Лекции изнесени в Дорнах от 31. до 1923 г. По записки непрегледани от сказчика издадени от мария щайнер

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

Празненствата през вре­ме на го­ди­на­та оз­на­ча­ва­ха всъщ­ност за хо­ра­та на мно­го ста­ри вре­ме­на ед­на част от це­лия те­хен живот. Ние знаем, че в те­зи вре­ме­на чо­веш­ко­то съз­на­ние дейс­т­ву­ва­ше съ­вър­ше­но раз­лич­но от по-късно. Бихме мог­ли да при­пи­шем на то­ва съз­на­ние не­що сънищно-по- добно. И от то­ва съ­нищ­но­-по­доб­но съзнание, ко­ито след то­ва са при­ели фор­ма­та на митове, ко­ито са се пре­вър­на­ли в са­ма­та митология. Чрез то­ва по­ве­че сънищно-подобно, мо­жем съ­що да кажем, ин­с­тин­к­тив­но­-­яс­но­виж­да­що съз­на­ние хо­ра­та виж­да­ха по­-дъл­бо­ко в онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то ду­хов­но око­ло тях. Обаче имен­но чрез това, че по то­зи на­чин хо­ра та взе­ма­ха ин­тен­зив­но учас­тие не са­мо в се­тив­но­то дейс­т­вие на природата, ка­къв­то е слу­ча­ят днес, а съ­що и в ду­хов­ни­те процеси, имен­но чрез то­ва хо­ра­та бя­ха съ­що по­ве­че от­да­де­ни на яв­ле­ни­ята в те­че­ни­ето на годината, на раз­ли­ка­та в дейс­т­ви­ето на при­ро­да­та през про­лет­та и през есента. През пос­лед­но вре­ме аз обър­нах вни­ма­ни­ето съ­що и вър­ху това. Днес оба­че ис­кам да Ви съ­об­щя ня­кои дру­ги не­ща вър­ху това: как се е чес­т­ву­вал имен­но праз­ни­кът на сре­да­та на лятото, кой­то след то­ва се пре­вър­на в на­шия праз­ник на Йоан Кръстител, и праз­ни­кът на дъл­бо­ка­та зима, кой­то след то­ва се пре­вър­на в на­шия праз­ник Коледа, как те­зи праз­ни­ци се чес­т­ву­ва­ха във връз­ка с древ­ни­те уче­ния на мистериите. Тук ние тряб­ва да си изясним, че оно­ва човечество, за ко­ето го­во­рим в по­-с­та­ри вре­ме­на на Земята, не при­те­жа­ва­ше още по съ­щия на­чин ед­но пъл­но се­бе съзнание, как­во­то ние днес имаме. В съ­нищ­но­то съз­на­ние не съ­щес­т­ву­ва ни­как­во пъл­но се­бе съзнание, хо­ра­та не въз­п­ри­емат съ­що онова, с ко­ето чо­ве­чес­т­во­то на днеш­но вре­ме се гор­дее имен­но та­ка много. Сле­до­ва­тел­но хо­ра­та на оне­зи вре­ме­на не въз­п­ри­ема­ха това, ко­ето жи­ве­еше в мър­т­ва­та природа, в ми­не­рал­на­та природа. Нека за­пом­ним мно­го доб­ре това, обич­ни приятели. Съзнанието бе­ше такова, че то не про­ти­ча­ше в аб­с­т­рак­т­ни мисли, а жи­ве­еше в образи. Но то бе­ше съ- нищно-подобно. Благодарение на то­ва хо­ра­та се вжи­вя­ва­ха мно­го по­ве­че - да ре­чем - през про­лет­та в покълващия, раз­цъф­тя­ващ се жи­вот на растенията, от­кол­ко­то то­ва ста­ва днес. И те чув­с­т­ву­ва­ха отново, бих­ме мог­ли да кажем, обез­лис­т­ва­не­то през есента, по­жъл­тя­ва­не­то на листата, ця­ло­то уми­ра­не на рас­ти­тел­ния свят, чув­с­т­ву­ва­ха раз­лич­но це­лия за­оби­ка­лящ чо­ве­ка свят, ко­га­то въз­ду­хът се из­пъл­ва­ше с пър­ха­не­то на пе­пе­ру­ди­те и с бръм­че­не­то на бръмбарите. Те чув­с­т­ву­ва­ха та­ка да се ка­же

