Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

От всич­ко онова, за ко­ето ста­на ду­ма вчера, яс­но се вижда, че съ­щес­т­ву­ва мно- гозначителна, ог­ром­на разли­ка меж­ду поз­на­ни­ето за ду­хов­ния свят през всич­ки пред­ход­ни епохи, и он­зи вид поз­на­ние за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, към кой­то се стре­ме­ше ев­рейс­кия народ, с ог­лед на сво­ите осо­бе­ни качества, с ог­лед на особе­на­та си вът­реш­на организация. Вече обър­нах­ме вни­ма­ние на факта, че в ли­це­то на своя ро­до­на­чал­ник Авраам ев­рейс­ки­ят на­род по­лу­чи ед­на осо­бе­на нагласа, ед­на осо­бе­на вът­реш­на организация, из­ра­зя­ва­ща се в това, че в чо­веш­кия ор­га­ни­зъм бе­ше вло­жен един фи­зи­чес­ки инструмент, един фи­зи­чес­ки ор- ган, с чи­ято по­мощ чо­век мо­же­ше - до­кол­ко­то му се уда­ва­ше - да се из­диг­не не до ня­как­во предчувствие, а до оп­ре­де­ле­но поз­нание за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, и то имен­но чрез се­тив­но­то познание. Винаги и нав­ся­къ­де е съ­щес­т­ву­вало поз­на­ние за бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Обаче това, бих казал, веч­но поз­на­ние се пос­ти­га­ше по пъ­тя на мис­те­рий­но­то посвещение. Ние тряб­ва да раз­г­ра­ни­ча­ва­ме то­ва познание, ко­ето бе­ше въз­мож­но по си­ла­та на из­вес­т­ни осо­бе­нос­ти в чо­веш­ко­то раз­ви­тие и с це­на­та на, бих казал, на ня­кои из­кус­т­ве­ни мерки, от оно­ва поз­на­ние за ду­хов­ния свят, ко­ето за оп­ре­де­ле­на епо­ха се явя­ва ка­то не­що нормално, ма­кар и в на­ча­ло­то да из­г­леж­да ка­то осо­бе­на ми­сия на един или друг народ. За ста­ра­та Атлантска епо­ха нор­мал­но бе­ше тък­мо ас­т­рал­но­-­яс­но­виж­да­що­то въз­п­ри­ема­не на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят; оба­че за епохата, през ко­ято се из­дигна ев­рейс­ки­ят народ, нормално, т. е. „външно" или „екзотерично" е оно­ва ду­хов­но познание, ко­ето се осъ­ществя­ва с по­мощ­та на един осо­бен фи­зи­чес­ки ор­ган и чрез она­зи поз­на­ва­тел­на способност, ко­ято е свър­за­на с него. Ние ве­че посочихме: на­ро­дът на Авраам стиг­на до то­ва поз­на­ние по та­къв начин, ся­каш чув­с­т­ва­ше божес­т­ве­но­то би­тие ка­то на­пъл­но сля­то със сво­ята вът­реш­на същност. Следователно, бла­го­да­ре­ние на то­зи ор­ган ста­на въз­мож­но ед­но вът­реш­но познание, ед­но ця­лос­т­но об­х­ва­ща­не на бо­жес­т­ве­ния свят там, вът­ре в очер­та­ни­ята на соб­с­т­ве­но­то тяло.

Обаче то­ва ця­лос­т­но об­х­ва­ща­не на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят да­леч не нас­тъ­пи веднага, та­ка че от­дел­ни­ят чо­век не би мо­гъл да каже: Ето се­га аз се по­то­пя­вам в мо­ята вът­реш­на същност; стре­мя се да я об­х­ва­на до кра­ен предел, след ко­ето от­к­ри­вам ед­на час­ти­ца от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то битие, и тя ми да­ва пред­с­та­ва за ка­чес­т­ва­та на всич­ко онова, ко­ето жи­вее и пул­си­ра в ду­хов­ния свят.

Нещата съв­сем не из­г­леж­да­ха така. Всичко то­ва бе­ше пос­тиг­на­то ед­ва след ид­ва­не­то на Христос. Първоначално на ев­рейс­кия на­род бе­ше да­де­на въз­мож­нос­т­та да из­жи­вя­ва бо­жес­т­ве­ния свят в своя на­род­нос­тен Дух, та ка че чо­век се усе­ща­ше ка­то член от це­лия народ, а не ка­то от­дел­на индивидуалност. Усещайки,

Ето го­ле­ми­ят напредък, ето го­ля­ма­та раз­ли­ка меж­ду то­ва поз­на­ние на Авраам, Исаак и Яков, и хрис­ти­ян­с­ко то познание: а именно, че при вто­рия слу­чай от­дел­на­та чо­веш­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност се из­ди­га до съ­що­то поз­нание, ко­ето древ­но­то ев­рейс­т­во пос­ти­га­ше един­с­т­ве­но чрез по­тъ­ва­не­то в на­род­нос­т­ния Дух, в Духа, кой­то те­че през поколенията. Така Авраам мо­жа да каже: Доколкото ми е обе­ща­но да ста­на ро­до­на­чал­ник на един народ, кой­то ще се ум­но­жи в про­из­ли­за­щи­те от мен по­ко­ле­ния и в на­ша­та кръв, там, в об­ща­та кръв ще живее и он­зи Бог, ко­го­то приз­на­ва­ме за най-висш, и Той ще се изя­вя­ва в съз­на­ни­ето на на­шия народ. За она­зи епоха, то­ва се пре­вър­на в не­що нормално.

Но в хо­да на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция ви­на­ги е съ­щес­т­ву­ва­ло и ед­но по­-вис­ше поз­на­ние за бо­жес­т­ве­но­-ду­ховния свят, мис­те­рий­но­то познание. То е не­за­ви­си­мо от другите, та­ка да се каже, „частни" фор­ми на поз­нание. Както казах, през древ­на­та Атлантска епо­ха бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят мо­же­ше да бъ­де въз­п­ри­еман с по­мощ­та на ас­т­рал­но­-­етер­но­то ясновидство; оба­че от­дел­ни хо­ра мо­же­ха да раз­ви­ват сво­ите ду­шев­ни си­ли и да се из­ди­гат до мис­те­рий­но­то познание, до оракулите. През епохата, ко­га­то древ­но­-­ев­рейс­ко­то поз­на­ние се ут­вър­ди ка­то не­що „нормално", съ­що има­ше окул­т­ни центрове, къ­де­то ду­хов­но­то поз­на­ние се осъ­щес­т­вя­ваше не в тя­ло­то - ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят с по­том­ци­те на Авраам - а из­вън тялото. В те­зи цен­т­ро­ве ду­хов­но­то поз­на­ние се осъ­щес­т­вя­ва­ше от глед­на точ­ка на вечността; там окул­т­ни­те уче­ни­ци из­ди­га­ха сво­ята веч­на същност до не­пос­ред­с­т­ве­но­то виж­да­не в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят.

