Лекции изнесени в Дорнах от 31. до 1923 г. По записки непрегледани от сказчика издадени от мария щайнер

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Когато днес праз­ну­ва­ме праз­ни­ка на Възкресение Христово и хвър­лим пог­лед око­ло нас в съз­на­ни­ето на съв­ре­мен­но­то човечество, тогава, ако сме чес­т­ни с на­ше­то соб­с­т­ве­но чо­веш­ко вът­реш­но същество, тряб­ва да признаем, кол­ко мал­ко ис­ти­на е днес ми­съл­та за Велик-дена за ед­на го­ля­ма част от човечеството! Защото от как­во за­ви­си ис­ти­на­та на ми­съл­та за Велик-дена? Тази ис­ти­на за­ви­си от това, как чо­век мо­же да свър­же ед­на пред­с­та­ва с това, че Христовото Същество е ми­на­ло през смъртта, ми­на­ло е през въз­к­ре­се­ни­ето по­беж­да­вай­ки смър­т­та и след по­на­ся­не­то на смъртта, след пос­лед­ва­ло­то въз­к­ре­се­ние се е свър­за­ло пър­во с чо­ве­чес­т­во­то така, че още е мог­ло да да­ва от­к­ро­ве­ния на онези, ко­ито пре­ди то­ва бя­ха не­го­ви ученици, не­го­ви апостоли. Обаче ми­съл­та за Велик-де- на, за Възкресението Христово е из­б­лед­ня­ла все по­ве­че и повече... Тя беше тол­ко­ва жи­ва в пър­ви­те вре­ме­на на раж­да­не­то на Християнството, че от та­зи епо­ха за нас зву­чат ду­ми­те на апос­тол Павла: Ако Христос не е възкръснал, празна, су­ет­на е ва­ша­та вяра! Именно апос­тол Павел е свър­зал Християнството с ми­съл­та за Възкресението Христово, т.е. с ми­съл­та за по­беж­да­ва­не­то на смър­т­та от Христа. За оне­зи хора, ко­ито са по­лу­чи­ли об­ра­зо­ва­ни­ето на днеш­но­то време, въз­к­ре­се­ни­ето е нещо, ко­ето се на­ри­ча ед­но чудо, и ка­то чу­до­то е би­ло из­х­вър­ля­но от об­лас­т­та на това, ко­ето мо­же да бъ­де действителност. Така че за всич­ки онези, ко­ито не мо­гат ве­че да вник­нат в ми­съл­та за възкресението, праз­ни­кът на Въз- кресение Христово от­го­ва­ря всъщ­ност на един стар навик, как­то съ­що и дру­ги­те хрис­ти­ян­с­ки празници.

Но ние спо­ме­нах­ме то­ва в те­че­ние на го­ди­ни­те от на­й-­раз­лич­ни­те глед­ни точки.

Тепърва ще бъ­де от­но­во необходимо, чо­ве­чес­т­во­то да до­бие ед­но поз­на­ние на ду­хов­ния свят ка­то такъв, за да раз­бе­ре събитията, ко­ито не при­над­ле­жат на об­лас­т­та на се­тив­на­та действителност. И ка­то един та­къв факт тряб­ва да бъ­де счи­та­но това, ко­ето е свър­за­но с ми­съл­та за възкре- сението. За един чо­веш­ки род, кой­то пре­на­ся въз­к­ре­се­ни­ето в об­лас­т­та

Знаем, че на из­ход­на­та точ­ка на чо­веш­ко­то зем­но раз­ви­тие хо­ра­та са има­ли та­ка да се ка­же ин­с­тин­к­тив­но ясновидство, чрез ко­ето мо­же­ли да вник­нат с пог­ле­да в ду­хов­ния свят, бла­го­да­ре­ние на ко­ето те счи­та­ха ду­хов­ния свят ка­то не­що има­що ед­нак­ва дейс­т­ви­тел­ност как­то фи­зи­чес­кия се­ти­вен свят. Това ин­с­тин­к­тив­но пър­вич­но яс­но­вид­с­т­во е би­ло из­гу­бе­но от зем­но­то човечество. То още съ­щес­т­ву­ва­ше през пър­ви­те три сто­ле­тия на раз­ви­ти­ето на Християнството, ма­кар и ка­то пос­лед­ни остатъци. Ето за­що в те­зи пър­ви сто­ле­тия на Християнството мо­жа да на­ме­ри мяс­то ед­но раз­би­ра­не на ми­съл­та за възкресението, ос­но­ва­но на ста­ри чо­веш­ки разбирания. Едно та­ко­ва раз­би­ра­не бе па­ра­ли­зи­ра­но в 4-то хрис­ти­ян­с­ко столетие, ко­га­то се под­гот­вя­ше това, ко­ето се яви след то­ва в пъ­лен раз­мер в пър­ва­та тре­ти­на на­1­5­-то столетие: жи­ве­ене­то на хо­ра­та в аб­с­т­рак­т­ни­те мър­т­ви мисли, как­то ние чес­то пъ­ти обяс­ня­вах­ме това. В те­зи аб­с­т­рак­т­ни мисли, в ко­ито ес­тес­т­ве­на­та на­ука мо­же да ста­не велика, тряб­ва­ше пър­во да ум­ре съ­що ми­съл­та за възкресението. Днес е дош­ло време- то, ко­га­то та­зи ми­съл за въз­к­ре­се­ни­ето тряб­ва от­но­во да се пробуди, тя тряб­ва да пре­ми­не имен но от със­то­яни­ето на смърт в със­то­яни­ето на живот. Живото се ха­рак­те­ри­зи­ра с това, че то про­из­веж­да от се­бе си не­що друго. Когато ми­съл­та за въз­к­ре­се­ни­ето се раз­п­рос­т­ра­ни в хрис­ти­ян­с­кия свят през пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия, сър­ца­та на хо­ра­та още бя­ха дос­та­тъч­но възприемчиви, за да из­жи­ве­ят вът­реш­но не­що мощ­но на­соч­вай­ки пог­ле­да на ду­ша­та към гро­ба Христов и към въз­к­ръс­ва­що­то от гро­ба Същество, свър­за­но от се­га на­та­тък с човечеството.

