Лекции изнесени в Норьопинг от 12. До 16. 1914 г. По записки непрегледани от лектора

ТРЕТА ЛЕКЦИЯ

За апос­тол Павел бе­ше още не­пок­ла­ти­мо ка­то ска­ла схващането, че за без­с­мър­ти­ето мо­же да се го­во­ри са­мо при за­паз­ва­не на ин­ди­ви­ду­ал­но­то съзнание. И тъй ка­то тряб­ва­ше да оп­ре­де­ли ин­ди­ви­ду­ал­но­то съз­на ние ка­то не­що за­ви­си­мо от дъл­га и греха, той мо­же­ше ес­тес­т­ве­но да каже: ко­га­то след смър­т­та чо­веш­ко­то съз­на­ние е за­мъг­ле­но от дъл­га и гре­ха или от пос­лед­с­т­ви­ята на дъл­га и греха, ко­га­то сле­до­ва­тел­но след смър­т­та съз­на­ни­ето е на­ру­ше­но от дъл­га и греха, то­ва означава, че гре­хът и дъл­гът дейс­т­ви­тел­но умъртвя­ват човека, умър­т­вя­ват чо­ве­ка ду­ша и ка­то дух. Естествено твър­де да­леч е от то­ва ма­те­ри­алис­тич­но­то съз­на­ние на на­ше­то време, съ­що и съз­на­ни­ето на мно­го фи­ло­соф­с­ки из­с­ле­до­ва­те­ли на настоящето, ко­ито са до­вол­ни да го­во­рят или да мо­гат да го­во­рят за ед­но про­дъл­жа­ва­не на жи­во­та на чо­веш­ка­та ду­ша след смъртта, до­ка­то чо­веш­ко­то без­с­мър­тие би мог­ло да бъ­де иден­ти­фи­ци­ра­но са­мо с ед­но съз­на­тел­но съ­ществу­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша след смъртта.

Спомнете си само, скъ­пи мои приятели, кол­ко чес­то го­во­рим за Луци- фер и Ариман, и при то­ва спом­не­те си, как са пред­с­та­ве­ни Луцифер и Ариман в мо­ите мис­те­рий­ни драми. Бих мо­гъл да кажа, че в момента, ко­га­то за­поч­ва­ме да раз­г­леж­да­ме не­ща­та чо­веш­ки­-­ан­т­ро­по­мор­фич­но и пра­вим от Луцифер прос­то един вид вът­ре­шен прес­тъп­ник и от Ариман един вид вън­шен престъпник, в то­зи мо­мент ние труд­но ще се оправим; за­що­то не­ка са­мо да не заб­ра­вя­ме­,че на­ред с това, че Луцифер е но­си­тел на зло­то и т.н. в света, на вът­реш­но­то зло, ко­ето въз­ник­ва от страс­ти­те на хората, той е съ­щев­ре­мен­но и но­си­тел на свободата, и че Луцифер иг­рае ед­на важ­на ро­ля във все­мир­но­то цяло. Също та­ка тряб­ва да се ка­же и за Ариман, че той иг­рае ед­на важ­на ро­ля във все­мир­но­то цяло. Когато за­поч­нах­ме за пър­ви път да го­во­рим по­вече за Луцифер и Ариман, ние пре­жи­вях­ме това, че ня­кои ан­т­ро­по­со­фи в из­вес­тен сми­съл ста­на­ха нес­по­койни. Те има­ха от ед­на страна, бих мо­гъл да кажа, чув­с­т­во­то за това, ко­ето ви­на­ги е би­ло пра­ве­но от Луцифер, ед­но та­ко­ва чувство, че всъщ­ност Луцифер е един стра­шен прес­тъп­ник в света, от ко­ито чо­век тряб­ва са­мо да се пази. Естествено ан­т­ро­по­со­фът не мо­же да се съг­ла­си с то­ва чув­с­т­во по от­но­ше­ние на Луцифер, за­що­то той тряб­ва да от­ре­ди на Лу- цифер ед­на важ­на ро­ля в ми­ро­во­то ця­ло - и въп­ре­ки то­ва чо­век от­но­во тряб­ва да си пред­с­та­вя Луцифер ка­то един про­тив­ник на нап­ред­на­ли­те

Когато ние кажем: „Една си­ла зас­та­ва враж­деб­но сре­щу ед­на дру­га сила", тогава, ако чо­век ис­ка да ос­та­не са­мо на фи­зи­чес­ко­то поле, е съв­сем пра­вил­но да каже: „Враждебността е не­що непристойно, тя е нещо, ко­ето не тряб­ва да е тук!". Обаче съ­що­то не ва­жи за ду­хов­ни­те светове. Там съж­де­ни­ето тряб­ва да се разшири. За да мо­же све­тът да бъ­де въз­мо­жен в не­го­ва­та цялост, е не­об­хо­ди­мо да има съ­що и ду­хо­вен ан­тагони- зъм, та­ка как­то нап­ри­мер е не­об­хо­ди­мо в об­лас­т­та на елек­т­ри­чес­т­во­то да има по­ло­жи­тел­ни и от­рица­тел­ни заряди; не­об­хо­ди­мо е Духовете да се

Следователно тряб­ва да се има пред­вид това, че чо­век нав­ли­за в ед­но стъл­к­но­ве­ние със све­тов­ния ред, ко­га­то пра­ви съждението, ва­лид­но за фи­зи­чес­кия план, да е ва­лид­но и за ду­хов­ни­те светове.

