Лекции изнесени в Норьопинг от 12. До 16. 1914 г. По записки непрегледани от лектора

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

И ко­га­то на­со­чим пог­лед към външ­ния живот, ко­га­то на­со­чим пог­лед към онова, ко­ето ни га­ран­ти­ра си­гурнос­т­та на живота, то­га­ва ние чес­то сме из­мъч­ва­ни от мисълта: „Съдържа ли та­зи дейс­т­ви­тел­ност нещо, ко­ето имен­но да га­ран­ти­ра осъ­щес­т­вя­ва­не­то на на­ши­те иде­али ка­то на­й-цен­но­то в живота?". Безброй конфлик­ти на чо­веш­ка­та ду­ша про­из­хож­дат от това, че хо­ра­та се съм­ня­ват по­ве­че или по-малко, по­-сил­но или по­-с­ла­бо в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на това, за ко­ето би­ха ис­ка­ли да се при­дър­жат с всич­ки­те ниш­ки на своята ду­ша - за осъ­щес­т­вя­ва­не­то на тех­ни­те идеали. И дос­та­тъч­но е са­мо да раз­г­ле­да­ме све­та на фи­зи­чес­ко­то поле, и ако раз­г­леж­да­ме без­п­рис­т­рас­т­но то­ва фи­зи­чес­ко поле, ние ще на­ме­рим без­б­рой мно­го чо­веш­ки души, ко­ито пре­ми­на­ват през най-силни, през на­й-­су­ро­ви ду­шев­ни бор­би без осъ­щес­т­вя­ва­не­то на това, ко­ето те счи­тат

Когато на­со­чим пог­лед вър­ху те­зи се­ме­на на растенията, ние знаем: те но­сят в се­бе си онова, ко­ето в следва­ща­та го­ди­на ще ста­не дейс­т­ви­тел­ност в на­й-­ши­рок размер. Ако се­га на­со­чим пог­лед вър­ху на­ши­те иде- али, ние на­ис­ти­на мо­жем да хра­ним в ду­ша­та си вярата, че те­зи иде­али имат ня­как­во значение, ня­как­ва стойност за живота; но ние не мо­жем да има­ме в съ­щия сми­съл ед­на си­гур­ност по от­но­ше­ние на те­зи идеали. Като чо­ве­ци ние бих­ме ис­ка­ли те да бъ­дат се­ме­на за по­-къс­но­то бъдеще, но нап­раз­но тър­сим с пог­леда си това, ко­ето мо­же да им да­де ед­на си­гур­на действителност. Така още ко­га­то на­со­чим пог­лед към фи­зи­чес­ко­то поле, ние на­ми­ра­ме на­ша­та ду­ша с нейния иде­али­зъм чес­то пъ­ти в ед­но от­ча­яно положение.

А се­га да оти­дем от фи­зи­чес­кия свят в све­та на окултното, в све­та на скри­та­та духовност. Този, кой­то е ста­нал ду­хо­вен изследовател, се учи да поз­на­ва ду­ши­те във времето, ко­ето те пре­кар­ват меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раждане. И е от го­ля­мо значение, скъ­пи мои приятели, чо­век да на­со­чи ду­хов­ния си пог­лед към оне­зи души, ко­ито са би­ли на­си­те­ни в зем­ния жи­вот с ви­со­ки идеали, с идеали, ко­ито те бя­ха ро­ди­ли от огъ­ня и свет­ли­на­та на тех­ни­те сърца.