Другата стра­на е тази: при то­ва древ­но чо­ве­чес­т­во не съ­щес­т­ву­ва­ше съ­що ни­ка­къв ин­те­рес за фор­ма­та на чо­ве­ка изобщо. Днес да­же труд­но мо­жем да си представим, как­во бе­ше чо­веш­ко­то усе­ща­не в та­зи насока; но хо­ра­та ня­ма­ха въ­об­ще ни­ка­къв си­лен ин­те­рес за чо­веш­ка­та фор­ма в ней­ни­те прос­т­ран­с­т­ве­ни очертания. Обаче те про­явя­ва­ха си­лен ин­те­рес към ра­со­во­то ес­тес­т­во на човека. И кол­ко­то по­-да­ле­че оти­ва­ме в ми­на­ло­то в древ­ни­те култури, тол­ко­ва по­-мал­ко се ин­те­ре­су­ва­ха хо­ра­та в тях­но­то об­що съз­на­ние за чо­веш­ка­та форма. Напротив те про­явя­ва­ха ин­те­рес към цве­та на кожата, към ра­со­вия темперамент. Към то­ва на­соч­ва­ха хо­ра­та тех­ния поглед. Следователно от ед­на стра­на древ­ни­те хо­ра не про­явя­ва­ха ин­те­рес към мъртвото, към минералното, а от дру­га стра­на те не про­явя­ва­ха ин­те­рес към чо­веш­ка­та форма. Съществуваше ин­те­рес към ра­со­во­то естество, как­то казахме, не оба­че към общочовешкото, съ­що не и по от­но­ше­ние на външ­на­та форма.

Това при­ема­ха имен­но ка­то факт ве­ли­ки­те учи­те­ли на мистериите. Как мис­ле­ха те вър­ху това, не­го ис­кам аз да Ви пред­с­та­вя чрез един гра­фи­чес­ки чертеж. Те си казваха: хо­ра­та имат ед­но съ­нищ­но­-по­доб­но съзна- ние; бла­го­да­ре­ние на то­ва те мо­гат ряз­ко да схва­щат жи­во­та на рас­те­ни­ята око­ло се­бе си. Чрез тех­ни­те съ­нищ­ни об­ра­зи те­зи хо­ра съ­жи­ве­еха рас­ти­тел­ния живот; оба­че то­ва съ­нищ­но съз­на­ние не сти­га­ше до там, да схва­ща минералното. Така че учи­те­ли­те на мис­те­ри­ите си казваха: от ед­на стра­на чо­веш­ко­то съз­на­ние сти­га до рас­ти­тел­нос­т­та (виж схемата), ко­ето е чув­с­т­ву­ва­но ка­то на сън, но то не сти­га до минералното; ми­не­рал­но­то се на­ми­ра вън от чо­веш­ко­то съзнание. От дру­га стра­на чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва в се­бе си това, ко­ето го свър­з­ва още с животинското, той чув­с­т­ву­ва ра­со­во­то естество, жи­во­тин­с­ко­то (виж схемата). Напротив вън от чо­веш­ко­то съз­на­ние стои това, ко­ето всъщ­ност пра­ви от чо­ве­ка ис­тин­с­ки чо­век чрез не­го­ва­та из­п­ра­ве­на форма, чрез прос­т­ран­с­т­ве­на­та фор­ма на не­го­во­то същество. Следователно ис­тин­с­ки чо­веш­ко­то се на­ми­ра вън от това, към ко­ето про­явя­ва­ха ин­те­рес те­зи хо­ра в древ­ни времена. Можем да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме чо­веш­ко­то чрез това, че в сми­съ­ла на то­ва древ­но чо­ве­чес­т­во си ги пред­с­та­вим зат­во­ре­но в то­ва прос­т­ран­с­т­во (виж щри­хо­ва­на­та част на схемата), до­ка­то ми­не­рал­но­то и ис­тин­с­ко чо­веш­ко­то се на­ми­ра­ха вън от об­лас­т­та на това, за ко­ето всъщ­ност то­ва древ­но човечество, ко­ето пре­кар­ва­ше сво­ето съ­щес­т­ву­ва­ние вън от мистериите, зна­еше нещо.