Сърцата мо­же­ха да из­жи­ве­ят вът­реш­но сил­но това, ко­ето зас­та­ва­ше пред ду­ша­та в та­зи ве­ли­чес­т­ве­на картина. И то­ва вът­реш­но из­жи­вя­ва­не бе­ше ед­на дейс­т­ви­тел­ност в чо­веш­кия ду­ше­вен живот. В чо­веш­кия ду­ше­вен жи­вот ед­на дейс­т­ви­тел­ност са­мо това, ко­ето та­зи ду­ша об­х­ва­ща дейс­т­ви­тел­но по начин, как­то тя об­х­ва­ща ина­че се­тив­ния вън­шен свят чрез сетивата. Като на­соч­ва­ха пог­лед към съ­би­ти­ето на смър­т­та и на въз­к­ре­се­ни­ето Христово хо­ра­та чувствуваха, че ста­ват други. Те се чув­с­т­ву­ва­ха та­ка пре­об­ра­зе­ни чрез то­ва гледане, как­то ина­че чо­век се чув­с­т­ву­ва про­ме­нен чрез фи­зи­чес­ки­те съ­би­тия в те­че­ние на тех­ния жи­вот на Земята.

Човекът се про­ме­ня към не­го­ва­та 7-та го­диш­на въз­раст чрез смя­на­та на зъбите, той се пре­об­ра­зя­ва към 14-та, 15-та го­ди­на чрез по­ло­ва­та зряло- ст: то­ва са те­лес­ни преобразования. Насочвайки пог­ле­да към ми­съл­та за въз­к­ре­се­ни­ето пър­ви­те хрис­ти­яни се чув­с­т­ву­ва­ха пре­об­ра­зе­ни вът­реш­но

Когато ис­ка­ме да пос­та­вим Божественото та­ка да се ка­же са­мо в аб­с­т­рак­т­ни висини, във въз­душ­ни­те кули, ние го понижаваме. И та­ка чо­век ни­ко­га не ще жи­вее в ду­хов­ни действителности, ко­га­то той схва­ща ду­хов­но­то са­мо в не­го­ва­та абстрактност, ко­га­то не мо­же да го пос­та­ви във връз­ка с ця­ло­то те­че­ние на света, как­то то­ва те­че­ние се явя­ва пред нас. И те­че­ни­ето на све­та зас­та­ва пред нас за на­шия зе­мен жи­вот пър­во така, че то­зи зе­мен жи­вот об­х­ва­ща оп­ре­де­лен брой години, че те­зи го­ди­ни пред­с­тав­ля­ват един ре­до­вен ри­тъм връ­ща­не­то на оп­ре­де­ле­ни събития, как­то по­со­чих ве­че то­ва вчера.

След ед­на го­ди­на ние ид­ва­ме приб­ли­зи­тел­но до съ­щи­те про­це­си на вре- мето, до съ­ща­та кон­с­те­ла­ция на Слънцето и т.н. Течението на го­ди­на­та е та­ка да се ка­же нещо, ко­ето се пос­та­вя в на­шия зе­мен жи­вот по рит­ми­чен начин. Вчера ние видяхме, че те­че­ни­ето на го­ди­на­та пред­с­тав­ля­ва ед­но из­диш­ва­не и вдиш­ва­не на ду­шев­но­то­-ду­хов­но­то ес­тес­т­во на Земята от са­ма­та та­зи Земя. Ако още вед­нъж си пред­с­та­вим 4-те глав­ни точ­ки на то­зи про­цес на зем­но­то дишане, как­то ги пос­та­вих­ме пред на­ша­та ду- ша, тряб­ва да си кажем: вре­ме­то на Коледния Празник, на Празника на Рождество Христово ни пред­с­та­вя вът­реш­но­то за­дър­жа­не на ди­ша­не­то на Земята. Душевно-духовното ес­тес­т­во е на­пъл­но всму­ка­но от Земята. Всичко това, ко­ето Земята е раз­ви­ла през вре­ме на лятото, по­чи­ва в дъл­бо­чи­ни­те на Земята, за да бъ­де ос­та­ве­но да бъ­де въз­бу­де­но от Космоса. Всичко, ко­ето от­во­ри и се от­да­де на кос­ми­чес­ки­те си­ли през вре­ме на лятото, е всму­ка­но от Земята, по­чи­ва в глъ­би­ни­те на Земята по вре­ме­то на Коледа. Разбира се чо­ве­кът не жи­вее в глъ­би­ни­те на Земята, фи­зи­чес­ки той жи­вее на по­вър­х­нос­т­та на Земята. Но с ду­хов­но­-ду­шев­но той съ­що не жи­вее в глъ­би­ни­те на Земята, а жи­вее всъщ­ност в ок­ръж­нос­т­та на
Земята. Също и с ду­хов­но­-ду­шев­но той жи­вее със за­оби­ка­ля­ща­та Земята атмосфера.

