Разлика между правна норма и разпоредба

Същността на правната норма се свежда до правило и на тази плоскост е разликата между разпоредба и норма. От няколко разпоредби може да се формира нормата / правилото.

Следва да си припомним казатоното относно механизма на правното регулиране, който е разглеждан при същността на правото и с оглед логическата структура на правната норма (хипотеза, диспозиция и санкция).

С юридическия факт законодателя свърза възникването, промяната, прекратяването и погасяването на определени субективни права и юридически задължниия. Следовятелно юридическите факти са нормативен израз на фактическите обществени отношения. Фактите от природната и социална действителност придобиват нормативна сила, в резултат на правотворческата дейност в една държава. Юридичесите факти са елемент от нормативното битие на правото.

Извън механизма на правното регулиране, който има за цел да предаде нормативна форма на фактите от обективната действително и да покаже, какви последици сме длъжни да спазваме, има и друга страна на правната действителност – правото служи като средство за решаване на спор между две страни.

За решаването на един спор е необходимо решението да бъде основано на решението на факти, с помощта на съответинте доказателствени средства. Юридическите факти служат за основаване на съдебните решения. Без да се изяснят релевантните за спора факти, не може да се постанови съдебно решение.

Юридическите факти се определят от метаюридически фактори (основания). Най-важния метаюридически фактор е справедливостта. Законодателят винаги обявява за юридически, онези факти, чрез които може да се реши спора по справедливост, ръководейки се от двата основни принципа на справедливостта.

Теория на справедливостта – два основни принципа на справедливостта – равен достъп на всичик до държвни служби (до държавата) и вторият е свързан с това, че за справедливо се смята онова неравенство, което се приема от максимален брой правни субекти. Правото отчита неравенството, но само ако то се възприема от максимален брой граждани.

Едни и същи факти е възможно в един момент да са били релевантни на правото, а в следващ момент вече да са ирелевантни. Критерият, въз основа на който законодателят може да внесе или изнесе от релевантност дадени юридически факти са обществените потребности. Конституцията най-ярко очертава рамките на релевантност на юридическите факти.

12.02.2008 г.

• 
  Правопораждащи юридически факти – създава се едно право или задължение.
  
• 
  Правосъхраняващи юридически факти – става дума за вече възникнало юридическо отношение между два субекта – трудов договор. Дав юридически факта: излизане в отпуск по майчинство и изпълняване на народен представител, са правосъхраняващи юридически факти, по отношение на трудовото правоотношение.
  
• 
  Правопроменящи юридически факти – променят се субектите в едно правоотношение, т.е. променят се страните. Те могат да бъдат насочени към промяна в едната страна (например, при договор за цесия).
  
• 
  Правопрекратяващи юридически факти – прекратява се едно право или едно задължение, понякога и двете. Прекратява се материалното правно отношение.
  
• 
  Правопогасяващи юридически факти – погасяват действието на процесуалните права – носителят на едно субективно право има възможността да сезира компетентен държавен орган (най-вече съд), с оглед да се възстанови или съхрани увредено или заплашено от увреждане право. Законодателят предвиджа срокове, в които всеки един, чието субективно право е увредено или заплашено от увреждане би могъл да сезира съда. Има един период от време, в който всеки субект може да положи началото на един процес. Говорим за погасителни давностни срокове. След изтичането на този давносетн срок, носителят на материалното субективно право губи възможността да търси съдебна защита от компетентния държавен орган. Погасява се правото да се сезира компетентен държавен орган.
  

2. Съобразно проявлението или отсъствието на човешка воля при възникването на юридически факт:

• 
  Събития – това са тези юридически факти, които протичат извън волята, извън съзнанието и извън дейността на човека, обикновено това са природни бедствия и явления.
  
• 
  Деяния – това са най-разпространените – юридически факти от социалната действителност. Поведението, дейността се извършва чрез човешки деяния. Понятието деяние е родово, то подсказва не какво да е телодвижение или не каква да е липса на телодвижение подсказва, че тези движения или липсата им са резултат на нормална психика или воля на нормална нервна система. Ако тази връзка е разкъсана, не можем да говорим за деянията в смисъла на юридически факти. За правото имат значение само деянията т.е. външно обективараната човешка воля, правото не се интересува от емоциите на човека. В редки случаи и те имат значение за правото (например убийство при афект).
  

Резулютивни, удостоверяващи факти – това са също правомерин юридически факти (диплома за образовани, свидетелство за управление).

