Конспект предмет на общата теория на правото. Обща характеристика. Структура. Функции на общата теория на правото

На второ място правилото за поведение има абстрактен характер – има неперсонифициран характер. Адресатите на правната норма се определят по техните родови или видови признаци, а не по техните индивидуални такива.

На трето място, правната норма има перманентен характер – действа постоянно във времето. Принципът е, че правната норма действа от момента на влизане в сила на нормативния акт, чийто елемент е тя, до изричната отмяна на съответната норма или на закона като цяло.

На следващо място, правната норма се формулира чрез категориите субективно право и юридическо задължение в тяхната корелативна връзка. Субективното право разкрива три вида възможности:

– възможност за определено поведение на титуляра на субективното право;

– възможност да се изисква определено поведение от насрещно задължено лице:

– възможност, ако насрещно задълженото лице не изпълни своето задължение, титулярът на субективното право да се обърне към компетентния съд.

Юридическо задължение е дължимото поведение. То съответства на второто приложение на субективното право.

На следващо място, правната норма има принудителен характер. Самото правило за поведение е принудително, тъй като е мяра.

Въз основа на казаното може да се даде определение за правната норма – тя е общо абстрактно правило за поведение, което действа постоянно и служи за регулиране на обществените отношения чрез възлагане на юридически задължения и предоставяне на субективни права и е гарантирано със силата на държавната принуда.

Има три варианта на санкционна защита:

1) Когато санкцията се намира непосредствено в правната норма;

2) Санкциите на една норма, служат за санкции на други правни норми, които се намират в същия нормативен акт;

3) Има норми, съдържащи се в един нормативен акт се санкционира от друг нормативен акт.

Основни видове правни норми :

Според отрасловата принадлежност – конституционноправни, семейноправни, облигационноправни, наказателноправни, търговскоправни и др.

Най-важното разделение е на императивни и диспозитивни. Критерият е според вариантите, които се предоставят на адресата на субективното право.

Според характера на общественото отношение - забраняващи, задължаващи и управомощаващи. Забраняващите правни норми забраняват определено поведение, нормата се реализира чрез спазването на това правило за поведение. Задължаващите правни норми насърчават активно поведение. Тази норма се реализира чрез изпълнението на правото за поведение. Управомощаващите норми предоставят свободен избор на поведение.

Според обхвата на правилото за поведение – общи, специални и изключителни. Общите правни норми дават цялостната регламентация на определен род обществени отношения. Специални норми определят специални обществени отношения. Принципът е, че специалната правна норма, отменя общата правна норма. Изключителните правни норми извеждат изключения от общата регламентация, те също отменят общите правни норми.

Бланкетни правни норми, препращащи норми и дефинитивни норми. Бланкетна е нормата, която управомощава държавен орган да издаде нормативен акт в определен срок. Тя не разрешава реализацията на други правни норми, преди да се създаде посочената от нея. Препращащите норми осъществяват препратки от една правна норма към друга. Дефинитивните норми съдържат определения за отделни явления.

27.09.2007 г.

Качествените характеристики са предпоставка за човека да встъпва в едни или други обществени отношения. Тези юридически качества не са друго освен четирите фундаментални качества, които трябва да притежава всеки индивид – права, задължения, правни свободи и отговорност (юридическа). С някои от тези качества човек се ражда – право на живот, право на телесна и полова неприкосновеност и т.н. Това се неотменяеми права, които се наричат естествени права на личността. Други права хората придобиват постепенно обогатявайки жизнения си опит, придобивайки образователна или професионална квалификация, обогатявайки своята правна сфера.

Държавата е особен субект на правото. Държавният орган има правомощия, а не субективни права. Държавата участва най-вече в междудържавни отношения, това нейно право се изразява в държавен суверенитет.

Правосубектността се проявява в три направления – правоспособност, дееспособност, деликтоспособност. Тези три категории разкриват юридическата характеристика на индивидуалната правосубектност. При колективните субекти на правото категориите са различни.

Правоспособност – възможността да се придобиват права, юридически задължения, свободи и отговорности; способността да бъдем носители, титуляри на тези права свободи и юридически задължения. Правоспособността възниква от момента на раждането на индивида. Само живороденото дете се счита за правоспособно. И заченатото дете се счита за правоспособно, ако по време на бременността бащата почине. Правоспособността се увеличава и по обем и по съдържание през целия живот на индивида.

Дееспособност – възможността тези придобити по един или друг начин права, свободи и юридически задължения да бъдат реализирани самостоятелно – от свое име и за своя сметка. При физическите лица момента на добиване на правоспособността и на дееспособността не съвпада. Придобиването на дееспособност е свързано с придобиване на една психо-физиологична зрялост. У нас през 1949 г. законодателят чрез Закона за лицата и семейството е решил, че с пълнолетието се навършва на 18 години. От този момент лицата придобиват дееспособност. В същото време ненавършилите 18 години се делят на две.

