Лекции изнесени в Берн от до 12. 1910 г

През раз­ц­ве­та на Атлантската епоха, яс­но­вид­с­т­во­то бе­ше от та­ко­ва естество, че хо­ра­та има­ха зна­чи­тел­но по-чист пог­лед в ду­хов­ния свят и тък­мо не­го­ви­те от­к­ро­ве­ния по­раж­да­ха в чо­веш­ка­та ду­ша под­ти­кът към доброто. И бих­ме мог­ли да допълним: Който бе­ше по­-с­по­со­бен да виж­да в ду­хов­ния свят през то­зи раз­ц­вет на Атлантската епоха, той по­лу­ча­ва­ше по­-си­лен под­тик към доброто, и обрат- но: кой­то не раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но ясновидство, той не по­лу­ча­ва­ше съ­щия под­тик към доброто.

Промените, ко­ито нас­тъ­пи­ха пос­ле на Земята, бя­ха от та­ко­ва естество, че още през пос­лед­на­та тре­ти­на на Атлантската епоха, а осо­бе­но през сле­дат­лан­т­с­кия период, доб­ри­те стра­ни на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во за­поч­на­ха все по­ве­че и по­ве­че да намаляват*7. Само онези, ко­ито по­лу­ча­ва­ха спе­ци­ал­на под­го­тов­ка в мис­те­рий­ни­те центрове, за­па­зи­ха доб­ри­те стра­ни на ат­лан­т­с­ко­то ясновидство. На-
против, то­ва ко­ето бе­ше ос­та­на­ло ка­то естес­т­ве­на пос­ле­ди­ца от ат­лан­т­с­ко­то ясновидство, прие в хо­да на вре­ме­то та­ка­ва форма, че бих­ме мог­ли да кажем: това, ко­ето хо­ра­та виждаха, все по­-лес­но за­поч­на да ги во­ди до виж­да­не­то на злите, съб­лаз­ня­ва­щи и изку­ша­ва­щи ми­ро­ви сили. Ясновиждащият пог­лед на чо­ве­ка пос­те­пен­но из­гу­би спо­соб­нос­т­та да раз­ли­ча­ва добри­те сили; на чо­ве­чес­т­во­то ос­та­на въз­мож­нос­т­та да виж­да пре­дим­но ло­ша­та стра­на на ду­хов­ния свят, това, ко­ето мо­же да се про­яви ка­то из­ку­ше­ние и съб­ла­зън за човека. И всред оп­ре­де­ле­на част от сле­дат­лантско­то на­се­ле­ние се ус­та­но­ви ед­на не доб­ра фор­ма на ясновидство; ед­но ясновидство, ко­ето са­мо по се­бе си беше ве­че един вид изкушение.

С то­зи упа­дък на ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во бе­ше свър­за­но пос­те­пен­но­то раз­ви­тие на оно­ва се­тив­но възприятие, което днес ние при­ема­ме за нор­мал­но в ус­ло­ви­ята на съв­ре­мен­ния свят. Нещата, ко­ито хо­ра­та виж­да­ха през първи­те сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­оди от време, и ко­ито днеш­ни­ят чо­век виж­да с обик­но­ве­ни­те си очи, то­га­ва не бя­ха подвеждащи, за­що­то все още лип­с­ва­ха под­веж­да­щи­те си­ли в са­ма­та чо­веш­ка душа. Нещо външно, ко­ето би про­бу­ди­ло го­ре­що же­ла­ние за нас­ла­да у съв­ре­мен­ния човек, съв­сем ня­ма­ше съ­що­то въз­дейс­т­вие за сле­датлан­т­с­кия чо- век. Но ко­га­то си слу­же­ше с нас­ле­де­ни­те ос­та­тъч­ни от ста­ро­то ясновидство, не­що ся­каш го из­мъчва­ше и дразнеше. Той ед­ва ли мо­же­ше да виж­да ве­че доб­ра­та стра­на на ду­хов­ния свят; напротив, тък­мо лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки­те си­ли за­поч­ва­ха да оказ­ват все по­-го­ля­мо вли­яние вър­ху него; да, се­га той мо­же­ше да виж­да на­й-­ве­че под­веж­да­щи­те и из­мам­ни сили. И така, с нас­ле­де­ни­те ка­чес­т­ва на ста­ро­то ясновидство, чо­ве­кът въз­п­ри­ема­ше лу­ци­фе­ри­чес­ки­те и ари­ма­ни­чес­ки­те сили. Сега бе­ше не­об­хо­ди­мо след­ното: пред­во­ди­те­ли­те на чове- чеството, ко­ито чер­пе­ха сво­ята мъд­рост от Мистериите*8, тряб­ва­ше да взе­мат съот­вет­ни мерки, бла­го­да­ре­ние на които, въп­ре­ки то­ва състояние, хо­ра­та да се из­диг­нат все по­ве­че към доб­ро то и към яс­но виж­да­не на нещата.

Хората, ко­ито след Атлантската ка­тас­т­ро­фа по­еха на изток, се на­ми­ра­ха на твър­де раз­лич­ни сте­пе­ни от своето развитие. Бихме мог­ли да кажем: Колкото по на из­ток се намираме, тол­ко­ва по­ве­че хо­ра­та са из­диг­на­ти в мо­ра­лен и ду­хо­вен смисъл. В из­вес­т­но отношение, външ­ни­те въз­п­ри­ятия за­поч­на­ха да дейс­т­ву­ват с все по-го­ля­ма си­ла вър­ху човека, та­ка че той се ви­дя из­п­ра­вен пред ве­ли­чи­ето на външ­ния се­ти­вен свят. Това се от­на­ся­ше за народите, ко­ито се за­се­ли­ха на се­вер от днеш­на Индия, в те­ри­то­ри­ите меж­ду Каспийско море, Оксус и Яксартес. В те­зи сред­но­ази­ат­с­ки те­ри­то­рии се ус­та­но­ви­ха народи, от ко­ито по­-къс­но мо­жа­ха да се обо­со­бят дру­ги народи, спо­соб­ни да по­емат в раз­лич­ни посоки: то­ва се от­на­ся и за древ­но­-­ин­дийс­кия народ, чи­ето ду­хов­но све­то­усе­ща­не ние сме раз­г­леж­да­ли мно­гок­рат­но досега.

В Средна Азия, у та­зи сме­си­ца от народи, ско­ро след Атлантската катастрофа, а от­час­ти и по вре­ме на са­ма­та нея, из­вън­ред­но нап­ред­на усе­тът за външ­ния свят, за външ­на­та действителност. Обаче у хората, ко­ито бя­ха ин­кар­ни­ра­ни в те­зи

Тази склон­ност за под­це­ня­ва­не на външ­ния свят и за тре­ти­ра­не­то му ка­то илю­зия или Майя, и на­сър­ча­ва­нето на оне­зи импулси, ко­ито са на­со­че­ни към ду­хов­ни­те сфери, бе­ше по­-с­ла­бо зас­тъ­пе­на всред народите, нами­ра­щи се на се­вер от Индия. Но те­зи на­ро­ди се на­ми­ра­ха в ед­но мно­го тра­гич­но положение. По си­ла­та на сво­ите нас­лед­с­т­ве­ни качества, древ­но­-­ин­дийс­ки­ят на­род мо­же­ше зна­чи­тел­но лес­но да пре­ми­не през раз­ви­тието Йога, чрез ко­ето от­но­во се из­ди­га­ше в сферите, къ­де­то бе­ше жи­вял през Атлантската епоха. За не­го беше съв­сем лес­но да пре­одо­лее това, ко­ето той счи­та­ше за илюзия. Той го пре­одо­ля­ва­ше в познанието. Ето как из­г­леж­да­ше за не­го вис­ше­то познание: Сетивният свят е илюзия, Майя; но ко­га­то раз­ви­еш сво­ята душа, ко­га­то по­ла­гаш уси­лия и се ста- раеш, то­га­ва ти нав­ли­заш в сфе­ри­те зад се­тив­ния свят. Следователно, древни­ят ин­ди­ец пре­одо­ля­ва­ше това, ко­ето счи­та­ше за илю­зия или Майя, с по­мощ­та на един вът­ре­шен процес, и той се стре­ме­ше към та­зи победа.

Обаче у се­вер­ни­те народи, ко­ито по­-къс­но ис­то­ри­ята на­ре­че арийски, ма­кар и в те­сен сми­съл на та­зи дума, не­ща­та не сто­яха така; тук има­ме пред­вид перси, медийци, бак­т­рий­ци и т.н. У тях съ­що бе­ше сил­но раз­вит усе­тът за външ­ния свят, за външ­ния интелект; но има­ше и не­що друго: вът­реш­ни­ят порив, им­пул­сът към по сти­га­не - чрез ед­но вът­реш­но израстване, чрез един друг вид Йога - на онова, ко­ето ат­лан­т­с­ки­ят чо­век при­тежа­ва­ше по съв­сем ес­тес­т­вен начин. Северните на­ро­ди не раз­по­ла­га­ха с он­зи жив спомен, кой­то да ги тлас­ка към пре­одо­ля­ва­не на илю­зи­ята за външ­ния свят в об­лас­т­та на познанието. Тези се­вер­ни на­ро­ди ня­ма­ха ду­шевно­то ус­т­ройс­т­во на индийците. Тяхното ду­шев­но ус­т­ройс­т­во ка­ра­ше персите, иранците, мед­ни­ци­те и т.н. да усе­щат - ако бих­ме ис­ка­ли да се из­ра­зим с днеш­ни ду­ми - при­мер­но следното: Ако някога, ка­то чо­веш­ки същества, се на­ми­рах­ме в ду­хов­ния свят с на­ши­те ду­хов­ни и ду­шев­ни изживявания, а се­га сме пре­не­се­ни във фи­зи­чес­кия свят и изоб­що сме из­п­ра­-­
вени пред един свят, кой­то виж­да­ме с на­ши­те очи и раз­би­ра­ме с на­шия разум, свър­зан с фи­зи­чес­кия мозък, при­чи­на­та за всич­ко то­ва ле­жи не са­мо в човека; и това, ко­ето тряб­ва да бъ­де преодоляно, не мо­же да бъ­де пре­одо­ля­но са­мо там, във вът­реш­ния свят на чо­ве­ка - та­ка ние не бих­ме постиг­на­ли ни­що особено. Иранецът би продължил: Когато чо­ве­кът е сля­зъл в ма­те­ри­ал­ния свят, про­ме­ни­те са об­х­ва­на­ли не са­мо него, но и ця­ла­та природа, ця­ла­та Земя. Ето за­що съв­сем ня­ма да е достатъчно, ако ние хората, ос­та­вим окол­ния свят такъв, ка­къв­то е и заявим: Всичко е са­мо илюзия, Майя, и ние от­но­во тряб­ва да се из­диг­нем в ду­хов­ния свят. Защото в то­зи слу­чай ние ще про­ме­ним се­бе си, но не и това, ко­ето тряб­ва да бъ­де про­ме­не­но в це­лия за­оби­ка­лящ ни свят.

Той да­леч не казваше: Да, на­вън се прос­ти­ра са­мо Майя, но аз ще я пре­одо­лея в се­бе си и по то­зи на­чин ще се из­диг­на в ду­хов­ния свят. Не, той каз­ва­ше друго: Човекът при­над­ле­жи към це­лия ви­дим свят, той е са­мо ед­на част от него. Сле- дователно, ако тряб­ва да пре­об­ра­зим това, ко­ето е бо­жес­т­ве­но у чо­ве­ка и ко­ето е сля зло от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те висини, не би­ва да се ог­ра­ни­ча­ва­ме са­мо с това, ко­ето се на­ми­ра у човека, а трябва да пре­об­ра­зим и це­лия ос­та­нал свят.