Когато чо­ве­кът е пре­ми­нал през Портата на смър­т­та и има пред се­бе си доб­ре поз­на­та­та кар­ти на живота, ко­ято пред­с­тав­ля­ва един спо­мен за из ми­на­лия живот, то­га­ва в та­зи кар­ти­на на жи­во­та е втъ­кан съ­що и све­тът на не­го­ви­те идеали. И този; свят на иде­али­те мо­же да зас­та­не за чо­ве­ка след смър­т­та по та­къв на чин пред не­го­ва­та душа, че той да чув­с­т­ву­ва по от­но­ше­ние на не­го нещо, ко­ето бих­ме мог­ли да об­ле­чем с думите:"Да, те­зи идеали, ко­ито бя­ха раз­па­ли­ли и оза­ри­ли на­й-­дъл­бо­ко мо­ето сърце, на ко­ито съм гле­дал ка­то на най-ценното, ка­то на на­й-­вът­реш­но­то бла­го на мо­ето сърце, те­зи иде­али се­га ми из­г­леж­дат ка­то не­що чуждо. Те из­г­леж­дат така, ка­то че ли съв­сем не при­над­ле­жат на всич­ко онова, за ко­ето аз си спомням ка­то за дейс­т­ви­тел­ни зем­ни пре­жи­вя­ва­ния на фи­зи­чес­ко­то поле". И въп­ре­ки това, ум­ре­ли­ят чо­век от­но­во се чув­с­т­ву­ва ка­то маг­не­ти­чес­ки прив­ле­чен към те­зи свои идеали, той се чув­с­т­ву­ва ка­то че ли е омагьо­сан от те­зи идеали. Тези иде­али мо­гат да имат не­що из­вън­ред­но прив­ли­ча­що за мъртвия. Но те мо­гат да имат и нещо, ко­ето да го из­пъл­ва с ед­на ле­ка уплаха, за ко­ято той чувствува, че мо­же да ста­не опас­но за него, че то­ва мо­же да го от­чуж­ди от Земната ево­лю­ция и от всичко, ко­ето свър­з­ва Земната ево­лю­ция с един живот, кой­то е меж­ду смър­т­та и

През пос­лед­ни­те го­ди­ни към нас се при­съ­еди­ни ед­на по­ети­чес­ка лич- ност. Въпросният чо­век дой­де в на­шето Антропософско движение, ид­вай­ки от един живот, пос­ве­тен на на­й-­чист идеализъм, ид­вай­ки от един живот, кой­то още пре­ди те­ософ­с­ко­то вре­ме пре­ми­на през ед­но мис­тич­но задълбочаване. Въпреки че не­го ва­та ду­ша пре­би­ва­ва­ше в ед­но загива- що, раз­па­да­що се тяло, той се пос­ве­ти със сър­це и ду­ша на на­ше­то ду­хов­но движение. През про­лет­та на та­зи го­ди­на ние го за­гу­бих­ме за зем­ния живот: той пре­ми­на през Портата на смъртта. Той ос­та­ви на чо­ве­чес­т­во­то се­рия от чу­дес­ни стихотворения, ко­ито бя­ха пуб­ли­ку­ва ни в един том, из­ля­зъл от пе­чат ско­ро след не­го­ва­та смърт. Той бе­ше прос­т­ран­с­т­ве­но от­де­лен от на­ше­то движение, в из­вес­т­но от­но­ше­ние по­ра­ди труд­нос­ти­те на не­го­вия вън­шен те­ле­сен живот, в про­дъл­же­ние на мно­го време, в един уса­мо­тен пла­нин­с­ки кът на Швейцария, къ­де­то той тряб­ва­ше да се гри­жи за сво­ето оздравяване, но той съ­що кло­не­ше от­да­леч към на­ше­то дви­же­ние и не­го­ви­те стихотворения, ко­ито пос­тоянно се ре­ци­ти­рат в ня­кои ан­т­ро­по­соф­с­ки кръгове, имен­но в пос­лед­но вре­ме са ся­каш по­ети­чес­ко­то от­ра­же­ние на това, ко­ето ние сме из­ра­бо­ти­ли в те­че­ние на по­ве­че от ед­но десетилетие. Сега той е пре­минал ве­че през Пор- тата на смър­т­та и окул­т­но­то раз­г­леж­да­не на ду­ша­та на то­зи чо­век кон­с­та­ти­ра не­що твър­де забележително. Човек мо­же да каже, че едва след смър­т­та се на­уча­ва да поз­на­ва зна­че­ни­ето на жи­во­та на ду­ша­та в то­ва раз­па­да­що се тяло. Онова, ко­ето та­зи ду­ша прие в се­бе си, до­ка­то тя ис­к­ре­но сът­руд­ни­че­ше за нап­ре­дъ­ка на Антропософското движение, раз­би ед­на по­-го­ля­ма сила, би мо­гъл да ка­же човек, раз­ви ед­на по­-го­ля­ма си­ла под по­вър­х­нос­т­та на пос­те­пен­но за­ги­ва­що­то тяло. Загиващото тя­ло скри ва­ше от пог­ле­да та­зи по­-го­ля­ма си­ла дотогава, до­ка­то са­ма­та ду­ша се на­ми­ра­ше в тялото. И сега, ко­га­то сре­ща­ме та­зи ду­ша след смъртта, се­га про­си­яват съ­дър­жа­ни­ята на живота, ко­ито та­зи ду­ша бе при­ела в се­бе си, се­га те про­си­яват така, как­то мо­гат да про­си­я­ят са­мо в ду­хов­ния жи- вот, си­я­ят ка­то ед­на мощ­на кос­ми­чес­ка кар­ти на, про­си­яват ка­то един облак, бих мо­гъл да кажа, в кой­то жи­вее на­ши­ят приятел, след ка­то е пре­ми­нал през Портата на смъртта. Това е ед­на сво­е­об­раз­на глед­ка за окул­т­ния наблюдател. Може би се­га мо­жем да кажем: окул­т­ни­ят наб­лю­да­тел мо­же да об­хо­ди със своя пог­лед ця­ла­та об­шир­на окол­на сре­да на ду­хов­но­-кос­ми­чес­кия свят. Но не­що дру­го е да преб­ро­диш с пог­лед ця­-