Сега, скъ­пи мои приятели, ето ос­нов­на­та черта, ко­ято ви­на­ги е би­ла под- чертавана: че Христос ка­то Христос не при­над­ле­жи към дру­ги­те съ­щес­т­ва на фи­зи­чес­ко­то поле, че от мо­мен­та на Йоановото кръ­ще­ние в ре­ка­та Йордан ед­но Същество, ко­ето пре­ди то­ва не е би­ло на Земята, ед­но Същество,което не при­над­ле­жи към зем­ни­те същества, нав­ле­зе в тя­ло­то на Исус от Назарет. Следователно, в Христос ние има­ме ра­бо­та с ед­но Същество, ко­ето с пра­во мо­же­ше да ка­же на учениците: „Аз съм от Небесното царство, вие сте от Земното царство". А се­га да про­дъл­жим нататък. Това, ко­ето следва, е ед­но зем­но съждение, ко­ето е на­пълно оп­рав­да­но ка­то ед­но зем­но съж­де­ние и ко­ето все­ки на Земята мо­же да из­ка­же ка­то съждение, до­колко­то той е зем­но същество, тряб­ва ли то да бъ­де съ­що­то и при оно­ва кос­ми­чес­ко Същество, ко­ето вле­зе ка­то Хрис- тос в тя­ло­то на Исус? Онова Същество, ко­ето вле­зе в тя­ло­то на Исус при Кръщението в ре­ка­та Йордан, ня­ма зем­но съждение, а има не­бес­но съж­де­ние и то тряб­ва да пре­це­ня­ва по раз­ли­чен начин, от­колко­то то­ва пра­вят зем­ни­те човеци.

А се­га да по­емем ця­ла­та те­жест на думите, ко­ито са про­из­не­се­ни на Голгота. Разбойникът от ля­ва­та страна на Христос не вяр­ва в това, че с Христос там е на­ли­це не са­мо ед­но зем­но Същество, а ед­но Същество от осо­бе­но Царство, ко­ето не е зем­но­то царство. Обаче в на­ми­ра­щия се от­дяс­но на Христос разбойник, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди смър­т­та се съ­буж­да съзнанието: „Твоето Царство, о Христе, е ед­но дру­го царство, спом­ни си за мене, ко­га­то бъ­дещ в тво­ето царство". В то­зи мо­мент раз­бой­ни­кът от дяс­на­та стра­на на Христос показва, че има ед­но пред­чув­с­т­вие за това, че Христос при­над­ле­жи на ед­но дру­го Царство, къ­де то ца­ру­ва съ­вър­ше­но дру­га раз­съ­дъч­на спо­соб­ност в срав­не­ние с та­зи на Земята. Тогава от

Да, скъ­пи мои приятели, то­ва е един тру­ден въпрос, но ние все пак ис­ка­ме да се приб­ли­жим до не­го в разсъж­де­ни­ята си та­зи вечер. Аз оба­че из­рич­но об­ръ­щам вни­ма­ние вър­ху това, че тук ние за­ся­га­ме един от на­й-т­руд­ни­те въп­ро­си на окул­т­на­та наука. Ние тряб­ва имен­но да нап­ра­вим ед­на разлика, ко­ято чо­веш­ка­та ду­ша не ще нап­ра­ви драговолно, за­що­то тя не оти­ва дра­го­вол­но до край­ни­те зак­лю­че­ния на ед­но раз­съж­де­ние и за­що­то из­хож­да от основанието, че съ­щес­т­ву­ват ня­кои трудности, ко­га­то се оти­ва до не­го­ви­те край­ни изводи. Аз съ­що ви об­ръ­щам вни­ма­ние вър­ху това, че ние ще има­ме ед­но труд­но раз­г­лежда­не и мо­же би ще е не­об­хо­ди­мо чес­то пъ­ти да пре­об­ръ­ща­те в ду­ша­та това, ко­ето ще бъ­де казано, за да стиг­не­те всъщ­ност до раз­би­ра­не на нещата.

Ние тряб­ва пре­ди всич­ко да нап­ра­вим ед­на разлика. Ние тряб­ва да раз­г­ле­да­ме това, ко­ето ста­ва ед­на обектив­на спра­вед­ли­вост в Кармата. Тук тряб­ва да ни бъ­де на­пъл­но ясно, че човек, без съмнение, е под­чи­нен на не­го­ва­та Карма и че това, ко­ето той е из­вър­шил ка­то неправда, той тряб­ва да го из­п­ра­ви кармически. И при ед­но по­-дъл­бо­ко размишление, чо­век всъщ­ност не ще ис­ка не­що друго, ос­вен то­ва да бъ­де така. Защо то предположете, че ня­кои е из­вър­шил ня­как­ва неправда: в момента, ко­га­то е мо­жел да из­вър­ши та­зи неправда, той е бил по-несъвършен, от­кол­ко­то ако не би из­вър­шил та­зи неп­рав­да и той мо­же да пос­тиг­не от­но­во сте­пен­та на съвършенството, ко­ето е имал пре­ди това, ко­га­то из­п­ра­ви та­зи неправда. Той тряб­ва съ­що да же­лае да из­п­ра­ви неправдата, за­що­то са­мо ко­га­то е из­п­ра­вил неправдата, са­мо ко­га­то чо­век е из­ра­бо­тил с труд изправянето, той си съз­да­ва сте­пен­та на съвършенството, ко­ято е имал пре­ди това, пре­ди да из­вър­ши прес­тъп­но­то деяние. Следователно, за­ра­ди на­ше­то соб­с­т­ве­но усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не ние не мо­жем да же­ла­ем ни­що друго, ос­вен Кармата да съ­щес­т­ву­ва ка­то обек­тив­на справедливост. Всъщност при схващането, при по­ня­ти­ето за чо­веш­ка свобода, не мо­же да въз­ник­не желанието, че тряб­ва да ни бъ­дат прос­те­ни ня­кои грехове, в
смисъл, че днес нап­ри­мер ние из­важ­да­ме на един чо­век очи­те и след то­ва то­зи грях да ни бъ­де простен, след то­ва ние да ня­ма­ме нуж­да да но­сим то­зи грях в на­ша­та Карма. Един човек, кой­то из­важ­да очи­те на друг човек, е по­-не­съ­вър­шен от­кол­ко­то един човек, кой­то не е из­вър­шил та­ко­ва деяние, и в по­-на­та­тъш­на­та Карма тряб­ва да нас­тъ­пи това, че той тряб­ва да из­вър­ши ед­но съ­от­вет­но доб­ро деяние; то­га­ва те­пър­ва той от­но­во е човекът, ка­къв­то е бил пре­ди това, пре­ди да из­вър­ши прес­тъп­но­то деяние. Всъщност, го­во­рей­ки принципно, съв­сем не мо­же да въз­ник­не мисълта, ко­га­то дейс­т­ви­телно се раз­мис­лим вър­ху същ­нос­т­та на чо- века, че ако един чо­век из­ва­ди очи­те на друг човек, то то­ва ще му бъ­де прос­те­но и то­га­ва Кармата би би­ла изправена. Така Кармата има из­ця­ло сво­ята достоверност, че на нас, та­ка да се каже, ня­ма да ни бъ­де прос­тен ни­то един кодрант, ни­то ед­на сто­тин­ка и че ние тряб­ва да пла­тим всичко.

