Краят на балканизацията



Дата02.02.2018
Размер139.26 Kb.





Second Annual Conference of the Balkan Sociological Forum Close but Unknown Neighbors : Balkan Sociological Perspectives 9-10 November 2012 Sofia, Bulgaria

Краят на балканизацията

Георги Фотев

Уважаеми присъстващи,

В региона на Балканите (Юго-източна Европа) е настъпил края на балканизацията. Терминът е придобил обаче над-регионално значение и не може да се каже, че в други части на света също е настъпил края на балканизацията.

Феноменът балканизация се разразява след националното освобождение на балканските страни от петвековно Отоманското владичество и конституиране на национални, тоест модерни държави, които някога са били традиционни държави с разнообразна историческа участ. Всяка от националните държави е изправена пред комплицирани въпроси относно териториалните си граници със съседите, които експоненциално стават все повече враждебните други. За националната държава изобщо територията е съдбоносно важен въпрос и без преувеличение може да се каже, въпрос на живот или смърт. Територията на една държава е бил винаги много важен въпрос през цялата пред-модерна история на човечеството, но завоевателни войни и жаждата за имперско величие почиват на нещо твърде различно от национално самосъзнание, национален дух и пр. Националната територия, тоест територията от гледна точка на националното съзнание като “своя” е нещо съвършено различно и непознато в традиционните общества. Това съзнание-преживяване е все по-бледнеещо в късната модерност и в перспективата на глобализацията. Нацията е вкоренена в “своята” територия в мистичен смисъл. Националната територия не се описва в термините на физическата география, защото този речник е непригоден за смислово натоварени предмети. Изправени сме пред възел от социологически проблеми. Нацията е преди всичко социологически проблем. Социологията е полипарадигмална наука. Нека не забравяме, че зa съществуват коренно различни подходи. Неприемливо е в случая позитивистко социологическо фиксиране. Балканизацията е преди всичко социологически проблем, макар че имат място разнообразни дисциплинарни, интердисциплинарни, мултидисциплинарни и трансдисциплинарни перспективи и към този смятан дълго през ХХ в. за уникален и регионален феномен, третиран през призмата на тежки предразсъдъци и обяснителни концептуални схеми от ХІХ в.

Балканизацията е негативен термин за фактически негативен феномен. Не става дума за неоснователно или тенденциозно приписване на значение на явление, каквито твърдения се срещат. Балканизацията е комплекс от взривни, ирационални и неуправляеми, регионално вкоренени конфликти между национални, етнически, етнорелигиозни общности, чийто добросъседски отношения изглеждат невъзможни. Съседите живеят във взаимна подозрителност и враждебност, която е неразбираема от външна гледна точка. За разрешаването на действителни или мними проблеми се разчита на принуда и насилие, което не рядко се е изразява в най-брутални форми. Агресивният национализъм стига до етническо прочистване, насилствена асимилация и различни форми на терор. Както казва още Макиавели насилието ражда ненавист, а ненавистта води до насилие. Този порочен кръг е една от същностните характеристики на балканизацията. Както съм изтъквал и по-рано, при балканизацията негативната имагологи (конструиране на въображаеми образи на съседа като враг) отстранява мотивите на здравия разум, ликвидира задълженията към правата на другите и мистифицира, както историческите, така и националните факти. Историческата и колективната памет колонизират настоящето и се закриват пътищата за разумен диалог, съгласуване на интересите по пътя на преговори и рационално пресмятане, когато възниква конфликт на интереси. В историческото си начало (национална освободителните движения и освобождението от османското владичество) балканските национални държави, фактически преди превръщането от революцията на