Ето от­къ­де бли­ка сме­ли­ят им­пулс на те­зи на­ро­ди да прис­тъ­пят към преоб- разяване, към пре­съз­да­ва­не на света.

Докато в Индия хо­ра­та знаеха: Да, све­тът е нап­ра­вил крач­ка на­до­лу и това, ко­ето се­га предлага, е са­мо Майя! - хо­ра­та на се­вер твърдяха: Несъмнено, све­тът е в низ­хо­дя­що развитие, оба­че ние сме длъж­ни да го про­меним по та­къв начин, че той от­но­во да ста­не духовен.

Размисъл и съ­зер­ца­ние - ето ос­нов­ни­те чер­ти на древ­ния ин­дийс­ки народ. Той се спра­ви със све­та ка­то наре­че се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия илю­зия или Майя. Напротив, ос­нов­ни­те чер­ти на иран­с­кия и на дру­ги­те се­вер ни на­ро­ди бяха: целеустременост, външ­на енер­гия и во­ля за прет­во­ря­ва­не на при­ро­да­та и света. Те казваха: Всичко, ко­ето се на­ми­ра око­ло нас, е сляз­ло до­лу от бо­жес­т­ве­ния свят; оба­че чо­ве­кът е приз­ван да го върне от­но­во там! Народностният ха­рак­тер на се­вер­ни­те хо­ра пос­тиг­на сво­ята връх­на точ­ка в ли­це­то на не­гови­те пред- водители, ко­ито бя­ха обу­ча­ва­ни в то­га­ваш­ни­те Мистерии.

Пълното разбиране, ма­кар и са­мо във вън­шен смисъл, на събитията, ко­ито се ра­зиг­ра­ва­ха из­точ­но и юж­но от Каспийско море, е въз­мож­но са­мо тогава, ко­га­то го срав­ним с това, ко­ето ста­ва­ше на север, сле­до­ва­телно в области, гра­ни­че­щи с дне­шен Сибир, с днеш­на Русия, и прос­ти­ра­щи се чак до Европа. Тамош- ните хо­ра бя­ха за­па­зи­ли до го­ля­ма сте­пен ста­ро­то ясновидство, и в из­вес­тен сми­съл пос­ти­га­ха рав­но­ве­сие меж­ду не­го и ра­зум­но­то мислене. Голяма част от тях мо­же­ха да виж­дат в ду­хов­ния свят. Обаче тях­но­то яс­но­вид­с­т­во слезе на ед­на по­-низ­ша степен, про­явя­вай­ки се - как­то бих­ме се из­ра­зи­ли днес - пре­дим­но под фор­ма­та на низше ас­т­рал­но ясновидство, ко­ето на свой ред ока­за оп­ре­де­ле­ни пос­ле­ди­ци за ця­ла­та об­що­чо­веш­ка еволюция. Надареният с то­зи вид яс­но­вид­с­т­во се прев­ръ­ща в стро­го оп­ре­де­лен чо­век със сво­ите ха­рак­те­ро­ви осо­бе­-

През то­зи пе­ри­од от време, кой­то се­га разглеждаме, но­мад­с­ки­те народи, на­да­ре­ни с ед­но упа­дъч­но яс­но­видство, не про­явя­ва­ха при­вър­за­ност към оп­ре­де­ле­ни области; те ня­ма­ха пос­то­ян­ни жилища, ски­та­ха ка­то пас­тири и не се гри­же­ха осо­бе­но до­ри и за това, ко­ето зе­мя­та са­ма им предлагаше, и бя­ха го­то­ви на дра­го сър­це да раз­ру­ша­ват всич­ко наоколо, ако то мо­же­ше да доп­ри­не­се не­що за тях­но­то съществувание. Обаче да по­ло­жат уси­лия за из­ди­га­не на кул­тур­но­то си равнище, или да об­ла­го­ро­дят окол­ния свят - та­ки­ва под­ти­ци те­зи на­роди нямаха.

Така въз­ник­на голямата, ве­ли­чес­т­ве­на противоположност, ко­ято е ед­на от на­й-­важ­ни­те осо­бе­нос­ти на сле­датлан­т­с­кия период: про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду те­зи по­ве­че се­вер­ни на­ро­ди и иран­с­ки­те народи. У иран­ци­те се раз­ви коп­не­жът да се на­мес­ват в съ­би­ти­ята око­ло тях, да се ус­та­но­вят в пос­то­ян­ни селища, да пос­тиг­нат с труд това, от ко­ето чо­век има нужда, с дру­ги думи, дейс­т­ви­тел­но да пре­об­ра­зят окол­ния свят чрез сво­ите ду­хов­ни способности. В та­зи част на све­та дейс­т­ви­тел­но ня­ма­ше по­-ва­жен чо­веш­ки стремеж. И не­пос­редстве­но на се­вер от то­ва на­се­ле­ние се ус­та­но­ви он­зи народ, кой­то мо­же­ше да виж­да в ду­хов­ния свят, кой­то беше та­ка да се каже, „на ти" с ду­хов­ни­те Същества, но без да се труди, без да про­явя­ва пос­то­ян­с­т­во или опи ти за кул­ту­рен напредък.

Така из­г­леж­да­ше та­зи мо­же би на­й-­съ­щес­т­ве­на противоположност, про­яве­на и външ­но в. ис­то­ри­ята на след ат­лан­т­с­ко­то човечество, ко­ято е са­мо външ­на пос­ле­ди­ца от раз­лич­ни­те фор­ми на ду­шев­на еволюция. Тази проти­во­по­лож­ност е из­вес­т­на и на офи­ци­ал­на­та ис­то­ри­чес­ка на­ука ка­то про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду Иран и Туран. Разбира се, офи­ци­ал­на­та ис­то­рия не сти­га до ис­тин­с­ки­те при- чини; впро­чем ние то­ку­-що ги на­зо­вахме.

На север, към Сибир, Туран, по­ема ед­на сме­си­ца от народи, раз­по­ла­га­щи с нас­лед­с­т­ве­ни­те спо­соб­нос­ти за низ­ше ас­т­рал­но ясновидство; по­ра­ди не­пос­ред­с­т­ве­но­то си об­щу­ва­не с ду­хов­ния свят те ня­ма­ха ни­как­ва склонност към под­дър­жа­не на ед­но или дру­го кул­тур­но равнище, а - по­не­же бя­ха па­сив­ни и вмес­то све­ще­ни­ци има­ха зак­ли­на­те­ли и магьос­ни­ци - там, къ­де­то ста­ва­ше ду­ма за ду­хов­-

ни дела, те се за­ни­ма­ва­ха с шар­ла­танство и до­ри с чер­на магия.

На юг от тях бе­ше Иран - она­зи област, къ­де­то съв­сем ра­но въз­ник­на един съ­вър­ше­но друг импулс: ма­кар и с на­й-п­ри­ми­тив­ни средства, но ок­ри­ля­ни от чо­веш­ка­та ду­хов­на сила, ние тряб­ва да пре­об­ра­зим се­тив­ния свят и да пос­та­вим на­ча­ло­то на чо­веш­ка­та култура.

Ето как из­г­леж­да го­ля­ма­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Иран и Туран. Легендите и ми­то­ве­те по един при­ка­зен на­чин ни раз­каз­ват как нап­ред­на­ла­та част от на­ро­ди­те по­ема на се­вер и се ус­та­но­вя­ва в областта, ко­ято по-къс­но е на­ре­че­на Иран. И ко­га­то ед­на от ле­ген­ди­те раз­каз­ва за Джемшид, он­зи цар, кой­то по­тег­ля със свои те на­ро­ди на се­вер към Иран, той по­лу­чи от бога, ко­го­то по­-къс­но ще признае, и ко­го­то той на­ри­ча Аура Маздао, един зла­тен меч, за да из­пъл­ни с не­го сво­ята ми­сия на Земята; ние тряб­ва да сме наясно: злат­ни­ят меч на цар Джемшид, кой­то по­ве­де сво­ите народи, из­мък­вай­ки ги от па­сив­ни­те чо­веш­ки ма­си на туранците, сим­во­ли­зи­ра он­зи стре­меж към мъдрост, кой­то е свър­зан с външ­на­та чо­веш­ка активност, он­зи стре­меж към мъдрост, кой­то от­но­во из­ди­га по­тъ­ва­щи­те в упа­дък си­ли и ги про­ник­ва от край до край с из­во­юва­ни­те на фи­зи­чес­кия план чо­веш­ки ду­хов­ни способности.

Този зла­тен меч ра­зо­ра Земята ка­то ис­тин­с­ки плуг, прев­ръ­щай­ки я в аре­на за неп­ре­къс­нат труд, той да­де на чо­ве­чес­т­во­то пър­ви­те по­-важ­ни открития; той про­дъл­жи да дейс­т­ву­ва - и то­ва е та­ка до­ри и днес - във всич­ко онова, с ко­ето хо­ра­та се гор­де­ят ка­то със свои кул­тур­ни постижения. Забележително е, че цар Джамшид, кой­то по­тег­ли от Туран към зе­ми­те на Иран, по­лу­чи от Аура Маздао то­зи зла­тен меч, да­ващ на хора­та енер­гия и си­ла за пре­об­ра­зя­ва­не на външ­ния се­ти­вен свят.

Онова Същество, от ко­ето ид­ва то­зи зла­тен меч, е в съ­що­то вре­ме и го­ле­ми­ят вдъх­но­ви­тел на личността, ко­ято поз­на­ва­ме ка­то Заратустра, Зороастер или Зер- дуч. Заратустра е пред­во­ди­те­лят на иран­с­кия народ. Тъкмо Заратустра бе­ше този, кой­то в древ­ни времена, ско­ро след Атлантската катастрофа, из­в­ле­че от Мистериите не­об­хо­ди­ма­та мъд­рост и я вло­жи в он­зи народ, кой­то бе­ше го­тов да се бо­ри за но­ви и но­ви кул­тур­ни заво­ева­ния с по­мощ­та на чо­веш­ка­та ду­хов­на сила. За цел­та Заратустра тряб­ва­ше да под­гот­ви те­зи народи, които ве­че не при­те­жа­ва­ха ста­ра­та ат­лан­т­с­ка спо­соб­ност да виж­дат в ду­хов­ния свят, но­ви въз­г­ле­ди и но­ви на­дежди за из­ди­га­не в ду­хов­ни­те области. Така Заратустра про- п­ра­ви он­зи път, за кой­то чес­то сме говорили: а именно, че външ­но­то тя­ло на Слънчевата свет­ли­на пред­с­тав­ля­ва са­мо външ­но­то тя­ло на ед­но вис­ше ду­хов но Същество, ко­ето той, за раз­ли­ка от мал­ка­та чо­веш­ка аура, на­ре­че „Великата аура" или Аура Маздао. С това той ис­ка­ше да покаже: въп­рос­но­то Същество - се­га на­ис­ти­на от­да­ле­че­но от Земята - ня­ко­га ще сле­зе тук до­лу на на­ша­та пла- нета, за да се свър­же решително, субстанциално, със Земята, и да учас­т­ву­ва в по­-на­та­тъшна­та ево­лю­ция на човечеството. Ето как Заратустра на­со­чи пог­ле­да на хо­ра­та към оно­ва Същество, ко­ето по­-къс­но се яви в ис­то­ри­ята ка­то Христос.