Това е ед­но фак­ти­чес­ко окул­т­но със­то­яние на нещата. Аз мно­гок­рат­но ве­че съм обяс­ня­вал на на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки при­яте­ли на дру­ги мес­та то­ва фак­ти­чес­ко окул­т­но със­то­яние на нещата, се­га из­тък­нах не що, ко­ето мо­же да бъ­де важ­но за на­ше­то днеш­но разглеждане. Така как­то се пред­с­та­ви то­ва окул­т­но състо­яние на не­ща­та по от­но­ше­ние на Кристиян Моргенщерн, то ми по­каз­ва и не­що друго. Човек мо­же чес­то пъ­ти да види, как­ва съп­ро­ти­ва сре­ща днес опо­вес­тя­ва­не­то на окул­т­но­то учение, та­ка как­то ние го раз­би­раме - и чо­век мо­же би чес­то мо­же да пос­та­ви въп­ро­са (Аз не ис­кам да кажа, че чо­век „се съмнява, а че човек „пос­та­вя въпроса"): ка­къв нап­ре­дък ще на­ме­ри то­ва окул­т­но уче­ние в чо­веш­ки­те сърца, в чо­веш­ки­те души? Съществува ли ня­как­ва гаранция, ня­как­во по­ръ­чи­тел­с­т­во за това, че всичко, ко­ето днес из­ра­бот­ваме вът­ре в Антро- пософското Общество ще дейс­т­ву­ва по­-на­та­тък в те­че­ние на ду­хов­но­то раз­ви­тие на човечеството? Съзерцаването на това, ко­ето ду­ша­та на на­шия при­ятел е станала, ни да­ва от окул­т­ния свят ед­на та­ка­ва гаранция. Защо? Нашият приятел, кой­то ни ос­та­ви сти­хот­во­ре­ни­ята „Ние на­ме­рих­ме един път", жи­вее във ве­ли­чес­т­ве­на­та кос­ми­чес­ка панорама, ко­ято е ка­то един вид ду­шев­но тя­ло за не­го след смъртта; той въз­п­рие в се­бе си онова, ко­ето ние имах­ме да ка­жем за Христос, до­ка­то бе­ше свър­зан с нас в ло­но­то на Антропософското учение. Като прие Антропософското уче- ние, ка­то свър­за Антропософското уче­ние със сво­ята ду­ша така, че то ста­на дейс­т­ви­тел­но ду­хов­на­та сър­деч­на кръв на не­го­ва­та душа, той прие

