Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924

За мен беше нещо извънредно интересно. Във второто томче на Дюринговата книга за Юлиус Роберт Майер се намира една особена дума. Тук ние получаваме нещата нагледно! Като иконоборец Дюринг е имал особен начин да размахва сабята, тази своебразна крива сабя, която тогава постепенно се налагаше. Аз намерих едно съзвучие - нали, тук важното са действително образните подробности, - една дума в книгата за Юлиус Роберт Майер. Там има една глава, която се нарича: «Schlichologisches - промъкване дебнешком», промъкване дебнешком в германския университетски живот и т. н.! Там където има интриги, чрез които човек се промъква отстрани; промъкване дебнешком!

Също както по един изящен начин е образувал израза «интелектуалии» в съзвучие с «каналии», така той образува и израза «schlicholodisches - промъкване дебнешком». Той измисля най-разнообразните думи. Както казах, от такива привидно второстепенни неща можем да видим много. И колкото и парадоксално да изглежда, ние всъщност не можем да стигнем до взаимовръзките на различните земни съществувания, ако нямаме способността да виждаме нещо в симптомите. Онзи, който не може да заключи за характера на един човек от начина, по който той върви, от начина по който той стъпва с ходилата, той не може лесно да напредне в такива неща, каквито аз сега изнасям. Начинът, по който тази индивидуалност е размахвала сабята в своя минал живот, ние виждаме да преминава в самите думи, които той образува в своя следващ земен живот.

И сега точно този Дюринг, който така много ругаеше, именно срещу учените «преучени»! Той казва, че предпочита да няма вече имена, които да напомнят за старата ученост. Той не иска да има никаква логика, иска да има една антилогика, никаква софия /мъдрост/, а една антисофия, не иска да има никаква наука, а иска да има една анти-наука. Това би му харесало всъщност най-много, да направи от всичко едно «анти»; той изрично казва това. А сега този човек, който така ужасно ругае срещу всичко учено, в неговото прераждане преди това като иконоборец и наемен войник е бил в школата на гръцките стоици, един истински гръцки философ стоик. Именно Дюринг е бил в древността това, срещу което той най-много ругае: В своето второ предишно въплъщение той напълно е бил философ и то философ-стоик, един от тези философи, които се оттеглят от земния живот.

Тогава ми се разкри, че извънредно голям брой мисъл-форми, които се намират при Дюринг, се намират и при стоиците! Само че не винаги е така просто! Върху формата на мислите при стоиците и при Дюринг може да се направи цял един семинар.

Следователно първо стигаме до епохата на иконоборците в 9-то столетие, в европейския Изток, където Дюринг е бил именно един иконоборец и след това в 3-то предихристиянско столетие в древната стоическа епоха на гръцкия свят.

И сега отново имаме нещо потресаващо: Стоикът, който става непретенциозен по отношение на живота, който се оттегля от това, което не е непосредствено необходимо за живота, който се примирява, примирява се в течение на своя втори следващ духовен живот да бъде лишен от светлината на очите в земния живот. И в това той става истинен. И тогава той е онзи, който излага слепотата на модерния светоглед по един величествен начин.

Каквото и становище да вземем към светогледа на Дюринг, трагично-разтърсаващото е, че в своята личност Дюринг представя истината на светогледа на 19-то столетие и тази истина Дюринг изказва чрез своето човешко същество.

Този стоик, който не искаше да гледа света, ослепя; този иконоборец, който искаше да унищожи иконите, образите, не може да търпи никакъв образ, прави от историята на литературата, от поезията това, което тя действително беше станала в неговите две книги за величията на литературата, където отпадат не само Гьоте и Шилер, където играе определена роля най-много Бюргер. Там става истина това, което иначе е лицемерие. Защото иначе хората твърдят: - Механизмът, материализмът на втората половина на 19-то столетие вижда! - Не, това е неистината, той не вижда, той е сляп. И Дюринг го представя в неговата истина!

Така една представителна личност, разгледана правилно на нейното място, представлява същевременно световноисторическата карма, кармата, която имаше самата цивилизация с нейния светоглед през втората половина на 19-то столетие.

Следващият път ще говорим по-нататък за тези неща.
ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ

Дорнах, 15 март 1924 година

Вие видяхте, че при разглеждането на кармическите връзки стана необходимо да говорим за някои подробности в живота и същността на човека, покрай които иначе минаваме без да им обърнем внимание. Така при Дюринг аз ви показах преминаването на телесни особености от едно въплъщение в определено душевно устройство в следващото въплъщение. Когато рзглеждайки човешкото същество проникнем до духовния свят, от една страна всичко духовно изгубва своята абстрактност, става живо, става импулсивно действащо. Напротив телесното, това, което също и в човека се изразява телесно, изгубва, бихме искали да кажем, своята вещественост, добива духовно значение, получава определено място в целостта на човешкия живот.

