Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924

този ум с извънредно голямо възхищение беше приел източната цивилизация. Третото въплъщение: един пруски офицер, който трябва да се уволни поради заболяване на коляното и понеже не знае какво да прави, залавя се с философията и написва произвеждащата най-силно впечатление «Философия на несъзнателното», израснала от цивилизацията на втората половина на 19-то столетие.

Ето че имаме сега една връзка, след което нещата, които по-рано са били тъмни, изведнъж се осветляват. Защото виждате ли, когато четях Хартман като младеж, без да зная за тези връзки, аз имах чувството, че тук има нещо извънредно остроумно. Но прочитайки някоя и друга страница следваше констатацията: Да, тук има нещо страшно умно, но остроумното не е на тази страница. Аз постоянно исках да прелиствам и да погледна на другата страница, дали остроумното се намира там. Но остроумното не беше от днес, а това беше остроумното от вчера или завчера.

Това ми стана ясно, едва когато видях, че това остроумие, тази особена мъдрост е съществувала вече при две въплъщения в миналото и продължава да действа впоследствие. Тогава върху цялата тази литература падна извънредно силна светлина, върху тази литература на Хартман, която изпълва цяла библиотека, пада светлина, когато разберем, че тук продължава да действа остроумието от едно много по-ранно въплъщение.

И когато човек се запознае лично с Едуард фон Хартман, той има чувството, че зад тази личност има един, който все още не говори; но зад него се намира още един трети, той доставя всъщност вдъхновенията. Защото слушайки го, човек понякога се отчайваше: Тук един офицер говореше върху философията без въодушевление, безразлично, говореше с известен дрезгав тон за най-висшите истини. Едва след това можеше да се забележи, как стоят всъщност нещата, когато човек знаеше, че зад всичко това стои остроумие от две по-ранни въплъщения.

Без съмнение, когато човек разказва подобни неща, това изглежда непочтително, но не е така, аз обаче съм убеден, че за всеки човек може да бъде много ценно да открие такива връзки в своя живот, даже и за случая, че някой трябва да си каже: - В моя трети минал земен живот аз съм бил един много лош човек. - Може да бъде много полезно за живота, ако някой може да си каже: - Аз съм бил много лош човек. - Някога в едно въплъщение, да, не само веднъж в някое въплъщение, ние при всички обстоятелства сме били действително много лоши хора! При тези неща винаги се изключват настоящите въплъщения, както е познато; присъстващите се изключват, когато става въпрос за нещо лошо.

Аз също бях силно заинтересуван, тъй като самият живот ме срещна с тази личност, това беше съдбоносната връзка в случая Фридрих Ницше. Разглеждал съм проблема Ницше от всички страни; даже писах и говорих някои неща върху Ницше и преди всичко, разгледах този Фридрих Ницше от всички страни.

Това беше една странна съдба. В живота си аз го видях само веднъж. Видях го през 90-те години на миналото столетие в Наумбург, когато той вече беше тежко душевно болен. Един следобед, около два и половина часа, сестра му ме заведе в неговата стая. Той лежеше с очи, които не можеха да забележат, че има някой пред него, проявяващ пълно безучастие; с онова толкова красиво, художествено оформено чело, което правеше особено силно впечатление. Въпреки че очите му бяха безучастни, човек имаше чувството, че няма пред себе си един умопобъркан, а един човек, който целият предиобед интензивно е работил духовно в своята душа, обядвал е и сега е полегнал, за да си отпочине, да размишлява полусънуващ върху онова, което е разработил предиобед в душата си. Погледнато духовно, всъщност аз имах пред себе си едно физическо и едно етерно тяло, особено по отношение на горните части на човека, защото неговата духовно-душевна същност се намираше вече вън, като беше свързана с тялото само с една дебела нишка. Всъщност вече беше настъпила един вид смърт, но една смърт, която не може да настъпи напълно, защото физическият организъм беше много здрав и искащото да се оттегли астрално тяло и азът, който искаше да побегне, бяха извънредно здраво задържани от здравата обмяна на веществата и от извънредно здравия ритмичен организъм, при една напълно разрушена нервно-сетивна система, която не можеше вече да държи в себе си астралното тяло и аза. Така че човек имаше чудесното впечатление, че всъщност действителният Ницше се носеше над главата си. Той беше там. А долу имаше нещо, което по отношение на душата можеше да бъде труп, но не беше труп само поради това, че се държеше още с пълна сила за душата само в долните части на човека благодарение на извънредно здравия организъм на обмяната на веществата и ритмичния организъм.