Ето за­що вся­ка езо­те­рич­на на­ука е приз­на­ва­ла съ­щес­т­ве­но­то на Земята по вре­ме­то на Коледа, пър­во ка­то не­що скрито, ка­то нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де проз­ря­но с обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки поз­на­ва­тел­ни способно- сти, ко­ето при­над­ле­жи в езо­те­рич­на­та об­ласт на мистериите. И във вси- ч­ки по­-с­та­ри времена, в ко­ито съ­що е има­ло не­що по­доб­но на на­шия дне­шен праз­ник Коледа, се е считало, че онова, ко­ето ста­ва със Земята по вре­ме­то на Коледа, мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо чрез пос­ве­ще­ни­ето в под­зем­ни­те мистерии, как­то още са го на­ри­ча­ли в Гърция. Чрез то­ва по- с­ве­ще­ние в поз­на­ни­ето на мис­те­ри­ите чо­ве­кът се от­чуж­да­ва­ше та­ка да се ка­же от ок­ръж­нос­т­та на Земята, в ко­ято жи­вее със сво­ето обик­но­ве­но съзнание, от­чуж­да­ва­ше се до та­ка­ва степен, че се по­то­пя­ва­ше в нещо, в ко­ето не мо­же­ше да се по­то­пи физически: той се по­то­пя­ва­ше в ду­хов­но­-ду­шев­но­то и се на­уча­ва­ше да познава, как­во ста­ва в Земята през вре­ме на пъл­на­та зи­ма чрез това, че тя всмук­ва сво­ето ду­хов­но­-ду­шев­но есте- ство. И чрез то­ва пос­ве­ще­ние на мис­те­ри­ите чо­век се на­уча­ва­ше да поз­на­ва след това, че по вре­ме­то на зим­ния слън­чев пов­рат Земята е осо­бе­но мно­го въз­п­ри­ем­чи­ва за про­ник­ва­не­то и със си­ли­те на Луната. Това се счи­та­ше ка­то тайна, ако мо­га да се из­ра­зя в по­-мо­де­рен смисъл, ка­то тай­на на Коледата в древ­ни­те мистерии: че имен­но по вре­ме­то на Коле- да чо­век се на­уча­ва да поз­на­ва начина, по кой­то бла­го­да­ре­ние на това, че Земята е про­пи­та и про­ник­на­та от ней­но­то ду­хов­но­-ду­шев­но естест- во, тя ста­ва осо­бе­но въз­п­ри­ем­чи­ва за дейс­т­ви­ето на лун­ни­те си­ли във вът­реш­нос­т­та на Земята. Например в оп­ре­де­ле­ни по­-с­та­ри вре­ме на ни­ко­му не се по­ве­ря­ва­ше ед­но поз­на­ние на ме­ди­цин­с­ка­та наука, ако той не бе­ше пос­ве­тен в зим­ни­те тайни, ако той не разбираше, как чрез за­дър­жа­не­то на сво­ето ди­ха­ние Земята ста­ва­ше осо­бе­но въз­п­ри­ем­чи­ва в ней­на­та вът­реш­ност за дейс­т­ви­ето на лун­ни­те сили, как по то­ва вре­ме осо­бе­но тя про­ник­ва рас­те­ни­ята с ле­чеб­ни­те сили, как в то­ва вре­ме тя пра­ви от рас­ти­тел­ния свят не­що съ­вър­ше­но друго, а съ­що и от све­та имен­но на по­-нис­ши­те животни.

Коледното пос­ве­ще­ние се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то ед­но сли­за­не в глъ­би­ни­те на Земята.

Но с то­ва Коледно пос­ве­ще­ние се свър­з­ва­ше още и не­що друго. С то­ва Коледно пос­ве­ще­ние се свър­з­ва­ше нещо, ко­ето в из­вес­тен сми­съл се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то ед­на опас­ност за чо­веш­ко­то същество. Посветените си каз­ва­ха приблизително: ко­га­то чо­век гле­да дейс­т­ви­тел­но сво­ето съз­на­ние с това, ко­ето жи­ве­еше в Земята ка­то лун­ни си­ли по вре­ме­то на Коле- да, той ид­ва то­га­ва в един вид със­то­яние на съзнанието, при ко­ето тряб­ва да бъ­де мно­го си­лен вътрешно, тряб­ва да е при­до­бил осо­бе­но го­ля­ма

Обаче после, из­вес­т­но вре­ме след праз­ну­ва­не­то на те­зи ко­лед­ни мис­те­рии учи­те­ли­те на мис­те­ри­ите съ­би­ра­ха сво­ите уче­ни­ци и им пре­да­ва­ха ка­то един вид от­к­ро­ве­ние следното. Те казваха: да, без съмнение, чо­век мо­же да проз­ре с пъл­но съз­на­ние това, ко­ето дейс­т­ву­ва вът­ре в Земята по вре­ме­то на зим­ния слън­чев поврат, чрез посвещението. Обаче ко­га­то ид­ва пролетта, с раз­ви­ва­щия се рас­ти­те­лен свят от глъ­би­ни­те на Земята ид­ва и про­ник­ва всич­ко растящо, раз­цъф­тя­ва­що се, про­ник­ва съ­що и човека, това, ко­ето ари­ма­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва произвеждат. Във времето, ко­га­то чо­ве­кът все още бе­ше за­па­зил в се­бе си от по­да­ре­ни­те му бо­жес­т­ве­ни сили, как­ви­то му бя­ха да­де­ни имен­но в на­ча­ло­то на зем­но­то разви- тие, бла­го­да­ре­ние на то­ва пър­вич­но бо­жес­т­ве­но наследство, той все още мо­же­ше да из­дър­жи на на­па­де­ни­ето на ари­ма­ни­чес­ки­те същества, ко­ито се раз­ли­ват по то­зи на­чин вър­ху чо­ве­чес­т­во­то чрез дейс­т­ви­ето на лун­ни­те си­ли по вре­ме­то на Коледа. Но (каз­ва­ха пос­ве­те­ни­те на сво­ите учени- ци), ще дой­де ед­но вре­ме над човечеството, ко­га­то хо­ра­та ще бъ­дат та­ка да се ка­же заг­лу­ше­ни за ду­хов­но­то чрез това, ко­ето Земята при­ема в се­бе си ка­то лун­ни си­ли през вре­ме на зимата. С раз­ви­ти­ето и раз­цъф­тя­ва­не­то през про­лет­та над чо­ве­чес­т­во­то ще дой­де не­що ка­то ед­но опи­яне­ние по от­но­ше­ние на духовното, ко­ето ще от­не­ме на чо­ве­чес­т­во­то съз- нанието, че въ­об­ще съ­щес­т­ву­ва не­що духовно. Тогава, ако чо­ве­чес­т­во­то не на­ме­ри въз­мож­нос­т­та да ока­же съп­ро­ти­ва на те­зи опи­яня­ва­щи сили, то ще пад­не под влас­т­та на Земята и не ще мо­же да се раз­вие със Земята по­-на­та­тък към бъ­де­щи други, по­-вис­ши ста­дии на зем­но­то развитие. Посветените опис­ва­ха в тъм­ни крас­ки епохата, ко­ято тряб­ва­ше да нас­тъ­пи за чо­ве­чес­т­во­то с 15-то столетие, ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то на­ис­ти­на ще бъ­де ве­ли­ко в аб­с­т­рак­т­ни­те мър­т­ви мисли, ко­га­то оба­че то ще мо­же да ста­не от­но­во спо­соб­но за ду­хов­но­то чрез това, че ще до­бие ед­на но­ва си- ла, за да по­бе­ди чрез соб­с­т­ве­на­та ду­хов­на сила, ко­ято чо­ве­чес­т­во­то мо­же да развие. Когато мо­жем да си със­та­вим та­ки­ва представи, ние се пре­на­ся­ме приб­ли­зи­тел­но във връз­ка­та на при­род­но­то те­че­ние на го­ди­на­та с това, ко­ето жи­вее в духа. Ние съ­еди­ня­ва­ме това, ко­ето ина­че би би­ло са­мо абстрактно, ко­ето би би­ло са­мо размислено, с онова, ко­ето е при­род­но­-се­тив­но течение, как­то то зас­та­ва пред нас нап­ри­мер в го­диш­ни­те времена.

