Лекции изнесени в Дорнах от 19. 10. до 11. 11. 1923 г

ЦИКЪЛ от 12 лекции

Светът на растенията и природните духове на елементите

Растителното съществуване. Духовете на ко­ре­ни­те /Гномите/, вод­ни­те съ­щес­т­ва /Уедините/, ду­хо­ве­те на въз­ду­ха /Силфите/ и ду­хо­ве­те на огъ­ня /Саламандрите/. Тяхната ра­бо­та вър­ху све­та на растенията. Излъчва- нето на оду­хот­во­ре­но­то фи­зи­чес­ко ес­тес­т­во в ми­ро­во­то пространство. Духовният про­цес на рас­те­жа на растенията. Действието ед­на в дру­га на стру­яща­та се на­до­лу лю­бов­на жер­т­ве­на си­ла и на стру­яща­та се наго­ре при­те­га­тел­на си­ла /гравитация/.

Антипатията на Гномите към нис­ши­те жи­во­тин­с­ки същества, на ко­ито те са ед­но до­пъл­не­ние нагоре, към стра­на­та на главата, тях­на­та буд­на наб­лю­да­тел­на сила. Ундините ка­то до­пъл­ва­щи съ­щес­т­ва по от­но­ше­ние на ри­би­те и по­-вис­ши­те зем­но­вод­ни /амфибии/. Силфите ед­но до­пъл­не­ние към дру­га­та страна, на­до­лу - за све­та на птиците; ду­хо­ве­те на огъня /Саламандрите/ - ед­но до­пъл­не­ние на при­ро­да­та на пеперудите. Злобни и доб­ри съ­щес­т­ва на елементите; тех­ни­те съг­раж­да­щи и раз­г­раж­да­щи сили; раз­мес­т­ва­не­то на сферите.

Възприятието и из­жи­вя­ва­не­то на при­род­ни­те съ­щес­т­ва на елементите. Техните ми­ро­ви слова, зву­ча­щи от без­б­рой съ­щес­т­ва в раз­лич­ни нюан- си. Това е пос­лед­ни­ят от­з­вук на творящото, об­ра­зу­ва­що­то и фор­ми­ращо Мирово Слово. Човекът е ед­но съз­ву­чие на то­ва ми­ро­во Слово.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Тайните на човешкия организъм

Процеси на об­мя­на­та на ве­щес­т­ва­та и про­це­си на кръвообращението. Болести и ле­чи­тел­ни процеси. Педагогическо из­кус­т­во и терапия.

Използуването на ми­не­ра­ли­те в човека. Тяхното прев­ръ­ща­не в топ­ли­нен етер. От чо­ве­ка оти­ват на­го­ре сили към вис­ши­те йерархии. Светът на рас­те­ни­ята е външ­но­то при­род­но ог­ле­да­ло на чо­веш­ка­та съвест. Оду- хотворението на рас­ти­тел­но­то ес­тес­т­во чрез при­ема­не­то в чо­веш­кия ор- ганизъм. Оформянето на рас­ти­тел­на­та хра­на в животното.

Изворите на мо­рал­но­-ду­хов­но­то в човечеството. Разбиране на чо­ве­ка и лю­бов на чо­ве­ка ­/лю­бов към човека/. Морална сту­де­ни­на и мо­рал­на ом­ра­за във фи­зи­чес­ко­то ко­пие на човека. Работа на йе­рар­хи­ите за пре­об­ра­зу­ва­не ду­хов­на­та фор­ма на човека.

СЕДМА СКАЗКА

2 но­ем­в­ри 1923 г.

Към външ­ния възприемаем, ви­дим свят при­над­ле­жи невидимият, кой­то об­ра­зу­ва за­ед­но с не­го ед­но цяло. Първо из­пък­ва мно­го ясно, кол­ко мно­го от­го­ва­ря то­ва на истината, ко­га­то от­вър­нем на­шия пог­лед от жи­вот­ни­те и го на­со­чим към растенията.

Растителното съществувание, ко­ето рад­ва пър­во човека, из­рас­т­ва и се раз­ви­ва от Земята и да­ва по­вод за нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де чув­с­т­ву­ва­но ка­то пъл­но с тайнственост. При животното, ма­кар и во­ля­та на живот- ното, ця­ла­та вът­реш­на дейност на жи­вот­но­то е ве­че не­що пъл­но с тайн- ственост, чо­ве­кът все пак мо­же да си каже: та­зи во­ля съ­щес­т­ву­ва и фор- мата, външ­ни­те про­яви на жи­вот­но­то са ед­но ней­но последствие. Обаче при растението, ко­ето се явя­ва в тол­ко­ва раз­но­об­раз­ни фор­ми по ли­це­то на Земята, ко­ето се раз­ви­ва по един тол­ко­ва тайн­с­т­вен на­чин от се­ме­то с по­мощ­та на Земята и с по­мощ­та на атмосферата, чо­ве­кът тряб­ва да чув- ствува, как тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва не­що друго, за да мо­же да зас­та­не сре­щу не­го то­зи свят на рас­те­ния та имен­но във формата, в ко­ято той му се явява.

Когато на­со­чим ду­хов­ния пог­лед вър­ху све­та на растенията, ние от­к­ри­ва­ме ед­но изо­би­лие от същества, за ко­ито съ­що са зна­ели хо­ра­та от дре- в­ни­те времена, ко­га­то още е съ­щес­т­ву­ва­ло ста­ро­то ин­с­тин­к­тив­но яс­но виждане, ко­ито оба­че след то­ва са би­ли заб­ра­ве­ни и днес пред­с­тав­ля­ват са­мо имена, ко­ито по­ети­те употребяват, на ко­ито оба­че съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во не при­пис­ва ни­как­ва действителност. Но в съ­щия размер, в кой­то на съществата, ко­ито свис­тят и тъ­кат око­ло рас­те­ни­ето не се при­пис­ва ни­как­ва действителност, в съ­щия раз­мер хо­ра­та из­губ­ват раз­би­ра­не­то за све­та на растенията; то­ва раз­би­ра­не на све­та на растенията, ко­ето е нап­ри­мер тол­ко­ва не­об­хо­ди­мо за ле­чеб­но­то изкуство, е би­ло из­гу­бе­но всъщ­ност на­пъл­но от съв­ре­мен­но­то човечество.

Ние се за­поз­нах­ме с ед­на мно­го важ­на връз­ка на све­та на рас­те­ни­ята със све­та на пеперудите; оба­че та­зи връз­ка ще зас­та­не ис­тин­с­ки пред на­ша­та душа, ко­га­то про­ник­нем с на­шия пог­лед по­-дъл­бо­ко в тъ­ка­не­то и ра­бо­та­та на рас­ти­тел­ния свят.

