Лекции изнесени в Дорнах от 31. до 1923 г. По записки непрегледани от сказчика издадени от мария щайнер

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

Така хо­ра­та съ­-жи­ве­еха те­че­ни­ето на го­ди­на­та и то­ва съ­-­из­жи­вя­ва­не на те­че­ни­ето на го­ди­на­та бе­ше всъщ­ност ед­но оду­хот­во­ре­ние на онова, ко­ето те не са­мо виж­да­ха и чу­ва­ха око­ло се­бе си, а го из­жи­вя­ва­ха с ця­ло­то си същество. Те жи­ве­еха те­че­ни­ето на го­ди­на­та как­то про­ти­ча­не­то на един ор­га­ни­чес­ки живот, как­то нап­ри­мер при човека, ко­га­то той е дете, свър­з­ва­ме про­яви­те на дет­с­ка­та ду­ша с нес­ръч­ни­те дет­с­ки движения, с не­съ­вър­ше­ния го­вор на детето. Както свър­з­ва­ме оп­ре­де­ле­ни ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния със смя­на­та на зъбите, дру­ги ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния с по­-къс­ни про­ме­ни на тялото, та­ка в ми­на­ло­то хо­ра­та виж­да­ха ца­ру­ва­не­то и тъ­ка­не­то на ду­хов­но­то в из­ме­не­ни­ята на външ­ни­те при­род­ни отноше- ния. Но то­ва е свър­за­но с це­лия начин, по кой­то чо­век въ­об­ще се чув­с­т­ву­ва ка­то зе­мен чо­век сред света.

И та­ка ние мо­жем да кажем: във времето, ко­га­то в на­ча­ло­то на на­ше­то ле­тоб­ро­ене хо­ра­та за­поч­на­ха да праз­ну­ват спо­ме­на да съ­би­ти­ето на Гол- гота, ко­ето след то­ва се пре­вър­на в праз­ник на Възкресение Христово, във времето, ко­га­то праз­ни­кът на Възкресение Христово се чув­с­т­ву­ва­ше жи­во в те­че­ни­ето на годината, ко­га­то хо­ра­та съ­жи­ве­еха те­че­ни­ето на годината, как­то то­ку що от­бе­ля­зах това, бе­ше глав­но така, че хо­ра­та чув­с­т­ву­ва­ха тех­ния соб­с­т­вен жи­вот от­да­ден на външ­ния ду­хов­но­-фи­зи­чес­ки свят. Те чувствуваха, че за да нап­ра­вят своя жи­вот не­що пълно- ценно, тряб­ва­ше да на­со­чат своя пог­лед към по­ла­га­не­то в гро­ба и Въз- кресението, към ве­ли­чес­т­ве­на­та кар­ти­на на съ­би­ти­ето на Голгота. От та­ко­ва из­пъл­ва­не на съз­на­ни­ето оба­че в хо­ра­та се раж­да­ха инспирации, вдъхновения. Хората не ви­на­ги имат съз­на­ние за те­зи инспирации, оба­че ед­на тай­на на раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то е тази, че от те­зи ре­ли­ги­оз­ни от­но­ше­ния спря­мо яв­ле­ни­ята на све­та се раж­дат ин­с­пи­ра­ции за цял жи- вот.

Първо ние тряб­ва да бъ­дем на­яс­но вър­ху това, че през вре­ме на оп­ре­де­ле­на епоха, през вре­ме на Средновековието, хората, ко­ито ори­ен­ти­ра­ха ду­хов­ния живот, хората, ко­ито бя­ха свещеници, оне­зи свещеници, ко­ито пре­ди всич­ко има­ха ра­бо­та съ­що с това, да ре­гу­ли­рат празниците, те да­ва­ха съ­що тон в чес­т­ву­ва­не­то на празниците.

Свещеничеството бе­ше оно­ва със­ло­вие сред човечеството, ко­ето пос­та­вя­ше пред ос­та­на­ло­то човечество, пред ми­рян­с­ко­то човечество, празни- ците, да­ва­ме на праз­ни­ци­те тях­но­то съдържание. Обаче с то­ва све­ще­ни­чес­т­во то чув­с­т­ву­ва­ше по един твър­де осо­бен на­чин то­ва съ­дър­жа­ние на празниците; и ця­ло­то ду­шев­но настроение, ко­ето се по­лу­ча­ва­ше чрез то- ва, че та­ки­ва праз­ни­ци дейс­т­ву­ва­ха вдъхновяващо, се из­ра­зя­ва­ше след то­ва в ос­та­на­лия ду­ше­вен живот.

