Лекции изнесени в Дорнах от 31. до 1923 г. По записки непрегледани от сказчика издадени от мария щайнер

При те­зи древ­ни фор­ми на съз­на­ни­ето осо­бе­но­то бе­ше имен­но - кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи то­ва за днеш­ния чо­век - следното: ко­га­то ид­ва­ше ме­сец октомври, в чо­веш­ки­те край­ни­ци се про­явя­ва­ше нещо, ко­ето се стре­ме­ше към ня­как­ва дейност.

През ля­то­то в дви­же­ни­ето на тех­ни­те край­ни­ци хо­ра­та тряб­ва­ше да се прис­по­со­бя­ват към това, ко­ето ни­ви­те изис­к­ва­ха от тях; те тряб­ва­ше да хва­щат плу­га с ръ­ка­та си, тряб­ва­ше да вър­шат то­ва или онова, тряб­ва­ше да се прис­по­со­бя­ват към външ­ния свят. Когато бе­ше ми­на­ло ре­кол­ти­ра­не­то на по­се­ви­те и ръ­це­те и кра­ка­та почиваха, в тях се съ­буж­да­ше пот­реб­нос­т­та към ня­как­ва дейност и край­ни­ци­те по­лу­ча­ва­ха коп­не­жа да месят. Хората из­пит­ва­ха осо­бе­но за­до­вол­с­т­во да съз­да­ват вся­как­ви плас­тич­ни форми. Бихме мог­ли да кажем, че как­то по вре­ме­то на Йоановия праз­ник се раж­да­ше един си­лен под­тик за танцуване, за музика, та­ка към вре­ме­то на днеш­ния Коледен праз­ник се раж­да­ше един си­лен под­тик за месене, за съз­да­ва­не на форми; раж­да­ше се един си­лен под­тик да се съз­да­ват фор­ми от вся­как­ви ме­ки материали, из­пол­зу­вай­ки съ­що всичко, ко­ето при­ро­да­та предлагаше. Хората има­ха осо­бе­но ед­но тън­ко чув­с­т­во за начина, по кой­то нап­ри­мер во­да­та за­поч­ва да замръзва. Тога- ва те да­ва­ха твър­де осо­бе­ни импулси: тлас­ка­ха в та­зи или она­зи посока; при то­ва ле­де­ни­те форми, ко­ито се об­ра­зу­ва­ха във водата, при­ема­ха ед­на осо­бе­на фор­ма и не­ща­та оти­ва­ха до там, че хо­ра­та из­пъл­ня­ва­ха с ръ­ка във во­да­та фор­ми до­ка­то ръ­ка­та им поч­ти замръзваше, вко­че­ня­ва­ше се; та­ка че ко­га­то зам­ръз­ва­ше под вълните, ко­ито те пре­диз­вик­ва­ха с