Лесно е да си представите, че за Авраам бе­ше не­об­хо­ди­мо още нещо. Той се на­учи да вник­ва в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свит по един твър­де спе­ци­фи­чен начин: чрез един фи­зи­чес­ки орган, чрез фи­зи­чес­ко­то познание. По то­зи на­чин той се на­учи да поз­на­ва ръ­ко­во­де­щия ми­ров Бог. Поставяйки се в цен­тъ­ра на об­що­чо­веш­ка­та еволюция, за не­го бе­ше из­вън­ред­но важ­но да установи, че Богът, кой­то се изя­вя­ва в ко­лек­тив­но­то съз­на­ние на народа, е същият, кой­то Мистериите през всич­ки вре­ме­на са приз­на­ва­ли ка­то Бог-творец и създател. Следователно, Авраам тряб­ва­ше да отъж­дес­т­ви своя Бог с Бога на Мистериите, а то­ва бе­ше въз­мож­но са­мо при ед­но точ­но оп­ре­де­ле­но условие. Да, при ед­но точ­но оп­ре­де­ле­но условие, той тряб­ва­ше да е на­пъл­но уверен, че съ­щи­те сили, ко­ито го­во­рят в ко­лек­тив­но­то съз­на­ние на народа, са иден­тич­ни с оне­зи сили, ко­ито се про­явя­ват и в Мистериите, ма­кар и в ед­на по­-вис­ша форма. Искаме ли да вник­нем в

От мо­ята кни­га „Тайната наука" Вие знаете, че в древ­на­та Атлантида има­ше посветени, из­вес­т­ни ка­то „све­щени­ци на оракулите", ма­кар че в слу­чая име­то не е важно. Аз по­со­чих и друго: един от те­зи ве­ли­ки пос­ве­те­ни бе­ше пред­во­ди­тел на всич­ки ат­лан­т­с­ки Оракули; ка­то „Слънчев посветен", той сто­еше над ос­та­на­ли­те мисте­рий­ни центрове, къ­де­то се обу­ча­ва­ха Меркуриевите, Марсовите, Юпитеровите пос­ве­те­ни и т.н. Обърнах вни­ма­ние още и на следното: то­зи ве­лик Слънчев посветен, пред­во­ди­те­лят на Слънчевия Оракул, съ­щев­ремен­но бе­ше и пред­во­ди­тел на на­й-­из­тък­на­та­та кул­тур­на колония, ко­ято се прид­ви­жи от за­пад на изток, т.е. от Атлантида към вът­реш­нос­т­та на Азия, за да ос­но­ве там сле­дат­лан­т­с­ка култура. Да, то­зи ве­лик пос­ве­тен се от­тег­ли дъл­бо­ко във вът­реш­нос­т­та на Азия, ка­то пре­дос­та­ви на оне­зи го­ле­ми мъдреци, ко­ито на­ри­ча­ме све­ще­ни­те Риши, въз­мож­нос­т­та да се пре­вър­нат в Учители на своя народ. Същият то­зи велик, тайн­с­т­вен пос­ветен пре­да­де сво­ето пос­ве­ще­ние и на Заратустра или Зороастер.

Впрочем ин­дийс­ки­те Риши по­лу­чи­ха друг вид посвещение, раз­лич­но от то­ва на Заратустра, по­не­же тех­ни­те за­да­чи бя­ха съв­сем различни. Тяхното пос­ве­ще­ние се свеж­да­ше до това, че - нап­ред­вай­ки в сво­ето ду­шев­но раз­ви­тие - те можеха, та­ка да се каже, да из­го­ва­рят от са­мо се­бе си го­ле­ми­те тай­ни на съществувание- то. По то­зи на­чин те се пре­вър­на­ха в пред­во­ди­те­ли и Учители за на­ро­ди­те на пред­ве­ди­чес­ка­та древ­но­-­ин­дийс­ка култура. Имаше и още ед­на подробност: ма­кар и по­раж­да­но се­га по из­кус­т­вен път, древ­но­то ат­лан­т­с­ко яс­но­видство от­но­во ожи­вя сред се­дем­те Риши. Всеки един от се­дем­те Риши раз­по­ла­га­ше със своя оп­ре­де­ле­на област. Както мис­те­рий­ни­те центрове, та­ка и все­ки от се­дем­те Ри- ши има­ше своя спе­ци­фич­на задача. И ко­гато ня­кой от се­дем­те Риши се про­из­на­ся­ше за пър­вич­на­та мъд­рост на света, всъщ­ност го­во­ре­ше един цял „коле- гиум". Всички те бя­ха по­лу­чи­ли та­зи мъд­рост от ве­ли­кия Слънчев посветен, ко- й­то пре­не­се древ­на­та ат­лан­т­с­ка мъд­рост от за­пад на из­ток, за да я пре­да­де по един спе­ци­ален на­чин на онези, ко­ито тряб­ва­ше да ос­но­ват сле­дат­лан­т­с­ка­та култура. Заратустра по­лу­чи та­зи мъд­рост по друг начин, ко­ето му поз­во­ли да се изяви по начина, по­со­чен от мен.

Ришите казваха: За да стиг­нем до на­й-­вис­шия бо­жес­т­ве­но­-ду­хо­вен свят, тряб­ва да счи­та­ме це­лия ви­дим свят, ка­къв­то се пред­с­та­вя той на на­ши­те външ­ни се- тива, за Майя или илюзия; ние тряб­ва да се от­вър­нем от не­го и из­ця­ло да на­со­чим пог­ле­да си на­вът­ре и то­га­ва в ду­ша­та ни въз­ник­ва един съ­вър­ше­но раз­ли­чен свят от този, кой­то сме свик­на­ли да виж­да­ме пред се­бе си. Следователно, уче­ни­ето на древ­ни­те ин­дийс­ки Риши се свеж­да­ше до това, че с от­х­вър­ля­не­то на илю­зор­ния се­ти­вен свят и с на­рас­т­ва­не­то на вът­реш­ни­те си ду­шев­ни сили, чо­ве­кът мо­же да се из­диг­не в бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сфери. При Заратустра не­ща­та не сто­яха така. Той не от­х­вър­ля­ше външ­ни­те про­яв­ле­ния на се­тив­ния

И така, в из­вес­тен смисъл, въз­г­ле­ди­те на Заратустра бя­ха на­пъл­но про­ти­во­по­лож­ни спря­мо те­зи на древ­ните Риши. Културата, ко­ято въз­ник­на след индий- ската, ста­на за­бе­ле­жи­тел­на с това, че тя се стре­ме­ше да от­печа­та във външ­ния свят всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът съ­умя­ва­ше да пос­тиг­не чрез сво­ите ду­хов­ни усилия. И ние ви­дях­ме също, как Заратустра ус­пя да пре­да­де на Хермес и Мой- сей най-доброто, с ко­ето разполагаше. За да мо­же Мойсеевата мъд­рост да да­де сво­ите плодове, ней­ни­те се­ме­на тряб­ва­ше да бъ­дат по­се­ти в он­зи на род, чий­то ро­до­на­чал­ник бе­ше Авраам. Защото Авраам бе­ше първият, у ко­го­то бя­ха вло­же­ни фи­зи­чес­ки­те за­ложби за из­во­юва­не на Яхве-съзнанието; оба­че той тряб­ва­ше да се увери, че Богът, кой­то - чрез фи­зи­чес­ки­те поз­на­ва­тел­ни си­ли - се изя­вя­ва­ше вът­ре в него, го­во­ри със съ­щия глас, с кой­то го­во­ри и вечният, всеп­ро­никващ Бог на Мистериите, са­мо че по един стес­нен начин, имен­но за да бъ­де раз­би­ран от него, от Авраам.