Обаче това, ко­ето ка­зах сега, ва­жи об­що взето. Чрез сво­ите соб­с­т­ве­ни сили, чрез това, ко­ето чо­ве­кът из­жи­вя­ва­ше в сво­ето същество, той не мо­же­ше да про­ник­не от­въд то­ва прос­т­ран­с­т­во (виж схемата) до ми­не­рал­но­то от ед­на страна, до чо­веш­ко­то от дру­га страна. Обаче съ­щес­т­ву­ва­ха уред­би из­хо­дя­щи от мистериите, ко­ито в те­че­ние на го­ди­на­та до­на­ся­ха на хората, по­не приблизително, не­що подобно, как­во­то е от ед­на стра­на чо­веш­ко­то се­бе поз­на­ние и виж­да­не­то на ми­не­рал­но­то от дру­га страна.

===============================================

IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІІ

РАСТИТЕЛНО IIIIIIIIIIIIII ИЗЖИВЯНО СЪНИЩНО IIIIІІІІ

IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIІІІІІІІІІІ

ЖИВОТИНСКО IIIIIIIIIIIIIIII РАСОВО IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIІІІІІІ

IIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIIІІІІІІІІІІ

­ ================================================

Ч О В Е Ш К О
Колкото и стран­но да зву­чи то­ва за днеш­ни­те хора, все пак то е така, че древ­ни­те жре­ци на мис­те­ри­ите бя­ха ус­т­ро­или празници, чрез осо­бе­но­то чес­т­ву­ва­не на ко­ито хо­ра­та се из­ди­га­ха над рас­ти­тел­но­то до ми­не­рал­но то и бла­го­да­ре­ние на то­ва в древ­ни вре­ме­на хо­ра­та има­ха в оп­ре­де­лен се­зон на го­ди­на­та ед­но проб­ляс­ва­не на Аза. Това бе­ше така, ка­то че в съ­нищ­но­то съз­на­ние проб­ляс­ва­ше Азът. Вие знаете, че съ­що и в съ­ни­ща­та на днеш­ни­те хо­ра соб­с­т­ве­ния Аз, кой­то хо­ра­та виж­да­ха тогава, още със­тав­ля­ва по­ня­ко­га ед­на част от съновидението. И та­ка на праз­ни­ка на Йоан Кръстител чрез устройванията, ко­ито бя­ха ор­га­ни­зи­ра­ни за ед­на част от човечеството, ко­ето ис­ка­ше имен­но да участвува, проб­ляс­ва­ше по то­зи на­чин азо­во­то съзнание, съз­на­ни­ето за Аза имен­но по то­ва вре­ме на сре­да­та на лятото. И по то­ва вре­ме на сре­да­та на ля­то­то хо­ра­та мо­жа­ха да въз­п­ри­емат ми­не­рал­но­то по­не до толкова, че с то­ва въз­п­ри­ема­не на минералното, с по­мощ­та на то­ва въз­п­ри­ема не на ми­не­рал­но­то те по­лу­ча­ва­ха един вид себесъзнание, при ко­ето оба­че Азът им се явя­ва­ше ка­то нещо, ко­ето про­ник­ва­ше в съ­ни­ща­та от вън. И за да бъ­де про­из­ве­де­но това, в на­й-д­рев­ни­те вре­ме­на праз­ни­ци­те по сре­да­та на лятото, в праз­ни­ци­те по вре­ме­то на лет­ния пов­рат на Слънцето, ко­ито след то­ва се пре­вър­на­ха в на­ши те праз­ни­ци на Йоан Кръстител, учас­т­ву­ва­щи­те бя­ха про­буж­да­ни да раз­ви­ят един му­зи­кал­но­-по­ети­чен еле­мент - съп­ро­во­ден от пе­ене - из­пъл­нен със стро­го рит­мич­но под­ре­де­ни хо­ро­ви танци. Провеждаха се оп­ре­де­ле­ни представления, из­пъл­не­ни с осо­бе­ни му­зи­-
кал­ни рецитативи, ко­ито бя­ха съп­ро­во­де­ни с пър­во­бит­ни му­зи­кал­ни инструменти. Такъв един праз­ник бе­ше на пъл­но по­то­пен в не­що музи- кално-поетическо.