Но се­га съ­щес­т­ву­ва съ­що още не­що по от­но­ше­ние на греха. Грехът, кой­то по­ема­ме вър­ху нас, е не са­мо на­ша работа, и в то­ва от­но­ше­ние тряб­ва да пра­вим раз­ли­ка сега, гре­хът е един обек­ти­вен факт в света, той пред­с­тав­ля­ва не­що в света. Онова, ко­ето сме нап­ра­ви­ли ка­то прегрешение, ние го из­п­ра­вя­ме в на­ша­та Карма, оба­че това, че сме из­ва­ди­ли на един чо­век очи­те и то­ва е станало, то­ва дейс­т­ви­тел­но е би­ло из­вършено, и ко­га­то ние, нап­ри­мер да кажем, в се­гаш­но­то въп­лъ­ще­ние сме из­ва­ди­ли на един чо­век очи­те и след то­ва в след­ва­що­то въп­лъ­ще­ние нап­ра­вим нещо, ко­ето да из­п­ра­вя то­ва прес­тъп­но деяние, все пак то­ва прес­тъп­но де­яние ос­та­ва да съ­щес­т­ву­ва за обек­тив­ния ход на света, ос­та­ва да съ­щес­т­ву­ва това, че ние пре­ди тол­ко­ва и тол­ко­ва сто­ле­тия сме из­ва­ди­ли очи­те на един човек. Това е един обек­ти­вен факт в света, взет ка­то цяло. Що се ка­сае за нас, ние го из­п­ра­вя­ме по-късно, то­ва на­ше престъпление. Пет- ното, ко­ето ние са­ми сме си сложили, го заличаваме, ние го из­рав­ня­ва­ме в Кармата, но обек­тив­ни­ят све­то­вен факт про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва и ние не мо­жем да го за­ли­чим чрез това, че сме сне­ли не­съ­вър­шен­с­т­во­то от нас самите.

Ние тряб­ва да пра­вим разликата: пос­лед­с­т­ви­ята от един грях за са­ми­те нас и пос­лед­с­т­ви­ята от един грях за обек­тив­ния ход на света.

Това е из­вън­ред­но важно, ние да пра­вим та­зи разлика. А се­га аз бих вмък­нал мо­же би ед­но окул­т­но съ­ображение, ко­ето ще нап­ра­ви не­ща­та още по-разбираеми.

Когато об­гър­не с пог­лед вре­ме­то на чо­веш­ко­то раз­ви­тие от Мистерията на Голгота на­сам до на­ши дни и прис­тъ­пи към Акашовата летопис*/* Акашовата ле­то­пис пред­с­тав­ля­ва не­ви­ди­мо­то за фи­зи­чес­кия пог­лед не­бес­но табло, къ­де­то са за­пи­са­ни всич­ки де­ла и по­мис­ли на чо­ве­ци­те и за ко­ито тряб­ва да нас­тъ­пи кар­ми­чес­ко изправяне. - Бележка на преводача/,
без да е про­ник­нат от Христовото Същество, чо­век мно­го лес­но мо­же да сгреши; мно­го лес­но чо­век ще сгреши, за­що­то в та­зи Акашова ле­то­пис се по­каз­ват за­пи­сани неща, ко­ито мно­го чес­то не от­го­ва­рят на това, ко­ето чо­век на­ми­ра в кар­ми­чес­ка­та ево­лю­ция на от­делни­те хора. Имам пред­вид следното: да предположим, че в 733 го­ди­на - ако ис­ка­те - е жи­вял един човек, кой­то е по­ел вър­ху се­бе си по оно­ва време, един те­жък грях. И се­га из­с­лед­ва­ме Акашовата Летопис, пър­во без да има­ме ня­как­ва връз­ка с Христос. И там ето виждаме, че не мо­жем да на­ме­рим в Ака- шовата Летопис съ­от­вет­ния грях. Ако оба­че се­га оти­дем към човека, кой­то е жи­вял по­-на­та­тък и из­с­лед­ва­ме не­го­ва­та Карма, то­га­ва ще на- мерим: Да, в Кармата на то­зи чо­век има още нещо, ко­ето той тряб­ва да но­си още; то­ва би тряб­ва­ло да сто­ри вът­ре в Акашовата Летопис на оп­ре­де­лен мо­мент - но то не се на­ми­ра в нея.

