Конкурс за доцент по Филология (Британска литература от модернизъм към постмодернизъм), обявен в дв, бр. 81 от 14. 10. 2016 г

Представата на Форд за английската история като включваща четири периода и техните характеристики е силно повлияна както от Хегеловата концепция за историята, така и от Дарвин. Същевременно тя твърдо се вписва в литературния импресионизъм. Типичната за Форд колизия между две противоположни исторически епохи, между старото и новото в период на преход, лежи в основата на трилогията му „Петата кралица”. Големият исторически конфликт е фокусиран в сблъсъка между Катрин Хауърд, петата съпруга на Хенри VIII, чрез която намира израз религиозната ревност на отминалото Средновековие, и Томас Кромуел, главният носител на духа на Новото време. Чрез тях авторът представя две различни концепции за владетеля – идеалист-хуманист или суров прагматик. Макар че в „Петата кралица” тържествува логиката на политическия прагматизъм, според Форд помирението между тези два подхода е не само възможно, но и е определяло политиката на непрекъснати компромиси, следвани от английските държавници впоседствие. В друго отношение обаче, възможността за помирение в трилогията е напълно изключена. Става дума за непримиримостта между две различни концепции за истината в областта на морала. Едната е основана на строгото противопоставяне „или …. или..”, характерно за християнското мировозрение, а другата – на хегелианското „и … и…”. Форд обича острия сблъсък между тези два подхода, който не допуска средно положение. Първоначално конфликтът на главната героиня с нейното време е външен. Тя е представител на морала, основан върху строгото разграничаване между черно и бяло в един сив свят, но впоследствие, този конфликт се превръща във вътрешен. Мисията на „петата кралица“ в трактовката на Форд е да възстанови римокатолицизма и отново да върне миналото, точно както то е било преди скъсването с Рим. Тази реставрация би сложила край на механичното люшкане между две противоположни състояния, така характерно за политическия живот при Тюдорите. Форд внушава, че непрекъснатите възходи и падения в политиката са проявление на историческата необходимост, която разбива стремежите на героинята. Вината и се състои в това, че тя извършва зло, за да излезе добро и се опитва да изглади един грях като прави друг.

Формата АВА присъства на всички нива в тетралогията и допринася за единството на създадения от Форд свят. Разгледани са някои сцени от „А някои – не,“ първият роман от поредицата, построени според тази формула. Главният герой Кристофър проявява определено предпочитание към контрадикторни и контрарни понятия, чрез които се придържа към строги разграничения в мисленето и речта си. Същевременно в тетралогията авторът косвено размива и релативира позицията, основана върху „или... или“. Кристофър се надява, че конфликтите ще бъдат между цялости, а не между части на едно и също цяло. Форд старателно поддържа равновесието между личната и обществената сфера. Така Кристофър осъзнава, че и той и цивилизацията, към която чувствува, че принадлежи, са изгубили своята цялост. Форд хвърля светлина върху дълбоката раздвоеност на човека от ХХ век, чието съзнание представлява арена на остри сблъсъци между противоположни тенденции. Мъчителното вътрешно раздвоение на героите често поражда логически противоречия в речта им.

В началото на разработката се посочва, че в тетралогията си Форд представя различни видове войни – между нации, между отделните личности, както и психологическата война в съзнанието на индивида. Във връзка с въпроса до каква степен „Краят на парада“ представлява военен роман, за теоретическа рамка на изследването са използвани възгледите за войната на пруския военен теоретик и философ Клаузевиц. По своите различни начини Форд и Клаузевиц разкриват, че войната се корени в мирновременния живот. И у двамата се започва с абстрактната представа за войната, която неизбежно води до крайност и абсолютна поляризация, след което се преминава към реалностите на бойното поле, които изтикват абстракциите. Посредством импресионистичния си художествен метод Форд предава въздействието на редица от онези фактори, които според Клаузевиц определят облика на действителната война: мрежата от вероятности и случайността, която превръща войната в същинска игра. Прави се извода, че „Краят на парада“ е поредица за войната в пълния смисъл на думата.

Непоследователността в поведението на героите е представена като характерна за английското висше общество от началото на ХХ век. За разлика от Хегеловото разбиране за нелогичността в характера на героите като чисто човешка и следователно логична, у Форд непоследователността се обяснява с друго виждане за раздвоеност на истината. Според английския модернист, в неговото време истината, подобно на римския Янус, е придобила две лица и писателят, който се стреми вярно да предаде своята епоха, първо взема едното от тях и веднага след това другото.

Централно място в третия роман от поредицата заема драмата на раздвоеното съзнание, поради която героите изпадат в логически противоречия. Едва ли има друг основен роман в английската литература, където логическите противоречия са толкова силно застъпени като психологически похват. Разгледани са конструкциите характерни за различните герои при съпоставка с по-късния роман „Прибързаното деяние“.
Противоречие и тавтология в тетралогията „Краят на парада“ от Форд Мадъкс Форд

Наред с честите логически противоречия, речта на героите се характеризира и с предпочитание към тавтологични дисюнктивни структури. Досега са коментирани отделни случаи на логически противоречия в творби на Форд, но, доколкото ми е известно, не е казано нищо за тавтологиите на героите. Следвайки разграничението между противоречие и тавтология, направено от Витгенщайн, разглеждам начините на използването им в „Краят на парада“ като отново правя сравнение с „Прибързаното деяние“. Голямо значение за моята интерпретация на тетралогията има въпросът за преодоляването на противоречието като оздравителен момент, скрепяващ новото начало, което героите полагат.

Повратният момент в „Краят на парада,“ когато Кристофър преминава от смъртта и ада към нов живот, придобива особенно звучене чрез противопоставянето между два века – двадесетия и седемнадесетия, представени съответно от Първата световна война с нейните жестоки артилерийски обстрели и Бемертън, домът на Джордж Хърбърт, енорийски свещеник и велик поет от 17 век. Когато на фронта Кристофър изпитва безумието на 20 век в неговата най-остра форма, красотата на един стих от Хърбърт, посветен на хармоничното помиряване на противоположностите, извиква в съзнанието на героя алтернатива на отрицанието. Прави се съпоставка с късното произведение на Форд „Пътят на литературата,“ където той пише за „отвъдземната гледна точка“ у Вийон, Данте и други, които „са били в ада и са излезли от другата страна“. Според автора този начин на виждане е застъпен в твърде малко творби на английската литература, сред които изпъква поезията на Джон Дън, когото Форд противопоставя на Хърбърт. В сцената на символичната смърт и възкресение на Кристофър, той също слиза в ада и, макар и в смекчена форма, изпитва някои от ужасите там. Прави се изводът, че по-късните разсъждения на Форд за „отвъдземната гледна точка“ важат само донякъде за „Краят на парада,“ където въпреки трагическите моменти преобладава комическата трактовка.