Как всъщност действа съдбата? Съдбата действа така, че тя работи от целостта на човека. Това, което от един кармически подтик човек си избира в живота, което после се оформя като съдба, се състои в това, че силите на съдбата, които минават от един живот в друг, изграждат състава на кръвта до най-финия му строеж, вътрешно регулират нервната дейност, но подбуждат също и душевно-инстинктивната възприемчивост за това или онова. И ние не можем лесно да проникнем във вътрешността на съдбовните кармически взаимовръзки, ако не проявяваме интерес към отделните жизнени изяви на един човек - естествено при това винаги говорим за душевното око. Действително, за кармическото разглеждане е също така необходимо да проявяваме интерес към едно движение на ръката, както и към една гениална духовна дарба. От значение е също така да можем да наблюдаваме, - естествено също и от духовната страна да се наблюдава астралното тяло и аза, - как един човек сяда, как той изпълнява своите морални задължения. Важно е също, дали един човек обича силно да набръчква челото си или само леко го набръчква, както е важно, дали той е благочестив или е неблагочестив. Много неща, които в обикновения живот ни се струват несъществени, са извънредно важни, когато започваме да разглеждаме, как съдбата се изтъкава от един земен живот в друг земен живот, а някои неща, които при даден човек ни се струват особено важни, те имат по-малко значение.

Но в общия човешки живот не е така лесно, например да обръщаме внимание на телесните особености. Те съществуват и ние трябва да сме се школували - естествено без да нараняваме въпросните хора, а обидно е, когато наблюдаваме хората само за да ги наблюдаваме. Това никога не трябва да се случва, а всичко, което се прави в тази насока, трябва да се получава от само себе си. Но когато сме школували нашето внимание, тогава и в ежедневното общуване с другите при всеки човек забелязваме отделни особености, които са дребни неща, но за разглеждането на кармата са от огромно значение. Ние бива да наблюдаваме така проницателно хората по отношение на кармическите връзки само тогава, когато можем да посочим значими особености.

И така ние трябва да кажем, че същите тези хора отново са тук, но те са станали флегматични! Някои от тях в миналото са ревали като лъвове, а сега са станали флегматични, флегматични до най-висока степен, приели са душевното настроение на 19-то и 20-то столетие. Но ако мъжагите, които в миналото са ревали в тяхното душевно състояние, биха се надигнали, те биха свалили шапчицата за спане на днешното си въплъщение и биха казали: Това, което днес съществува в хората като флегматичност, която не може да бъде разтърсена, трябва да се постави под шапчицата за спане, под нощната шапчица с пискюл, то принадлежи всъщност на леглото, а не на арената на човешката дейност.

Казвам това само защото с него искам да покажа, колко малко склонност е съществувала, за да бъде почувствано това, което Едуард фон Хартман така експлозивно изрази в своята «Философия на несъзнателното». Първо той естествено говори за това, че всичко, което е съзнателно в човека, съзнателното мислене, има минимално значение в сравнение с това, което царува и тъче несъзнателно в човека, несъзнавано царува и тъче в природата, то не може да бъде обхванато от съзнанието, никога не прониква в съзнанието. Едуард фон Хартман не е знаел нищо за една ясновидска имагинация, за интуиция, не е знаел, че несъзнателното може да проникне в човешкото познание. Така той обърна внимание на това, как действително същественото остава в несъзнателното. Но именно на тази основа той беше на мнение, че светът, в който живеем, е мислимо най-лошия. И с песимизма си той отиде по-далече от Шопенхауер, като намери, че върхът на културното развитие всъщност би трябвало да се състои в това, цялото земно развитие един ден да бъде унищожено, да бъде унищожено колкото е възможно по-скоро. Само че той казваше, че не иска това унищожение да стане още утре, защото няма да има достатъчно време да се приложи всичко онова, което е необходимо, за да се унищожи Земята действително до такава степен, че да изчезне всякаква човешка цивилизация, която и без това няма никаква стойност. И той мечтаеше - това е написано във «Философия на несъзнателното», - как хората ще стигнат дотам, да изнамерят една голяма машина, която да поставят достатъчно дълбоко в Земята, за да предизвикат с нея една мощна експлозия; да експлодира цялата Земя, като се разпръсне в пространството.

