Лекции изнесени в Дорнах от 31. до 1923 г. По записки непрегледани от сказчика издадени от мария щайнер

Още през вре­ме на есен­та той бе­ше почувствувал, че се раз­д­виж­ва нещо, ко­ето днес на­ри­ча­ме Ум. Докато през ля­то­то умът се за­мъг­ля­ва и от вън ид­ва мо­рал­но­то и из­пъл­не­но­то с мъдрост, през вре­ме на есента се за­сил­ва Умът. Човекът се приб­ли­жа­ва до злото, оба­че не­го­ви­ят ум се заздра- вява. През вре­ме на дъл­бо­ката зи­ма хо­ра­та бя­ха по­чув­с­т­ву­ва­ли не­що ка­то от­к­ро­ве­ние на Змията, но съ­щев­ре­мен­но те бя­ха по­чув­с­т­ву­ва­ли за- здравяването, за­сил­ва­не­то на разумността, на размисъла, на това, ко­ето пра­ве­ше чо­ве­ка ло­вък и хитър, ко­ето го про­буж­да­ше да прес­лед­ва прин­ци­пи­те на по­лез­нос­т­та и живота. Всичко то­ва хо­ра­та чув­с­т­ву­ва­ха по то­зи начин. И как­то през есен­та се на­ди­га­ше пос­те­пен­но поз­на­ни­ето на природата, та­ка през вре­ме на дъл­бо­ка­та зи­ма ид­ва­ше при чо­ве­ка из­ку­ше­ни­ето на ада, из­ку­ше­ни­ето от стра­на на злото. Така чув­с­т­ву­ва­ха хо­ра­та това. Така щото, ако на­пи­шем тук: мо­ра­лен импулс, тук поз­на­ни­ето на при­ро­да­та (виж рис.13), тук тряб­ва да на­пи­шем (при дъл­бо­ка­та зима): из­ку­ше­ние чрез злото. И то­ва бе­ше имен­но времето, ко­га­то чо­ве­кът тряб­ва­ше да раз­вие това, ко­ето и без то­ва се съ­еди­ня­ва в него: ум­с­т­ве­на­та способност, хитростта, сръчността, това, ко­ето е на­со­че­но към по­лез­но­то в живота. Човекът тряб­ва­ше да ов­ла­дее то­ва чрез разсъдливост, чрез благоразумие. Това бе­ше имен­но времето, ко­га­то чо­ве­кът тряб­ва­ше да раз­вие - се­га ве­че не от­во­ре­но­то чув­с­т­во към Мъдростта, ко­ето се изис­к­ва­ше от не­го в сми­съ­ла на древ­на­та мъд­рост на мис­те­ри­ите през вре­ме на озарението, а не­що друго. Именно през времето, ко­га­то зло­то се изя­вя­ва­ше по по­со­че­ния начин, чо­ве­кът мо­же­ше да по­чув­с­т­ву­ва съп­ро­тив­ле­ни­ето про­тив зло­то по съ­от­вет­ния начин: той тряб­ва­ше да ста­не разсъдлив, благоразумен. Сега при то­зи пов­рат той тряб­ва­ше пре­ди

Ако още вед­нъж хвър­ли­те пог­лед на­зад към това, ко­ето при дъл­бо­ка­та зи­ма бе­ше вре­ме­то на из­ку­ше­ни­ето чрез злото, Вие ще тряб­ва да кажете: то­га­ва чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва­ше имен­но ка­то по­то­пен в пук­на­ти­ни­те на земята, той се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то уп­ле­тен от зим­на­та тъмнина. Тогава по­ло­же­ни­ето бе­ше такова, че, как­то при вър­ха на ля­то­то бе­ше та­ка да се ка­же из­т­ръг­нат от се­бе си и не­го­во­то ду­шев­но съ­щес­т­во бе­ше из­диг­на­то над са­мия него, сега, за да не бъ­де уп­ле­тен от зло­то през вре­ме на дъл­бо­ка­та зима, не­го­ва­та ду­шев­на при­ро­да се ос­во­бож­да­ва­ше вътрешно. Чрез то­ва през вре­ме на дъл­бо­ка­та зи­ма съществуваше, бих мо­гъл да кажа, един про­ти­во­по­ло­жен об­раз на това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше през вре­ме на сре­да­та на лятото.