Когато из­с­лед­ва­ме Кармата ние виждаме: „Да, той тряб­ва да но­си своя кар­ми­чес­ки грях, ние тряб­ва да на­ме­рим в оно­ва въп­лъ­ще­ние гре­ха в Акашовата Летопис, но то­зи грях не се на­ми­ра в нея. Какво про­ти­во- речие!". Един на­пъл­но обек­ти­вен факт, кой­то мо­же да се по­лу­чи при мно­гоб­рой­ни случаи. Днес аз мо­га да срещ­на един човек, ако ми е да­де­но по бла­го­дат да зная не­що за не­го­ва­та Карма, по то­зи на­чин аз мо­же би мо­га да на­ме­ря ня­как­во не­щас­тие или удар на съдбата, кой­то го спо­ле­тя­ва и кой­то стои в не­го­вата Карма; то­ва не­щас­тие или удар на съд­ба­та е из­рав­ня­ва­не­то на един по­-ра­нен грях. Ако прос­ле­дя не­ща­та в ми­на­ли въп­лъ­ще­ния и проверя, как­во е из­вър­шил той някога, та­ка аз не виж­дам то­зи факт от­беля­зан в Акашовата Летопис.

Всичко ид­ва оттам, че Христос фак­ти­чес­ки е по­ел вър­ху се­бе си обек­тив­ния дълг, обек­тив­ния грях. В момента, ко­га­то про­ник­на се­бе си с Христос и ко­га­то из­с­лед­вам Акашовата Летопис с Христос, то­га­ва аз на­ми­рам фак­та за­пи­сан в Акашовата Летопис. Христос го е взел в сво­ето Царство и го но­си по-нататък, та­ка че, ко­га­то се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от Хрис- тос, аз не мо­га да на­ме­ря фак­та в Акашовата Летопис. Човек трябва да от­бе­ляз­ва та­зи разлика.

Кармическата спра­вед­ли­вост ос­та­ва да съществува, но по от­но­ше­ние на дейс­т­ви­ето на един грях в ду­хов­ния свят се явя­ва Христос, ко­ито взе­ма то­зи грях в сво­ето Царство и го но­си по-нататък.

Христос е онзи, кой­то е в със­то­яние да из­ку­пи на­ши­те дъл­го­ве и на­ши­те гре­хо­ве и да ги взе­ме вър­ху се­бе си, за­що­то при­над­ле­жи на ед­но дру­го Царство.

Следователно, как се об­ръ­ща то­га­ва всъщ­ност Христос от Кръста на Голгота към ле­вия разбойник? Той не го из­каз­ва с думи, но ма­кар и да не го изказва, то стои там. Той каз­ва на раз­бой­ни­ка от ля­ва­та му страна: „Това, ко­ето ти си извършил, ще про­дъл­жи да дейс­т­ву­ва съ­що и в ду­хо-­

Кармата е ед­на ра­бо­та на ре­ду­ва­щи се ед­но след дру­го въп­лъ­ще­ния на човека. Това, ко­ето кар­ми­чес­ка­та спра­вед­ли­вост означава, тряб­ва да бъ­де гле­да­но с преценката, ко­ято е на­ша зем­на преценка. Това, ко­ето Хри- стос пра­ви за човечеството, тряб­ва да бъ­де ме­ре­но с ед­на раз­съ­дъч­на преценка, ко­ято не при­над­ле­жи на зем­ния свят, а на ед­ни дру­ги светове. Да, скъ­пи мои приятели, но ако то­ва не би би­ло така? Ако то­ва не би би­ло така?

Да по­мис­лим за края на Земното развитие, не­ка да по­мис­лим за времето. ко­га­то хо­ра­та ще са за­вър­ши­ли тех­ни­те зем­ни въплъщения. Без съм­не­ние ще нас­тъ­пи това, че всич­ко ще бъ­де из­п­ла­те­но до пос­лед­на­та сто- тинка. Човешките ду­ши ще тряб­ва да са из­п­ла­ти­ли по един оп­ре­де­лен на­чин тях­на­та Карма. Но не­ка да си представим, че всич­ки дъл­го­ве и гре­хо­ве би­ха ос­та­на­ли в Земята, че всич­ки гре­хо­ве би­ха дейс­т­вува ли в Земята. Тогава, в края на Земното раз­ви­тие хо­ра­та би­ха дош­ли с тях­на­та из­п­ра­ве­на Карма, но Земята не би би­ла го­то­ва да се раз­вие и да пре­ми­не по­-на­та­тък в бъ­де­щия Юпитер, то­га­ва ця­ло­то зем­но чо­ве­чес­т­во би ос­та­на­ло без оби­та­ли­ще без въз­мож­нос­т­та да се раз­вие до Юпитер*/* Спо-
ред ан­т­ро­пософ­с­ка­та Духовна Наука на­ша­та пла­не­та Земя има се­дем ево­лю­ци­он­ни пла­не­тар­ни цикъла. Те са Старият Сатурн, Старото Слън- це, Старата Луна, се­гаш­но­то въп­лъ­ще­ние на Земята, след ко­ето ще след­ват три бъ­де­щи въп­лъ­ще­ния - то­ва на Юпитер, Венера и Вулкан. - Бе- лежка на преводача./. Това, че ця­ла­та Земя се раз­ви­ва за­ед­но с човеците, е пос­лед­с­т­вие от де­ла­та на Христос. Всичко онова, ко­ето би се нат­ру­па­ло за Земята ка­то гре­хо­ве на чо­ве­ци­те­, би тлас­на­ло Земята в тъм­ни­на­та и ние не бих­ме има­ли ни­как­ва пла­не­та за по­-на­та­тъш­но развитие. Ние мо­жем да се гри­жим за са­ми­те се­бе си в Кармата, но не и за ця­ло­то чо­ве­чество, не и за онова, ко­ето в Земното раз­ви­тие е свър­за­но с ця­ло­то раз­ви­тие на човечеството.