От всич­ко то­ва не е ос­та­на­ло ве­че ни­що в епо­ха­та на интелектуализма, ос­вен на­й-м­но­го ле­ене­то на кур­шум в нощ­та сре­щу Нова Година. Тогава все още се из­ли­ва раз­то­пе­но оло­во във во­да­та и се констатира, че то при­ема форми, ко­ито тряб­ва да се разгадаят. Но то­ва е пос­лед­ни­ят аб­с­т­рак­тен ос­та­тък от оне­зи чуд­ни дейнос­ти на вът­реш­на­та чо­веш­ка дви­га­тел­на си­ла в природата, ко­ято се про­явя­ва­ше нап­ри­мер така, как­то аз Ви описах: че хо­ра­та по­то­пя­ва­ха ръ­ка­та си във водата, ко­ято бе­ше ве­че на път да замръзне, то­га­ва ръ­ка­та им поч­ти зам­ръз­ва­ше и те опитваха, как да­ва­ха фор­ми на во­да­та във вълнуването, та­ка че зам­ръз­ва­ща­та во­да от­го­ва­ря­ше с на­й-­чуд­ни­те форми. По то­зи на­чин хо­ра­та за­да­ва­ха един вид въп­ро­си на Земята, как­то чрез музиката, чрез по­ези­ята те се об­ръ­ща­ха по сре­да­та на ля­то­то с тех­ни­те въп­ро­си към Небето и Небето им отгова- ряше, ка­то съ­буж­да­ше в тях чув­с­т­во­то за Аза в съ­нищ­но­то им съзнание. В дъл­бо­ка­та зи­ма хо­ра­та се об­ръ­ща­ха към това, ко­ето се­га ис­ка­ха да знаят, оба­че не на­вън към Небето, а към зем­ния елемент, и опитваха, как­ви фор­ми мо­же да при­еме зем­ни­ят елемент. И, ви­ди­те ли, при то­ва те забелязваха, че формите, ко­ито се получаваха, се от­на­ся­ха по оп­ре­де­лен на­чин по­доб­но на формите, ко­ито имат бръмбарите, пеперудите. Това се пред­с­та­вя­ше на тех­ния поглед. От формите, ко­ито по­лу­ча­ва­ха от при­род­но­то дейс­т­вие на Земята, за тях се раж­да­ше възгледът, че глав­но от зем­ния еле­мент се об­ра­зу­ват раз­лич­ни­те жи­во­тин­с­ки форми. По вре­ме­то на днеш­на Коледа хо­ра­та раз­би­ра­ха фор­ми­те на животните. И ка­то ра­бо­те­ха нап­ря­гай­ки тех­ни­те крайници, да­же ска­ча­ха във водата, пра­ве­ха оп­ре­де­ле­ни дви­же­ния с краката, те из­ли­ва­ха след то­ва и опитваха, как от­го­ва­ря­ше зам­ръз­ва­ща­та вода, то­га­ва при външ­ния свят те забелязваха, как­ва фор­ма имат те са­ми­те ка­то човеци. Това бе­ше оба­че са­мо по вре­ме­то на Коледа, не по дру­го време; ина­че чо­ве­кът има­ше ед­но чув­с­т­во са­мо за жи­во­тин­с­ко­то естество, за ра­со­во­то естество. По вре­ме­то на Ко- леда той се приб­ли­жа­ва­ше то­га­ва съ­що до из­жи­вя­ва­не­то на чо­веш­ка­та форма. Следователно как­то в оне­зи древ­ни вре­ме­на на мис­те­ри­ите азо­во­то съз­на­ние бе­ше опос­ред­с­т­ву­ва­но от Небесата, та­ка от Земята на чо­ве­ка му се опос­ред­с­т­ву­ва­ше чув­с­т­во­то на чо­веш­ка­та форма. По вре­ме­то на Коледа чо­ве­кът се на­уча­ва­ше да поз­на­ва Земята в ней­на­та фор­ми­ра­ща сила, в ней­на­та плас­тич­но­-­об­ра­зу­ва­ща сила, и се на­уча­ва­ше да поз- нава, как по вре­ме­то на днеш­ния Йоанов праз­ник в сре­да­та на ля­то­то хар­мо­ни­ите на сфе­ри­те пра­ве­ха да проз­ву­чи не­го­ви­ят Аз в съ­нищ­но­то съзнание.

И та­ка при осо­бе­ни праз­нич­ни вре­ме­на мис­те­ри­ите на древ­нос­т­та раз­ши­ря­ва­ха чо­веш­ко­то същество. От ед­на стра­на окол­нос­т­та на Земя - ­
израс­т­ва­ше в Небесата, за да мо­же чо­ве­кът да знае, как Небесата дър­жат под тях­на­та зак­ри­ла чо­веш­кия Аз, как там по­чи­ва не­го­ви­ят Аз. А по вре­ме­то на Коледа учи­те­ли­те на мис­те­ри­ите пра­ве­ха Земята да от­го­во­ря на за­пит­ва­не­то на чо­ве­ка по пъ­тя чрез плас­тич­но­то формиране, за да мо­же чо­век пос­те­пен­но да до­бие ин­те­рес за чо­веш­ка­та форма. Човекът се на­уча­ва­ше да поз­на­ва вът­реш­но по от­но­ше­ние на не­го­вия Аз по вре­ме­то на вър­ха на лятото; той се на­уча­ва­ше да чув­с­т­ву­ва се­бе си външ­но по от­но­ше­ние на не­го­ва­та чо­веш­ка фор­ма по вре­ме­то на дъл­бо­ка­та зима. И та­ка това, ко­ето чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва­ше ка­то свое същество, как­то той чув­с­т­ву­ва­ше всъщ­ност се­бе си, не мо­же да се пос­тиг­не са­мо чрез това, че чо­ве­кът е човек, а той бе­ше на­соч­ван да из­жи­вя­ва те­че­ни­ето на година- та; за да дой­де до се­бе съзнанието, мис­те­ри­ите пра­ве­ха да му се от­ва­рят небесата, а за да дой­де до съз­на­ни­ето на чо­веш­ка­та форма, те пра­ве­ха та­ка да се ка­же Земята да раз­гър­не ней­ни­те тайни. В оне­зи древ­ни вре­ме на чо­ве­кът бе­ше имен­но вътрешно, ин­тим­но свър­зан с те­че­ни­ето на го- дината, та­ка че той тряб­ва­ше да си каже: аз зная за това, що съм ка­то чо- век, са­мо тогава, ко­га­то пре­кар­вам не са­мо тъ­по моя живот, а ко­га­то през ля­то­то се ос­та­вям да бъ­де из­диг­нат до не­бе­са­та и ко­га­то през зи­ма­та се ос­та­вям да бъ­да по­то­пен в тай­ни­те на Земята.