Една тол­ко­ва из­диг­на­та индивидуалност, как­ва­то бе­ше ат­лан­т­с­ки­ят Слънчев посветен, не мо­же­ше да се об­ръща на раз­би­ра­ем език към всич­ки онези, ко­ито в съ­от­вет­на­та епо­ха има­ха да из­пъл­ня­ват сво­ята не­пов­то­ри­ма мисия. Подобна вис­ша ин­ди­ви­ду­ал­ност ка­то та­зи на Слънчевия посветен, но­се­ща в се­бе си веч­но­то съ­ществувание, и за ко­ято с пра­во се твър­де­ше - имен­но за да бъ­де за­гат­нат нейния ве­чен ха­рак­тер -, че ня­ма ни­то име и възраст, ни­то ба­ща и майка, по­не­же един та­къв пред­во­ди­тел на чо­ве­чес­т­во­то мо­же да се по­каже са­мо ка­то си пос­лу­жи с ня­как­ва форма, ко­ято да под­с­каз­ва из­вес­т­но род­с­т­во спря­мо онези, на ко­ито трябва да се изяви. И така, за да от­п­ра­ви съ­от­вет­но­то пос­ла­ние към Авраам, Учителят на Ришите, Учителят на Заратустра, прие та­ка­ва форма, в ко­ято оно­ва етер­но тяло, ко­ето бе­ше за­па­зе­но за ро­до­на­чал­ни­ка Авраам, съ­що­то етер­но тяло, с ко­ето раз­по­ла­га­ше и не­го­ви­ят пра­ро­ди­тел Сим, си­нът на Ной*16. Етерното тя­ло на Сим бе­ше запазено, съ­що как­то и етер­но­то тя­ло на Мойсей, и тък­мо с не­го си пос­лу­жи ве­ли­ки­ят пос­ве­тен в Слънчевите Мистерии, за да се от­к­рие на Авраам по един раз­би­ра­ем за не­го начин. Тази сре­ща меж­ду Авра­ам и ве­ли­ки­ят пос­ве­тен от Слънчевите Мистерии е опи­са­на в Стария Завет ка­то сре­ща­та меж­ду Авраам и царя­-с­ве­ще­ник на Всевишния Бог, Мелхиседек или Малек-Задик, как­то обик­но­ве­но го наричат*17. Тук ние сме изпра­ве­ни пред ед­на сре­ща от огромно, уни­вер­сал­но значение; сре­ща­та меж­ду Авраам и ве­ли­кия Слънчев пос­ветен, ко­ято - не­ка то­ва да не проз­ву­чи смай­ва­що - се ра­зиг­ра в етер­но­то тя­ло на Сим или Сем, ро­до­на­чал­ник на се­мит­с­кия клон. И се­га Библията ни по­каз­ва не­що изключително, ко­ето за съ­жа­ле­ние хо­ра­та не раз­бират, а имен­но от­къ­де се по­яви това, ко­ето Мелхиседек мо­жа да да­де на
Авраам. Какво всъщ­ност връ­чи Мелхи­се­дек на Авраам? Не друго, а тай­на­та на Слънцето, тай­на­та на Слънчевото съществувание, ко­ято - ес­тестве­но - Авраам ус­пя да раз­бе­ре са­мо по своя ог­ра­ни­чен начин: същата, ко­ято стои зад про­ро­чес­ки­те от­к­ро­вения на Заратустра.

Нека да си пред­с­та­вим как Заратустра се об­ръ­ща­ше към сво­ите на­й-­нап­ред­на­ли ученици, за да им по­со­чи ду­хов­на­та Аура Маздао, скри­та зад свет­лин­но­то тя­ло на Слънцето, казвайки: Ето вижте, там зад ви­ди­ма­та свет­ли­на на Слънцето съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето днес все още не е свър­за­но със Земята; оба­че един ден, в хо­да на Земната еволюция, то ще сле­зе на Земята. Да, Заратустра още то­га­ва мо­же­ше да пре­диз­вес­ти ид­ва­не­то на Слънчевия Дух, Христос: Той ще дой­де в ед­но чо­веш­ко тяло! Сега след­ва да сме наясно, че на он­зи човек, кой­то тряб­ва­ше да подготви, а по­-къс­но и да осъ­щес­т­ви ин­кар­на­ци­ята на Христос, бе­ше не­об­хо­ди­мо да бъдат по­ве­ре­ни част от още по­-дъл­бо­ки­те тайни, свър­за­ни със Слънце- то. Това бе­ше пос­тиг­на­то бла­го­да­ре­ние на факта, че при спо­ме­на­та­та среща, са­ми­ят Учител на Заратустра уп­раж­ни вър­ху Авраам ед­но въздействие, чи­ито източници, та­ка да се каже, по­-къс­но се ока­за­ха същите, от ко­ито дой­до­ха въз­дейс­т­ви­ята на Христос. Библията сим­во­лич­но пот­вър­ж­да­ва то­зи факт, ко­га­то ни разказва, че при сре­ща­та си с Авраам, Мелхиседек, то­зи Салимски цар и све­ще­ник на на­й-­вис­шия от Боговете, му под­на­ся хляб и вино. По-късно хляб й ви­но ще бъ­дат под­не­се­ни още веднъж. Когато Христовата тай­на тряб­ва да бъ­де по­ка­за­на на уче­ни­ци­те по вре­ме на Тайната вечеря, то­ва ста­ва чрез хля­ба и виното. Подчертавайки по то­зи за­бе­ле­жи­те­лен на­чин пъл­на­та ед­наквост на жертвата, Библията посочва, че Мелхиседек и Христос чер­пят от един и същ източник.