Ататюрк на Турция в национална държава, имат претенции, които са на първо място териториални. На ход е митологията за Велика Гърция, Велика България, Велика Сърбия, Велика Румъния, Велика Албания, в най-ново време Република Македония претендира да е наследница на Александър Македонски. И в най-далече отиващата фантазии има някакви моменти от исторически или емпирични реалности. Когато въображаемите територии на “великите” балкански нации обаче се сумират реалната територия на региона се оказва неколкократно по-малка. Етнически чисти нации няма, но другия етнос се превръща на Балканите в периоди на ребалканизацията в непоносимо враждебния друг. Във вихъра на балканизацията териториалните претенции на съседните национални държави една към друга водят до прекрояване на границите, при което винаги има такива, които се смятат за ощетени, и по такъв начин се минира поредна опасност след известно време всичко да започне отново, тоест латентните напрежения и конфликти да експлодират в явни. Балканизацията е омагьосан кръг на противоречия и ирационалните стихии, които сякаш могат да бъдат укротени само по пътя на външна намеса. Фактически така е ставало. От гледна точка на агентите на балканизацията се смята по правило, че външни(велики) сили са били главната причина за балканизацията и ребалканизацията( Gordon, Dane R. and David C. Durst, 2004 :5; Фотев, 2009: 55-56). Великите европейски сили носят част от отговорността за феномена балканизация в Югоизточна Европа. В този важен геополитически регион се кръстосват интереси на великите сили и никак не може да се каже, че духа на Европа е бил в миналото ръководно начало. Но социологията на историята (историческа социология) не може да остава при едроформатни схеми на обяснения и изводи. За съжаление историческата социология на балканския регион е слабо разработена.

Последната експлозия на балканизацията (ребалканизацията) се разрази след разпадането на Югославия, което в известен смисъл беше

изненадващо тъй като преди имплозията на тоталитарно-комунистическата система тази многонационална и федеративна държава се без отскубнала от съветския лагер и режима беше сравнително по-малко подтиснически. Балканизацията беше локализирана в част от бивша Югославия. В съществено променения европейски контекст, обаче, съпоставката например с условията от края на ХІХ в. и до края на Втората световна война, показва, че ребалканизацията се възприема вече като особено отблъскваща за Европа и други части на света. Приключилата ребалканизация след разпадането на Югославия оставя травми, които не могат да бъдат лесно и бързо излекувани, но може да се каже с достатъчни основания, че настъпи края на балканизацията в Югоизточна Европа. Ще се спра на основанията за такъв оптимистичен извод, но преди би могло да се обърне внимание на увеличаването на странни двойниците в региона, които не са изключение в света. Гърция има като близнак Кипър. Турция има близнак джудже Северен Кипър. Румъния е с близнак Молдова, на Албания кореспондира Косово, което се отдели от Сърбия, а Сърбия е с близнак Република Сръбска. България първа в света призна Република Македония като суверенна държава, но всеки трезво мислещ и добре информиран човек не би могъл да отрече, че става дума отново за близнаци без да се подклажда каквито и да са безумни раздори. Както и да се гледа имаме два братски народа. В света може да се каже, че всички хора са братя, но за някои е все още много подозрително, ако съседа го нарече брат. Този макар и не уникален, но в известен смисъл странен феномен на “близнаци”, който се е получил на Балканите общо взето все по-малко се драматизира и няма признаци в него да тлее латентно някаква ребалканизация в обозримо бъдеще.

Общественото развитие не е линеен процес и оглед на нарастващата комплексност на социалния свят сме изправени по-скоро пред неведението пред бъдещето. Преживяното , осмисленото и натрупаните знания за света, които по-рано са давали основания да се правят надеждни предвиждания, ако не дългосрочни, то за обозримо бъдеще е вече отслабнал принцип в късно модерната ситуация и не може да се разчита на това, което знаем.По тази причина непосредствения и първостепенен въпрос е незнанието. Това

