Лекции изнесени в Дорнах от 19. 10. до 11. 11. 1923 г

В момента, в кой­то за­поч­ва­ме да мис­лим с пръстите, - и ние мо­жем да мис­лим имен­но по­-­яс­но с пръс­ти­те на ръцете, с пръс­ти­те на кра­ка­та от­кол­ко­то с нервите, ако сме се из­диг­на­ли до ед­на та­ка­ва спо­соб­ност -, в момента, в кой­то за­поч­ва­ме да мис­лим с това, ко­ето не е ста­на­ло на­пъл­но материя, с дол­на­та част на чо­веш­ко­то същество, на­ши­те мис­ли са ми- с­ли­те на на­ша­та Карма. Когато с ръ­ка­та не са­мо хващаме, а мислим, то­га­ва мис­лей­ки с ръ­ка­та ние след­ва­ме на­ша­та Карма. Особено ко­га­то с кра­ка­та не са­мо ходим, а с кра­ка­та мислим, ние прос­ле­дя­ва­ме с осо­бе­на яс­но­та на­ша­та Карма. Фактът, че на Земята чо­ве­кът е та­ка ог­ра­ни­чен /тъп/ - простете, не ми ид­ва на ума ни­как­ва дру­га ду­ма -, то­ва иде от там, че той зат­ва­ря ця­ло­то свое мис­ле­не в об­лас­т­та на главата. Но ние мо­жем да мис­лим с це­лия човек. И ко­га­то мис­лим с це­лия човек, то­га­ва тук за сред­на­та част съ­щес­т­ву­ва ця­ла ед­на Космология, то­га­ва ние сме в при­те­жа­ние на ед­на чу­дес­на ми­ро­ва мъдрост. И за дол­ни­те части, за на­ши­те край­ни­ци въ­об­ще ние има­ме пред нас Кармата.

Ние пра­вим ве­че много, ко­га­то тук на Земята гле­да­ме един хо­дещ чо­век и не сме на­пъл­но тъпи, а прос­ле­дя­ва­ме кра­со­та­та на стъпката, ха­рак­тер­но­то на стъпката, и ко­га­то нап­ри­мер ос­та­вим да дейс­т­ву­ват вър­ху нас не­го­ви­те ръ­це и тъл­ку­ва­ме те­зи ръ­це и намираме, че във вся­ко дви­же­ние на пръс­ти­те на ръ­це­те има­ме на­й-­чу­дес­ни­те сви­де­тел­с­т­ва за вът­реш­нос­т­та на човека. Обаче то­ва е са­мо на­й-­мал­ка­та част на онова, ко­ето се дви­жи за­ед­но с ходещия, с хва­ща­щия човек, с чо­ве­ка дви­жещ сво­ите пръсти. Тук се дви­жи це­ли­ят не­гов мо­ра­лен човек, за­ед­но с не­го се дви­жи не­го­ва­та съдба, дви­жат за­ед­но всич­ко онова, ко­ето той е духовно. И когато, след ка­то чо­ве­кът е ми­нал през вра­та­та на смъртта, мо­жем да
проследим, как не­го­ва­та фор­ма се сто­пя­ва там - пър­во се сто­пя­ва това, ко­ето на­пом­ня за фи­зи­чес­ка­та фор­ма -, то­га­ва се явя­ва онова, ко­ето без съм­не­ние е по­ве­че по­доб­но на фи­зи­чес­ка­та форма, оба­че из­вес­тя­ва чрез не­го­ва­та вът­реш­на природа, чрез не­го­ва­та вът­реш­на същност, че то е фор­ма­та на моралното. И така, ко­га­то чо­ве­кът се приб­ли­жа­ва до сред нощ­ния час на съществуването, той ста­ва та­къв вли­зай­ки в сфе­ра­та на Серафимите, Херувимите и Престолите. И то­га­ва ние виждаме, как ста­ва чу­дес­на­та метаморфоза, как там, мо­га да кажа, се сто­пя­ва формата.

Но то­ва не е ис­тин­с­ки важното. Изглежда ка­то че та­зи фор­ма се стопява, оба­че тук за­ед­но с чо­ве­ка ра­бо­тят

Съществата на вис­ши­те йерархии, на вис­ши­те светове, за­ед­но с оне­зи хора, ко­ито са­ми ра­бо­тят на се­бе си, но съ­що с онези, ко­ито са кар­ми­че- с­ки свър­за­ни - те из­ра­бот­ват от пре­диш­на­та форма, от фор­ма­та на пре­диш­ния зе­мен жи­вот това, ко­ето то­га­ва става, пър­во духовно, фор­ма­та на бъ­де­що­то въплъщение.