Защото чо­ве­кът при­над­ле­жи на ок­ръж­нос­т­та на Земята; ка­то зе­мен чо­век той не при­над­ле­жи ни­то на вът­реш­нос­т­та на Земята, ни­то на Небе- сата: ето за­що той тряб­ва да бъ­де пос­ве­тен в тай­ни­те на подземното, за да се на­учи да поз­на­ва тай­ни­те на свръхземното.

Тайната на Велик-дена, на въз­к­ре­се­ни­ето Христово и тай­на­та на праз­ни­ка на ар­хан­гел Михаел, тай­на­та на есента, се счи­та­ше ка­то нещо, къ­де­то свръх­зем­но­то и под­зем­но­то си дър­жат рав­но­ве­сие -, ко­ето обаче, как­то казахме, тряб­ва да до­бие ис­тин­с­ко зна­че­ние във времето, ко­ето за нас се явя­ва ка­то не­що бъдещо. Тайната на Велик-дена бе­ше разбрана, как­то ве­че казах, от хо­ра­та на пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия. Тя се яви в ней­но­то пъл­но ве­ли­чие и нав­ле­зе в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то чрез Тайна- та на Голгота. В пър­ви­те сто­ле­тия на Християнството още при­те­жа­ва­ха ос­та­тъ­ци от ста­ро­то яс­но­вид­с­т­во и мо­же­ха да се из­диг­нат с тях­на­та ду­ша до въз­к­ръс­на­лия Христос. Ето за­що тай­на­та на Велик-дена, на Въз- кресението Христово, бе втъ­ка­но по­ра­ди то­ва в он­зи култ, кой­то се­га не е един култ на посвещението, а един култ за все­об­що­то човечество, тай­на­та на Велик-дена бе втъ­ка­на на богослужението, в литургията. Но имен­но с изчезването, с из­губ­ва­не­то на ста­ро­то при­ми­тив­но яс­но­вид­с­т­во бе из­гу­бе­но съ­що раз­би­ра­не­то на тай­на­та на Възкресението.

Хората за­поч­ват да спо­рят вър­ху ед­ни въп­рос са­мо тогава, ко­га­то ве­че не го разбират. Всички спорове, ко­ито се яви­ха то­га­ва след пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки сто­ле­тия вър­ху начина, как тряб­ва да се схва­ща тай­на­та на Възкресението Христово, про­из­хож­дат ве­че от това, че хо­ра­та не мо­гат ве­че да вне­сат ми­съл­та за Възкресението в не­пос­ред­с­т­ве­но­то еле­мен­тар­но разбиране.