В Средновековието не би съ­щес­т­ву­ва­ло онова, ко­ето на­ри­ча­ме схола- стика, ко­ето на­ри­ча­ме фи­ло­со­фия на Тома Аквински, на Албертус Маг- нус и на дру­ги схоластици, ако та­зи философия, то­зи све­тог­лед и всич- ко, ко­ето той има ка­то со­ци­ал­но последствие, не би бил вдъх­но­вен от на­й-­важ­на­та ми­съл на църквата, от ми­съл­та за Възкресението Христово. Във въз­г­ле­да за сли­за­щия Христос, кой­то во­ди в чо­ве­ка един вре­ме­нен жи­вот на Земята, кой­то след то­ва ми­на през Възкресението, бе­ше да­ден он­зи ду­ше­вен импулс, кой­то до­ве­де до там, да бъ­де съз­да­де­но то­ва осо­бе­но от­но­ше­ние меж­ду вя­ра­та и знанието, меж­ду поз­на­ни­ето и открове- нието, което е имен­но от­но­ше­ние на схоластиката. Че от чо­ве­ка мо­же да се до­бие са­мо поз­на­ни­ето на се­тив­ния свят, че всичко, ко­ето се от­на­ся за свръх­се­тив­ния свят, тряб­ва да до­бие чрез Откровение, то­ва бе оп­ре­де­ле­но глав­но чрез ми­съл­та за Възкресението, как­то тя се при­ба­вя­ше към ми­съл­та за Рождество Христово. И ако от­но­во днеш­ни­ят ес­тес­т­ве­но­на­-

Ние тряб­ва да поз­на­ва­ме та­зи вът­реш­на връзка: вдъх­но­ве­но­то е ви­на­ги това, ко­ето е съ­-­из­жи­вя­но по от­но­ше­ние на при­ро­да­та на всич­ки нас­т­ро­ения на празниците. Трябва да поз­на­ва­ме връз­ка­та меж­ду то­ва вдъх­но­вя­ва­що и това, ко­ето се из­ра­зя­ва във все­ки чо­веш­ки живот. Едвам ко­га­то разберем, как­ва вът­реш­на връз­ка съ­щес­т­ву­ва меж­ду то­ва вжи­вя­ва­не в те­че­ние на го­ди­на­та и това, ко­ето хо­ра­та мислят, чув­с­т­ву­ват и за ко­ето про­явя­ват воля, ние ще поз­на­ем също, как­во зна­че­ние би имало, ако би- х­ме ус­пе­ли да нап­ра­вим праз­ну­ва­не­то на есен­ния праз­ник на Архангел Михаел ед­на действителност; ако дейс­т­ви­тел­но бих­ме успели, из­хож­да- й­ки от ду­хов­ни­те основи, от езо­те­рич­ни ос­но­ви да нап­ра­вим от чес­т­ву­ва­не­то на есен­ния праз­ник на Архангел Михаела нещо, ко­ето би пре­ми­на­ло се­га в съз­на­ни­ето на хо­ра­та и би дейс­т­ву­ва­ло от­но­во вдъхновява- що. Ако ми­съл­та за Възкресението Христово би по­лу­чи­ла ней­но­то оц­ве­тя­ва­не чрез това, че към Великденската ми­съл "Той бе по­ло­жен в гро­ба и Възкръсна", бих­ме при­ба­ви­ли дру­га­та мисъл, чо­веш­ка­та ми­съл "Той Възкръсна и мо­же да бъ­де по­ло­жен в гроба, без да загине", ако та­зи Михаеловска ми­съл би мог­ла да оживее, как­во из­вън­ред­но го­ля­мо зна­че­ние би мог­ло да има имен­но ед­но та­ко­ва съ­би­тие за ця­ло­то усещане,

чув­с­т­ву­ва­не и во­ле­ние на хората, как то­ва би мог­ло да се вжи­вее в це­лия со­ци­ален строй на човечеството!

Обични приятели, всичко, ко­ето хо­ра­та с на­деж­да очак­ват от ед­но об­нов­ле­ние на со­ци­ал­ния живот, не ще дой де от ни­как­ви ра­зис­к­ва­ния и спорове, ко­ито да от­не­сат за не­що външ­но сетивно. То ще мо­же да дой­де един­с­т­ве­но тогава, ко­га­то пред чо­ве­чес­т­во­то ще ми­не ед­на мощ­на вдъх­но­ви­тел­на мисъл, ко­га­то ед­на вдъх­но­ви­тел­на ми­съл об­х­ва­не чове- чеството, чрез ко­ято от­но­во мо­рал­но­-ду­хов­но­то ще се чув­с­т­ву­ва и усе­ща във връз­ка с природно-сетивното.