По то­зи на­чин ние тряб­ва да бъ­дем наясно, че Кармата не се сне­ма от нас и то­ва е на­ис­ти­на така, но на­шите дъл­го­ве и гре­хо­ве се из­куп­ват за Земното развитие. Чрез онова, ко­ето нас­тъ­пи в Земното раз­ви­тие с Ми- стерията на Голгота. Естествено, тряб­ва да ни бъ­де ясно, че всич­ко то­ва не мо­же да се да­де на чо­ве­ка без не­го­во­то съдействие, то не мо­же да му се да­де без не­го­во­то участие. И то­ва съ­що ни е яс­но по­ка­за­но в раз­го­во­ра на Кръста на Голгота меж­ду Христос и два­ма­та разбойници, кой­то аз приведох. На нас яс­но е показано, как раз­бой­ни­кът от дяс­на­та стра­на на Христос про­буж­да в сво­ята ду­ша пред­чув­с­т­вие за ед­но свръх­зем­но цар- ство, къ­де­то не­ща­та ста­ват раз­лич­но от­кол­ко­то в чис­то зем­но­то царство. Човекът тряб­ва да се из­пъл­ни в сво­ята ду­ша със суб­с­тан­ци­ал­но­то съ­дър­жа­ние на Христовото Същество; той тряб­ва да при­еме в сво­ята ду­ша не­що от Христос, та­ка че Христос да дейс­т­ву­ва в не­го и да го от­не­се на­го­ре в ед­но царство, в ко­ето на­ис­ти­на чо­ве­кът ня­ма да има си­ла­та да за­ли­чи от­ри­ца­тел­ни­те зна­ци в сво­ята Карма, но в ко­ето чрез Христос ста­ва това, че на­ши­те дъл­го­ве и гре­хо­ве се из­куп­ват за на­шия вън­шен свят. Това е би­ло всъщ­ност чу­дес­но изоб­ра­зе­но в живописта. На ко­го не би нап­ра­ви­ло ог­ром­но впе­чат­ле­ние „Христос ка­то съ­дия на пос­лед­ния съд" нап­ри­мер вър­ху ед­на та­ка­ва картина, как­ва­то е та­зи на Микеланджело в Сикстинската Капела? Какво стои в ос­но­ва­та на това?

Сега не­ка не взе­ма­ме дъл­бо­кия езо­те­ри­чен факт, а картинно-образното, ко­ето зас­та­ва пред на­ша­та душа. Там виж­да­ме пра­вед­ни­те хо­ра и греш­ни­те хора. Би съ­щес­т­ву­ва­ла въз­мож­нос­т­та та­зи кар­ти­на да бъ­де изоб­ра­зе­на по един друг начин, по един на­чин раз­ли­чен от този, по кой­то го пра­ви Микеланджело ка­то християнин, а имен­но въз­мож­нос­т­та да бъ­де нарисувано, как в края на Земното раз­ви­тие или след края на Земното раз­ви­тие хо­ра­та би­ха гле­да­ли тях­на­та Карма и би­ха си казвали: „Да, аз на­ис­ти­на съм из­п­ра­вил мо­ята Карма, но тук нав­ся­къ­де в ду­хов­но­то сто­ят за­пи­са­ни на брон­зо­ви пло­чи мо­ите дъл­го­ве и грехове, и мо­ите дъл­го­ве и гре­хо­ве оз­на­ча­ват ед­на те­жест за Земята, те тряб­ва да уни­що­жат Земята.
За мен са­мия аз съм из­п­ра­вил мо­ята Карма, но мо­ите дъл­го­ве и гре­хо­ве сто­ят нав­ся­къ­де в ду­хов­ния свят". Това оба­че не би би­ло ни­как­ва исти- на; то би мог­ло да стои така, оба­че не би би­ло ни­как­ва истина. Защото чрез това, че Христос по­не­се кръс­т­на­та смърт на Голгота, чо­ве­кът не ще виж­да пло­ча­та със сво­ите дъл­го­ве и грехове, а ще виж­да Този, кой­то е по­ел вър­ху се­бе си дъл­го­ве­те и греховете; чо­ве­кът ще виж­да съ­еди­не­но в Същество­то на Христос всич­ко онова, ко­ето ина­че би би­ло раз­п­рос­т­ря­но в Акашовата Летопис. Вместо Акашовата Летопис пред не­го стои Христос, Той е по­ел всич­ко то­ва вър­ху Себе си.

Ние пог­леж­да­ме на­вът­ре в дъл­бо­ка­та тай­на на Земното битие. Но как­во е необходимо, скъ­пи мои при­ятели? Какво е необходимо, за да съ­зер­ца­ва­ме вярното, фак­ти­чес­ко със­то­яние на не­ща­та в та­зи област? Необхо­ди­мо е хо­ра­та да имат възможността, не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли са пра­вед­ни или грешници, да съ­зер­цават Христос, не­об­хо­ди­мо е те да не виж­дат праз­но мяс­то там, къ­де­то тряб­ва да стои Христос. Необходима е връз­ка­та с Христос. И са­ми­ят раз­бойник от дяс­на­та стра­на на Христос, на Кръста ни зас­ви­де­тел­с­т­ву­ва със сво­ите ду­ми връз­ка­та си с Христос. И ко­га­то Христос да­де на онези, ко­ито дейс­т­ву­ват в Неговия Дух, по­ръ­че­ни­ето да про­ща­ват грехове, с то­ва ни­ко­га не се е раз­би­ра­ло да се спъ­не дейс­т­ви­ето на Кармата; с то­ва се раз­би­ра наистина, че зем­но­то цар­с­т­во ще бъ­де спа­се­но за онзи, ко­ито стои във връз­ка с Христос, зем­но­то цар­с­т­во ще бъ­де спа­се­но от пос­лед­с­т­ви­ята на дъл­го­ве­те и греховете, ко­ито са ду­хов­ни пос­ледствия и са обек­тив­ни факти, ма­кар и те да бъ­дат из­п­ра­ве­ни в по­-къс­на­та Карма. Какво оз­на­ча­ва за чо­веш­ката душа, ко­га­то по по­ръ­че­ние на Христос го­во­ри този, кой­то би казал: „Твоите гре­хо­ве са ти простени"? Това означава, че съ­от­вет­ни­ят човек, кой­то опрощава, пот­вър­ж­да­ва думите: „Ти на­ис­ти­на тряб­ва да очакваш Кармическо из­п­ра­вя­не на тво­ите дъл­го­ве и грехове, но тво­ите дъл­го­ве и гре­хо­ве са пре­об­ра­зе­ни от Христос по та­къв начин, че ти ня­ма да из­пит­ваш ог­ром­но­то страдание, ко­га­то гле­даш на­зад към дъл­гове­те и гре­хо­ве­те си по та­къв начин, ка­то че ли си уни­що­жил ед­на част от Земното битие". Христос за­ли­чава дъл­го­ве­те и греховете. Затова е не­об­хо­ди­мо оп­ре­де­ле­но съзна- ние, ко­ето мо­же да се изис­к­ва от този, който про­ща­ва греховете: то­ва е ед­но съз­на­ние за дъл­го­ве­те и гре­хо­ве­те и ед­но съз­на­ние също, че Хри- стос може да по­еме вър­ху се­бе си дъл­го­ве­те и греховете. Това означава, че ду­ми­те „Твоите гре­хо­ве са ти прос­тени" са един кос­ми­чес­ки факт, а не са един кар­ми­чес­ки факт.

