КУРТОВО КОНАРЕ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО 1944 г

1. 
   Нови преселници в селото – маджирите
   

Освободителната война вече завършила, а радостта на българите била неописуема. Най-после настъпил краят на петвековното османско владичество. Свободата събудила надежди за по-добри бъднини.

Берлинският конгрес разделя на три части младата българска държава: Княжество България, която е свободна, Източна Румелия – васална област на турския султан, а земите на Тракия и Македония отново остават под турска власт.

Цели населени места от Тракия започват да се изселват и да идват в свободна България. Подобно е и изселването от село Гюхчебунар, Одринско¹². В Куртово Конаре се заселват петнадесет семейства от това село. Дадени са им парцели за къщи в долния край на селото, близо до Черкезките каваци. Местните жители наричат тези преселници „маджири” и махалата – „маджирската махала”. Те се занима­ват със земеделие и скотовъдство. Донасят конопеното семе и сеят по малко коноп, от който тъкат платна и шият дрехите си.

Държавата ги оземлява, раздава им дворни места, отпуска им пари да си направят къщи, защото някои маджири живеят в землянки и колиби. Почти всички си строят хубави двуетажни къщи, с по няколко стаи, всички белосани отвън.

Маджирите били добри хора, много трудолюбиви и пестеливи, между тях нямало крадци и скандалджии. Благодарение на трудолюбието си в скоро време те се замогнали ма­териално. Един от тях, поп Георги Симеонов, станал тук свещеник. В Гюхчебунар той четял и пишел на гръцки, тук се научил да чете и пише на български. Заедно със свещеничеството, попът се занимавал и със земеделие, бил много работен, добър стопанин и много предприемчив. На първата българска изложба в Пловдив, през 1892 г., получил златен медал. Направил дарак за влачене на вълна и тепавица, а в двора си – и содо-лимонадена работилница, една от първите в този край. Всички машини за работилницата и шишетата за лимонада (с надпис „Братя Попови”) били внесени от Англия. Двамата му синове, Христо и Симеон Попови, са едни от първите учи­тели и едни от основателите на читалището и на Земеделската спестовно-заемателна каса.

Разправя се между жените от маджирската махала, че маджирките ходели рано на пролет по нивите и ливадите и събирали разни тре­ви: глухарче, лобуда, щир и други, като правели от тях баници, зелници и готвели ястия. Местните жители не практикували това, бил­ките употребявали за разни заболявания. Празничните облекла на маджирите, ризите им били украсени с български шевици, на главите си носели красиво изработени кърпи. Мъжете носели потури от домашен шаяк, пояс, долама и гугла (калпак). Местните жители носели същите дрехи, а жените – сукман, украсен с жълт гайтан.

На всеки празник маджирите играели хоро с музика, на която плащали ерге­ните. Когато музиката спирала, момите пеели. Любима им песен била:

оти не си, Маро, пременена,

пременена, Маро, нагиздена,

като първата година,

първата и повторната.

Ой либе, либе, първо либе,

аз си имам, либе, първа рожба,

то ми е, либе, премяната.

2. 
   Стопански подем на селото след 1896 г. Поминък и поява на нови занаяти
   

По-подробни писмени сведения за Куртово Конаре имаме от 1896 г. В семейството на Александър Димитров намерих една малка книжка, останала от 1896 г.: „Рапорт за положението и деятелността на Акционерното индустриално-въжарско дружество „Коноп” в село Куртово Конаре, Пещерска околия” от Петко Дичев – пом.-началник на Отделение по земеделие, в която книжка се отразява тогавашният живот в селото. С много малки съкращения я предавам почти изцяло.

В селото, според Рапорта, имало 150 къщи, населено било изключително с българи. Къщите били белосани отвън, някои построени на два етажа, заобиколени с широки дворове, в които имало: обор за добитъка, плевня и сайвант. Улиците били криви, но постлани с камъни. Всичко това давало вид на едно напреднало село. То се намирало в Пещерска околия, Пазарджишки окръг. Попадало в гъсто населена местност, където в полите на Родопите са наредени верига села, и имало на разположение ограничено пространство земя. Според поземлената книга имало около 9000 декара обработваема земя. На една къща се падали по 60 дка. Ето защо селяните се ограничили в съвършено малки размери производство на зърне­ни храни и дали преднина на зеленчукопроизводството, овощар­ството и някои специални култури²⁴.