Днес хо­ра­та търсят, бих мо­гъл да кажа, как­то дъж­дов­ни­те чер­веи под Земята слън­че­ва­та светлина; а за да се на­ме­ри слън­че­ва­та светлина, тря- б­ва да се из­ле­зе имен­но над по­вър­х­нос­т­та на Земята. Днес с всич­ки раз­по­реж­да­ния и ре­фор­ма­тор­с­ки мис­ли не мо­же да се нап­ра­ви в дейс­т­ви­тел­ност нищо; са­мо чрез вли­за­не­то в дейс­т­вие на един силен, по­чер­пен от ду­ха мис­ло­вен им­пулс мо­же да се пос­тиг­не нещо. Защото хо­ра­та тря- б­ва да бъ­дат на­яс­но вър­ху това, че имен­но Великденската ми­съл тряб­ва и би по­лу­чи­ла един нов нюанс, ко­га­то тя би би­ла до­пъл­не­на с ми­съл­та за Архангел Михаела.

Нека раз­г­ле­да­ме по­-­от­б­ли­зо та­зи Михаеловска мисъл. Когато хвър­лим пог­лед вър­ху Великденската мисъл, тряб­ва да има­ме предвид, че Велик-дена се па­да във вре­ме­то на раз­ви­ва­щия се и раз­цъф­тя­ващ се про­ле­тен живот. В то­ва вре­ме на Земята из­диш­ва ней­ни­те ду­шев­ни сили, за да мо­гат те­зи ду­шев­ни сили, из­ди­гай­ки се в ок­ръж­нос­т­та на Земята, да се про­ник­нат с това, ко­ето е астрално, звез­д­но око­ло Земята, с извънземно-кос- мическото. Тази Земя из­диш­ва сво­ята душа. Що зна­чи това? Това озна- чава, че оп­ре­де­ле­ни еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва (съ­щес­т­ва на елементите), ко­ито се на­ми­рат в ок­ръж­нос­т­та на Земята съ­що как­то въз­ду­хът или как­то си­ли­те на рас­те­жа на растенията, свър­з­ват тях­но­то соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во с из­диш­ва­на­та ду­ша на Земята за оне­зи области, в ко­ито е имен­но пролет. Тези съ­щес­т­ва от­ли­тат и из­губ­ват сво­ите очер­та­ния с из­диш­ва­на­та ду­ша на Земята. Те са дезиндивидуализират, из­губ­ват сво­ята инди- видуалност, пре­ми­на­ват в об­що­то ду­шев­но зем­но естество. Многоброй- ни еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва мо­гат да се вле­ят през вре­ме на про­лет­та име- н­но през вре­ме­то око­ло Велик-дена, как те из­губ­ват сво­ите очер­та­ния от пос­лед­ния ста­дий на тях­но­то ин­ди­ви­ду­ал­но съществувание, ко­ето са има­ли през вре­ме на зимата, из­губ­ват тях­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ни очер­та­ния прев­ръ­щай­ки се в един вид об­ла­ци и пре­ми­на­вай­ки в об­ща­та ду­ша на Земята(рис. 7, червено, жъл­то със зелено). Бих мо­гъл да кажа: те­зи еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва бя­ха през вре­ме на зи­ма­та вът­ре в ду­ша­та на Земята, къ­де­то се бя­ха индивидуализирали; в то­ва вре­ме пре­ди Велик-ден те още при­те­жа­ва­ха из­вес­т­на индивидуалност, летят, ви­та­ят та­ка да се ­

каже на­око­ло ка­то ин­ди­ви­ду­ал­ни същества. По вре­ме на Велик-ден ние виждаме, как, бих мо­гъл да кажа, те се сли­ват в об­щи об­ла­ци (чер­ве­но - Земята, жъл­то - ду­ша­та на Земята, зе­ле­но еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва­)­ (виж рис. 8) и об­ра­зу­ват ед­на об­ща ма­са сред ду­ша­та на Земята. оба­че чрез