Следователно, по око­лен път чрез Мелхиседек, тряб­ва­ше да се осъ­щес­т­ви ед­но въз­дейс­т­вие от стра­на на това, ко­ето по­-къс­но ще­ше да сле­зе на Земята. И то­ва въз­дейс­т­вие тряб­ва­ше да бъ­де от­п­ра­ве­но към ве­ли­кия подгот­ви­тел на ид­ва­щи­те събития, към Авраам. В ре­зул­тат на сре­ща­та си с Мелхиседек, Авраам долови: всич­ко онова, ко­ето той на­зо­ва­ва с име­то Яхве или Йехова ка­то не­що най-висше, всич­ко онова, ко­ето той мо­же да об­х­ва­не с ми­съл­та си, ид­ва от съ­щия източник, от кой­то во­ди на­ча­ло­то си съз­на­ни­ето на посветения: от все­сил­ния и всеп­ро­ник­ващ Бог. Ето с как­во съз­на­ние тряб­ва­ше да жи­вее от­се­га на­та­тък Ав- раам. Обаче в не го се про­бу­ди и един друг вид съзнание, а именно, че се­га фак­ти­чес­ки с кръв­та на по­ко­ле­ни­ята те­ча­ща в него­вия народ, тряб­ва да бъ­де да­де­но нещо, ко­ето всъщ­ност - ако яс­но­виж­да­щи­ят пог­лед се от­п­ра­ви на­вън към тай­ни­те на све­та и раз­би­ра ези­ка на Космоса - мо­же да се срав­ни един­с­т­ве­но със съ­дър­жа­ни­ето на Мистериите.

Аз ве­че посочих, как кос­ми­чес­ки­те тай­ни бя­ха из­ра­зя­ва­ни в Мистериите чрез ези­ка на звез­ди­те и как са­мите кос­ми­чес­ки тай­ни бя­ха из­пол­з­ва­ни ка­то из­раз­но средство. Имаше вре­ме­на ко­га­то те­зи из­раз­ни сред­с­т­ва се свеж­да­ха до ед­ни или дру­ги звез­д­ни констелации. От звез­д­ни­те ор­би­ти и кон­с­те­ла­ции пос­ве­те­ни­те

И ако то­зи миров, вез­де­същ Бог тряб­ва­ше да бъ­де из­жи­вян от ев­рейс­кия на­род по един осо­бен начин, то­ва след­ва­ше да ста­не в съ­щия порядък, кой­то е пред­на­чер­тан за кос­ми­чес­ки­те ор­би­ти на звездите. Или с дру­ги думи: в кръв­та на по- коленията, съ­дър­жа­ща външ­ния ин­с­т­ру­мент на Яхве-откровенията, тряб­ва­ше да е на­лице съ­щи­ят порядък, кой­то ца­ри в звез­д­ни­те орбити. Следователно, в по­том­с­т­во­то на Авраам, т.е. в кръв­но­то род­с­т­во на по­ко­ле­ни­ята тряб­ва­ше да има нещо, ко­ето е един вид от­ра­же­ние на кос­ми­чес­ка­та звез­д­на пис­меност. Ето за­що Авраам по­лу­чи обещанието: „Твоите по­том­ци ще бъ­дат как­то са звез­ди­те на небето!" Така след­ва да бъ­де тъл­ку­ван он­зи стих, кой­то обик­но­ве­но гласи: „И ще ум­но­жи и пре­ум­но­жи по­том­с­т­во­то ти като не­бес­ни­те звезди", ся­каш най-­важ­но­то се свеж­да до чис­ле­ния пре­вес на по­том­с­т­во­то (1. Мойсей 22, 17). Обаче тук не ста­ва ду­ма за чис­лен превес, а за друго: в по­том­с­т­во­то тряб­ва да ца­ри съ­щи­ят порядък, кой­то го­во­ри с ези­ка на Боговете в гру­пи­ра­не­то на звез- дите. Поглеждайки нагоре, ев­рейс­ки­те пос­ве­те­ни виж­да­ха поря­дъ­ка в звез­д­ни­те констелации, в Зодиака: и кон­с­те­ла­ци­ите на под­виж­ни­те звезди, на планетите, спря­мо Земята, са по­каз­ва­ли оне­зи съотношения, в ко­ито пос­ве­те­ни­те от­к­ри­ва­ха езика, с кой­то е въз­мож­но да бъдат опи­са­ни де­ла­та на Боговете. Накратко: дъл­бо­ка­та връз­ка меж­ду пла­не­ти­те и два­на­де­сет­те зна­ци на Зодиака, тряб­ва­ше да на­ме­ри от­ра­же­ние в кръв­но­то род­с­т­во на Авраамовото потомство.

Ето за­що в два­на­де­сет­те си­на на Яков и в два­на­де­сет­те ко­ле­на на ев­рейс­кия народ, ние има­ме от­ра­же­ни­ето на два­на­де­сет­те зо­ди­акал­ни знаци. Както ези­кът на Боговете е по­ка­зан го­ре в два­на­де­сет­те зо­ди­акал­ни знаци, та­ка и Яхве се из­ра­зя­ва и го­во­ри в те­ча­ща­та през по­ко­ле­ни­ята кръв на ев­рейс­кия народ, кой­то след два­наде­сет­те си­на на Яков се под­раз­де­ли на два­на­де­сет рода. Всичко оно- ва, ко­ето се гру­пи­ра с ог­лед на зо­ди­акални­те констелации, ние обоз­на­ча­ва­ме с име­на­та на пла­не­ти­те - Венера, Меркурий, Луна, Слънце и т.н. Вече посочих: фактически, от­дел­ни­те съ­би­тия в жи­во­та на ев­рейс­кия на­род протичат, та­ка да се каже, ус­по­редно с пла­не­тар­ни­те пъ­ти­ща през Зодиака; та­ка че бих­ме мог­ли да упо­до­бим Давид, цар­с­т­ве­ния певец, с Хермес или Меркурий, а епо­ха­та на Вавилонското пленничество, т.е. она­зи конфигурация, до ко­ято се приб­ли­жи Яхве-откровението чрез един нов тла­сък око­ло шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то летоброене, бих­ме мог­ли да упо­до­бим с Венера, име­то на ед­на от пла­не­ти­те в на­ша­та Слънчева система. Ето как­во тряб­ва­ше да на­учи Авраам - например, че начинът, по кой­то ед­на лич­ност ка­то Давид зас­та­ва във ве­ри­га­та на поколе-
нията, е в съ­от­ветс­т­вие с кон­с­те­ла­ци­ята на Меркурий спря­мо Зодиака. Или че Юдовото ко­ля­но съ­от­ветс­т­ву­ва на съз­везди­ето Лъв, ка­то в съ­що­то вре­ме мес­то­по­ло­же­ни­ето на Давид в Юдовото ко­ля­но - що се от­на­ся до зна­че­нието му за ис­то­ри­ята на ев­рейс­кия на­род - би от­го­ва­ря­ло на кос­ми­чес­ка­та констелация, ко­га­то Меркурий „покрива" съз­вез­ди­ето Лъв. Ето как в кръв­но­то родство, в за­бе­ле­жи­тел­но­то пре­да­ва­не на цар­с­ка­та и све­щени­чес­ка­та власт, в бор­би­те или по­бе­ди­те на ед­но или дру­го коляно, изоб­що в ця­ла­та ев­рейс­ка ис­то­рия ние можем да че­тем по съ­щия начин, как­то в кос­ми­чес­ко­то пространство, при­мер­но раз­ли­ча­ва­ме „покриването" на от­дел­ни­те съз­вез­дия от ед­на или дру­га планета. Точно то­ва се крие зад мно­гоз­на­чи­тел­ни­те думи: „И твоите по­том­ци ще се под­ре­дят спо­ред хар­мо­ни­ята на звездите." В текстовете, из­в­ле­че­ни от ис­тин­с­кия окул­тизъм, ние не би­ва да се за­до­во­ля­ва­ме с ня­как­ви слу­чай­ни тълкувания, а да помним, че зад те­зи тек­с­то­ве се кри­ят без­к­рай­но дъл­бо­ки тайни.

