Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Всеки, кой­то взе­ма Евангелието на Лука в ръ­це­те си и раз­г­леж­да главата, ко­ято опис­ва про­из­хо­да на Исус в рам­ки­те на пре­диш­ни­те поколения, и без дру­го ще се досети, че на­ме­ре­ни­ето на еван­ге­лис­та Лука съв­па­да с това, ко­ето бе­ше ка­за­но от нас вчера. Вчера ста­ва­ше дума, ако мо­га та­ка да се изразя, за следното: как­то ед­на бо­жес­т­ве­на си­ла тряб­ва­ше да про­ник­не във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Соломоновия Исус, по същия на­чин дру­га бо­жес­т­ве­на си­ла тряб­ва­ше да зав­ла­дее ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза на она­зи личност, ко­ято позна­ва­ме ка­то Ната- новия Исус или Исус от Евангелието на Лука. И в Евангелието на Лука е ка­за­но ясно: та­зи божес­т­ве­на си­ла тряб­ва да бъ­де това, ко­ето представлява, чрез обс- тоятелството, че - за­поч­вай­ки от она­зи еволю­ци­он­на степен, ко­га­то чо­ве­кът все още не бе­ше сля­зъл в пър­ва­та си фи­зи­чес­ка ин­кар­на­ция - през всич­ки по­ко­ле-­

Фак­ти­чес­ки оне­зи Мистерии, ко­ито во­де­ха сво­ите уче­ни­ци по пъ­тя на посве- щението, раз­г­ле­да­но вче­ра от нас ка­то поз­на­ние за ве­ли­ки­те тай­ни на кос­ми­чес­ко­то пространство, ис­ка­ха да из­диг­нат чо­ве­ка над всич­ко земно, или по­-доб­ре казано, над това, в ко­ето той се пре­вър­на след сво­ите зем­ни инкарнации. Те по­уча­ва­ха как чо­ве­кът мо­же да гле­да на света, ко­га­то го въз­п­ри­ема не чрез орга- ните, фор­ми­ра­ни у не­го след лу­ци­фери­чес­ки­те влияния. Как из­г­леж­да Вселена- та за яс­но­виж­да­щия поглед, след ка­то чо­век се ос­во­бо­ди от възприятията, пос­тиг­на­ти чрез фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, след ка­то се ос­во­бо­ди от всичко, ко­ето на­пи­ра към не­го от зем­ния свят? Ето ка­къв бе­ше на пър­во вре­ме го­ле­ми­ят въп­рос пред уче­ни­ци­те на Мистериите. А да не забравяме, че чо­ве­кът се на­ми­ра­ше в по­доб­но състояние, и то по на­пъл­но ес­тес­т­вен начин, още пре­ди зем­ни­те си инкарнации, още пре­ди да се пре­вър­не в „зем­ния Адам", за ко­го­то ни го­во­ри Библията, и осо­бе­но Евангелието на Лука. Следователно, съ­щес­т­ву­ват са­мо две възможности, чрез ко­ито чо­ве­кът мо­же да бъ­де ед­но бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но същество. Едната въз­мож­ност е във вис­ше­то пос­ве­ще­ние на Мистериите; дру­га­та въз­мож­ност е не­осъ­щес­т­ви­ма в се­гаш­на­та сте­пен на Земната ево­лю­ция - тя бе­ше на­ли­це в ед­на от еле­мен­тар­ни­те сте­пе­ни от съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на чо- века: а имен­но пре­ди сли­за­не­то на бо­жес­т­ве­ния чо­век през Лемурийската епо­ха до онова, ко­ето Библията на­ри­ча „зе­мен човек", за­що­то „Адам" оз­на­ча­ва он­зи „зе­мен човек", кой­то е из­гу­бил чис­та­та си бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на при­ро­да и е прив­ля­къл зем­ни еле­мен­ти за из­г­раж­дане­то на сво­ето тяло.

Но ко­га­то опис­ва­ме по­доб­ни процеси, мо­же да ни нап­ра­ви впе­чат­ле­ние и още нещо. А то е, че все пак се из­б­ро­яват са­мо се­дем­де­сет и се­дем по­ко­ле­ния или сте­пе­ни на наследственост. От Евангелието на Матей ня­ко­му би мог­ло да хру- мне, че от Авраам до Христос са из­б­ро­ени са­мо че­ти­ри­де­сет и две поколения, и ако той из­чис­ли годините, ко­ито се па­дат сред­но на ед­но поколение, ще уста-
нови, че те съв­сем не са дос­та­тъчни, за да се стиг­не от Христос до Авраам. Но кой­то би твър­дял това, не­ка да взе­ме под внимание, че в по­-далеч­ни­те епохи, епо­хи­те на пат­ри­ар­си­те пре­ди Соломон и Давид, на ед­но по­ко­ле­ние се по­ла­га­ха мно­го по­вече години, от­кол­ко­то по-късно. Ако ис­ка­ме да при­ве­дем не­ща­та в съ­от­ветс­т­вие с ис­то­ри­чес­ки­те дати, то­га­ва за три по­ко­ле­ния - нап­ри­мер Авраам, Исаак и Яков - ние не би тряб­ва­ло да по­со­чим сред­на­та про­дъл­жи­тел­ност на три днеш­ни поколения, а приб­ли­зи­тел­но един пе­ри­од от око­ло 215 години; нещо, ко­ето се пот­вър­ж­дава и от окул­т­но­то изследване. Фактът, че през оне­зи да­леч­ни епо­хи сред­на­та про­дъл­жи­тел­ност на ед­но по­коле­ние е по-голяма, от­кол­ко­то днес, из­пък­ва още по­-­яс­но при по­ко­ле­ни­ята от Адам до Авраам. При ро­дос­лови­ето след Авраам все­ки мо­же да пресметне, че от­дел­но­то по­ко­ле­ние об­х­ва­ща мно­го по­-п­ро­дъл­жи­те­лен пе­риод от време; знаем, че ко­га­то им се раж­дат синове, пат­ри­ар­си­те Авраам, Исаак и Яков ви­на­ги се на­ми­рат в ед­на твър­де нап­ред­на­ла възраст. И ако днес ед­но по­ко­ле­ние об­х­ва­ща сред­но 33 години, то онези, ко­ито са пи­са­ли Евангелието на Матей, с пра­во са прес­мя­та­ли за ед­но по­ко­ле­ние по 75 до 80, а и по­ве­че години. Не ка да подчертаем: родословието, с ко­ето за­поч­ва Евангелието на Матей, т.е. ве­ри­га­та от Авраам до Христос е със­та­ве­на от от­дел­ни чо­веш­ки личности. Обаче то­ва да­леч не е така, ко­га­то - ве­че с по­мощ­та на Евангелието от Лука - прос­ле­дя­ва­ме ро­дос­ло­ви­ето пре­ди Авраам. Сега се на­ла­га да при­пом­ним нещо, ко­ето е на­пъл­но вярно, въпре­ки че то мо­же да се сто­ри на­пъл­но не­ве­ро­ят­но за ма­те­ри­алис­тич­ни­те пред­с­та­ви на днеш­ни­те хора.