От то­ва Вие виждате, че ня­ко­га е би­ло така, че вре­ме­на­та на праз­ни­ци­те в тях­но­то ус­т­ройс­т­во се схва­ща­ха ка­то нещо, ко­ето при­над­ле­жи към чо­веш­кия живот. Човекът се чув­с­т­ву­ва­ше не са­мо ка­то зем­но същество, а се чув­с­т­ву­ва­ше ка­то същество, ко­ето при­над­ле­же­ше на це­лия свят, ко­ето бе­ше граж­да­нин на це­лия свят. Даже той се чув­с­т­ву­ва­ше та­ка мал­ко ка­то зем­но същество, че вни­ма­ни­ето за това, ко­ето той бе­ше чрез са­ма­та Земя, му се об­ръ­ща­ше чрез ус­т­рой­ва­не­то на празници, ко­ито мо­же­ха да се чес­т­ву­ват са­мо в оп­ре­де­ле­ни вре­ме­на на годината, за­що­то по дру­ги вре­ме­на на го­ди­на­та хората, ко­ито из­жи­вя­ва­ха по­ве­че или по­-мал­ко те­че­ни­ето на годината, не би­ха мог­ли да съ­из­жи­ве­ят това. Всичко, ко­ето хо­ра­та мо­же­ха да из­пит­ват и да съ­из­жи­ве­ят чрез празниците, бе­ше свър­за­но със съ­от­вет­ния се­зон на годината. Видите ли, след ка­то чо­ве­кът е до­бил сво­ята сво­бо­да и ин­те­лек­ту­алис­тич­на­та епоха, той без съм­не­ние не мо­же да дой­де от­но­во до съ­из­жи­вя­ва­не­то с Космоса

Но и днес той мо­же с не­го­во­то днеш­но ус­т­ройс­т­во да стиг­не до това, ко­га­то се свър­з­ва с духовното. Бихме мог­ли да кажем: В Азовото съзнание, ко­ето се­га чо­ве­чес­т­во­то при­те­жа­ва ве­че отдавна, е про­ник­на­ло нещо, ко­ето по­-ра­но мо­же­ше да се пос­тиг­не са­мо чрез про­зо­ре­ца на не­бе­то през лятото. Но имен­но за то­ва чо­ве­кът тряб­ва да ус­вои чрез раз­би­ра­не­то на Космоса не­що друго, ко­ето стои зад Аза. Днес за чо­ве­ка е не­що ес­тес­т­ве­но да го­во­ри об­що за чо­веш­ка­та форма. Който е вля­зъл в епо­ха­та на интелектуализма, ня­ма ве­че ед­но та­ко­ва сил­но чув­с­т­во за животинско-
расово. Обаче както, бих мо­гъл да кажа, по­-ра­но то­ва мо­же­ше да се тър­си ка­то ед­на сила, ка­то един им­пулс ид­ващ от Земята и зав­ла­дя­ващ чо- века, та­ка днес - чрез раз­би­ра­не­то на Земята, ко­ето мо­же да бъ­де не чрез ге­оло­ги­ята или минералогията, а са­мо по ду­хо­вен на­чин - чо­ве­кът мо­же да стиг­не от­но­во не са­мо до чо­веш­ка­та форма, а и до не­що друго. Когато взе­мем чо­веш­ка­та форма, ние мо­жем да кажем: в мно­го древ­ни вре­ме на чо­ве­кът се чув­с­т­ву­ва­ше в та­зи фор­ма така, че чув­с­т­ву­ва­ше са­мо външ- но-расовото, ко­ето се крие в кръвта, че той не чув­с­т­ву­ва­ше чак до ко­жа­та (червено, виж рис.12); той не об­ръ­ща­ше вни­ма­ние на гра­ни­ци­те на сво­ята форма.