Когато човек види подобно нещо, това в най-дълбокия смисъл може да възбуди вниманието към кармическите взаимовръзки. Но тук в кармическите връзки то бе осветено с една друга светлина. Тук не можеше да се изходи от някой отделен орган или нещо подобно, а аз бях насочен към цялата индивидуалност на Фридрих Ницше.

В този живот на Ницше строго могат да се разграничат един от друг три периода. Първият период започва, когато като младеж той написа своята книга «Раждането на трагедията от духа на музиката», одушевен от изгряването на музиката от гръцките мистерии и от друга страна извеждайки отново трагедията от музиката. После със същото настроение той написа следващите четири книги: «Давид Фридрих Щраус привърженик на идеите и като писател», «Шопенхауер като възпитател», «За ползата и вредата от историята за живота», «Рихард Вагнер в Байройт». Това беше в 1876 година, през 1869 година е написана «Раждането на трагедията от духа на музиката». Книгата «Рихард Вангнер в Байройт» е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, фактически може би най-добрата книга, която е била написана от един почитател на Рихард Вагнер.

В живота на Ницше започва една втора епоха. Той пише своите книги «Човешко, прекалено човешко» в два тома, «Утринна заря» и «Преуспяващата наука».

Ницше, който в неговите първи съчинения до 1876 година беше идеалист в най-висшия смисъл и искаше да издигне всичко до идеал, в тази втора епоха на своя живот казва сбогом на всякакъв идеализъм. Той осмива идеалите. Той си изяснява, че когато хората си поставят идеали, те вършат това, защото са слаби в живота. Когато някой не може да направи нищо в живота, казва, че животът няма никаква стойност, трябва да се преследва един идеал. И така Ницше взима на прицел отделните идеали, поставя ги, както той казва, върху лед, като схваща онова, което представлява божественото в природата, като нещо прекалено човешко, именно като нещо дребнаво. Тук Ницше е волтерианец, той посвети също една книга на Волтер. В нея Нитцше изцяло е рационалист, интелектуалец. И това трае до 1882/1883 година. След това започва последната епоха от неговия живот, когато той изгражда идеи като тези за възвръщане на подобното, когато разглежда Заратустра като един идеал на човека. Тогава той написва «Така каза Заратустра» в стил на химн.

По-късно отново започва да пише за Вагнер. Това е нещо забележително до най-висока степен! Когато човек се запознае с Ницшевия начин на работа, този ни се представя в една странна форма. Прочетете ли днес книгата «Рихард Вагнер в Байройт», вие виждате, че това е един въодушевен химн за Рихард Вагнер, величествен, гениално въодушевяващ. В последната епоха излиза книгата: «Случаят Вагнер». В тази книга се намира всичко, което може да се каже против Вагнер.

Когато някой иска да бъде тривиален, той казва: - Ницше е преоседлал, изменил е своя възглед. Който се е запознал с наличните Ницшеви ръкописи, той не говори така. Защото когато Ницше написва няколко страници в своята книга «Рихард Вагнер в Байройт», той написва също така и всичко онова, което е имал срещу него - срещу това, което сам е казал. След това отново написва един въодушевен химн, и после написва всичко това, което е имал против. Всъщност целият «Случай Вагнер» е написан още през 1876 година. Само че Ницше го е оставил настрана, изключил го е и е напечатал само онова, което е било неговият въодушевен химн. Той всъщност отново взима своите стари бележки и ги допълва само с някои остри изречения.