Сега Заратустра има­ше един за­бе­ле­жи­те­лен покровител. Категорично бих ис­кал да подчертая: ка­то спо­ме­навам Заратустра, аз имам пред­вид ед­но Същество, ко­ето спо­ред древ­ни­те гър­ци е жи­вя­ло 5000 го­ди­ни пре­ди Троянската вой­на и, следователно, ня­ма ни­що об­що с он­зи Заратустра, за ко­го­то го­во­ри офи­ци­ал­на­та ис­тория, как­то и с дру­гия Заратустра, спо­ме­на­ван по вре­ме­то на Дарий. И така, Заратустра има­ше ка­то зак­рилник или пок­ро­ви­тел онзи, кой­то по­-къс­но мо­жа да бъ­де на­ре­чен с об­щоп­ри­ето­то име Гущасб. Следователно, в ли­це­то на Заратустра, ние сме из­п­ра­ве­ни пред ед­на мо­гъ­ща све­ще­ни­чес­ка натура, ко­ято ни на­соч­ва към ве­ли­кия Слънчев Дух, към Аура Маздао, към оно­ва Същество, ко­ето след­ва да бъ­де пред­во­ди­тел на хо­ра­та по об­рат­ния им път от фи­зи­чес­кия към ду­хов­ния свят. А в ли­це­то на Гущасб сме из­п­ра­ве­ни пред цар­с­т­ве­на­та при­ро­да на онзи, кой­то бе­ше го­тов да нап­ра­ви всич­ко въз­мож­но в об­лас­т­та на ви­ди­мия свят, за да на­ме­рят там поч­ва ве­ли­ки­те ин­с­пи­ра­ции на Заратустра. Ето за­що бе­ше изключено, те­зи инспирации, те­зи намерения, ко­ито чрез Заратустра и Гущасб зав­ла­дя­ва­ха дре­вен Иран, да не се сблъс­кат с оне­зи сили, ко­ито гос­под­с­т­ва­ха в зе­ми­те не­пос­ред­с­т­ве­но на север. От то­зи сблъ­сък пос­лед­ва ед­на от на­й-­го­ле­ми­те вой­ни в све­тов­на­та история, ма­кар и тя да е поч­ти не­поз­на­та за историците, по­не­же се ра­зиг­ра­ва в мно­го от­да­ле­че­ни от нас епохи. Става ду­ма за един ти­та­ни­чен сблъ­сък меж­ду Иран и Туран. Като пос­ле­ди­ца от та­зи война, про­дъл­жи­ла не де­се­тилетия, а столетия, въз­ник­на ед­но осо­бе­но настроение, ко­ето за­дъл­го се за­дър­жа във вът­реш­ни­те об­лас­ти на Азия; то мо­же да бъ­де обоб­ще­но приб­ли­зи­тел­но по след­ния начин.

Иранецът, или Заратустровият човек, си каз­ва­ше приб­ли­зи­тел­но следното: На- където и да погледнем, виж­даме един свят, кой­то на­ис­ти­на е сля­зъл от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те висини, но все пак се­га из­г­леж­да ка­то нещо упадъчно, ка­то нещо, ко­ето е от­х­вър­ле­но от висините. Обаче тряб­ва да предположим, че всич­ко око­ло нас - животни, растения, ми­не­ра­ли - през да­леч­но­то ми­на­ло е би­ло горе, във висините, а се­га тук, долу, е в със­то­яние на упадък. Но чо­ве­кът хра­ни надеждата, че то­зи фи­зи­чес­ки свят от­но­во ще се из­диг­не горе.

Да взе­мем нап­ри­мер ед­но животно. Ако бих­ме пре­ве­ли на дне­шен език това, ко­ето жи­ве­еше в чув­с­т­ва­та на иранеца, и си пред­с­та­вим как един учи­тел се об­ръ­ща към сво­ите ученици, бих­ме мог­ли да из­ра­зим не­ща­та така: Погледни све­та око­ло теб. По-рано всич­ко е би­ло от ду­хов­но естество; се­га всич­ко е смък­на­то долу, всичко е в упадък. Да взе­мем нап­ри­мер ед­но животно, един вълк.

Хората, ко­ито при­ла­гат сво­ите ду­хов­ни сили, за да кул­ти­ви­рат външ­ния свят, бя­ха в със­то­яние да опи­то­мяват жи­вот­ни­те и да ги из­ди­гат до ед­на по­-ви­со­ка степен, до­ка­то дру­ги­те не при­ла­га­ха сво­ите си­ли по то­зи начин, ос­та­вя­ха жи­вот­ни­те такива, как­ви­то бяха, по­ра­ди ко­ето те тряб­ва­ше да по­тъ­нат в още по­-дъл­бок упадък.

Това са две на­пъл­но раз­лич­ни сили; ед­на­та се про­явя­ва в настроението: Когато ос­та­вям при­ро­да­та такава, каква­то е, тя по­тъ­ва все по­-нис­ко и по-ниско; то­га­ва всич­ко подивява. Другата сила: Но аз мо­га да на­со­ча мо­ите ду­хов­ни очи към ед­на доб­ра сила, чий­то пос­ле­до­ва­тел съм; и то­га­ва тя ми помага, то­га­ва с ней­на по­мощ аз мо­га от­но­во да из­диг­на всич­ко онова, ко­ето ис­ка да потъне. Тъкмо та­зи сила, към ко­ято мо­га да от­п­ра­вя своя поглед, ми да­ва на­деж­да за ед­но по­-на­та­тъш­но развитие.

Иранецът отъж­дес­т­вя­ва­ше та­зи си­ла с Аура Маздао и той си казваше: Всичко, ко­ето чо­век мо­же да нап­ра­ви, за да об­ла­го­ро­ди си­ли­те на природата, за да ги извиси, е въз­мож­но са­мо ако той се свър­же с Аура Маздао, със си­ла­та на Ор- музд; Ормузд е ед­но въз­хо­дя­що направление. Но ко­га­то чо­век ос­та­вя при­ро­да­та такава, как­вато е, то­га­ва лес­но ще установим, че всич­ко за­па­да и подивява; то­ва ид­ва от Ариман.

И се­га в об­лас­т­та на Иран въз­ник­на след­но­то настроение: На се­вер от нас сно­ват го­ле­ми чо­веш­ки маси; те са в служ­ба на Ариман. Те са Ариманови хора, ко­ито са­мо ски­тат по све­та и гра­бят това, ко­ето при­ро­да­та им предлага; те не ис­кат и пръс­та си да помръднат, за да оду­хот­во­рят природата. Обаче ние ис­ка­ме да се свържем с Ормузд, с Аура Маздао.

Ето как въз­ник­на та­зи за­бе­ле­жи­тел­на двойнственост. Ето как усе­ща­ха не­ща­та хо­ра­та от Иран, хо­ра­та на Заратустра, и те­зи усе­ща­ния на­ме­ри­ха из­раз съ­що и в тех­ни­те закони. Те ис­ка­ха да из­г­ра­дят своя жи­вот по та­къв начин, че по­ри­вът към ду­хов­ния свят да ли­чи до­ри и във външ­но­то законодателство. Тази е външ­на­та пос­леди­ца на Заратустровото направление, на заратустризма. Противопо- ложността меж­ду Иран и Туран тряб­ва да ни ста­не на­пъл­но ясна. И она­зи вой- на, за ко­ято окул­т­на­та ис­то­рия ни съ­об­ща­ва тол­ко­ва мно­го и тол­ко­ва кон­к­рет­ни подробности, вой­на­та меж­ду Арджасб и Гущасб, пър­ви­ят от ко­ито бе­ше цар на туранците, а втори­ят - цар на иран­ци­те и пок­ро­ви­тел на Заратустра, та­зи вой­на ка­то про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Севера и Юга про­дъл­жа­ва - ма­кар и под фор­ма­та на нас­т­ро­ение - още дъл­го там, в зе­ми­те на Иран и Туран. Размислим ли ­

Ето как тряб­ва­ше да из­г­леж­да пър­во­на­чал­но­то опи­са­ние на средата, на ця­ло­то обкръжение, в ко­ето бе­ше поста­вен Заратустра. Защото ние знаем: она­зи инди- видуалност, ко­ято се ин­кар­ни­ра в кръвта, пре­ми­на­ла през 3 пъти по 14 по­ко­ле­ния от Авраам на­сам и ко­ято в Евангелието на Матей се явя­ва ка­то Исус от Назарет, беше ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра. Обаче ние тряб­ва­ше да я по­тър­сим пър­во­на­чал­но там, къ­де­то тя се яви за пръв път пред нас в хо­да на След- атлантската епоха. И се­га за нас въз­ник­ва въпросът: Каква бе­ше всъщ­ност кръвта, те­ча­ща през Авраам и след­ва­щи­те по­ко­ле­ния в Предна Азия, кръвта, ко­ято се ока­за на­й-­под­хо­дяща за фи­зи­чес­ко­то тя­ло на ид­ва­щия Заратустра? Защото ед­на от след­ва­щи­те ин­кар­на­ции на Заратустра е Исус от Назарет.

За да бъ­де пос­та­вен то­зи вто­ри въпрос, не­об­хо­ди­мо бе­ше пър­во да пос­та­вим въп­ро­са за „центъра" и да му отговорим: въп­ро­сът за он­зи център, кой­то има своя из­раз в та­зи кръв. В ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра ние има­ме то­зи център, кой­то на свой ред се ин­кар­ни­ра в кръв­та на ев­рейс­кия народ. Утре ще об­съ­дим защо Заратустра тряб­ва­ше да по­тър­си сво­ето външ­но тя­ло тък­мо в та­зи кръв и тък­мо в то­зи народ.
ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Берн, 2. Септември 1910

В на­чал­ни­те лек­ции на то­зи ци­къл ще бъ­де умес­т­но да пов­то­рим част от това, за ко­ето ве­че ста­на ду­ма при раз­г­леж­да­не на Евангелието от Лука. Някои фак­ти от жи­во­та на Христос Исус мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни само ако по­не мал­ко съ­пос­та­вим те­зи две Евангелия.

Това, ко­ето е от ре­ша­ва­що зна­че­ние за вът­реш­но­то раз­би­ра­не на Евангелието от Матей е, че ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та ,ко­ято раз­г­леж­да то, про­из­хож­да - що се от­на­ся до ней­но­то тя­ло - от Авраам, и но­си в се­бе си, та­ка да се каже, ек­с­т­рак­та от це­лия Авраамов народ, от евреите, един екстракт, кой­то чрез нас­лед­с­т­ве­нос­т­та е пре­несен през 3 пъ­ти по 14 поколения, и че за ду­хов­ния из­с­ле­до­ва­тел та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност е същата, ко­ято ние нари­ча­ме Зороастер или Заратустра.

Вчера ние раз­г­ле­дах­ме външ­на­та среда, в ко­ято про­те­че жи­во­тът на то­зи Зо- роастер или Заратустра. Сега ще се на­ло­жи да се спрем вър­ху ня­кои под­роб­нос­ти от све­тог­ле­ди­те и идеите, ко­ито гос­под­с­т­ву­ва­ха око­ло Заратустра. Трябва да подчертаем, че в областите, къ­де­то Заратустра или Зороастер осъ­щес­т­вя­ва­ше сво­ите действия, беше в си­ла един светоглед, чи­ито ос­нов­ни ха­рак­те­рис­ти­ки съ­дър­жа­ха из­к­лю­чи­тел­но важ­ни неща. Нужно е да спо­ме­нем са­мо ня­кол­ко из­ре­че­ния от това, ко­ето ви­на­ги след­ва да се счи­та за уче­ни­ето на на­й-д­рев­ния Заратустра, за да по­со­чим дъл­бо­ки­те ос­но­ви на це­лия сле­дат­лан­т­с­ки светоглед.