то­ва те­зи еле­мен­та съ­щес­т­ва из­губ­ват до оп­ре­де­ле­на сте­пен тях­но­то съзнание, пре­ми­на­ват в един вид със­то­яние по­доб­но на съня. Определе- ни жи­вот­ни пре­кар­ват един зи­мен сън, те­зи еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва пре­кар­ват един ле­тен сън. Това със­то­яние е на­й-­сил­но по вре­ме­то на праз­ни­ка на Йоан Кръстител, ко­га­то те спят напълно. Обаче то­га­ва те от­но­во за­поч­ват да се ин­ди­ви­ду­али­зи­рат и ние ги виж­да ме ве­че ка­то осо­бе­ни съ­щес­т­ва във вдиш­ва­не­то на Земята яс­но по вре­ме­то на праз­ни­ка на Ар- хангел Михаел, в края на ме­сец септември. Но чо­ве­кът има нуж­да от те­зи еле­мен­тар­ни същества... всич­ко то­ва не е в не­го­во­то съзнание, но въп­ре­ки то­ва чо­ве­кът има нуж­да от тях, за да ги съ­еди­ни със се­бе си, за да мо­же да под­гот­ви сво­ето бъдеще. И чо­ве­кът мо­же да съ­еди­ни със се­бе си те­зи еле­мен­тар­ни същества, ако - по вре­ме­то на един празник, кой­то би се пад­нал в края на ме­сец сеп­тем­в­ри - би по­чув­с­т­ву­вал с осо­бе­на вътрешна, из­пъл­не­на с ду­шев­ност жизненост, как имен­но към есен­та при­ро­да­та се променя; ако чо­ве­кът би мо­гъл да почувствува, как жи­во­тин­с­ки­ят и рас­ти­те­лен жи­вот за­поч­ва да залязва, как оп­ре­де­ле­ни жи­во-­

Човекът би тряб­ва­ло да бъ­де про­ник­нат от Духовната Наука с истината, че имен­но ду­хов­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка на Земята е свър­зан със за­ляз­ва­щия фи­зи­чес­ки живот. Когато мислим, на­ша­та фи­зи­чес­ка ма­те­рия в нер­ви­те загива; ми­съл­та из­ник­ва от за­ги­ва­ща­та материя. Да чув­с­т­ву­ва чо­век раз­ви­ти­ето на мис­ли­те в са­мия се­бе си, проб­ляс­ва­не­то на иде­ите в чо­веш­ка­та ду­ша и в це­лия чо­веш­ки ор­га­ни­зъм ка­то не­що срод­но с по­жъл­тя­ва­щи­те листа, с увях­ва­щи­те лис­та на растенията, с из­съх­ва­не­то на растенията, то­ва чув­с­т­ву­ва­не на род­с­т­во­то на чо­веш­ко­то ду­хов­но би­тие с при­род­но­то ду­хов­но битие: то­ва мо­же да да­де на чо­ве­ка он­зи импулс, кой­то усил­ва не­го­ва­та воля, он­зи импулс, кой­то го на­соч­ва към про­ник­ва­не­то на во­ля­та с духовност. Обаче бла­го­да­ре­ние на това, че чо­век про­ник­ва сво­ята во­ля с духовност, той ста­ва един съд­руж­ник на дейс­т­ви­ето на Михаела на Земята. И ко­га­то чо­век живее, жи­вее по то­зи на­чин към есен­та с при­ро­да­та в ед­но съ­от­вет­но праз­нич­но съдържание, той мо­же дейс­т­ви­тел­но да по­чув­с­т­ву­ва оно­ва до­пъл­не­ние на ве­лик­ден­с­ко­то наст- роение. Чрез то­ва оба­че му ста­ва яс­но и не­що друго. Видите ли, това, ко­ето чо­ве­кът мисли, чув­с­т­ву­ва и во­ли днес, е вдъх­но­ве­но от ед­нос­т­ран­чи­во­то ве­лик­ден­с­ко настроение, ко­ето ос­вен то­ва е ед­но па­ра­ли­зи­ра­но на- строение. Това ве­лик­ден­с­ко нас­т­ро­ение е глав­но ре­зул­тат на раз­ви­ва­щия се, раз­цъф­тя­ващ живот, кой­то пра­ви всич­ко да пре­ми­не в ед­но пан­те­ис­тич­но единство. Човекът е от­да­ден на един­с­т­во­то на при­ро­да­та и на един­с­т­во­то на све­та въобще. Това е имен­но съ­що ус­т­ройс­т­во­то на на­шия ду­ше­вен жи­вот днес. Хората ис­кат да све­дат всич­ко до ед­но единство, до един канон; ня­кой е или при­вър­же­ник на все­об­щия дух или на все­-­