Скотовъдството било по-слабо развито в сравнение с другите части на страната – коневъдство, едър рогат добитък и овчарство (кози в селото не се развъждали). Развъждането на свине държало средно място. Търговци и селяни от Куртово Конаре и от другите села започнали още в турско време да ходят във Видинско, Ломско, Кулско и Белоградчишко да събират свине и това се превърнало в практика. Докарвали свинете в селото, както и в Перущица, Ново село, Брестовица и др., и ги продавали за Коледа. През 1896 г. имало 25 души такива търговци, от които всеки докарвал по 200-250 свине.

Между земеделските отрасли в Куртово Конаре голямо развитие добило зеленчукопроизводството. Голяма част от нивите били отделени за зеленчукови градини.

Всеки от производителите имал парник, устроен много просто. Вър­ху мястото, изложено на юг, се отделяли 7-8 м² и се ограждали с дъски – черчевета, на които се слагали стъкла.

Рано, през февруари, тези парници се пълнели с пресен оборски тор и пръст, засявали се семената и в началото или в средата на март имало готов разсад от домати, пипер и други зеленчуци. Разсадът в началото на месец април се разсаждал по нивите, на добре об­работена и наторена почва. Така в началото на юни в Куртово Конаре можело да се намерят за продан домати и други зеленчуци, които се изнасяли в София, Пловдив и Пазарджик. От един декар се на­бирали около 1000 кг ранни домати. Произвеждал се още зелен фасул, а в по-големи количества и зрял.

След зеленчукопроизводството следва овощарството. Равнината, която се простира на юг от селото, между р. Стара река и р. Въча, била разделена на малки ниви, които селяните засявали с жи­то, царевица и фасул. По слоговете, синорите на тези ниви били посадени орехови дървета, които през 1896 г. били 50-60-годишни. Орехите се продавали предимно в Асеновград, Брацигово, Пловдив и София. Обикновено един селянин притежавал 8-10 орехови дървета, има­ло няколко души, които имали по 200 дървета. Отглеждали се и круши, предимно в дворовете. Годишно се набирали до 10 000 кг, които били продавани в градовете.

През 1889-1890 г. 40-50 души си насадили ябълкови дръвчета, донесени предимно от Садовското земеделско училище и от Кюстендилско. Цялото пространство на новите градини не било повече от 50 декара, а плодовете били за лично ползване.

Като допълнение към зеленчукопроизводството и овощарството селяните произвеждали и дини и пъпеши, които продавали главно в София, Пловдив и Пазарджик.

От житните растения сеели пшеница-червенка, ръж, ечемик, царевица и други. Всичко това било само за домашна употреба. Виното, което се добивало от малкото пространство лозя, се кон­сумирало изцяло в селото.

До 1896 г. никакви спестовно-кредитни дружества в селото не е имало, затова ползвали земеделската каса. Нямало и лихварство, в смисъл на експлоатация на населението. Забелязва се и друго – че към началото на XX век кръчмите намаляват (имало 8 малки кръчми).

Селската интелигенция се представлявала от трима учители, единият от които бил със земеделско образование. Към тази група се присъединили няколко по-будни селяни, които заедно с учителите ръководели селските работи.

Семейната работа, разумно ръководена от бащата в семейството, определяла успеха на сравнително интензивното производство. При тези условия започнали да възникват и да се развиват нови поминъци, включително копринарството.

Обработването на конопа в Куртово Конаре води началото си от 1883 г., в началото само за домашна употреба. Преселниците от Гюхчебунар, маджирите, донесли и започнали да сеят по 0,5-1 дка коноп от кълчищата, от които се добивали прежда за черги, ризи, фусти и конци. Това малко производство на коноп не успяло да създаде условия за въжарска индустрия и така преминали десетки години.

С времето големият внос на въжени изделия от чужбина обърнало вниманието на мнозина към възможността за развитие на тази индустрия вътре в страната. Основаването на работилницата на Иван Вьжаров в Пловдив и пропагандата на правителството с раз­даване на семена за коноп заинтригувало селяните от Куртово Конаре. Между по-първите от тях започнали разговори за уве­личаването на конопеното производство и въвеждане на въжарска индустрия.