Ние чес­то пъ­ти мо­жах­ме да при­ло­жим съ­що към ми­съл­та за Възкресе- нието Христово онова, ко­ето ни да­ва ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Духовна Наука. И съ­щес­т­ве­но­то е това, че то­ва ан­т­ро­по­соф­с­ко ду­хов­но из­с­лед­ва­не ни со­чи към формите, ко­ито не се из­чер­п­ват в пе­ри­ода меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та и че то пос­та­вя сре­щу това, ко­ето е се­тив­но изследваемо, съ­що това, ко­ето е ду­хов­но изследваемо, че то пра­ви разбираемо, чрез как­во
Христос мо­жа да об­щу­ва със сво­ите ученици, след ка­то не­го­во­то фи­зи­чес­ко тя­ло се пре­вър­на на прах. В свет­ли­на­та на ду­хов­но­то из­с­лед­ва­не ми­съл­та за въз­к­ре­се­ни­ето от­но­во до­би­ва живот. Обаче та­зи ми­съл за Възкресението ще бъ­де раз­б­ра­на на­пъл­но са­мо тогава, когато, бих мо­гъл да кажа, тя бъ­де свър­за­на с нейния про­ти­во­по­ло­жен полюс. Какво пред­с­тав­ля­ва всъщ­ност ми­съл­та за Възкресението? Христовото Същество сле­зе от ду­хов­ни­те висини, по­то­пи се в тя­ло­то на Исуса от Назарет, жи­вя на Земята в тя­ло­то на то­зи Исус, вне­се чрез то­ва та­ка да се ка­же си­ли­те на из­вън­зем­но­то в сфе­ра­та на Земята и ка­то вне­се си­ли­те на из­вън­зем­но­то в сфе­ри­те на Земното, от то­зи момент, от мо­мен­та на Тайната на Голгота, те­зи свръх­зем­ни си­ли се съ­еди­ни­ха със си­ли­те на раз­ви­ти­ето на човечеството. От то­га­ва на­сам това, ко­ето в древ­ни вре­ме­на хо­ра­та мо­же­ха да виж­дат са­мо вън в да­ле­чи­ни­те на света, мо­же да се чув­с­т­ву­ва сред раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то на Земята. След Възкресението Хрис- тос се свър­з­ва с човечеството, от то­га­ва на­сам той жи­вее не са­мо в из­вън­зем­ни­те висини, жи­вее сред зем­но­то съществуване, жи­вее в разви- тието, в раз­вой­но­то те­че­ние на човечеството. Това съ­би­тие тряб­ва пре­ди всич­ко да бъ­де гле­да­но не са­мо от глед­на точ­ка на земното, а съ­що под глед­на точ­ка на свръхземното. Можем да кажем: не тряб­ва да раз­г­леж­да­ме Христа така, как­то той ид­ва от не­бес­ни­те све­то­ве на Земята и ста­ва човек, т.е. да­ден е на хората, а тряб­ва да раз­г­ле­да­ме Христовото Съби- тие съ­що така, как­то той на­пус­ка ду­хов­ния свят и сли­за на Земята.

Хората видяха, как Христос дой­де та­ка да се ка­же при тях. Боговете ви- дяха, как Христос на­пус­на не­бес­ния свят и се по­то­пи в човечеството. За хо­ра­та Христос се яви; за оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни съ­щес­т­ва той изчезна. И ка­то ми­на през възкресението, той се яви, бих мо­гъл да кажа, све­тещ от Земята на оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни Същества от из­вън­зем­но­то прос­т­ран­с­т­во ка­то ед­на звезда, ко­ято блес­ти се­га за тях от Земята в ду­хов­ния свят. Ду- ховни Същества от­бе­ляз­ват Тайната на Голгота така, че казват: от Земя- та за­поч­ва да све­ти ед­на звез­да в цар­с­т­во­то на Духа. И ду­хов­ни­ят свят по­чув­с­т­ву­ва ка­то не­що из­вън­ред­но важно, че Христос се по­то­пи в ед­но чо­веш­ко тяло, из­пит­ва смър­т­та в ед­но чо­веш­ко тяло. Защото ка­то из­пи­та смър­т­та в ед­но чо­веш­ко тяло, той мо­жа да пред­п­ри­еме не­пос­ред­с­т­ве­но след смър­т­та нещо, ко­ето пре­ди то­ва не­го­ви­те дру­га­ри Богове не мо­жа­ха да предприемат.

Тези пре­диш­ни дру­га­ри Богове има­ха про­тив се­бе си - ка­то един враж­де­бен свят - онова, ко­ето и в ста­ри вре­ме­на се на­ри­ча­ше съ­що адът. Оба- че дейнос­т­та на те­зи ду­хов­ни Същества дейс­т­ву­ва­ха вър­ху човека. Си- лите на чо­ве­ка се прос­ти­ра­ха съ­що в ада; то­ва не е ни­що друго, ос­вен ед­но проникване, ед­но под­съз­на­тел­но про­ник­ва­не на чо­ве­ка в ари­ма­ни­чес­ки си­ли през вре­ме на пролетта. Божествено-духовните Същества
чув­с­т­ву­ва­ха то­ва ка­то един про­ти­вос­то­ящ им се свят. Те виждаха, как то­ва въз­ли­за от Земята, чув­с­т­ву­ва­ха то­ва ка­то един из­вън­ред­но тру­ден свят; оба­че те сто­яха във връз­ка с то­зи свят са­мо по око­лен път чрез човека, мо­же­ха са­мо да го гле­дат та­ка да се каже. Чрез това, че Христос сле­зе на Земята, ста­на са­ми­ят той човек, той мо­жа да сле­зе в об­лас­т­та на те­зи ари­ма­ни­чес­ки си­ли и да ги победи, - ко­ето във ве­ру­юто е из­ра­зе­но със сли­за­не­то в ада.

С то­ва е да­ден дру­ги­ят по­люс на възкресението. Христос сто­ри за чо­ве­чес­т­во­то това, че - сли­зай­ки от бо­жес­т­ве­ни­те ви­си­ни и при­емай­ки чо­веш­ки об­раз - бе пос­та­вен в със­то­яние да сле­зе дейс­т­ви­тел­но в областта, на чи­ито опас­нос­ти е из­ло­жен човекът, в ко­ято об­ласт по­-ра­но Боговете, ко­ито не бя­ха се из­ло­жи­ли на чо­веш­ка смърт, не мо­же­ха да слязат. Чрез то­ва той пос­тиг­на по свой на­чин по­бе­да над смър­т­та и с то­ва настъпи, бих мо­гъл да кажа, ка­то дру­гия по­люс на то­ва сли­за­не в ада, въз­ли­за­не­то в ду­хов­ния свят, въп­ре­ки че ос­та­ва­ше на Земята: за­що­то Христос се бе­ше свър­зал с чо­ве­чес­т­во­то така, че сле­зе при онова, на ко­ето бе­ше из­ло­же­но човечеството. През вре­ме на зи­ма­та и през вре­ме на про­лет­та той мо­жа да зав­ла­дее за хо­ра­та това, ко­ето за­поч­вай­ки от вре­ме­то на праз­ни­ка на Йоан Кръстител и оти­вай­ки към есен­та от­но­во дейс­т­ву­ва в Земята от из­вън­зем­ни­те области. И та­ка в ми­съл­та за Велик-дена (за Възкресе- нието Христово) ние виж­да­ме та­ка да се ка­же съ­еди­не­но сли­за­не­то в об­лас­т­та на ада и чрез то­ва сли­за­не зав­ла­дя­ва­не­то на не­бес­на­та об­ласт за по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на човечеството. Всичко то­ва при­над­ле­жи на ед­но пра­вил­но раз­би­ра не на ми­съл­та за Велик-дена (за Възкресението Христово). Но как­во би би­ла та­зи ми­съл за Възкресението, ако тя не би мог­ла да бъ­де не­що живо?! В древ­ни вре­ме­на бе­ше въз­мож­но да се свър­же ед­но ис­тин­с­ко чув­с­т­во с ми­съл­та за зим­ния слън­чев пов­рат са­мо чрез това, че от дру­га стра­на хо­ра­та има­ха ми­съл­та за праз­ни­ка на Йоан Кръ- стител (кой­то се праз­ну­ва­ше на 24 юни, т.е. два дни след лет­ния слън­чев поврат. бел на превод.)