Ако се вгле­да­ме в есен­но­то нас­т­ро­ение с въз­ли­за­що­то и ос­во­бож­да­ва­що­то се ду­хов­но естество, с това, ко­ето е, бих мо­гъл да кажа, окапващо, увях­ва­що се­тив­но ес­тес­т­во (червено), то­га­ва има­ме от ед­на стра­на из­г­ле­да към ду­хов­но­то ка­то такова, от дру­га стра­на към се­тив­но­то ка­то такова. (виж рис.9а) Раз­ви­ва­що­то се през пролет­та рас­те­ние с не­го­вия

рас­теж има в то­зи растеж, в не­го­во­то раз­цъф­тя­ва­не духовното: ду­хов­но­то е сме­се­но със сетивното, то­га­ва има­ме глав­но ед­но единство.

Увяхващото рас­те­ние пра­ви лис­та­та да окап­ват и ду­хът излиза: то­га­ва има­ме Духа, Невидимия, свръх­се­тив­ния Дух и от­па­да­що­то материално. Положението е такова, както, ис­кам да кажа, бих­ме има­ли пър­во в един съд ед­на един­на течност, в ко­ято има раз­т­во­ре­но ня­как­во ве­щес­т­во и след то­ва бих­ме пре­диз­ви­ка­ли ня­ка­къв процес, чрез кой­то от теч­нос­т­та се от­ла­га нещо, ко­ето па­да до­лу ка­то мътилка. Сега две­те естества, ко­ито бя­ха съ­еди­не­ни ед­но с друго, ко­ито об­ра­зу­ва­ха ед­но цяло, са разде- лени. (виж. рис. 9б). Пролет­та е при­год­на да втъ­че всич­ко ед­но в друго,

да сме­си всич­ко в ед­но недиференцирано, не­оп­ре­де­ле­но единство. Из- гледът на есента, ко­га­то пра­вил­но го гледаме, ко­га­то го кон­с­та­ти­ра­ме по пра­ви­лен на­чин с из­г­ле­да на про­лет­та ни на­соч­ва вни­ма­ни­ето вър­ху то- ва, как от ед­на стра­на дейс­т­ву­ва духът, а от дру­га стра­на физическо-

Важното е оба­че това, да не спи­ра­ме при об­що­то чо­веш­ко мечтание, спо­ред ко­ето всич­ко тряб­ва да бъ­де сля­то в ед­но единство. Чрез това, не­за­ви­си­мо да­ли един­с­т­ва­та е ду­хов­но или материално, ние свеж­да­ме всич­ко до не­оп­ре­де­ле­нос­т­та на ми­ро­ва­та нощ. Нощем всич­ки кри­ви из­г­леж­дат сиви, в ду­хов­ния мо­ни­зъм всич­ки идеи са сиви, - в ма­те­ри­ал­ния мо­ни­зъм те съ­що та­ка са сиви. Това са са­мо чув­с­т­ве­ни разлики. За един по­-висш въз­г­лед важ­но­то не се със­тои в това. Важното е, ние хо­ра­та да се свър­жем та­ка с те­че­ни­ето на света, че да мо­жем да бъ­дем в със­то­яние да прос­ле­дим пре­ми­на­ва­не­то един­с­т­во­то в троицата, връ­ща­не­то в тро­ица­та - в единството. Тогава, ко­га­то - бла­го­да­ре­ние на това, че до­пъл­ва­ме Великденската мисъл, ми­съл­та за Възкресението с ми­съл­та за Архан- гел Михаела - ние се пос­та­вя­ме в със­то­яние да чув­с­т­ву­ва­ме по пра­ви­лен на­чин пър­вич­на­та тро­ица във вся­ко битие, ние ще я при­емем в ця­ло­то раз­по­ло­же­ние на на­ша­та душа. Тогава ще бъ­дем в със­то­яние да разбе- рем, че фак­ти­чес­ки все­ки жи­вот по­чи­ва на дейнос­т­та и дейс­т­ву­ва­не­то ед­на в дру­га на пър­вич­ни троици. И ко­га­то ще има­ме един та­къв въз­г­лед вдъх­но­вя­ващ праз­ни­ка на Архангел Михаел, как­то ед­нос­т­ран­чи­вия праз­ник на Възкресение Христово бе­ше вдъх­но­вя­ващ за възгледите, ко­ито въз­ник­на­ха някога, ние ще има­ме ед­но вдъхновение, ед­на инспирация, един при­род­но­-ду­хо­вен им­пулс да вне­сем във все­ки живот, кой­то тряб­ва да наб­лю­да­ва­ме и да устроим, тро­ич­но­то разчленение, им­пул­са на тро­пич­но­то разчленение. И в край­на смет­ка от вна­ся­не­то на то­зи им­пулс за­ви­си единствено, да­ли си­ли­те на упадъка, ко­ито съ­щес­т­ву­ват в раз­ви­-­