И така, фак­ти­чес­ки ние виждаме, че във ве­ри­га­та на по­ко­ле­ни­ята или родосло- вието, за ко­ето ни го­во­ри Евангелието на Матей, ца­ри един при­ка­зен порядък. Ние виждаме, че то­зи еван­ге­лист по­каз­ва как кръв­та от оно­ва тяло, ко­ето на пър­во вре­ме тряб­ва­ше да при­еме ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, бе­ше фор­ми­ра­но по един твър­де спе­ци­ален начин, за да мо­же та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност на Заратустра да под­гот­ви Христовото откро­ве­ние на Земята.

Следователно, как­во бе­ше пос­тиг­на­то чрез те­зи че­ти­ри­де­сет и две по­ко­ле­ния от Авраам до Йосиф? Беше пос­тиг­на­то това, че в тя­ло­то на Йосиф се по­лу­чи та­къв със­тав на кръвта, кой­то от­го­ва­ря­ше на звез­д­ни­те зако­ни и на правилата, ва­лид­ни за све­ще­ни­те Мистерии. И в то­зи със­тав на кръвта, от ко­ято се нуж­да­еше ин­диви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, за да осъ­щес­т­ви сво­ето ве­ли­ко дело, бе­ше на­ли­це един вът­ре­шен порядък, ед­на хармония, ко­ято бе­ше в съ­от­ветс­т­вие с на­й-к­ра­си­вия и ве­ли­чес­т­вен звез­ден порядък. Ето как Заратустра стигна до она­зи кръв, ко­ято бе­ше от­ра­же­ние на це­лия Космос! Тази кръв, фор­ми­ра­на в хо­да на поколенията, беше със­та­ве­на по та­къв начин, че от­ра­зя­ва­ше звез­д­ния по­ря­дък в Космоса. И всич­ко то­ва ле­жи в ос­но­ва­та на он­зи за­бе­ле­жи­те­лен документ, чий­то текст, а имен­но Евангелието на Матей, стои се­га пред нас, ако мога та­ка да се изразя, в ед­на су­ха и сби­та форма. Развитието на един на­род ка­то из­раз на кос­ми­чес­ко­то раз­витие - ето как­во ле­жи в ос­но­ва­та на то­ва Евангелие.

Да, та­ка усе­ща­ха не­ща­та онези, ко­ито има­ха из­вес­т­ни поз­на­ния за ве­ли­ка­та Мистерия на Христос. Още в кръв­та на Матеевия Исус от Назарет, те усе­ща­ха ед­но от­ра­же­ние на це­лия Космос, ед­но от­ра­же­ние на он­зи Дух, кой­то ца­ри в це­лия Космос. Тъкмо та­зи тай­на из­ра­зя­ва­ха те, ко­га­то казваха: В кръвта, в ко­ято вле­зе онзи Аз, кой­то пос­ле се изя­ви ка­то Исус от Назарет, жи­ве­еше Духът на це­лия Космос. Следователно, още с ражда­не­то си то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло тряб­ва­ше да бъ­де от­ра­же­ние на всеп­ро­ник­ва­щия кос­ми­чес­ки Дух. Тук бе­ше ва­лид­на след­на­та формула: пър­во­на­чал­на­та сила, до­ве­ла до спо­ме­на­тия със­тав на кръв- та, те­ча­ща в тя­ло­то на Заратустра или Исус от Назарет, бе­ше иден­тич­на с Духа

От спо­ме­на­ти­те ве­че мюн­хен­с­ки лекции*18 знаем: Ако пре­веж­да­ме на­ча­ло­то на Битието - „Берешит ба­ра Елохим ет ха­ша­ма­ийм в'ет х'аретш" не със слу­чай­ни­те ду­ми на на­ши­те съвременници, ко­ито ве­че не се покри­ват с древ­ния сми­съл на библията, а ис­ка­ме да се до­бе­рем до не­го­во­то ис­тин­с­ко значение, ние тряб­ва да преведем: „В това, ко­ето дой­де от Сатурновото, Слънчевото и Лун- ното състояние, Елохимите - ус­т­ре­ме­ни в кос­ми­чес­ка­та си дейност - жа­ду­ва­ха за всич­ко онова, ко­ето се про­явя­ва външно, и за всич­ко онова, ко­ето на пи­ра във вътрешността. И над онова, ко­ето на­пи­ра във вътрешността, ца­ре­ше мракът; оба­че там, вътре, се раз­рас­т­ва­ше и об­г­ръ­ща­ше всич­ко с топ­ли­на - как­то квач­ка­та сво­ите пил­ци - съ­зи­да­тел­ни­ят Дух на Елохимите, Руах." Съзидателният Дух, кой­то под­гот­вя­ше ис­то­ри­ята на нещата, е аб­со­лют­но същият, кой­то пос­ле из­ра­бо­ти по­ря­дъ­ка на звез­д­ни­те констелации. Ето как­во усе­ща­ха пър­ви­те пос­ве­те­ни в Христовата Мистерия: Кръвта на Исус от Назарет бе­ше не друго, а от­ра­же­ние на онова, ко­ето „Руах-Елохим" пре­диз­вик­ва­ше в миро­ва­та еволюция. И те обоз­на­чи­ха кръвта, под­гот­ве­на по то­зи на­чин за ве­ли­ко­то съ­би­тие ка­то „съз­да­де­на чрез Духа на ми­ро­во­то съществувание", чрез съ­щия Дух, кой­то в за­бе­ле­жи­тел­но­то опи­са­ние на Битието, в „Бере шит бара...", е на­ре­чен Pyax.