- малолетни – лица до 14 години. Те са напълно недееспособни. За тях е предвиден институтът на представителството. Вместо малолетните деца, от тяхно име и за тяхна сметка, правни действия по реализирането на права, свободи и задължения, осъществяват техните законови представители. Законови представители са родителите. Ако такива липсват или са лишени от родителски права, вместо тях се назначават от районен съдия настойници. Точно тази възраст е границата, след която личността вече се социализира. Законодателят е предвидил лицата под 14-годишна възраст да могат да осъществяват дребни сделки, които задоволяват елементарни ежедневни нужди.

Законодателят е предвидил възможност едно пълнолетно лице да бъде частично дееспособно или напълно недееспособно в някои случаи. Поради остра форма на слабоумие, лицата навършили 18 години се приравняват към малолетните. Страдащите от по-слаба форма на слабоумие се приравняват към непълнолетните лица.

- малолетните – лица под 14 години. Тези лица са напълно неделиктоспособни. Когато е налице увреждане на материални или други блага, родителите отговарят за възстановяване на щетите, но не носят наказателна отговорност за деянията на своите деца.

- непълнолетни – лица от 14 до 18 години. Юридическата отговорност за тези лица е редуцирана по вид и по размер. Юридическата отговорност включва наказателноправна, административна, дисциплинарна и гражданскоправна отговорност. Непълнолетните лица носят само наказателноправна отговорност. За нанесени материални вреди, родителите носят отговорност, само ако са можели да осъществят родителски контрол. Наказателната отговорност за непълнолетни е в намален размер.

Поставените под пълно или частично запрещение - техния статут е напълно или частично отговарящи за извършени престъпления.

1. 
   Съобразно предмета на дейност и свързания с него метод на правно регулиране, правните субекти можем да разграничим на два много мощни вида: частно правни и публично правни. Характерно за публично правните субекти е, че имат за предмет на дейност част от дейността на държавата, дори може да се каже, че държавата действа чрез публично правните субекти. Тях от своя страна, можем да разграничим, съобразно учението за деление на властите – законодетална изпълнителна и съдебна. Характерно за публично правните субекти е, че те възникват по начин, различен от частно правните субекти, чрез метода наречен разрешителен, а част от тях по метода наречен лицензионен, което означава, че държавата е тази, която преценява целесъобразността от възникването на един или друг правен субект и по ред, определен в закона, възникват публично - правните субекти. Те имат за предмет на дейност този, който държавата с учредителния акт определя. В този учредителен акт се определят две основни позиции – предмет на дейност и съвкупност от правомощия, които изпълнява публично правния субект. Компетентността е юридически атестирана на публично правните субекти, която представлява съвкупността от техните правомощия. Актове, които са извън компетентността са нищожни. Публично правните субекти са юридически лица. Частно правните субекти се делят на две мощни групи – такива със стопанска цел и с нестопанска цел (сдружения с идеална цел). Това са субекти, които осъществяват дейност, в рамките на частното право. Тяхното учредяване не зависи от волята на държавата. Те възникват чрез т. нар. регистрационен метод. Достатъчно е да са спазени изискваните от закона предпоставки, за да възникне частноправен субект. До скоро, в юрисдикцията на окръжните съдилища, беше регистрацията на частно правните субекти. От повече от една година този съдебен начин на регистрация за учредяване на частно правни субекти бе заменен с един, който се смята, че е по-улеснен, по-достъпен, по-лек за гражданите и юридическите лица, става дума за Закона за търговския регистър. Частноправните субекти се подразделят на няколко вида: частно правни субекти със стопанска цел (търговски дружсетва, кооперации) и частно правни субекти с идеална цел (фондации, сдружения, полит партии). От своя страна търговските дружества биват ООД , КД и АД. Към този вди дружества спада и ЕООД. ЕТ също, но той не е колективен субект на правото.
   
2. 
   Според материалният субстрат на правните субекти, те най-общо се делят на индивидуални субекти на правото (физичеси лица, избягвай този термин). Индивидуалните субекти на правото се характеризират с правоспособност, дееспособност и деликтоспособност, като дееспособността възниква значително по-късно от правоспособността. Колективните субекти на правото са съставени от 2 или повече физически или юридически л. За колективните субекти е характерно, че притежават общи права и задължения, някои от тях могат да бъдат реалзирани само и единствено като колективен орган. Втората важна характеристика, която засяга само юридическите лица е имуществената самостоятелност, която води и до имуществена отговорност. Пряко свързана с тази характеристика е и следвата на юридическите лица, тяхното имущество е отделно, то е извън имуществото на индивидуалните правни субекти или юридически лица , които ги съставляват. Юридическите лица имат сложна организационна структура – имат общи събрания, управителни тела, представляващи юридическите лица длъжности (изпълнителни директори, президенти и т.н.). В организационната структура на юридическите лица трябва да посочим непременно седалището – мястото, където юридическото лице е регистрирано. Обикновено седалището съвпада с адреса на управление, но то може и да се различава. Данъцит се заплащат по седалището на юридическото лице. Юридическите лица притежават правоспособност и дееспособност, но за разлика от индивидуалните субекти на правото, при юридическите лица правоспособността и дееспособността възникват едновременно с акта на тяхното учредяване. Характеристика на юридическото лице е съществуването на т. нар. учредителни актове, които според доктрината притежават онези характеристики, които ги доближават до източниците на правото. Те представляват недържавни нормативни съглашения, според Росен Ташев, стига те да не противоречат на законите на страната. Свободата на сдружението, която е залегнала в тези учредителни актове, трябва да се съобрази, не само с императвните нормативни актове, но и с някои специфични качества, липсата на които е препятствие за осъществяване на дейността. Правовата дееспособност на юридическите лица винаги е ограничена от закона и от устава, който определя предмета на дейност. В рамките на право - дееспособност има и специална дееспособност, която изключва общата. Тази специална право- дееспособност се отнася предимно за публично правните субекти.
   