поставя въпроса дали извода за края на балканизацията не е прибързан и по-скоро израз на желания да няма място ребалканизация повече в Югоизточна Европа. След края на болезнените събития в части от бивша Югославия се случиха знакови за целия регион събития. Освен Гърция, която е членка на Европейския съюз от 1981 г., членки станаха Кипър и Словения, след това България и Румъния, а Хърватия е подписала вече договор и става фактически членка от 22 януари 2013 г. Всички останали страни от региона са заявили желание да станат членки на Европейския съюз, в това число Турция. Причастността към фундаменталните европейски ценности върху които се гради Европейския съюз и тяхното възприемане като ръководни са отчетлив знак за европеизация в един субстанциален, определен и конкретизиран смисъл на този процесуален термин. Европеизацията е полярна противоположност на балканизацията. Теоретичните конструкти не трябва да се объркват с емпирични реалии. Категориите не са екзистенциали. Европеизацията е свързана с най-разнообразни проблеми, с преодоляване на противоречия, с решаване понякога на не леки задачи и т.н. Социологическа концептуализация на балканизацията осветлява твърде комплицираната природа на този феномен. В настоящия момент Европейският съюз преживява сериозни сътресения и има гласове, които вещаят неговото вероятно или неизбежно разпадане. В същото време се сгъстяват облаците над мултикултурализма, който за съжаление изпъква с негативни страни, които го взривяват. В днешна Европа има среди, които виждат в мултикултарализма безперспективен избор и т.н. Има признаци на това, което в “Другият етнос” наричам етническа мобилизация. Създава се впечатление, че в не малко случаи на негативни тенденции или възникнали трудности се реагира, както би казал Арнодл Тойнби, неправилно. Увеличаването на несигурността не е въпрос толкова на недостиг на знания, а на социално онтологическа определеност. В социологически термини сме изправени пред социално-структурно зададена несигурност и серийно произвеждан хаос. Реализацията на европейският проект, с който


вече значителна част от балканските страни са пряко ангажирани, а останалата част от страните гледат с надежда и в обозримо бъдеще ще бъдат също пряко ангажирани, е подложен на изпитания от безпрецедентния и необратим процес на глобализация. Европейската визия не е повече възможна без глобална визия. Между другото въпросът не е стоял по такъв начин по-рано. Социологията може да отговори на въпроса защо се случва така. Конвенционалната представа е, че изненадите се дължат на предишно недовиждане, на заложени недостатъци на проект или визия. От социологията и в т.ч. от историческата социология се знае, че всички твърдения относно това, което в социалната сфера още не е (бъдещето) са винаги с вероятностен характер и е естествено всеки проект и визия да претърпяват промени, което съвсем не означава миниране на всяка последователност и възприемане на релативизъм без брегове.

В основата на европейския проект са изпитани в продължителен исторически опит, който да не забравяме има ужасяващо мрачни периоди, върховни европейски ценности, които не случайно имат магнетична сила навсякъде по света. Европа е родината на едно от най-великите, ако не най-великото откритие на човечеството, което се изразява в простото изречение: Всички хора се раждат свободни, равни по права и достойнство. В съвременната социология се прави разлика между обективни и индексикални изказвания. Публичната социология (public sociology) има за задача предпазва публиката от недоразумения по отношение на изречението като обективно и като индексикално, недоразумения, които са свързани с привързаност към някаква утопия или пък с нездравословен скептицизъм и тежка резигнация, граничеща в някои случаи с нихилизъм. Тук не е възможно да се спирам на целия свод от европейски ценности, които се отличават без изключение с универсалност без да се възражда явно или скрито европоцентризма, който е остаряла и отречена от самата днешна духовна форма на Европа идеология. Не може да се каже, че пред европейските страни и национални държави е имало по-добри възможности,

но по някакви причини те са изпаднали в заблуда като са изградили европейския проект и са хвърлили напразно ресурси в неговата реализация особено, ако наистина се разпадне, което може да започне с катастрофа на Гърция и нейното напускане на Съюза. По-добра перспектива за Европа нито е имало, нито се очертава на хоризонта. По аналогичен начин и в известен смисъл с още по-големи основания може да се каже, че европеизацията на балканските страни в имания от нас предвид смисъл няма алтернатива, защото с нея наистина става невъзможна ребалканизацията в региона.

Във всички страни, без изключения, в Югоизточна Европа са установени демократични режими. Не във всички страни демокрацията е достатъчно укрепнала, но няма признаци да бъде поставена от съответното мнозинство под въпрос. Има достатъчно аргументи в полза на подобно твърдение. Установяването на антидемократичен режим в региона, ако се направи такова допускане, би било безумие, тъй като само инструментите на изолация биха принудили такъв режим да капитулира. Каквито и да са оплакванията в страните за неразвито гражданско общество, за пасивност и анемичност на гражданското общество, то е вече факт и непренебрежим фактор. Твърди се, че региона е бил винаги част от Европа и се знае, че древните гърци са наричали Европа земите на север от гръцките предели, което съвпада с част от полуострова и едва по-късно името се дава на континента. Полуострова се нарича Балкански през 1808 г. от немски географ, както имат название апенинския и пиринейския полуострови, но пълноценната принадлежност на региона към съвременната духовна форма на Европа е нещо съвсем различно, на което акцентирам непрестанно. В последната четвърта вълна на мега-проекта Европейско изследване на ценностите, което включва почти всички страни от Югоизточна Европа, в т.ч. Турция европейското самоопределяне е впечатляваш факт. Гражданите в страните от региона се включват в нови форми на солидарност, които са големи предизвикателства за нас социолозите от тези страни и не трябва да

чакаме колегите си от западна и централна Европа да изследват проблемите на нашите общества.