Ето све­ще­ни­ят смисъл, кой­то е по­-ве­ли­чес­т­вен от вся­как­ви днеш­ни тъл­ку­ва­ния и тък­мо той стои в ос­но­ва­та на това, ко­ето на­ри­ча­ме „за­ча­тие от Светия Дух на Вселената", а съ­що и в ос­но­ва­та на ду­ми­те за Мария, която „се на­ме­ри неп­раз­на от Светия Дух" (Матей 1, 18). Сега ние тряб­ва да усе­тим ця­ло­то ве­ли­чие на ед­на така­ва тай­на и лес­но ще установим, че да се пред­с­та­вят не­ща­та по то­зи на­чин е мно­го по-възвишено, от­кол­кото ек­зо­те­рич­на­та те­за за „conceptio Immaculata" или т.нар. „не­по­роч­но зачатие". За да из­бег­нем по­вър­х­нос­т­ното тъл­ку­ва­не на т.нар. не­по­роч­но за­ча­тие и за да се приб­ли­жим до не­го­вия ис­тин­с­ки смисъл, не­об­хо­ди­мо е да съ­пос­та­вим са­мо два фак­та от Библията. Първият факт: Защо еван­ге­лис­тът Матей би тряб­ва­ло да просле­ди ця­ла­та ро­дос­лов­на ве­ри­га от Авраам до Йосиф, ако нак­рая е ис­кал да каже, че раж­да­не­то на Исус от Назарет ня­ма ни­що об­що с ця­ла­та та­зи ро­дос­лов­на верига? Нима той се опит­ва да прос­ле­ди как та­зи кръв те­че на­до­лу през поколенията, от Авраам до Йосиф, за да заключи, че в дейс­т­ви­тел­ност та­зи кръв ня­ма ни що об­що с кръв­та на Исус от Назарет? Другият факт, кой­то след­ва да се взе­ме под внимание: „Руах-Елохим", на­ре­чен в Библията „Светият Дух", на ев­рейс­ки език е от жен­с­ки род.

За те­зи не­ща ние ще го­во­рим и по-нататък. Сега бих ис­кал да про­бу­дя са­мо ед­но пред­чув­с­т­вие за ве­ли­чи­ето на идеята, ко­ято стои в ос­но­ва­та на та­зи Мисте- рия. Това, ко­ето се ра­зиг­ра в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене и бе­ше из­вес­т­но са­мо на ис­тин­с­ки­те посветени, пър­во­на­чал­но на­ме­ри ви­дим из­раз в по­ре­ди­ца от тек­с­то­ве на ара­мейс­ки език, за­лег­на­ли по­-къс­но в ос­но­ва­та на Матеевото

От та­зи ли­те­ра­ту­ра на­уча­ва­ме как Рави Гамалиел П. се зап­лел в те­жък нас­лед­с­т­вен спор със сес­т­ра си, въз­ник­нал по­ра­ди това, че през 70 го­ди­на ба­ща им за­ги­нал при ед­на бит­ка с римляните. И раз­каз­ва се, как то­га­ва Рави Гамалиел П. бил из­п­ра­вен пред един съдия, кой­то спо­ред тал­му­дис­т­ка­та ли­те­ра­ту­ра бил полу- християнин, или един от т.нар. юдео-християни. Римските съдилища, ко­ито се за­ни­ма­ва­ли с дела­та на евреите, чес­то би­ли пред­с­тав­ля­ва­ни от та­ки­ва юдео-християни. И се­га ста­ва не­що изключително. Рави Гамалиел П. во­ди спор със сес­т­ра си за нас­лед­с­т­во­то на тех­ния баща. Пред съдията, кой­то е до­някъ­де за­поз­нат с християнството, той изтъква, че спо­ред ев­рейс­кия за­кон нас­лед­с­т­ве­ни­те пра­ва при­над­лежат един­с­т­ве­но на сина, а не на дъщерята, и следователно, нас­лед­с­т­во­то тряб­ва да по­лу­чи са­мо той. Тога­ва съ­ди­ята възразява, че ев­рейс­ки­ят закон, Тора, е ве­че не­ва­ли­ден за населението, чи­ито съ­деб­ни споро­ве се ре­ша­ват в рим­с­ки­те съдилища; и след ка­то е по­тър­сил пра­во­то си при него, той ще от­съ­ди не според за­ко­на на евреите, а спо­ред закона, кой­то е за­ме­нил Тора. Както ве­че казах, всич­ко то­ва ста­ва през го­ди­на­та 71, по­не­же ба­ща­та на Гама- лиел е за­ги­нал пред­на­та го­ди­на при го­не­ни­ята на евреите. И се­га Рави Гамалиел II. не на­ми­ра друг изход, ос­вен да под­ку­пи съдията. Обаче на след­ва­щия ден, под­ку­пе­ният съ­дия се по­зо­ва­ва на един цитат, взет от пър­во­на­чал­ния ара­мейс­ки текст, ле­жащ в ос­но­ва­та на Еванге­ли­ето от Матей. И как­во каз­ва съдията? Хри- стос е до­шъл „не да на­ру­ши за­ко­на на Мойсей, а да го изпълни" (Матей 5, 18). Така той сметна, че ус­по­ко­ява сво­ята съвест, след ка­то не пос­тъ­пи спо­ред зако- на, твърдейки, че от­съж­да в сми­съ­ла на Христовите ду­ми и пре­да­ва нас­лед­с­т­во­то в ръ­це­те на Гамалиел.

И така, ние се убеждаваме, че през 71 го­ди­на ве­че съ­щес­т­ву­ва един хрис­ти­ян­с­ки първоизточник, от който са взе­ти ци­ти­ра­ни­те думи, за­лег­на­ли днес в ос­но­ва­та на Евангелието от Матей. Следователно, ние разпо­ла­га­ме с ед­но обек­тив­но доказателство, че ара­мейс­ки­ят ори­ги­нал на Матеевото Евангелие е съ­ществу­вал още тогава, ма­кар и в час­ти­чен вид. За ре­зул­та­ти­те от окул­т­но­то из­с­лед­ва­не ние ще го­во­рим в следва­щи­те дни. Сега се на­ло­жи да при­бег­нем до то­зи пример, за
да сме наясно: до­ри ко­га­то си слу­жим с по­мощ­та на офи­ци­ал­на­та наука, ние не би­ва да до­пус­ка­ме онова, ко­ето на­ши­те съв­ре­мен­ни­ци тол­ко­ва чес­то правят, а имен­но - да се зат­руп­ват с все­въз­мож­на литература, без да взе­мат под вни­ма­ние оне­зи текстове, ко­ито са близ­ки до Талмуда, и ко­ито мо­гат да бъ­дат от из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние за ек­зо­те­рично­то поз­на­ние на те­зи неща.

Следователно, убеж­да­ва­ме се, че до­ри и външ­но погледнато, ние сто­им на ед­на здра­ва почва, ко­га­то да­ти­ра­ме Еванге­ли­ето от Матей в срав­ни­тел­но по­-ра­нен период, от­кол­ко­то обик­но­ве­но се приема. И до­ри са­мо бла­го­да­ре­ние на то­зи факт, ние разполагаме, до из­вес­т­на степен, и с ед­но външ­но доказателство, че хората, взе­ли учас­тие в за­ми­съ­ла на Матеевото Евангелие, не са мно­го от­да­ле­че­ни по вре­ме от Събитието от Палестина, та­ка че до­ри и в ек­зо­те­ричен сми­съл е ясно: не е би­ло въз­мож­но хо­ра­та да бъ­дат прос­то лъ­га­ни в очи­те и да им се казва, че в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене не е жи­вял ни­ка­къв Христос Исус. Защото не е бил из­те­къл до­ри и по­ло­вин век, та­ка че е може­ло да бъ­дат на­ме­ре­ни свидетели, на ко­ито е би­ло из­к­лю­че­но да се раз­каз­ват неща, ко­ито не са ставали. В ек­зо­те­ри­чен смисъл, те­зи под­роб­нос­ти са важ­ни и ние ги по­соч­ва­ме са­мо в под­к­ре­па на външната, ек­зо­те­рич­на стра­на на раз­г­леж­да­ни­те събития.

