Глава седма ПСИХОЛОГИЯ НА ОБЩУВАНЕТО

• 
  да разберете същността на процеса на общуване;
  
• 
  да разберете функциите и страните на общуването;
  
• 
  да усвоите практически техники на общуването.
  

В последно време все повече се засилва интереса към психологията на общуването. Интересът се обуславя както от факта, че в съвременното общество с увеличаване на възможностите на средствата за комуникация се натъкваме на неумение да общуваме, така и от изключителното значение на общуването при формирането и възпитанието на личността. Това е парадокс от гледна точка на значението, което древните са придавали на изкуството да общуваме.

Всъщност ежедневието е система от единици на общуване и дейност съответно „действия” и „операции” за решаване на конкретни задачи. Б. Ломов отбелязва, че дори относително краткото общуване на човек с човека или група хора може да окаже върху психическото развитие на човека (формирането на неговата личност) много по-голямо влияние отколкото продължителното изпълнение на дадена дейност. По принцип акцентирането само върху един от двата елемента на единството – дейност и общуване води до съществени грешки при формирането на умение за общуване. От тези грешки можем да избягаме ако разглеждаме дейността и общуването в по-широк план. Така ще видим, че дейността не е само чист труд, а и общуване във и по повод на този труд, а общуването като форма на човешката активност и начин за изгреждане на лични отношения, неминуемо предполага разглеждането му в контекста на дейността на индивида или групата.

Ядрото на личността нейният „аз” е възомжно да разберем изключително вконтекста на човешката дейност и при отчитане общуването на индивида с другите хора.

Основното доказателство за неразривната връзка между общуването и дейността по образец е индивидуалната дейност за човека активно възпроизвеждащ чуждо поведенеие, а от друга процес на комуникация. Тоест подражанието е възможно само при социална комуникация, иначе казано при прякото или косвеното общуване между хората. Следователно дейността по образец е комуникативна дейност. При всяка дейност по образец една личност демонстрира еталони или модели на социално поведение, които се възпроизвеждат изцяло или в променен вид.

1. 
   Същност, форми и значение на общуването.
   

Има много различни виждания за общуването[2, 3, 4, 11]:

Мясищев го определя като взаимодействие между хората в сферата на познавателните процеси, в емоционалната сфера и в сферата на поведението или казано с други думи взаимното им психологическо отражение, тяхното отношение един към друг.

Петровски счита, че общуването е многопланов процес на развитие на контактите между хората, породен от потребностите на съвместната им дейност.

Интересен, но от по-различна гледна точка е възгледът на Бодалев, който въвежда понятието комуникативно ядро на личността, което според него е единство на отражение, отношение и поведение проявявани от индивида при взаимодействие с различни хора и общности, с които той встъпва в контакт.

Паригин дава значително по-широка дефиниция на общуването, като сложен и многостранен процес, който може да бъде в едно и също време и процес на взаимодействие между индивидите, и информационен процес и отношение на хората един към друг, и процес на взаимно разбиране един с друг.

Дж. Мийд определя общуването като процес, при който посредством символи един индивид сигнализира на друг да извърши своята част от съвместната дейност.

Тези и други автори в своите определения разглеждат проблема в зависимост от ъгъла на своите интереси, така същността на общуването се определя или едностранчиво или пределно общо.

За нуждите на изясняване на същността на общуването можем да предложим следното определение:

Общуването е сложен многопланов процес осъществяващ се в определена социална общност, възникващ по силата на обществена потребност и осигуряващ обмен на информация, взаимодействие, възприемане и разбиране между членовете на общността, като основа на груповата дейност и база за контакт между индивидите.

Понятието общуване е възможно да бъде съотнесено с едно близко, но по-широко понятие – комуникация. Комуникацията е обмен на информация, този процес може да се осъществи между войник икомандир, но и между човек и компютър, докато общуването е процес осъществяван само между хората.

Като процес общуването изпълнява определени функции. Б. Ломов ги определя като:

• 
  информационно-комуникативна;
  
• 
  регулационно-комуникативна;
  
• 
  афективно-комуникативна.
  

Кои са акцентите и спецификата на общуването като комуникация?

• 
  общуването е отношение между два индивида, всеки от които е активен субект.
  
• 
  обмяната на информация предполага въздействие върху поведението на партньора. Нещо повече, ефекта от комуникацията се определя от това доколко влиянието е изменило поведението на партньора.
  
• 
  комуникативното влияние е възможно само ако комуникатора (предаващия информация) и рецепиента (приемащия информация) имат единна система за кодиране и декодиране на сигналите. Слушането на лекция по психология на „суахили” или монолог на „хинди” не носят никаква информация на подчинените, защото те не разбират езиците. При това е необходимо и комуникатора и рецепиента да имат еднакво разбиране за ситуацията общуване.
  