Актуалната и перспективна принадлежност към обединена Европа е несъвместима с латентна или манифестирана балканизация, което означава, че както на отделните страни, така и на региона не може да се гледа по начин от миналото и дори от вчерашния ден. Днешните главни проблеми на страните от региона не са по-различни от тези в другите части на обединена Европа. Налице са обаче изоставания от западна и централна Европа в редица отношения. Повечето от страните в региона имат да догонват средноевропейския стандарт на живот, което естествено е свързано с икономическа конкурентност на производството, с качественото функциониране на пазарната икономика, с развитие на предприемачеството. Необходимо е укрепване и развитие на демократичните институции и демократичните механизми, макар че демокрацията и в най-развитите страни е изправена пред изпитания. Това е актуална и много голяма тема. Системите на висшето образование и научноизследователската дейност в страните могат да бъдат маргинализирани и грубо казано балканските страни да се превърнат в това отношение в някакъв заден двор на Европа. Малките езици са поставени в безпрецедентни условия и в бъдеще могат наистина да отмрат. Малките култури могат да се превърнат в някаква екзотика и в музейни ценности и т.н. Тук не става дума социологически поглед да се заменя с мрачни пророчества с каквито света е претоварен. Това, което социологическата наука е призвана да прави е да посочи какви последици могат да настъпят при едни или други колективно обвързващи решения. Тъкмо социологията и никоя друга наука може да постави и очертае действителните проблеми пред обществата от Югоизточна Европа след историческия край на балканизацията.

Болезнен актуален проблем в повечето от балканските страни е корупцията, която е проблем навсякъде в съвременния свят и в редица части на света съвсем не е по-малко остър. Корупцията разяжда социалната тъкан


на обществото. Корупцията и подобни феномени не могат да бъдат оставени в ръцете на юридизма, който впрочем се превръща в болест и на Европа и особено в европейската традиция. Аналог на юридизма е монетаризма. Те се отнасят пренебрежително към социологията, което се прави на основа на опасните предразсъдъци, че сложни социални въпроси имат прости решения: да рационализираме обществените отношения до юридически норми и механизми или пък в случая на монетаризма – парите са универсален механизъм за решаване на всички проблеми на комплексната социална реалност. Тези линейни форми на рационализация на социалните процеси пораждат в крайна сметка хаос, който има различни други наименования. Региона, който догонва други части на обединена Европа има едно предимство, а то е да не повтаря заблудите, които са превъзмогвали тези, които са стигнали по-напред. Социологията е длъжна да противостои на нагласи като юридизма и монетаризма, които вземам за пример. Няма друга фундаментална наука, чийто предмет да е по-комплексен от този на социологията. Необходимо е социологията да се обърне с лице към новата наука за комплексността, която е трансдисциплинарна, и към теорията на хаоса, която е разработена в метереологията и математиката. В късната модерност социалния свят се характеризира с нарастваща комплексност, а глобализацията и не само глобализацията поражда хаос, който е от порядък различен от този на метереологията и математиката. През такава призма е необходимо да гледаме и ние, които естествено като социолози сме загрижени за съдбата на нашите общества и култури .