По вре­ме на сре­да­та на ля­то­то при­род­ни­те яв­ле­ния го­во­ри­ха по ду­хо­вен начин. Хората тър­се­ха в свет­ка­ви­ца­та и гръ­мо­те­ви­ца­та осо­бе­но говора, ези­ка на Небето; те на­соч­ва­ха пог­лед към при­род­ни­те явления, но в те­зи при­род­ни яв­ле­ния тър­се­ха говора, ези­ка на духа. По вре­ме­то на днеш­-
ния Йоанов праз­ник хо­ра­та тър­се­ха да­же в на­й-д­реб­ни­те не­ща ду­хов­ния го­вор на еле­мен­тар­ни­те същества, но във външ­ния свят. Хората съ­ну­ва­ха та­ка да се ка­же вън от се­бе си. Във вре­ме­то на дъл­бо­ка­та зи­ма хо­ра­та се по­то­пя­ваха в се­бе си и съ­ну­ва­ха вът­ре в се­бе си. Отскубвайки се от уп­ли­та­ни­ята на Земята, хо­ра­та съ­ну­ва­ха вът­ре в се­бе си, ко­га­то мо­же­ха да от­къс­нат от нея сво­ето ду­шев­но същество. И от те­зи пре­жи­вя­ва­ния бе­ше ос­та­на­ло онова, ко­ето е свър­за­но с виденията, с вът­реш­но­то виж­да­не през вре­ме на 13-те но­щи след зим­ния пов­рат на Слънцето. Нався- къде са ос­та­на­ли спо­ме­ни за те­зи древ­ни времена. Можете да счи­та­те нор­веж­ко­то сти­хот­во­ре­ние за Олаф ка­то ед­но по­-къс­но раз­ви­тие на това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше в осо­бе­но го­лям раз­мер през древ­ни­те времена.

След то­ва се приб­ли­жа­ва­ше вре­ме­то на пролетта. Днес не­ща­та са се раз­мес­ти­ли малко, в ми­на­ло­то вре­ме на про­лет­та бе­ше нак­ло­не­но по­ве­че към зимата, въ­об­ще ця­ла­та го­ди­на се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то ми­на­ва­ща през 3 го­диш­ни периода, през 3 сезона.

Нещата са се разместили; но въп­ре­ки всичко, то­ва ко­ето ви съ­об­щих тук, съ­що е би­ло учено. Как то по вре­ме­то на сре­да­та на ля­то­то хо­ра­та си казваха: "при­еми светлината", през вре­ме на есента, по вре­ме­то на праз­ни­ка на Архангел Михаел: "гле­дай око­ло се­бе си", как­то през вре­ме на дъл­бо­ка­та зима, през оно­ва време, ко­га­то праз­ну­ва­ме днеш­ния праз­ник Коледа, си казваха: "па­зи се от злото, та­ка за вре­ме­то на об­ръ­ща­не­то те има­ха мъд­ро­то изречение, ко­ето се счи­та­ше то­га­ва дейс­т­ве­но са­мо за то­ва време: "Познай Себе си" - точ­но про­ти­во­по­лож­но на поз­на­ва­не­то на природата.

"Пази се от злото" - бих­ме мог­ли да из­ра­зим то­ва из­ре­че­ние съ­що така: "Пази се, треп­ни на­зад пред тъм­ни­на­та на Земята". Но хо­ра­та не са каз­ва­ли това. Докато по вре­ме на сре­да­та на ля­то­то хо­ра­та прие ма­ха при­род­но­то яв­ле­ние на свет­ли­на­та ка­то Мъдрост, сле­до­ва­тел­но по вре­ме­то на сре­да­та на ля­то­то те го­во­ри­ха по при­ро­до­съ­об­ра­зен начин, та­ка те не би­ха из­ле­ли сен­тен­ци­ята за зем­но­то вре­ме в изречението: "Пази се от тъмнината", а из­го­ва­ря­ха мо­рал­но­то тълкуване: "Пази се от злото". След то­ва от­з­ву­ци от те­зи праз­ни­ци са ос­та­на­ли навсякъде, до­кол­ко­то хо­ра­та са раз­би­ра­ли нещата. Естествено всич­ко се измени, ко­га­то нас­тъ­пи Тайната на Голгота, Рождението на Исуса се пад­на във вре­ме­то на на­й-­дъл­бо­ко­то из­ку­ше­ние на хората, през вре­ме на зимата.