Съсредоточаваме внимание върху общо теоритичния смисъл на представителството, което възниква в частното право, в отраслите на гражданското право.

1. На първо място, възниква поради факта, че някои субекти, носители на права и задължения, в определен перидо от време не са в състояние да реализират самостоятелно своите права, задължения или свободи. Първата причина, за възникването на института на представителството е необходимостта едни правни субекти да реализират права, свободи или юридически задължения от името и за сметка на техния титуляр. Тази първа причина може, накратко, да бъде изразена „по необходимост”. Необходимостта възниква от едно наблюдение, което е свъзрано с правосубектността на индивидуалните субекти на правото, поради това, че между настъпването на правоспособността и настъпването на дееспособностат има период от време. Родителите и законовите представители (настойници и попечители) действат от името на титуляра.

2. Втората причина, можем да сведем до невъзможността някои правни субекти, по една или друга причина, да не са в състояне да реализират собствените си права (например, липса на професионален опит, липса на житейски опит и какви ли не други квалификации).

Представителството, в строго юридическия смисъл на думата, е универсален правен иститут и като всеки правен институт, сам по себе си, представлява система от правни норми, които регулират отношенията между едно лице, наречено ПРЕДСТАВЛЯВАН (носител / титуляр на права, свободи и юридически задължения) и друго лице, наречено ПРЕДСТАВИТЕЛ. По силата на това регламентиране, представляващият (представителят) се задължава да реализира субективни права и юридически задължения, чиито титуляр е представляваният. Много важно е да се подчертае, че представителят реализира правата, на които е овластен от името и за сметка на представлявания. Представителят се задължава да предприема правни действия, включително и по сключване на договори с трети лица, като резултата или престацията по тези договори е за сметка на представлявания. Резултата обогатява или отнема от правната сфера на представлявания. От една страна, представителят се задължава (това е едно правно задължение), независимо дали по силата на закона (ex lege) или по силата на договор между него и представлявания и от друга страна, имаме още правни отношения, които могат да бъдат 1 или повече (в зависимост от характера на представителството) между представителя и трети лица. Представителят трябва да се легитимира пред третите лица и тази легитимация се осъщестява по различен начин – удостоверение за родителски права или договор за представителство, така че насрещната страна да знае, че при скючването на договора престацията е за сметка на представлявания. Представителят дължи отчетническа дейност на представителя, т.е. той трябва да се отчете за свършената рабоат. Институтът на пресдтавителството в тази втора негова част, свързана със сделки с трети лица, може да бъде възмезден или безвъзмезден.
ВИДОВЕ ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО

Основите видове са два – законово и договорно (доброволно по-адекватно е да се възприеме тази квалификация).

1. За законовото представителство е характерно, че законът задължава лицето да представлява представялвания и обема на представителната власт. Представителят не може да излезе извън обема на тези правомощия.

2. Много по често срещано е доброволното представителство. Договорно не е съвсем адекватно понятие, защото така или иначе между представителя и представлявания може да се подпише, но може и да не се подпише пълномощно. Това е формата, в която се обективира основанието за доброволното представителство. Това е една сделка, която може и да не бъде в писмен вид. Само в определени случаи, тя приема писмена форма. При доброволното представителство имаме отново две страни, но между тях има обмен на дейности – реализация на насрещни права и здължения. Този обмен на дейности, обмен на реалзириащи се съответстващи си права и задължения, се нарича упълномощаване. Двете страни могат сами, чрез свои насрещни волеизявления да определят обема на представителната власт.

Оттук произтичат две основания за валдиността на доброволното представителство:

1. 
   Никой не може да излиза извън обема на предоставената му представителна власт.
   
2. 
   Никой не може да предоставя другиму власт, каквато сам не притежава.
   

Има права, които не могат да бъдат осъществени чрез представителството, защото се осъществяват само от личността. Това са личните неимуществени права.

Извън тези две общи групи, има и трети вид представителство, който се среща често в търговското право, той е квазидоговор или квазизаконово представителство. Например, по закон, едно търговско дружество се представлява от управителя, но същият може да упълномощи трето лице. На тази база възникват 3, 4 фигури – договор за търговско представителство, договор за посредничество и т.н. Има една фигура, която не е представителство – това е комисионният договор. При него едно лице действа за сметка на титуляра, но действа пред третото лице от свое име.