Днес чо­ве­кът е стиг­нал до там, че об­ръ­ща вни­ма­ние на гра­ни­ци­те на сво­ята форма. Той чув­с­т­ву­ва раз­г­ра­ни­че­ни­ето ка­то съ­щин­с­ки чо­веш­ко­то в не­го­ва­та фор­ма (синьо).

Но се­га чо­ве­кът тряб­ва да из­ле­зе вън от се­бе си, да се из­диг­не над се­бе си; той тряб­ва да се на­учи да поз­на­ва етер­но­-­ас­т­рал­но­то ес­тес­т­во вън от се­бе си. Той мо­же да пос­тиг­не то­ва чрез ду­хов­но­-на­уч­но­то задълбочава- не. Така ние виждаме, че съв­ре­мен­но­то съз­на­ние е би­ло из­ку­пе­но чрез това, че мно­го не­ща от връз­ка­та на съз­на­ни­ето с Космоса са би­ли изгу- бени; но след ка­то вед­нъж чо­ве­кът е стиг­нал до из­жи­вя­ва­не­то на това, ко­ето е не­го­ва­та сво­бо­да и не­го­ви­ят свят на мислите, той тряб­ва от­но­во да из­ле­зе вън от се­бе си и да из­жи­вя­ва космически. Това е, ко­ето Антро- пософията иска, ко­га­то го­во­ри та­ка за ед­но въ­зоб­но­вя­ва­не на празници- те, да­же за съз­да­ни­ето на празници, ка­къв­то е праз­ни­кът на Архангел Михаел през есента, за кой­то не­от­дав­на говорихме. Трябва от­но­во да има­ме ед­но вът­реш­но раз­би­ра­не за това, ко­ето те­че­ни­ето на го­ди­на­та мо­же да бъ­де в то­ва от­но­ше­ние за човека. И то­га­ва то­ва те­че­ние на го­ди­на­та ще мо­же да бъ­де не­що по­-вис­ше от това, ко­ето е би­ло ня­ко­га за чо­ве­ка по опи­са­ния начин.

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Бих ис­кал да до­ве­да разглеждането, ко­ето пред­п­ри­ех тук вър­ху оно­ва отношение, ко­ето се бе­ше об­ра­зу­ва­ло в древ­ни вре­ме­на под вли­яни­ето на мис­те­ри­ите меж­ду хо­ра­та и те­че­ни­ето на природата, до един по­-ши­рок хоризонт, ка­то раз­г­ле­дам онова, ко­ето хо­ра­та вяр­ва­ха в оне­зи древ­ни вре­ме­на от­нос­но всичко, ко­ето чо­век по­лу­ча­ва­ше чрез то­ва те­че­ние на при­ро­да­та от Вселената. От вче­раш­на­та сказ­ка Вие ще сте раз­б­ра­ли вече, спо­ме­на­вай­ки си съ­що мо­же би за ня­кои неща, ко­ито мо­жах да из­не­са вър­ху та­ки­ва въп­ро­си око­ло пос­лед­ния Коледен праз­ник в от­не­тия ни Гьотеанум, че те­че­ни­ето на го­ди­на­та бе­ше чув­с­т­ву­ва­но в не­го­ви­те явления, мо­же да­же да бъ­де чув­с­т­ву­ва­но още и днес ка­то про­ти­ча­не­то на един живот, ка­то нещо, ко­ето по от­но­ше­ние на външ­но­то про­ти­ча­не е съ­що та­ка из­раз на ед­но сто­ящо за не­го жи­во съ­щес­т­во - на са­ма­та чо­веш­ка душа.