С дру­ги думи, ние виж­да­ме как в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция се сти­га до оп­ре­де­ле­ни процеси, ин­с­пи­ри­ра­ни от ду­хов­ния Космос, ко­ито имат за цел да под­гот­вят от фил­т­ри­ра­на­та кръв на ев­рейс­кия на­род - ко­ято но си в се­бе си звез­д­ния по­ря­дък на Вселената - ед­но тяло, в ко­ето от­но­во да се ин­кар­ни­ра ве­ли­ки­ят пос­ве­тен Заратустра. Защото Евангелието на Матей го­во­ри имен­но за ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра, да, то­ва Еванге­лие ни опис­ва не дру­га индивидуалност, а та­зи на Заратустра. Обаче ние не тряб­ва да си представяме, че всич­ко това, ко­ето из­на­ся­ме тук от дъл­бо­ки­те тай­ни на ми­ро­ва­та еволюция, се е ра­зиг­ра­ло пред очи­те на всички. Дори и за са­ми­те съв­ре­мен­ни­ци на Христос Исус те­зи дъл­бо­ки тай­ни бя­ха скри­ти и са­мо мал­ка част от пос­ве­те­ни­те има­ха дос­тъп до тях. Ето за­що е на­пъл­но понятно, че вър­ху на­й-­ве­ли­ко­то съ­би­тие от об­що­чове- ш­ка­та ево­лю­ция бе­ше над­вис­на­ло ед­но дълбоко, неп­ро­ни­ца­емо мълчание. И ко­га­то днес ис­то­ри­ци­те се позо­ва­ват на сво­ите из­точ­ни­ци и твърдят, че те­зи из­точ­ни­ци не съ­дър­жат дан­ни за въп­рос­но­то събитие, то­ва не би­ва да ни учудва, по­не­же е не­що на­пъл­но естествено.

Сега, след ка­то опи­сах­ме как то­ва на­й-­ве­ли­ко Събитие, свър­за­но с на­ша­та ево- люция, бе­ше под­гот­ве­но от стра­на на Заратустра, на­ла­га се да раз­г­ле­да­ме и ня­кои други, та­ка да се ка­же по­мощ­ни ду­хов­ни нап­рав­ления. Да, в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция се ра­зиг­ра­ха много, из­вън­ред­но мно­го дра­ма­тич­ни про­це­си не­пос­ред­с­т­вено пре­ди и не­пос­ред­с­т­ве­но след Христовото Събитие. За нас тряб­ва да е на­пъл­но ясно: Христовото Събитие бе­ше гриж­ли­во подготвено, в рам­ки­те на про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време. Както бе­ше на­ли­це външ­на та подготовка, из­ра­зя­ва­ща се в мисиите, ко­ито Заратустра въз­ло­жи на Мойсей и Хермес, а съ­що и за­бе­лежи­тел­на­та сре­ща меж­ду Мелхиседек и Авраам, осъ­щес­т­ве­на в са­ми­те

Това до­пъл­ни­тел­но ду­хов­но те­че­ние се под­гот­вя не­усет­но всред оне­зи места, ко­ито са по­со­че­ни до­ри от външна­та история: тя опис­ва оп­ре­де­ле­ни секти, чи­ито чле­но­ве би­ли ус­т­ре­ме­ни към осо­бен вид ду­шев­но развитие; то­ва са т.нар. от Филон „сек­ти на терапевтите". Терапевтите бя­ха пос­ле­до­ва­те­ли на ед­на тайн­с­т­ве­на секта и се стре­мя­ха да пре­чис­тят ду­ши­те си по вът­ре­шен път, да ги пре­чис­тят от всич­ко онова, ко­ето външ­ният свят и външ­но­то поз­на­ние са нат­ру­па­ли у тях, из­ди­гай­ки се по то­зи на­чин в чис­то ду­хов­ни­те сфери. Едно раз­к­ло­не­ние от та­зи сек­та на терапевтите, в чи­ито сре­ди се под­гот­вя­ше спо­ме­на­то­то ду­хов­но направление, бя­ха жи­ве­ещи­те в Азия есеи. Всички те - крат­ко опи­са­ние на те­зи лич­нос­ти ще от­к­ри­ете в мо­ята кни­га „Христи­ян­с­т­во­то ка­то мис­ти­чен факт" - обе­ди­не­ни в те­зи секти, имаха, та­ка да се каже, ед­но об­що ду­хов­но ръ­ководст- во. Духовно ръ­ко­вод­с­т­во има­ше как­то при терапевтите, та­ка и при есеите. И ако ис­ка­ме да обхванем, макар и са­мо в ек­зо­те­ри­чен смисъл, ха­рак­те­ра на то­ва ду­хов­но ръководство, ние тряб­ва да си при­пом­ним как­во бе­ше ка­за­но пре­ди го­ди­на в лек­ци­ите вър­ху Евангелието на Лука*19. Там ние спо­ме­нах­ме за тай­на­та на Гаута­ма Буда, как­то тя е пред­с­та­ве­на и в ня­кои из­точ­ни ек­зо­те­рич­ни тексто- ве; там посочихме, че онзи, кой­то в хо­да на сво­ята ево­лю­ция ис­ка да ста­не един „Буда", пър­во­на­чал­но тряб­ва да ста­не един „Бодисатва". В те­зи лекции аз на- помних, че онзи, кой­то в ис­то­ри­ята е из­вес­тен под име­то „Буда", пър­во­на­чал­но е пре­ми­нал през сте­пен­та „Бодисатва". До 29-ата го­ди­на на сво­ето фи­зи­чес­ко съществувание, ка­то син на цар Судодана, той все още бе­ше Бодисатва и ед­ва след 29-ата си година, бла­го­да­ре­ние на сво­ето вът­реш­но развитие, от Бодисат­ва ста­на Буда. В хо­да на об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция съ­щес­т­ву­ва ця­ла по­ре­ди­ца от Бодисатви; и он­зи Бодисатва, кой­то шест сто­ле­тия пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене ста­на Буда, е са­мо един от Бодисатвите, ко­ито нап­равля­ват раз­ви­ти­ето на чове- чеството. Една та­ка­ва индивидуалност, ко­ято от сте­пен­та Бодисатва се из­ди­га до сте­пен­та Буда, по­-къс­но изоб­що не се ин­кар­ни­ра ве­че в ед­но или дру­го фи­зи­чес­ко тяло. После ние ви­дяхме, как Буда се изя­ви при раж­да­не­то на Исус, опи­са­но в Евангелието на Лука, при ко­ето той свър­за сво­ето етер­но тя­ло с он­зи Натанов Исус, за ко­го­то ве­че говорихме. И ние видяхме, че то­зи Исус е раз­ли­чен от онзи, за ко­го­то говорим, раз­г­леж­дай­ки Евангелието на Матей.