Днес до­ри офи­ци­ал­на­та ис­то­рия смята, че учението, в чи­ито рам­ки дейс­т­ву­ва­ше Заратустра, се ос­но­ва­ва­на два принципа, ко­ито ние на­ри­ча­ме Принцип на

Какво пред­с­тав­ля­ва то­зи единен, пър­ви­чен Принцип, от ко­го­то про­из­ли­зат дру­ги­те два враж­ду­ва­щи прин­ципи? Обикновено Зеруане Акарене се пре­веж­да ка­то "не­сът­во­ре­но­то време". С дру­ги думи, в край­на смет­ка уче­ни­ето на Зара- тустра во­ди об­рат­но към пър­вич­ния Принцип, в кой­то виж­да­ме тихото, те­ча­що в ми­ро­во­то раз­ви­тие Време. При то­ва още са­мо­то сло­во­съ­че­та­ние загатва, че не мо­же да се за­да­ват въп­ро­си за про­из­хода на вре­ме­то и не­го­вия кръговрат.

Особено важ­но е да осъз­на­ем та­зи идея докрай: на­пъл­но е въз­мож­но да се го­во­ри за ми­ро­ви­те процеси, и то без вът­реш­но­то ос­но­ва­ние да за­да­ва­ме въпроси, примерно, за произхода, за при­чи­на­та на един та­къв ос­новен, пър­ви­чен Прин- цип. Когато се по­соч­ва да­де­на причина, аб­с­т­рак­т­но­то чо­веш­ко мис­ле­не ед­ва ли ще се от­ка­же от неп­ре­къс­на­ти­те въп­ро­си за при­чи­на­та на та­зи причина, ся­каш има на­ме­ре­ни­ето да преб­ро­ди със сво­ите аб­с­т­рак­т­ни по­ня­тия ця­ла­та вечност. Обаче ако ис­ка­ме да зас­та­нем твър­до вър­ху поч­ва­та на ан­т­ро­пософ­с­ка­та Духов- на Наука, ра­но или късно, с по­мощ­та на пра­вил­но­то медитиране, е доб­ре да си изясним, че въп­ро­си­те за произхода, за при­чи­на­та все ня­ко­га тряб­ва да преста- нат, и че ако все пак про­дъл­жа­ва­ме с те­зи въпроси, те се прев­ръ­щат в ед­на праз­на иг­ра на мисленето.

В мо­ята кни­га „Тайната Наука" аз ве­че раз­г­ле­дах та­зи стра­на на те­оре­тич­но­то познание. Там аз писах: Ако да­ден чо­век за­бе­ле­жи на ули­ца­та ня­как­ви бразди, ред­но е да се за­пи­та от­къ­де ид­ват те. Един от въз­мож­ните от­го­во­ри гласи: От ко­ле­ла­та на ед­на каруца. Следващ въз­мо­жен въп­рос би бил: Как е из­г­леж­да­ла ка­ру­ца та? Или: Защо та­зи ка­ру­ца е ми­на­ла по пътя? Или: Защо точ­но то­зи чо­век е сто­ял в нея? Какви са би­ли него­ви­те намерения? Напълно яс­но е, че ако про­дъл­жим с по­доб­ни въпроси, ние ще се от­к­ло­ним от са­мо­то смисло­во съ­дър­жа­ние на пър­во­на­чал­ния факт и ще се оп­ле­тем в ед­на без­п­лод­на иг­ра на въп­ро­си и отговори.

Така сто­ят не­ща­та и с го­ле­ми­те въпроси, свър­за­ни с чо­веш­ки­те светогледи. Все ня­къ­де те тряб­ва да бъ­дат прекратени. В слу­чая с уче­ни­ето на Заратустра те тряб­ва да бъ­дат прек­ра­те­ни там, къ­де­то ста­ва ду­ма за тихото, спо­кой­но те­ча­що Време. Заратустризмът раз­де­ля са­мо­то Време на два Принципа, или по­-доб­ре казано, им поз­во­ля­ва да въз­ник­нат ка­то са­мос­то­ятел­ни сили: доб­ри­ят Принцип на Светлината, кой­то вче­ра опи­сах дос­та кон­к­рет­но пред Вас ка­то Принцип на Ормузд, и зли­ят Принцип на Мрака, Принципът на Ариман. В ос­но­ва­та на то­зи древ­но­-пер­сийс­ки въз­г­лед на­ис­ти­на ле­жи не­що мно­го дълбоко, а именно, че ця­ло­то Зло в све­та и всичко, ко­ето в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят на­ри­ча­ме „тъмнина", „мрак" и т.н., пър­во­на­чал­но съвсем не е тъмнина, мрак или Зло.
Тъкмо на то­ва об­ръ­щах внимание, че за древ­но­-пер­сийс­ко­то мислене, напри­мер въл­кът - кой­то в из­вес­тен сми­съл е не­що сви­ре­по и зло, нещо, в ко­ето ра­бо­ти Принципът на Ариман - е ед­но не­раз­ви­то същество, изос­та­ве­но са­мо на се­бе си и зав­ла­дя­но от Ариман; следователно, в то­зи смисъл, въл­кът про­из­ли­за от ед­но същество, чи­ято доб­ро­та ние не оспорваме, но впос­лед­с­т­вие той про­па­да и ста­ва „зъл". Ето как­во стои в ос­но­ва­та на древно-персийското, на древ­но­-­арийс­ко­то светоусещане: В хо­да на еволюцията, зло­то въз­ник­ва по­ра­ди това, че нещо, ко­ето в пре­ди­шен пе­ри­од от вре­ме е би­ло доб­ро според то­га­ваш­на­та си форма, за­паз­ва та­зи пър­во­на­чал­на фор­ма в неп­ро­ме­нен вид, вмес­то да се про­ме­ни и усъвършенствува. Древно-персийското светоусещане, древ­но­-пер­сийс­ки­ят въз­г­лед из­веж­да всич­ко мрач­но и зло на то­зи свят от обстоятелството, че съ­щес­т­ва­та за­паз­ват пър­во­на­чал­но доб­ри­те си форми, без да имат възмож­нос­т­та да ги про­ме­нят и усъвършенствуват.

И в ре­зул­тат на сблъ­съ­ка меж­ду ед­на та­ка­ва непроменена, пре­не­се­на от ми­на­ло­то фор­ма и тази, ко­ято е напред­на­ла в сво­ето развитие, въз­ник­ва бор­ба­та меж­ду Доброто и Злото. Да, спо­ред древ­но­-пер­сийс­кия чо­век ,бор­ба­та меж­ду Доброто и Злото не е ни­що друго, ос­вен бор­ба меж­ду това, ко­ето вли­за в нас­то­яще­то със сво­ята пра­вил­на фор­ма и това, ко­ето пре­на­ся в нас­то­яще­то сво­ята стара, неп­ро­ме­не­на форма. Следователно, Злото не е ня­как­во „аб­со­лют­но зло", а са­мо ед­но не­нав­ре­мен­но добро, нещо, ко­ето е би­ло доб­ро в пре­ди­шен пе­ри­од от време. Така Злото, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в света, всъщ­ност пред­с­тав­ля­ва ед­но събитие, един про­цес ,кой­то пре­на­ся от ми­на­ли­те епо­хи ед­но „по-ранно" вре­ме­.Та­м,­къ­де­то „по-ранното" и „по-късното" вре­ме все още не са в бор­ба по­меж­ду си, те­че пър­вич­но­то и не­ра­зе­ди­не­но време.

Този е един от на­й-­дъл­бо­ки­те въз­г­ле­ди всред пър­ви­те сле­дат­лан­т­с­ки народи, пов­ли­яни от уче­ни­ето на Заратустра. Същият то­зи възглед, един от ос­нов­ни­те въз­г­ле­ди на заратустризма, включ­ва в се­бе си - сти­га да бъ­де раз­б­ран пра­вил­но - имен­но онова, ко­ето вче­ра оха­рак­те­ри­зи­рах­ме от оп­ре­де­ле­на глед­на точ­ка и ко­ето виж­да­ме да из­пък­ва тол­ко­ва от­чет­ли­во у Заратустровите народи. У всич­ки тях ние виж­да­ме пъл­но приз­на­ва не на необходимостта, ко­ято изис­к­ва те­зи два мо­мен­та - осо­бе­но всред са­мия по­ток на първичното, мо­но­тон­но вре­ме - да се про­ти­во­пос­та­вят имен­но във вре­ме­то и, съответно, да бъ­дат пре­въз­мог­на­ти съ­що там, в хо­да на времето. Ние до­ла­вя­ме необходимостта, спо­ред ко­ято мла­ден­чес­ки­те си­ли неп­ре­къс­на­то никнат, а зре­лите, ста­ри си­ли ус­то­яват и се запазват, та­ка че в урав­но­ве­ся­ва­не­то меж­ду „младото" и „старото", пос­те­пен­но се пос­ти­га ми­ро­ва­та цел и осо­бе­но пла­не­тар­на­та цел на на­ша­та Земя. Този възглед, оха­рак­те­ри­зи­рай се­га от нас, ле­жи съ­що и в ос­но­ва­та на вся­ка по­-вис­ша ево­лю­ция в рам­ки­те на заратустризма. Понеже след ка­то се ут­вър­ди в епо­хи­те и в обла- стите, ко­ито опи­сах­ме вчера, за­ра­тус­т­риз­мът се по­явя­ва­ше под ед­на или дру­га фор­ма нав­ся­къ­де - ние ско­ро ще ви­дим кол­ко мощ­но и не­удър­жи­мо дейс­т­ву-

ваше той през след­ва­щи­те пе­ри оди от вре­ме - ка­то вла­га­ше във всич­ки­те си дейс­т­вия про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду мла­до­то и старото.

Заратустра мо­жа да се на­ме­си тол­ко­ва дъл­бо­ко във всич­ки след­ва­щи епохи, по­не­же във времето, ко­га­то се из­диг­на до на­й-­ви­со­ка­та сте­пен на Посвещението, ко­ято мо­же­ше да бъ­де пос­тиг­на­та тогава, той ус­пя да привле­че към се­бе си два­ма ученици. Аз чес­то съм спо­ме­на­вал за тях.

На еди­ния от тях Заратустра пре­да­де всичко, ко­ето се от­на­ся­ше до тай­ни­те на пространството, прос­ти­ращо се в се­тив­ния свят, сле­до­ва­тел­но всичко, свър­за­но с тай­ни­те на „ед­нов­ре­мен­но­то битие"; по­-къс­но на дру­гия уче­ник той пре­да­де всичко, свър­за­но с тай­ни­те на времето, тай­ни­те на развитието, на еволюцията. Аз обър­нах вни­ма­ние съ­що и на това, че в оп­ре­де­лен мо­мент от уче­ни­чес­т­во­то им, нас­тъ­пи не­що твър­де осо­бено: учи­те­лят мо­жа да по­жер­т­ву­ва част от сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност за­ра­ди два­ма­та си ученици. И Заратустра, такъв, ка­къв­то бе­ше тогава, по­жер­т­ву­ва за­ра­ди тях сво­ето соб­с­т­ве­но ас­т­рал­но тя­ло и сво­ето соб­с­т­ве­но етер­но тяло.

Самата ин­ди­ви­ду­ал­ност на Заратустра ос­та­на на­пъл­но зат­во­ре­на в се­бе си през след­ва­щи­те реинкарнации.