Това, ко­ето днес на­ри­ча­ме на­ша памет, или спо­мен за не­из­мен­ни­те ка­чес­т­ва на на­ша­та вът­реш­на същност, при нор­мал­ни­те хо­ра то се прос­ти­ра са­мо до пър­ви­те дет­с­ки години. Когато съв­ре­мен­ни­ят чо­век прос­ле­дя­ва своя живот, той от- крива, че на оп­ре­де­ле­но мяс­то спо­ме­ни­те прекъсват; един ще си при­пом­ни по­ве­че от своето детство, друг - по-малко. Обаче, ка­то цяло, на­ша­та днеш­на па­мет е зат­во­ре­на в гра­ни­ци­те на ин­ди­ви­ду­ал­ния ли­чен живот, въп­ре­ки че не об­х­ва­ща це­лия ли­чен жи­вот до де­ня на раждането. Ако раз­мис­лим вър­ху ха­рак­те­ра на ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва и вър­ху осо­бе­нос­ти­те на чо­веш­ко­то съз­на­ние от ми­на­ли­те времена, ако - раз­г­леж­дай­ки ця­ла­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то - си при­пом­ним оно­ва древ­но ясновидство, ко­ето през оне­зи вре­ме­на бе­ше ед­но на­пъл­но нор­мал­но със­то­яние на чо­веш­ко­то съзнание, то­га­ва не би тряб­ва­ло да се учудваме, че при те­зи срав­ни­телно не мно­го от­да­ле­че­ни вре­ме­на - как­то то­ва се пот­вър­ж­да­ва от ду­хов­но­-на­уч­но­то из­с­лед­ва­не - съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду чо­веш­ко­то съз­на­ние и чо­веш­ка­та па­мет са би­ли дос­та по­-раз­лич­ни от­кол­ко­то са те днес.

Следователно, ако се пре­не­сем зад оне­зи времена, ко­ито Библията свър­з­ва с Авраам, ние ще установим, че ця­лата ду­шев­на структура, ця­ла­та ду­шев­на ор­га­ни­за­ция на чо­ве­ка е би­ла съв­сем друга, в срав­не­ние с днешната, и това се от­на­ся осо­бе­но за паметта. И ако се пре­не­сем още по­-на­зад в миналото, и стиг­нем до Атлантската епоха, ние тряб­ва да заявим: Тогава па­мет­та бе­ше ко­рен­но разли-
чна. Преди всичко, тя об­х­ва­ща­ше не само, как­то днес, лич­ни­те из­жи­вя­ва­ния в рам­ки­те на от­дел­ния чо­веш­ки живот, но про­ник­ва­ше и зад раждането, раз­п­рос­ти­райки се вър­ху из­жи­вя­ва­ни­ята на бащата, дя­до­то и т.н. Паметта бе­ше ка­то нещо, ко­ето чрез кръв­та се но­се­ше през по­ко­ле­ни­ята и ед­ва по­-къс­но тя се сви, ог­ра­ни­ча­вай­ки се в рам­ки­те на ин­ди­ви­ду­ал­ния чо­веш­ки живот.

И ко­га­то в древ­нос­т­та ста­ва­ше ду­ма за упот­ре­ба на ед­но или дру­го име - по на­ча­ло да­ва­не­то на име­на в древ­нос­т­та би изис­к­ва­ло днес ед­но спе­ци­ал­но из­с­лед­ва­не -, то­га­ва под ед­но та­ко­ва име тряб­ва да се раз­би­ра не­що ко­рен­но раз­лич­но от това, ко­ето то оз­на­ча­ва за днеш­ни­те хора. Всичко, ко­ето твър­ди офи­ци­ал­на­та филология, е пъл­но дилетантство. В древ­нос­т­та упот­ре­ба­та на име­на­та бе­ше не­що съв­сем различно. Тогавашните хо­ра изоб­що не биха мог­ли да стиг­нат до представата, че не­ща­та и съ­щес­т­ва­та мо­гат да бъ­дат на­зо­ва­ва­ни по един тол­ко­ва по­върхнос­тен начин, как­то то­ва ста­ва днес. В древ­нос­т­та име­то бе­ше не­що мо­гъ­що и субстанциално; то бе­ше дъл­бо­ко свър­за­но с вът­реш­на­та същ­ност на не­ща­та и съществата, и из­ра­зя­ва­ше тях­на­та при­ро­да с по­мощ­та на звуци. Името бе­ше един не­пос­ред­с­т­вен от­з­вук на та­зи вът­реш­на същност, на та­зи вът­реш­на природа. За те­зи не­ща наша­та съв­ре­мен­на епо­ха прос­то не мо­же да има ни­как­во понятие, за­що­то в про­ти­вен слу­чай не би­ха въз­ник­на­ли кни­ги ка­то „Критика на езика" от Фритц Маутнер, ко­ято се по­зо­ва­ва по за­бе­ле­жи­те­лен на­чин на всич­ки по­-но­ви изследвания, на всич­ки кри­тич­ни сту­дии от пос­лед­ни­те години, оба­че не взе­ма под вни­ма­ние един­с­т­ве­но онова, ко­ето бе­ше на­й-­съ­щес­т­ве­но за ези­ка в древ­ни­те времена.

През древ­нос­т­та име­то изоб­що не се упот­ре­бя­ва­ше по от­но­ше­ние на от­дел­ния чо­век в не­го­вия ли­чен жи­во­т, а за обоз­на­ча­ва­не на онова, ко­ето е за­па­зе­но в ко­лек­тив­на­та памет, та­ка че ед­но име се упот­ре­бя­ва­ше дотогава, до­ка­то про­дъл­жа­ва­ше споменът. Например, Ной не е един от­де­лен човек; име­то Ной означа- ва, че пър­во­на­чално да­ден чо­век си спом­ня своя соб­с­т­вен живот, ка­то в съ­що­то вре­ме - об­х­ва­щай­ки пе­ри­оди пре­ди раж­дане­то - той си спом­ня жи­во­та на своя баща, на своя дя­до и т.н. до тогава, до­ка­то се из­чер­пят па­ме­то­ви­те сили. На хо­ра­та се да­ва­ше ед­но и съ­що име дотогава, до­ка­то бя­ха на­ли­це ниш­ки­те на спо- мена. Ето за­що име на ка­то Адам, Сет или Енох са об­х­ва­ща­ли тол­ко­ва лично- сти, кол­ко­то е би­ло въз­мож­но да по­пад­нат в пе­ри­метъ­ра на рет­рос­пек­тив­ния спомен. Следователно, ко­га­то в ста­ри­те хро­ни­ки се казва, че ня­кой се на­ри­ча Енох, то­ва би тряб­ва­ло да означава: В съ­от­вет­на­та личност, явя­ва­ща се ка­то син на да­ден човек, но­сещ дру­го име, въз­ник­ва ед­на но­ва па­ме­то­ва нишка; в слу­чая та­зи лич­ност ве­че не си спом­ня сво­ите предшественици. Обаче та­зи но­ва па­ме­то­ва ниш­ка да­леч не пре­къс­ва със смър­т­та на „първия" Енох, а се пре­да­ва от ба­ща на син, внук и т.н., до­ка­то от­но­во въз­ник­не ед­на на­пъл­но но­ва па­ме­то­ва нишка. И до­кол­ко­то та­зи па­ме­то­ва нишка про­дъл­жа­ва във времето, до­тол­ко­ва се за­паз­ва и упот­ре­ба­та на съ­от­вет­но­то име. Следователно, ко­га­то в ро­дос­лов-­

но­то дър­во срещнем, примерно, име­то Адам, то об­х­ва­ща не една, а мно­го лич- ности.