Човекът раз­ли­ва­ше един вид в Космоса това, ко­ето има­ше в сво­ето съ­нищ­но съзнание, раз­ли­ва­ше го по му­зи­кал­но пеещ, по тан­цу­ващ начин. Това, ко­ето в оне­зи вре­ме на бе­ше про­из­ве­де­но ка­то музикална, ка­то пев­чес­ка про­ява под ръ­ко­вод­с­т­во­то на оне­зи хора, ко­ито пък от своя стра­на по­лу­ча­ва­ха ука­за­ния от мистериите, това, ко­ето се про­из­веж­да­ше за та­ки­ва мощни, ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­ни на­род­ни праз­ни­ци на древ­ни­те времена, за не­го съв­ре­мен­ни­ят чо­век на мо­же да има ед­но не­пос­ред­с­т­ве­но разбиране. Защото това, ко­ето по­-къс­но се пре­вър­на в ед­на музи- кална, по­ети­чес­ка проява, стои твър­де да­леч от она­зи му­зи­кал­но­-по­ети­чес­ка проява, ко­ято се раз­ви­ва­ше в сре­да­та на ля­то­то под ръ­ко­вод­с­т­во­то на мис­те­ри­ите в оне­зи времена.

Всичко бе­ше на­со­че­но към това, щото, през вре­ме ко­га­то хо­ра­та из­пъл­ня­ва­ха тех­ни­те хо­ро­вод­ни тан­ци съп­ро­вож­да­ни от пе­сен и пър­во­бит­ни по­ети­чес­ки представления, те да бъ­дат до­ве­де­ни в ед­но та­ко­ва настрое- ние, чрез ко­ето ста­ва­ше имен­но онова, ко­ето се­га нарекох: проб­ляс­ва­не на Аза в чо­веш­ка­та сфера.

Обаче ако бих­те за­пи­та­ли те­зи древ­ни хора: как сти­га­те имен­но до това, да съз­да­ва­те та­ки­ва песни, та­ки­ва танци, чрез ко­ито мо­же да ста­не това, ко­ето описах?... Тогава от­но­во те­зи древ­ни хо­ра би­ха да­ли един твър­де па­ра­док­са­лен за днеш­ния чо­век отговор. Те би­ха ка­за­ли например: да, мно­го не­ща са по­лу­че­ни по предание, те ве­че съществуват, то­ва са пра­ве­ли ве­че по­-д­рев­ни­те хора! Обаче в оп­ре­де­ле­ни древ­ни вре­ме­на хо­ра­та би­ха ка­за­ли така: то­ва мо­жем да вър­шим съ­що и днес, без да съ­щес­т­ву­ва ня­как­во предание, то­ва мо­жем да на­учим и днес, ка­то раз­ви­ем по­-на­та­тък това, ко­ето се изявява. И днес съ­що мо­жем да се на­учим да вър­шим това, как да си слу­жим с пър­во­бит­ни­те инструменти, как да фор­ми­ра­ме танците, как да уп­рав­ля­ва­ме пе­сен­ния глас... И се­га иде парадоксалното, ко­ето те­зи древ­ни хо­ра би­ха казали... те би­ха казали: то­ва мо­жем да на­учим от пе­ещи­те птици. Обаче те раз­би­ра­ха имен­но по един дъл­бок на­чин сми­съ­ла на това, за­що пе­ещи те пти­ци пеят.

Обични приятели, чо­ве­чес­т­во­то ве­че от­дав­на е забравило, за­що пе­ещи­те пти­ци пеят.