Обаче ас­т­рал­на­та дре­ха на Заратустра, не­го­во­то ас­т­рал­но тяло, в ко­ято Зарату- стра бе­ше жи­вял в древ­ни­те епо­хи на сле­дат­лан­т­с­ко­то развитие, та­зи ас­т­рал­на дре­ха бе­ше тол­ко­ва съвършена, тол­ко­ва про­ник­на­та от Зара­тус­т­ро­ва­та същ- ност, че след смър­т­та тя не се раз­пад­на как­то нор­мал­но ста­ва с чо­веш­ки­те ас­т­рал­ни тела, оста­на ця­ла и непокътната. Макар и рядко, в ми­ро­во­то раз­ви­тие мо­же да се слу­чи така, че ня­кои чо­веш­ки обвив­ки да ос­та­нат це­ли и непокътнати, бла­го­да­ре­ние на обстоятелството, че са по­ели в се­бе си ця­ла­та дъл­бо­чина на съ­от­вет­на­та индивидуалност. И така, ас­т­рал­но­то тя­ло на Заратустра ос­та­на запа- зено. Сега след­ва нещо мно­го важно. Единият от учениците, кой­то прие от Заратустра уче­ни­ето за прос­т­ран­с­т­во­то и тай­ни­те на онова, ко­ето ед­нов­ре­мен­но из­пъл­ва на­ше­то се­тив­но пространство, то­зи уче­ник се пре­ро­ди от­но­во в она­зи личност, ко­ято ис­то­ри­ята поз­на­ва ка­то еги­пет­с­кия Tom или Хермес. Този пов­тор­но ин­кар­ни­ран уче­ник на Заратус­т­ра - та­ка со­чи окул­т­но­то из­с­лед­ва­не - приз­ван да при­еме об­ли­ка на еги­пет­с­кия Хермес или Тот, тряб­ва­ше не са­мо да ут­вър­ди в се­бе си всичко, ко­ето бе­ше по­лу­чил от Заратустра в ед­на от пре­диш­ни­те си ин­кар­нации, но и да го уси­ли по­ра­ди факта, че у не­го бе­ше вложено, влято, ин­фил­т­ри­ра­но не друго, а за­па­зе­но­то и не­по­кът­на­то ас­т­рал­но тя­ло на са­мия Заратустра, спо­ред то­га­ваш­ния оби­чай на све­ще­ни­те Мистерии. Ето как ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на то­зи Заратустров уче­ник се пре­ро­ди ка­то ве­ли­кия ос­но­ва­тел на еги­пет­с­ка­та култура, Хермес или Тот, в ко­го­то се въп­лъ­ти ас­т­рал­но­то тя­ло на са­мия Заратустра. Следователно, в еги­пет­с­кия Хермес ние нап­ра­во има­ме ед­но от свръх­се­тив­ни­те те­ла на Заратустра. И с то­ва свръх­се­тив­но тяло, как­то и с всичко, ко­ето до­не­се от уче­ни­чес­т­во­то си при Заратустра, Хермес осъ­щес­т­ви за­бе­ле­жи­тел­ния въз­ход на еги­петска­та култура.

Тази кул­ту­ра бе­ше твър­де особена. Представете си са­мо как всич­ки тай­ни на „ед­нов­ре­мен­но­то битие" и на ус­по­ред­но съ­щес­т­ву­ва­щи­те процеси, бя­ха по­ве­ре­ни на Хермес от не­го­вия учи­тел Заратустра ка­то ед­но безцен­но благо. По то­зи на­чин Хермес по­лу­чи на­й-­важ­но­то от бо­гатс­т­ва­та на Заратустра. Аз чес­то съм под­чертавал: на­й-­съ­щес­т­ве­но­то в уче­ни­ето на Заратустра беше, че Заратустра на­со­чи вни­ма­ни­ето на сво­ите пос­ле­дова­те­ли към Слънчевото тяло, към външ­на­та светлина, към фи­зи­чес­ко­то свет­лин­но тя­ло на Слънцето, за да има покаже, че то­ва Слънчево тя­ло е са­мо външ­на­та об­вив­ка на ед­но вис­ше ду­хов­но Съще- ство. Следователно, Заратустра по­ве­ри на Хермес това, ко­ето - чрез прос­т­ран­с­т­во­то - ле­жи в ос­но­ви­те на ця­ла­та природа; което е мо­но­лит­но и „едновремен- но", оба­че неп­ре­къс­на­то нап­ред­ва във времето, епо­ха след епоха, за да се прояви по стро­го оп­ре­де­лен на­чин във вся­ка ед­на от тях. Това, ко­ето ид­ва от Слънцето и нап­ред­ва чрез Слънце то, ето как­во вла­де­еше Хермес. Ето как­во мо­жа да вло­жи той в ду­ши­те на она­зи част от сле­дат­лан­т­с­ко­то човечество, ко­ято се за­се­ли в зе­ми­те на Египет; бла­го­да­ре­ние на ес­тес­т­ве­ни­те си дарби, те­зи ду­ши ве­че бяха вник­на­ли в Слънчевите тай­ни и бя­ха съх­ра­ни­ли из­вес­т­ни спо­ме­ни за тях. Всичко то­ва се ра­зиг­ра­ва­ше във въз­хо­дя­ща­та ли­ния на еволюцията: как­то оне­зи души, ко­ито мо­же­ха да при­емат мъд­рос­т­та на Хермес, та­ка и са­ми­ят Хермес.

По друг на­чин сто­яха не­ща­та с вто­рия уче­ник на Заратустра. Той прие оне­зи тайни, ко­ито се от­на­сят до хода на времето, а на­ред с тях и онова, ко­ето се на­мес­ва - с ця­ла­та про­ти­во­по­лож­ност на два­та си по­лю­са - в ево­лю­ци­ята ка­то стъл­к­но­ве­ние меж­ду ста­ро­то и новото. Обаче Заратустра по­жер­т­ву­ва и за то­зи уче­ник ед­на част от сво­ята соб­с­т­ве­на същност, та­ка че в съ­от­вет­на­та си инкар- нация, то­зи вто­ри уче­ник съ­що по­лу­чи жер­т­ва­та на Заратустра. Следователно, до­ка­то ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра ос­та­на непокътната, об­вивки­те и бя­ха от­де­ле­ни от него, оба­че по­ра­ди обстоятелството, че бя­ха про­ник­на­ти от ед­на тол­ко­ва мо­гъ­ща индивидуалност, те не се разпаднаха, а за­па­зи­ха сво­ята цялост. Този вто­ри ученик, кой­то прие мъд­рос­т­та на Времето - а не мъд­рос­т­та на прос­т­ран­с­т­во­то - по­лу­чи в оп­ре­де­лен мо­мент от сво­ята ин­кар­на­ция етер­но­то тяло*9 на Заратустра, ко­ето той по­жер­т­ва съ­що как­то сво­ето ас­т­рал­но тяло. И то­зи пре­ро­ден Заратустров ученик е не друг, а Мойсей. Още в ран­на­та си дет­с­ка въз­раст Мойсей по­лу­чи за­па­зе­но­то етер­но тя­ло на Заратустра.
Религиозните документи, ко­ито дейс­т­ви­тел­но се опи­рат на окултизма, съ­дър­жат - ма­кар и по един за­га­дъчен на­чин - всич­ки оне­зи тайни, до ко­ито ние сти­га­ме в хо­да на окул­т­но­то изследване. След ка­то Мойсей беше пре­ро­де­ни­ят уче­ник на Заратустра, и тряб­ва­ше да при­еме за­па­зе­но­то етер­но тя­ло на Заратустра, с не­го тряб­ва­ше да се слу­чи не­що твър­де особено. Преди още да по­еме съ­от­вет­ни­те впе­чат­ле­ния от окол­ния свят, пре­ди още те да се нат­ру­пат в ду­ша­та му, там тряб­ва­ше да се вмък­не чуд­ни­ят нас­лед­с­т­вен дар от Заратустра. Този ва­жен пе­ри­од е раз­ка­зан символично: той е пос­та­вен в пле­тен кош и пус­нат по реката, нещо, което на­по­до­бя­ва ед­но стран­но Посвещение. Посвещението се със­тои в следното: За оп­ре­де­лен пе­ри­од от време, чо­век ос­та­ва изо­ли­ран от външ­ния свят и точ­но то­га­ва в не­го проникват, та­ка да се каже, твър­де спе­циал­ни въздей- ствия. С дру­ги думи, ко­га­то Мойсей бе­ше изо­ли­ран от све­та по то­зи начин, след оп­ре­де­ле­но време в не­го мо­жа да бъ­де вло­же­но етер­но­то тя­ло на Заратустра. И чак то­га­ва в ду­ша­та му раз­цъф­на она­зи чудна мъд­рост за Времето, ко­ято ня­ко­га му бе­ше пре­дал Заратустра; да, се­га той бе­ше на­да­рен с нея и мо­жа да я прояви, ка­то пред­с­та­ви та­зи мъд­рост на Времето под фор­ма­та на под­хо­дя­щи за не­го­вия на­род образи. Ето за­що у Мойсей ние сре­ща­ме ве­ли­чес­т­ве­ни­те об­ра­зи на Сът- ворението ка­то външ­ни имагинации, ро­де­ни от мъд­рос­т­та на Времето, про­из­ти­ча­ща от Заратустра. Те бя­ха пре­ро­де­но­то познание, пре­ро­де­на­та мъдрост, ко­ято той по­лу­чи от Заратустра. Всичко то­ва ук­реп­на в не­го­ва­та вът­реш­на същ­ност по­ра­ди факта, че той прие етер­на­та об­вив­ка на са­мия Заратустра.

Но за един про­цес с та­ко­ва ре­ши­тел­но зна­че­ние за об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция е не­об­хо­дим не са­мо пос­ве­те­ният, кой­то по­ла­га ос­но­ви­те на да­де­но кул­тур­но направление; не­об­хо­ди­мо е и друго: това, ко­ето ед­на тол­ко­ва ве­ли­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност мо­же да по­са­ди ка­то за­ро­диш на ед­на култура, да по­пад­не в съответния, или по­-точно казано, в под­хо­дя­щия народ. И ко­га­то раз­г­леж­да­ме народа-почва, в кой­то по­пад­на Мойсей, за да вло­жи в не­го онова, ко­ето той бе­ше по­лу­чил от Заратустра, ще бъ­де умес­т­но да се за­ни­ма­ем с ня­кои осо­бе­нос­ти на са­ма­та Мой- сеева мъдрост.