А) Вербалната система – с помощта на речта се осъществява кодирането и декодирането на информация. За обозначаване на компонентите на вербалната комуникация са въведени понятията „говорене” и „слушане”;

Б) Невербална система – бива няколко групи:

• 
  кинесика или оптикокинестическа система от знаци – включва: жестове, мимики, пантомими – изразяващи емоционалните реакции на човека, придаващи различни насоки на общуването;
  
• 
  паралингвистична система от знаци – включва: системата на вокализация, качеството на гласа, неговите диапазон и тоналност;
  
• 
  екстрамажористична система – включва: паузи в речта, плач, покашляне и други;
  
• 
  проксемика – пространствената и времевата организация на общуването;
  
• 
  система на контакта с очи – намира място в цялостното и във визуалното общуване.
  

Освен своите системи общуването има и своите страни и нива.

А) Интерактивна страна – разглежда общуването като взаимодействие между хората в процеса на непосредствената организация и осъществяване на тяхната съвместна дейност. Тя не е само външна картина на взаимодействието (формална страна на общуването). За нея са значими мотивите, целите на общуването, взаимодействията между хората в психологията най-често се използва дихотомичното им групиране на сътрудничество (изпълзват се термините „кооперация”, „съгласие”, „приспособление”, „корпорация”, „асоциация”) и конфликтност (използват се термините „конкуренция”, „конфликт”, „опозиция”, „десоциация”).

Б) Перцептивна страна – разглежда се общуването като взаимно възприемане на партньорите и установяване на тази основа на взаимно разбиране. За разбиране същността на перцептивната страна на общуването трябва да разглеждаме механизмите на идентификацията, рефлексията, стереотипизацията и обратната връзка.

• 
  идентификация – способ на разбиранепартньорапообщуване, чрез несъзнателно или съзнателно употребяване себе си на другия;
  
• 
  рефлексия – осъзнаване на активния индивид как е възприеман от партньора по общуване;
  
• 
  стереотипизация – класификация на формите на поведение и интерпретиране на причините за проявлението им чрез съотнасяне към вече известни явления, категории и социални стереотипи;
  
• 
  обратна връзка – получаване на инфромация за това какво въздействие се оказва на партньора по общуване и коригиране на тази основа по-нататъшната стратегия на общуване.
  

• 
  ефект на ореола – при него информацията за даден човек се трупа върху образ, който е създаден по-рано;
  
• 
  ефект на първичността и новостта – изразява се в това, че при възприемане на непознат човек определяща е първата информация, а при познат последната.
  

• 
  макрониво – индивида общува с другите хора в съответствие с обществените отношения, традициите, обичаите;
  
• 
  мезониво – общуване в пределите на определено съдържание или тема еднократно, или многократно във времето;
  
• 
  микрониво – акт на контакт изразяващ се в определени външни показатели, например: въпрос – отговор, ръкостискане, мимика и др. Това е най-просотото общуване лежащо в основата на останалите нива.
  

От гледна точка на ролята на общуването е необходимо да видим кои са основните видове общуване:

• 
  социално ориентирано общуване (лекция, доклад, реч, телевизионно и радио предаване и др.). В този случай субекта по стаж е представител на обществото (или социална група) и решава социална задача. Той или подбужда обекта (слушателите) към непосредствена активност, или ги обединява около социално значими идеи, формира или изменя убежденията, или осигурява фон за такова въздействие съобщавайки социално значима информация (новини и др.).
  
• 
  групово предметно – ориентирано общуване – то е включено в груповата дейност и непосредствено подпомага (обслужва) групата в решаването на стоящите пред нея задачи. Предмет на това общуване е ориентираното групово взаимодействие в процеса на труда.
  
• 
  личностно-ориентирано общуване – това е общуването на един човек с друг. Такова общуване може да бъде делово – ако е насочено към някаква съвместна дейност, или изясняване на отношения нямащи връзка със съвместната дейност.
  