Тази ду­хов­на фор­ма се свър­з­ва пър­во с това, ко­ето във фи­зи­чес­кия жи­вот е да­де­но на чо­ве­ка ка­то зародиш. Обаче там го­ре в ду­хов­ния свят, там кра­ка­та се прев­ръ­щат в че­люс­ти на главата. Там миш­ни­ци­те и ръ­це­те се прев­ръ­щат в ску­ли­те на главата. Тогава це­ли­ят до­лен чо­век се прев­ръ­ща в това, ко­ето е се­га ду­хов­на за­лож­ба за по­-къс­на­та глава. Това е, казвам, на­й-­чу­дес­но­то нещо, ко­ето чо­век мо­же да из­жи­вее от све­та със сво­ето познание, как ста­ва та­зи метаморфоза, как та­ка да се ка­же пър­во се съз­да­ва ед­но ко­пие на ця­лата Вселена и как то­ва би­ва ди­фе­рен­ци­ра­но във формата, с ко­ято е свър­за­но всич­ко мо­рал­но - след ка­то оба­че е би­ло от­не­то всич­ко това, за ко­ето аз го­во­рих -, как това, ко­ето е съ- ществувало, се прев­ръ­ща в това, което ще бъде. И то­га­ва ние виж­да­ме чо­ве­ка пъ­ту­ващ по­-на­та­тък ка­то ду­хов­на форма, как той от­но­во се връ­ща в об­лас­т­та на вто­ра­та йерархия, в об­лас­т­та на пър­ва­та йерархия. И се­га в та­зи пре­об­ра­зе­на ду­хов­на фор­ма тряб­ва да бъ­де вло­же­но то­ва - за­що­то та­зи ду­хов­на фор­ма е са­мо за­лож­ба­та за бъ­де­ща­та гла­ва -, вла­га се

Да, те­зи ду­хов­ни им­пул­си са би­ли съб­ра­ни от Съществата на вто­ра­та и на тре­та­та йерархия, ко­га­то чо­ве­кът се на­ми­ра­ше в пър­ва­та по­ло­ви­на на своя път в ду­хов­ни­те светове. Те са ги от­не­ли от не­го­во­то мо­рал­но ес­тес­т­во и се­га от­но­во ги сне­мат до­лу и об­ра­зу­ват от тях за­лож­ба­та за рит­мич­ния чо­век и за чо­ве­ка на об­мя­на­та на ве­щес­т­ва­та и на крайниците. Тогава в то­ва по­-къс­но вре­ме на съ­щес­т­ву­ва­не­то меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж­да­не чо­ве­кът по­лу­ча­ва със­тав­ни­те части, ду­хов­ни­те със­тав­ни час­ти за фи­зи­чес­кия организъм. Тази ду­хов­на фор­ма вли­за в за­ро­ди­ша и вна­ся в не­го това, ко­ето се прев­ръ­ща се­га във фи­зи­чес­ки сили, етер­ни сили, ко­ито оба­че са фи­зи­чес­ко­то ко­пие на това, ко­ето за­на­ся­ме със се­бе си в ду­хов­ния свят от ми­на­лия зе­мен жи­вот ка­то чо­веш­ко не­раз­би­ра­не и ка­то чо­веш­ка омраза, от ко­ето са об­ра­зу­ва­ни ду­хов­но на­шите крайници.

Когато чо­век ис­ка да има та­ки­ва виждания, той тряб­ва всъщ­ност да си ус­вои един друг на­чин на усе­ща­нето и на чувствуването, раз­ли­чен от този, от кой­то той се нуж­дае за фи­зи­чес­кия свят. Защото чо­век тряб­ва да мо­же да гле­да това, ко­ето при чо­ве­ка се прев­ръ­ща от ду­ха в не­що фи­зи­чес­ко по по­со­че­ния начин, и той тряб­ва да мо­же да по­на­ся това, че в кос­ти­те жи­вее студенина, мо­рал­на сту­де­ни­на във фи­зи­чес­ко­то копие, че в кръв­та жи­вее във фи­зи­чес­ко­то ко­пие мо­рал­на омраза. Човек тряб­ва да се на­учи та­ка да се ка­же от­но­во да гле­да те­зи не­ща на­пъл­но обективно.