Във времето, в ко­ето умът ца­ру­ва във всичко, в ко­ето хо­ра­та ста­на­ха ин­те­лек­ту­алис­тич­ни - без съм­не­ние и то­га­ва хо­ра­та си за­па­зи­ха съ­що пев­чес­ко­то изкуство, по­ети­чес­ко­то изкуство, оба­че във вре­ме­то на ин­те­лек­ту­ализ­ма те заб­ра­ви­ха връз­ка­та на пе­ене­то с ця­ла­та Вселена. И да­же някой, кой­то е въ­оду­ше­вен за му­зи­кал­но­то из­кус­т­во над всич­ко чо­веш­ко еснафско, той каз­ва из­хож­дай­ки от та­зи по­-къс­на ин­те­лек­ту­алис­тич­на

про­ник­на­то то­га­ва от въл­ни­те на съ­дър­жа­ни­ето на божествено-духов- ното. Чучулигите из­п­ра­щат тех­ни­те гла­со­ве на­вън в света, и божестве- но-духовното, ко­ето учас­т­ву­ва в съз­да­ва­не фор­ми­те на це­лия жи­во­тин­с­ки свят, се струи от­но­во към Земята на въл­ни­те на това, ко­ето се раз­ли­ва об­рат­но от раз­ли­ва­щи­те се на­вън пес­ни на сла­ве­ите и на чучулигите. Следователно ко­га­то го­во­рим не от ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та епоха, а от действително, все­об­х­ват­но­то чо­веш­ко съзнание, ни не мо­жем всъщ­ност да кажем: "Аз пея, как­то пее птичката, ко­ято оби­та­ва клоните. Песента, ко­ято се из­т­ръг­ва от гръкляна, е награда, ко­ято щед­ро награждава", и би тряб­ва­ло да ка­жем тогава: "Аз пея, как­то пее птичката, ко­ято оби­та­ва в клоните. Песента, ко­ято се из­т­ръг­ва от грък­ля­на и се раз­ли­ва на­вън в ми­ро­ви­те ширини, се връ­ща от­но­во ка­то бла­гос­ло­ве­ние на земята, оп­ло­дя­вай­ки зем­ния жи­вот с им­пул­си­те на божествено-духовното, ко­ито им­пул­си дейс­т­ву­ват след то­ва по­-на­та­тък в све­та на пти­ци­те и ко­ито мо­гат да дейс­т­ву­ват в све­та на пти­ци­те са­мо затова, за­що­то на­ми­рат пъ­тя по въл­ни­те на това, ко­ето е из­пя­то и се раз­ли­ва на­вън в света."