1. Съобразно степента на увреждане и средствата, с помощта на които се уврежда гарантираните защитени от правото обществени отношения, ако е съобразно самия характер на самите общи отношения, правонарушенията биват:

Презумпция буквално означава предпополжнеи. Презупцията е мисловен процес при един неюридически факт (ирелевантен факт), към други или със друг юридически (релевантнен) факт. По силата на това препращане, обвързване на неюридически и юридически факт, неюридическия (презумиран) факт поражда същите правни последици, каквито поражда юридичесикя факт. Законодателят и съдебнта практика се възползват от тези правни конструкции, тъй като законодателно не могат да бъдат обхванати всички факти, като им бъде придаден нормативен изглед за да бъдат проследени и предвидените правни възможности.

Според изискването да бъде доказано или не съществуването на презумирания факт презумпциите бива фактически и юридически. При фактическите презумпции факта трябва да се докаже. Докато при юридическите предположението, се прави по силата на самия закон (ex lege).

Според възможността да се докаже противното на това, което сме възприели чрез презумпцията те биват оборими и необорими.

Презумпиците биват общи и специални. Общите се отнасят за всички правни отрасли, докато специалните се отнасят в строго определен отрасъл.

Не можем субективните права да ги изведем извън позитивното им закрепване. От тази гледна точка, субективното право се разглежда като обединяващо три структирни елемента (три възможности за поведение).

1. На носителят на субективонто право му се признава възможност да действа, да осъществи дейност, поведение, признат му е законовият интерес да има поведение, като това поведение е насочено към постигане на определено благо, което можеда бъде от материален или духовен характер.

2. Възможност да се изисква насрещно поведение или да се изисква поведение от насрещно задължено лице (виж учението за правната норма и по-специално диспозиция). Насрещно задълженото лице може да се наложи да престира пасивно или активно поведение.

3. Възможност носителят на субективното право да сезира компетентен държавен орган, с цел защита на увредено или поставено в опасност от увреждане субективно право.
Място на субективното право в правовия ред.

Едните казват, че всички субективни права се реализират в рамките на правните отношения. Към това становище принадлежи и Росен Ташев, който твърди, че реализирането на субективното право и юридическо задължение сами по себе си са права.

Има един субективни права, наречени относителни, които се реализират в рамките на правните отношения и има други субективни права, които се реализират извън правните отношения. Според Тенчо Колев.
Юридическото задължение винаги се разглежда във връзка със субективното право. Няма юридическо задължение, ако някой някъде няма субективно право. Юридическо задължение е нещо като огледален образ на втория елемент от структурата на субективното право.
Най-общо субективните права се делят на относителни и абсолютни.

Относителните субективни права се реализират винаги във взаимодействие с юридически задължено лице и то взаимодействие, което по отношение на юридически задълженото лице се изразява във формата на активно поведение. Юридически задълженото лице активно трябва да съдейства на носителя на субективно право.

При абсолютните субективни права задължени са всички. Тези субективни права се реализират самостоятелно от носителя на субективното право, като изискването е всички останали да се въздържат, т.е. да имат пасивно поведение.

1. Самозащита – всеки носител на субективното право, в кръга на собствените си възможности, има възможността да отблъсне всякакъв опит за увреждане на субективното му право. В това отношение правото е изработило институтите на неизбежната защита и крайната необходимост. У нас тези два института не са доведени до логически завършек.

2. Конституционно правна защита – тя е нещо средно между самозащита и съдебната защита. Благодарение на прякото действие на конституционни норми, можем да защитим правата си позовавайки се на Конституцията.

3. Съдебна защита – съдебната защита се осъществява чрез акт на съдебен орган, който за страните има силата на закона.

4. Международноправна защита.
Злоупотреба със субективни права.

Възможностите, които предоставя субективното право на неговия титуляр не са безгранични. Най-общо тази мяра е заложена в позитивното право, от тази гледна точка, всяка мяра е ограничаване на свободата, включително и на носителя на субективното право. Има граници, извън които субективните права не могат да бъдат реализирани или ако се реализират, това е злоупотреба с право.

Злоупотреба е налице когато имаме поведение, насочено към блага, но не почиваме на основание за този интерес или засягаме интереса на трети лица. Когато се задоволява правен интерес, но с неправно признати средства, тогава е налице заобикалян на закона.