Без съмнение, ко­га­то чо­век про­ник­ва със своя пог­лед в те­зи неща, ед­вам то­га­ва за­бе­ляз­ва той раз­ли­ка­та меж­ду вът­реш­нос­т­та на чо­ве­ка и това, ко­ето е външ­на природа.

Спомнете си все пак за факта, кой­то аз споменах, че в цве­то­ве­те на рас­те­ни­ята виж­да­ме не­що ка­то ед­на раз­де­ле­на на мно­го час­ти съ­вест на човека. Това, ко­ето се на­ми­ра там навън, е един вид об­раз на на­ше­то ­
душев­но естество. Това, ко­ето има­ме пър­во в на­ша­та вътрешност, то­ва са сили, ко­ито са­мо не из­г­леж­дат да са срод­ни на външ­на­та природа. Костта мо­же да бъ­де кост са­мо чрез това, че тя мра­зи кал­ци­евия кар­бо­нат и кал­ци­евия фосфат, ко­га­то те се явя­ват минерални, от­тег­ля се от тях, сви­ва се в са­ма­та се­бе си и ста­ва не­що раз­лич­но от кал­ци­евия кар­бо­нат и кал­ци­евия фосфат, ко­ито се на­ми­рат на­вън в природата. И чо­век тряб­ва да мо­же да се из­диг­не до възгледа, че, за да мо­же чо­ве­кът да има ед­на фи­зи­чес­ка форма, че имен­но в не­го­во то фи­зи­чес­ко ес­тес­т­во тряб­ва да има ом­ра­за и студенина.

Видите ли, тук на­ши­те ду­ми добиват, бих мо­гъл да кажа, ед­но вът­реш­но значение. Ако на­ши­те кос­ти имат оп­ре­де­ле­на твърдост, то­ва е доб­ре за тях, те имат та­зи твър­дост ка­то ед­но фи­зи­чес­ко ко­пие на ду­хов­на­та сту- денина. Ако на­ша­та ду­ша има оп­ре­де­ле­на твърдост, то­ва не е доб­ре за со­ци­ал­ния живот. Физическото ес­тес­т­во тряб­ва да бъ­де имен­но раз­лич­но от не­го­во­то ду­шев­но естество. В то­ва се крие имен­но възможността, чо­ве­кът да бъ­де човек, че не­го­во­то фи­зи­чес­ко ес­тес­т­во е раз­лич­но от не­го­во­то ду­шев­но­-ду­хов­но естество. Това фи­зи­чес­ко ес­тес­т­во на чо­ве­ка е съ­що та­ка раз­лич­но от за­оби­ка­ля­ща­та фи­зи­чес­ка природа. На то­ва по­чи­ва не­об­хо­ди­мос­т­та на преобразуването, за ко­ето аз говорих.

Но ви­ди­те ли, то­ва важ­но до­пъл­не­ние към онова, ко­ето аз ка­зах в кур­са вър­ху Космологията, Философията и Религията, то­ва не­об­хо­ди­мо до­пъл­не­ние за свър­з­ва­не­то на чо­ве­ка с йерархиите, тряб­ва­ше да бъ­де из­не­се но. Но ние мо­жах­ме да го из­не­сем са­мо ко­га­то бях­ме ус­во­или ве­че та­ки­ва из­ход­ни точки, как­ви­то са те­зи от пос­лед­ни­те сказки. Тъкмо как­то с ду­хов­ния пог­лед про­зи­ра­ме това, ко­ето са от­дел­ни­те съ­щес­т­ва на ми- нералното, рас­ти­тел­но­то и жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во тук на Земята, та­ка ние про­ник­ва­ме с пог­ле­да в ра­бо­та­та на йерархиите, ко­ято про­ти­ча от вре­ме на вре­ме съ­що така, как­то тук до­лу на Земята про­ти­чат фи­зи­чес­ки­те про­це­си на при­ро­да­та и ра­бо­та­та на хората.