Следователно, в ед­на от пре­диш­ни­те си инкарнации, Мойсей бе­ше уче­ник на Заратустра. По оно­ва вре­ме той прие мъд­рос­т­та на Времето, как­то и она­зи тай- на, за ко­ято ние загатнахме, а именно, че през всич­ки епо­хи „новото" се сблъс­к­ва със „старото" и от то­зи сблъ­сък въз­ник­ва оп­ре­де­ле­на противоположност. Ако Мойсей тряб­ва­ше да се на­ме­си в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция с та­зи мъдрост, то­га­ва на­ло­жи­тел­но бе­ше той сам да се за поз­нае с ед­на друга, раз­лич­но ус­т­ро­ена мъдрост, как­ва­то бе­ше мъд­рос­т­та на Хермес. И на­ис­ти­на се слу­чи тък­мо това. Да обобщим: От Заратустра, Хермес по­лу­чи ди­рек­т­на­та мъдрост, та­ка да се каже, Слънчевата мъдрост, или с дру­ги думи, поз­на­ни­ето за онова, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но жи­вее във външ­на­та фи­зи­чес­ка обвив­ка на свет­ли­на­та и на Слън- чевото тяло, сле­до­ва­тел­но онова, ко­ето след­ва своя ди­рек­тен път. При Мой сей не­ща­та не сто­яха така. Мойсей по­лу­чи она­зи мъдрост, ко­ято чо­век съх­ра­ня­ва в
по­-п­лът­но­то етер­но тяло, а не в ас­т­рал­но­то тяло. Той по­лу­чи она­зи мъдрост, ко­ето не са­мо се об­ръ­ща към Слънцето и пита: „Какво струи от Слънчевото Съ- щество?", а мъдростта, ко­ято об­х­ва­ща съ­що и това, ко­ето се про­ти­во­пос­та­вя на Слънчевата светлина, на Слънчевото благо; она­зи мъдрост, ко­ято пре­ра­бот­ва в се­бе си - без да бъ­де на­кър­нена от тях - „земните" не­ща и изоб­що всичко, ко­ето е ста­на­ло земно, ко­ето се обо­со­бя­ва на Земята ка­то не­що втвър­де­но и старо, или накратко: Земната мъдрост, ко­ято жи­вее в Слънчевата мъдрост, но все пак си ос­та­ва Земна мъдрост. Тайните на Земната ево­лю­ция и начинът, по кой­то се раз­ви­ва чо­ве­кът и Земните суб­с­танции, след ка­то Слънцето се отдели*10 от Земята: ето как­во по­лу­чи Мойсей. И тък­мо та­зи е при­чи­на­та - кога­то се­га раз­г­леж­да­ме не­ща­та не външно, а вътрешно, - по­ра­ди ко­ято в уче­ни­ето на Хермес ние се на­тък­ваме на ед­на кре­щя­ща про­ти­во­по­лож­ност спря­мо Мойсеевата мъдрост.

Несъмнено, днес съ­щес­т­ву­ват възгледи, ко­ито се оп­ре­де­лят от след­ния прин- цип: През нощ­та всич­ки кот­ки са сиви! Според тях не­ща­та нав­ся­къ­де са ед­ни и съ­щи и те прос­то ликуват, ко­га­то ги на­ми­рат как­то при Хермес, та­ка и при Мойсей: ето тук има­ме тро­ич­ност и от­та­тък - съ­що троичност, тук има­ме чет- ворност, от­татък - съ­що четворност. Но по то­зи на­чин не се сти­га до никъде. Всичко то­ва би при­ли­ча­ло на следното: Да ден чо­век ис­ка да въз­пи­та ня­ко­го ка­то ботаник, но съв­сем не го учи да раз­ли­ча­ва от­дел­ни­те растения, нап­ример ро­за­та от карамфила, а му по­соч­ва един­с­т­ве­но приликите. Отново пов­та­рям - по то­зи на­чин не се сти­га до никъде. Ние сме длъж­ни да раз­ли­ча­ва­ме не са­мо съществата, но и мъдростите. И така, ние тряб­ва да знаем, че Мойсеевата мъд­рост бе­ше съ­вър­ше­но раз­лич­на от Хермесовата. Наистина и две­те про­из­ли­зат от Заратустра; но как­то еди­ни­ца­та мо­же да се раз­де­ли и да се про­яви по раз­лич­ни начини, та­ка съ­що и Заратустра пре­да­де на два­ма­та си уче­ни­ци раз­лич­ни откровения. Когато от­во­рим сър­ца­та си за Хермесовата мъдрост, ние от­к­ри­ва­ме всичко, ко­ето пра­ви све­та пре­из­пъл­нен със светлина, по­соч­вай­ки ни как­ва точ­но е пър­во при­чи­на­та на све­та и как свет­ли­на­та дейс­т­ву­ва в него. Обаче в мъд­рос­т­та на Хермес ние да­леч не на­ми­раме оне­зи понятия, ко­ито да ни по­каз­ват как във всич­ки ета­пи от раз­ви­ти­ето не­що „ново" се на­мес­ва в това, ко­ето е ве­че „старо", пре­диз­вик­вай­ки по то­зи на­чин неп­ре­къс­на­ти сблъ­съ­ци меж­ду ми­на­ло­то и нас­то­ящо то, меж­ду мра­ка и светлината. Земна мъдрост, от ко­ято да раз­би­ра­ме как след от­де­ля­не­то на Слънцето, Земя та се е раз­ви­ла за­ед­но с чо­ве­ка - то­ва всъщ­ност изоб­що не се съ­дър­жа в Хермесовата мъдрост. Особената ми сия на Мойсеевата мъд­рост тряб­ва­ше да бъ­де следната: да нап­ра­ви по­нят­но за чо­ве­ка раз­ви­ти­ето на Земята след ней­но­то от­де­ля­не от Слънцето. Типично Земна мъд­рост бе­ше тази, ко­ято Мойсей тряб­ва­ше да ут­върди; Слънчева мъд­рост бе­ше тази, ко­ято тряб­ва­ше да ут­вър­ди Хермес. Следователно, ко­га­то Мойсей си при пом­ня всичко, ко­ето е при­ел от Заратустра, в не­го проб­ляс­ва ево­лю­ци­ята на Земята и пла­не­тар­на­та ево­люция на човека. Той тръгва, та­ка да се каже, от зем-­

Обаче, вис­ша­та мъд­рост от­нос­но тай­ни­те на чо­веш­ка­та и ми­ро­ва­та еволюция, ко­ито на свой ред са свър­за­ни с ме­то­ди­те на Мистериите, се про­явя­ва по един осо­бен начин. Още в Мюнхен, ко­га­то из­на­сях лек­ци­ите вър­ху „Тайните на биб­лейс­ко­то сътворение"*11, аз обър­нах вни­ма­ние вър­ху обстоятелството, кол­ко из­к­лю­чи­телно труд­но е да се пре­да­дат на един обикновен, го­во­рим език, ве­ли­чес­т­ве­ни­те истини, ко­ито ни по­каз­ват не само чо­ве­ка в не­го­ви­те на­й-­дъл­бо­ки тайни, но и ми­ро­ви­те съ­би­тия изобщо. Действително, чес­то пъ­ти ние се спъ­ва­ме в на­ши­те думи, ка­то в окови, по­не­же те но­сят своя кон­к­ре­тен смисъл, под­гот­вян в про­дъл­же­ние на дъл­ги пе­ри­оди от време. И ко­га­то се­га прис­тъп­ва­ме към езика, ве­че на­яс­но с ве­ли­чес­т­ве­на­та мъдрост, ко­ято све­ти в на­ша­та душа, и се стре­мим да из­ра­зим та­зи мъд­рост с думи, то­га­ва въз­ник­ва ед­на бор­ба сре­щу то­зи тол­ко­ва без­по­мо­щен ин­с­т­ру­мент на говора, който, в из­вес­тен смисъл, е на­ис­ти­на край­но не­дос­та­тъ­чен за по­доб­ни цели.

Най-голямата тривиалност, ко­ято изоб­що е би­ла из­каз­ва­на в хо­да на 19. век и в хо­да на но­ва­та култура, ко­ято оба­че е пов­та­ря­на без­б­рой пъ­ти в епо­ха­та на по­пи­ва­тел­на­та хартия, е, че вся­ка ис­ти­на би тряб­ва­ло да се фор­му­ли­ра по на­й-п­рост и дос­тъ­пен начин, и че тък­мо езикът, с не­го­ви­те из­раз­ни форми, би бил под­хо­дяща­та мяр­ка за това, да­ли ня­кой при­те­жа­ва ис­ти­на­та или не. Обаче по­доб­но из­каз­ва­не означава, че този, който стои зад него, всъщ­ност не при­те­жа­ва ни­как­ва истина, а са­мо про­из­вол­ни твърдения, ко­ито е по­лу­чил с по­мощ­та на ези­ка в хо­да на годините. Разбира се, за та­ки­ва хо­ра ези­кът е на­пъл­но дос­та­тъ­чен и те ня­мат ни как­во пред­чув­с­т­вие за борбата, ко­ято по­ня­ко­га тряб­ва да се во­ди с езика. Ние се на­тък­ва­ме на та­зи бор­ба на­й-­ве­че там, къ­де­то тряб­ва да бъ­де ка­за­но не­що ве­ли­ко и мощно, и ду­ша­та чес­то пъ­ти би­ва раз­тър­с­ва­на от ней­ни­те измерения. Също в Мюнхен аз по­со­чих как в ро­зен­к­ройцер­с­ка­та мис­те­рий­на дра­ма „Портата на посвещението"*12, кра­ят на пър­ва­та сце­на в „ста­ята за медитация", пред­с­тав­ля­ва ед­на ос­т­ра и су­ро­ва бор­ба с езика. Думите, ко­ито ­

йеро­фан­тът тряб­ва­ше да ка­же на учениците, са нещо, ко­ето са­мо от­час­ти мо­же да бъде пос­тиг­на­то с без­по­мощ­ния ин­с­т­ру­мент на езика.

Обаче в све­ще­ни­те Мистерии бя­ха из­ра­зя­ва­ни имен­но на­й-­дъл­бо­ки­те тайни. Ето за­що там неп­ре­къс­на­то усе­щаха, кол­ко без­по­мо­щен ин­с­т­ру­мент е го­во­ри­ми­ят език и кол­ко не­под­хо­дящ е той за из­г­раж­да­не­то на оне­зи образи, към ко­ито дейс­т­ви­тел­но се стремим. Оттук и неп­ре­къс­на­ти­ят стре­меж в Мистериите към из­раз­ни средства, опи­ра­щи се на вът­реш­ни­те ду­шев­ни изживявания. А ка­то на­й-с­ла­би се оказ­ва­ха оне­зи из­раз­ни средства, до ко­ито хо­ра­та при­бяг­ва­ха сто­ле­тия на­ред в по­вър­х­нос­т­но­то си об­щу­ва­не с външ­ния свят. Напротив, под­хо­дя­щи се оказ­ва­ха образите, ко­ито чо­век постига, ко­га­то на­со­чи своя пог­лед към без­к­рай­ни­те прос­т­ран­с­т­ва на Космоса: съзвездията, из­г­ря­ва­не­то на да­де­на звез­да в оп­ре­де­лен мо­мент или пок­ри­ва­не­то и от дру­га звезда. Накратко, имен­но образите, пос­тиг­на­ти по то­зи начин, мо­же­ха да бъ­дат спо­луч­ли­во из­ползвани, за да се пре­да­дат ед­ни или дру­ги ду­шев­ни процеси. Ще се опи­там да опи­ша те­зи не­ща накратко.