Един от тези селяни, Александър Димитров, предприемчив и инициативен човек, посещавал в продължение на две години въжарските работилници във Враня, Лясковец в Сърбия, Апатин, Самбор, Суботица, Сегет и Будапеща в Унгария, където се запознал практически с наред­бата им, капиталите, които са потребни за тази цел, и ползата, която ще донесат. През февруари 1896 г. той заедно с учителите от основното училище свикал едно събрание, в което обяснил на селяните всичко, което можал да види от своето пътуване.

Присъстващите на събранието решили да основат Акционерно-индустриално въжарско дружество, наречено „Коноп”. Уставът скоро бил съставен съгласно заведения ред и утвърден с указ от 16.ІV.1896 г. под №33.

Главните положения, които залегнали в основата на това дружество, били следните:

а) да действа и помага за разпространението на конопената култура между местното население-земеделци и чрез това да направи труда на земеделеца по-ползотворен;

б) да основе фабрика за преработване на разни видове въжени изде­лия.

За постигане на тази цел дружеството си наложило следните за­дължения:

1. Да купува от България или от чужбина конопено се­ме с добро качество, което да раздава на населението (най-напред на членовете на дружеството) за пося­ване.

2. Да купува от населението произведените кълчища.

Основният капитал на дружеството бил 30 000 лева, разделен на 300 акции, всяка от по 100 лв. Този капитал бил за закупуване на машини и инструменти. Акциите се изплащали в продължение на три години и в четири срока. Това било напра­вено, за да могат и по-бедни хора да бъдат акционери, а дружеството постоянно да разширява дейността си. Дружеството било определено да действа 5 години, след което да се иска продължение. Печалбите щели да се разпределят между акционери­те. Избрано било ръководство на дружеството.

Селяните, навикнали да гледат на новите предприятия с недоверие, очаквали построяването на работилницата, за да вложат спестяванията си и да изкупят акции. За да даде едно по-сериозно направление на работата, Александър Димитров, който бил из­бран за управител на дружеството, вложил 7500 лв. свои пари, без да ги заменя с акции, но ги записал като дълг към дружеството. По решение на дружеството той се заел да построи работилницата.

За работилницата (фабриката) било избрано място от 7 дка на юг от селото, в Орешака. Работилницата била построена на два етажа с дължина 25 м, ширина 9 м и височина 6 м. Двата етажа били разделени на четири отделения. По-главните машини били: един разбой за тъканик на колани, една машина за пресукване, два чарка за предене, калъпи за усукване на въжета и разни други дребни инструменти. За приготовление на дълги въжета работата се извършвала на двора (пресукване и предене), където била установена тъй наречената „предачница на открито небе” с дължина 45 м. Всички машини се използвали на ръка, но се планирало за в бъдеще да се използва вода, защото до самата работилница имало постоянно течаща вода.

Управителният съвет взел решение да раздадат конопеното семе (около 3000 кг), донесено от Сърбия, за посяване в Куртово Конаре, Полатово и другаде. Сеенето се извършило в началото на март в добре разорана почва. Топенето ставало в р. Въча, но дружеството проектирало направата на един басейн близо до работилницата, в който да се прекара слабо течаща вода. При тази наредба можело да се изработват годишно до 50 000 кг кълчища, от които можело да се получат 40 000 кг готови изделия за продан.

Дружеството поддържало един майстор, един калфа, един работник, пет души чираци и 20 души нови работници, млади ученици. По своята, макар и млада, организация ръководството на друже­ството мислело да открие едно низше училище по въжарство и конопена култура. Всички ра­ботели, за да осигурят известна печалба на акционерите.

Работилницата произвеждала следните конопени изделия и ги имала на склад: въжета за употреба в земеделието, за превързване на товари (снопи и др.); въжета за приморски и други речни нужди, за употреба при скелета, за закачване на ладии и др.; въжета за домашни нужди; въжета за военни нужди; разни юлари за превързване на коли и топове; широки плетени ремъци; поводи за коне; камшици; изтривалки за пред къщни входове, за файтони и др.

На събранието, проведено на 29.XII.1896 г., присъствали го­ляма част от акционерите и около 100 селяни от околните села: Куртово Конаре, Перущица, Кричим, Ново Село и Полатово, гости от Министерството и учители от Садовското земеделско училище. С това посещение те придали голямо значение на новото дружество, което се нуждаело от подкрепа и известност. След събранието били раздадени още 120 акции и останали още 99 акции за продан. Въжетата, които се произвеждали (якостта им била изпитана в на­шите войскови части), се оказали по-здрави, качествата им във вся­ко отношение били по-високи от вносните. (Такива са сведенията от рапорта.)