Растението прос­ти­ра сво­ите ко­ре­ни в почвата. Който мо­же да прос­ле­ди това, ко­ето рас­те­ни­ето прос­ти­ра всъщ­ност в почвата, той ще мо­же да прос­ле­ди с ду­хов­ния поглед, а един та­къв пог­лед е не­об­хо­дим за пра- вил­но­то раз­би­ра­не на рас­ти­тел­ния корен, как нав­ся­къ­де ко­ре­ни­те на рас­те­ни­ето са за­оби­ко­ле­ни и про­тъ­ка­ни от при­род­ни ду­хо­ве на елементите. И те­зи ду­хо­ве на елементите, ко­ито един стар въз­г­лед е на­ри­чал Гноми, ко­ито ние мо­жем да на­ре­чем ду­хо­ве на корените, мо­жем да ги прос­ле­дим с има­ги­на­тив­но­то и ин­с­пи­ра­тив­но­то виж­да­не на све­та дейс­т­ви­тел­но
така, как­то във фи­зи­чес­кия жи­вот прос­ле­дя­ва­ме жи­во­та на чо­ве­ка и жи­во­та на животните. Ние мо­жем да вник­нем с на­шия ду­хо­вен пог­лед та­ка да се ка­же в ду­ша­та на те­зи ду­хо­ве на елементите, на то­зи свят на ду­хо­ве­те на корените.

Тези ду­хо­ве на ко­ре­ни­те са - бих мо­гъл да ка­жа - един твър­де осо­бен зе­мен народ, не­ви­ди­ми пър­во за външ­ния поглед, оба­че тол­ко­ва по­-доб­ре ви­ди­ми в тех­ни­те действия, за­що­то ни­ка­къв ко­рен не би мо­гъл да се роди, ако меж­ду ко­ре­на и зем­но­то цар­с­т­во не би­ха пос­ред­ни­чи­ли те­зи чуд­ни ду­хо­ве на корените, ко­ито при­веж­дат в те­че­ние ми­не­ра­ли­те на Зе- мята, за да ги до­ве­дат до ко­ре­ни­те на растенията. Естествено с то­ва аз раз­би­рам ду­хов­ния процес, кой­то стои на ос­но­ва­та на всич­ко това.

Тези ду­хо­ве на корените, ко­ито съ­щес­т­ву­ват нав­ся­къ­де в зем­но­то царст- во, ко­ито се чув­с­т­ву­ват осо­бе­но мно­го доб­ре в по­ве­че или по­-мал­ко про- з­рач­ни­те или съ­що в ста­на­ли­те ме­та­лич­но проз­рач­ни ка­мъ­ни и руди, ко­ито оба­че се чув­с­т­ву­ват най-добре, по­не­же там е тях­но­то съ­щин­с­ко мя- сто, ко­га­то се ка­сае за това, ми­не­рал­ни­те ве­щес­т­ва да бъ­дат до­ве­де­ни до ко­ре­ни­те на рас­те­ни­ята - те­зи ду­хо­ве на ко­ре­ни­те са из­ця­ло изпъл­не­ни от не­що вът­реш­но духовно, ко­ето мо­жем да срав­ним са­мо с това, ко­ето мо­жем да схва­нем във вът­реш­но­то ду­хов­но ес­тес­т­во на чо­веш­ко­то око, на чо­веш­ко­то ухо. Защото те­зи ду­хо­ве на ко­ре­ни­те са в тях­на­та ду­хов­ност из­ця­ло сетиво. Те не се със­то­ят всъщ­ност ина­че от ни­що друго, ос­вен от сетиво, те са на­пъл­но сетиво, ко­ето е съ­щев­ре­мен­но ум, кой­то не са­мо виж­да и не са­мо чува, а съ­щев­ре­мен­но във виж­да­не­то и чу­ва­не­то раз­би­ра виж­да­но­то и чуваното, кой­то не са­мо по­лу­ча­ва нав­ся­къ­де впеча- тления, а по­лу­ча­ва съ­щев­ре­мен­но нав­ся­къ­де идеи.

Да, ние мо­жем да по­со­чим начина, по кой­то ду­хо­ве­те на ко­ре­ни­те по­лу­ча­ват тех­ни­те идеи. Видите ли, от поч­ва­та по­кар­ва растението. Както ще по­ка­жа вед­на­га по-нататък, рас­те­ни­ето ид­ва във връз­ка с из­вън­зем­на­та Вселена и в оп­ре­де­ле­ни се­зо­ни на го­ди­на­та отго­ре се раз­ли­ват към Земята ду­хов­ни течения, ми­на­ват през цвета, през пло­да на рас­те­ни­ето и оти­ват до корените, ка­то се вли­ват в Земята. И как­то ние на­соч­ва­ме очи­те към свет­ли­на­та и виждаме, та­ка ду­хо­ве­те на ко­ре­ни­те об­ръ­щат тях­на­та въз­п­ри­ема­тел­на спо­соб­ност към това, ко­ето ка­пи през рас­те­ни­ето от го­ре на­до­лу и оти­ва в Земята. И това, ко­ето ка­пи там сре­щу те­зи духове, то е това, ко­ето свет­ли­на­та е из­п­ра­ти­ла в цве­то­ве­те на растението, ко­ето топ­ли­на­та на Слънцето е из­п­ра­ти­ла в растението, ко­ето въз­ду­хът е про­из­вел в листата, да, ко­ето звез­ди­те са про­из­ве­ли във фор­ма­та на расте- нието. Растението съ­би­ра тай­ни­те на Вселената, по­то­пя­ва ги в поч­ва­та и Гномите при­емат в се­бе си те­зи тай­ни на Вселената от това, ко­ето ка­пи ду­хов­но от растението. И ко­га­то имен­но през есен­та и през зи­ма­та стра- н­с­т­ву­ват през ру­ди­те и ка­мъ­ни­те но­сей­ки това, ко­ето е ка­па­ло сре­щу тях