Разбира се, не всич­ки птич­ки са сла­веи или чучулиги; не всич­ки пе­ят така, оба­че не­що подобно, ма­кар и не та­ка красиво, из­ли­ва от це­лия ­
живо­тин­с­ки свят и оти­ва в космоса. Това раз­би­ра­ха хо­ра­та в оне­зи древ­ни вре­ме­на и за­то­ва уче­ни­ци­те на мис­те­ри­ите бя­ха на­со­че­ни да изу­ча­ват не­що по­доб­но песенно, не­що по­доб­но танцово, ко­ето след то­ва мо­же­ха "да изпълнят" на Йоановия празник, ако мо­га да го на­ре­ка та­ка с мо­дер­ния израз. Това из­п­ра­ща­ха хо­ра­та на­вън в Космоса, ес­тес­т­ве­но се­га не в ед­на животинска, а в ед­на очо­ве­че­на форма, ка­то ед­но по­-на­та­тъш­но раз­ви­тие на това, ко­ето жи­вот­ни­те из­п­ра­щат на­вън в ми­ро­во­то простра- нство. И към оне­зи праз­ни­ци при­над­ле­же­ше още не­що друго: не са­мо тан­цо­вия елемент, не са­мо му­зи­кал­ни­ят и пе­сен­ни­ят елемент, а след то­ва вслушването. Първо се из­пъл­ня­ва­ха ак­тив­но празниците, след то­ва ука­за­ни­ята бя­ха на­со­че­ни към това, хо­ра­та да се вслуш­ват в това, ко­ето се връ­ща­ше об­рат­но към тях. С тех­ни­те танци, с тех­ни­те песни, с всич­ки­те по­ети­чес­ки прояви, ко­ито из­пъл­ня­ваха, те пос­та­вя­ха ве­ли­ки въп­ро­си на бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­но­то в Космоса. Това се раз­ли­ва­ше та­ка да се ка­же в Космоса, как­то се раз­ли­ва во­да­та на­го­ре под фор­ма­та на пари, об­ра­зу­вай­ки там го­ре облаците, и от­но­во се раз­ли­ва об­рат­но на­до­лу под фор­ма­та на дъжд. Следователно дейс­т­ви­ята на чо­веш­ки­те праз­нич­ни ус­т­ройс­т­ва се из­ди­га­ха на­го­ре и се­га се връ­ща­ха об­рат­но - раз­би­ра се не ка­то дъжд, а ка­то нещо, ко­ето се изя­вя­ва­ше на чо­ве­ка ка­то Сила на Аза. И хо­ра­та има­ха ед­но тън­ко чув­с­т­во за она­зи осо­бе­на промяна, ко­ято ста­ва с на­ми­ра­щи­те се око­ло Земята въз­дух и топ­ли­на по вре­ме­то на Йоа- новия празник. Естествено съв­ре­мен­ни­ят чо­век не об­ръ­ща вни­ма­ние вър­ху това. Той има да вър­ши не­що раз­лич­но от това, ко­ето вър­ши­ха хо­ра­та на древ­ни­те времена.

По те­зи времена, как­то съ­що и по други, той тряб­ва да оти­ва на sive o, clock (чай със закуска), на кафе, тряб­ва да хо­ди на те­атър и т.н., има да вър­ши имен­но не­що друго, ко­ето не за­ви­си от се­зо­на на годината. Над всич­ко това, ко­ето се върши, хо­ра­та заб­ра­вят она­зи ле­ка про­мя­на на това, ко­ето ста­ва в ат­мос­фе­ра­та окол­на сре­да на Земята.

Работата стои така, че те­зи хо­ра на древ­но­то вре­ме се чувствували, как въз­ду­хът и топ­ли­на­та се про­ме­нят по вре­ме­то на Йоановия празник, по сре­да­та на лятото, как въз­ду­хът и топ­ли­на­та при­емат не­що рас­ти­тел­но в се­бе си. Представете си само, как­во е би­ло то­ва чувство! Едно тън­ко чув­с­т­во за всичко, ко­ето ста­ва в све­та на растенията. Да предположим, че то­ва тук е Земята и нав­ся­къ­де от Земята из­рас­т­ват растенията: те­зи хо­ра на древ­ни­те вре­ме­на има­ха ед­но тън­ко усе­ща­не за всич­ко това, ко­ето се раз­ви­ва с растенията, ко­ето жи­вее в растенията. През про­лет­та те има­ха та­ка ед­но об­що чув­с­т­ву­ва­не на природата, ко­ето е би­ло за­па­зе­но до го­ля­ма сте­пен в езика. В Гьотевия Фауст ще на­ме­ри­те ду­ма­та "раззе- ленява" се. Кой об­ръ­ща днес внимание, ко­га­то се раззеленява?, ко­га­то зеленината, ко­ято през про­лет­та из­рас­т­ва от Земята по­лъх­ва и про­ник­ва
въл­но­во въздуха? Кой об­ръ­ща вни­ма­ние впрочем, ко­га­то се раз­зе­ле­ня­ва и разцъфтява! Без съм­не­ние днес хо­ра­та виж­дат това: на тях им ха­рес­ва червеното, жълтото, ко­ето цъф­ти там; оба­че те не забелязват, че въз­ду­хът се про­ме­ня напълно, ко­га­то се раз­цъф­тя­ва или да­же ко­га­то рас­те­ни­ята плодоносят! Следователно то­ва съ­из­жи­вя­ва­не със све­та на рас­те­ни­ята не съ­щес­т­ву­ва ве­че за ин­те­лек­ту­алис­тич­но­то време. То съ­щес­т­ву­ва­ше оба­че за древ­ни­те хора. Ето за­що те чув­с­т­ву­ва­ха също, ко­га­то - се­га не от Земята, а от ок­ръж­нос­т­та на Земята, от въз­ду­ха ид­ва­ше раззеленя- ването, разцъфтяването, ко­га­то са­ми­ят въз­дух и са­ма­та топ­ли­на раз­ли­ва­ха от­го­ре на­до­лу (щри­хо­ва­но­то виж рис. 11) не­що ка­то растително. И