СТРУКТУРА НА ПРАВНОТО ОТНОШЕНИЕ И ПРАВНАТА НОРМА
Учението за правното отношение има не само теоретично значение, но и предимно практическо значение, защото то е резултатът от правното регулиране на обществените отношения. Правното отношение не е самостоятелно явление, то винаги е форма на съществуващо фактическо отношение.

Процесуалните отношения възникват като правни. Там няма фактически обществени отношения извън процеса.

Правното отношение е специфична правна форма на въздействие между правните субекти, което се осъществява чрез реализиране на субективни права и юридически задължения.
Структурата на правното отношение е изградена от 3 елемента – субект, съдържание и обект.

1. Субекти на правното отношение могат да бъдат само дееспособни субекти на правото. Субектът на едно правно отношение трябва да е адресат на правна норма.

2. Съдържанието на правното отношение, можем да определим по два начина: Метаюридически – съдържанието е това фактическото юридическо отношение, което ни интересува само на първия етап от процеса на правоприлагане, т.е. е свързан с правоприлагането. Под съдържание на правното отношение се разбира реализираните права от субектите на правното отношение.

3. Обект – под обект се разбират материалните и духовните блага, по отношение на които правните субекти си взаимодействат. Обектът търпи въздействие от страна на двата субекта.

Относителните субективни права се реализират в рамките на правните отношения, които са конкретни.

Родовото понятие е правотворчество, то включва изграждането не само на норми, но и на други видове нормативни актове. По-малко общото понятие е нормотворчество, тъй като се формират норми, които не винаги са ситуирани само в закон. Най-тясната форма е законотворчеството.

Правотворчеството е свързано с формулиране на правила за поведение – общи (правни норми) и индивидуални правила.

Т. е. механизма на изработване на правните норми е един и същ, независимо дали се отнася до закон, подзаконов нормативен акт, дори международен договор, затова вземаме за пример законотворчески процес. Правилата са аналогични за подзаконовите нормативни актове.

- разработване на материята, подлежаща на правна уредба, която фаза завършва с приемане на регулаторна оценка. В тази фаза на законодателния процес юристи не участват, а участват експерти в различни области на науката, съобразно обществените отношения, които подлежат на регулиране. Тук се включва и регулаторна оценка – да се мотивира необходимостта от приемането на един нов закон,

- изработване на законопроекта, използвайки юридически език. Изработването на законопроектите завършва с юридическа експертиза, която отговаря на въпросите: доколко предложеният и изработен законопроект, съответства на правото на ЕС, на международни договори, на Конституцията и доколко е в унисон с останалите закони, които имат същия ранг. Регулаторната оценка, плюс юридическата експертиза са в основата на мотивите, които притежава всеки законопроект.

2. Парламентарен етап – съдържа фазите:

- обсъждане;

- приемане – на две четения, на първото се приема философията на законопроекта, а на втората се приема самия законопроект;

- контролна фаза – Президента може да реализира правото си на облагателно вето

Систематизацията има за цел по-лесно запознаване и по-лесно прилагане на правото.

Три са основните форми на систематизация в правото.

1. Кодификация – това е по същество законотворчески процес.

2. Инкорпорация – механична форма на систематизация по различни критерии. Може да се извършва по няколко критерии – по предмет на регулиране, по субект, по материя (гражданско правна или наказателно правна).

3. Електронна систематизация.

13.02.2008 г.

ТЪЛКУВАНЕ В ПРАВОТО
Тълкуването или интерпретацията в правото има за цел да разкрие смисъла и съдържанието, а това значи автентичната воля на съставителите на правните актове. Тълкуването е задължителен процес, който предхожда или съпътства правоприлагането. Изборът на правната норма, която се прилага, предмета на договора, който се сключва, по необходимост се тълкуват от страните, от адресатите, за да могат те да приведат собственото си поведение с изискуемото. На тълкуване подлежат всички актове. От тази гледна точка, можем да подложим на една критика чл. 46, ал. 1 и 2 от Закона за нормативните актове, според които правните нормативни актове се прилагат според точния им смисъл и значение, а ако са неясни те се тълкуват. От цитираните разпоредби излиза, че на тълкуване подлежат единствено неясните норми, което е в разрез с тълкувателната теория и теорията на правоприлагане, най-малкото защото липсва обективен критерии за разделението на правните нормативни актове на ясни и неясни. Има един съществен вид юридически актове т.нар. тълкувателни, които имат за цел да уеднаквят съдебната практика, след като съдилищата (ВАС и ВКС) констатират противоречива съдебна практика по прилагането на една и съща норма. Единствено тук можем да говорим за обективен критерий за разграничение на нормите на ясни и неясни, което от своя страна води до издаване на специални актове, наречени тълкувателни.