И ко­га­то виж­да­ме по то­зи на­чин жи­во­та меж­ду смър­т­та и ед­но но­во ра- ждане, т.е. жи­во­та в ду­хов­ния свят, то­га­ва мо­жем да опи­шем по един съ­що та­ка по­до­бен на­чин в под­роб­нос­ти това, през ко­ето чо­ве­кът ми­на­ва меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане, през ко­ето той ми­на­ва тук на Земя- та меж­ду раж­да­не­то и смъртта. И та­ка би тряб­ва­ло всъщност, бих мо­гъл да ка­жа да се надяваме, че всичко, ко­ето би­ва за­не­се­но го­ре в ду­хов­ния свят от хората, ко­га­то те ми­на­ват през вра­та­та на смъртта, че всичко, ко­ето хо­ра­та за­на­сят там ка­то чо­веш­ко не­раз­би­ра­не и чо­веш­ка ом­ра­за от­но­во би­ва вър­на­то на човека, що­то от него, об­ла­го­ро­дя­вай­ки го, да бъ­дат съз­да­де­ни чо­веш­ки­те форми.

Обаче в те­че­ние на дъл­ги­те сто­ле­тия за нас­то­ящо­то раз­ви­тие на зем­но­то чо­ве­чес­т­во се е по­лу­чи­ло не­що твър­де особено. Не всич­ки си­ли на ­
човеш­ко­то не­раз­би­ра­не и на чо­веш­ка­та ом­ра­за в ду­хов­ния свят мо­жа­ха да бъ­дат из­раз­ход­ва­ни за те­зи чо­веш­ки форми, за но­ви чо­веш­ки образу- вания. Остана един остатък. И то­зи ос­та­тък се вля в пос­лед­ни­те сто­ле­тия вър­ху Земята, та­ка че в ду­хов­на­та зем­на атмосфера, бих мо­гъл да ка­жа в ас­т­рал­на­та свет­ли­на на Земята, се на­ми­ра в два еле­мент един сбор от им­пул­си на съ­щес­т­ву­ва­щи­те вън от чо­ве­ка чо­веш­ка ом­ра­за и чо­веш­ко неразбиране. Тези пос­лед­ни­те не са ста­на­ли чо­веш­ки форми; те те­кат в ас­т­рал­на­та свет­ли­на око­ло Земята. Те дейс­т­ву­ват вът­ре в човека, оба­че се­га не в онова, ко­ето е от­дел­ни­ят човек; те дейс­т­ву­ват вът­ре в това, ко­ето хо­ра­та об­ра­зу­ват ед­ни с дру­ги на Земята. Те дейс­т­ву­ват в цивили- зацията. И в ци­ви­ли­за­ци­ята те са при­гот­ви­ли това, ус­т­ро­или са това, ко­ето през про­лет­та на 1914 го­ди на ме пос­та­ви в не­об­хо­ди­мос­т­та да го­во­ря във Виена за това, че на­ша­та съв­ре­мен­на ци­ви­ли­за­ция е про­ник­на­та от един ду­хо­вен карцином, от ед­на ра­ко­ва ду­хов­на болест, от ду­хов­ни тумори.