Христос по­каз­ва на ед­но мяс­то та­ка чудесно, как­во от­но­ше­ние има Той към то­зи въпрос, че то­ва се вряз­ва дълбоко, дъл­бо­ко в на­ши­те сърца. Христос зас­та­ва с две не­ща сре­щу тези, ко­ито ид­ват пред него, прок­линай­ки пре­лю­бо­дейс­т­ву­ва­ла­та же­на - не­ка да на­ри­су­ва­ме в на­ша­та ­
душа сцената, ко­га­то пред Него до­на­сят пре­лю­бо­дейс­т­ву­ва­ла­та жена: ед­но­то не­що е, че Той за­пис­ва вът­ре в Земята нещо, а вто­ро­то не­що е, че Той прощава, че Той въ­об­ще не осъж­да и не проклина. Защо пи­ше Той на­вът­ре в Земята? Защото Кармата действува, за­що­то Кармата е обек­тив­на­та справедливост. Деянието на пре­лю­бо­дейс­т­ву­ва­ла­та же­на не мо­же да бъ­де за­ли­че­но и Христос го за­пис­ва на­вът­ре в Земята. По друг на­чин сто­ят не­ща­та оба­че с ду­ховно­то последствие, а не със зем­но­то по- следствие; ду­хов­но­то пос­лед­с­т­вие Христос го по­ема вър­ху се­бе си. „Той прощава", то­ва не означава, че Той за­ли­ча­ва гре­ха в аб­со­лю­тен смисъл, а че Той по­ема вър­ху се­бе си пос­лед­с­т­ви­ята от онова, ко­ето е из­вър­ше­но обективно.

А се­га да помислим, как­во оз­на­ча­ва за чо­веш­ка­та душа, ко­га­то тя мо­же да си каже: "Да, аз съм из­вър­ши­ла то­ва или оно­ва де­яние в света. То не спъ­ва мо­ето раз­ви­тие напред, за­що­то аз не съм ста­нал по­-не­съ­вършен от­кол­ко­то съм бил, ко­га­то съм из­вър­шил деянието; аз бих мо­гъл от­но­во да из­во­ювам мо­ето съ­вър­шенство в по­-на­та­тъш­но­то про­ти­ча­не на мо­ята Карма, ка­то из­п­ра­вя мо­ето ло­шо деяние. Това мое де­яние обаче аз не мо­га да го нап­ра­вя не­дейс­т­ви­тел­но за Земното развитие". Човек тряб­ва да из­пит­ва не­из­ра­зи­мо страдание, ако със Земята не се бе­ше съ­еди­ни­ло ед­но Същество, ко­ето да пра­ви не­дейс­т­ви­тел­но за Земята онова, ко­ето не мо­же по­ве­че да бъ­де про­ме­не­но от нас. Това Същество е Христос. Не су­бек­тив­на­та Карма ,а духовните, обек­тив­ни­те въз­дейс­т­вия на дъл­го­ве­те и на греховете, на на­ши­те ло­ши деяния, то­ва е, ко­ето Той от­не­ма от нас. Това е, което, как­то казахме, ние тряб­ва да прес­лед­ва­ме в на­ша­та ду­ша по-нататък. Тогава ние ще разберем, че всъщ­ност Христос е оно­ва Съ- щество, ко­ето стои във връз­ка с ця­ло­то чо­ве­чество, с ця­ло­то зем­но човечество: за­що­то Земята съ­щес­т­ву­ва по во­ля­та на човечеството, съ­що и Христос стои във връз­ка с ця­ла­та Земя. И та­зи е сла­бос­т­та на човека, ко­ято е нас­тъ­пи­ла вслед­с­т­вие на из­ку­ше­ни­ето на Луцифер: това, че чо­век на­ис­ти­на е в със­то­яние да се спа­си су­бек­тив­но в Кармата, но че той не е в състо­яние да спа­си и Земята за­ед­но със се­бе си. Това се из­вър­ш­ва от кос­ми­чес­ко­то Същество, ко­ето е Христос.