Древните вре­ме­на ви­на­ги са зна­ели то­ва от пър­вич­но­то еле­мен­тар­но чо­веш­ко ясновидство. Древните вре­ме на не са пос­тъп­ва­ли така, че мла­ди­те хо­ра да учат например: тол­ко­ва и тол­ко­ва хи­ми­чес­ки елементи, след то­ва би­ва от­к­рит още един, кой­то се при­ба­вя към съ­щес­т­ву­ва­щи­те 75 и ста­ват 76; пос­ле се от­к­ри­ва още един и ста­ват 77. Не мо­же да се предви- ди, кол­ко ще бъ­дат още открити: слу­чай­но се при­ба­вя един към 75, към 76 и т.н. В това, ко­ето се при­веж­да тук ка­то число, ня­ма ни­как­ва вът­реш­на действителност. И та­ка е навсякъде. Кой днес се ин­те­ре­су­ва от това, което, да речем, би внес­ло в сис­те­ма­ти­ка­та на рас­те­ни­ята един вид про­ява на троичност? Открива се раз­ред да раз­ред или вид до вид. Брои

И още по­-раз­лич­но е положението, ко­га­то хвър­лим пог­лед в още по­-с­та­ри времена, в ко­ито впро­чем и чрез по­ло­же­ни­ето на кул­ту­ра­та на хо­ра­та им бе­ше по­-лес­но да стиг­нат до не­що подобно, за­що­то из­точ­ни­те кул­ту­ри се раз­ви­ва­ха по­ве­че в топ­ли­те зони, къ­де­то то­ва бе­ше по­ве­че възмож- но, по­-лес­но въз­мож­но за ста­ро­то еле­мен­тар­но ясновидство. Без съм­не­ние днес на хо­ра­та от зо­ни­те с уме­рен кли­мат е въз­мож­но да стиг­нат до те­зи не­ща в сво­бод­но и точ­но ясновидство... Но днеш­ни­те хо­ра пред­по­чи­тат да се връ­щат към ста­ри­те култури! Тогава хо­ра­та не раз­ли­ча­ва­ха пролет, лято, есен и зима. Да се раз­ли­ча­ва пролет, лято, есен и зима, то­ва прелъстява, за­що­то тук има­ме чис­ло­то 4 под­ре­де­но прос­то ед­но до дру- го. Например за Древно-индийската кул­ту­ра би би­ло на­пъл­но не­въз­мож­но хо­ра­та да си пред­с­та­вят те­че­ни­ето на го­ди­на­та гос­под­с­т­ву­ва­но от чи- с­ло­то 4, за­що­то в то­ва чис­ло не се на­ми­ра ни­що от това, ко­ето със­тав­ля­ва пър­вич­ни­те фор­ми на вся­ко действие.

Когато на­пи­сах мо­ята кни­га "Теософия", аз не мо­жех прос­то да под­ре­дя ед­но до друго: фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз, как­то то­ва мо­же да се об­гър­не с пог­лед и резюмира, ко­га­то ве­че се поз­на­ват нещата, ко­га­то не­ща­та се про­зи­рат вътрешно. Аз тряб­ва­ше да под­реж­дам спо­ред чис­ло­то три: фи­зи­чес­ко тяло, етер­но тяло, се­тив­но тя­ло – пър­ва троица. След то­ва втъ­ка­на­та с то­ва троица: Сетивна Душа, Разсъ- дъчна Душа, Съзнателна Душа; пос­ле втъ­ка­на­та с то­ва троичност: /виж схемата/ Духовно-Себе, Дух-Живот, Човек-Дух, три по три, втъ­ка­ни в ед­но в друго); от то­ва се по­лу­ча­ва 7. Обаче 7 е имен­но 3 по 3 втъ­ка­ни ед­но в друго, и са­мо ко­га­то на­со­чим пог­лед вър­ху настоящия стадий на
ФИЗИЧЕСКО ТЯЛО 1

