. Всяко лято поне един път плача за моя клас. За изминалите години, за скъпите спомени. Те... Точно тези приятели са всичко за мен. Те ми помагат, те ме мотивират, те ме правят щастлива. Точно това ми помага за успехите. Например това съчинение. Може да стане успех. Аз пак използвах приятелите за вдъхновение. Много от които стоят около мен в този момент.

Знайте, че в това съчинение вложих сърце и душа!

XXIV КОНКУРС "ЕВТИМИЕВ УЧЕНИК"

РАЛИЦА ВАСИЛЕВА 6.а

Тайната на успеха е никога да не...

"Шшшт"...Тихо! Ще ти издам една тайна, но само ако обещаеш да не казваш на никого - съгласен ли си?

Моята тайна на успеха е, човек, никога да не се отказваш. Ако се откажеш, означава, че се предаваш. Ти това ли искаш? Да спреш своя път, а си стигнал толкова далеч? Успех може да има във всичко – в любовта, в живота, в училището, в работата и т.н. Но за да има успех, трябва да се бориш докрай!

Както казват хората: "Няма успех без провал...". Така е. Човек се учи най-добре от грешките си. Доста често нещата се обръщат срещу теб. Оставаш сам. Сам срещу огромния и жесток свят. Това ти помага да намериш вътре в себе си смелостта и куража. Това са твоите две оръжия. Не ги изпускай!

Също така е важно до теб винаги да има истински приятели, които да те подкрепят в това, което правиш - като теб!

Тръгнеш ли по пътя на успеха, тръгваш към света на мечтите. Спреш ли своя път - ще загубиш толкова много преживявания, емоции, приключения и то само, защото те е страх.

Сега обещаваш ли да пазиш тайната ми?

XXIV КОНКУРС "ЕВТИМИЕВ УЧЕНИК"

САВИНА РУСЕВА 6.а

Всичко започна сутринта

Всяка сутрин, когато погледна света наобратно, го виждам по-хубав.Не само предметите са наобратно, но и чувствата, проблемите. Лошото става добро, а проблемите се превръщат в приятни грижи.

След като съм развихрила хубаво въображението си, си представям едно синьо дърво. То не ми казва нищо особено, но понеже е синьо, то ми намеква, че е специално. Не е като другите дървета. Точно като при хората. Различни сме, въпреки че всички сме от един вид. Опитвало се е да ми каже точно това.

После се сетих за няколко различни и уникални хора, които заслужаваха целувки. Явно ми е намеквало и за това. Да даряваш с любов тези хора, а именно семейството и приятелите си. Тези, без които животът би бил безсмислен, безчувствен, безнадежден, студен.

И точно те, броящите се на пръсти хора, са тайната на моя успех. Родителите ми ме подкрепят, помагат ми, научават ме на важните в живота неща. Приятелите също. Аз се вдъхновявам от тях. Искам да ги правя щастливи и да ги дарявам със смях и обич, както те - мен.

За това живея. За обичта, забавлението и успеха. Винаги сърцето ми ще ги следва и съм сигурна, че то никога няма да ме излъже.

Излязох навън и седнах на пейката. Зачаках да стане нещо интересно. Чаках и чаках, но нищо! Реших, че просто трябва да погледна всичко от друг ъгъл.

Сложих краката си на облегалката на пейката, а главата си провесих надолу. В този миг всичко се промени.

Някоя невидима ръка оцвети всичко, оцвети и сърцата на хората. Около мен всичко беше...

Седях така много дълго. Бях пленен от красота.

Не след дълго двама души - мъж и жена - се приближиха до пейката. Караха се ожесточено. Единият каза: "Мразя те!, но аз чух: "Обичам те!". Другият отвърна: "Не искам да те виждам повече!" , а пък аз чух: "Повече няма да се разделяме!".