И се­га ние разбираме, за­що ня­кои те­осо­фи съв­сем не разбират, че хрис­ти­ян­с­т­во­то стои в пъл­но съз­ву­чие с иде­ята за Кармата. Това са теосо- фите, ко­ито вна­сят в Теософията на­й-­пъл­ния егоизъм, един по­-висш егоизъм; те на­ис­ти­на не го изговарят, но всъщ­ност го мис­лят и чувству- ват; „Когато аз спа­ся­вам са­мия се­бе си в мо­ята Карма, как­во ме ин­те­ре­су­ва то­га­ва це­ли­ят свят; не­ка той пра­ви как­во­то си иска!". И те­зи те­осо­фи са доволни, ко­га­то мо­гат да го­во­рят са­мо за кар­ми­чес­ко­то изправяне. Но с то­ва ни­що не е направено. Човекът би бил ед­но чис­то лу­ци­фе­ри­чес­ко същество, ако би мис­лил са­мо за се­бе си. Човекът е член на це­лия
свят и той тряб­ва да мис­ли все­от­дай­но по от­но­ше­ние на це­лия свят. Така той тряб­ва да мис­ли вър­ху това, че мо­же сам за се­бе си его­ис­тич­но да се спа­си чрез Кармата, но не би мо­гъл да спа­си за­ед­но със се­бе си и ця­ло­то Земно битие. Тогава встъп­ва Христос. И в момента, ко­га­то сме ре­ши­ли да не мис­лим са­мо за на­шия Аз, ние тряб­ва да мис­лим и за още не­що дру­го ос­вен за на­шия Аз. Но за как­во тряб­ва да мислим? Трябва да мис­лим за „Христос в мен", как­то каз­ва апос­тол Павел. Тогава имен­но сме свър­за­ни с Него и с ця­ло­то Земно развитие, то­га­ва ние не мис­лим за на­ше­то себеспасение, а казваме: „Не аз и мо­ето соб­с­т­ве­но спа­се­ние - не аз, а Христос в мен и спа­се­ни­ето на Земята".

Скъпи мои приятели! Човек тряб­ва на­ис­ти­на да има мал­ко хрис­ти­ян­с­ко чувство, ко­га­то тъл­ку­ва хрис­ти­янство­то така, как­то пра­вят то­ва мнози- на, ко­ито вярват, че би­ха мог­ли да се на­ри­чат ис­тин­с­ки християни, а да обя­вя­ват другите, нап­ри­мер ан­т­ро­по­соф­с­ки­те хрис­ти­яни за еретици. Такъв чо­век тряб­ва да има мал­ко хрис­ти­ян­с­ко чувство. Може би, би бил поз­во­лен въпросът: дейс­т­ви­тел­но ли е хрис­ти­ян­с­ки да се мисли, че аз бих мо­гъл да си поз­во­ля да пра­вя всич­ко и че Христос е до­шъл в све­та всъщ­ност са­мо за да сне­ме всичко от мен и да ми прос­ти греховете, та­ка че аз да ня­мам ве­че ни­как­ва ра­бо­та с мо­ята Карма, с мо­ите грехове? Скъпи мои приятели, аз вярвам, че за та­къв на­чин на мис­ле­не е при­ло­жи­ма ед­на дру­га дума, а не ду­ма­та „християнски"; мо­же би ду­ма­та „удобно" би би­ла по­-доб­ра от­кол­ко­то ду­ма­та „християнски". Удобно би би­ло във все­ки случай, ако чо­век са­мо се раз­кае и с то­ва да се за­ли­чи от ця­ла­та не­го­ва бъ­де­ща Карма това, ко­ето то­зи чо­век е прес­тъ­пил в света. Не, то не се за­ли­ча­ва от Кармата, оба­че мо­же да бъ­де за­личе­но от това, до ко­ето ние не мо­жем да проникнем, по­ра­ди чо­веш­ка­та слабост, нас­тъ­пи­ла чрез из­ку­ше­нието на Луцифер: то­ва мо­же да бъ­де за­ли­че­но от Зем- ното развитие. И то­ва имен­но пра­ви Христос. Това стра­да­ние ще бъ­де сне­то от нас с про­ща­ва­не­то на греховете, страданието, че сме внес­ли за веч­ни вре­ме­на един обек­ти­вен грях за ця­ло­то Земно развитие. За то­ва ес­тес­т­ве­но ние тряб­ва да има­ме са­мо интерес. Кога то оба­че схва­ща­ме не­ща­та така, то­га­ва на­ис­ти­на ще бъ­де свър­за­на с мно­го дру­ги не­ща и ед­на по­-сил­на сериозност, с ед­но вяр­но и ис­тин­но схва­ща­не за Христос. Една по­-дъл­бо­ка се­ри­оз­ност ще се свър­же с то­ва схва­ща­не и от ня­кои схва­ща­ния за Христос ще от­пад­нат ня­кои неща, ко­ито за този, кой­то при­ема с ця­ла­та се­ри­оз­ност схва­ща­не­то за Христос в сво­ята душа, би­ха мог­ли да из­г­леж­дат нап­ра­во ка­то сво­ен­равни, ка­то цинични. Защото всичко, всичко, ко­ето се ка­за днес и ко­ето точ­ка по точ­ка мо­же да бъ­де до­ка­за но с на­й-­важ­ни мес­та от Новия Завет, всич­ко ни го­во­ри така: всич­ко това, ко­ето е Христос за нас, е по­ради причината, че Той не е ед­но Същество ка­то дру­ги­те човеци, а е ед­но Същество, ко­ето от горе, ­

Истинското хрис­ти­ян­с­т­во не мо­же другояче, осо­бен да счи­та Христос за ед­но кос­ми­чес­ко Същество. Тогава оба­че ние ще бъ­дем дълбоко, дъл­бо­ко про­ник­на­ти в на­ша­та ду­ша от това, ко­ето всъщ­ност оз­на­ча­ват думи- те: „Не аз, а Христос в мен". Защото тогава, от то­ва познание, на­ша­та ду­ша ще бъ­де оза­ре­на от нещо, ко­ето не бих мо­гъл да на­зо­ва по друг на- чин, осо­бен с думите: „Когато си поз­во­ля­вам да ка­жа „Не аз, а Христос в мен", в то­зи мо­мент аз признавам, че съм из­диг­нат над Земната сфера, че в мен жи­вее нещо, ко­ето има зна­че­ние за Космоса и че аз съм удос­то­ен ка­то чо­век да но­ся в ду­ша­та си нещо, ко­ето е из­вън земно, как­то но­ся в мо­ята за­лож­ба от Сатурн, Слънце и Луна ед­но из­вън­зем­но същество.