ЕТЕРНО ТЯЛО 2

СЕТИВНО ТЯЛО СЕТИВНА ДУША 3

РАЗСЪДЪЧНА ДУША 4

ДУХОВНО-СЕБЕ СЪЗНАТЕЛНА ДУША 5

ДУХ-ЖИВОТ 6

ЧОВЕК-ДУХ 7

раз­ви­ти­ето на човечеството, се по­лу­ча­ва 4, ко­ето всъщ­ност е ед­но вто­рич­но число. Ако ис­ка­ме да виж­да­ме вът­реш­но действеното, вър­ху това, ко­ето се изгражда, тряб­ва да виж­да­ме из­г­раж­да­не­то на сми­съ­ла на трои- цата. Ето за­що древ­ния ин­дийс­ки въз­г­лед имаше: го­рещ се­зон - то­ва би об­х­ва­ща­ло приб­ли­зи­тел­но на­ши­те ме­се­ци април, май, юни и юли; вла­жен сезон, кой­то би об­х­ва­щал приб­ли­зи­тел­но на­ши­те ме­се­ци август, септември, октомври, ноември; и сту­ден сезон, кой­то би об­х­ва­щал на­ши­те ме­се­ци декември, януари, фев­ру­ари и март. При то­ва оба­че гра­ни­ци­те не се очер­та­ва­ха точ­но спо­ред те­зи месеци, а са­мо приблизително. Но те­че­ни­ето на го­ди­на­та се схва­ща­ше спо­ред троицата. И та­ка раз­по­ло­же­ни­ето на чо­веш­ка­та ду­ша би се про­ник­на­ла със заложбата, да наб­лю­да­ва та­зи пър­вич­на тро­ица тъ­ча­ща и дейс­т­ву­ва­ща във всичко; но с то­ва то би се про­ник­на­ло съ­що със за­лож­ба­та да втъ­ка­ва та­зи пър­вич­на тро­ица във вся­ко чо­веш­ко творчество, във все­ки чо­веш­ки градеж. Можем ве­че да кажем: да има­ме чис­ти идеи съ­що за сво­бод­ния ду­хо­вен живот, за пра­во­вия живот, за со­ци­ал­но­-с­то­пан­с­кия живот, то­ва е въз­мож­но са­мо тогава, ко­га­то про­зи­ра­ме в не­го­ва­та дъл­бо­чи­на то­зи тро­ичен ри­тъм на ми­ро­во­то действие, кой­то тряб­ва да пре­ми­на­ва съ­що през чо­веш­ко­то действие. Днес всичко, ко­ето се по­зо­ва­ва на та­ки­ва неща, се счи­та за суеверие, до­ка­то се счи­та за ви­со­ка мъд­рост прос­то да се брои: ед­но и още едно, две, три и т. н

Но при­ро­да­та не пос­тъп­ва по то­зи начин. Когато оба­че ог­ра­ни­ча­ва­ме на­шия въз­г­лед са­мо да на­соч­ва­ме пог­лед вър­ху онова, в ко­ето всич­ко се втъ­ка­ва ед­но в друго, нап­ри­мер вър­ху про­лет­но­то състояние, вър­ху ко­ето ес­тес­т­ве­но тряб­ва да на­соч­ва­ме поглед, за да видим, как всич­ко се втъ­ка­ва ед­но в друго, ние не мо­жем да пре­да­дем тро­ич­ния ритъм.

Когато оба­че прос­ле­дя­ва­ме ця­ло­то те­че­ние на годината, ко­га­то вижда- ме, как три­те се разчленяват, как ду­хов­но­то и фи­зи­чес­кия ма­те­ри­ален жи­вот съ­щес­т­ву­ват и об­х­ва­щат рит­мич­но­то тъ­ка­не ед­но в дру­го на две­те ка­то трето, то­га­ва ние до­ла­вя­ме то­ва три в едно, ед­но­то в три и се на­уча­ва­ме да познаваме, как са­ми­ят чо­век мо­же да се пос­та­ви в то­ва дейс­т­вие на света: три към едно, ед­но към три.