Нека си припомним, как под то­ва вли­яние на древ­ни­те мис­те­рии по сре­да­та на лятото, по вре­ме­то на днеш­ния праз­ник на Йоан Кръстител (24 юни) хо­ра­та са чув­с­т­ву­ва­ли оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ние към тех­ния Аз; към он­зи Аз обаче, кой­то те още не пре­пис­ва­ха из­к­лю­чи­тел­но на се­бе си, а кой­то пос­та­вя­ха още в ло­но­то на божествено-духовното. Тези хо­ра вяр­ва­ха именно, че чрез всич­ки действия, ко­ито описах, се приб­ли­жа­ва­ха по сре­да­та на ля­то­то до тех­ния Аз, кой­то през ос­та­на­ло­то вре­ме на го­ди­на­та се скри­ва­ше пред хората. Естествено хо­ра­та си представяха, че ка­то ця­ло­то съ­щес­т­во те се на­ми­рат въ­об­ще в ло­но­то на божествено-духов- ното. Но те мислеха: до­ка­то през ос­та­на­ли­те три чет­вър­ти­ни на го­ди­на­та не им се раз­к­ри­ва ни­що от онова, ко­ето им при­над­ле­жи ка­то Аз; същ­нос­т­та на тех­ния соб­с­т­вен Аз им се раз­к­ри­ва са­мо през вре­ме на та­зи ед­на четвъртина, ко­ято има сво­ята вър­хо­ва точ­ка по вре­ме­то на днеш­ния праз­ник на Йоан Кръстител та­ка да се ка­же през един прозорец, кой­то бе­ше из­г­ра­ден от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят. Но хо­ра­та не си пред­с­та­вя­ха та­ка по ед­ни неутрален, без­раз­ли­чен начин, не си я представяха, мо­жем да кажем, по флег­ма­ти­чен поз­на­ва­те­лен път, ка­къв­то е днес слу- чаят. Когато днес се го­во­ри за чо­веш­кия Аз, чо­ве­кът ед­ва ли си пред­с­та­вя при то­ва ня­как­во дейс­т­ви­тел­но от­но­ше­ние към то­зи или он­зи свят. Той си пред­с­та­вя та­ка да се ка­же Аза ка­то ед­на точ­ка, от ко­ято се из­лъч­ва това, ко­ето върши, в ко­ято се влъч­ва това, ко­ето познава. Но то­ва е на­пъл­но един вид флег­ма­тич­но чувство, ко­ето днес чо­ве­кът има спря­мо своя Аз. Можем да кажем, че днеш­ни­ят чо­век не чув­с­т­ву­ва в своя Аз съ­щин­с­кия его­изъм - въп­ре­ки че то­зи Аз и не­го­во­то Его; за­що­то ако ис­ка да бъ­де честен, той съв­сем не мо­же да си каже, че оби­ча осо­бе­но своя Аз. Той оби­ча сво­ето тяло, сво­ите инстинкти, оби­ча те­зи или оне­зи пре- живявания. Обаче Азът е за не­го са­мо ед­на думичка, ко­ято се чув­с­т­ву­ва

От те­зи древ­ни вре­ме­на е ос­та­на­ло това, ко­ето се на­ми­ра приб­ли­зи­тел­но във въз­г­ле­да вър­ху бо­га Зевс: че той е Богът на гръмотевицата, Богът, кой­то е снаб­ден със светкавицата... Нещо по­доб­но е свър­за­но и с гер­ман­с­кия бог Донар. Това има­ме от ед­на­та страна, а от дру­га­та стра­на има­ме следното. Хората чувствуваха, бих мо­гъл да кажа, на­си­те­на­та в се­бе си, топла, све­те­ща природа; те чув­с­т­ву­ва­ха онова, ко­ето бе­ше све- теща, топ­ле­ща при­ро­да на де­ня съ­що и през вре­ме на нощта; те пра­ви­ха са­мо раз­ли­ка­та в това, че си казваха: през вре­ме на де­ня въз­ду­хът е из­пъл­нен с еле­мен­та на топлината, с еле­мен­та на светлината. Тогава в еле­мен­ти­те на топ­ли­на­та и свет­ли­на­та тъ­кат и жи­ве­ят ду­хов­ни­те пратени- ци, чрез ко­ито вис­ши­те ду­хов­ни Същества ис­кат да се изя­вят на хората,