Да предположим, че в оп­ре­де­лен мо­мент тряб­ва да нас­тъ­пи ед­но ве­ли­ко съ­би­тие по си­ла­та на об­с­то­ятелството, че по то­ва вре­ме ед­на чо­веш­ка ду­ша е на­пъл­но уз­ря­ла за ня­как­ва ве­ли­чес­т­ве­на опит­ност и мо­же да я пре­да­де на народите; или пък съ­от­вет­ни­ят на­род или част от чо­ве­чес­т­во­то из­вед­нъж се из­ди­гат до ед­на изклю­чи­тел­на сте­пен на зря­лост в сво­ята еволюция. Следователно, в оп­ре­де­лен мо­мент от ево­лю­ци­ята на този народ, въп­рос­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност мо­же би тряб­ва да се про­яви от­към съв­сем дру­га страна. И така, в опре­де­лен мо­мент връх­на­та точ­ка от ево­лю­ци­ята на та­зи ин­ди­ви­ду­ал­ност съв­па­да с връх­на­та точ­ка от ево­лю­цията на Народностната Душа*12, и то­ва съв­па­де­ние след­ва да бъ­де по­ка­за­но ка­то не­що из­к­лю­чи­тел­но и единстве­но по ро­да си. Всичко, ко­ето в по­до­бен слу­чай мо­же­ше да се ка­же с по­мощ­та на езика, да­леч не дейс­т­вува­ше дос­та­тъч­но силно, за да из­ра­зи зна­че­ни­ето на по­доб­но важ­но събитие. Ето за­що в Мистериите пос­тъпва­ха по друг начин: Съвпадението меж­ду връх­на­та точ­ка на от­дел­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност и връх­на­та точ­ка на от­дел­на­та Народностна Ду- ша бе­ше по­каз­ва­но спо­ред начина, по кой­то Слънцето стои в съз­вез­ди­ето Лъв и от­там оза­ря­ва със сво­ята свет­ли­на це­лия свят. Тук се при­бяг­ва до об­ра­за на Лъва, за да се обоз­на­чи из­вестна си­ла в об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Това, ко­ето ста­ва вън, в кос­ми­чес­ко­то пространство, чес­то бе­ше из­ползва­но ка­то по­мощ­но из­раз­но сред­с­т­во за ня­кои процеси, ко­ито се ра­зиг­ра­ват в са­мо­то човечество. Ето за­що изразите, с ко­ито си слу­жи историята, по­ня­ко­га са из­ве­ди­ми от дви­же­ни­ето на звездите. Такива бя­ха из­раз­ните средства, опис­ва­щи ду­хов­ни­те фак­ти в об­що­чо­веш­ка­та еволюция.

Когато чу­ва­ме да се говори, че нап­ри­мер Слънцето стои в зна­ка на Лъва и по си­ла­та на ед­но не­бес­но съ­битие - пок­ри­ва­не­то на Слънцето от оп­ре­де­ле­но съз­вез­дие - сим­во­лич­но из­ра­зя­ва да­де­но съ­би­тие от ево­лю­цията на човечеството, лес­но е да предположим, че по­ве­че­то пос­ред­с­т­ве­ни хо­ра свър­з­ват всич­ки важ­ни
ис­то­ричес­ки съ­би­тия с процеси, ко­ито в ед­на или дру­га сте­пен са ха­рак­тер­ни за звездите; до­ка­то всъщност, това, което е ста­ва­ло в ис­то­ри­ята на човечеството, е би­ло из­ра­зя­ва­но с образи, взе­ма­ни от кон­с­те­ла­ци­ята на звез­дите. В действител- ност, ис­ти­на­та ви­на­ги е об­рат­на на това, ко­ето пос­ред­с­т­ве­ни­те хо­ра желаят.

Тази дъл­бо­ка връз­ка с Космоса е нещо, ко­ето мо­же да ни из­пъл­ни с из­вес­т­но стра­хо­по­чи­та­ние спря­мо всичко, ко­ето ни се каз­ва от­нос­но ве­ли­ки­те съ­би­тия в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция и ко­ето на­ми­ра­ме в образите, из­в­ле­че­ни от кос­ми­чес­ко­то съществувание. Но има ед­на тайн­с­т­ве­на връз­ка меж­ду ця­ло­то кос­ми­чес­ко съ­ществу­ва­ние и онова, ко­ето се ра­зиг­ра­ва в хо­да на об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Това, ко­ето ста­ва на Земята, е само ед­но от­ра­же­ние на това, ко­ето ста­ва в Космоса. Така съ­що и сре­ща­та меж­ду Слънчевата мъд­рост на Хермес и Земната мъд­рост на Мойсей, ко­ято се осъ­щес­т­вя­ва в Египет, е до­ня­къ­де ед­но ве­ли­чес­т­ве­но от­ра­же­ние на процесите, ко­ито се ра­зиг­ра­ват във външ­ния Кос- мос.

Представете си оп­ре­де­ле­ни действия, ко­ито Слънцето на­соч­ва към Земята, и дру­ги действия, от­ра­зя­ва­ни от Земята към кос­ми­чес­ко­то пространство; в то­зи слу­чай ни­как не е все ед­но къ­де ще се срещ­нат два­та вида дейс­т­вия в прост- ранството; и спо­ред то­ва да­ли сре­ща­та ста­ва в по-близка, или по­-да­леч­на точка, ре­зулта­тът ще бъ­де ко­рен­но различен. В Мистериите сблъ­съ­кът меж­ду Херме- совата мъд­рост и Мойсеевата мъд­рост е бил пред­с­та­вян по та­къв начин, че да е въз­мож­но срав­ня­ва­не­то му с нещо, ко­ето - об­що взе­то - е би­ло ве­че на­ли­це в Космоса. Това се пот­вър­ж­да­ва и от на­ша­та ду­хов­но­-на­уч­на космология. Ние знаем, че пър­во на­чал­но е нас­тъ­пи­ло от­де­ля­не­то на Слънцето от Земята, след ко­ето Земята остава, още из­вес­т­но време, свърза­на с Луната и чак пос­ле ед­на част от то­ва не­бес­но тя­ло се от­къс­ва в пространството, под фор­ма­та на наша­та днеш­на Луна. Следователно, Земята са­ма из­п­ра­ща об­рат­но в прос­т­ран­с­т­во­то ед­на част от се­бе си - под фор­ма­та на Луната - и я от­п­ра­вя към Слънцето. Всичко то­ва пред­с­тав­ля­ва ед­но „излъчване" на Земята в по­со­ка към Слънцето; съ­що­то ста­на и ко­га­то в Египет Земната мъд­рост на Мойсей се срещ­на със Слънче­ва­та мъд­рост на Хермес.

В сво­ето по­-на­та­тъш­но развитие, мъд­рос­т­та на Мойсей пред­с­тав­ля­ва­ше нещо, за ко­ето бих­ме мог­ли да кажем: тя се раз­ви ка­то наука, свър­за­на със Земята и човека, имен­но след от­де­ля­не­то и от Слънчевата мъд­рост, ка­то в съ­що­то вре­ме тя из­рас­на спря­мо Слънцето и прие от не­го она­зи „директна" мъдрост, за ко­ято вече ста­на дума. Но тя тряб­ва­ше да се из­пъл­ни с ди­рек­т­на­та Слънчева мъд­рост са­мо до оп­ре­де­ле­на степен; след то­зи мо­мент тя тряб­ва­ше да вър­ви по­-на­та­тък са­ма и да се раз­ви­ва самостоятелно. Ето за­що Мойсеева­та мъд­рост тряб­ва­ше да ос­та­не в Египет дотогава, до­ка­то се ока­за в със­то­яние да при­еме в дос­та­тъ­чен размер онова, от ко­ето се нуждаеше; ед­ва след то­ва пос­лед­ва „Изходът на че­да­та Мойсееви от Египет", та­ка че да бъ­де аси­ми­ли­ра­но и смля­но всич­ко онова,

ко­ето Земната мъд­рост мо­жа да при­еме от Слънчевата мъд­рост; от се­га на­та­тък Земната мъд­рост тряб­ва­ше да по­еме на­пъл­но са­мос­то­яте­лен път.

Следователно, в рам­ки­те на Мойсеевата мъд­рост ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме две части: ед­на­та част се раз­вива в ло­но­то на Хермесовата мъд­рост и е за­оби­ко­ле­на с нея отвсякъде, и я при­ема в се­бе си непрекъснато; по-късно, ве­че в Египет, тя се от­де­ля от нея, но про­дъл­жа­ва да я раз­ви­ва в сво­ето соб­с­т­ве­но лоно, ми­на­вайки през три етапа.

Но в как­ва по­со­ка тряб­ва да се раз­ви­ва Мойсеевата мъдрост? Каква е ней­на­та задача? Нейната ос­нов­на зада­ча е да на­ме­ри от­но­во пъ­тя към Слънцето. Вярно е, че тя се пре­вър­на в Земна мъдрост. Вярно е, че Мой сей се ро­ди с това, ко­ето Заратустра му да­де ка­то зем­ни ориентири. Обаче Мойсей от­но­во тряб­ва да на­ме­ри пъ­тя към Слънцето. И в раз­лич­ни­те ета­пи на своя жи­вот той неп­ре­къс­на­то тър­си то­зи об­ра­тен път, ка­то през пър­вия етап той из­ця­ло се про­ник­ва с Херме- совата мъдрост; пос­ле раз­ви­ти­ето му про­дъл­жа­ва по-нататък. Неговите из­жи­вя­ва­ния мо­гат да бъ­дат по­ка­за­ни на­й-­доб­ре с по­мощ­та на образи, из­в­ле­че­ни от кос­ми­чес­ките процеси. Когато това, ко­ето ста­ва на Земята, от­но­во се из­лъч­ва в пространството, то­га­ва по пъ­тя си към Слънцето то среща, най-напред, Мерку- рий. Обаче, ние знаем, че планетата, ко­ято офи­ци­ал­на­та ас­т­ро­номия на­ри­ча Ве- нера, спо­ред окул­т­на­та тер­ми­но­ло­гия е Меркурий, и обратно, това, ко­ето офи­ци­ал­на­та ас­т­ро­номия на­ри­ча Меркурий, в окул­тен сми­съл то е Венера. Следо- вателно, ко­га­то на­пус­ка­ме Земята и се на­соч­ваме към Слънцето, ние сре­ща­ме на­й-­нап­ред това, ко­ето е от Меркуриево естество, пос­ле това, ко­ето е от Вене­ри­но естество, и нак­рая сре­ща­ме Слънчевото естество. Ето за­що в хо­да на вът­реш­ни­те си ду­шев­ни про­цеси, Мойсей тряб­ва­ше да раз­вие нас­ле­де­ни­те от За- ратустра ка­чес­т­ва по та­къв начин, че в своя об­ра­тен път той от­но­во да на­ме­ри Слънчевото естество. С дру­ги думи, той тряб­ва­ше да се раз­ви­ва до ед­на оп­ре­де­ле­на степен. Това, ко­ето той по­ся ка­то мъд­рост в за­пад­на­та култура, тряб­ва­ше да нап­ред­не спо­ред ха­рак­те­ра на не­го­вия народ. Същественото за не­го­вия път беше, че - след ка­то прие част от Хермесовата мъд­рост - той от­но­во разви, ма­кар и по об­ра­тен път, всич­ко онова, ко­ето Хермес ди­рек­т­но из­п­ра­ща­ше ка­то ра­ди­ал­ни лъ­чи от Слънцето.