Но все пак през този трети и последен период от своя живот той е имал тенденцията да атакува всичко онова, което е оставил, така да се каже, настрана в първата епоха на своя живот. Вероятно е, че ако ръкописите, които е оставил настрана като несъвпадащи с написаното в книгата «Рихард Вагнер в Байройт», биха били унищожени от огън, ние не бихме имали никакъв «Случай Вагнер».

Виждате ли, когато проследим тези три епохи, всичките те имат един единен характер. И даже последната книга, най-малкото напечатаната последна книга, «Залезът на кумирите или как се философстваше с чука» (на български издадена като «Залезът на боговете»), където, бих искал да кажа, всичко е показано от неговата обратна страна, даже тази последна книга носи нещо от целия основен характер на Ницшевата духовност. Само че там, където той действително пише на стари години, Ницше става имагинативен, образен. Например той иска да охарактеризира Мишел, френския писател Мишел. Това е една сполучлива характеристика, която той написва: «въодушевлението с което си съблича дрехата, през времето когато е въодушевен». От определена страна Мишел е схванат отлично. Такива подобни неща се намират нагледно предадени в тази книга «Залезът на кумирите».

Но когато човек има пред себе си тази ужасно потресаваща картина на носещата се над тялото индивидуалност на Ницше, той се чувства принуден сега по отношение съчиненията на Ницше да си каже: - Да, всъщност те правят впечатление, като че Ницше никога не е присъствал със своето човешко тяло, когато е писал своите изречения, като че винаги - той не е писал седейки, а ходейки, пристъпвайки с краката си - той е бил малко извън своето тяло. Най-силно ще имате това впечатление при определени откъси от четвъртата част на книгата «Така каза Заратустра», където директно ще имате чувството, че не се пише така, когато тялото регулира, а само когато тялото вече не регулира и със своето душевно естество човек се намира извън тялото си.

Човек има чувството, че при духовната си дейност Ницше винаги напуска своето тяло.

И в крайна сметка това се крие в навиците на неговия живот. Той с удоволствие е вземал хлорал, за да дойде в определено настроение, едно настроение, което е независимо от тялото. Безсъмнение в този копнеж, в своето душевно настроение да стане независим от тялото, е бил предизвикан от това, че телесният му организъм в много отношения беше болен, че например той винаги е имал продължително главоболие и др. п..

Но всичко това дава една единна картина на Ницше в неговото въплъщение в края на 19-и век, което след това го доведе до умопобъркване, така че накрая той вече не е знаел, кой е. Защото има писма от Георг Брандес, в които Ницше се подписва: «разпънатият» - т. е. той се счита за Разпънатия - или пък гледа на себе си като на един намиращ се обективно вън от него човек. Или счита себе си за бог, който отива на разходка край реката По, и се подписва «Дионисий». Това отделяне от тялото, когато някой твори духовно, се получава като нещо, което е особено характерно за тази личност, за това въплъщение на тази индивидуалност.

И когато се проникнем с това вътрешно-имагинативно, вътрешно образно, ние биваме отведени обратно в едно намиращо се недалече минало въплъщение. Особеното при много такива представителни личности е, че по правило техните минали въплъщения не се намират особено далеч в миналото, а точно в нашето време са сравнително малко отдалечени назад. И ето, ние стигаме до едно съществуване на Ницше, в което тази индивидуалност е била францискански монах, един аскетичен францисканец, който много силно е изтезавал своето тяло. Сега ние имаме решението на загадката. Погледът се спира върху един човек в характерното францисканско облекло, който в продължение на часове лежи пред олтара, коленете му стават на рани от продължителните молитви за милост; човек, който ужасно се изтезава. Поради саморъчно причинената болка човек много силно се свързва със своето физическо тяло. Особено силно се чувства физическото тяло, когато се изпитва болка, защото астралното тяло особено силно се стреми към изпитващото болки тяло, иска да го проникне.