Тогава не бе слу­ша­но охотно, че то­ва бе из­ка­за­но във Виена в ци­къ­ла от сказ­ки вър­ху яв­ле­ни­ята меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. Но от то­га­ва на­сам хо­ра­та из­пи­та­ха не­що от това, ко­ето се съ­дър­жа­ше ка­то ис­ти­на в то­га­ваш­но­то ми изказване. Тогава хо­ра­та жи­ве­еха са­мо без да мис­лят вър­ху това, ко­ето те­че през цивилизацията. Те не виждаха, че съ­щес­т­ву­ва­ха дейс­т­ви­тел­ни ра­ко­ви об­ра­зу­ва­ния на цивилизацията: те­зи ра­ко­ви об­ра­зу­ва­ния се про­яви­ха външ­но от 1914 го­ди­на насам. И днес те се по­каз­ват ка­то на­пъл­но раз­ва­ле­ни ду­хов­ни суб­с­тан­ции на цивилизацията. Без съм­не­ние мо­жем да гле­да­ме това, ко­ето жи­вее в ци­ви­ли­за­ци­ята ка­то ед­но един­но ду­хов­но образувание. Да то­га­ва за та­зи мо­дер­на ци­ви­ли­за­ция се ус­та­но­вя­ва имен но, за та­зи мо­дер­на цивилизация, в ко­ято са се вле­ли те­че­ни­ята на чо­веш­ка­та ом­ра­за и на чо­веш­ко­то неразбиране, на чо­веш­ка­та студенина, ко­ито не са би­ли из­пол­зу­ва­ни при об­ра­зу­ва­не­то на чо­веш­ки­те форми: - това, ко­ето се е вля­ло се про­явя­ва ка­то па­ра­зи­ти на мо­дер­на­та цивилизация. Модерната ци­ви­ли­за­ция има в се­бе си не­що дъл­бо­ко паразитно; тя е ка­то част на един организъм, кой­то е про­ник­нат от паразити, от бацили. Това, ко­ето хо­ра­та са нат­ру­па­ли ка­то мисли, то съществува, без да бъ­де в ед­на жи­ва връз­ка с човека. Помис­ле­те само, как то­ва се про­явя­ва във все­кид­нев­ни­те явления. Един човек, кой­то тряб­ва да учи нещо, по­не­же съ­дър­жа­ни­ето на това, ко­ето тряб­ва да бъ­де уче­но съ­щес­т­ву­ва вече, кой­то чо­век оба­че не учи с ентусиазъм, а тряб­ва да сед­не имен­но и да учи, за да ми­не един из­пит или да пред­с­тав­ля­ва един до­бър чи­нов­ник или дру­ги по­доб­ни неща; за такъв човек не съще- ствува ни­как­ва еле­мен­тар­на връз­ка меж­ду това, ко­ето той приема, и това, ко­ето жи­вее в същ­ност в не­го­ва­та ду­ша ка­то же­ла­ние за при­ема­не на духовното. Положението е точ­но такова, ка­то че един човек, кой­то не

ба­ласт в не­го­вия организъм, в не­го­во­то същество; нак­рая те се прев­ръ­щат в нещо, ко­ето пре­диз­вик­ва раз­въж­да­не­то на паразити.

Много не­ща от на­ша­та цивилизация, ко­ито ос­та­ват от­де­ле­ни от човека, ко­ито живеят, бих мо­гъл да кажа, ка­то име­ла /па­ра­зит­но растение/ вър­ху това, ко­ето чо­ве­кът про­из­веж­да от пър­вич­ни­те им­пул­си на сво­ята душа, на сво­ето сърце, мно­го от те­зи не­ща жи­ве­ят така, че се про­явя­ват ка­то па­ра­зит­но съ­щес­т­ву­ва­не на на­ша та цивилизация. И кой­то гле­да то­ва с ду­хов­ния поглед, кой­то гле­да на­ша­та ци­ви­ли­за­ция та­ка да се ка­же в ас­т­рал­на­та светлина, за не­го още в 1914 го­ди­на съ­щес­т­ву­ва­ше ед­но ви­со­кос­те­пен­но ра­ко­во образуване, ед­но кар­ци­но­мо­во образуване, за не­го ця­ла­та ци­ви­ли­за­ция бе­ше про­ник­на­та от не­що паразитно. Но се­га към па­ра­зит­но­то се при­ба­вя не­що друго.