Схематично на­ри­су­ва­но­то то­ва се пред­с­та­вя та­ка (виж. рис. 6): през зи­ма­та ду­шев­но­-ду­хов­но­то съ­щество на зе­мя­та бе­ше дъл­бо­ко скри­то в нея


(оран­же­ви­ят цвят), на ко­ето съ­от­ветс­т­ву­ва­ше по­ло­же­ни­ето през лятото, ко­га­то ду­шев­но­-ду­хов­но­то съ­щес­т­во на Земята се из­лъч­ва­ше от Земята и се на­ми­ра в ок­ръж­нос­т­та на Земята (оран­же­ви­ят цвят). И две­те по­ло­же­ния мо­жа­ха да бъ­дат пос­тиг­на­ти чрез чо­ве­ка са­мо чрез това, ко­ето се на­ми­ра­ше в ок­ръж­нос­т­та на Земята, в ок­ръж­нос­т­та на зем­на­та ат­мос­фе­ра (зелено). Коледата изис­к­ва Йоановия ден, Йоановият ден изис­к­ва Ко- ледата.

Човекът тряб­ва­ше да се вдър­ви под дейс­т­ви­ето на ари­ма­ни­чес­ки­те съ- щества, ако не би мо­гъл да бъ­де из­ло­жен на раз­т­ва­ря­щи­те лу­ци­фе­ри­чес­ки си­ли и същества, ко­ито от­но­во да­ват кри­ла на мисълта, та­ка че той не тряб­ва да се вдърви, а мо­же от­но­во да се раз­то­пи под дейс­т­ви­ето на светлината.

Първо чо­ве­чес­т­во­то има в не­го­во­то раз­ви­тие са­мо еди­ния полюс, Велик- денския по­люс и то­зи Великденски по­люс е бил парализиран, по­лю­сът на Велик-дена, на Възкресение Христово ня­ма ве­че сво­ята вът­реш­на жизненост. Той ще по­лу­чи от­но­во сво­ята вът­реш­на жизненост, ко­га­то хо­ра­та ще мо­гат да мис­лят вър­ху то­зи праз­ник на Възкресение Христово по след­ния начин. Когато те ще мо­гат да си кажат: чрез това, ко­ето е из­ра­зе­но сим­во­лич­но със сли­за­не­то в ада - ко­ето в дейс­т­ви­тел­ност мо­же да бъ­де раз­б­ра­но ка­то Възкресението Христово - на чо­ве­ка бе да­ден един про­ти­во­вес про­тив нещо, ко­ето тряб­ва­ше да дойде: про­тив па­ра­ли­зи­ра­не­то на все­ки ду­хо­вен възглед, про­тив уми­ра­не­то в зем­ния живот. Хрис- тос-Исус ис­ка­ше да гра­ди пред­ва­ри­тел­но про­ро­чес­ки сре­щу онова, ко­ето тряб­ва­ше да дойде: сре­щу това, че в своя жи­вот на Земята меж­ду раж­да­не­то и смър­т­та чо­ве­кът ще­ше да заб­ра­ви свръхземното, ду­хов­но­то така, че ще­ше та­ка да се ка­же да ум­ре за то­ва свръх­зем­но духовно. Сре- щу то­ва уми­ра­не на чо­ве­ка в зем­ния жи­вот стои ми­съл­та за Велик-дена, за Възкресението Христово, ми­съл­та за по­бе­да­та на над­зем­ния жи­вот над зем­ния живот.

От ед­на стра­на стои това: чо­ве­кът сли­за до­лу от своя пре­ди­зе­мен жи- вот... Обаче в епохата, ко­ято нас­тъ­пи с пър­ва­та по­ло­ви­на на 15-то сто­ле­тие чо­ве­кът ще заб­ра­ви в зем­ния жи­вот все по­ве­че и по­ве­че своя свръх­зе­мен произход, ще ум­ре та­ка да се ка­же за сво­ето ду­шев­но ес­тес­т­во в зем­ния живот. Това стои от ед­на­та страна. От дру­га­та стра­на стои: съ­ще- с­т­ву­ва­ше оба­че ед­но ду­хов­но­-не­бес­но същество, ко­ето дейс­т­ву­вай­ки от не­бе­са­та вър­ху зе­мя­та пос­та­ви нас­рещ­ния образ: оно­ва ду­хов­но същест- во, ко­ето сле­зе в ед­но чо­веш­ко тя­ло и чрез сво­ето соб­с­т­ве­но съ­щес­т­во вне­се меж­ду хо­ра­та на зе­мя­та свър­х­зем­но­то­-ду­хов­но­то във Възкресе- нието. В спо­мен на то­ва ние има­ме праз­ни­ка Велик-ден, праз­ни­ка на Възкресение Христово, кой­то пос­та­вя об­раз­но пред чо­ве­чес­т­во­то по­ла­га­не­то в гро­ба на Христа-Исуса, въз­к­ре­се­ни­ето на Христа-Исуса. Той бе

Мисълта за Възкресението: Той бе по­ло­жен в гроба, Той Възкръсна.