После пре­да­ни­ето сочи, че Хермес, кой­то по­-къс­но би­ва на­ре­чен Меркурий, до­на­ся на своя на­род из­кус­т­во­то и науката, до­на­ся ед­но външ­но зна­ние за света, ед­но външ­но изкуство, от как­ви­то не­го­ви­ят на­род се нуж­даеше. Но Мойсей тряб­ва­ше да стиг­не до та­зи сте­пен на Хермес-Меркурий по съ­вър­ше­но разли- чен, про­ти­во­поло­жен начин. Ние виж­да­ме то­зи факт, пред­с­та­вен в ис­то­ри­ята на ев­рейс­кия народ, на­й-­ве­че в епо­ха­та и цару­ва­не­то на Давид, зас­та­ващ пред нас ка­то цар­с­т­вен пса­л­мо­пе­вец и бо­жес­т­вен пророк, ка­то ис­тин­с­ки бо­жи човек, дър­жащ в ръ­це­те си меч, но в съ­що­то вре­ме и му­зи­ка­лен инструмент. Давид - ето ев­рейс­ки­ят Хермес, ето ев­рейс­ки­ят Меркурий. Ето до­къ­де стиг­на се­га съ­от­вет­но­то нап­рав­ле­ние на ев­рейс­кия народ: той съз­да­де един са­мос­то­яте­лен

В своя об­ра­тен път Мойсеевата мъд­рост тряб­ва­ше да се от­п­ра­ви към она­зи точка, ако бих­ме мог­ли да се из­ра­зим така, от ко­ято за­поч­ва „об­лас­т­та на Вене- ра". За еврейството, Венерината об­ласт нас­тъп­ва тогава, кога­то Мойсеевата мъдрост, с дру­ги думи, това, ко­ето се раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ше сто­ле­тия на­ред ка­то Мойсеева мъдрост, тряб­ва­ше да се съ­еди­ни с един ко­рен­но раз­ли­чен елемент, с ед­на тенденция, ко­ято - та­ка да се ка­же - сега из­г­ря от дру­га­та страна. Както въздействията, ко­ито Земята от­ра­зя­ва в пространството, сре­щат по своя път към Слънцето, Венера, та­ка и Мойсеевата мъд­рост се сблъс­к­ва с из­г­ря­ва­щи­те си­ли от дру­га­та страна на Азия, и то­ва е т.нар. „Вавилонско робство". През Вавилон- ското робство, мъд­рос­т­та на ев­рейс­кия на­род се на­тък­на на оне­зи сили, ко­ито ма­кар и в от­с­ла­бе­на фор­ма - дейс­т­ву­ва­ха в Мистериите на Вавилон и Халдея. Както един пъ­те­шес­т­ве­ник би на­пус­нал Земята, зна­ей­ки как­во има по нея, и би про­дъл­жил през об­лас­т­та на Меркурий, за да стиг­не до об­лас­т­та на Венера и да при­еме там па­да­ща­та вър­ху нея Слънчева светлина, та­ка и Мойсеевата мъд­рост прие в се­бе си онова, ко­ето бе­ше из­ляз­ло нап­ра­во от све­ти­ли­ща­та на за­ра­тус­т­риз­ма и бе­ше пре­ми­на­ло - ма­кар и под ед­на от­с­ла­бе­на фор­ма - в Мистериите на хал­дей­ци и ва­ви­лонци. Ето как­во прие в се­бе си Мойсеевата мъд­рост по вре­ме на Вавилонското робство. Там тя се свър­за с онова, ко­ето бе­ше про­ник­на­ло до об­лас­ти­те на Ефрат и Тигър.

Там от­но­во се слу­чи не­що забележително. В дейс­т­ви­тел­ност Мойсей срещ­на онова, ко­ето ня­ко­га бе­ше из­лязло от Слънцето. Мойсей - не са­ми­ят той, а това, ко­ето ос­та­ви на своя на­род чрез мъд­рос­т­та си - се сля нап­раво със слън­че­во­то ес­тес­т­во на мъд­рос­т­та в оне­зи места, къ­де­то мъд­рос­т­та на ев­ре­ите по­пад­на по вре­ме на вави­лон­с­ко­то робство. Защото през то­зи пе­ри­од от време, в мис­те­рий­ни­те цен­т­ро­ве край Тигър и Ефрат, до ко­ито се до­кос­на­ха ев­рейс­ки­те мъдреци, там про­по­вяд­ва­ше ре­ин­кар­ни­ра­ни­ят Заратустра. Да, приб­ли­зи­тел­но по вре­ме­то на Вавилонското робство, са­ми­ят Заратустра бе­ше ин­кар­ни­ран и обу­ча­ва­ше посветените, пре­да­вайки им част от сво­ята мъдрост, за да по­лу­чи дру­га част от мъдростта. Самият Заратустра се бе­ше пре­раждал многократно, и се­га в сво­ята ин­кар­на­ция ка­то Заратас или Назаратос, той ста­на учи­тел на по­пад­нали­те под Вавилонско роб­с­т­во евреи, ко­ито се до­кос­на­ха до све­ти­ли­ща­та на те­зи места.

Ето как по­то­кът на Мойсеевата мъд­рост се съ­еди­ни с онова, ко­ето са­ми­ят За- ратустра мо­жа да ста­не след като се прид­ви­жи от оне­зи да­леч­ни мис­те­рий­ни цен­т­ро­ве към об­лас­ти­те в Предна Азия. Защото там той ста­на учи­тел как­то на хал­дейс­ки­те посветени, та­ка и на онези, ко­ито се­га усе­ти­ха оп­лож­да­що­то въз­дейс­т­вие на Мойсеевата мъд­рост в ли­це­то на оно­ва направление, ко­ето се пред­с­тав­ля­ва­ше от то­га­ваш­на­та ин­кар­на­ция на са­мия Заратустра: Заратас или Наза- ратос. Мойсеевите пос­ле­до­ва­те­ли от­но­во по­лу­чи­ха онова, ко­ето ня­кога тех­ни­ят ро­до­на­чал­ник бе­ше при­ел нап­ра­во от Заратустра. Ето как­ва съд­ба има­ше Мой-

Да повторим: Мойсей бе­ше уче­ник на Заратустра. Той бе­ше пос­та­вен на та­ко­ва мяс­то в еги­пет­с­ка­та кул­тура, че всичко, ко­ето ня­ко­га Заратустра му бе­ше дал, се­га от­но­во прос­вет­на в не­го­ва­та вът­реш­на същност. Обаче не­ща­та се раз­ви­ха по та­къв начин, ся­каш той не зна­еше от­къ­де прос­вет­на то в него, и се на­со­чи към онова, ко­ето ня­ко­га бе­ше Слънце. В Египет той се на­со­чи към Хермесовата мъдрост, ко­ято ди­рек­т­но сва­ля това, ко­ето бе­ше Заратустровата мъдрост, а не по не­го­вия косвен, реф­лек­то­рен път. И след ка­то бе­ше при­ел доста­тъч­но от нея, по­то­кът на Мойсеевата мъд­рост се раз­ви по­-на­та­тък по един самостоятелен, ди­рек­тен път. След ка­то през Давидовата епо­ха то­зи Мойсеев по­ток ос­но­ва един ди­рек­тен херметизъм, ед­на са­мос­то­ятелна на­ука и ед­но са­мос­то­ятел­но изкуст- во, се­га той пое към Слънцето, от ко­ето бе­ше из­ля­зъл първоначално, макар и в ед­на смек­че­на форма.

Ето за­що се на­ла­га да обобщим: В чо­веш­ки­те фи­зи­чес­ки те­ла на ев­рейс­кия народ, чи­ито нас­лед­с­т­ве­ни ка чес­т­ва се пре­да­ва­ха чрез кръв­но­то род­с­т­во от по­ко­ле­ние на поколение, дейс­т­ву­ва всич­ко онова, ко­ето - ка­то външ­но виж­да­не - ве­че бе­ше на­джи­вя­ло сво­ята епоха, и за да на­ме­ри своя ис­тин­с­ки елемент, тряб­ва­ше да по­тър­си дру­га аре­на на действие. Това, ко­ето да­ва­ше на ат­лан­т­ци­те си­ла­та да виж­дат в прос­т­ран­с­т­во­то и в ду­хов­ни­те области, ко­ето у ту­ран­ци­те дег­ра­ди­ра под фор­ма­та на низ­ше ясновидство, всич­ко то­ва се про­ме­ни и у то­зи ма­лък на­род тръг­на в съв­сем дру­га посока. Всичко, ко­ето у ат­лан­т­с­ки­те на­ро­ди бе­ше от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но естество, у ев­рейс­кия на­род се на­со­чи към вътреш- ния, те­ле­сен свят на не­го­ви­те представители; то за­поч­на да фор­ми­ра ор­га­ни и по­ра­ди та­зи при­чи­на мо­жа да проб­лес­не в кръв­та на ев­рейс­кия на­род ка­то бо­жес­т­ве­но съз­на­ние имен­но вътре, във вът­реш­нос­т­та на тялото. Всичко, ко­ето ат­лан­те­цът виждаше, ко­га­то на­соч­ва­ше своя яс­но­виж­дащ пог­лед в пространст- вото, у ев­рейс­кия на­род се из­мес­ти на­вът­ре и се про­яви във вът­реш­нос­т­та на тя­ло­то ка­то ор­ган на съзнанието, ка­то съз­на­ние за Яхве или Йехова. Този на­род на­ме­ри оби­та­ва­щия и раз­п­ръс­нат в прос­т­ран­с­т­во­то Бог, съ­еди­нен със сво­ята соб­с­т­ве­на кръв; то­зи на­род на­ме­ри се­бе си и се ви­дя из­ця­ло про­ник­нат от раз­п­ръс­на­тия в прос­т­ран­с­т­во­то Бог, и той ве­че знаеше: то­зи Бог жи­вее в моя вът­ре­шен свят, в мо­ето тяло, в пул­са­ци­ите на мо­ята кръв.

След ка­то вче­ра по­со­чих­ме как ира­низ­мът се про­ти­во­пос­та­вя на туранизма, и след ка­то днес ви­дях­ме как ту­ра­низ­мът се про­ти­во­пос­та­вя на еврейството, ние се убеждаваме: в кръв­та на ев­рейс­кия на­род пул­си­рат - но ве­че нап­ред­на­ли и по­то­пе­ни в своя ис­тин­с­ки еле­мент - съ­щи­те оне­зи сили, ко­ито у ту­ран­ци­те по­тъ­на­ха в дъл­бок упадък. Всичко, ко­ето ат­лан­те­цът виждаше, се­га ожи­вя­ва ка­то
ед­но вът­реш­но усещане, и то мо­же да се све­де до ед­на един­с­т­ве­на дума, ду­ма­та Яхве или Йехова. За ат­лан­т­с­ко­то ясновидство, Богът сто­еше зад всич­ки неща; се­га то­зи Бог, све­ден до ед­на един­с­т­ве­на точка, до един един­с­т­вен цен­тър на съз­на­ни­ето за Бога, невидим, но усе­щан вътрешно, сли­зай­ки на­до­лу през по­ко­ле­ни­ята на Авраам, Исаак, Яков и т.н., жи­ве­еше - невидим, но усе­щан вът­реш­но - в тях­на­та кръв. Ето как това, ко­ето бе­ше външно, ста­на вътрешно: Вече не виждано, а изживявано, то прес­та­на да бъ­де на­ри­ча­но с раз­лич­ни имена, а с ед­но един­с­т­ве­но име: „Аз съм Оня, кой­то съм". То бе­ше при­ело ед­на съв­сем раз­лич­на форма. Докато ат­лан­т­с­ки­ят чо­век го на­ми­ра­ше нав­сякъде, къ­де­то той са­ми­ят не бе­ше - вън в све­та - се­га чо­ве­кът го на­ми­ра в своя център, в своя Аз, усе­ща го в сво­ята кръв, ко­ято те­че през поколенията. Великият Бог на све­та се­га се пре­вър­на в Бога на ев­рейс­кия на род, Богът на Авраам, Исаак и Яков.

Ето как бе­ше съз­да­ден он­зи народ, чи­ято осо­бе­на ми­сия спря­мо ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то ни пред­с­тои да раз­г­ле­да­ме утре. Днес мо­жах­ме са­мо бег­ло да за­сег­нем въп­ро­са за кръв­та на ев­рейс­кия на­род и нейния състав, кой­то включ­ва всичко, ко­ето ня­ко­га през Атлантската епо­ха се из­ли­ва­ше от ду­хов­ния свят вър­ху човека. Ние ще ви­дим как­ви тай­ни се ра­зиг­ра­ват в оне­зи събития, за ко­ито са­мо загатнахме, и ще се доб­лижим до осо­бе­на­та при­ро­да на он­зи народ, от ко­го­то Заратустра мо­жа да из­г­ра­ди сво­ето тяло, за да се ро­ди в съществото, ко­ето на­ри­ча­ме Исус от Назарет.