Този толкова голям стремеж към подготвяне на тялото за спасение в едно въплъщение, действа така, че душата никак повече не иска да бъде в тялото при следващото въплъщение.

Ето виждате ли, такива са кармическите характеристики в характерни случаи. Можем също да кажем: - Те всъщност се различават от това, което обикновено си представяме. Върху редуващите се земни съществувания не може да се спекулира. Тогава по правило грешим. Когато обаче намерим правилното, то в най-висшия смисъл хвърля светлина върху живота.

А именно едно обективно разглеждане в това отношение може да ни подбуди, да виждаме кармата в истинската светлина. Въпреки че това има своите съмнителни страни, аз не се поколебах да разгледам пред вас отделни конкретни кармически връзки, за които вярвам, че те наистина ще хвърлят силна светлина върху същността на човешката карма, на човешката съдба. А утре ще продължим по-нататък.
ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 16 март 1924 година

Когато проследяваме развитието на християнството от неговото основаване на Земята до неговото разпространение в Европа, когато проследяваме различните пътища, през които християнските импулси са минали, ние се сблъскваме с едно друго религиозно духовно течение, което, макар и днес да се забелязва по-малко, е упражнило извънредно дълбоко влияние върху европейската цивилизация, бих искал да кажа, именно под повърхността на външните исторически събития. Това е духовното религиозно течение, познато под името мохамеданизъм, родената около повече от половин хилядолетие след основаването на християнството мохамеданска религия, заедно с всичко онова обаче, което е свързано с живота, придружаващ раждането на тази мохамеданска религия.

Ние виждаме първо, как Мохамед основава един вид монотеизъм, един вид религия, която, както юдейството, по строг начин почита едно единно божество обгръщащо света. Тук имаме един единен Бог, за когото Мохамед иска да възвести. Това е нещо, което като мощен импулс изхожда от Арабия и се разпространява надалече в Азия, после преминава през Африка и стига до Европа през Испания.

Който днес разглежда съвременната цивилизация, той и днес ще съди погрешно за много неща в тази цивилизация, ако не вземе предвид, как - именно по околния път чрез походите на арабите, - всичко това, което в крайна сметка е получило своята ударна сила чрез делото на Мохамед, е действало в европейската цивилизация, без формата на религиозното чувство, с което то беше свързано, да проникне в Европа.

Когато хвърлим поглед върху религиозната форма, в която мохамеданизмът се е появил в неговия арабски вид, ние първо имаме скования монотеизъм, всемогъщото единно Божество, което за религиозния живот включва в себе си нещо фатално, един фаталистичен елемент. Съдбата на хората е предварително определена. Човек трябва да се подчини на тази съдба, или най-малкото да се чувства подчинен на нея. Тази е религиозната форма. Обаче този арабизъм - така искаме да го наречем, - е произвел още съвършено друго нещо. Забележителното е, че от една страна този арабизъм се разпространява по съвършено войнствен начин, по пътя на войните, че народите са обезпокоени от онова, което изхожда като войни от арабите. Обаче от друга страна също така до най-висока степен е забележително, че почти цялото хилядолетие, цялото първо хилядолетие от основаването на мохамеданизма арабизмът е бил носител на цивилизацията. Да разгледаме например времето, когато в Европа Карл Велики, да речем, е имал най-голямото си влияние. В същото време отвъд в Азия в столицата Багдат ние намираме една чудесна цивилизация, всъщност един величествен духовен живот. Бихме искали да кажем, че докато Карл Велики, изхождайки от първобитни основи - той едва тогава се научава да пише, - се опитва да разпространи едно начално образование, ние виждаме една висока духовна култура отвъд в Азия, в Багдат.