В следващите години работата в работилницата се разраства.

В работилницата (фабриката) са работели селяни от селото: Петко Шопов, Георги Вълев, Рангел Ташков и др. Всичко било добре обмислено и организирано. Изпратени били няколко души в чужбина, да усвоят още по-добре начина на обработване на конопа. Производството на конопените изделия продължило до 1906 г., или само 11 год.

Във в. „Мир” пише: „Дейността на Акционерно-индустриалното въжарско дружество „Коноп”, с. Куртово Конаре е прекратена”¹³.

По сведения от Александър П. Александров, внук на Александър Димитров, Дружеството е закрито по финансови причини и заради неразбирателство между акционерите. Постройката на работилницата още е запазена и сега се нарича „Въжарницата”. След като се преустановила въжарската работилница, голямото помещение се използвало за копринарство и бубарство. В него двамата учители Димитър Иванов и Симеон Попов (поп Геор­гиев) отглеждали буби за бубено семе, имали и микроскоп за изсле­дване. Бубеното семе, което произвеждали, било много доброкачест­вено и се търсело навсякъде в страната. Наредили всичко необхо­димо за производство на семе, но след няколко години се отказали да произвеждат бубено семе, докато бубарството в село продължавало да се развива. Много семейства построили специални големи помещения (бубарници), в които хранели бубите. Покрай пътищата, синорите, вадите имало много насаждения от черници, някои останали и до наши дни. Около 1948-1950 г. в ТКЗС ”Ленин” отгледаха много унции буба, като използваха големите помещения на стопанските дворове. Сега голяма част от черничевите дървета са изкоренени, никой не се занимава с бубарство.

3. 
   Пионер на стопанския и техническия прогрес
   

Александър Димитров – дядо Александър, както е известен между по-старите жители на селото, е роден в Куртово Конаре през месец август 1854 г. Той нямал завършено дори и основно образова­ние, но бил природно надарен човек, с развита инициативност и възприемчивост към всичко ново. Той виждал, че със стария, прими­тивен начин на обработване на малкото земя, която имало селото, напредък не може да се постигне. На семеен съвет с баща си и три­мата си братя решили Александър да замине за Букурещ, където да се срещне с големия български родолюбец Евлоги Георгиев и да пои­ска неговия съвет за подобряване поминъка на селото. На 28.ХІІ.1888 г., в най-студеното време, Александър заминал за Пловдив, а оттам – с обикновена каруца до Карлово, Казанлък, през Шипка за Габрово, Бяла и Русе. При Шипка едва не замръзнал. Ми­нал Дунава по леда и в Гюргево се качил на влак за Букурещ. Пристигнал там на 5.І.1889 г., поискал да се види с Евлоги Георгиев. На следващия ден, като близък гост от Пловдивския край, Александър Димитров бил приет и направил своя доклад.

Евлоги Георгиев посъветвал своя гост да отиде във Виена при братя Паница и с тяхно съдействие да купи една парна мелница, която да инсталира в Новозагорско, където мелниците били стари и примитивни. Снабдил се дядо Александър с препоръка и средства и заминал за Виена. Направил покупката и след дълги премеждия по пътя, през 1889 г. мелницата била построена в Новозагорско. Заработила усилено. Към нея се стичали от близо и далеч, но завистта на мелничарите от околността не била малка. Един ден, през 1890 г., новата мелница била опожарена до основи.

С разбити надежди, но все още несломен, Александър отново отива при Евлоги Георгиев. Сега вече дядо Евлоги, според думите му, го приел и изпратил в неговите зеленчукови градини. Посъветвал го да възприеме обработката на скъпите зеленчукови култури, за които имало благоприятни условия за развитие в селото (землището му се напоявало от р. Въча и р. Стара река). За тази цел, пак по съветите на Евлоги Георгиев, той отишъл в Унгария, където видял обработката на червения пипер в Сегет и други градове. Завърнал се в Куртово Конаре обогатен с опит и познания. Една от дъщерите му разправяла на децата си, че когато се завърнал от Унгария, баща й донесъл няколко пиперки, изчистил семките им и на пролет ги засял в една леха. От този пипер Александър Димитров разпространил в селото и околните села пипера за промишлена обработка.

Неговият буден дух и любознателност го завели и в Цариград, където имало зимни парници за ранни домати, и той успял да вземе семена. Когато се завърнал, научил селяните да ги отглеждат. Целта му била производството на домати да стане поминък на населението. Тези ранни домати много години в селото ги наричали „цариградски домати”. Това станало около 1892 -1893 г.

Още през 1896 г., когато на много места в страната тази култура не била позната, куртовци продавали своите ранни домати в Со­фия, Пловдив и другаде. А устройството на парниците от онова вре­ме, наречено „куртовско устройство”, дълго време не загубило значението си.

В семейството на Александър П. Алескандров, внук на Ал. Димитров, се разправя следният случай. Когато дядо Александър бил в Сегет, поискал да разгледа една мелница за мелене на червен пипер. Собственикът не му разрешил да влезе вътре. Стоял, обикалял дядо Александър няколко дни, но напразно. Разбрал той, че търсят работници. Веднага се пазарил – пренасял въглища за парния котел. Работил около една седмица, запознал се с устройството на мелницата, научил всичко необходимо и поискал да напусне работа. Собственикът тогава разбрал каква грешка е допуснал и казал, че досега не бил лъган така. Намерил се бил един селянин от България с потури да го надхитри. За награда той решил да го заведе на театър.

Минавайки през Сърбия, Александър Димитров видял как се обработва конопът, една много ценна култура за нашето селско стопанство. Всичко, което научил, започнал да прилага. Налагало му се да се съветва с дядо Евлоги, който в писмата си се подписвал така: „Важ усердни Евлоги”. През май 1894 год. паднал от власт Стамболов и Александър Димитров още на следния ден станал кмет на селото (Дядо Александър бил заговорник против режима на Стамболов). Като кмет не стоял дълго, но през това време успял да прехвърли селото в Пловдивска околия. Отново със свойствената си енергия той се заел с поминъка на насе­лението в селото и в другите села. Възседнал коня си, често пътувал из селата на окръга през всяко време на годината.

Мелницата за червен пипер, която дядо Александър видял в Унгария, приложил тук, като пригодил своята мелница за брашно на мелница за червен пипер. Първият килограм смлян червен пипер в страната е смлян в неговата мелница. Това било някъде около 1894 г. Той въвел индустриалното обработване на червения пипер за търговия. Оттук опитът се предал в цялата страна. Първият износ на млян червен пипер е от Куртово Конаре. През 1896 г. същият този Александър Димитров станал инициатор на основаването на първото акционерно-индустриално дружество „Коноп”. Той е един от основателите на създаденото през 1908 г. в селото „Ново коо­перативно дружество за обща продажба на градинарските произведения”.

При разглеждането на въпроса за изграждане на електроцентралата „Въча” от Окръжния съвет Ал. Димитров направил предложение, подписано от голям брой негови съмишленици – окръ­гът да вземе по-голямо участие в това полезно дело. И действител­но не се излъгал.

Александър Димитров починал през 1928 г. Заслугите му били оце­нени и през 1909 г. той бил награден с орден за гражданска заслуга. Неговата творческа дейност е ярко явление за тогавашната действителност. За него смело може да се каже, че е истински пионер на стопанския и техническия прогрес за селото и за страната.

4. 
   Развитие на кооперативното дело. Кооперация „Сила”
   

Началото си кооперацията води от 1905 година. Ето и самия протокол за нейното основаване:

„Днес, на 3 април 1905 г., подписаните жители на Куртово Конаре, Пловдивска околия, се събрахме в помещението на Куртовоконарското основно училище да обмислим за основаването на една земедел­ска спестовно-заемателна каса. За председател на събранието избрахме учителя Димитър Иванов. В осъзнаване на нуждата от такава каса и всичките онези ползи, които това учреждение ще донесе за нашето нравствено и материално издигане, ние решихме да основем, върху началата на солидарната неограничена отговорност на всички членове, едно кооперативно кредитно дружество под названието „Земеделска спестовно-заемателна каса” в с. Куртово Конаре. Председателят прочете приготвения по-рано устав, който разисквахме член по член и който напълно при­ехме, тъй както е приложен при настоящия протокол и подписан от нас. Избра се управителен съвет”.