Рождението на Исуса се пад­на във времето, ко­га­то чо­ве­кът бе­ше об­х­ва­нат ка­то в кле­щи от зем­ни­те сили, ко­га­то той бе­ше та­ка да се ка­же по­то­пен в без­д­ни­те на Земята. Между легендите, ко­ито са свър­за­ни с рож­де­ни­ето на Исуса, ще на­ме­ри­те съ­що една, ко­ято го­во­ри за това, че Исус се ро­ди в ед­на пещера, с ко­ето се об­ръ­ща вни­ма­ни­ето имен­но вър­ху нещо, ко­ето се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то Мъдрост в на­й-д­рев­ни­те мистерии: че тогава,
въп­ре­ки че е об­х­ва­нат ка­то в кле­щи от зем­на­та тъмнина, ко­ято съ­дър­жа съ­щев­ре­мен­но причините, за­що чо­ве­кът мо­же да пад­не под влас­т­та на злото, че то­га­ва той мо­же да на­ме­ри това, ко­ето тряб­ва да търси. И ка­то от­з­вук на всич­ко то­ва има­ме после, че във времето, ко­га­то наб­ли­жа­ва пролетта, е пос­та­ве­но вре­ме­то на покаянието.

Естествено хо­ра­та са из­гу­би­ли раз­би­ра­не­то за праз­ни­ка на сре­да­та на ля­то­то още по­ве­че от­кол­ко­то то­ва за дру­га­та стра­на на те­че­ни­ето на годината. Защото кол­ко­то по­ве­че ма­те­ри­ализ­мът се раз­ли­ва­ше над чове- чеството, тол­ко­ва по­-мал­ко хо­ра­та се чув­с­т­ву­ва­ха прив­ле­че­ни към оза­ре­ни­ето или към не­що подобно. И това, ко­ето има осо­бе­но го­ля­мо зна­че­ние за съв­ре­мен­но­то човечество, е имен­но оно­ва време, ко­ето от оза- рението, ко­ето на пър­во вре­ме ос­та­ва още не­съз­на­тел­но за хората, во­ди към вре­ме­то на есента. Там се на­ми­ра точката, къ­де­то човекът, кой­то тряб­ва да нав­ле­зе в поз­на­ни­ето на природата, тряб­ва да обхване, да раз­бе­ре в поз­на­ни­ето на при­ро­да­та ко­пи­ето на поз­на­ни­ето на бо­жес­т­ве­ния дух. За цел­та не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв по­-до­бър праз­ник ос­вен на Архан- гел Михаел. От то­зи праз­ник тряб­ва да изхожда, ако той се праз­ну­ва по пра­ви­лен начин, все­чо­веш­ко­то раз­би­ра­не на въпроса: как мо­же да бъ­де на­ме­ре­но в прос­ла­ве­но­то поз­на­ние на при­ро­да­та на съв­ре­ми­ето поз­на­ни­ето на Духа, как поз­на­ни­ето на при­ро­да­та мо­же да бъ­де ме­та­мор­фо­зи­ра­но така, че от това, ко­ето чо­ве­кът има ка­то поз­на­ния на природата, той да по­лу­чи поз­на­ни­ето на Духа? С дру­ги ду­ми казано, как мо­же да бъ­де по­бе­де­но това, което, ако бъ­де ос­та­ве­но да про­ти­ча в се­бе си, би тряб­ва­ло да омотае, да уп­ле­те чо­ве­ка с под-човешкото? Трябва да нас­тъ­пи един обрат. Празникът на Архангел Михаел тряб­ва да до­бие оп­ре­де­лен смисъл. Смисълът се по­лу­ча­ва тогава, ко­га­то мо­жем да по­чув­с­т­ву­ва­ме следното: ес­тес­т­ве­на­та на­ука до­ве­де чо­ве­ка до там, да поз­нае ед­на­та стра­на на раз­ви­ти­ето на света, например, че от по­-нис­ши жи­во­тин­с­ки ор­га­низ­ми в те­че­ние на вре­ме­то са се по­лу­чи­ли по-висши, по­-съ­вър­ше­ни и т.н. на­го­ре до човека, или че през вре­ме на раз­ви­ти­ето на за­ро­ди­ша в тя­ло­то на май­ка­та чо­ве­кът ми­на­ва ед­но след дру­го през фор­ми­те на животните. Обаче то­ва е са­мо ед­на­та страна. Другата стра­на е тази, ко­ято зас­та­ва пред на­ша­та душа, ка­то си казваме: чо­ве­кът тряб­ва­ше да се раз­вие от сво­ята пър­во­на­чал­на бо­жес­т­ве­но­-чо­веш­ка заложба.