Ние виждаме даже, как в средите на Карл Велики съществува извънредно голямо уважение пред тази духовна култура. В онова време - това е времето, когато царуваше, както казах, Карл Велики,

времето на царуването на Карл Велики се смята 766-814 година - времето от 786 до 809 година ние виждаме отвъд в Багдат начало на величествената цивилизация при халифа Харун Ал Рашид. Ние виждаме Харун Ал Рашид, силно възвеличаван от поетите човек, който е бил в центъра на широк кръг от науки и изкуства, който сам е бил един високо образован човек, който в своята свита е имал не само първобитни хора, какъвто е бил например Айнхард при Карл Велики, а е събрал около себе си блестящи величия на науките и изкуствата. Ние виждаме, как отвъд в Азия Харун Ал Рашид импулсира, да не кажем сега владее, една велика цивилизация.

И ние виждаме, как в тази духовна култура, чиято душа е Харун Ал Рашид, възниква онова, което от аристотелизма насам се разпространява в един непрекъснат поток оттатък в Азия. Аристотелска философия, аристотелска естествена наука е намерила разпространение и отвъд в Азия. Тя бе разработена с ориенталско разбиране, с ориеталско въображение, с ориенталски възглед. Ние я намираме в цяла Предна Азия, намираме я да действа чак през границите на Индия, намираме я така разработена, че например в двореца на Харун Ал Рашид се развива една обширна и много разпространена медицинска система.

Ние виждаме онова, което е било основано от Мохамед с един вид религиозен фурор, как по един дълбоко философски начин, по един силно интензивен проникващ начин се налага между учените, поетите, естествоизпитателите и лекарите в двора на Харун Ал Рашид.

Там се развива математиката, географията. За съжаление това се подчертава твърде малко сред европейската история и обикновено като се има предвид примитивността, царуваща да речем, при франкския двор на Карл Велики, се забравя това, което е било отвъд в Азия.

И когато вземем под внимание това, което се беше развило там по права линия от мохамеданизма, ние имаме пред нас една чудна картина. Мохамеданизмът бе основан в Мека, след това продължен в Медина. Той се разпространява нагоре в областите на Дамаск, Багдат и т. н. в цяла предна Азия. Ние го виждаме да царува по такъв начин, какъвто аз току-що описах. С това ние имаме едната линия, в която мохамеданизмът се разпространява от Арабия на север през цяла Предна Азия. Арабите постоянно обсаждат Константинопол. Те хлопат на вратите на Европа. Те искат, така да се каже, да прокарат това, което имат като ударна сила, през европейския Изток към Средна Европа.

От друга страна ние имаме арабизма, който се разпространява през Северна Африка до Испания. През Испания той обхваща Европа от другата страна. Фактически ние имаме странното положение, че Европа е обхваната от арабизма като в една културна вила.

От друга страна имаме разпространяващото се от Рим, от Юг християнството в римска форма и изхождащо от Гърция онова, което тогава се проявява в превода на Библията от Вулфила, и т. н., това го имаме в средата. И имаме мохамеданизма, който от две страни обхваща европейската християнска цивилизация. И всичко онова, което се разказва в историята на Европа за делата на Карл Велики за поощрение и подпомагане на християнството, то трябва да бъде разглеждано само така, че докато Карл Велики прави много за разпространение на християнството, за подпомагане на това християнство в Средна Европа, едновременно с него отвъд в Азия се намира онзи мощен културен център, за който говорих - културният център на Харун Ал Рашид.

Когато разгледаме тези неща чисто външно-исторически, какво се изправя тогава пред нас? Тогава ние виждаме, че се водят войни по продължение на линията, която през Северна Африка преминава към Иберийския полуостров /Испания/, че през Испания идват последователите на арабизма, че те са отблъснати от представителите на европейското християнство, от Карл Мартел, от Карл Велики. По-късно виждаме, че над величието на мохамеданизма така да се каже, угасяващо го се разлива, турцизмът, който приема религиозната форма, обаче угасява именно всичко това, което съществува като такава висока култура, импулсирана от Харун Ал Рашид.