Ние на­соч­ва­ме пог­лед в дъл­бо­чи­ни­те на Земята, ка­то не тър­сим там аб­с­т­рак­т­ни идеи за ня­как­ви са­мо ме­ха­нич­но дейс­т­ву­ва­щи при­род­ни закони, а гле­да­ме на­до­лу в дъл­бо­чи­ни­те на Земята и виж­да­ме пъ­ту­ва­щи­те и стран­с­т­ву­ва­щи Гноми, ко­ито са пъл­нос­вет­ли­те съх­ра­ни­те­ли на ми­ро­вия Ум вът­ре в Земята. Поради това, че Гномите съ­щев­ре­мен­но зна­ят това, ко­ето виждат, те имат в срав­не­ние с чо­ве­ка ед­но на­ис­ти­на ед­нак­во ус­т­ро­ено знание; те са съ­щес­т­ва на ума в пре­въз­ход­ния смисъл, те из­ця­ло ум. Всичко при тях е ум, оба­че един ум, кой­то е универсален, кой­то по­ра­ди то­ва гле­да към чо­веш­кия ум на­до­лу ка­то към не­що несъвършено. Светът на Гномите ни се прис­ми­ва всъщ­ност за­ра­ди на­шия за­ду­ша­ващ се, во­юващ ум, с кой­то схва­ща­ме по ня­ко­га то­ва или онова, до­ка­то Гно- мите съв­сем ня­мат нуж­да да размишляват. Те виж­дат това, ко­ето е раз­би­ра­емо в света, и са осо­бе­но иро­нич­ни тогава, ко­га­то забелязват, че чо­ве­кът тряб­ва да по­ла­га усилия, за да раз­бе­ре пър­во то­ва или онова. Как мо­же ня­кой да вър­ши това? каз­ват Гномите, как мо­же ня­кой да по­ла­га пър­во усилия, да размишлява? Ние зна­ем всичко, ко­ето виждаме. Хо- рата са глу­па­ви - та­ка каз­ват Гномите -, за­що­то тряб­ва пър­во да разми- шляват.

И бих мо­гъл да кажа, че Гномите ста­ват иро­нич­ни до невъзпитаност, ко­га­то им се го­во­ри за логика. Защото, за как­во е нуж­но не­що тол­ко­ва из- лишно, как­во­то е ед­но ръ­ко­вод­с­т­во за мисленето? Нали мис­ли­те са на-

Така Гномите са всъщ­ност в Земята но­си­те­ли на иде­ите на Вселената. Но те ни­как не оби­чат са­ма­та Земя. Те свис­тят на­око­ло в Земята с идеи от Вселената, оба­че в същ­ност мра­зят земното. За тях то­ва е нещо, от ко­ето на дра­го сър­це би­ха ис­ка­ли да се откъснат. Обаче въп­ре­ки то­ва ос­та­ват при то­ва зем­но естество. После Вие ско­ро ще ви­ди­те за­що -, оба­че те мра­зят земното, за­що­то то със­тав­ля­ва за тях ед­на пос­то­ян­на опасност, а имен­но затова, за­що­то то­ва зем­но ес­тес­т­во пос­то­ян­но зас­т­ра­ша­ва Гно- мите да при­емат оп­ре­де­ле­на форма: а имен­но фор­ми­те на оне­зи същест- ва, ко­ито аз Ви опи­сах в пос­лед­ния час, фор­ми­те на зем­но­вод­ните жи- вотни, на жабите, на крас­та­ви­те жа­би именно. И чув­с­т­во­то на Гномите в Земята е всъщ­ност това: Ако се срас­нем мно­го сил­но със Земята, ние ще по­лу­чим фор­ма­та на жабите, на крас­та­ви­те жаби. И те са пос­то­ян­но нащрек, да из­бяг­нат да се срас­нат мно­го сил­но със Земята, за да не при­емат зем­на форма. Те неп­рес­тан­но се за­щи­ща­ват про­тив та­зи зем­на фо- рма, ко­ято ги зас­т­ра­ша­ва по опи­са­ния на­чин в елементите, в ко­ито те се намират. Те пре­би­ва­ват в зем­но­-в­лаж­ния елемент; там тях неп­рес­тан­но ги зас­т­ра­ша­ва фор­ма­та на зем­но­вод­ни­те животни. От та­зи фор­ма те неп­рес­тан­но се из­т­ръг­ват и се из­пъл­ват из­ця­ло с иде­ите на из­вън­зем­на­та Вселена. Те са всъщ­ност в Земята онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ва извънзем- ното, за­що­то неп­рес­тан­но тряб­ва да из­бяг­ват да се срас­нат със земното; ина­че от­дел­ни­те съ­щес­т­ва би­ха при­ели фор­ма­та на зем­но­вод­ни­те живо- тни. И имен­но от това, бих мо­гъл да ка­жа чув­с­т­во на омраза, чув­с­т­во на ан­ти­па­тия спря­мо зем­но­то Гномите по­лу­ча­ват си­ла­та да из­ка­рат рас­те­ни­ята от Земята. Те се от­б­лъс­к­ват неп­рес­тан­но с тях­на­та ос­нов­на си­ла от Земята и с то­ва от­б­лъс­к­ва­не е да­де­на по­со­ка­та на рас­те­жа на растенията; те из­т­ръг­ват със се­бе си растението. Природата на Гномите по от­но­ше­ние на зем­но­то е това, ко­ето ос­та­вя рас­те­ни­ето в зем­но­то цар­с­т­во са­мо с корените, но след то­ва го ос­та­вят да израсне, та­ка що­то сле­до­ва­тел­но всъщ­ност Гномите из­т­ръг­ват рас­те­ни­ето от Земята с тях­на­та свойс­т­ве­на си­ла и го ос­та­вят да рас­те нагоре.

След това, ко­га­то рас­те­ни­ето е из­рас­на­ло нагоре, то е изос­та­ви­ло цар­с­т­во­то на Гномите и е пре­ми­на­ло в цар­с­т­во­то на влаж­но­-зем­но­то в цар­с­т­во­то на влажно-въздушното, то­га­ва рас­те­ни­ето раз­ви­ва това, ко­ето при­ема сво­ята външ­на фор­ма в листата. Обаче във всичко, ко­ето се­га дейс­т­ву­ва в листата, дейс­т­ву­ват от­но­во дру­ги същества, вод­ни­те същества, еле­мен­тал­ни­те ду­хо­ве на вод­ния елемент, ко­ито ед­но по­-с­та­ро ин­с­тин­-
ктив­но яс­но­вид­с­т­во е на­ри­ча­ло Ундини. Както на­ми­ра­ме ко­ре­ни­те на рас­те­ни­ята прос­вис­те­ни и про­тъ­ка­ни от Гномите, та­ка в бли­зост да поч- вата, наб­лю­да­вай­ки с удо­вол­с­т­вие стре­ме­жа нагоре, да­ден от Гномите, ние виж­да­ме те­зи вод­ни същества, те­зи еле­мен­тал­ни ду­хо­ве на водата, те­зи Ундини.