то­ва врас­те­ни­еня­ва­не на въз­ду­ха и на топ­ли­на­та пре­на­ся­ше съз­на­ни­ето им в она­зи сфера, от ко­ято след то­ва Азът сли­за­ше ка­то от­го­вор на оно- ва, ко­ето се из­п­ра­ща­ше ка­то му­зи­кал­но­-по­етич­но на­вън в Космоса. Сле- дователно те­зи праз­ни­ци има­ха в се­бе си ед­но чу­дес­но ин­тим­но чо­веш­ко съдържание. Това бе­ше един въп­рос за­да­ден от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­на­та Вселена. И от­го­во­рът се получаваше, за­що­то - как­то те­зи древ­ни хо­ра чув­с­т­ву­ва­ха плодоносното, разцъфтяването, раз­зе­ле­ня­ва­не­то на Земята - те чув­с­т­ву­ва­ха как от­го­ре ина­че от ми­не­рал­ния въз­дух ид­ва­ше не­що ра- стително. Чрез то­ва в съ­ня на съществуванието, в то­ва съ­нищ­но древ­но съз­на­ние ид­ва­ше съ­що Сънят на Аза. И ко­га­то след то­ва ми­на­ва­ше вре­ме­то на Йоановия праз­ник и от­но­во ид­ва­ха ме­се­ци­те юли и август, хо­ра­та има­ха чувството: ние има­ме един Аз; оба­че Азът ос­та­ва на небето, той е там горе, го­во­ри ни са­мо по вре­ме­то на Йоановия празник. Тогава ние забелязваме, че сме свър­з­ва­ни с Небето. То е взе­ло под сво­ята зак­ри­ла на­шия Аз. То ни го показва, ко­га­то от­ва­ря го­ле­мия не­бе­сен прозорец; по­каз­ва ни го вре­ме­то на Йоановия празник! Но за то­ва ние тряб­ва да се молим. Трябва да се молим, ка­то из­пъл­ня­ва­ме праз­нич­ни­те об­ре­ди на то­ва време, ка­то при те­зи праз­нич­ни об­ре­ди се вглъ­бим в не­ве­ро­ят­но ин­тим­ни­те му­зи­кал­но­-по­етич­ни изпълнения. Така те­зи древ­ни праз­ни­ци бя­ха ус­та­но­вя­ва­не­то на ед­но причастие, на ед­но свър­з­ва­не на зем­но­то с небесното.