И та­ка чув­с­т­ву­ва­ха хо­ра­та осо­бе­но по то­ва вре­ме на сре­да­та на ля­то­то ца­ру­ва­не­то на тъ­ка­не­то на при­ро­да­та в лет­ни­те нощи, в лет­ни­те вечери. И това, ко­ето те из­жи­вя­ва­ха тогава, бе­ше за тях не­що ка­то един из­жи­вя­ван в дейс­т­ви­тел­нос­т­та ле­тен сън; един ле­тен сън, чрез кой­то те се приб­ли­жа­ва­ха осо­бе­но мно­го до бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят; един ле­тен сън, за кой­то бя­ха убедени, че всичко, ко­ето бе­ше при­род­но явление, бе­ше съ­щев­ре­мен­но език на боговете, но че във всич­ко то­ва дейс­т­ву­ва­ха съ­що вся­ка­къв вид еле­мен­тар­ни съ­щес­т­ва и се по­каз­ва­ха по свой на­чин на хората. И всич­ко онова, ко­ето е ук­ра­са­та на съ­ня в лят­на­та нощ, на съ­ня в нощ­та на Йоановия празник, то е нещо, ко­ето е ос­та­на­ло по­-къс­но от чуж­ди­те форми, ко­ето чо­веш­ко­то въ­об­ра­же­ние из­пъл­ня­ва­ше за всич­ко това, ко­ето про­ник­ва­ше ду­хов­но­-ду­шев­но то­ва вре­ме на сре­да­та на лятото, ко­ето оба­че бе­ше из­ця­ло взе­то от ед­но ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­но­-мо­рал­но от­к­ро­ве­ние на Космоса за човека. И та­ка ние мо­жем да кажем, че представата, ко­ято ле­же­ше на ос­но­ва­та на всич­ко това, бе­ше тази: по вре­ме­то на сре­да­та на ля­то­то се изя­вя­ва­ше бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят чрез мо­рал­ни импулси, ко­ито бя­ха всаж­да­ни в чо­ве­ци­те чрез оза­ре­ние (виж рис. 13). И това, ко­ето се чув­с­т­ву­ва­ше осо­бе­но тук, ко­ето дейс­т­ву­ва­ше вър­ху хората, то се чув­с­т­вуваше, бих мо­гъл да кажа, ка­то не­що

свръхчовешко, ко­ето дейс­т­ву­ва­ше в чо­веш­кия ред. От съ­чув­с­т­ву­ва­не­то на те­зи праз­нен­с­т­ва чо­ве­кът знаеше, че та­къв ка­къв­то бе­ше в оне­зи времена, той бе­ше из­диг­нат над са­мия се­бе си в свръхчовешкото, че та­ка да се ка­же Божественото по­ема­ше по то­ва вре­ме про­тег­на­та към не­го от хо­ра­та ръка. Всичко, ко­ето хо­ра­та вървяха, че имат ка­то не­що божест-

вено-духовно, се при­пис­ва­ше на те­зи от­к­ро­ве­ния по вре­ме­то на днеш­ния Йоанов празник.

Когато ля­то­то оти­ва­ше към своя край и наб­ли­жа­ва­ше есента, ко­га­то лис­та­та на дър­ве­та­та увях­ва­ха и по­се­ви­те узряваха, ко­га­то сле­до­ва­тел­но це­ли­ят изо­бил­с­т­ву­ващ жи­вот избледняваше, дър­ве­та­та оплешивяваха, то- гава, по­не­же нав­ся­къ­де в чув­с­т­ва­та на хо­ра­та бя­ха вли­ва­ни поз­на­ни­ята на мистериите, те чувствуваха: бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­ят свят от­но­во се от­тег­ля от хората. Те долавяха, как са от­п­ра­ща­ни към са­мите се­бе си, как из­рас­т­ва­ха та­ка да се ка­же вън от ду­хов­но­то в природата. Така чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва­ше то­ва вжи­вя­ва­не в есен­та ка­то ед­но из­ли­за­не от жи­во­та в духовното, ка­то ед­но вжи­вя­ва­не в природата. Листата на дър­ве­та­та се минерализираха; по­се­ви­те се втвърдяваха, ми­не­ра­ли­зи­ра­ха се. Всичко кло­не­ше та­ка да се ка­же към го­диш­на­та смърт на природата.