По тях­на­та при­ро­да те­зи Ундини се раз­ли­ча­ват от Гномите. Те не мо­гат да се обър­нат на­вън към Вселената ка­то един се­ти­вен орган, ка­то един ду­хо­вен се­ти­вен орган. Те мо­гат да се от­да­дат всъщ­ност са­мо в тъ­кане­то и ца­ру­ва­не­то на це­лия Космос във въз­ду­хо­об­раз­ния вла­жен еле­мент и по­ра­ди то­ва те не са та­ки­ва свет­ли ду­хо­ве как­то Гномите. Всъщност те неп­рес­тан­но сънуват, те­зи Ундини, но тех­ни­ят сън е съ­щев­ре­мен­но тях­на­та соб­с­т­ве­на форма. Те не мра­зят та­ка сил­но Земята, как­то Гномите, но са чув­с­т­ви­тел­ни към земното. Те жи­ве­ят в етер­ния еле­мент на водата, проп­лу­ват го и го пре­тъ­ка­ват и са мно­го чув­с­т­ви­тел­ни към всичко, ко­ето е риба, за­що­то ги зас­т­ра­ша­ва опас­нос­т­та да при­емат фор­ма­та на риба, ко­ято съ­що по­ня­ко­га приемат, оба­че вед­на­га я на­пус­кат отново, за да пре­ми­нат в ед­на дру­га метаморфоза. Те съ­ну­ват сво­ето соб­с­т­ве­но съще- ствувание. И в съ­ну­ва­не­то на тях­но­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­ву­ва­ние те свър­з­ват и разтварят, свър­з­ват и раз­де­лят ве­щес­т­ва­та на въздуха, ко­ито вна­сят по един пъ­лен с тайн­с­т­ве­ност на­чин в лис­та­та на рас­те­ни­ята и ги за­на­сят при онова, ко­ето Гномите са из­т­лас­ка­ли нагоре. Гномите из­т­лас­к­ват рас­те­ни­ето нагоре. Растението би из­съх­на­ло тук, ако ун­ди­ни­те не би ха дош­ли та­ка да се ка­же от всич­ки стра­ни и се­га в то­ва съ­нищ­но­по­доб­но съзнание, в ко­ето за­оби­ка­лят свис­тей­ки растението, не би­ха се оказа- ли, не мо­жем да ги на­ре­чем другояче, ка­то ми­ро­ви химици. Ундините съ­ну­ват съ­еди­ня­ва­не­то и раз­т­ва­ря­не­то на веществата. И то­зи сън, в кой­то жи­ве­ят растенията, в кой­то рас­те­ни­ето се враства, ко­га­то се из­ди­га от поч­ва­та нагоре, то­зи сън на ун­ди­ни­те е ми­ро­ви­ят химик, кой­то про­из­веж­да пъл­но­то с тайн­с­т­ве­ност съ­еди­не­ние и разтваряне, из­хож­дай­ки от листата, в све­та на растенията. Така що­то мо­жем да кажем: Ундините са хи­ми­ци­те на рас­ти­тел­ния живот. Те съ­ну­ват химия. В тях има ед­на из­вън­ред­но неж­на духовност, ед­на духовност, ко­ято има своя еле­мент там, къ­де­то во­да­та и въз­ду­хът се докосват; Ундините жи­ве­ят на­пъл­но във влаж­ния елемент, но имат сво­ето ис­тин­с­ко вът­реш­но занятие, ко­га­то дойдат на по­вър­х­ни­на­та на не­що водно, би­ло то­ва и са­мо ед­на капка. За- щото це­ли­ят те­хен стре­меж се със­тои в това, да се пред­па­зят да не при­емат ед­на трай­на фор­ма на рибите. Те ис­кат да ос­та­нат в ме­та­мор­фо­за та, във вечното, пос­то­ян­но­то преобразуване. Обаче в то­ва преобразува- не, в ко­ето те съ­ну­ват за звез­ди­те и за Слънцето, за свет­ли­на­та и за топ- лината, те ста­ват химиците, ко­ито за­поч­вай­ки от лис­та­та до­веж­дат рас­те­ни­ето по­-на­та­тък в не­го­ва­та форма, растението, ко­ето е би­ло из­ти­ка­но

Когато през про­лет­та или есен­та виж­да­те ед­но ято лястовици, ко­ито в своя ле­теж пос­та­вят съ­щев­ре­мен­но в треп­те­ния въздуха, пре­диз­вик­ват ед­но под­виж­но въз­душ­но течение, то­ва под­виж­но въз­душ­но течение, ко­ето съ­щес­т­ву­ва оба­че при вся­ка птица, оз­на­ча­ва за Силфите нещо, ко­ето те чуват. От то­ва за Силфите зву­чи ми­ро­ва музика. Когато пъ­ту­ва­те ня- къде, да ре­чем вър­ху кораб, и чай­ки­те пре­ли­тат над кораба, то­га­ва в то- ва, ко­ето е въз­бу­де­но от ле­те­жа на чайките, се по­лу­ча­ва ед­но ду­хов­но звучене, ед­на ду­хов­на музика, ко­ято прид­ру­жа­ва кораба.

Отново Силфите са тези, ко­ито се раз­ви­ват вът­ре в то­ва зву­че­не и на­ми­рат сво­ето оте­чес­т­во в то­ва въз­бу­де­но въз­душ­но течение. В ду­хов­но звучащия, под­ви­жен еле­мент на въз­ду­ха на­ми­рат те сво­ето оте­чес­т­во и при­емат там онова, ко­ето си­ла­та на свет­ли­на­та из­п­ра­ща в те­зи треп­те­ния на въздуха. Но чрез то­ва Силфите, ко­ито всъщ­ност са за се­бе си по­ве­че или по­-мал­ко спя­щи същества, се чув­с­т­ву­ват най у до­ма си там, къ­де­то пти­ци­те по­ле­тя­ват през въздуха. Когато ед­на Силфа е при­ну­де­на да пре­ми­не свис­тей­ки през един ли­шен от пти­ци въздух, то­га­ва за нея е та- ка, ка­то че тя се изгубва. Когато виж­да пти­ца във въздуха, то­га­ва вър­ху нея ид­ва не­що твър­де особено. Аз чес­то пъ­ти тряб­ва­ше да опис­вам един про­цес за човека, он­зи процес, кой­то до­веж­да чо­веш­ка­та ду­ша до със­то­яни­ето да мо­же да ка­же на се­бе си "Аз". Аз пос­то­ян­но съм об­ръ­щал вни­ма­ни­ето вър­ху из­каз­ва­не­то на Жан Пол, че ко­га­то чо­ве­кът сти­га за пър­ви път до пред­с­та­ва­та на Аза той вник­ва със своя пог­лед в на­й-с­к­ри­та­та све­ти­я­-с­ве­тих на душата. Силфата не вник­ва със своя пог­лед в ед­на та­ка­ва скри­та све­ти­я­-с­ве­тих на соб­с­т­ве­на­та душа, но тя виж­да пти­ца­та и я зав­ла­дя­ва чув­с­т­во то, усе­ща­не­то на Аза. В това, ко­ето ле­тя­ща­та през въз­ду­ха пти­ца въз­буж­да в нея, Силфата на­ми­ра своя Аз. И по­не­же то­ва е така, че тя за­паз­ва своя Аз на не­що външно, Силфата ста­ва но­си­тел­ка на кос­ми­чес­ка­та лю­бов през въз­душ­но­то пространство. Когато Силфата из­
жи­вя­ва не­що по­доб­но ка­то чо­веш­ко­то желание, но ня­ма Аза вът­ре в се­бе си, а го има в све­та на птиците, тя е но­си­тел­ка на лю­бов­но­то же­ла­ние през Вселената.