И в съз­на­ни­ето на чо­ве­ка „про­ник­нат от Христос" ще се влее не­що с из­вън­ред­но ог­ром­но значение. И с ду­ми­те на апос­тол Павел „Не аз, а Хри- стос в мен" той ще свър­же съ­що и чувството, че тряб­ва да стои с дълбо- ка, дъл­бо­ка се­ри­оз­ност към сво­ята вът­реш­на от­го­вор­ност спря­мо Хрис- тос. Това оба­че ще вне­се Антропософията в съз­на­ни­ето за Христос: то- ва, че ще се по­яви чув­с­т­во­то за от­го­вор­ност и то ня­ма да ни поз­во­ля­ва при вся­ка въз­мож­ност да казваме: „Да, то­ва аз на­ис­ти­на го вяр­вах и за­що­то аз го вярвах, мо­жах съ­що и да го кажа". Нашата ма­те­ри­алис­ти­чес­ка епо­ха оти­ва все по­ве­че на­та­тък с то­ва "Аз бях убе­ден и за­то­ва си поз­во­лих да го кажа". Но скъ­пи мои приятели, не е ли то­ва ед­но ос­к­вер­ня­ва­не на Христос вът­ре в нас, ко­га­то сме та­ка крат­кот­рай­но чувствуващи, че вед­на­га ко­га­то в да­ден мо­мент вяр­ва­ме в нещо, ние го из­к­ре­щя­ва­ме в све­та или го за­пис­ва­ме в света, без да сме го проучили?

Когато чо­ве­чес­т­во­то се­ри­оз­но при­еме Христос, в не­го ще въз­ник­не чув- ството, че Христос, ко­ито жи­вее в нас, тряб­ва да се ока­же дос­то­ен чрез това, че хо­ра­та все по­-доб­ро­съ­вес­т­но и по­-доб­ро­съ­вес­т­но ще приемат то­зи Христос, все по­-доб­ро­съ­вес­т­но ще при­емат то­зи кос­ми­чес­ки прин­цип в нас...

Да, хо­ра­та мо­гат да вяр­ват на дра­го сърце, че тези, ко­ито не ис­кат да при­емат Христос ка­то кос­ми­чес­ки принцип, при вся­ка въз­мож­ност се раз­кайват за това, ко­ето става; пър­во ху­ба­во да из­лъ­жат сво­ите бра­тя чо­ве­ци и пос­ле да ис­кат да за­ли­чат те­зи лъжи. Този, ко­ято ще се ока­же дос­то­ен за Христос в сво­ята душа, пър­во ще се изпита, да­ли би мо­гъл да ка­же ед­но нещо, в ко­ето той е мо­мен­тал­но убеден. Много не­ща ще се
променят, ко­га­то в све­та дой­де ис­тин­с­ко­то схва­ща­не за Христос. Всички те­зи без­б­рой мно­го хора, кои то днес пи­шат или из­пъл­ват хар­тия с мръс­но пе­ча­тар­с­ко мастило, при ко­ето бър­зо пи­тат неща, ко­ито не знаят, всич­ките ще бъ­дат на­яс­но вър­ху това, че с те­зи ра­бо­ти те ос­к­вер­ня­ват Христос в чо­веш­ка­та душа. И ще прес­та­не извинението: „Да, аз та­ка го вярвах, аз съм го ка­зал с доб­ра вяра". Христос ис­ка не са­мо „доб­ра­та вяра", Христос ис­ка да во­ди хо­ра­та в истината. Самият Той е казал: „Истината ще ви нап­ра­ви свободни!". Къде оба­че Христос е казал, че е въз­мож­но ня­кой чо­век в сво­ето раз­би­ра­не да мис­ли то­ва или онова, без не­що да знае и да го кре­щи в све­та или да го за­пис­ва в света?

Много не­ща ще се променят! Сигурно е, че го­ля­ма част от днеш­ни­те пи­са­ния ня­ма да съ­щес­т­ву­ва по­-на­татък, ко­га­то хо­ра­та ще се ръ­ко­во­дят от прин­ци­па да се оказ­ват дос­той­ни за ду­ми­те „Не аз, а Христос в мен". Обаче ра­ко­ва­та вре­да на на­ша­та упа­да­ща кул­ту­ра ще бъ­де заличена, ко­га­то ще прес­та­нат да го­во­рят гласовете, ко­ито леко, без дейс­т­ви­тел­но убеж­де­ние из­к­ре­щя­ват всич­ко в све­та и пъл­нят бя­ла­та хар­тия с чер­но пе­ча­тар­с­ко мастило, при ко­ето те пи­шат нещо, за ко­ето не са убедени, че от­го­ва­ря на истината...

Онова, ко­ето в оп­ре­де­лен сми­съл чо­век мо­же да на­ре­че „хрис­ти­ян­с­ка съвест", ще про­ник­не в чо­веш­ки­те души, съ­що как­то и Христос все по­ве­че и по­ве­че ще про­ник­не в тях, ко­га­то ду­ши­те ще осъз­на­ят в се­бе си при­със­т­ви­ето на Христос и ко­га­то апос­тол Павловите ду­ми ще ста­нат ед­на истина: „Не аз, а Христос в мен".

В ду­ши­те на хо­ра­та все по­ве­че и по­ве­че ще про­ник­ва съзнанието, че чо­век не тряб­ва да каз­ва са­мо това, ко­ето „вярва", а че чо­век тряб­ва да до­ка­же при обек­тив­ни­те фак­ти това, ко­ето той казва.

Христос ще бъ­де за ду­ша­та един учи­тел за истината, един учи­тел на вис­ша­та отговорност. С то­ва Той ще про­ник­не душите, ко­га­то те все по­ве­че и по­ве­че ще до­ла­вят те­жес­т­та на ду­ми­те „Не аз, а Христос в мен".