В процеса на тълкуване правоприлагащият орган, както и всички правни субекти, които реализират правна норма (обща или индивидуална) се стремят да разкрият обема на правната норма. Под обем се разбира съпоставката между изразните средства, с които актосъставителят си е послужил с неговата воля. Има едно практическо правило – важно е какво е искал да каже актосъставителя, а не какво е изразил с изразните средства, най-малкото защото изразните средства се променят през времето, понякога се влага различен смисъл от този, с който си е служил актосъставителя към момента.

1. 
   Когато езиковата форма на изразяване съвпада напълно с автентичната воля на актосъставителя, в този смисъл се тълкува буквално.
   
2. 
   Когато актосъставителят е искал да каже повече, отколкото езиково е изразил – в този случай тълкуването е разширително, което означава не разширение на обема на волята на актосъставителя, а разширяваме смисъла, значението на термините, с които актосъставителя си е служил.
   
3. 
   Когато законодателят е искал да обхване по-малко случаи в сравнение с представата, която придобиваме четейки текста – тълкуването е стеснително.
   

- per argumentum a contrare – по аргумент на противното. Няма норма, която да регулира даден спор, но по пътя на този тълкувателен прийом, съдията я мотивира по аргумент на противното в акта.

- per argumentum a foriori – аргумент на по-силното основание. Отношения, които влизат в йерархическа зависимост по отношение на уредените в Конституцията, мажем да ги подредим имплицитно, като използваме прийома по аргумент на по-силното основание.

- per argumentum a pari – прийом за равенство. Припокрива се изцяло с правилата на формалната логика. Ако един тип обществени отношения се регулират по един начин, по аналогичен начин се регулират и неизрично уредените обществени отношения. Тук се засяга проблемът за попълване празнотите в правото по аналогия.

1. lex anteriori;

2. lex posteriori.

Много е важно, към момента на решаване на спора, кой нормативен акт действа. Ако действа закон и факта, който е послужил за основание на даден спор възниква след неговото приемане, този закон урежда спора. Но ако спорът е възникнал при условията на един закон, който впоследствие е отменен и заменен с други, поставя се въпросът кой закон действа. Предишният lex anteriori, т.е. действа законът независимо, че е отменен към момента, към който възниква спора. Предишният закон отменя новия, ако казусът е възникнал при условието на стария закон. Тези тълкувателни прийоми в момента са силно ограничени, защото в нашето законодателство е приет метода за изрична отмяна на стария нормативен акт при приемането на нов. Има и случаи на мълчалива отмяна, когато следващият закон мълчаливо отменя предишния, тогава е налице lex posteriori.

Росен Ташев има книга, съставляваща каталог от над 50 тълкувателни прийоми.

Има важно значение кой тълкува. В зависимост от това, кой тълкува, резултатът от тълкуването може да бъде задължителен за всички или може да не се отнася за всички. От тази гледна точка, видовете тълкуване според субекта се делят най-вече на 2 огромни групи – официално и неофициално тълкуване.

В рамките на неофициалното тълкуване е онова, което се съдържа в адвокатските пледоарии. Те по необходимост съдържат тълкуване, което не е официално, но има същата тежест както доктринерното. Много често в съдебните актове се съдържат инкорпорирани заключенията от адвокатските пледоарии.

1. Автентично (авторово) тълкуване – тълкуване от органа, който е съставил самият акт. Предимствата на този вид авторово тълкуване се свеждат до обстоятелството, според което най-добре може да изрази волята автора на тази воля, въведена в закона. Минус на авторовото тълкуване е, че чрез него е възможно да се дерогира първоначалната воля на същия този автор, още повече, че под автор разбираме институцията, а не персоналния субстрат. Особено в законодателството е крайно нежелателно парламента да тълкува собствените си закони. У нас не е конституционно уредено тълкуването, важи принципа, че на държавата в лицето на държавен орган й е позволено само това, което е изрично посочено в нормативен акт. По пътя на тази логика следва, че народното събрание няма право да тълкува законите които е приело.

2. Следващия вид официално тълкуване е легалното (законово) тълкуване. За него е характерно, че самият тълкуван акт урежда в своите ПЗР, посочва кой орган може да го тълкува със задължителна сила.