Ето за­що мо­жем да кон­с­та­ти­ра­ме на­й-­дъл­бо­ка­та сим­па­тия на Силфата към све­та на птиците. Както Гномът мра­зи све­та на зем­но­вод­ни­те живо- тни, как­то Ундината е чув­с­т­ви­тел­на и не смее та­ка да се ка­же да се доб­ли­жи до рибата, ис­ка да по­бег­не от рибата, из­пит­ва в оп­ре­де­лен сми­съл страх, та­ка Силфата ис­ка да оти­де при пти­ца­та и се чув­с­т­ву­ва добре, ко­га­то пти­ца­та пре­диз­вик­ва със сво­ите кри­ла ви­та­ещи­я­-з­ву­чащ въздух. И ако бих­те за­пи­та­ли птицата, от ко­го на­уча­ва тя да пее, то­га­ва бих­те чу­ли от нея, че тя има своя вдъх­но­ви­тел в Силфата. Силфата из­пит­ва удо­вол­с­т­вие гле­дай­ки фор­ма­та на птицата. Обаче кос­ми­чес­ки­ят ред е оп­ре­де­лил тя да не се пре­вър­не в птица, за­що­то има ед­на дру­га задача. Тя има за­да­ча­та да до­не­се лю­бовта, свет­ли­на­та при растението. И как­то Ундината е химикът, та­ка чрез то­ва Силфата е за рас­те­ни­ето но­си тел на светлината. Тя про­ник­ва рас­те­ни­ето със свет­ли­на вна­ся в рас­те­ни­ето светлината.

Чрез това, че Силфите вна­сят свет­ли­на­та в растенията, в рас­те­ни­ето се съз­да­ва не­що твър­де особено. Види те ли, Силфата вна­ся пос­то­ян­но све- т­ли­на­та в растението. Светлината, т.е. си­ла­та на сил­фи­те в растението, дейс­т­ву­ва вър­ху хи­ми­чес­ки­те сили, ко­ито Ундините вна­сят в растения- та. Тук се по­лу­ча­ва съв­мес­т­но­то дейс­т­вие на свет­ли­на­та на Силфите и хи­ми­ята на Ундините. Това е ед­на чуд­на плас­тич­на дейност. С по­мощ­та на веществата, ко­ито се стру­ят на­го­ре и са пре­ра­бо­те­ни от Ундините, Силфите из­тъ­ка­ват там вът­ре ед­на идей­на фор­ма на растението. Силфи- те из­тъ­ка­ват всъщ­ност пър­вич­но­то рас­те­ние в рас­те­ни­ето от свет­ли­на­та и от хи­ми­чес­ка­та ра­бо­та на Ундините. И ко­га­то рас­те­ни­ето увях­ва към есен­та и всичко, ко­ето е фи­зи­чес­ка материя, се разпада, то­га­ва те­зи иде- й­ни фор­ми на рас­те­ни­ята за­поч­ват да ка­пят на­до­лу и Гномите ги въз при­емат сега, въз­п­ри­емат това, ко­ето Слънцето е про­из­ве­ло в рас­те­ни­ето чрез Силфите, ко­ето въз­ду­хът е про­из­вел чрез Ундините. Това въз­п­ри­емат /виждат/ Гномите. Така що­то през ця­ла­та зи­ма Гномите са зае ти с това, да въз­п­ри­емат онова, ко­ето про­кап­ва в зем­на­та поч­ва от растения- та. Там те хва­щат иде­ите на све­та във фор­ми­те на растенията, ко­ито са из­ра­бо­те­ни плас­тич­но с по­мощ­та на Силфите и ко­ито про­ник­ват в зем­на­та поч­ва в тях­на­та идей­но­-ду­хов­на форма.

Естествено за та­зи ду­хов­но­-­идей­на фор­ма не зна­ят ни­що оне­зи хора, ко­ито раз­г­леж­дат рас­те­ни­ето са­мо ка­то не­що материално. Ето за­що тук на то­ва мяс­то за ма­те­ри­ал­но­то раз­г­леж­да­не на рас­те­ни­ята се явя­ва не­що, ко­ето не е ни­що дру­го ос­вен ед­на ог­ром­на грешка, ед­на ужас­на грешка. Искам да Ви ски­ци­рам та­зи грешка.

Вие ще на­ме­ри­те нав­ся­къ­де пи­са­но от ма­те­ри­алис­тич­на­та наука: рас­те­ни­ето се ко­ре­ни в почвата, от­го­ре то раз­ви­ва сво­ите листа, нак­рая цвета, в цве­та тичинките, след то­ва плод­но­то ко­лен­це и след то­ва по пра­ви­ло се по­лу­ча­ва пра­шец от ти­чин­ки­те на дру­го рас­те­ние и плод­но­то ко­лен­це би­ва оплодено. Чрез то­ва се раж­да се­ме­то на но­во­то растение. Така е опи­са­но то­ва навсякъде. Плодното ко­лен­це се счи­та ка­то жен­с­кия по лов орган, а това, ко­ето иде от тичинките, ка­то мъж­кия по­лов ор­ган на ра- стението. И то­ва не мо­же да се счи­та по друг начин, до­ка­то хо­ра­та ос­та­ват в об­лас­т­та са­мо на материалното, за­що­то там на­ис­ти­на то­зи про­цес из­г­леж­да дейс­т­ви­тел­но ка­то ед­но оплождане. Но не е така, и, за да раз­бе­рем оплождането, т.е. раз­м­но­же­нието на растението, ние тряб­ва да има­ме съзнанието, че пър­во от това, ко­ето ве­ли­ки­те химици. Ундините про­из­веж­дат в растенията, ко­ето Силфите произвеждат, се раж­да фор­ма­та на растението, идей­на­та фор­ма на растението, ко­ято се по­то­пя­ва в зем­на­та поч­ва и би­ва съх­ра­ня­ва­не от Гномите. Там до­лу се на­ми­ра та­зи фор­ма на растението. И там в Земята тя е па­зе­на от Гномите, след ка­то те са я видели, след ка­то са я гледали. И Земята ста­ва ут­ро­ба на онова, ко­ето про­кап­ва там долу. И тук съ­щес­т­ву­ва не­що съ­вър­ше­но раз­лич­но от това, ко­ето ма­те­ри­алис­тич­на­та на­ука описва.