Ако това (виж. рис. 14) е пър­во­на­чал­на­та чо­веш­ка за­лож­ба (щри­хо­ва­но­то светло), чо­ве­кът е тряб­ва­ло да се раз­вие до не­го­ва­та днеш­на форма.

Той тряб­ва­ше да от­х­вър­ли пос­те­пен­но от се­бе си пър­во нис­ши­те живот- ни, след то­ва все по­-на­та­тък и по­-на­та­тък всич­ко това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва ка­то жи­во­тин­с­ки форми. Той е пре­одо­лял всич­ко това, из­х­вър­лил го е от се­бе си (щри­хо­ва­но­то тъмно); чрез то­ва той е стиг­нал до не­го­во­то пър­во­на­чал­но определение.

Същото е при не­го­во­то за­ро­диш­но развитие: чо­ве­кът из­х­вър­ля пос­те­пен­но от се­бе си всичко, ко­ето той не тряб­ва да бъде. Но чрез то­ва ние не по­лу­ча­ва­ме съ­щин­с­кия сми­съл на днеш­но­то поз­на­ние на природата. Кой е сми­съ­лът на днеш­но­то поз­на­ние на природата? Този сми­съл се крие в изречението: в това, ко­ето ти по­каз­ва поз­на­ни­ето на природата, ти виж­даш онова, ко­ето тряб­ва да из­к­лю­чиш от поз­на­ни­ето за човека.

Що зна­чи това?... Това значи: днес чо­ве­кът тряб­ва да изу­ча­ва ес­тес­т­ве­на­та наука. Защо? Когато гле­да в микроскопа, той знае това, ко­ето не е дух; ко­га­то гле­да през те­лес­ко­па в да­ле­чи­ни­те на ми­ро­во­то простран- ство, на не­го му се раз­к­ри­ва онова, ко­ето не е дух; ко­га­то ек­с­пе­ри­мен­ти­ра по друг на­чин в ла­бо­ра­то­ри­ята по фи­зи­ка и химия, на не­го му се раз­к­ри­ва това, ко­ето не е дух. Разкрива му се в не­го­ва­та чис­та фор­ма всичко, ко­ето не е дух. Когато в древ­ни вре­ме­на хо­ра­та гле­да­ха това, ко­ето днес е природа, те виждаха, как през нея про­зи­ра­ше духът. Днес ние тряб­ва да поз­на­ва­ме природата, за да мо­жем имен­но да кажем: всич­ко то­ва не е дух. Това е зим­на мъд­рост -, и всичко, ко­ето е мъд­рост на лятото, то
тряб­ва да има дру­га форма. За да по­лу­чи чо­ве­кът тласък, им­пул­са на духа, той тряб­ва да поз­нае не духовното, зимно-духовното. И хо­ра­та тряб­ва да раз­бе­рат та­ки­ва неща, ко­ито днес ни­кой чо­век не допуска. Например днес все­ки казва: да, ко­га­то имам ед­но мал­ко жи­во същество, ко­ето не мо­же да се виж­да с прос­то око, аз го пос­та­вям под микроскопа; то­га­ва то се уве­ли­ча­ва за мене, то­га­ва аз го виждам. Да, оба­че хо­ра­та тряб­ва да разберат: та­зи го­ле­ми­на е лъжлива: аз раз­ши­ря­вам жи­во­то същество, но то­га­ва ве­че не го имам. Аз имам един призрак... то­ва не е действителност, ко­ято аз виж­дам в микроскопа. На мяс­то­то на ис­ти­на­та аз съм пос­та­вил ед­на лъжа! Естествено за днеш­ния въз­г­лед на хо­ра­та то­ва е ед­но безумие, но то­ва е имен­но истина.