А се­га при наб­лю­да­ва­не­то на окул­т­но­то фак­ти­чес­ко по­ло­же­ние на не­ща­та се по­каз­ва следното: човекът, ко­ито пре­ми­на­ва през Портата на смър- тта, той мо­же да жи­вее в ед­на та­ка­ва кос­ми­чес­ка панорама, той ще вър­ви с нея през живота, кой­то се на­ми­ра меж­ду смър­т­та и ед­но но­во раж- дане; то­ва ще дейс­т­ву­ва в ця­лото не­го­во същество, ще се въп­лъ­ти в ця­ло­то не­го­во същество, по­-доб­ре би би­ло да ка­жа „ще се вдушеви" в ця­ло­то не­го­во съ­щес­т­во и ще про­ник­не не­го­вия нов след­ващ живот, ко­га­то той от­но­во ще слез­не на­до­лу за та­къв зе­мен живот. Това во­ди до там, що­то ед­на та­ка­ва ду­ша да при­еме в се­бе си един за­ро­диш на съ­вършен­с­т­во за соб­с­т­ве­ния живот, та­ка че са­ма­та ду­ша да нап­ред­ва в ево­лю­ци­ята на Земното битие. Всичко то­ва ста­ва бла­го­да­ре­ние на факта, че та­ка­ва ду­ша е при­ела не­що подобно, как­то бе­ше ве­че казано. Но се­га та­зи ду- ша, ко­ято то­ку­-що бе­ше цитирана, бе при­ела всич­ко в се­бе си, про­пи­то и про­ник­на­то ду­хов­но от Съществото Христос, от пред­с­та­вите, ко­ито ние мо­жем да ус­во­им за Съществото Христос. По то­зи на­чин това, ко­ето ед­на та­ка­ва ду­ша е при­ела в се­бе си, е не са­мо ед­но благо, ко­ето слу­жи са­мо за по­-на­та­тъшно­то раз­ви­тие на та­зи душа, а е ед­но бла­го чрез Хрис- тос, кой­то е общ, за ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и дейс­т­ву­ва от­но­во вър­ху ця­ло­то човечество. И она­зи ду­шев­на панорама, ко­ято за яс­но­вид­с­кия пог­лед се раз­ви­ва в душата, ко­ято та­зи про­лет пре­ми­на през Портата на смъртта, она­зи ду­шев­на панорама, скъ­пи мои при­ятели, та­ка как­то тя се пред­с­та­вя про­ник­на­та от Христос, е за ме­не гаранция, че това, ко­ето днес мо­же да бъ­де го­во­ре­но от ду­хов­ни­те светове, ще све­ти на­до­лу чрез Христо- вата Любов в душите, ко­ито ще дойдат по-късно; те­зи ду­ши ще бъ­дат въз­п­ла­ме­не­ни от това, те ще бъ­дат вдъх­но­ве­ни от това. Не са­мо на­ши­ят при­ятел ще но­си в соб­с­т­ве­ния си жи­вот про­ник­на­та­та от Христос Ант- ропософия за свое соб­с­т­ве­но усъ­вършенствуване, а чрез това, че той е при­ел Антропософията про­ник­на­та от Христос, тя ще ста­не един им­пулс за ду­ши­те от ду­хов­ния свят, един им­пулс за душите, ко­ито ще жи­ве­ят в след­ва­щи­те столетия; в тях ще се вли­ват лъ­чи­те на онова, ко­ето е про­ник­на­то от Христос. Това, ко­ето ва­ши­те ду­ши по­лу­ча­ват ка­то на­й-­доб­ро­то бла­го от про­ник­на­та­та от Христос Антропософия, не мо­гат да го при­емат са­мо за са­ми­те се­бе си, а го но­сят за по­-къс­ни­те вре­ме­на на ево- люцията. Ако е про­ник­на­то от Христос, то те­че и се вли­ва ка­то ед­но се­ме в ця­ло­то човечество, за­що­то Христос е Съществото, ко­ето при­над­ле­жи на ця­ло­то човечество. Там, къ­де­то е Христос, бла­га­та на жи­во­та не

се уединяват; те ос­та­ват пло­дот­вор­ни за от­дел­ния човек, но съ­щев­ре­мен­но при­емат ха­рак­те­ра на ед­но бла­го за ця­ло­то човечество.