Тук го­ре ­/виж схемата/ сти­га растението, след ка­то е ми­на­ло през об­лас­т­та на Силфите, и сти­га в об­лас­т­та на еле­мен­тал­ни­те ду­хо­ве на огъ­ня /Саламандрите/. И ду­хо­ве­те на огъ­ня са оби­та­те­ли на топ­лин­но­-с­вет­лин­ния елемент; ко­га­то зем­на­та топ­ли­на се е по­ви­ши­ла на­й-м­но­го или е ста­на­ла подходяща, те съ­би­рат та­зи топлина. Също как­то Силфите съ­би-­

раха светлината, та­ка ду­хо­ве­те на огъ­ня /Саламандрите/ съ­би­рат топ­ли­на­та и я пре­на­сят в цве­то­ве­те на растението.

Удините пре­на­сят дейс­т­ви­ята на хи­ми­чес­кия етер в растенията, Силфи- те пре­на­сят дейс­т­ви­ята на свет­лин­ния етер, ду­хо­ве­те на огъ­ня пре­на­сят дейс­т­ви­ята на топ­лин­ния етер в цве­та на растенията. И пра­ше­цът на растенията, пра­ше­цът от цве­та на растенията, той пред­с­тав­ля­ва та­ка да се ка­же мал­ко­то корабче, ко­ето слу­жи на ду­хо­ве­те на огъ­ня за пре­на­ся­не на топ­ли­на­та в семето. Топлината би­ва съ­би­ра­на нав­ся­къ­де с по­мощта на ти­чин­ки­те и от ти­чин­ки­те би­ва пре­не­се­на вър­ху се­ме­то в плод­но­то коленце. И това, ко­ето се об­ра­зу­ва тук в плод­но­то коленце, то е в ця­лост мъж­ки­ят принцип, кой­то ид­ва от Космоса. Не плод­но­то ко­лен­це е жен­с­ки­ят орган, ни­то пра­ше­цът от ти­чин­ки­те е мъж­ки­ят орган! В цве­та не ста­ва въ­об­ще ни­как­во оп­лож­дане, а там се об­ра­зу­ва са­мо мъж­ко­то семе. Това, ко­ето дейс­т­ву­ва ка­то оплождане, е са­мо онова, е ми­ро­во­то мъж­ко семе, ко­ето ду­хо­ве­те на огъ­ня взе­мат от топ­ли­на­та на Вселената и го пре­на­сят в цве­та на рас­те­нието. Това мъж­ко се­ме би­ва съ­еди­не­но с жен­с­кия принцип, който, как­то ве­че Ви казах, ка­то идей­на фор­ма на рас­те­ни­ето се е по­то­пил още по­-ра­но в зем­на­та поч­ва и по­чи­ва там. За рас­те­ни­ята Земята е майка, не­бе­то баща. И всичко, ко­ето ста­ва вън от зем­на­та област, не е май­чи­на ут­ро­ба за растението. Огромна греш­ка е да се вяр- ва, че май­чи­ни­ят прин­цип на рас­те­ни­ето се на­ми­ра в плод­но­то коленце. Там се на­ми­ра имен­но из­в­ле­че­ни­ят с по­мощ­та на ду­хо­ве­те на огъ­ня мъж­ки принцип, взет от Вселената. Майчиният прин­цип се по­лу­ча­ва от кам­би­ума на растението, кой­то се раз­п­рос­т­ра­ня­ва как­то към кората, та­ка и към дър­ве­си­на­та на рас­те­ни­ето и би­ва пре­не­сен на­до­лу ка­то идей­на фор­ма на растението. И онова, ко­ето се по­лу­ча­ва се­га от съв­мес­т­но­то дейс­т­вие на Гномите и на Саламандрите, то­ва е оплождането. Всъщност Гномите са ду­хов­ни­те аку­шер­ки на раз­м­но­же­ни­ето на растенията. И оп­лож­да­не­то ста­ва през вре­ме на зи­ма­та до­лу в Земята, ко­га­то се­ме­то е па- д­на­ло в зе­мя­та и на­ми­ра там идей­ни­те фор­ми на растенията, ко­ито Гно- мите са при­ели от дейс­т­ви­ята на Силфите и Ундините и ги пре­на­сят там, къ­де­то те­зи фор­ми мо­гат да срещ­нат оп­лож­да­що­то се семе.

Вие виж­да­те как по­ра­ди това, че хо­ра­та не поз­на­ват духовното, че не знаят, как тъ­кат и жи­ве­ят съв­мес­т­но с рас­те­ни­ята Гномите, Ундините, Силфите и ду­хо­ве­те на огъ­ня - ко­ито по­-ра­но са би­ли на­ри­ча­ни Сала- мандри - как чрез то­ва съв­ре­мен­ни­те уче­ни са из­пад­на­ли в пъл­на не­яс­но­та от­нос­но про­це­са на оп­лож­да­не­то на растенията. Там вън от Земята не ста­ва имен­но ни­как­во оплождане, а Земята е май­ка на рас­ти­тел­ния свят, не­бе­то е ба­ща на рас­ти­тел­ния свят. Този е слу­ча­ят в пъл­ния бук­ва­лен сми­съл на думата. И оп­лож­да­не­то на рас­те­ни­ята ста­ва чрез това, че Гномите при­емат от ду­хо­ве­те на огъ­ня онова, ко­ето те­зи ду­хо­ве на огъ­ня

И се­га ес­тес­т­ве­но Вие лес­но ще разберете, как всъщ­ност ста­ва це­ли­ят рас­теж на растението. Първо Гномите ожи­вя­ват до­лу рас­те­ни­ето с по­мощ­та на това, ко­ето са по­лу­чи­ли от ду­хо­ве­те на огъня, и го из­т­лас­к­ват нагоре. Те са греш­ни­ци­те на живота. Те до­на­сят жиз­не­ния етер при ко- рена; он­зи жиз­нен етер, в кой­то са­ми­те те живеят, не­го до­на­сят те при корена. По-нататък Ундините се гри­жат за хи­ми­чес­кия етер в растение- то, Силфите за свет­лин­ния етер, ду­хо­ве­те на огъ­ня за топ­лин­ния етер. И след то­ва пло­дът на топ­лин­ния етер от­но­во се съ­еди­ня­ва с това, ко­ето до­лу е живот. И та­ка ние мо­жем да раз­бе­рем рас­те­ни­ето са­мо тогава, ко­га­то го раз­г­леж­да­ме във връз­ка с всичко, ко­ето свисти, тъ­че и жи­вее око­ло него. И да­же мо­жем да стиг­нем до пра­вил­но­то тъл­ку­ва­не на на­й-­важ­ния про­цес при рас­те­ни­ето са­мо тогава, ко­га­то вник­нем по ду­хо­вен на­чин в те­зи неща.