След горния текст следват подписите на 23-та учредители, В устава залегнали задачи и цели, заложени в общия примерен устав за земеделските спестовни кредитни сдружения.

Земеделското спестовно кооперативно дружество в Куртово Конаре през 1907 г. става член-учредител на главния съюз на БЗ кооперации, чийто конгрес се провел на 11,12 и 13.XI.1907 г. в София.

След основаването на кредитното дружество, кооперативната идея започнала да печели последователи. Земеделското стопанско-кооперативно дружество, в изпълнение на чл. 3 ал. IV от устава, инициирало и създало други кооперативни сдружения. В следващите десетилетия тези коопера­тивни сдружения станали четири и обхванали различни сектори от стопанския живот на селото. Някои просъществували по-дълго, други по-кратко.

Като се има предвид, че в управителния съвет на новообразуваните кооперации влизат членове от първото земеделско спестов­но-кредитно дружество, може да се заключи, че появяването на тези кооперации е станало по инициативата и с подкрепата на съ­щото дружество.

Друго, което прави впечатление, е, че още през 1908-1912 г. в дей­ността на земеделското спестовно-заемателно дружество се е об­мислял въпросът за общи доставки и продажби и се стигнало до решението не за учредяване на отдели към кооперацията, както това ставало след 1920 г., а за образуване на специални за целта отделни кооперации, което приложили и на практика.

Разглеждайки въпроса за кооперативното движение в България, Прокопи Киряков, спирайки се на случая с К. Конаре, определя, че селото в това отношение може да се наре­че „Йерусалим на българската кооперация”.

Покрай редовната своя кредитна дейност, кооперацията извърш­вала и общественополезна дейност – отпускала при нужда безлихвен заем с оглед да се подпомогнат добри и работливи хора. Такъв безлихвен заем бил даден без поръчители на Ангел Ми­лушев. Той бил в размер на 400 лв. за довършване на образованието му в Софийския университет.

Работата на Дружеството през Балканската война и Първата све­товна война не спряла и въпреки кредитната дейност, още през 1915 г. Управителният съвет, за да избави кооператорите от спекулантите търговци, решил да закупи 5000 кг син камък и да го раздаде на костуема цена на селяните. Закупени били 220 тона зърнени храни за населението, а също и сол. По-късно доставките на кооперацията се разширили и до инвентарни предмети, които се раздавали само на редовните членове. Тази дейност, по форма кредитна, фактически доставяла предмети, нужни на селяните за селскостопанска дейност. Дружеството, опирайки се на кооперативната со­лидарност, все повече се укрепвало, като засилвало доверието в нея и нейния успех. Това създало благоприятни условия по-късно Дружеството да премине в крупна организация и да изкупува и продава селскостопанските произведения, на първо време само на членовете на кооперацията (дружеството), а по-късно и на други.

През 1918 г. Уставът на дружеството се преработва и на общо събрание на 23.IX. 1919 г. се приема в новия си вид, а названието на дружеството се определя като „Кредитна кооперация „Сила”. От тази дата коопера­цията съществува под това име. В тази си форма през зимата кооперацията раздавала заеми на тютюнопроизводителите, нейни членове, срещу заложен при нея тю­тюн на листа. С това тя ги отървала от безогледната експлоатация на частните фирми и тютюневите комисионери, които използвали тежкото материално състояние на производителите и изкупували тютюна им на ниска цена.

Около 1928-1929 г. в селото започнали да нахлуват капиталите на външнотърговските износни фирми и комисионерският апарат пораснал зна­чително. През 1929 и 1930 г. комисионерите закупили от селяни­те куртовските домати и за първи път в страната осъществили износ за Виена на куртовски домати.

През 1936 г. за първи път се поставя въпросът, как да се опол­зотворят онези домати, които остават, когато няма сигурен па­зар за тях, или негодна стока, за продажба в прясно състояние. На извънредно събрание на 10.V.1935 г. се решило да се построи вакуумна инсталация за преработка на домати в пюре, което щяло да спаси много селяни от загуба. Тази идея била предложена от Асен Къдринов и Димитър Македонски.

През същата година бил осъществен износ от сорта „холански домати” в размер на 122 тона.

През 1938 г. кооперацията закупила доста голямо количество до­мати, ягоди и овощия, и то на по-добра цена. Положението на кооперацията се подобрило значително. Ето какво пише в. ”Воля”: ^„Най-важният стопански институт в селото е кредитната кооперация „Сила”. Неин председател е енергичният агроном Асен Къдринов, а касиер – деловодителят Делчо Ботев. Тя е основана през 1905 год. и брои 100 члена. Нейната стопанска дейност е в областта на об­щите продажби на земеделските произведения. Кооперацията е продала на кооперативни начала за сметка на производителите през годината ягоди 250 000 кг, домати 500 000 кг, грозде 100 000 кг, овощия 100 000 кг, червен пипер 80 000 кг и пр. Тя доставя на своите членове слама за храна на добитъка, за постилка на ягодите, дърва и въглища и др.”¹⁴.

Новият управителен съвет взел решение да се построи хладилник за охлаждане на плодовете за износ. Хладилникът бил бързо пост­роен, през 1939 г., на място от 829 м², подарено от общината. Той е един от първите хладилници в окръга. Така за кооперацията бил решен важен и основен въпрос, което в следващите години щяло да й оси­гурява условия за получаване на приходи от охлаждането на стоки. Работата през периода 1938 – 1941 г. преминавала в изкупуване на ягоди, домати, грозде, ябълки, червен пипер и производство на пулп от ягоди, които се изнасяли чрез градинарската кооперативна централа ОСБЗК и частни фирми. Поради постоянното завишаване количествата на изкупените селскостопански продукти, заемите, искани от БЗВЕ за авансиране на производителите, ежегодно се уве­личавали от 1, 2 до 3 милиона лева. Обмисляйки решението за своята дейност, Управителният съвет с протокол от 15.VIII.1940 г. решил да вземе заем от БЗКБ за построяване на сушил­ня за плодове, зеленчуци и червен пипер. Сушилнята била постро­ена в двора на хладилника на съдружнически начала с Общия съюз на земеделските кооперации.

Хладилникът се предвиждало да се дава под наем и на частни търговци срещу определена такса. В резултат на по-добрата организация при изку­пуването и продажбата, през 1941 г. били заплатени и по-добри цени на производителите, по-високи от средната пазарна цена.

Червеният пипер, който се засаждал масово, се изкупувал за сметка на кооперацията и градинарската централа в София.

През 1943 г., съгласно решението на общото събрание, кооперацията излязла самостоятелно на външния пазар, за която цел БЗКБ отпуснала личен градинарски кредит от 10 милиона лева.

Кооперацията заплащала земеделските произведения на производителите с 1-2 лв. по-скъпо от пазарната цена.

5. 
   Дъскорезна фабрика
   

В края на миналото столетие в землището на Куртово Конаре била построена голяма за времето си дъскорезна фабрика. По писмени данни, останали от Димитър Н. Стоилов, узнаваме, че през 1894 г. Ангел Киселов от София купил от общината празни места близо до баира и започнал строеж на дъскорезна фабрика. Постройката обхващала око­ло 350-400 м ² и около нея имало 50 дка земя.

В дъскорезната имало голям гатер, 5-6 банцига и др. Фабриката започнала да работи през 1898 г. За работниците били построени бараки за жилища. Машините се задвижвали с вода. Река Въча служела за важен транспортен път. По нея ежегодно пътувал хиляди кубически метра дървен материал – трупи, свличани от обширните родопски гори. Трупите спирали в Кричим, изваждали ги от водата и с биволски коли ги извозвали до дъскорезната. Пропуснати трупи от Кричим са били изваждани в Куртово Конаре, във Върбиняка, зад Хаджийските. Пътят за Девин бил прекаран около 1927 г. Дотогава край Въча имало само конска пътека.

Дъскорезната работела целогодишно, добивали дъски, имало 40-50 работници. Фабриката се осветлявала с електричество, получава­но от водна турбина. През 1914/1915 г. главната улица на Курто­во Конаре била осветена от това електричество, дворецът в корията също получавал осветление от тази енергия. Работата про­дължила до 1918/1919 г., когато Акционерното дружество „Кричим” откупило фабриката от Ангел Киселов. Работата се разраснала през 1930-1940 г., създал се малък амбалажен цех. Имало много работници от село: Иван Д. Минчев, Тодор Д. Иванов и др. Около 1940-1944 г. работата почти прекъснала. Трупи от Родопите не се докарвали. Работели само докаран от селяните материал.

Дъскорезната просъществувала с прекъсване около половин век.