Евангелието на Лука, естествено, упот­ре­бя­ва име­на­та тък­мо в то­зи смисъл. Ето как­во ис­ка да ка­же то: Ние тряб­ва да прос­ле­дим оно­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но Същество, ко­ето се по­то­пи в Аза и в ас­т­рал­но­то тя­ло на Ната­но­вия Исус до он­зи да­ле­чен момент, ко­га­то чо­ве­кът за пръв път вле­зе в по­ре­ди­ца­та на сво­ите ин­кар­нации. И така, в Евангелието на Лука, пър­во­на­чал­но ние сме из­п­ра­ве­ни пред име­на­та на от­дел­ни личности. Обаче из­ди­гай­ки се над Авраам, ние сти­га­ме до времето, ко­га­то па­мет­та е има­ла по­-го­ля­ма про­дъл­жи­тел­ност и е об­х­ва­ща­ла - та­ка да се каже, под фор­ма­та на един общ Аз - лич­нос­ти от ня­кол­ко поколения, ко­ито всъщност са би­ли обоз­на­ча­ва­ни с ед­но и съ­що име.

И се­га Вие разбирате: Всъщност оне­зи 77 имена, ко­ито Евангелието на Лука изброява, об­х­ва­щат мно­го по­-п­ро­дъл­жи­тел­ни пе­ри­оди от време, вклю­чи­тел­но и он­зи момент, ко­га­то бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та същ­ност на чо­ве­ка се ин­кар­ни­ра за пръв път в ед­но фи­зи­чес­ко­-се­тив­но чо­веш­ко тяло. Другото, ко­ето се­га тряб­ва да изтъкнем, се свеж­да до следното: Онзи, кой­то след 77 сте­пе­ни пос­ти­га­ше в Мистериите ду­шев­но пре­чис­т­ва не от всичко, с ко­ето чо­ве­чес­т­во­то е би­ло на­то­ва­ре­но в хо­да на Земната еволюция, се из­ди­га­ше до оно­ва състояние, ко­ето днес е въз­мож­но са­мо тогава, ко­га­то чо­век се ос­во­бож­да­ва от тя­ло­то и мо­же да жи­вее в ас­т­рално­то тя­ло и в Аза. Сега ве­че той мо­же да се раз­лее над всич­ко онова, от ко­ето е въз­ник­на­ла са­ма­та Земя, над це­лия Космос, над ця­ла­та кос­ми­чес­ка система. Ето как­во тряб­ва­ше да се случи. И то­га­ва той се приб­лижа­ва до она­зи сила, ко­ято нав­ле­зе в ас­т­рал­но­то тя­ло и в Аза на Натановия Исус.

В ли­це­то на Натановия Исус тряб­ва­ше да бъ­де по­со­че­но онова, ко­ето чо­ве­кът има не от земните, а от не­бесни­те източници. И така, Евангелието на Лука ни опис­ва бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то Същество, ко­ето е про­ник­на­ло в ас­т­рал­но­то тя­ло и в Аза на Натановия Исус. Докато Евангелието на Матей ни опис­ва она­зи бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на сила, ко­ято от ед­на стра­на по­раж­да у Авраам вът­реш­ния ор­ган на съз­на­ни­ето за Яхве; ма­кар че от дру­га стра­на тя е съ­ща­та сила, ко­ято в про­дъл­же­ние на 42 по­ко­ле­ния под­гот­вя ед­на стро­го оп­ре­де­ле­на наслед­с­т­ве­на ли­ния в рам­ки­те на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло.

Още вче­ра аз споменах: ученията, за­лег­на­ли в ос­но­ва­та на Матеевото Еванге- лие и по­-точ­но обяс­не­ни­ята за Исус от Назарет и за про­из­хо­да на не­го­ва­та кръв, бя­ха кул­ти­ви­ра­ни в оне­зи об­щ­нос­ти на есеи и терапевти, за ко­ито ве­че ста­на дума, а всред тях ка­то един ве­лик Учител се под­ви­за­ва­ше Йешуа бен Пандира - личността, ко­ято под­гот­ви епо­ха­та на Христос Исус. Той ус­пя да под­гот­ви не­кол­ци­на от сво­ите ученици, ка­то им раз­к­ри следното: след из­ти­ча­не­то на оп­ре­де­лен пе­ри­од от време, а имен­но 42 по­ко­ле­ния след Авраам, ев­рейски­ят на­род ще бъ­де нап­ред­нал до та­ка­ва степен, че ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра ще мо­же да се ин­карни­ра в един от по­том­ци­те на Авраамовата линия, в един от по­том­ци­те на Соломоновата ли­ния на Давидовия дом. Тези не­ща бя­ха из­вес­т­ни

Ние ве­че спо­ме­нах­ме за не­обик­но­ве­ния път, по кой­то пър­во­на­чал­но тръг­на она­зи чо­веш­ка индивидуалност, ко­ято се ин­кар­ни­ра в кръвта, чий­то със­тав ни опи- с­ва Евангелието на Матей. Ние знаем: ве­ли­ки­ят Учител, поз­нат под име­то Зара- тустра или Зороастер, про­по­вяд­ва­ше в из­точ­ния свят оне­зи неща, за ко­ито сме го­во­ри ли многократно; имен­но те бя­ха съ­щин­с­ко­то ос­но­ва­ние за не­го­ва­та ин- карнация. Знаем още, че той под­готви ця­ла­та еги­пет­с­ка кул­ту­ра на Хермес, ка­то за та­зи цел по­жер­т­ву­ва сво­ето ас­т­рал­но тяло, ко­ето пос­ле беше при­ето от Хер- мес. Знаем също, че той по­жер­т­ву­ва и сво­ето то­га­ваш­но етер­но тяло, ко­ето бе­ше пред­назна­че­но за Мойсей, и че Мойсей осъ­щес­т­ви кул­тур­на­та си ми­сия чрез етер­но­то тя­ло на Заратустра. Самият Заратустра мо­жа да се ин­кар­ни­ра по­-на­та­тък в дру­ги ас­т­рал­ни и етер­ни тела. Особено ин­те­рес­на за нас е Заратустровата ин­кар­на­ция през шес­то­то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене ка­то Заратас или Назаратос, жи­вял в древ­на Халдея, къ­де­то не­го­ви уче­ни­ци са би­ли хал­дейс­ки­те мъд­ре­ци и маги, как­то и на­й-­за­бе­ле­жи­телни­те ев­рейс­ки окул­т­ни уче­ни­ци по вре­ме на Вавилонското пленничество. За хал­дейс­ки­те окул­т­ни шко­ли след­ва­щи­те шест сто­ле­тия бя­ха на­си­те­ни с тра­ди­ци­ите и ритуалите, про­из­ли­за­щи от Заратустровата ин­карна­ция в ли­це­то на Заратас или Назаратос. Ето за­що по­ко­ле­ния на­ред от халдейски, вавилонски, аси­рийс­ки и дру­ги окул­т­ни ученици, оби­та­ва­щи зе­ми­те на Азия, по­чи­та­ха в на­й-­вис­ша сте­пен име­то на то­зи ве­лик свой учител, Заратустра, в ли­це­то на се­гаш­на­та му ин­кар­на­ция ка­то Заратас или Назаратос. И пре­из­пъл­не­ни с копнеж те очак­ва­ха след­ва­ща­та ин­кар­на­ция на своя ве­лик учи­тел и предводител, по­не­же те знаеха, че след шестсто­тин го­ди­ни той от­но­во ще се появи. Тайната на не­го­во­то пов­тор­но ид­ва­не им бе­ше доб­ре известна; у тях тя просветваше, та­ка да се каже, ка­то светлина, ид­ва­ща от бъде- щето.

И ко­га­то вре­ме­то настъпи, ко­га­то кръв­та за но­ва­та ин­кар­на­ция на Заратустра бе­ше на­пъл­но готова, то­га­ва три­ма­та пратеници, три­ма­та мъд­ре­ци по­еха по своя път от изток. Те доб­ре знаеха, че име­то на са­мия Заратустра ще ги от­ве­де ка­то пъ­те­вод­на звез­да до мяс­то­то на не­го­ва­та реинкарнация. Самият Заратустра бе­ше този, кой­то от­ве­де три­ма­та мъд­ре­ци до род­но­то мяс­то на Исус от Еван- гелието на Матей.

Дори с по­мощ­та на уни­вер­си­тет­с­ка­та фи­ло­ло­гия мо­же да се докаже, че в дейс­т­ви­тел­ност през древ­ни­те епо­хи ду­ма­та „звезда" е би­ла упот­ре­бя­ва­на за на­име­но­ва­ние на ед­на или дру­га личност.

Не са­мо окул­т­но­то из­с­лед­ва­не потвърждава, че на вре­ме­то три­ма­та мъд­ре­ци са тръг­на­ли след звез­да­та Зороастер, след „злат­на­та звезда" Зороастер, кой­то тряб­ва­ше да ги от­ве­де до мяс­то­то на сво­ята реинкранация; но и са­ма­та упот­ре­ба на ду­ма­та „звезда" - как­то посочих, то­зи факт мо­же да се до­ка­же и фи­ло­ло­ги­чес­ки - подсказва, че зад пъ­те­вод­на­та звез­да след­ва да виж­да­ме са­мия Заратустра.

Следователно, шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то летоброене, из­точ­ни­те мъд­ре­ци бя­ха свър­за­ни по ня­ка­къв на­чин с она­зи индивидуалност, ко­ято се ин­кар­ни­ра ка­то Исус от Евангелието на Матей. Мъдреците тръг­на­ха след са­мия Заратустра; те вър­вя­ха по не­го­ви­те следи. Ако мо­га та­ка да се изразя, шес­т­ви­ето на Заратустра ув­ле­че мъд­ре­ци­те и ги от­ве­де от тех­ни­те източни, хал­дейс­ки Мистерии, към Палестина, къ­де­то Заратустра под­гот­вяше сво­ята след­ва­ща инкарнация.

Тайната, от­на­ся­ща се до бъ­де­ща­та ин­кар­на­ция на Заратустра, на Заратас или Назаратос, не бе­ше чуж­да на хал­дейс­ки­те Мистерии. Обаче есеите, из­ди­га­щи се по съ­от­вет­ни­те че­ти­ри­де­сет и две степени, го­во­ре­ха и за още нещо: за тайн­с­т­ве­на­та кръв на ев­рейс­кия на­род ко­ято в под­хо­дя­щия мо­мент тряб­ва­ше да пос­лу­жи за но­во­то тя­ло на Заратустра. Следователно, има­ше два ви­да хора, ко­ито зна­еха не­що за тай­на­та на Исус от Евангелието на Матей. От стра­на на Зарату- стра, хал­дейс­ки­те пос­ве­те­ни очак­ва­ха она­зи индивидуалност, която тряб­ва­ше да се ин­кар­ни­ра в ев­рейс­ка­та кръв; от по­-външ­на­та страна, от стра­на на тялото, за та­зи тай­на зна­еха имен­но есеите. И така, на­ли­це бе­ше ед­но учение, под­дър­жа­но по­ве­че от сто го­ди­ни в сре­ди­те на есеите: уче­ни­ето за пред­с­то­ящо­то раж­да­не на Исус от Евангелието на Матей, на он­зи Исус, кой­то тряб­ва­ше да из­пъл­ни не са­мо всич­ки условия, за ко­ито говорих, но и дру­ги условия, ко­ито бих­ме мог­ли да оха­рак­те­ри­зира­ме по след­ния начин.

След про­дъл­жи­тел­но ду­шев­но обу­че­ние в хо­да на 42 степени, есе­ецът се из- дигаше, та­ка да се каже, до там, че мо­же­ше да виж­да тай­ни­те на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Онзи, кой­то тряб­ва­ше да се роди, да се ин­карни­ра в та­зи кръв, се спус­ка отгоре; той ве­че раз­по­ла­га с качествата, ко­ито есе­ите при­до­би­ват в ре­зул­тат на теж­ки­те и про­дъл­жи­тел­ни изпитания, ми­на­вай­ки през съ­от­вет­ни­те че­ти­ри­де­сет и две степени. За този, кой­то слизаше, бих­ме мог­ли да заявим: Той пред­ва­ри­тел­но но­си у се­бе си предпоставките, нуж­ни за из­г­раж­да­не на не­об­хо­ди­ми­те качества. Те се раж­да­ха с него, каз­ва­ха есеите. Обаче това, ко­ето се прак­ти­ку­ва­ше в есейс­ките общности, бе­ше всъщ­ност про­дъл­же­ни­ето на един вид окул­т­но обучение, ко­ето от­к­рай вре­ме съ­щес­т­ву­ваше всред еврейството.

Всред ев­рейс­т­во­то ви­на­ги е съ­щес­т­ву­ва­ло това, ко­ето се на­ри­ча „назирейство". То се със­то­еше в това, че от дел­ни хо­ра - още пре­ди въз­ник­ва­не­то на об­щ­нос­ти от те­ра­пев­ти и есеи - при­ла­га­ха вър­ху се­бе си стро­го оп­ре­де­ле­ни ме­то­ди за ду­шев­но и те­лес­но развитие. Именно на­зи­ре­ите при­ла­га­ха един метод, включ­ващ
стро­га диета, кой­то до­ри и днес в из­вес­тен сми­съл би бил полезен, ако да­ден чо­век ис­ка да нап­ред­не в сво­ето ду­шев­но раз­ви­тие по-бързо, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но при обик­но­ве­ни условия. Те на­пъл­но се въз­дър­жа­ха от ме­со­яд­с­т­во и ал­ко­хол­ни питиета. По то­зи на­чин те пос­ти­га­ха из­вес­т­но олекотяване, по­не­же ме­со­яд­с­т­во­то всъщ­ност е ед­на преч­ка за ду­хов­ни­те стре­ме­жи на човека. Фактиче- ски не­ща­та сто­ят та­ка - и тук съв­сем не ста­ва ду­ма за ня­как­ва про­па­ган­да на ве­ге­та­ри­ан­с­т­во­то -, че въз­дър­жа­не­то от ме­со­яд­с­т­во на­ис­ти­на оле­ко­тява це­лия чо- век. Отхвърляйки ме­со­то от сво­ята храна, чо­век ста­ва ду­шев­но си­лен и пре­одо­ля­ва мно­го по­-­енер­гич­но оне­зи пре­пятс­т­вия и пречки, ко­ито се ко­ре­нят във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Той ста­ва мно­го по-издържлив, естествено, не са­мо по­ра­ди факта, че се въз­дър­жа от месоядство, а на­й-­ве­че по­ра­ди об­с­то­ятелст- вото, че е ста­нал ду­шев­но силен. Ако са­мо се въз­дър­жа от месоядство, той про­ме­ня един­с­т­ве­но сво­ето физи­чес­ко тяло; и ако лип­с­ва това, ко­ето тряб­ва да се по­яви от стра­на на душата, то­га­ва въз­дър­жа­не­то от ме­со прос­то ня­ма ни­ка­къв смисъл.

Да, на­зи­рейс­т­во­то дейс­т­ви­тел­но е съществувало. Но есе­ите го продължават, и то в ед­на мно­го по­-с­т­ро­га форма, осо­бе­но що се от­на­ся до предписанията, ма­кар че те при­ба­ви­ха и дру­ги неща. Те въз­п­ри­еха всичко, за ко­ето го­во­рих вче­ра и завчера, но на­й-­ве­че се въз­дър­жа­ха от месоядство. По то­зи на­чин ня­кои хо­ра срав­нител­но бър­зо се на­уча­ва­ха да раз­ши­ря­ват ди­апа­зо­на на сво­ите спо­ме­ни и да надзърват, та­ка да се каже, над съ­от­вет­ни­те че­ти­ри­де­сет и две сте­пе­ни в тай­ни­те на хро­ни­ка­та Акаша*21. Те се прев­ръ­ща­ха в един вид присадки, ко­ито удъл­жа­ва­ха жи­во­та на дървото. Те не бя­ха ве­че не­що от­де­л­но от дър­во­то на чо- вечеството, се­га те усе­ща­ха нишките, ко­ито ги свър­з­ва­ха с ос­та­на­ло­то човечест- во. Те бя­ха не­що раз­лич­но от другите, ко­ито се от­къс­ва­ха от ство­ла на дър­во­то и чи­ято па­мет се ог­ра­ни­ча­ва­ше са­мо в рам­ки­те на от­дел­на­та личност. Всред есейс­ки­те об­щ­нос­ти та­ки­ва хо­ра бя­ха на­ри­ча­ни с ед­на дума, близ­ка по зна­че­ние до „жи­ва­та клонка", за раз­ли­ка от „от­ря­за­на­та клонка". Тези хо­ра усе­ща­ха се­бе си вът­ре в жи­ва­та ве­ри­га на поколенията; те не се усе­ща­ха ка­то от­ря­за­ни от об­що­то дър­во на човечеството. Тези пос­ле­до­ва­те­ли на есеите, ко­ито бя­ха пре­ми­на ли през че­ти­ри­де­сет и две­те степени, се на­ри­ча­ха „нецери".

Един от вер­ни­те и из­тък­на­ти уче­ни­ци на не­це­ри­те бе­ше този, кой­то вче­ра оп­ре­де­лих ка­то те­хен учител, а имен­но Исус, син на Пандира. Защото то­зи Йешуа бен Пандира, кой­то е доб­ре поз­нат на окултистите, имаше пе­ти­ма ученици, все­ки от ко­ито след­ва­ше ед­но стро­го оп­ре­де­ле­но нап­рав­ле­ние от об­що­то уче­ние на Йешуа бен Пандира. Тези пе­ти­ма уче­ни­ци на Йешуа бен Пандира но­се­ха след­ни­те имена: Матай, Накай, трети­ят уче­ник - по­не­же бе­ше осо­бе­но бли­зък до не­це­ри­те се каз­ва­ше Нецер, и ос­та­на­ли­те - Бони и Тона. Тези уче­ни­ци или апос­то­ли на Йешуа бен Пандира, кой­то през пър­во­то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене за­гина от мъ­че­ни­чес­ка смърт по­ра­ди об­ви­не­ние в ерес и богохулство, до­раз­ви­ха в пет раз­лич­ни нап­рав­ле­ния него­во­то ве­ли­ко и все­об­х­ват­но учение.
Както по­каз­ва ду­хов­но­-на­уч­но­то изследване, след смър­т­та на Йешуа бен Пандира, в ли­це­то на уче­ни­ка Матай си­лен тла­сък по­лу­чи учението, тре­ти­ра­що под­го­тов­ка­та на кръв­та за ид­ва­щия Исус от Матеевото Евангелие. А уче­ни­ето за вът­реш­на­та ду­шев­на организация, ко­ето е свър­за­но със ста­ро­то назирейство, бе­ше про­дъл­же­но от дру­гия го­лям уче­ник на Йешуа бен Пандира, от Нецер. Нецер бе­ше пре­доп­ре­де­лен да ос­но­ве ед­на мал­ка колония. В Палестина съ­щес­т­ву­ва­ха мно­жес­т­во та­ки­ва ко­ло­нии и вся­ка ед­на от тях по­ла­га­ше гри­жи за от­де­лен клон на есейството. Последователите на Нецер бя­ха гру­пи­ра­ни на­й-­ве­че в ед­на тайн­с­т­ве­на колония, раз­по­ло­же­на око­ло мястото, ко­ето по­-къс­но Библията на­ре­че с име­то Назарет. Там в Назарет, или Нецерет, уче­ни­кът на Йешуа бен Пандира ос­но­ва ед­на колония, чи­ито чле­но­ве живе­еха в стро­га тайна; те под­дър­жа­ха ду­ха на ста­ро­то назирейство. С ог­лед на процесите, за ко­ито ще го­во­ря допълнително, за Исус от Евангелието на Матей - след бяг­с­т­во­то в Египет и след зав­ръ­ща­не­то от­там - ня­маше по­-под­хо­дя­ща ат­мос­фе­ра от та­зи на назирей- ството. За то­ва за­гат­ват и ду­ми­те от Евангелието на Матей, ко­ито опис­ват зав­ръ­ща­не­то от Египет и за­сел­ва­не­то в Назарет, „за да се сбъд­не ре­че­но­то чрез пророците, че ще се на­ре­че назарей" (Матей 2, 23). В пос­лед­с­т­вие то­зи факт ще бъ­де пре­веж­дан по все­въз­мож­ни на­чи­ни ,по­не­же пре­во­да­чи­те не са би­ли на­яс­но с не­го­вия ис­тин­с­ки смисъл. Тук ста­ва ду­ма за ед­на ко­ло­ния от есеи, всред ко­ито из­рас­на Исус.

Сега обаче, пре­ди да се впус­нем в дру­ги­те подробности, а имен­но връз­ки­те с Исус от Евангелието на Лука, не­ка да спрем вни­ма­ни­ето си вър­ху ня­кои ос­нов­ни мо­мен­ти от жи­во­та на Исус от Евангелието на Матей. Всичко, ко­ето пър­во­на­чал­но опис­ва Евангелието на Матей, ни от­веж­да на­зад към тайните, ко­ито Йешуа бен Пандира про­по­вяд­ва всред есеите, за да ги по­ве­ри пос­ле в ръ­це­те на своя уче­ник Матай. Още пър­ви­те за­гадки от Евангелието на Матей ни на­соч­ват към въп­рос­ния уче­ник Матай. А чрез всичко, ко­ето - та­ка да се ка­же - ид­ва от та­зи страна, ко­ято Евангелието на Матей описва, мо­жа­ха да бъ­дат под­гот­ве­ни фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Матеевия Исус, ка­то ес­тес­т­ве­но се подразбира, че в рам­ки­те на че­ти­ри­де­сет и две по­ко­ления ста­ва ду­ма съ­що и за вли­яния вър­ху ас­т­рал­но­то тяло. Но въп­ре­ки на­ши­те твърдения, че през пър­ви­те чети­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния се усъ­вър­шен­с­т­ву­ва фи­зи­чес­ко­то тяло, през вто­ри­те че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния - етерно­то тяло, а през тре­ти­те че­ти­ри­на­де­сет по­ко­ле­ния след Вавилонското плен­ни­чес­т­во - ас­т­рал­но­то тяло, след­ва да сме наясно: всич­ко онова, ко­ето бе­ше пра­вил­но под­гот­ве­но по то­зи на­чин за Заратустра, мо­же­ше да му пос­лу­жи са­мо що се от­на­ся до фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на та­зи мо­гъ­ща индивидуалност.

Припомнете си, как аз мно­гок­рат­но съм опис­вал пред Вас, че в ин­ди­ви­ду­ал­но­то си раз­ви­тие от раж­да­не­то до сед­ма­та го­ди­на чо­ве­кът раз­ви­ва пре­дим­но фи­зи­чес­ко­то тяло, през след­ва­щи­те се­дем години, т.е. от смяна­та на зъ­би­те до по­ло­ва­та зре­лост той раз­ви­ва пре­дим­но етер­но­то тяло, и ед­ва пос­ле ид­ва ред за сво-­
бод­ното раз­г­ръ­ща­не на ас­т­рал­но­то тяло. И така, из­г­раж­да­не­то на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло за но­ва­та ин­карна­ция на Заратустра тряб­ва­ше да при­вър­ши в она­зи етер­но­-фи­зи­чес­ка организация, ко­ято бе­ше под­гот­ве­на в рам­ки­те на нас­лед­с­т­ве­на­та линия, за­поч­ва­ща с Авраам. Обаче след ка­то Заратустра стиг­на до край­на­та точ­ка на развитие, имам пред­вид раз­ви­ти­ето на етер­но­то тяло, ока­за се че това, ко­ето е под­гот­ве­но за него, е ве­че недостатъчно, и той тряб­ва­ше да прис­тъ­пи към раз­ви­ти­ето на ас­т­рал­но­то тяло. И то­га­ва нас­тъп­ва оно­ва чуд­но и ве­ли­чес­т­ве­но събитие, без раз­би­ра­не­то на ко­ето ние изоб­що не сме в със­то­яние да про­никнем в Мистерията на Христос Исус. До два­на­де­се­та­та си го­ди­на Зарату- стровата ин­ди­ви­ду­ал­ност жи­вя във физи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Исус от Евангелието на Матей; за­що­то при та­зи индивидуалност, а от­час­ти и по­ра­ди кли­ма­тич­ни­те особености, периодът, за кой­то в на­ши­те ге­ог­раф­с­ки об­лас­ти са нуж­ни четиринадесет, пет­на­де­сет години, в слу­чая нас­тъп­ва по-рано. До два­на­де­се­та­та го­ди­на бе­ше пос­тиг­на­то всичко, ко­ето е възмож­но в съ­от­вет­но под­гот­ве­но­то фи­зи­чес­ко и етер­но тя­ло на со­ло­мо­но­ва­та нас­лед­с­т­ве­на линия. И то­га­ва фак­ти­чес­ки Заратустровата ин­ди­ви­ду­ал­ност на­пус­на то­ва фи­зи­чес­ко и етер­но тяло, за ко­ето пър­во­на­чал­но се го­во­ри в Евангелието на Матей и пре­ми­на в Исус от Евангелието на Лука. Защото от лек­ци­ите вър­ху Еванге­ли­ето на Лука ве­че знаем, че раз­ка­зът за „два­на­де­сет­го­диш­ния Исус в храма" оз­на­ча­ва след- ното. Когато дете­то Исус от Евангелието на Лука вне­зап­но зас­та­ва пред сво­ите ро­ди­те­ли в та­къв облик, че те прос­то не могат да го поз­на­ят и ся­каш виж­дат ня­кой друг, всъщ­ност в не­го­вия вът­ре­шен свят нав­ли­за Заратустровата инди­ви­ду­ал­нос­т,­ко­ято до то­зи мо­мент след­ва­ше сво­ето раз­ви­тие във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Соломоно­вия Исус.

Да, кол­ко­то и труд­ни да са за вяр­ва­не те­зи неща, осо­бе­но за ма­те­ри­алис­тич­но мис­ле­щи­те хора, те съ­щес­т­вуват. Преминаването на ед­на ин­ди­ви­ду­ал­ност от ед­но тя­ло в дру­го е на­пъл­но възможно. Нещо по­доб­но стана и тогава, ко­га­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра на­пус­на сво­ето пър­во­на­чал­но тя­ло и пре­ми­на в Исус от Евангелието на Лука, у ко­го­то бя­ха спе­ци­ал­но под­гот­ве­ни ас­т­рал­но­то тя­ло и но­си­те­лят на Аза.

И така, след два­на­де­се­та­та го­ди­на Заратустра мо­жа да про­дъл­жи сво­ето по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие в спе­ци­ално под­гот­ве­ни­те ас­т­рал­но тя­ло и Аз на Натановия Исус. Евангелието на Лука пред­с­та­вя то­зи факт по един забе­ле­жи­те­лен начин, ко­га­то ни раз­каз­ва не­оби­чай­на­та случ­ка с два­на­де­сет­го­диш­ния Исус, из­п­ра­вен пред книжни­ци­те в храма. Малкият Исус из­го­ва­ря съв­сем не­оби­чай­ни думи. Но бла­го­да­ре­ние на как­во Натановият Исус мо­жа да пос­тъ­пи така? Благодарение на факта, че в то­зи мо­мент ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра беше „преминала" в него. До то­зи момент, т.е. до два­на­де­се­та­та му година, ко­га­то то­ва де­те бе­ше до­ве­де­но в Йерусалим, Заратустра не бе­ше про­го­ва­рял от него; ето за­що ха­рак­те­рът на де­те­то бе­ше тол­ко­ва променен, че ро­ди­те­ли­те му - ко­га­то го ви­дя­ха да стои всред книж­ни­ци­те - прос­то не мо­жа­ха да го познаят.
И така, в Евангелията се го­во­ри за две ро­ди­тел­с­ки двойки, ка­то и в два­та слу­чая ба­щи­те се каз­ват „Йосиф", а май­ки­те „Мария"; те­зи име­на са но­се­ли мно­зи­на хо­ра в миналото; но да ва­дим зак­лю­че­ния от са­ми­те имена, как­то те би­ват схва­ща­ни днес - то­ва про­ти­во­ре­чи на ис­тин­с­ко­то окул­т­но изследване. Следовател- но, в две­те се­мейс­т­ва се раж­дат и две деца, но­се­щи име­то Исус. За ед­но­то от тях, Исус от Соломоновата ли­ния на Давидовия дом, ни го­во­ри ро­дос­ло­ви­ето от Евангелието на Матей. Другото дете, Исус от Натановата линия, е син на съв­сем дру­ги ро­ди­те­ли и за не­го ни раз­каз­ва Евангелието на Лука. Двете де­ца из­рас­т­ват в не пос­ред­с­т­ве­на бли­зост до към тях­на­та два­на­де­сет­го­диш­на въз- раст. Това Вие ще на­ме­ри­те в Евангелията, а те ви­на­ги го­во­рят истината. И до­ка­то хо­ра­та не ис­кат да чу­ят истината, Евангелията ще са зат­во­ре­ни за тях. Оба- че ние тряб­ва да вник­нем в Евангелията, те ви­на­ги го­во­рят истината.

Исус от Натановата ли­ния из­рас­т­ва ка­то де­те с не­оби­чай­но дъл­бо­ка душевност. Той не е си­лен в ов­ла­дя­ване­то на външ­на­та мъд­рост и външ­но­то познание; но за смет­ка на то­ва из­лъч­ва не­оби­чай­но дъл­бо­ка сър­дечност и без­г­ра­нич­на го­тов­ност да обича, по­не­же в не­го­во­то етер­но тя­ло пул­си­ра­ше она­зи сила, ко­ято во­ди на­ча­ло­то си от епохата, ко­га­то чо­ве­кът все още не бе­ше нав­ля­зъл в по­ре­ди­ца­та от ин­кар­на­ции и во­де­ше ед­но чис­то ду­хов­но съществувание. Това ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва­ние жи­ве­еше в не­го под фор­ма­та на ед­на без­г­ра­нич­на спо­соб­ност за обич и лю­бов към другите. Натановият Исус ня­ма­ше вле­че­ние към качествата, ко­ито хо­ра­та пос­ти­га­ха в сво­ите ин­кар­на­ции чрез ин­с­т­ру­мен­та на фи­зи­чес­ко­то тяло; оба­че от дру­га стра­на це­ли­ят му ду­ше­вен свят бе­ше про­тъ­кан от неж­ност и сър­деч­на топлина. Всичко, ко­ето ина­че блик­ва­ше от чо­веш­ко­то сър­це са­мо по­ра­ди на­ме­са­та на външ­ния свят, Исус от Евангелието на Лука го про­явя­ва­ше в из­вестен сми­съл още от са­мо­то начало. Веднага след раж­да­не­то си той из­го­ва­ря думи, ко­ито са раз­би­ра­еми за околните. И така, той бе­ше пос­тиг­нал вну­ши­те­лен нап­ре­дък спря­мо вът­реш­ния си ду­ше­вен живот, но ос­та­на плах и не­уве­рен спря­мо всичко, ко­ето чо­ве­чес­т­во­то пос­ти­га на Земята в хо­да на поколенията. Ето за­що ро­дите­ли­те му ос­та­на­ха слисани, ко­га­то в под­рас­т­ва­що­то тя­ло на то­ва де­те те вне­зап­но съз­ря­ха ед­но дру­гомом че, ов­ла­дя­ло до съ­вър­шен­с­т­во външ­на­та мъд­рост на све­та и изоб­що всичко, ко­ето мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то с външ­ни средства. Внезапното и бур­но пре­об­ра­зя­ва­не ста­на въз- можно, по­не­же в съ­щия мо­мент ин­ди­ви­дуалнос­т­та на Заратустра пре­ми­на от Соломоновото де­те Исус в дру­гия Исус - то­зи от Натановата линия. И кога­то ро­ди­те­ли­те му го от­к­ри­ват в храма, в то­зи мо­мент от де­те­то проз­ву­ча­ва гла­сът на Заратустра, на Заратас.

Естествено, Заратустра бе­ше ов­ла­дял всич­ки оне­зи способности, до ко­ито чо­век се издига, слу­жей­ки си с инстру­мен­ти­те на фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло. Той тряб­ва­ше да по­тър­си кръв­та и нас­лед­с­т­ве­на­та ли­ния на Соломоновия род, рес­пек­тив­но тялото, ко­ето бе­ше под­гот­ве­но там, по­не­же то но­се­ше в се­бе си мо­гъ­щи и раз­ви­ти до кра­ен пре­дел сили. От то­ва тя­ло той взе как­во­то трябваше, за
да го съ­еди­ни с оне­зи еле­мен­ти на неж­ност и сър­деч­на топлина, ко­ито из­пъл­ва­ха Натановия Исус от Евангелието на Лука, да го съ­еди­ни с онези ду­шев­ни еле- менти, ко­ито бя­ха ха­рак­тер­ни за чо­ве­ка пре­ди сли­за­не­то му в зем­ни инкар- нации. Тези две качес­т­ва се сля­ха се­га в ед­но цяло. Сега пред се­бе си ние има­ме ед­но същество. А в след­ва­щия миг, бих казал, ние ста­ва­ме сви­де­те­ли на още нещо. Не са­мо ро­ди­те­ли­те на Исус от Евангелието на Лука от­к­ри­ха из­не­надва­ща­та промяна, ко­ято не мо­же­ха до­ри и да допуснат; та­зи про­мя­на ста­на ви­ди­ма съ­що и за останалите. Защо ко­га­то мом­че­то Исус би­ва на­ме­ре­но в хра­ма от сво­ите родители, еван­ге­лис­тът Лука про­дъл­жа­ва с ду­мите: „И той сле­зе с тях и оти­де в Назарет... А Исус из­рас­т­ва­ше във външ­на­та си фи­зи­чес­ка форма, из­рас­т­ва­ше в бла­го­род­ни­те си навици, из­рас­т­ва­ше в мъдростта"? Защо се из­б­ро­яват те­зи три качества? Защото те­зи три ка­чес­т­ва из­ля­зо­ха на пре­ден план имен­но сега, ко­га­то Заратустра пре­ми­на в Натановия Исус.