Когато сме поз­на­ли вед­нъж това, ин­те­рес­но е да прег­ле­да­ме още вед­нъж она­зи бе­леж­ка на Гьоте, в ко­ято той та­ка страш­но се ядос­ва във връз­ка с един друг ботаник, че хо­ра­та го­во­рят за веч­ни­те сват­би при растенията. Гьоте се драз­ни мно­го сил­но от това, че хо­ра­та виж­дат раз­п­рос­т­ра­не­ни по ли­ва­ди­те са­мо сватби. Това му се виж­да­ше ка­то не­що неестествено. Но то­ва бе­ше ед­но мно­го си­гур­но ин­с­тин­к­тив­но чувство. Гьоте не мо­же­ше още са­мо да знае, за как­во се ка­сае тук, но не­го­во­то ин­с­тин­к­тив­но чув­с­т­во бе­ше мно­го сигурно. Той не мо­же­ше да раз­бе­ре от своя инстин- кт, че там го­ре в цве­то­ве­те тряб­ва­ше да ста­ва оплождането. Той не зна­еше още само, как­во ста­ва до­лу под почвата, че Земята ста­ва ут­ро­ба за растенията. Но че това, ко­ето ста­ва горе, не е онова, за ко­ето бо­та­ни­ци­те го считат, то е нещо, ко­ето Гьоте чув­с­т­ву­ва­ше инстинктивно.

И се­га Вие поз­на­ва­те съ­що вът­реш­на­та връз­ка меж­ду рас­те­ни­ето и Зе- мята от ед­на страна. Но тряб­ва да об­гър­не­те с пог­ле­да още и не­що друго.

Видите ли, ко­га­то там го­ре свис­тят на­око­ло ду­хо­ве­те на огъня, а имен­но ко­га­то пос­ред­ни­чат с пра­ше­ца на тичинките, то­га­ва те имат са­мо едно чувство. Това е ед­но по­ви­ше­но чув­с­т­во в срав­не­ние с чув­с­т­во­то на Сил- фите. Силфите чув­с­т­ву­ват тях­но­то себе, тех­ния аз, ко­га­то виж­дат да ле­тят птиците, ду­хо­ве­те на огъ­ня имат то­ва чув­с­т­во още по­-за­ви­ше­но по от­но­ше­ние на све­та на пе­пе­ру­ди­те и въ­об­ще по от­но­ше­ние на це­лия свят на насекомите. И те са онези, те­зи ду­хо­ве на огъня, ко­ито вър­вят с на­й-го­ля­ма лю­бов по сле­ди­те на насекомите, за да про­из­ве­дат имен­но раз­п­ре­де­ле­ни­ето на топ­ли­на­та за плод­но­то коленце. За да свър­жат кон­цен­т­ри­ра­на­та топ­ли­на око­ло се­бе си, та­зи топ­ли­на ко­ято тряб­ва да дой­де в
земята, с идей­на­та форма, за да пре­не­сат та­зи топлина, ду­хо­ве­те на огъ­ня се чув­с­т­ву­ват вът­реш­но срод­ни със све­та на пе­пе­ру­ди­те и въ­об­ще с це­лия свят на насекомите. Те вър­вят нав­ся­къ­де по сле­ди­те на насеко- мите, ко­ито ле­тят от цвят на цвят. И ко­га­то прос­ле­дим то­зи ле­теж на на­се­ко­ми­те от цвят на цвят, ние има­ме всъщ­ност чувството: вся­ко ед­но та­ко­ва ле­тя­що от цвят на цвят на­се­ко­мо има всъщ­ност ед­на твър­де осо­бе­на аура, ко­ято не мо­же да бъ­де обяс­не­на ка­то про­из­хож­да­ща от са­мо­то насекомо. Особено пче­ли­те с тях­на­та яр­ко блестяща, чу­дес­но светеща, проб­ляс­ва­ща в пре­ли­ва­щи цве­то­ве аура, ко­ито пре­ли­тат от рас­те­ние на растение, труд­но мо­гат да бъ­дат обяс­не­ни с та­зи тях­на аура. Защо? За- щото на­се­ко­мо­то пче­ла е нав­ся­къ­де прид­ру­же­но от ду­ха на огъня, кой­то се чув­с­т­ву­ва та­ка сро­ден с него, че се свър­з­ва с пче­ла­та и пче­ла­та е за ду­хов­но­то виж­да­не об­гър­на­та от ед­на аура, ко­ято в същ­ност е ду­хът на огъня. Когато пче­ла­та ле­ти през въздуха, пре­ли­тай­ки от рас­те­ние на ра- стение, от дър­во на дърво, тя ле­ти с ед­на аура, ко­ято всъщ­ност и е да­де­на от ду­ха на огъня. Духът на огъ­ня не са­мо чув­с­т­ву­ва своя аз в при­със­т­ви­ето на насекомото, а ис­ка да бъ­де свър­зан на­пъл­но с насекомото.

Чрез то­ва оба­че на­се­ко­ми­те по­лу­ча­ват съ­що она­зи сила, за ко­ято аз Ви говорих, ко­ято се по­каз­ва в бле­щу­кане­то на­вън в Космоса. Насекомите по­лу­ча­ват чрез то­ва та­зи сила, ко­ято им по­ма­га да оду­хот­во­рят фи­зи­чес­ка­та материя, ко­ято съ­еди­ня­ват със се­бе си, и да из­п­ра­шат на лъ­чи та­зи оду­хот­во­ре­на фи­зи­чес­ка ма­те­рия в ми­ро­во­то пространство. Но как­то при пла­мъ­ка топ­ли­на­та е тази, ко­ято пра­ви пър­во свет­ли­на­та да се яви и да свети, та­ка по ли­це­то на Земята из­лъч­ва­на­та от на­се­ко­ми­те оду­хот­во­ре­на фи­зи­чес­ка ма­те­рия е тази, коя то прив­ли­ча хората, ко­га­то те тряб­ва да сля­зат да се въп­лъ­тят на Земята. Насекомите са раз­па­ле­ни за то­ва де­ло чрез Космоса, чрез ду­хо­ве­те на огъня, ко­ито свис­тят око­ло тях. И до­ка­то от ед­на стра­на ду­хо­ве­те на огъ­ня ра­бо­тят за това, да се раз­ли­ва в Космоса оду­хот­во­ре­на­та материя, от дру­га стра­на те дейс­т­ву­ват за това, що­то във вът­реш­нос­т­та на Земята да оти­де кон­цен­т­ри­ра­ни­ят ог­нен еле- мент, кон­цен­т­ри­ра­на­та топлина, за да съ­бу­дят с по­мощ­та на Гномите ду­хов­на­та фор­ма на растенията, ко­ято Силфите и Ундините пра­вят да про­кап­ва вът­ре в Земята.