Аз Ви опи­сах та­ка да се ка­же духовно-физиологически, как от при­ро­да­та на Гномите и Ундините, ко­ито дейс­т­ву­ват от долу, в чо­ве­ка се раж­да ор­га­ни­чес­ки въз­мож­нос­т­та той да има па­ра­зит­ни импулси. Обаче тогава, ка­зах аз, се раж­да про­ти­во­по­лож­ни­ят образ. Тогава отго­ре е до­не­се­но на­до­лу чрез Силфите и Саламандрите /еле­мен­тал­ни­те съ­щес­т­ва на огъ- ня/ отровното. И та­ка в ед­на цивилизация, ко­ято но­си па­ра­зит­ния харак- тер, как­ва­то е на­ша­та това, ко­ето се вли­ва отгоре, т.е. ко­ето се вли­ва ка­то ду­хов­на истина, не се прев­ръ­ща в от­ро­ва чрез се­бе си, оба­че се пре- връща в от­ро­ва в човека, та­ка че той из­па­да в страх, как­то аз опи­сах то­ва в спи­са­ни­ето "Гьотеанум", и го отхвърля, на­ми­ра все­въз­мож­ни при­чи­ни и основания, за да го от хвърли. Двете не­ща са свър­за­ни ед­но с друго: па­ра­зит­на­та кул­ту­ра долу, неп­ро­из­ли­за­ща от еле­мен­тар­ни­те закони, по­ра­ди ко­ето съ­дър­жа в се­бе си паразити, сли­за­ща от го­ре духовност, ко­ято се прев­ръ­ща в от­ро­ва и про­ник­вай­ки в ци­ви­ли­за­ци­ята та­зи сли­за­ща ду­хов­ност би­ва при­ета от хо­ра­та така, че тя се прев­ръ­ща в отрова. То- гава, ко­га­то раз­мис­ли­те вър­ху това, Вие има­те на­й-­важ­на­та сим­п­то­ма­тич­ност за на­ша­та цивилизация. И ко­га­то чо­век проз­ре нещата, по­лу­ча­ва се на­пъл­но от са­мо се­бе си - бих мо­гъл да ка­жа - кул­тур­но­-пе­да­го­ги­чес­ки­ят елемент, кой­то тряб­ва да дой­де ка­то ле­чеб­но сред­с­т­во про­тив гор­но­то явление. Както от дейс­т­ви­тел­на­та диагноза, от дейс­т­ви­тел­на­та па­то­ло­гия се по­лу­ча­ва ра­ци­онал­но­то лечение, та­ка от ди­аг­но­зата на бо­лес­т­та на кул­ту­ра­та се по­лу­ча­ва лечението, ка­то ед­но­то до­веж­да със се­бе си другото.

Напълно яс­но е, че днес чо­ве­чес­т­во­то се нуж­дае от не­що за ед­на циви- лизация, нуж­дае се от та­ка­ва цивилизация, ко­ято да сти­га мно­го бли­зо до чо­веш­ка­та ду­ша и до чо­веш­ко­то сърце, ко­ято да про­из­ли­за не­пос­ре-­
дс­т­ве­но от чо­веш­ка­та ду­ша и от чо­веш­ко­то сърце. Когато днес при не­го­во­то встъп­ва­не в на­род­но­то учи­ли ще де­те­то би­ва до­ве­де­но до те­зи фор­ми на бук­ви­те при­над­ле­жа­щи на ед­на ви­со­ка цивилизация, ко­ито фор­ми на бук­ви­те то тряб­ва да изу­ча­ва ка­то а, б, в, г, те не го­во­рят ни­що на не­го­ва­та душа, на не­го­во­то сърце. То ня­ма ни­как­во от­но­ше­ние към тях. Това, ко­ето то раз­ви­ва в сво­ята глава, в сво­ето сърце, ко­га­то тряб­ва да изу­ча­ва бук­ви­те а, б, в, г, то е па­ра­зит в чо­веш­ка­та душа, в ду­хо­вен смисъл.

И та­ка мно­го неща, ко­ито се при­емат от мла­ди­те хо­ра през ця­ло­то вре­ме на об­ра­зо­ва­ни­ето от на­ша­та епоха, са не­що паразитно, ко­ето про­ник­ва от на­ша­та ци­ви­ли­за­ция в хората. Ето защо, ко­га­то де­те­то ид­ва в учили- ще, ние тряб­ва да раз­ви­ва­ме та­ко­ва пе­да­го­ги­чес­ко изкуство, ко­ето тво­ри от ду­ша­та на детето. Ние тряб­ва да на­ка­ра­ме де­те­то да об­ра­зу­ва цве­то­ве и то­га­ва да го на­ка­ра­ме да на­на­ся вър­ху хар­ти­ята те­зи фор­ми на цвето- вете, ко­ито се раж­дат от радост, от разочарование, от всич­ки въз­мож­ни чувства: ра­дост . . . скръб! Това, ко­ето на­на­ся вър­ху хартията, ка­то пра­ви да се раз­ви­ва не­го­ва­та душа, не­го­ви­те чувства, то стои във връз­ка с чо- века; то не съз­да­ва ни­как­ви паразити. То да­ва нещо, ко­ето из­рас­т­ва от чо­ве­ка как­то не­го­ви­те пръсти, как­то не­го­ви­ят нос, до­ка­то това, ко­ето чо­ве­кът приема, ко­га­то би­ва до­ве­ден до то­зи ре­зул­тат на ед­на ви­со­ка ци­ви­ли­за­ция - буквите, во­ди до не­що паразитно.