Мисълта на Михаела: Той Въз­к­ръс­на и мо­же спо­ко­ен да бъ­де по­ло­жен в гроба.

Първата мисъл, ми­съл­та за Велик-дена, за Възкресението, се от­на­ся за Христа, вто­ра­та ми­съл се от­на­ся за човека. За човека, кой­то раз­би­ра имен­но ми­съл­та за Възкресението: как чрез ду­хов­но­то познание, ко­га­то чо­век е нав­ля­зъл в зем­ния жи­вот на настоящето, къ­де­то ду­шев­но­-ду­хов­но­то умира, не­го­ва­та ду­ша мо­же да възкръсне, та­ка че той ста­ва жив меж­ду раж­да­не­то и смъртта, ста­ва вът­реш­но жив в зем­ния живот. Това вът­реш­но възкресение, то­ва вът­реш­но пробуждане, то­ва тряб­ва чо­век да раз­бе­ре чрез Духовната Наука: то­га­ва той е по­ло­жен спо­ко­ен в гроба. Тогава той е по­ло­жен в гроба, чрез кой­то ина­че би тряб­ва­ло да пад­не под влас­т­та на оне­зи същества, ко­ито дейс­т­ву­ват ка­то ари­ма­ни­чес­ки съ­щес­т­ва вът­ре в зем­на­та об­ласт по вре­ме на зим­ния пов­рат на Слънцето.

И празникът, кой­то съ­дър­жа та­зи мисъл: Той Възкръсна - и мо­же спо­ко­ен да бъ­де по­ло­жен в гроба... Този праз­ник тряб­ва да се пад­не във вре- мето, ко­га­то лис­та­та на рас­те­ни­ята за­поч­ват да жъл­те­ят и да па­дат от
дърветата, ко­га­то пло­до­ве­те са узрели, ко­га­то слън­це­то е до­би­ло она­зи сила, чрез ко­ято то до­веж­да до уз­ря­ва­не това, ко­ето през про­лет­та е би­ло покарващи, раз­цъф­тя­ва­щи се, из­рас­т­ва­щи сили, но ги до­веж­да съ­що до увях­ва­не и ги пра­ви от но­во да кло­нят към вът­реш­нос­т­та на Земята; ко­га­то това, ко­ето се раз­ви­ва вър­ху Земята, за­поч­ва да се прев­ръ­ща в сим­вол на гроба.

Ако пос­та­вя­ме праз­ни­ка на Възкресение Христово във времето, ко­га­то жи­во­тът за­поч­ва да по­къл­ва и се развива, ко­га­то рас­теж­ни­те си­ли до­би­ват тях­на­та по­-го­ля­ма висота, то ние тряб­ва да пос­та­вим дру­гия праз- ник, кой­то съдържа: "Той Възкръсна и мо­же спо­кой­но да бъ­де по­ло­жен в гроба". В оно­ва време, ко­га­то зем­на­та при­ро­да за­поч­ва да увяхва, ко­га­то сред зем­на­та при­ро­да се прос­ти­ра гроб­но­то настроение, ко­га­то пред чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да зас­та­не сим­во­лът на гроба". Тогава в чо­ве­ка ожи­вя­ва Михаеловата мисъл: она­зи мисъл, ко­ято оба­че се­га не се на­соч­ва към гледането, как­то ми­съл­та за Възкресението през пър­ви­те сто­ле­тия на християнството. През вре­ме на пър­ви­те сто­ле­тия на Християн- ството пог­ле­дът бе­ше на­со­чен вър­ху по­ло­же­ния в гро­ба и въз­к­ръс­на­лия Христос. В то­ва гле­да­не ду­ша­та бе­ше из­пъл­не­на с ней­ни­те на­й-­мощ­ни сили, бе­ше нап­ра­ве­на силна.

В ми­съл­та за праз­ни­ка на есен­ния пов­рат на Слънцето ду­ша­та тряб­ва да по­чув­с­т­ву­ва ней­на­та сила, ка­то се­га не се апе­ли­ра към ней­но­то гледане, към ней­но­то виждане, а към ней­на­та воля: при­еми в се­бе си по­беж­да­ва­ща­та ари­ма­ни­чес­ки­те съ­щес­т­ва Михаелова мисъл, она­зи мисъл, ко­ято ти да­ва си­ла да до­би­еш тук на Земята ду­хов­но­то познание, за да мо­жеш да по­бе­диш си­ли­те на смъртта. Както ми­съл­та за Възкресението се на­соч­ва към виждането, към гледането, та­ка та­зи ми­съл се на­соч­ва към си­ли­те на волята: да при­еме чо­век Михаеловата сила, т.е., да при­еме в си­ли­те на не­го­ва­та во­ля си­ла­та на ду­хов­но­то познание. И та­ка ми­съл­та за Велик-дена, за Възкресението мо­же да оживее, да бъ­де не­пос­ред­с­т­ве­но до­ве­де­на до ду­шев­но ду­хов­но­то съ­щес­т­во на човека, ка­то се­га Михаеловата мисъл, ми­съл­та за праз­ни­ка на Архангел Михаел през есен­но­то вре­ме се чув­с­т­ву­ва ка­то про­ти­во­по­лож­ния по­люс на ми­съл­та за Възкресението, как­то ми­съл­та за праз­ни­ка на Йоан Кръстител (24 юни) се чув­с­т­ву­ва ка­то про­ти­во­по­лож­ния по­люс на праз­ни­ка за Рождество Христово. Както ми­съл­та за праз­ни­ка на Рождество Христово нап­ра­ви да из­ник­не чрез вът­реш­на­та жиз­не­ност ми­съл­та за праз­ни­ка на Йоан Кръстител след по­ло­вин година, та­ка ми­съл­та за Възкресението тряб­ва да нап­ра­ви да из­ник­не ми­съл­та за Архангел Михаела. За цел­та чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да до­бие ед­на езо­те­рич­на зрялост, да мис­ли се­га не ве­че са­мо абстрактно, а да мо­же да мис­ли та­ка конкретно, че да мо­же да съз­да­ва от­но­во ис­тин-­

ски празници. Тогава то от­но­во ще мо­же да съ­еди­ни със се­тив­но­то про­ти­ча­не на яв­ле­ни­ята не­що духовно.