Това е, ко­ето има­ме да пос­та­вим яс­но пред на­ши­те души. Тогава ние виждаме, как­ва важ­на раз­ли­ка властву­ва при положението, да­ли при­ема­ме ед­на мъд­рост без тя да е про­ник­на­та от Христос или при­ема­ме ед­на мъдрост, оза­ре­на от Христовата светлина. Когато се сре­ща­ме в тес­ни­те рам­ки на на­ше­то Общество, ние не се срещаме, за да пра­вим аб­с­т­рак­т­ни заключения, скъ­пи приятели, а се събираме, за да изу­ча­ва ме сме­ло оку- лтизма, не­за­ви­си­мо от отношението, ко­ето днеш­ни­ят свят има към него, към ис­тин­с­кия окултизъм. Ето за­що ние мо­жем да за­сег­нем съ­що и онова, ко­ето мо­же да ста­не на­ше познание, имен­но са­мо чрез из­с­лед­ва­не на ду­хов­на­та област.

Трябва да бъ­де при­ве­ден и един вто­ри случай. През пос­лед­ни­те го­ди­ни ние имах­ме по­вод да пред­с­та­вим в Мюнхен ня­кои неща, ко­ито на­ри­ча­ме мис­те­рий­ни драми, и на­ши­те швед­с­ки при­яте­ли съ­що взе­ха мно­го пъ­ти учас­тие в те­зи мис­те­рий­ни представления. Също и това, ко­ето каз­вам в момента, съм го съ­об­ща­вал ве­че на ня­кои при­яте­ли от оп­ре­де­ле­на глед­на точка. При те­зи пред­с­тав­ле­ния на мис­те­рий­ни­те дра­ми някои не­ща тряб­ва­ше да бъ­дат ус­т­ро­ени раз­лич­но от дру­ги­те представления. Тряб- ваше да се почувствува, та­ка да се каже, от­го­вор­нос­т­та спря­мо ду­хов­ния свят. Ние не мо­жех­ме да прис­тъ­пим към те­зи мис­те­рийни пред­с­тав­ле­ния ка­то към ед­но те­ат­рал­но представление. Без съм­не­ние това, ко­ето се пра­ви в един та­къв случай, тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­но от соб­с­т­ве­ни­те ду­шев­ни сили. Но, скъ­пи мои приятели, не­ка се изясним, че съ­що и във фи­зи­чес­кия живот, ко­га­то ис­ка­ме да нап­ра­вим то­ва или оно­ва чрез во­ля­та на на­ша­та душа, тряб­ва да раз­чи­та­ме на на­ша­та мус­кул на сила, ко­ято за нас ид­ва съ­що от вън и ко­ято все пак ни принадлежи. Ако ня­мах­ме та­зи мус­кул­на сила, ко­ято ние по­лу­ча­ва­ме от вън, ние не мо­жем да из­вър­шим оп­ре­де­ле­ни неща. По един оп­ре­де­лен на­чин мус­кул­на­та си­ла ни при­над­ле­жи и все пак тя не е наша. Така е и с на­ши­те ду­хов­ни способ- ности, са­мо че при то­ва не ни по­ма­гат фи­зи­чес­ки сили, мус­кул­ни сили, а ко­га­то те­зи спо­соб­нос­ти тряб­ва да дейс­т­ву­ват в ду­хов­на­та област, там тряб­ва да ни дойдат на по­мощ са­ми­те си­ли на ду­хов­ния свят и те ся­каш тряб­ва да ни про­ник­нат с лъ­чи­те си, силите, ко­ито ид­ват от ду­хов­ния свят в на­шия фи­зи­чес­ки свят. И на­ис­ти­на дру­ги та­ки­ва на­чи­на­ния мо­гат да за­поч­нат с ед­но дру­го съзнание. Такива, как­ви­то бя­ха на­ши­те мюн­хен­с­ки представления, за ме­не са­мия бе­ше ясно, че та­зи ра­бо­та би мог­ла да бъ­де из­пъл­не­на в про­дъл­же­ние на мно­го го­ди­ни и че раз­лич­ни­те ини­ци­ати­ви би­ха мог­ли да бъ­дат осъществени, са­мо ко­га­то съв­сем оп­ре­де­ле­ни ду­хов­ни сили, на­со­че­ни точ­но в та­зи на­со­ка се вли­ва­ха в на­ши­те

чо­веш­ки сили, когато, та­ка да се каже, ду­хов­ни си­ли на Ангели па­зи­те­ли се вли­ва­ха в на­ши­те чо­веш­ки сили.