Когато хо­ра­та ще разберат, че се нуж­да­ят от ес­тес­т­ве­на­та наука, за да по­лу­чат от то­зи про­ти­во­по­ло­жен на ис­ти­на­та об­раз тла­съ­ка към истина- та, то­га­ва ще бъ­де раз­ви­та силата, ко­ято мо­же да бъ­де по­ка­за­на сим­во­лич­но в по­беж­да­ва­не­то на змея от Архангел Михаел. Обаче към то­ва при­над­ле­жи нещо, ко­ето всъщ­ност се намира, бих мо­гъл да кажа, за­пи­са­но по ду­хо­вен на­чин в летописите..., но то се на­ми­ра там така, че ко­га то хо­ра­та ня­ма­ха ве­че ни­как­во пра­вил­но пред­чув­с­т­вие за това, ко­ето жи­вее в те­че­ни­ето на годината, те от­на­ся­ха не­ща­та към човека. Тогава вър­ху онова, ко­ето во­ди до озарението, те пос­та­ви­ха по­ня­ти­ето за мъдрост- та; вър­ху онова, ко­ето во­ди до познанието, пос­та­ви­ха по­ня­ти­ето на сме- лостта; те за­па­зи­ха благоразумието, - и вър­ху това, ко­ето от­го­ва­ря­ше на покаянието, пос­та­ви­ха по­ня­ти­ето на правдата. (виж рис.14). Тук Вие има­те 4-те по­ня­тия на добродетелите, за ко­ито го­во­ри Платон: мъдрост, смелост, благоразумие, правда.

В чо­ве­ка бе при­ето това, ко­ето по­-ра­но чо­ве­кът по­лу­ча­ва­ше от жи­во­та на те­че­ни­ето на годината. Обаче при праз­ни­ка на Архангел Михаел ще бъ­де важ­но осо­бе­но това, че той тряб­ва да бъ­де един праз­ник в чест на чо­веш­ка­та смелост, на чо­веш­ка­та изя­ва на Михаеловата смелост. Защо- то, кое е това, ко­ето днес въз­пи­ра чо­ве­ка от поз­на­ни­ето на духа? Липса- та на ду­шев­на смелост, за да не ка­жа ду­шев­на страхливост. Човекът ис­ка да по­лу­чи всич­ко пасивно, ис­ка да зас­та­не пред све­та ка­то пред ед­но ки­но и ис­ка всич­ко да му бъ­де ка­за­но чрез мик­рос­ко­па и телескопа. Той не ис­ка да ка­ли в ак­тив­ност ин­с­т­ру­мен­та на соб­с­т­ве­ния дух, на соб­с­т­ве­на­та душа. Той не ис­ка да бъ­де пос­ле­до­ва­тел на Архангел Михаел. За то­ва се изис­к­ва вът­реш­на смелост. Тази вът­реш­на смелост, тряб­ва да по­лу­чи своя праз­ник в праз­ни­ка на Архангел Михаел. Тогава от Празника на Смелостта, от праз­ни­ка на вът­реш­на­та сме­ла чо­веш­ка ду­ша ще лъ­че­за­ри това, ко­ето ще да­де ис­тин­с­ко съ­дър­жа­ние съ­що и на дру­ги­те праз­ни­ци на годината.
Ние тряб­ва да­же да про­дъл­жим пътя: тряб­ва да при­емем вът­ре в чо­веш­ка­та ду­ша това, ко­ето по­-ра­но бе­ше навън. Днес по­ло­же­ни­ето с чо­ве­ка не е ве­че такова, че той тряб­ва да раз­ви­ва поз­на­ни­ето на при­ро­да­та са­мо през есента. Положението е ве­че такова, че днес не­ща­та се на­ми­рат в чо­ве­ка ед­но в друго, за що­то са­мо бла­го­да­ре­ние на то­ва той мо­же да раз­вие свободата. Обаче все пак при то­ва ос­та­ва вярно, че, бих мо­гъл да кажа, чув­с­т­ву­ва­не­то на праз­ни­ци­те е от­но­во не­об­хо­ди­мо в един из­ме­нен смисъл.