Специално подчертавам, че обик­но­ве­ни­ят биб­лейс­ки пре­вод на те­зи три ду­ми гласи: „ А Исус нап­ред­ва­ше в мъдрост, в ръст и в бла­го­во­ле­ние пред Бога и човеците" (Лука 2, 52). Бих же­лал да зная да­ли ня­кой дейс­т­вител­но има нуж­да тък­мо от Евангелието, за да посочи, че ед­но два­на­де­сет­го­диш­но мом­че „нап­ред­ва в ръст"? Дори в пре­во­да на Вайцзекер*22, Вие ще прочетете: „И Исус рас­те­ше в мъдрост, об­лик и бла­го­дат пред Бога и човеците". Обаче сми­съ­лът на всич­ко то­ва е съв­сем друг: се­га в Натановото мом­че Исус се изя­вя­ва ед­на ин- дивидуалност, ко­ято раз­г­ръ­ща­ше не са­мо - как­то пре­ди - своя дъл­бок и съ­зер­ца­те­лен ду­ше­вен живот, лишен от ка­къв­то и да е вън­шен блясък; сега, след ка­то раз­по­ла­га­ше с ед­но съ­вър­ше­но фи­зи­чес­ко тяло, тя му пре­да­де и по­до­ба­ва­щия вън­шен облик. Обаче до­ри и това, ко­ето из­рас­т­ва в етер­но­то тя­ло ка­то сбор от оп­ре де­ле­ни навици, до­ри и то не съ­щес­т­ву­ва­ше по­-ра­но у Натановия Исус. У не­го се раз­гър­на ед­на не­удър­жи­ма любвеобилност, ко­ято мо­же­ше да пре­рас­не в още по­-мо­гъ­щи действия; оба­че та­зи за­лож­ба се прояви, та­ка да се каже, спон- танно, без да на­ме­ри ви­дим из­раз в поведението, в навиците. Но се­га се на­ме­си дру­га­та индивидуалност, ко­ято раз­по­ла­га­ше с дос­та­тъч­но сили, при­иж­да­щи от фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тяло, за да форми­ра съ­от­вет­ни­те на­ви­ци и да ги „запе- чата" в етер­но­то тяло. Тук се до­кос­ва­ме до вто­ро­то качество, ко­ето „растеше" в мом­че­то Исус. Третото ка­чес­т­во - „нап­ред­ва­ше в мъдрост", е не­що самопонят- но. Момчето Исус от Евангелието на Лука бе­ше не тол­ко­ва мъдро, кол­ко­то любвеобилно, спо­соб­но да оби­ча в на­й-­висшия сми­съл на та­зи дума. Но та­ка или иначе, „нап­ред­ва­не­то в мъдрост" ста­на въз­мож­но ед­ва след ка­то инди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра пре­ми­на в Натановия Исус.

Още в лек­ци­ите си вър­ху Евангелието на Лука аз казах: на­пъл­но въз­мож­но е, ед­на личност, ко­ято е на­пус­ната от ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та и при­те­жа­ва са­мо три­те те­ла - физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло - да про­дължи да жи­вее още из­вес­т­но време. Обаче това, ко­ето бе­ше ос­та­на­ло от Соломоновия Исус, пос­те­пен­но угасна и фак­ти­чес­ки нас­ко­ро умря. Или с дру­ги думи: съ­щин­с­ко­то мом­че
Исус от пър­ва­та гла­ва на Матеевото Евангелие ум­ря срав­ни­тел­но ско­ро след сво­ята два­на­де­се­та година.

И така, пър­во­на­чал­но ние има­ме не ед­но мом­че Исус, а две мом­че­та Исус, ко­ито пос­ле ста­ват едно. Често пъ­ти древ­ни­те тек­с­то­ве из­кар­ват на­яве за­бе­ле­жи­тел­ни подробности, ко­ито мо­гат да бъ­дат разбрани, са­мо ако се поз­на­ват съ­от­вет­ни­те факти. Ние до­пъл­ни­тел­но ще го­во­рим за начина, по кой­то се съ­еди­ня­ват две­те де­ца Исус; се­га ще спо­ме­нем са­мо следното. В т.нар. Египетско Еван- гелие сре­ща­ме ед­но за­бе­ле­жи­тел­но място, което още през пър­ви­те сто­ле­тия из­г­леж­да­ше твър­де еретическо, по­не­же в хрис­ти­ян­с­ки­те сре­ди не же­ла­еха да чу­ят съ­дър­жа­щи­те се в не­го истини, или пък не ис­ка­ха те да ста­ват дос­то­яние на дру­ги хора. Обаче все пак, ня­кои от тек­с­то­ве­те на то­ва апок­риф­но Евангелие се запазиха, нап­ри­мер че „спа­се­ни­ето ще дой­де в света, ко­га­то две­те ста­нат ед­но и външ­но­то ста­не ка­то вътрешното". Това из­ре­че­ние е то­чен из­раз на нещата, кои то то­ку­-що Ви опи­сах с ог­лед на окул­т­ни­те факти. Спасението за­ви­си от това, че две­те ще ста­нат едно. И те ста­ват едно, ко­га­то в два­на­де­се­та­та го­ди­на Зарату- стровата ин­ди­ви­ду­ал­ност пре­ми­на в Натановия Исус. Вътрешно­то ста­на вън- шно. Душевната си­ла на Исус от Евангелието на Лука има­ше мо­гъщ вът­ре­шен заряд; оба­че то­зи вът­ре­шен за­ряд доби, вън­шен из­раз след ка­то Заратустровата индивидуалност, раз­ви­вай­ки се във външни­те обвивки, т.е. във фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Соломоновия Исус, про­ни­за и,та­ка да се каже, импрег­ни­ра вът­реш­на­та ду­шев­на си­ла на Натановия Исус, ук­реп­вай­ки я с енер­ги­ите на фи­зи­чес­ко­то и етер­ното тяло. Ето как един мо­гъщ им­пулс - ид­вай­ки „отвътре" - про­ни­за фи­зи­чес­ко­то и етер­но­то тя­ло на Натановия Исус, та­ка че се­га „външно- то" мо­жа да ста­не из­раз на „вътрешното", на оно­ва „вътрешно", ко­ето - пре­ди мом­че­то Исус от Евангелието на Лука да бе­ше при­ело Заратустровата ин­ди­ви­ду­ал­ност - дейс­т­ви­тел­но ос­тава­ше не­що тай­но и скрито. Ето как две­те ста­на­ха едно.

Днес ние прос­ле­дих­ме Заратустра, тръг­вай­ки от не­го­во­то раж­да­не ка­то „де­те­то Исус", опи­са­но в Евангелието на Матей и сти­гай­ки до не­го­ва­та два­на­де­се­та година, ко­га­то той на­пус­на сво­ето пър­во­на­чал­но тя­ло и пре­мина в тя­ло­то на Натановия Исус, за да го фор­ми­ра и раз­вие до та­ка­ва степен, ко­ято по­-къс­но му поз­во­ли факти­чес­ки да го пожертвува, да по­жер­т­ву­ва физическото, етер­но­то и ас­т­рал­но­то тяло, за да при­еме оно­ва Същество, ко­ето ние на­ри­ча­ме Христос.