По съ­щия на­чин как­то те­зи праз­ни­ци бя­ха под­гот­ве­ни гриж­ли­во по вре­ме­то на Йоановия празник, за да бъ­де за­да­ден ве­ли­ки­ят въп­рос на Ко- смоса, за да га­ран­ти­ра по то­ва вре­ме Космосът на човека, че той има един Аз, кой­то са­мо Небето е взе­ло под своя закрила, по съ­щия на­чин бе­ше гриж­ли­во под­гот­вен праз­ни­ка по вре­ме­то на зим­ния пов­рат на Слънцето, праз­ни­кът на дъл­бо­ка­та зима, кой­то се­га се е пре­вър­нал в на­шия праз­ник Коледа, праз­ник Рождество Христово. Обаче как­то по вре­ме­то на Йоановия праз­ник всич­ко бе­ше по­то­пе­но в един музикално-поетичен, в един тан­цов елемент, та­ка в дъл­бо­ка­та зи­ма всич­ко бе­ше пър­во под­гот­ве­но така, че хо­ра­та знаеха: ние тряб­ва да ста­нем спокойни, тряб­ва да се пре­не­сем в един по­ве­че съ­зер­ца­те­лен елемент. И то­га­ва бе­ше из­ве­де­но всичко, ко­ето през вре­ме на ля­то­то съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то из- об­ра­зе­ни елементи, ка­то плас­тич­но изоб­ра­зе­ни елементи, ко­ито дос­ти­га­ха тях­на­та вър­хо­ва точ­ка имен­но в оне­зи танцови, му­зи­кал­ни празници, за ко­ито Ви говорих. През оно­ва вре­ме древ­но­то човечество, ко­ето из­ли­за­ше та­ка да се ка­же от се­бе си, за да се съ­еди­ни с Аза на Небесата, не се гри­же­ше за онова, ко­ето се уче­ше тогава. Вън от праз­ни­ка те се за­ни­ма­ва­ха с на­ба­вя­не­то на всич­ко онова, ко­ето при­ро­да­та мо­же­ше да да­де за по­дър­жа­не­то на човека. Учението се па­да­ше в зим­ни­те ме­се­ци и то дос­ти­га­ше сво­ята връх­на точка, своя праз­ни­чен из­раз имен­но във вре­ме­то на зим­ния пов­рат на Слънцето, в дъл­бо­ка­та зима, по вре­ме­то на Коледа.

Тогава ръ­ко­во­ди­те­ли­те на хо­ра­та за­поч­ва­ха да под­гот­вят тези, ко­ито сто­яха под ръ­ко­вод­с­т­во­то на уче­ни­ци на мистериите, за­поч­ва­ха да ги под­гот­вят да из­вър­ш­ват вся­как­ви ду­хов­ни упражнения, ко­ито не се пра­ве­ха през вре­ме на лятото. Понеже не­ща­та се раз­ли­ча­ва­ха ес­тес­т­ве­но твър­де мно­го от това, ко­ето днес се върши, труд­но е да на­зо­вем с дне-­
шни­те думи, с днеш­ни­те из­ра­зи това, ко­ето древ­ни­те хо­ра вър­ше­ха от вре­ме­то на сеп­тем­в­ри­-­ок­том­в­ри до вре­ме­то на на­ша­та днеш­на Коледа.

Но те бя­ха на­со­че­ни към това, ко­ето днес бих­ме назовали: да от­го­ва­рят на гатанки, на въпроси, ко­ито бя­ха да­ва­ни в ед­на за­бу­ле­на форма, та­ка че от това, ко­ето бе­ше да­ва­но в знаци, тряб­ва­ше да на­ме­рят един сми- съл. Да речем, уче­ни­ци­те на мис­те­ри­ите да­ва­ха на онези, ко­ито тряб­ва­ше да учат не­що подобно, ня­ка­къв сим­во­ли­чен образ; те тряб­ва­ше да тъл­ку­ват то­зи образ. Или им да­ва­ха това, ко­ето бих­ме на­рек­ли ед­на га- танка; те тряб­ва­ше да ре­шат та­зи гатанка. Даваха им ня­как­во ма­ги­чес­ко изречение. Те тряб­ва­ше да свър­жат то­ва ма­ги­чес­ко из­ре­че­ние с при­ро­да­та и с то­ва да от­гат­нат не­го­вия смисъл. Но гриж­ли­во бе­ше под­гот­ве­но осо­бе­но това, ко­ето след то­ва прие раз­лич­ни фор­ми при раз­лич­ни­те на- роди: ко­ето нап­ри­мер в се­вер­ни­те стра­ни жи­вя в по­-къс­но вре­ме ка­то хвър­ля­не на рун­ни пръчки, та­ка че да се об­ра­зу­ват форми, ко­ито след то­ва бя­ха разгадавани. На те­зи дейнос­ти се от­да­ва­ха хо­ра­та по вре­ме­то на дъл­бо­ка­та зима, но те се за­ни­ма­ва­ха осо­бе­но с та­ки­ва неща, раз­би­ра се в ста­ра пър­во­бит­на форма, ко­ито след то­ва до­ве­до­ха до ед­но пър­во­бит­но плас­тич­но изкуство.