Видите ли, то­зи е ду­хов­ни­ят про­цес на рас­те­жа на растенията. И по­не­же всъщ­ност под­съз­на­ни­ето на чо­ве­ка предчувствува, че с раз­цъф­ва­що­то се рас­те­ние ста­ва не­що особено, рас­те­ни­ето се явя­ва ка­то ед­но та­ко­ва пъл­но с тайн­с­т­ве­ност същество. И ес­тес­т­ве­но тай­на­та не е разкъсана, за­що­то на чу­дес­ни­те мис­те­рии не е от­нет пе­пе­ру­де­ни­ят прашец, но, бих мо­гъл да кажа, в ед­на още по­-чу­дес­на свет­ли­на се явя­ва онова, ко­ето ина­че оча­ро­ва чо­ве­ка пред рас­те­ни­ето и го възвисява, ко­га­то всъщ­ност се­га пред не­го не е са­мо фи­зи­чес­ко­то растение, а и та­зи чу­дес­на ра­бо­та под
Земята на те­зи не­пос­ред­с­т­ве­но схва­ща­щи същества, на то­зи об­ра­зу­ваш из­ця­ло от ин­те­лект свят на Гномите, ко­ито из­т­лас­к­ват пър­во на­го­ре си­ла­та на растението. Така как­то чо­веш­ки­ят ум не е под­чи­нен на грави-

тацията, как­то гла­ва­та е носена, без да чув­с­т­ву­ва­ме ней­на­та тежест, та­ка Гномите по­беж­да­ват с тях­на­та свет­ла ин­те­лек­ту­ал­ност зем­но­то ес­тес­т­во и из­т­лас­к­ват рас­те­нието нагоре. Те при­гот­вят до­лу живота, оба­че жи­во­тът би загинал, ако той не би бил про­ник­нат от химизма. Този хи­ми­зъм до­на­сят Ундините. И свет­ли­на­та тряб­ва да про­ник­не това.

И та­ка ние виж­да­ме от­до­лу нагоре, бих мо­гъл да кажа, в син­ка­во­-чер­ния цвят гравитацията, на ко­ято Гномите да­ват тла­съ­ка нагоре, и за­оби­ка­ляй­ки със свис­те­не растението, по­со­че­но в листата, си­ла­та на Ундини те, ко­ято раз­мес­ва и раз­де­ля веществата, ка­то рас­те­ни­ето рас­те нагоре. Отгоре надолу, от Силфите, па­да в рас­те­ни­ето светлината, ка­то Силфите об­ра­зу­ват ед­на плас­тич­на форма, ко­ято от­но­во сли­за иде­али­зи­ра­на на долу, би­ва при­ета от ло­но­то на Земята и след то­ва от­но­во би­ва за­оби­ко­ле­на със свис­те­не от ду­хо­ве­те на огъня, ко­ито кон­цен­т­ри­рат ми­ро­ва­та топ­ли­на в мал­ка­та точ­ка на семето, ко­ято след то­ва е пре­да­де­на със си­ла­та на се­ме­то на Гномите, та­ка че там до­лу Гномите мо­гат да нап­ра­вят да се ро­дят рас­те­ния от огън и живот.

И Вие от­но­во виждате, как Земята дъл­жи ней­на­та от­б­лъс­к­ва­ща сила, ней­на­та плът­ност на ан­ти­па­ти­ята на Гномите и на Ундините про­тив ам­фи­би­ите и рибите. Когато Земята се уплътнява, то плът­нос­т­та е та­зи ан- типатия, чрез ко­ято Гномите и Ундините за­паз­ват тях­на­та форма. Когато свет­ли­на­та и топ­ли­на­та сли­зат на Земята, то­ва е съ­щев­ре­мен­но из­раз на она­зи си­ла на симпатията, на но­се­ща­та лю­бов­на си­ла на Силфите, коя то е но­се­на през въз­душ­но­то пространство, и на но­се­ща­та жер­т­ве­на си­ла на ду­хо­ве­те на огъня, ко­ято но­си това, ко­ето се нак­ло­ня­ва надолу. Така що­то мо­жем да кажем: Върху Земята рас­те съвместно, срас­т­ва се онова, ко­ето е плът­ност на Земята, зе­мен магнетизъм, зем­но притегляне, ка­то се стре­ми нагоре, за­ед­но със стре­мя­ща­та се на­до­лу си­ла на лю­бов­та и жер- твеността. И в то­ва дейс­т­вие ед­на в дру­га на лю­бов­на­та жер­т­ве­на си­ла и на стре­мя­ща­та се на­го­ре плътност, гра­ви­та­ция и маг­не­тич­на сила, в то­ва съв­мес­т­но дейс­т­вие се раз­ви­ва вър­ху зем­на­та почва, там къ­де­то и две­те се срещат, растението, ко­ето е един вън­шен из­раз на съв­мес­т­но­то дейс­т­вие на ми­ро­ва­та любов, ми­ро­ва­та жертва, ми­ро­ва­та гра­ви­та­ция и ми­ро­вия магнетизъм.

С то­ва Вие видяхте, за как­во се касае, ко­га­то на­соч­ва­ме на­шия пог­лед вър­ху оча­ро­ва­щия ни, въз­ви­ша­ва­щия ни и зат­рог­ва­щия ни свят на расте- нията. Ние мо­жем да проз­рем то­зи свят на рас­те­ни­ята са­мо тогава, ко­га- то сме в със­то­яние да виж­да­ме ед­нов­ре­мен­но как­то се­тив­но­то та­ка и свръхсетивното, духовното, ко­ето дейс­т­ву­ва във физическото. Това да­ва съ­щев­ре­мен­но въз­мож­ност да ко­ри­ги­ра­ме ог­ром­на­та греш­ка на ма­те­ри­алис­тич­на­та ботаника, спо­ред ко­ято оп­лож­да­не­то ста­ва­ло там горе. То- ва, ко­ето ста­ва там, не е оплождане, а при­гот­вя­не­то на мъж­ко­то не­бес­но се­ме на рас­те­ни­ето за онова, ко­ето се при­гот­вя в ло­но­то на Земята ка­то бъ­де­ще растение.