И в момента, в кой­то има­ме то­ва свър­з­ва­не на пе­да­го­ги­чес­ко­то из­кус­т­во с това, ко­ето е мно­го бли­зо до чо­веш­ка­та душа, до чо­веш­ко­то сърце, ние до­на­ся­ме до чо­ве­ка съ­що духовното, без то да се пре­вър­не за не­го в от- рова. И Вие има­те тук пър­во диагнозата, ко­ято открива: на­ша­та ци­ви­ли­за­ция е про­ник­на­та от карцином, и след то­ва лечението: Педагогиката на Валдорфското училище!

Педагогиката на Валдорфското учи­ли­ще не е из­г­ра­де­на по друг начин, обич­ни приятели. Тук вър­ху кул­ту­ра­та се мис­ли от на­пъл­но съ­щия на­чин на мислене, от кой­то се мис­ли медицински. И та­ка Вие виж­да­те при­ло­же­но тук в спе­ци­ал­ния слу­чай това, ко­ето аз ка­зах пре­ди ня­кол­ко дни: че чо­веш­ко­то съ­щес­т­во вър­ви отдолу, от хра­не­не­то чрез ле­че­ни­ето на­го­ре в ду­хов­но­то раз­ви­тие и че пе­да­го­ги­ка­та тряб­ва да се счи­та ка­то
ед­на пре­ве­де­на в ду­хов­но­то медицина. Обаче то­ва из­пък­ва за нас с осо­бе­на острота, ко­га­то ис­ка­ме да наме­рим ле­че­ни­ето на културата. Защото то­ва ле­че­ние на кул­ту­ра­та тряб­ва да си го пред­с­та­вим ка­то пе­да­го­ги­ка­та на Валдорфското училище.

Естествено Вие мо­же­те да си представите, кол­ко при­ят­но е някому, ко­га­то той не са­мо про­зи­ра та­зи връз­ка, а се е ста­рал да из­г­ра­ди прак­ти­чес­ки в та­зи връз­ка пе­да­го­ги­ка­та на Валдорфското училище, и се­га при об­щия ре­зул­тат на кар­ци­но­ма на ци­ви­ли­за­ци­ята в сред­на Европа нас­тъп­ват състояния, които, как­то Вие са­ми те ще раз­бе­ре­те днес, зас­т­ра­ша­ват ве­ро­ят­но твър­де мно­го това, ко­ето е пе­да­го­ги­ка на Валдорфското учи­ли ще, ако да­же не ще я нап­ра­вят невъзможна.

Ние не тряб­ва да от­х­вър­ля­ме от нас та­ки­ва мисли. Ние тряб­ва да­же да ги ос­та­вим те да бъ­дат ка­то им­пул­си в нас, ко­ито да ни ка­рат да дейс­т­ву­ва­ме и съ­дейс­т­ву­ва­ме навсякъде, къ­де­то можем, за ле­че­ни­ето на на­шата култура. Днес оба­че в мно­го от­но­ше­ния е дейс­т­ви­тел­но така: Както през вре­ме на моя ци­къл от сказ­ки из­не­се­ни в гр. Хелсингфорс в 1913 го­ди­на аз се из­ка­зах вър­ху ма­ло­цен­нос­т­та на Уудроу Уйлсън, кой­то то­га­ва бе­ше ста­нал един све­то­вен гос­по­д-­бог за мно­го ци­ви­ли­зо­ва­ни хо­ра и вър­ху ко­го­то ед­вам се­га хо­ра­та мо­гат да си със­та­вят из­вес­т­на яснота, за­що­то не мо­гат ве­че дру­го­яче -, как­то ста­на тогава, та­ка се слу­чи и с онова, ко­ето бе ка­за­но то­га­ва вър­ху кар­ци­но­ма на цивилизацията. Тогава с те­зи не­ща се слу­чи така; днес ста­ва по съ­щия на­чин с нещата, ко­ито ва­жат за на­ше­то време: хо­ра­та прис­пи­ват нещата, не ги виждат. На нас ни по­до­ба­ва оба­че да бъ­дем будни. И Антропософията съ­дър­жа в се­бе си всич­ки им­пул­си за ед­но ис­тин­с­ко про­буж­да­не на културата, за ед­но ис­тин­с­ко кул­тур­но съ­буж­да­не на хората!

Това е, ко­ето ис­ках да Ви ка­жа се­га в пос­лед­на­та от те­зи сказки.