Без съмнение имаше хора, които бяха въодушевени от тази «Философия на несъзнателното». Обаче когато говорят за подобно нещо, не личи, че те са обхванати така дълбоко от него. Подобно нещо може да се каже! Наистина е нещо мощно, когато може да се каже нещо подобно! Хората казват това, като че биха го казвали «ад нотам» /като забележка/, а това е именно ужасното.

Но то се появи! Такъв един философ съществуваше. И тогава този философ разгледа въпросите на човешката нравственост на Земята. И този труд, тази книга, «Феноменология на нравственото съзнание» дори беше това, което най-дълбоко ме интересуваше. След това той написа една книга и върху религиозното съзнание, написа една естетика, много неща написа. И даже тогава, когато човек не можеше да се съгласи с това, то беше извънредно интересно.

Естествено може да се породи желанието да узнаем, как стои работата със съдбата на един такъв човек? Отначало може би ще бъдем съблазнени да се задълбочим в неговата философия. Ние ще се опитаме да отгатнем от философските мисли нещо относно неговите минали земни съществувания. Там обаче нищо няма да се открие.Но въпреки всичко точно една такава личност до най-висока степен беше интересна за мене.

И виждате ли, когато човек, бих искал да кажа, има окултизъм в кръвта си, тогава се получава стремеж той да гледа нещата по правилен начин. И ето налице е един друг факт: Едуард фон Хартман е бил отначало военен, офицер. В адресната книга на издателството Кюршнер наред с титлата «доктор по философия» като негова характеристика намираме записано и «главен лейтенант» така чак до неговата смърт. Едуард фон Хартман отначало е бил пруски офицер и трябва да е бил много добър офицер.

Виждате ли, от определен ден нататък това ми се стори много по-съществено по отношение на връзките на човешката съдба отколкото подробностите на неговата философия.

По отношение подробностите на неговата философия съществува тенденция да се приеме едно или друго, или да се оспори едно или друго. Но това не е така важно; тук всеки, който е изучавал малко философия, може да направи това. Но от това не се получава нищо особено. А особеното е да се запитаме: - Как стана, че един пруски офицер, който е бил добър офицер, който през време на своето офицерство много малко се е интересувал от философия, а се е интересувал повече от упражненията със сабята, как се случва, че именно този човек става един представителен философ на своята епоха? И чрез какво той е станал това?

Ето виждате ли, мои мили приятели, той е станал един такъв философ, благодарение на това, че се е разболял, получил е заболяване на коляното, трябвало е да се пенсионира и от тази болест на коляното той е страдал през целия си останал живот. Имаше време, когато той съвсем не можеше да върви, беше заставен да държи краката си изпънати, да ходи малко, да седи, да седи върху един диван. И след като получи образованието на своето време, той пише един философски труд след друг. Философията на Хартман е цяла библиотека. Толкова много е писал той.

Когато разглеждах тази личност, един ден за мен стана извънредно важно това заболяване на коляното, появата на това заболяване на коляното. Интересуваше ме много повече това, че в определена възраст този човек е получил заболяване на коляното, интересуваше ме много повече, отколкото неговият трансцендентален реализъм или, че той казваше: - Първо е съществувала религията на Отца, след това религията на Сина и в бъдеще ще дойде религията на Духа. - Това са остроумни неща, обаче в остроумния 19-ти век те можеха да бъдат намерени повече или по-малко на улицата. Но това, че един човек става философ благодарение на факта, че като лейтенант получава заболяване на коляното, това е един много значителен факт. И докато не можем да се спрем на такива неща, докато се оставяме да бъдем заслепени от това, което привидно е най-изпъкващо, дотогава ние не ще можем да стигнем до кармическите връзки.

И когато по правилен начин можах да свържа заболяването на коляното с цялата личност, тогава ми се разкри това, което при тази личност се явява като съдба. Сега можах да погледна назад. Не от главата на Едуард фон Хартман, а от неговото коляно аз намерих пътя към неговите минали въплъщения. При други хора се тръгва от носа и т.н.. По правило изходната точка не е онова, което считаме за най-важното в живота между раждането и смъртта.

Но каква е тази връзка? Виждате ли, човекът, както той се представя в земния живот още като физическо същество, е всъщност едно тричленно същество. Аз многократно съм обръщал вниманието ви върху това. Той има своята нервно-сетивна организация, която е концентрирана главно в главата, но която се простира в целия останал организъм. Той има своята ритмична организация, която се проявява особено ясно като ритми на дишането и на кръвообращението, която обаче също така се простира в целия организъм на човека и се изразява във всичко. Най-после той има двигателен организъм, организма на крайниците, който е свързан с обмяната на веществата, свързан е с изразходването на веществата, със заместването на веществата и т.н.. Човекът е едно тричленно същество.