Ако ня­ко­га праз­ни­ци­те бя­ха праз­ни­ци на да­ва­не­то от стра­на на бо­жес­т­ве­ни­те съ­щес­т­ва за зем­ни­те съ­щес­т­ва (за човека), ако ня­ко­га при праз­ни­ци­те чо­ве­кът по­лу­ча­ва­ше не­пос­ред­с­т­ве­но да­ро­ве­те на не­бес­ни­те съще- ства, то днес, ко­га­то чо­ве­кът има в се­бе си способностите, ме­та­мор­фо­зи­ра­не­то на празниците, на ми­съл­та за праз­ни­ци­те се със­тои в това, че те са праз­ни­ци на спомена. Така що­то чо­ве­кът за­пис­ва в ду­ша­та си това, ко­ето тряб­ва да из­вър­ши в се­бе си. И тук от­но­во ще бъ­де на­й-­доб­ре - ка­то на­й-­сил­но дейс­т­ву­ващ праз­ник на спо­ме­на - да има­ме то­зи празник, кой­то за­поч­ва есента, праз­ни­ка на Архангел Михаел, за­що­то тук ця­ла­та при­ро­да го­во­ри ед­нов­ре­мен­но един пъ­лен със зна­че­ние кос­ми­чес­ки език. Дърветата оплешивяват, лис­та­та увяхват; животните, ко­ито през ля­то­то пър­ха­ха из въз­ду­ха ка­то пеперуди, из­пъл­ва­ха въз­ду­ха с бръм­че­не ка­то бръмбари, се оттеглят; мно­го жи­вот­ни из­па­дат в зи­мен сън. Всичко се парализира. Природата, ко­ято през про­лет­та и ля­то­то е по­ма­га­ла на чо­ве­ка чрез ней­на­та соб­с­т­ве­на активност, природата, ко­ято през про­лет­та и ля­то­то е дейс­т­ву­ва­ла в човека, се оттегля: чо­ве­кът е от­п­ра­вен към са­мия се­бе си. Това, ко­ето тряб­ва да се про­бу­ди сега, ко­га­то при­ро­да­та изос­та­вя човека, е ду­шев­на­та смелост. На нас от­но­во ни се об­ръ­ща вни- манието, ка­къв тряб­ва да бъ­де един праз­ник на ду­шев­на­та смелост, на ду­шев­на­та сила, на ду­шев­на­та активност, който мо­жем да схва­нем ка­то праз­ник на Архангел Михаела.

Това е, ко­ето пос­те­пен­но ще да­де на ми­съл­та за праз­ни­ка един въз­по­ми­на­те­лен характер, кой­то оба­че бе­ше ве­че по­со­чен с мо­ну­мен­тал­ни думи, с ко­ито се об­ръ­ща вни­ма­ни­ето вър­ху това, че в ця­ло­то бъ­де­ще онова, ко­ето по­-ра­но бе­ше праз­ни­ци на даровете, се прев­ръ­ща в праз­ни­ци на спо­ме­на или тряб­ва да се пре­вър­не в такива.

Тези мо­ну­мен­тал­ни думи, ко­ито тряб­ва да бъ­дат ос­но­ва за всич­ки праз­нич­ни мисли, сле­до­ва­тел­но съ­що и за онези, ко­ито от­но­во тряб­ва да се родят, те­зи мо­ну­мен­тал­ни ду­ми са: "сто­ре­те то­ва в мой спомен". Тук ми­съл­та за праз­ни­ка е насочена, обър­на­та към стра­на­та на спомена. Както другото, ко­ето ле­жи в Христовия Импулс тряб­ва да дейс­т­ву­ва жи­во по-нататък, тряб­ва да се оформи, не тряб­ва да ос­та­не мър­тъв продукт, към кой­то на­соч­ва­ме пог­лед в миналото, та­ка съ­що и та­зи ми­съл тряб­ва да дейс­т­ву­ва по­-на­та­тък про­из­веж­дай­ки чув­с­т­ва и мисли, и ние тряб­ва да