• 
  потребност от общуване – заключава се в необходимостта да се съобщи или разбере информация да се повлияе на събеседника, тази потребност подбужда човек да встъпи в контакт с други хора;
  
• 
  ориентиране в целите на общуването и в ситуацията на общуването – едно общуване има смисъл само, ако се разбере целта, която си поставяме с него и ситуацията в която то се провежда;
  
• 
  ориентиране в личността на събеседника – необходимо е да разберем дали информацията, която подаваме ще бъде правилно възприета от събеседника, като при това отчитаме негови личностови особености, като темперамент, характер, особености на мисленето и разбира се моментното емоционално състояние;
  
• 
  планиране на съдържанието на своя модел на общуване – обикновено безсъзнателно пристъпвайки към общуване, човек си създава представа за това какво именно ще каже при общуването и как ще подреди информацията, която ще поднесе;
  
• 
  избор на средства за общуването – в повечето случаи безсъзнателно, а понякога и съзнателно човек подбира конкретните средства, речевите фрази, които ще използва, решава как ще говори и как ще се държи при общуването;
  
• 
  възприемане и оценка на ответната реакция на събеседника – в случая става дума за контрол на ефективността на общуването, на основата на осъществяването на обратна връзка;
  
• 
  коригиране на насочеността, стила и методите на общуване – всеки човек обикновено в резултат на общуването, си прави изводи за своето поведение в него, за своя стил и метод на общуване и въвежда корекции в тях.
  

Обикновено в психологическата литература се посочват следните бариери на общуването:

• 
  стереотипи – заковани мнения за отделни лица или ситуации;
  
• 
  изкривени представи – отхвърляне на всичко, което не съответства на нашите възгледи;
  
• 
  враждебно отношение към събеседника;
  
• 
  липса на внимание и интерес от страна на събеседника – най-вече в резултат на това, че той не осъзнава значимостта на информацията, която му поднасяме;
  
• 
  пренебрегване на фактите – създаден у човека навик да прави изводи и заключения на основата на неточна или повърхностна информация;
  
• 
  неправилно подбиране на думите, нелогичност в израза – ограничава възможността да бъдем разбрани от партньора по общуване;
  
• 
  неправилен подбор на стратегията на общуване.
  

• 
  открито-закрито общуване – подразбира се идеята, че е възможно информацията или част от нея да не е предназначена за широк кръг хора, или за част от тях. Това определя избора на стратегия, на кого и как, и в какъв обем информацията трябва да бъде поднесена;
  
• 
  монологично-диалогично общуване – определен тип информация, която не подлежи на обсъждане и обикновено се поднася от лица с по-висок социален статус предполага монологично общуване, ако информацията изисква обсъждане на съдържането, това налага общуването да бъде диалогично;
  
• 
  ролево-личностно общуване – при ролевото общуване човек пристъпва към него съобразно социалната роля, която заема, а при личностното общуването се осъществява без значение на социалната роля и статус на равноправни начала.
  

Транзакционен анализ при общуването. Този анализ се явява рационален метод за разбиране на поведението на базата на три състояния на „Аз-а” – „родител”, „възрастен” и „дете” разработен е от Ерик Берн (1910-1970). Тези три състояния на „Аз-а” той описва така:

• 
  „родител” – това е експертно контролната инстанция на нашия „Аз”, явяваща се съсредоточаване от схеми и правила, които са усвоени по-рано от човека и които се изпълняват без допълнително осмисляне. В ежедневието тази роля играят родителите, по-възрастните братя и сестри, или началниците в службата, чиято роля е в началствено-покровителския маниер на общуване.
  
• 
  „дете” – това е ефектно импулсивната и интуитивно-творческата характеристика на нашия „Аз”, в тази позиция ние се държим недостатъчно сериозно и отговорно. В живота тази роля се изпълнява от децата, младите специалисти и т.н.
  
• 
  „възрастен” – това е когнитивно активното начало на „Аз-а”, основна черта на който се явява независимостта и здравия разум. В тази роля влизат близки, познати, приятели, колеги в службата.
  

Фактори благоприятстващи контакта при общуване: установяването на контакт е главната задача на първата фаза на общуването. Самото осъществяване на контакта предполага да се създаде благоприятна среда предразполагаща събеседника към беседа, атмосфера на привличане на вниманието и на подбуждане на интереса на събеседника към себе си. Един от основните фактори са характерите на събеседниците. Сред чертите на характера, които предразполагат към общуване обикновено се посочват доброжелателността, искреността, вежливостта, тактичността и др., и обратно, чертите на характера, които затормозяват общуването и в повечето случаи предизвикват конфликти са грубостта, безцеремонността, демонстративността и т. н. Друг фактор благоприятстващ общуването е психологичната нагласа към партньора по общуване. В случая, за да бъде тя благоприятна това означава, че ние трябва да сме внимателни, откровени, обикновено като най-благоприятни фактори на нагласата за общуване се сочат одобрението, самоодобрението и емпатията. Когато говорим за одобрение имаме предвид признаването на събеседника правото да се чувства, да говори и да постъпва така, както той смята за необходимо, в крайна сметка хората не са идеални и трябва да се приемат с тяхните положителни и отрицателни черти. От особено значение е фактора емпатия, който означава умението да почувстваме състоянието на събеседника като свое собствено състояние. Това ни позволява емоционално да откликнем на неговите проблеми. Наблюдава се при такова общуване, включително и копиране на поведенските реакции на партьора като жестове, пози, движения и др.