Чувствувайки се втъ­ка­ни в то­ва минерализиране, в ми­не­ра­ли­зи­ра­не­то на това, ко­ето се на­ми­ра­ше на Земята и за­оби­ка­ля­ше Земята, хо­ра­та се чув­с­т­ву­ва­ха втъ­ка­ни в ед­но с природата. В сво­ето вът­реш­но из­жи­вя­ва­не чо­ве­кът сто­еше то­га­ва по­-б­ли­зо до това, ко­ето ста­ва­ше вън от него. И та­ка той мис­ле­ше също, чув­с­т­ву­ва­ше съ­що смисъла, как­то из­жи­вя­ва­ше то­ва втъ­ка­ва­не за­ед­но с природата. Цялото не­го­во мис­ле­не при­ема­ше то­зи характер. Ако бих­ме ис­ка­ли да из­ра­зим на наш език това, ко­ето чо­ве­кът чувствуваше, ко­га­то ид­ва­ше есента, би тряб­ва­ло да ка­жем следното. Мо- ля Ви оба­че да раз­бе­ре­те не­ща­та така, че аз го­во­ря с днеш­ни думи, че ес­тес­т­ве­но в оне­зи вре­ме­на хо­ра­та не би­ха би­ли в със­то­яние да го­во­рят така; в оне­зи вре­ме­на всич­ко бе­ше чувствувано, хо­ра­та не ха­рак­те­ри­зи­ра­ха не­ща­та мислено. Обаче ако бих­ме ис­ка­ли да го­во­рим в днеш­ни­те думи, би тряб­ва­ло да кажем: чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва­ше то­ва преминаване, то­зи пре­ход така, че с не­го­во­то нап­рав­ле­ние на мислите, с на­чи­на на сво­ето чув­с­т­ву­ва­не той на­ми­ра­ше пре­ми­на­ва­не­то от ду­хов­но­то поз­на­ние към поз­на­ни­ето на при­ро­да­та /виж рис. 13/. Това чув­с­т­ву­ва­не човекът, че към есен­та той не се на­ми­ра­ше в поз­на­ни­ето на Духа, но че есен­та изис­к­ва­ше от не­го той да поз­нае природата. Така що­то при есен­ния пов­рат ние ня­ма­ме ве­че мо­рал­ни­те импулси, а поз­на­ни­ето на при­ро­да­та (виж рис. 13). Човекът за­поч­ва­ше да раз­миш­ля­ва вър­ху природата.

Така бе­ше съ­що по времето, ко­га­то хо­ра­та още се счи­та­ха с това, че чо­ве­кът е ед­но създание, ед­но съ­щес­т­во сред Космоса. В оно­ва вре­ме хо­ра­та би­ха счи­та­ли за нелепост, през ля­то­то да им се пре­да­ва поз­на­ние на при­ро­да­та в то­га­ваш­на­та форма. Лятото съществуваше, за да бъ­де до­ве­ден чо­ве­кът в от­но­ше­ние с ду­хов­но­то ес­тес­т­во на света. Когато за­поч­ва­ше времето, ко­ето бих­ме на­рек­ли вре­ме на праз­ни­ка на Архангел Ми- хаел, хо­ра­та си казваха: от всичко, ко­ето чо­ве­кът чув­с­т­ву­ва око­ло се­бе си в горите, в дърветата, в растенията, той е под­бу­ден да раз­ви­ва поз­-­

В пър­во­на­чал­ни­те мис­те­рии за сре­да­та на ля­то­то съ­щес­т­ву­ва­ше мъд­ро­то изречение: при­еми свет­ли­на­та (виж рис. 13), и със свет­ли­на­та се на­зо­ва­ва­ше всъщ­ност ду­хов­на­та мъдрост. Назоваваше се онова, сред ко­ето лъ­че­за­ре­ше соб­с­т­ве­ни­ят чо­веш­ки Аз.