Така всъщност ние виждаме, как чрез съпротивата на европейските християнски воюващи народи постепенно угасват онези течения, за които току-що говорихме. И когато стигаме така към края на първото хилядолетие, за Европа остават опасностите идващи от страна на турците, но те нямат вече нищо общо с това, което имаме предвид тук. Защото оттогава не се говори вече за разпространението на арабизма.

Когато разглеждаме чисто външната история, бихме могли да стигнем до заключението: - Ето, европейците именно са отблъснали арабизма. Станали са такива битки, такива сражения, като сражението при Тур, Полтир и Нарбон. Арабите са били отблъснати и отхвърлени от другата страна на Константинопол и бихме могли да повярваме, че с това всъщност арабизмът е изчезнал от световната история.

Но от друга страна, когато се задълбочим в това, което царува именно в европейската научна, а в много отношения също в европейската художествена култура, ние все пак срещаме арабизма, но като затрупан, като тайнствено разлят в християнството.

От къде идва това? Виждате ли, мои мили приятели, в духовния живот нещата са различни от това, както те са проявяват в обикновените исторически събития. Под повърхността на обикновения исторически живот текат истинските велики течения, в които са действали човешките индивидуалности, които са били в дадена епоха, действали са в нея и след това отново и отново се явяват, като се раждат в съвършено други езикови общности, раждат се в съвършено други направления на мислите, обаче със същите основни типове на тяхната дейност. Това, което са разгърнали по величествен начин в една епоха по-рано, понеже е съществувала възможността на движението, те трябва да го вложат в света в по-късни епохи при големи трудности и пречки. Те трябва да се задоволят с някои неща, които изглеждат дребни в сравнение с това, което са създали като велико в минали епохи, но по основната душевна нагласа, по основното настроение на душите то е същото, което човешките индивидуалности пренасят от една епоха в друга. Само че не винаги хората познават това, което се пренася, защото те лесно си представят, че един следващ живот трябва да изглежда твърде подобен на един минал живот. Има даже хора, които вярват, че един музикант трябва да се прероди отново като музикант, един философ като философ, един градинар като градинар и т. н.. Но това не е така. Силите, които биват пренесени от един земен живот в следващия земен живот, почиват в по-дълбоки пластове на човешкия душевен живот.

И когато разглеждаме това, тогава стигаме до констатацията, че арабизмът всъщност не е умрял. Преди известно време с примера за Фридрих Теодор Фишер и Франц Шуберт аз можах да ви покажа, как чрез преминаването на индивидуалностите от едно въплъщение в друго под една напълно различна форма се продължава в по-късно време онова, което е било изработено, постигнато в една минала епоха.

Арабизмът съвсем не е умрял в действителност, а сред европейската цивилизация живеят много повече индивидуалности, които са били здраво вкоренени в арабизма, защото просто са се родили сред европейската цивилизация, родили са се между европейците като даващи тон личности, както това е било възможно в по-късно време в Европа.

По-лесно е да се тръгне от една историческа личност, като тя се потърси в по-късно превъплъщение, отколкото да се върви по обратния път, който аз ви охарактеризирах в последните лекции, където от по-късни въплъщения търсим предишни въплъщения. Когато обгърнем с поглед индивидуалността на Харун ал Рашид, когато се запознаем с нея вътрешно, когато се запознаем с нея, както се казва, в астралната светлина, как тя е съществувала като духовна индивидуалност през 9-и век, когато обгърнем с поглед това, което тя е била зад кулисите на световната история, което, както описах, се разви точно с онзи описан от мене блясък на повърхността на историята, тогава ние проследяваме времената, течението на времето - и намираме една такава индивидуалност, каквато е била Харун ал Рашид, преминал през смъртта, съизживяващ, гледащ, така да се каже, от духовния свят надолу това, което става на Земята: външното изкореняване на арабизма, съдбовно съизживяващ от другата страна това изкореняване. Ние намираме как една такава индивидуалност минава през духовния свят и отново се явява на Земята, може би не в такъв блясък, но с едно душевно устройство, което има типична прилика с онова, което е било по-рано.