Завършването на всеки акт на общуване е не по-малко важен акт, отколкото началото и самото общуване, дори в повечето случаи това е най-трудния елемент от общуването.

Да владее човек психологията на общуването означава да познава практическото използване на психологическите механизми на общуването за постигане на оптимален резултат в управлението на хората. Това е необходимо както в деловото общуване, така и в ежедневието. Разработени са много техники и методи с помощта на които хората се обучават да преодоляват бариерите в общуването. Както вече споменахме един от най-ефективните такива методи е социалнопсихологическия тренинг, в който влизат груповата дискусия, ролевите игри и психогимнастиката.

1. 
   Какво е значението на общуването в живота на човека?
   
2. 
   Какви са функциите на общуването?
   
3. 
   Какви са страните на общуването?
   
4. 
   Какви са психичните бариери при общуването и как те се преодоляват?
   

1. 
   Андреева, Л., Социално познание и междуличностно взаимодействие. С., 2007.
   
2. 
   Бодалев, А. А., Психология общения. М., 1996
   
3. 
   Бороздина, Г., Психология делового общения. М., 2006
   
4. 
   Вердербер, Р., К. Вердербер, Психология общения. М., 2003
   
5. 
   Горбунова, М., Социальная психология. М., 2006
   
6. 
   Градев, Д., Критичната социална психология. С., 2012
   
7. 
   Иванов С., М. Иванов, Социална психология, Ш., 2006
   
8. 
   Карастоянов, Г., Психология на преднамереното влияние. С., 2012
   
9. 
   Леонов, Н., Психология делового общения. М., 2005
   
10. 
    Московичи, С., Социална психология. С., 2006.
    
11. 
    Стаматов, Р., Психология на общуването. Хермес, 2012
    

• 
  да разберете същността на лидерството;
  
• 
  да разберете функциите на лидера;
  
• 
  да разберете взаимодействието лидер-група.
  

Проблемът за същността на лидерството и за отношението лидер – група е вълнувало човечеството от зората на неговото възникване. Винаги, когато се съберат повече от двама човека възниква въпроса за лидерството. В цялата човешка история има безкрайно много примери, както на хора проявили лидерски качества и благодарение на това наложили своя авторитет и власт, така и на хора, които на са можали в нужния момент на нужното място да проявят такива качества и съответно са загубили своя авторитет и власт. Всичко това показва, че изясняването на проблема за лидерството в неговите различни аспекти и в частност в психологическия аспект има изключително важно значение за човешкото общество.

Това са само част от определенията, но и от тях ясно може да се види, че литературата по този въпрос е доста и твърде често объркваща и противоречива. Най-общо може да се направи опит за систематизиране на известните виждания в няколко направления.

Резултатите са на базата на 70 годишни изследвания на чертите на лидера. Скромните резултати обаче не дават отговор на въпросите свързани със значението на отделните черти дали лидерът е самоуверен или това е резултат от постигнати вече успехи. Затова все повече внимание се отделя на другите направления. Независимо от това има някои съотношения между личностовите характеристики и лидерството, които могат да бъдат посочени: лидерите обикновено имат малко по-висок интелект от своите последователи, но тази разлика не е голяма, нещо повече като правило лидерите в никакъв случай не бива да показват ниво на интелект по-високо от средното, защото много умните отблъскват хората; мотивация за власт – много от лидерите са задвижвани от силно желание за власт. Те проявяват загриженост за авторитета си, честолюбие, изблик на енергия, по-гъвкави са и способни на адаптация, но обикновено при тях съществува проблема за тяхната ефективност; моралност - изследванията на исторически личности е показало, че сред 600 известни монарха най-изявените лидери са били или високо морални, или изключително аморални личности, което води до допускането, че има два пътя към славата или да бъдеш образец на морал и добродетели, или обратно; американския психолог Симонтон е изследвал 100 личностовите качества на президентите на САЩ, само три личностови характеристики – големина на семейството, ръст и количество публикувани книги преди встъпване в длъжност се корелират с лидерските им качества. Например, президентите от малки семейства са останали в историята на САЩ като велики личности. При ръста се е установила закономерността, че претендентите за президент с по-висок ръст печелят поста, а тези, които са по-високи стават забележителни исторически фигури. Историята обаче помни, че и Наполеон, и Хитлер, и Сталин не са се отличавали с висок ръст.