И тогава по отношение на цялостния живот ние забелязваме, че това, което считаме за най-важното в земния живот - главата, при преминаването през раждания и смърт то има относително малко значение скоро след смъртта. Главата, която във физическия свят е най-човешкото у човека, много силно изчерпва своята същност във физическия живот; в замяна на това останалият организъм на човека, който е по-малко ценен във физическия живот, е нещо по-висше именно в духовния живот. В главата човекът е най-много физически човек и най-малко духовен човек. Обратното е в други членове на своя организъм, в ритмичния организъм и в организма на крайниците и на обмяната на веществата, той е по-духовен. Човекът е най-духовен в своя двигателен организъм, в дейността на крайниците.

И сега е така, че онова, което у човека е надареност в главата, се изгубва относително скоро след смъртта. Напротив това, което като духовно-душевно естество принадлежи на долната организация в несъзнателната част на човека, то става особено важно между смъртта и едно ново раждане. Но докато общо взето е така, че при преминаването от един земен живот в друг земен живот организмът, който по своята форма се намира вън от главата, по своето духовно съдържание се превръща в глава през следващото въплъщение. Това, което е от волево естество в главата на човека в следващото въплъщение действа особено в крайниците. Който в едно въплъщение е бавен, инертен в своето мислене, той със сигурност не ще стане бързоходец в следващото въплъщение, а ленивостта в мисленето преминава в бавността на крайниците, както и обратно, бавността на крайниците в настоящето въплъщение се изразява в бавно мислене при следващото въплъщение.

Така, преминавайки от един земен живот в друг, от едно въплъщение в друго, съществува една метаморфоза, едно взаимодействие на трите различни организации на човешкото същество.

Това, което ви казвам тук, не ви го казвам като една теория, а ви го казвам като резултат от наблюдението на фактите в живота. Виждате ли, когато веднъж се роди, бих искал да кажа, това намерение да обърна вниманието си върху заболяването на коляното на Едуард фон Хартман, аз бях насочен към едно от неговите минали въплъщения, когато в определен момент от своя живот той получава слънчев удар. Този слънчев удар става кармическа причина за следващия земен живот, превръща се в хилавост, в болнавост на коляното, за да изрази едно заболяване на главата от миналия живот. Един ден той не може вече да мисли; получава един вид парализа на мозъка. В следващия земен живот това се проявява в парализа на един от крайниците. За да се създаде тази кармическа връзка, за да се стигне първо до парализ на мозъка, причина за това е следното: Тази индивидуалност беше една от онези, които през време на кръстоносните походи тръгнаха на Изток в Азия срещу турците, за да се бият срещу турците и азиатците, но същевременно се научиха извънредно много да се възхищават на азиатците. След като тази индивидуалност прие с възхищение това, което кръстоносците намериха като велика духовност на Изток, след като тази индивидуалност беше приела в себе си всичко това, тя срещна един човек, за който инстинктивно чувстваше, че е имала работа с него в един свой минал земен живот. И това, което трябваше да се уреди сега между това и миналото въплъщение, беше нещо морално. Въздействието на слънчевия удар от един земен живот върху заболяването на коляното в следващия земен живот е на първо време нещо чисто физическо, обаче когато се касае за въпроси на съдбата, то винаги е свързано с нещо морално. Тъй като от един по-предишен земен живот тази индивидуалност носеше със себе си силен импулс за яростна борба срещу един човек, когото тя среща, тя започва да преследва този противник при силна слънчева горещина. Тя не е права. Това яростно преследване се връща върху самия преследвач и той получава слънчев удар в мозъка, чрез който мозъкът бива парализиран за известно време. И онова, което трябваше да стане в тази борба, беше дошло оттам, мои мили приятели, че в едно минало въплъщение тази индивидуалност е била особено умна, умна до най-висока степен. Ето сега имаме поглед в един още по-предишен земен живот, когато е налице високо остроумие. А противникът, когото тази индивидуалност среща през време на кръстоносните походи, този противник в неговия минал живот е бил поставен на тясно от тази остроумна индивидуалност, бил е поставен в неизгодно положение. С това бе създадена моралната връзка, чрез това бе създаден импулсът за борба и т.н.. Значи този импулс е свързан с нещо морално, като силите, които са били образувани, са идвали от миналото въплъщение.

Така че при тази индивидуалност намираме три редуващи се въплъщения: Една извънредно остроумна, мъдра личност в много древни времена - това е едното въплъщение. Следващото въплъщение е като кръстоносец, който в определен момент поради това, което точно неговото остроумие беше направило, получава парализ на мозъка, това остроумие бива угасено, но преди това