А се­га да пог­лед­нем на­зад към това, ко­ето бе­ше ка­за­но та­зи ве­чер в увод­ни­те думи.

Това да­ва дейс­т­ви­тел­ност на иде­ализ­ма­.То­ва сне ма от ду­ша­та оне­зи сурови, тъм­ни съмнения, ко­ито могат да въз­ник­нат в нея, ко­га­то тя е об­зе­та от чувството: „Какво ста­ва със све­та на идеалите, ко­ито са ин­тимно свър­за­ни с външ­на­та действителност, ко­ито са свър­за­ни с всич­ко онова, ко­ето аз тряб­ва да счи­там за ценно?". Това, ко­ето зрее ка­то иде­али­зъм в чо­веш­ка­та ду­ша ка­то бла­го на мъдростта, то­ва се ула­вя от онзи, ко­ито при­ема в се­бе си Христовия Импулс ка­то нещо, про­ник­на­то от дейст- вителност, ка­то не­що на­сите­но с действителност. И аз ви при­ве­дох два­та примера, скъ­пи мои приятели, за да ви по­ка­жа с те­зи два примера, взе­ти от окул­т­ния свят, кол­ко раз­лич­но дейс­т­ву­ва онова, ко­ето е по­ве­ре­но на ед­на душа, про­никна­та от Христос, в срав­не­ние с това, ко­ето е по­ве­ре­но на дру­га душа, ко­ято не е про­ник­на­та от Христос, а е про­ник­на­та са­мо от Мъдрост. Наистина съ­вър­ше­но раз­лич­но про­ник­ва на­до­лу към нас това, ко­ето проник­на­та­та от Христос ду­ша има в то­зи зе­мен живот, в срав­не­ние с това, ко­ето та­зи ду­ша има, ко­га­то не е про­ник­на­та от Хри- стос.

Прави ед­но пот­ре­са­ющо впечатление, ко­га­то яс­но­вид­с­ко­то съз­на­ние гле­да на­го­ре в ду­хов­ния свят и вижда, как ду­ши­те се бо­рят за сво­ите идеали, души, ко­ито в пос­лед­на­та си ин­кар­на­ция не са стиг­на­ли още до Христовото съз­на­ние - яс­но­виж­да­що­то съз­на­ние вижда, как ду­ши­те се бо­рят за това, ко­ето е на­й-с­къ­по за тях, за­що­то Луцифер има ед­на си­ла над ду­ши­те и тех­ни­те идеали, та­ка че той мо­же да ги от­де­ли от пло­до- вете, ко­ито це­ли­ят свят тряб­ва да вку­си ка­то дейс­т­ви­тел­ни плодове.

Друга е глед­ка­та при онези, ко­ито са ос­та­ви­ли тях­но­то бла­го на Мъд- ростта, тях­но­то бла­го на ду­ша­та да бъ­де про­ник­на­то от Христос - блага, ко­ито пре­диз­вик­ват не­що ка­то от­б­ля­сък в нас и дейс­т­ву­ват жи­вот­ворно още в то­зи фи­зи­чес­ки живот. Това, ко­ето мо­же да бъ­де по­чув­с­т­ву­ва­но по то­зи на­чин ка­то на­й-­цен­на­та вът­реш­на топ­ли­на на душата, ка­то уте­ха

Не аз, а Христос в мен!

И аз из­пъл­них и дру­га­та за­по­вед „Обичай своя бли­жен кол­ко­то са­мия се­бе си", за­що­то онова, ко­ето съм при­до­бил сам, е ста­на­ло чрез това, че Христос го пре­на­ся в действителността, ед­но об­що бла­го за ця­ло­то човечество.

Човек тряб­ва да ос­та­ви та­ки­ва не­ща да дейс­т­ву­ват вър­ху него, то­га­ва той ще научи, как­во е зна­че­ни­ето на Христос в чо­веш­ка­та душа, как Христос мо­же да бъ­де но­си­тел и под­к­ре­па на чо­веш­ка­та душа, уте­ши­тел и оза­ри­тел на чо­веш­ка­та душа. И чо­век ще се по­чув­с­т­ву­ва пос­те­пен­но вът­ре в онова, ко­ето мо­же да се на­рече: от­но­ше­ни­ето на Христос към чо­веш­ка­та душа.