Всички на­ши мис­ли ос­та­ват абстрактни! Те мо­гат да бъ­дат кол­ко­то и велики, кол­ко­то и умни, но ко­га­то ос­тават абстрактни, не ще мо­гат да про­ник­нат в живота. Днес ко­га­то чо­ве­чес­т­во­то раз­миш­ля­ва вър­ху това, как мо­же да пос­та­ви праз­ни­ка на въз­к­ре­се­ни­ето Христово на ня­кой не­под­ви­жен аб­с­т­рак­тен ден, без да се ори­ен­ти­ра спо­ред съ­че­та­ни­ето на звездите, как­то до се­га (пър­вия не­де­лен ден след пъл­но­лу­ние нас­тъ­пи­ла след про­лет­но­то равноденствие), днес, ко­га­то вся­ко по­-вис­ше поз­на­ние е затъмнено, ко­га­то хо­ра­та ня­мат ве­че ни­как­ва връз­ка меж­ду раз­би­ра­не­то на мо­рал­но­-ду­хов­но­то и на­ту­ра­лис­тич­ни­те фи­зи­чес­ки сили, днес в чо­ве­ка тряб­ва от­но­во да се про­бу­ди си­ла­та да мо­же да свър­з­ва не­пос­ред­с­т­ве­но не­що ду­хов­но със се­тив­но­то яв­ле­ние на света. В как­во се със­то­еше сле­до­ва­тел­но ду­хов­на­та си­ла на човека, да мо­же да съз­да­ва праз­ни­ци в те­че­ния на го­диш­ни­те явления? Тя се със­то­еше в пър­вич­на­та ду­хов­на сила. Днес хо­ра­та мо­гат да про­дъл­жа­ват да праз­ну­ват праз­ни­ци спо­ред ста­рия тра­ди­ци­онен навик, но чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да до­бие от­но­во езо­те­рич­на­та сила, да мо­же да ка­же от се­бе си не­що в при­ро­да­та спо­ред при­род­но­то течение. Трябва да бъ­де на­ме­ре­на възможността, есен­ни­ят праз­ник на Архангел Михаела да се схва­ща ка­то цвят на ми­съл­та за Възкресението. Докато ми­съл­та за Възкресението е из­ли­яние на се­тив­но­то разцъфтяване, цве­тът на ми­съл­та за Възкресението - ми­съл­та за Михаела - тряб­ва да мо­же да бъ­де пос­та­ве­на ка­то из­ли­яние на фи­зи­чес­ко­то увях­ва­не в те­че­ние на годината.

Хората тряб­ва от­но­во да се на­учат да свър­з­ват мис­ле­но ду­хов­но­то с те­че­ни­ето на природата. Днес на чо­ве­ка не е поз­во­ле­но да про­веж­да езо­те­рич­ни разглеждания, да пра­ви езо­те­рич­ни съзерцания, днес е не­об­хо­ди­мо за чо­ве­ка той да мо­же от­но­во да вър­ши не­що езотерично. Но хо­ра­та ще мо­гат да вър­шат то­ва са­мо тогава, ко­га­то са в със­то­яние да схва­щат тех­ни­те мис­ли та­ка конкретно, та­ка живо, че не са­мо да мислят, ка­то се от­тег­лят от все­ки вън­шен процес, а ка­то в те­че­ние на външ­ни­те про­це­си мислят; те тряб­ва да мис­лят за­ед­но с увях­ва­не­то на рас­ти­тел­ни­те листа, с уз­ря­ва­щи­те плодове, да мис­лят така, как­то хо­ра­та мислеха, раз­би­ра­ха да мис­лят за­ед­но с цъф­тя­щи­те растения, с раз­ви­ва­щи­те се растения, с раз­т­ва­ря­щи­те се цветове.

Когато хо­ра­та ще раз­бе­рат да мис­лят с те­че­ни­ето на годината, то­га­ва в мис­ли­те ще се вме­сят оне­зи сили, които ще на­ка­рат чо­ве­ка да во­ди от­но­во ди­алог с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те сили, ко­ито се изя­вя­ват от звездите. Хората са по­чер­пи­ли от звез­ди­те си­ла­та да ос­но­ва­ват празници, ко­ито имат вът­реш­но чо­веш­ко значение. Хората тряб­ва да ос­но­ва­ват праз­ни­ци от вът­реш­на езо­те­рич­на сила. Тогава от ди­ало­зи­те с увяхващите, с уз­-­
рява­щи­те растения, с уми­ра­ща­та Земя, на­ми­рай­ки ис­тин­с­ко­то вът­реш­но праз­нич­но настроение, те от­но­во ще мо­гат да во­дят ди­алог с Боговете и ще мо­гат да свър­жат чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­ние със съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на Боговете. Тогава от­но­во ще бъ­де на­ли­це ис­тин­с­ка­та ми­съл за Възкресе- нието, ко­га­то та­зи ми­съл за Възкресението ожи­вее така, че ще мо­же да нап­ра­ви да по­ник­не от нея ми­съл­та за Архангел Михаела.