В то­ва из­ди­га­не на цар­с­кия син, си­нът на цар Судодана, до сте­пен­та Буда, ние сме из­п­ра­ве­ни пред за­вър­шека на ед­на го­ля­ма фа­за от развитието, фак­ти­чес­ки развитието, ко­ето сти­га до своя за­вър­шек с из­ди­га­не­то на спо­ме­на­тия Бодисат- ва до сте­пен­та Буда, при­над­ле­жи към съ­що­то направление, към ко­ето при­над­ле­жат и свеще­ни­те Риши, въп­ре­ки че с из­ди­га­не­то до сте­пен­та Буда въп­рос­но­то нап­рав­ле­ние стиг­на до оп­ре­де­лен за­вършек. И така, ко­га­то един Бодисатва се
из­ди­га до сте­пен­та Буда, мяс­то­то му се за­ема от не­го­вия приемник. Същото ни раз­каз­ва и древ­на­та ин­дийс­ка легенда, ко­га­то описва, че он­зи Бодисатва, кой­то слезе, за да се из­диг­не по-късно, ка­то син на цар Судодана, до сте­пен­та Буда, още пре­ди сво­ето пос­лед­но сли­за­не пре­да­де ко­ро­на­та на Бодисатва в ръ­це­те на своя при­ем­ник в ду­хов­ни­те светове. Следователно, от оне­зи вре­ме­на съ­ществу­ва­ше един при­ем­ник на он­зи Бодисатва, кой­то то­га­ва ста­на Буда. И то­зи нов Бодисатва, кой­то се­га продъл­жи да дейс­т­ву­ва имен­но ка­то Бодисатва, има­ше ед­на спе­ци­ал­на задача, свър­за­на с ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството. На то­зи Боди- сатва се пад­на за­да­ча­та да ог­ла­ви ду­хов­но­то ръ­ко­вод­с­т­во на оно­ва движение, ко­ето на­мери своя из­раз в ли­це­то на те­ра­пев­ти­те и есеите, та­ка че в он­зи Боди- сатва, кой­то ста­на при­ем­ник на Буда, ние след­ва да виж­да­ме ду­хов­ния пред­во­ди­тел на те­ра­пев­ти­те и есеите. Той уп­раж­ня­ва­ше сво­ето въз­дейс­т­вие имен­но всред тех­ни­те общности. Този Бодисатва, та­ка да се каже, из­п­ра­ти ка­то пред­во­ди­тел на есе­ите - то­ва ста­ва око­ло 127-177 го­ди­на пре­ди на­ше­то летоброене, по вре­ме на цар Александър Янай - ед­на твър­де осо­бена индивидуалност. Тази осо­бе­на ин­ди­ви­ду­ал­ност ръ­ко­во­де­ше есейс­ки­те об­щ­нос­ти приб­ли­зи­тел­но ед­но сто­ле­тие пре­ди ид­ва­не­то на Христос Исус. Тази лич­ност е доб­ре из­вес­т­на не са­мо на окултизма, но и на ек­зо­те­рич­на­та тал­муд­с­ка литература.

Следователно, ед­но сто­ле­тие пре­ди на­ше­то летоброене, ед­но сто­ле­тие пре­ди Христовото ид­ва­не на Земята, съ­щес­т­ву­ва­ше ед­на индивидуалност, ко­ято ня­ма ни­що об­що как­то с Исус от Евангелието на Лука, та­ка и с Исус от Евангелието на Матей, ед­на личност, ко­ято бе­ше пред­во­ди­тел на есейс­ки­те общности. Тази лич­ност е доб­ре из­вес­т­на на окул­тиз­ма ка­то един вид пред­те­ча на есеите, що се от­на­ся до християнството; но тя е доб­ре из­вес­т­на съ­що и в тал­муд­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра под име­то Исус, си­нът на Пандира, Йешуа бен Пандира. Този Исус, син на Пандира, за ко­го­то в об­що­из­вес­т­на­та юдейс­ка книж­ни­на съ­щес­т­ву­ват все­въз­мож­ни из­мислици, неп­ре­къс­на­то въ­зоб­но­вя­ва­ни в по­-но­во време, та­зи бла­го­род­на и ве­ли­ка лич­ност не би­ва да смес­ва­ме - как­то пра­вят ня­кои тал­му­дис­ти - с Исус от Назарет. Ние прос­то по­соч­ва­ме то­зи есейс­ки пред­те­ча на христи­ян­с­т­во­то в ли­це­то на Исус, син на Пандира. И ние доб­ре знаем, че онези, ко­ито на вре­ме­то счи­та­ха уче­ни­ето на есе­ите за богохулство, го об­ви­ни­ха в ерес; пос­ле те го уби­ха с камъни, и го ока­чи­ха на ед­но дърво, за да се при­ба­ви към на­ка­за­ни­ето и позорът. Това съ­що е един окул­тен факт, ма­кар и да е из­вес­тен в талму­дис­т­ка­та литература.

В ли­це­то на то­зи Йешуа бен Пандира ние има­ме ед­на личност, ко­ято стои под зак­ри­ла­та на Бодисатва - при­ем­ник на он­зи Бодисатва, жи­вял на вре­ме­то ка­то син на цар Судодана, за да се из­диг­не по­-къс­но до степен­та Буда. Така не­ща­та ста­ват ясни. В оно­ва ду­хов­но направление, ко­ето е в за­ви­си­мост от при­ем­ни­ка на Буда, т.е. от нас­то­ящия Бодисатва, кой­то по­-къс­но ще се пре­вър­не в Майт- рейя Буда, ние има­ме един вид подготовка, ед­но до­пъл­ни­тел­но ду­хов­но нап­рав­ле­ние в сян­ка­та на ос­нов­но­то хрис­ти­ян­с­ко направление; и така, спо­ме­на­ти­ят
Бодисатва из­п­ра­ти сво­ите ми­си­оне­ри всред ев­рейс­ки­те общности, а са­ми­ят той пре­диз­ви­ка в есейс­ки­те об­щ­нос­ти оне­зи събития, за ко­ито ще ста­не ду­ма в след­ва­щи­те лекции.

С дру­ги думи, ние след­ва да тър­сим име­то Исус у индивидуалността, за ко­ято се го­во­ри в Евангелието на Матей и в Евангелието на Лука; оба­че сме длъж­ни да тър­сим име­то Исус и ед­но сто­ле­тие пре­ди на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене имен­но там, всред есе­ите и по­-точ­но в ли­це­то на она­зи бла­го­род­на личност, от­нос­но ко­ято всичко, из­не­се­но в об­що­из­вес­т­на­та тал­муд­с­ка ли­те­ра­ту­ра е чис­то и прос­то клевета; ве­че ка­зах­ме - тя бе­ше об­ви­не­на в бо­го­хул­с­т­во и ерес, умър­т­ве­на с ка­мъ­ни и пос­ле по­ве­се­на на ед­но дърво.