Това би се пре­вър­на­ло в раз­по­ло­же­ние на чо­веш­ка­та душа, про­ник­ва­що световете, в свър­з­ва­що се със све­то­ве­те раз­по­ло­же­ние на чо­веш­ка­та душа, ко­га­то ми­съл­та за Архангел Михаел във вто­ра­та по­ло­ви­на на ме­сец сеп­тем­в­ри дейс­т­ви­тел­но би бил пос­та­вен на­ред с праз­ни­ка на Въз- кресение Христово; ко­га­то към ми­съл­та за Възкресението на Бога след смър­т­та би мог­ла да се при­ба­ви про­из­ве­де­на­та чрез си­ла­та на Архангел Михаел ми­съл за въз­к­ре­се­ни­ето на чо­ве­ка от смъртта, - та­ка що­то чрез си­ла­та на Възкресението Христово чо­ве­кът би на­ме­рил си­ла­та да уми­ра в Христа: т.е. Да при­еме Възкръсналия Христос в сво­ята ду­ша през ­
време на зем­ния живот, за да мо­же да ум­ре в не­го т.е. да мо­же да ум­ре не мъртъв, а да мо­же да ум­ре жив.

Такова вът­реш­но съз­на­ние би се ро­ди­ло от вдъх­но­вя­ва­ща­та сила, ко­ято би дош­ла от ед­на служ­ба на Михаела, от ед­но слу­же­не на Михаела. Може да се ви­ди мно­го добре, как на­ше­то ма­те­ри­алис­тич­но време, ко­ето оба­че е тъж­дес­т­ве­но с ед­но ста­на­ло на­пъл­но ес­наф­с­ко време, е твър­де да­ле­че от не­що подобно. Без съмнение, от то­ва не мо­же да се очак­ва съ­що нищо, ако то ос­та­ва не­що мъртво, не­що абстрактно. Обаче ако не­що по­доб­но ста­не със съ­щия ентусиазъм, с кой­то ня­ко­га в све­та се въ­веж­да­ха празници, ко­га­то хо­ра­та има­ха си­ла­та да ус­т­ройват празници, то­ва ще дейс­т­ву­ва вдъхновяващо. Тогава оба­че то ще дейс­т­ву­ва съ­що вдъх­но­вя­ва­що за це­лия ду­хо­вен жи­вот и за це­лия наш со­ци­ален живот. Тогава в жи­во­та ще стои онова, от ко­ето ние се нуждаем: не аб­с­т­рак­тен дух от ед­на страна, праз­на от дух при­ро­да от дру­га страна, а про­ник­на­та от ду­ха на природа, при­род­но ус­т­ро­ен дух, ко­ито са ед­но и ко­ито от­но­во ще втъ­кат в ед­на религия, на­ука и изкуство, за­що­то хо­ра­та ще раз­бе­рат да об­х­ва­щат тро­ич­нос­т­та в сми­съ­ла на Михаеловската ми­съл в религията, на­ука­та и изкуството, за да бъ­дат те по пра­ви­лен на­чин съ­еди­не­ни във Великденската мисъл, в ми­съл­та за Възкресението Христово. Тогава Антропософското Движение ще мо­же да дейс­т­ву­ва религиозно, поз­на­ва­тел­но и художествено, хо­ра­та ще мо­гат да раз­ли­ча­ват не­ща­та ре­ли­ги­оз­но и познавателно. Така че всъщ­ност им­пул­сът на Антропософията би се със­то­ял в това, хо­ра­та да чув­с­т­ву­ват по вре­ме­то на праз­ни­ка на Въз- кресение Христово един­с­т­во­то на науката, ре­ли­ги­ята и изкуството, а по вре­ме­то на праз­ни­ка на Архангел Михаел да чувствуват, как трите, ко­ито имат ед­на майка, май­ка­та на Велик-дена - как три­те се поб­ра­ти­мя­ват и сто­ят ед­на до друга, но вза­им­но се допълват. И Михаеловската ми­съл би мог­ла да дейс­т­ву­ва вър­ху все­ки чо­веш­ки живот, мисъл, ко­ято тряб­ва да ожи­вее праз­нич­но в те­че­ние на годината, та­зи ми­съл би мог­ла да дейс­т­ву­ва вдъх­но­вя­ва­що вър­ху все­ки чо­веш­ки живот. Ние тряб­ва да се проникнем, от­на­ча­ло по­не познавателно, от та­ки­ва неща, ко­ито при­над­ле­жат изця­ло на дейс­т­ви­тел­но езотеричното. Когато след то­ва ще дой­де ня­ко­га времето, в ко­ето ще има ак­тив­но дейс­т­ву­ва­щи личности, по­доб­но не­що мо­же дейс­т­ви­тел­но да се пре­вър­не в импулс, който, имай­ки пред­вид със­то­яни­ето на човечеството, би мо­гъл един­с­т­ве­но да пос­та­ви от­но­во си­ли­те на въз­хо­да на мяс­то­то на си­ли­те на упадъка.