Уважаеми колеги, краят на балканизацията в Югоизточна Европа е настъпил, но един призрак от миналото, а може би не само един продължава да броди над региона. Нека да не си правим илюзии. Това е призракът на тежки травми, на брутални несправедливости, на унижения, на отнети възможности, на фактически потъпкани ценности в миналото и т.н. Политици и хора загрижени за едно по-добро настояще и бъдещи призовават

за разумност, която виждат в това да се затвори страницата на миналото като се остави на историците, а хората да се фокусират върху настоящето и въпросите на обозримото бъдеще. Това е благовидна заблуда. Каква е гледната точка на социологията по този безспорно важен и дори кардинален въпрос? Бих искал да се спра накратко на въпроса тай като той е пряко свързан с темата на този кратък доклад и на конференцията. В цитираният призив се съдържа наистина разумност. Не е добре хората да се вторачват непрестанно в раните на миналото, което им пречи да се движат в настоящето и в посока на по-добро бъдеще. Страстите по миналото замъгляват дневната работа на разума. И това се знае от времето на божествения Платон. Но разумността е до тук или около тези въпроси. В цитирания призив има нещо инженерно и в същото време меланхолично, което знам че звучи парадоксално. Ние сме се освободили от призраците на миналото, когато сме способни да гледаме мъжествено на него без да живеем в него или чрез него, а като извличаме уроци за съвремието си, като сме отговорни пред предците си и сме достойни техни наследници. Това е в някои случаи много трудно, но в трудностите се коват човешките характери и се отговаря на универсалните и изпитани европейски ценности. Така се формира благородството на духа, което винаги ще е нужно на хората и никога не може да е в излишък за разлика от много други блага, чийто излишък става пагубен за човешкостта на хората и народите.

Уважаеми колеги, ние сме намерили своето призвание в социологията като професия и като хора на науката не сме проповедници. Нашите задачи са по-трудни от тези на проповедниците, защото проповедника има вече истините, които съобщава на другите, а ние търсим това, което може да даде отговор на въпросите, които си задават хората , обществата и техните водачи или което е не по-малко важно като социолози сме призвани да разкрием действителните проблеми на обществения живот, които по някакви причини остават невидими в т.ч. за елитите и за експертите в различни сфери на живота.

Позволете ми да припомня една мисъл на един от класиците на модерната социология великия Емил Дюркем за особена трудност пред социологията, която той третира в епистемологичен аспект и във връзка със социологическия метод. Хората живеят в обществото и в жизнения си опит си формират(чрез научаване и преживяване) представи и понятия за обществения живот с които си служат повече или по-малко успешно на практика. Но такива представи не са научни и са пречка, която подлежи, според Дюркем, на отстраняване за изработването на научни социологически понятия. На подобни проблеми не се натъква нито химията, нито физиката, нито математиката, нито биологията, граматиката и бих казал никоя друга наука с малки изключения като философията и може би политологията, защото много хора обичат да философстват и да политиканстват. Нужни са енергични и настойчиви усилия за утвърждаване авторитета на социологията и нейното влияние, в т.ч. са развитие на публичната социология, която споменавам за втори път в този кратък доклад. Не знам как е при вас, но в България една шепа разбойници ликвидираха фактически единствения академичен институт по социология. Всички науки са важни, казвам с цялата сериозност на която съм способен. Нека да има от нови по-нови и смайващи открития в природните науки, от високи по-високи технологии. Но аз ви казвам, че всичко отива на вятъра, ако се разпадне социалния свят по начин, че и бог да не може да помогне. А както казва Аристотел вън от обществото човек е мислим като бог или като животно, тоест човек е немислим като човек. Нека социологията служи на обществото, тоест на хората по достоен начин.

Бележки
Arts, Will, Hagenaars, Jacques & Halman, Loek. Editors. 2003. The Cultural Diversity of European Unity. Brill. Leiden. Boston.

Fotev, Georgi. 1999. Ethnicity, Religion and Politics. Marin Drinov Academic Publishing House & Pensoft Publishers. Sofia.

Gordon, Dane R. and David C. Durst, Editors. 2004. Civil Society in Southeast Europe. Amsterdam- New York, 2004.

Halman, Loek. 2001. The European Values Study: A Third Wave. Tilburg University. Tilburg.

Jelavich, Barbara. 1983. History of the Balkans, Volumes 1, 2. Cambridge University Press. Cambridge.

Фотев, Георги. 2009. Ценности срещу безпорядък. Изд. Изток-Запад. София,



Фотев, Георги. 1994.Другият етнос. АИ “Марин Дринов”. София.

Фотев, Георги, Съставител, 2009. Европейските ценности в днешното българско общество. УИ “Св. Климент Охридски”, София.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница