Лекции по Гражданско право 1 част
Изтегляне 1.22 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 36.Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката
- 37.Форма на сделките – понятие и видове. Видове форми за действителност на сделките
- 38.Съдържание на сделката – видове и начини за определянето му. Тълкуване на сделките
| 35.Видове правни сделки – едностранни, двустранни и многостранни. Правни сделки между живи и с оглед на смърт. Правни сделки, предоставящи имотни облаги. Възмездни и безвъзмездни сделки. Сделки на управление и сделки на разпореждане. Каузални и абстрактни сделки. Консенсуеални и реални сделки. Главни и зависими сделки. Фидуциарни сделки
І.Едностранни, двустранни и многостранни правни сделки Критерият за това деление е колко от страните по сделката волеизявляват, а не колко са волеизявителите въобще. 1.Едностранни сделки. Когато само едната от страните по сделката прави волеизявление, тогава тази сделка е едностранна, но винаги има две страни. Напр. при упълномощаването волеизявление прави само упълномощителят. Едностранни сделки са още и завещанието, чекът, менителницата, записът на заповед и пр. Важно да се отбележи е, че едностранното волеизявление може да засяга изявяването на волята, но може да породи правни последици в чужда правна сфера. Тогава, когато едностранната сделка засяга само правната сфера на волеизявителя (напр. при отказ от права), то тогава тази правна сделка е косвена. Едностранните сделки биват от своя страна: а) адресни б) без адресни в) адресирани към определен държавен орган – напр. отказ от право на собственост, отказ от право на наследство; Едностранни сделки не са подложени на единен правен режим. Общото правило за тях се намира в 44 ЗЗД, т.е. може да съществуват само такива едностранни правни сделки, които изрично са предвидени в закона. 1.Двустранни правни сделки Това са най-разпространеният вид правни сделки. При тях особеното е, че има две волеизявления, който трябва да съвпадат. Това, че и двете страни правят волеизявления, не означава, че и за двата възникват задължения (Договорите са двустранни сделки, но не всички договори са двустранни. Разграничителен критерий между едностранните и двустранните сделки е колко от страните правят волеизявление). Напр. дарението е двустранна сделка, но е едностранен договор, а завещанието е едностранна сделка mortis causa (тук само завещателят волеизявява). Така, че разликата между едностранните и двустранните сделки е в броя на волеизявленията. Оттук има и несъвършени двустранни договори – това са договори, които поначало са едностранни (напр. влог), пораждащи задължения само за едната от страните (при влога само влогоприемателят има задължение да пази и да предаде вещта при поискване). Но, ако страните по този договор са се уговорили пазенето на вещта да се заплаща, то тогава този договор се превръща в двустранен. Различна от двустранните сделки е съвместната сделка – т.е., когато от едната страна по сделката стои не едно, а две или повече лица. Следователно, страните по една сделка (с изключение на многообразните), са две, но лицата, които стоят зад тях могат да бъдат повече. Напр. при продажбата на една вещ СИО – за да може съпрузите да продадат една такава вещ, техните волеизявления трябва да бъдат дадени общо и безразделно. 1.Многостранни правни сделки. Това са онези договори, които не целят престирането на нещо. Те се сключват между няколко лица с еднакви интереси, като съдържанието на волеизявлението на всяко едно от лицата, е еднопосочно и еднотипно. Напр., когато няколко лица се съгласят да учредят едно търговско дружество. Когато бъде сключен този дружествен договор и след регистрацията, търговското дружество възниква. Според някои многостранните договори се различават от решенията, които целят да формират общата воля на лицата или на един различен правен субект. Многостранният договор е предпоставка за решението, тъй като той е насочен към възникването на един правен субект, а решението е волеизявлението, насочено към постигането на една цел на лица – членове на този правен субект. ІІ.Сделки inter vivos и mortis causa 1.Сделки inter vivos – при тях страните договарят от тези сделки да се пораждат права и задължения за тях. 2.Сделки mortis causa – тези сделки пораждат правното си действие след смъртта на съответното лице. Напр. завещанието. Сделките mortis causa обикновено са формални и трябва да притежават определени реквизити, за да могат да породят правните си последици – напр. нотариалното завещание трябва да има дата и място на съставянето му, подпис от завещателя, двама свидетели и нотариуса (24 ЗН).cxli ІІІ.Сделки, предоставящи имотна облага (престативни сделки) и сделки, непредоставящи имотна облага (непрестативни сделки) 1.Престативни сделки. При тях има разместване на блага, което води до увеличаване имуществото на едното лице и намаляване имуществото на другото лице. 1.Непрестативни сделки. За такива сделки говорим, когато няма разместване на имотни блага (напр. предварителните договори). Често към тези предварителни договори страните могат да антиципират и други права и задължения. За непрестативни правни сделки говорим и тогава, когато има разместване на имотни блага, но няма обогатяване. От тази класификация следва друга: IV.Възмездни и безвъзмездни правни сделки На практика, предоставящите имотна облага сделки (престационните сделки) могат да са както възмездни, така и безвъзмездни. Това правило важи само тогава, когато при възмездната сделка има еквивалентно разместване на имуществата, а при безвъзмездната – няма. Тази класификация не съвпада при договорите. Двустранните договори винаги са възмездни – напр. замяна, продажба, апортиране; Не е вярно обаче, че едностранните договори са винаги безвъзмездни – дарението напр. е едностранен безвъзмезден договор, но възмезден е едностранният договор за паричен заем с лихва (тук възмездността е лихвата, която се плаща). При възмездните сделки интересите на страните са по-стабилни. Трябва да се отбележи, че в ТЗ няма безвъзмездни сделки и това е нормално за материята, която урежда, тъй като търговците извършват търговската дейност именно, за да увеличат своето имущество. Пример за безвъзмездните сделки е относителната недействителност и по-специално искът, който се дава по 135 ЗЗДcxlii на кредитора да иска да бъдат обявени спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът е знаел за увреждането. Тук, ако сделката между длъжника и третото лице е възмездна, то уважаването на предявения от кредитора паулов иск, предполага и длъжникът, и третото лице да са знаели, че със своята сделка са увредили кредитора. Ако пък сделката между тях е безвъзмездна (напр. дарение), тогава е без значение знанието/незнанието на третото лице за увреждането на кредитора. Така е и според 100 ЗЗД,cxliii който предвижда, че само онзи, който прехвърля възмездно вземането си, отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.
Правните сделки се подразделят на каузални и абстрактни, в зависимост от това, дали за валидността на съответната сделка, се изисква да има кауза (основание) или не се изисква наличието й. 1.Каузални сделки Липсата на кауза при каузалните сделки е основание за нищожност на този вид сделки. Основанието (каузата) се използва и при неоснователното обогатяване, при ревандикационния иск и т.н. Под основание трябва да се разбира онази типична, традиционна цел, многократно повтаряща се цел, заради която едно лице се задължава към друго. Т.е. тази цел е общоприета за сключването на даден вид сделка. Така, основанието поради което едно лице купува една вещ е acvirendi causa, основанието едно лице да се задължи да надари друго лице е dirandi causa, основанието едно лице да даде парична сума в заем е solvendi causa и т.н. Т.е. каузата представлява типичната цел, която се преследва при придобиването на едно имуществено право. За разлика от основанието, което е едно и също, т.е. нещо обективно, то мотивът за сключването на една сделка (в частност за придобиването на едно имуществено право), е нещо субективно и не е необходимо да бъде доведен до знанието на насрещната страна. Правното значение на основанието е такова, че, ако някой е дал на другиму нещо без основание (или основанието за даването е отпаднало), той има право да си го иска обратно. Основанието е елемент на сделките по 26, ал. 2 ЗЗД (т.е. основанието тук е невъзможният предмет, липсата на съгласие, липсата на законна форма на сделката и привидните договори),cxlivдокато основанието по 55 ЗЗД има предвид не елемент от сделката, а самата сделка като юридически факт.cxlv Основание обаче липсва при т.нар. мнимо основание – т.е. тогава, когато някой мисли, че, като даде парична сума ще погаси свое задължение, но това негово задължение не съществува. Основанието според 26, ал. 2 ЗЗД трябва да е законно осъществимо, като е спорно, дали всички правни сделки имат едно и също основание. Трябва да се приеме обаче, че не просто сделката има основание, а, че всяко задължение към насрещната страна има свое основание. 1.Абстрактни сделки При абстрактните сделки наличието/липсата на основание е правно ирелевантно, макар тези сделки също да имат свое основание, т.е. законът не дава възможност от пороците на основанието, да се стигне до нищожност, унищожаемост или отказ да се плати на една абстрактна сделка. Напр. при един документарен акредитив (когато едно лице – банка – се задължава да плати една определена сума на едно определено лице – бенефициер), когато бенефициерът предостави на банката определени документи, посочени в самия акредитив. БАНКА (издава) външно правоотношение отношение по покриване основно правоотношение (нарежда) КУПУВАЧ ПРОДАВАЧ (бенефициер) По акредитива банката не може да откаже да плати на бенефициара, поради липса на кауза на основания, било по основното правоотношение, било по валутното правоотношение (основното). Т.е. кауза винаги има, но законодателят забранява при абстрактните сделки да се правят възражения, основани на липсата на кауза или неговото опорочаване. VI. Формални и неформални сделки Това деление на правните сделки се прави в зависимост от това, дали за валидността на сделката се изисква форма или не. VII.Консенсуални и реални сделки 1.Консенсуални правни сделки За консенсуални правни сделки говорим, когато за завършването фактическия състав на една сделка, е достатъчно волеизявлението на едната/двете страни по сделката. Една консенсуална сделка може да бъде преобразувана в реална, ако за валидността й се предвижда задатък (капаро). 2.Реални правни сделки За реални правни сделки говорим тогава, когато за завършването на фактическия състав на сделката, е необходимо освен волеизявлението/волеизявленията на страните, във фактическия състав да се включат и други елементи. Така напр., прехвърлянето на ценни книги на приносител е една реална сделка, тъй като то изисква освен съгласието на страните, да има и ефективно предаване на ценните книги. 225, ал. 2 ЗЗД предвижда две алтернативни форми на прехвърляне на движими вещи чрез дарение – това може да стане или чрез консенсуален, или чрез реален договор, т.е. прехвърлянето на движимите вещи става или чрез писмен договор с нотариално заверени подписи, или чрез просто предаване на вещите.cxlvi Според някои автори обаче, това деление важи само за договорите, но не и за едностранните сделки. VIII.Основни и допълнителни правни сделки 1.Основни правни сделки – за такива сделки говорим тогава, когато сделката проявява самостоятелно правно действие след проявлението на допълнителната сделка. Напр. самостоятелна е правната сделка при алтернативната продажба, когато тя не може да прояви правните си последици без някой да упражни правото на избор. 2.Допълнителни правни сделки – тези сделки проявяват правните си последици само във връзка с други сделки. ІХ.Главни и акцесорни правни сделки 1.Главни сделки – главните сделки могат да проявят правното си действие и без да е необходимо акцесорните сделки да са проявили своето действие. 2.Акцесорни сделки – тези сделки могат да имат самостоятелно действие, което да е различно от това на главните. Напр. продажба с поръчителство, но тези правни фигури могат да съществуват самостоятелно една от друга (дори по-често е така) – само продажба и само поръчителство. Х.Сделки на управление и сделки на разпореждане Това деление на сделките е в зависимост от правния резултат, който се цели със съответната сделка. При сделките на разпореждане е налице отчуждаване/силно обременяване на едно право, докато при сделките на обикновено управление, целта е събирането на плодовете от вещта, съхраняването на плодовете от вещта или едно сравнително по-леко обременяване на правото на собственост. Напр. един договор за наем, който е сключен за срок до три години е сделка на обикновено управление, но, ако този договор се сключи за срок между три и десет години, това вече е сделка на разпореждане. Продажбата има вещно-прехвърлително действие, защото от една страна създава задължение (да се прехвърли вещта), а от друга страна – осъществява се прехвърляне на собствеността върху една вещ. Наемът пък е чисто облигационна сделка. Трябва да се отбележи, че сделките, които имат вещно-прехвърлително действие, са сделки на разпореждане, а облигационните сделки – сделки на обикновено управление. Има обаче случаи, когато и някои облигационни сделки, поради тежестта на обременяването, представляват действие на разпореждане (напр. така е при концесиите). ХІ.Фидуциарни сделки и симулативни сделки При фидуциарните сделки е налице едно прехвърляне на право, но страната, която е правоприемник (т.е., която го получава), се задължава да го върне при определени условия. Характерно за тези сделки е, че при тях често каузата за връщане е прикрита. Страните по фидуциарните сделки се наричат фидуциант и фидуциар. У нас фидуциарните сделки не са изрично уредени. При симулативните сделки в действителност няма никакъв прехвърлителен ефект, а този привиден ефект е само за пред обществото, за пред хората. 36.Сключване на сделките. Значение на мълчанието и конклудентните действия. Разрешение и одобрение на сделката І.Сключване на сделките Съществуват две тези относно понятието “сключване на правните сделки”: 1.Едни автори смятат (напр. проф. М. Павлова), че под “сключване на сделките” се разбира извършването на едно или повече волеизявления, насочени към пораждането на определени правни последици, т.е. в сключването на сделките влиза само извършването на тези волеизявления, които определят съдържанието на правните последици. Значи, според тази теза, сключването на сделките обхваща само волевите актове на страните. Проф. М. Павлова счита, че в 8 – 20а ЗЗД са уредени само волеизявленията на страните. 2.Други автори са привърженици на по-широкото схващане за понятието “сключване на сделките”, според което под това трябва да се разбира начина, по който трябва да се осъществи фактическият състав, за да могат да възникнат желаните от страните правни последици, т.е. всички елементи от фактическия състав на сделката трябва да са осъществени, а не само волеизявленията на страните. Проф. Павлова също така е на мнение, че в тесен смисъл сключването на сделките представлява извършването на волеизявленията на страните, а в широк смисъл под “сключване на сделките” трябва да се разбира осъществяването на фактическия състав на сделката. Вярно е, че в широк смисъл на понятието “сключване на сделките” не се включват всички елементи от фактическия състав на сделката, от които зависи нейната валидност. От друга страна, терминът “сключване” се отнася до хипотезите, при които има две или повече волеизявления, за да има валидно сключена сделка. Решенията пък се приемат, постановяват, вземат и пр. Безспорно е обаче, че предпоставките за валидността на сделката стоят извън от нейното сключване (напр. дееспособност, изрично пълномощие и т.н.). Няма спор също така, че минимално необходимото, за да се сключи една сделка, е да се изяви съответната воля, т.е. волята на страната/страните да се обективира. Когато сделките се сключват в определена форма, която не е устна, се съставя документ, който указва, че се е сключила сделката и е необходимо върху този документ да има подписи на страните, сключили сделката. ІІ.Видове сключване на сделките 1.В зависимост от това как е изразена волята на страните, т.е. дали е изрично изразена или не, различаваме следните волеизявления: а) преки волеизявления за сключване на сделката – напр. вербалното волеизявление, като думите могат да бъдат устно или писмено формулирани. Тук волеизявлението е пряко, тъй като при него по несъмнен начин се формира определена воля; б) волеизявления, направени с конклудентни действия – при тях за наличието на воля у страните, се съди по определени външни белези. Напр., фактът, че наследника влиза във владение на наследствените имоти, говори за това, че наследството се приема чрез конклудентна форма. Ако обаче има двусмислие в тълкуването на конклудентните действия, това означава, че тези действия не са относими към сключването на определена сделка. Но за това, как трябва да се тълкуват определени конклудентни действия на страните, в някои случаи законът изрично указва – напр. 76, ал. 1 изрично предвижда, че тогава, когато длъжникът има към един кредитор няколко еднородни задължения, а изпълнението спрямо задълженията му не е достатъчно да, за да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че не е заявил кое от задълженията си към кредитора погасява, счита се, че длъжникът погасява най-обременителното за него задължение, а при няколко еднакво обременителни задължения – погасява се най старото.cxlvii Важно е да се отбележи, че чрез конклудентни действия не могат да се сключват формални сделки. ІІІ.Правното значение на мълчанието в гражданското право Нека вземем като пример за tatita reconductio (мълчаливо продължаване действието на един сключен договор) хипотезата на 236, ал. 1 ЗЗД, според която, ако след изтичането на наемния срок вещта продължи да се използва от наемателя със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок.cxlviii Мълчанието често се приравнява на съгласие, тъй като се презюмира, че онзи, който мълчи е съгласен, защото е могъл и е трябвало да говори. Но на друга логика е построена системата на волеизявлението в гражданското право – мълчанието означава липса на съгласие и само по изключение може да бъде приравнено на съгласие и то, ако това е изрично е предвидено в закона (напр., както в 236, ал. 1 ЗЗД). Мълчанието е приравнено на съгласие и в 16, ал. 3 ЗЗД – но в тази хипотеза, както и в 236, ал. 1 ЗЗД, се касае не за сключване, а за продължаване действието на един договор при общи условия, като страната, която иска да промени тези условия, следователно трябва да съобщи на другата по какъв начин предлага да промени клаузите, да й даде писмен срок за отговор и ако тя не даде изрично волеизявлението си за приемане на промените, предложението се счита за прието.cxlix Сходно е положението и при 298, ал. 1, т. 2 ТЗ – търговецът може да установи предварително общи условия за сключваните от него сделки, които условия стават задължителни за другата страна, когато тя е търговец и ги е знаела или е била длъжна да ги знае и не ги е оспорила незабавно.cl Мълчанието е приравнено на съгласие и в хипотезата на 204 ЗЗД – продажбата при уговорка за опитване или преглеждане ще се счита за сключена, а вещта за одобрена, ако продавачът я е предал на купувача, дал му е определен срок да я опита и прегледа, а, ако няма срок – ако купувачът мълчи след поканата за произнасяне от страна на продавача, вещта се счита за одобрена и следователно договора се сключва. Значението на мълчанието се различава от това на конклудентните действия, тъй като последните са израз на воля, за която се съди по косвени индиции. Докато тогава, когато има мълчание, което е приравнено на съгласие, отново няма налице воля, а това приравняване става въз основа на оборимата презумпция iurs et de iure. IV.Заявлението на протест и резерви в хода на сключване на сделката Заявлението на протест/резерви в хода на сключване на сделката има за цел определено волеизявление на страната, направено във връзка с преговорите, да не породи нормалното, свързано с него от закона действие, т.е. счита се, че волеизявленията, които прави страната не е обвързващо за нея. Чрез заявяването на протест/резерви лицето всъщност показва, че волеизявлението му не трябва да се приема. Или при заявяването на резерви лицето заявява, че неговото волеизявление не трябва да се счита за отказ от права. V.Главни и допълнителни волеизявления при сключването на сделките Част от авторите-цивилисти (напр. проф. М. Павлова) считат като допълнителен факт за волеизявлението само част от него, когато мнимо представляваното лице сключва сделка, но тя не поражда правно действие, т.е. липсва воля. Новата уредба на търговските сделки в Част ІІІ на ТЗ, където за първи път беше дадена уредба и на допълнителните волеизявления, налага към тях да се включат не само допълнителните волеизявления на гражданско-правните субекти, но и на публично-правни такива. Така, съгласно 299 ТЗ, ако страните предварително са се уговорили едно трето лице да определи отделни уговорки, те стават задължителни за страните само тогава, когато третото лице ги е определило в съответствие с целта на договора, с останалото му съдържание и с търговския обичай.cli В малко по-широк смисъл е 300 ТЗ, който отива още по-нататък, като допуска допълването на договора при настъпването на определени обстоятелства да става от съда, т.е. тогава, когато страните не са уговорили как да стане това допълване. Това са примери за такива допълнителни юридически факти и действия на трети лица, които определят съдържанието на желаните правни последици, като не е задължително те да са гражданско-правни. Така напр., 130 ЗЗД дава право на длъжника да избере задължението при едно право на избор, когато не е уточнено кой да направи този избор. Изборът става неотменяем, когато бъде съобщен на другата страна, а когато правото на избор е предоставено на трето лице – в момента, когато бъде съобщен на двете страни.clii 131 ЗЗД дава право на страните да определят дали кредиторът или длъжника ще изберат правото на избор. Ако правото на избор принадлежи на длъжника и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв срок – до времето, когато трябва да се изпълни задължението, правото на избор преминава у кредитора. Ако правото на избор е на кредитора и той не го упражни в определения за това срок, а, ако няма такъв – до срока, който длъжника му определи, правото на избор преминава върху длъжника. А, ако изборът е предоставен на длъжника и той не го направи в определения му срок – правото на избор преминава у съда. Тук изборът не само обуславя, но и определя съдържанието на сделката. Още по-радикално вмесване ще има в случая на 307 ТЗ, който определя последиците от стопанската непоносимост – когато са настъпили такива обстоятелства, които страните не са могли и не са длъжни да предвидят, и запазването на договора противоречи на справедливостта и добросъвестността, тогава по искане на една от страните, съдът може да измени или да прекрати договора изцяло или отчасти. Това е т.нар. clausa rebus extantibus. VI.Разрешение и одобряване на договора Разрешаването и одобряването на договора е друг допълнителен факт във връзка със сключването на сделките. Когато говорим за допълнителен юридически факт (допълнително волеизявление), се има предвид адресно волеизявление, което трябва да има потвърждение от лицето, в чиято полза се прави. Това допълнително волеизявление не става част от фактическия състав на сделката, а част от фактическия състав, който е необходим, за да може сделката да прояви правното си действие. Когато законодателят предвижда кога трябва да се даде това обуславящо потвърждение, хипотезите са две: 1.Това потвърждение да е дадено като разрешение, т.е. да е дадено преди формирането на главното волеизявление. 2.Това потвърждение да е дадено като одобрение, т.е. след формирането на главното волеизявление. Разрешението поначало е оттеглимо, но одобрението не може да се оттегли, тъй като веднъж дадено, фактическият състав, необходим за проявлението на правните последици на сделката, е вече завършен. Често се счита, че одобрението има обратно действие, защото само обуславя сделката. Така напр., 295, ал. 1 ТЗ обуславя действителността на сделката с даването на разрешение/одобрение на държавен орган и именно от момента на даването им сделката поражда правно действие.cliii 296 ТЗ е новият текст, който предвижда действието на потвърждаването при търговските сделки – ако е предвидено, че сделката ще породи действие след потвърждаването й от трето лице, тя поражда действие след потвърждаването й. Страната, която е задължена да се погрижи за потвърждаването на сделката от третото лице е длъжна да уведоми другата страна за резултата. Ако в срок от три месеца, след като е сключена сделката другата страна не е уведомена за резултата, тя може да се откаже от сделката, ако не е уговорен друг срок за съобщаване на резултата.cliv 37.Форма на сделките – понятие и видове. Видове форми за действителност на сделките І.Понятие за форма на сделките Доктрината разграничава понятията “сключване на сделките” и “форма на сделките”. Със сключването се означава било начина на волеизявяване, било начинът, по който трябва да се осъществи целия фактически състав на сделките. Докато формата на сделките представлява обективирането само на волеизявлението, тъй като само то има определени външни белези. Но под “форма на сделките” трябва да се разбират специалните изисквания, които законодателят поставя за начина на волеизявлението и на отдаваното им правно значение. Специални изисквания спрямо волеизявленията на страните може да има, когато има изискване страните да изразят волята си в писмена форма. Трябва да се отбележи, че електронният подпис по ЗЕДЕП не се прилага за сделките, които изискват квалифицирана писмена форма, т.е. форма, която обуславя действителността на сделките/доказване на изявленията, към които законът поставя допълнителни изисквания – напр. нотариалния акт, саморъчния подпис и т.н. Формата на сделките се определя от императивни правни норми, а императивни ще са те тогава, когато формата е издигната като условие за валидността на сделката, т.е. само тогава, когато законът предвижда квалифицирани начини за обективиране на формата. Тук възниква въпроса, дали страните по една бъдеща сделка могат да уговорят формата на сделката като условие за пораждане на нейното действие? Страните имат правото свободно да определят формата на волеизявленията си, доколкото обаче уговорената от тях форма не пренебрегва императивно определената от закона форма. Така уговорена форма ще влече нищожност на сделката най-малкото по 26, ал. 1 ЗЗД, т.е. на основание противоречие/заобикаляне на закона.clv Напр. при доброволната делба на вещи, 35 ЗС предвижда като форма тя да бъде извършена в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Но едни съсобственици направили делбата чрез нотариален акт. Нотариалният акт като квалифицирана форма съдържа всички елементи, изискващи се от 35 ЗС. Но нотариалният акт съдържа в повече от писмената форма с нотариална заверка подписа на нотариуса, а освен това последният е проверил, че съответните имоти са съсобственост на лицата. Не е императивна форма, когато законът нищо не е предвидил и следователно предполага се, че страните могат свободно да изберат формата, в която ще сключат сделката помежду си. Но нормата на 225, ал. 2 ЗЗД е императивна, макар да предвижда алтернатива – дарението на движими имущества става само в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаването им. Оттук се прави и извода, че страните могат да предвидят и по-тежка форма за сделките си (напр. нотариален акт вместо само нотариална заверка на подписите), тъй като тя не нарушава изискванията на закона. До писмена форма може да се стигне, когато един договор се сключва напр. при общи условия (298, ал. 1, т. 1 ТЗ)clvi- тези условия стават задължителни за другата страна, когато тя заяви писмено, че ги приема. ІІ.Видове форми на сделките 1.В една част от случаите, спазването на изискванията за форма е въздигнато в предпоставка за действителността на сделките – това е т.нар. форма ad solemnitatem. 2.В други случаи законодателят предписва форма за сделките, само, за да могат да се докажат определени факти – 133 ГПК указва кога като доказателства се допускат само писмените документи.clvii Това е т.нар. форма ad probationem. 3.Друг вид форма е формата за противопоставимост, т.е. тогава, когато се изисква даден договор да се сключи в писмена форма, за да може да се черпят от него възражения срещу трети лица, които не са страни по договора. Напр. 156, ал. 2 ЗЗД, според който, когато обезпеченото вземане е по-голямо от 5 лева, залогът не може да се противопостави на трети лица, ако за него няма писмен документ с достоверна дата, съдържащ означение на вещите и на вземането.clviii В същия смисъл е и 292, ал. 2 и 3 ЗЗД – ако довереникът действа от свое име, правата и задълженията от сделки с трети лица възникват за него. Но тези права в отношенията между довереника и доверителя, както и в отношенията с трети недобросъвестни лица, се смятат за права на доверителя. Тези права се смятат за права на доверителя и по отношение на добросъвестните кредитори на довереника, но само, ако договорът за поръчка има достоверна дата, която предхожда запора. Достоверна дата не се изисква по отношение на недобросъвестните кредитори на довереника. Или пък, когато поръчката е дадена за придобиването на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, договорът трябва да бъде сключен писмено с нотариална заверка на подписите.clix ІІІ.Видове форми 1.Една от формите е електронният подпис, който е уреден в 13 ЗЕПЕД. 2.Друг вид форма е писмената форма – т.е. съставя се един писмен документ, в който са обективирани съществените части на сделката. Подобно е уреден и електронният документ в 3 ЗЕПЕД. В текста на документа подписът трябва да изобразен с писмени знаци, а при акциите – с печат. Ако в документа е изразено волеизявлението на неграмотен, то той трябва да постави върху него отпечатък от десния си палец, приподписан от двама свидетели. Ако не е възможно лицето да постави отпечатък от десния си палец, в документа се посочват причините, както и с кой пръст е поставил отпечатъка. Ако пък в документа се съдържа волеизявление на сляп, но грамотен – приподписва се от двама свидетели (151 ГПК).clx Съдържанието на волеизявлението се обективира в свободно избрана форма. В някои случаи обаче, законодателят изисква формата да съдържа определени реквизити, като липсата на които и да е от тях влече недействителност на сделката. Напр. 455 ТЗ, който съдържа задължителните изисквания относно съдържанието на менителницата.clxi В други случаи законът поставя квалифицирани изисквания в смисъл, че съдържанието на сделката трябва да бъде написано саморъчно (напр. саморъчното завещание). 3.Частна писмена форма – при нея писменият документ се подписва само от лицата, чиито волеизявления са изразени в него. Напр. 19, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договорclxii или 138 ЗЗД, който предвижда, че договорът за поръчителство се извършва само в писмена форма, clxiii или 240, ал. 2 ЗЗД, който урежда договора за заем.clxiv 4.Официален писмен документ – за да бъде валиден един такъв документ, изисква се удостоверяване от длъжностно лице – напр. нотариален акт, нотариална заверка и пр. В официална писмена форма ще е и документът, който се съставя пред длъжностно лице – сключването на брак. IV.Видове нотариални форми 1.Писмена форма с нотариална заверка на подпис – в такава форма се извършва доброволната делба, продажбата на наследство по 212 ЗЗД,clxv дарението на движими вещи по 225 ЗЗДclxvi и пр. 2.Писмена форма с нотариална заверка на датата – така ще се извърши по 156, ал. 2 противопоставимостта на обезпеченото вземане на залогоприемателя, когато то е повече от 5 лева,clxvii придобиването на права по 292, ал. 2, изр. 3clxviii и т.н. 3.Нотариална заверка на съдържанието – напр. легализиран превод на диплома. 4.Нотариален акт – напр. в такава нотариална форма се извършва удостоверителното производство по 143 ГПК,clxix учредяването на договор за ипотека по 167 ЗЗД, според който договорът за ипотека се учредява само с нотариален акт за собственост на имота, който се иска да се ипотекира,clxx прехвърлянето на недвижим имот или учредяването на други вещни права върху недвижим имот също трябва да се извършат само с нотариален акт (18 ЗЗД).clxxi 5.Съдебна форма – волеизявленията на страните, които се правят пред съд/арбитражен орган, като освен, че съда/арбитражния орган удостоверява волеизявленията, може да прави и преценка за валидността им – спогодбения договор по 365 ЗЗД във връзка с 125 ГПК.clxxii Тук става въпрос за един договор за спогодба по какъв начин да се разпредели определени вещи. Наличието на спогодбен договор може да се окаже основание за прекратяване на производството, тъй като няма налице спор. 38.Съдържание на сделката – видове и начини за определянето му. Тълкуване на сделките І.Понятие за съдържание на сделките Под “съдържание на сделката” се разбират елементите от нейния фактически състав. При това разбиране, съдържанието на сделките би могло да се схване в следните два смисъла: 1.В тесен смисъл – съдържанието е юридическият факт, който определя желаните правни последици. 2.В широк смисъл – съдържанието на сделката обхваща и юридическите факти, които са предпоставка за проявлението на правното действие на тези желани правни последици. Главният елемент в съдържанието на сделката са волеизявлението/волеизявленията на страната/страните, като съдържанието на волеизявлението на страните в договора се изразява в т.нар. клаузи (уговорки) по отделни въпроси. Предметът и обхватът на тези клаузи зависи от това, дали волеизявлението е типизирано, т.е. дали даден вид сделка има законова уредба или не. При някои сделки съдържанието им е предвидено с императивни правни норми и следователно страните не могат да се отклоняват от законовата уредба. В повечето случаи обаче, страните имат право свободно да определят съдържанието на желаните от тях правни последици – било като уговарят клаузи, които не се съдържат в нормативните актове, било като уговарят клаузи, които се отклоняват от диспозитивните правни норми на закона. От друга страна, съдържанието на сделката ще зависи от това кои са съществените признаци на тази сделка според волята на страните или според предвиденото в закона. Оттук съдържанието на сделката се дели на: съществено съдържание (essentialia negotii) – онова съдържание, по което страните трябва да се съгласят, несъществено съдържание (accedentalia negotii) – това са двустепенни черти на сделката, които биха били налице, докато страните ги уговорят и естествено съдържание на сделката (naturalia negotii) – това са такива въпроси, по които страните и да не се споразумеят, те са задължителни за тях по закон – напр. 182 – 192 ЗЗДclxxiii Във връзка със съдържанието на сделката съществуват и следните други схващания: 1.Според доц. И. Русчев под съдържание на сделката се разбират частите й, като главният елемент е волеизявлението на страните. Следователно под съдържание на сделката следва да се разбират елементите на нейния фактически състав. 2.Акад. Василев смята, че под съдържание на сделката трябва да се разбират общите й съществени елементи, като тук се включват не само елементите от нейния фактически състав, но и предпоставките за валидност на сделката, които не са нейни части – дееспособност, форма и т.н. 3.Проф. М. Павлова счита, че елементите от фактическия състав на сделката и предпоставките за нейната валидност са различни неща, които не трябва да се смесват с елементите от нейното съдържание. Като в елементите на фактическия състав на сделката се включват волеизявленията, предметът, основанието. Докато в съдържанието на сделката се включват само правните последици от сделката, т.е. правата и задълженията, които възникват от сделката. 4.ВС счита, че съществените условия, които трябва да се съдържат в един договор, трябва да се съдържат в съдържанието му, а не във формата му, т.е. тук не се включват волеизявлението, формата и пр. Някои елементи от фактическия състав на сделката, обаче единодушно се считат и за елементи на нейното съдържание, т.е. има елементи от фактическия състав на сделката, които са елементи и на съдържанието й (напр. основанието – счита се, че макар да е мислено като нещо неотделимо от волеизявлението, основанието юридически е обособено като автономен елемент на сделката – 26, ал. 2 ЗЗД).clxxiv Т.е. трябва да се вземе предвид и това, ако се приеме тезата на проф. Павлова. Освен това, елемент от съдържанието на сделката е и нейният предмет. Ако пък различаваме предмета на сделката от нейния обект, то следователно трябва да се приеме, че и предмета, и обекта на сделката, са части от нейното съдържание, т.е. елементите от фактическия състав са елементи и на нейното съдържание. Следователно, елементите на съдържанието на сделката включва и предмета, обекта, волеизявлението и основанието. ІІ.Видове съдържание на сделките 1.Според ефектите, с които закона/волята на страните свързва съдържанието на сделките, съдържанието им бива: а) essentialia negotii (съществено съдържание) – това съдържание на сделките всъщност е съгласието по посочените елементи от фактическия състав на сделката – волеизявлението, основанието, предмета, обекта и типичните права и задължения на страните. Essentialia negotii типизира сделката и затова, при един спор към какъв вид спада съответната сделка, това се доказва чрез наличието на същественото съдържание на сделката (напр. при продажбата същественото съдържание на сделката е прехвърлянето на собствеността срещу пари). Трябва да се има предвид, че няма ли воля, няма и сделка. При някои видове договори, в зависимост от това каква е връзката между два договора (напр. предварителен и окончателен), essentialia negotii трябва да се съдържа не само в окончателния договор, но и в предварителния договор. Пример за това е 19, ал. 2 ЗЗД.clxxv б) accidentalia negotii (несъществено съдържание) – това са уговорки, по които могат да се споразумеят, но могат и да не се споразумеят, като липсата на съгласие по тях не води до недействителност на сделката. Веднъж обаче прибавени към съдържанието на сделката, те променят правата и задълженията, които са породени с оглед на същественото съдържание на сделката. Такива accidentalia negotii са напр. уговорките за срок, уговорките за условие, уговорките за плащане на отметнина и т.н. Но една сделка може да съществува и без тях; в) naturalia negotii (естествено съдържание) – това са клаузи, които страните дори и да пропуснат да включат в съдържанието на сделката, те по закон влизат в сила за тях. Тези уговорки са аналогични на подразбиращите се уговорки в Англо-саксонското право. ІІІ.Начини за определяне съдържанието на сделките Поначало, съдържанието на сделките се определя от волеизявленията на страните, но съдържанието на уговорките зависи от това, дали има законова уредба за тези уговорки и от какъв тип е тя (дали са уредени с императивни или с диспозитивни правни норми). Ако законовата уредба на уговорките е императивна, то страните по сделката не могат да се отклоняват от нея. Така е при формалните едностранни сделки – чек, менителница, запис на заповед. В други случаи (при договорите, които имат за предмет разпореждането с право на публична държавна/общинска собственост), съществените клаузи от съдържанието на сделката са изрично указани в закона и ако липсват в договора, това влече неговата нищожност. Но в повечето случаи страните имат право свободно да уговарят правата и задълженията си. Границата, която законът поставя за тази свобода на отклонение от диспозитивните правни норми е 9 ЗЗД, т.е. страните могат свободно да уговарят клаузите на договора, доколкото няма противоречие на императивните правни норми на закона или на добрите нрави.clxxvi Това е негативно определяне на съдържанието на сделката (когато императивна правна норма постановява определена забрана). Друго ограничение в свободата на уговаряне съдържанието на договора има в общата част на ЗЗД – чл. 26 от закона прогласява за нищожни договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, договорите, които накърняват добрите нрави, договорите върху неоткрити наследства, договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, договорите, при които липсва предписаната законова форма, договорите, при които липсва основание и привидните договори.clxxvii Ограничаване свободата на договаряне има и тогава, когато законът изрично е предвидил дадена уговорка за недействителна. Така напр. 94 ЗЗД предвижда, че са недействителни уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или груба небрежност.clxxviii 193, ал. 3 ЗЗД също предвижда недействителност на уговорките за изключване отговорността на продавача, когато продава вещ с недостатъци.clxxix Във връзка с определянето съдържанието на сделките, трябва да се споменат и 299 и 300 ТЗ, които уреждат определянето на съдържанието/негови части от трети лица или от съда.clxxx Както трябва също така да се споменат и разпоредбите на 130 и 131 ЗЗД, които визират възможността при алтернативни задължения, правото на избор да се упражни от кредитора/длъжника/съда.clxxxi IV.Общи условия Общите условия, това е начин за предварително формиране съдържанието на сделката. Това са установените от едната страна предложения, които съдържат подробни уговорки по цялото съдържание на договора и стават задължителни за насрещната страна след писменото им приемане – напр. общите условия на една търговска банка за приемане пари на депозит, общите условия за карго превоз и пр. Общите условия представляват уговорки, обхванати от волеизявлението на едната страна по бъдещия договор. Те са едностранно формулирани и не са съгласувани предварително между страните. Общите условия се отнасят до множество еднотипни договори, които предложителят ще сключи за в бъдеще. Те се предлагат при сключването или изменянето на един договор, като приемането им трябва да стане в писмен вид. Чрез общите условия безспорно се улеснява сключването на договорите. Правната им уредба се съдържа в 16 ЗЗД и в 298 ТЗ, като последният се прилага при сделките, които се сключват по занаят от един търговец. Типизирането на договорите се налага поради тяхната масовост. Така напр., за да може един застраховател да извършва дейността си, той трябва да има в наличност достатъчно ликвидни пари, за да покрие рисковете. За да може обаче да знае колко пари са му необходими, застрахователят трябва да типизира рисковете, а оттам и договорите, които сключва. Неудобството при използването на общите условия е, че страната, която ги изготвя (това разбира се е икономически силната страна), може да наложи неизгодни за насрещната страна клаузи. Всъщност за другата страна остава единствено възможността да приеме или не общите условия на договора. Съгласие на страните обаче, може да се постигне и при промяна съдържанието на общите условия. Ако се стигне до там, следователно съдържанието на сделката ще има два елемента – от една страна тя ще се сключи при общи условия, а от друга страна – в съдържанието на сделката ще има и специални условия. Особеното тук е, че допълнителните клаузи в договора ще имат приоритет пред предложените, макар вторите да не са заличени от договора. А при несъответствие между вписани и общи условия, предимство имат вписаните, т.е. модифицираните (16, ал. 2 ЗЗД).clxxxii 16, ал. 2 ЗЗД обаче е несъвършен, тъй като не предвижда, че само онези допълнителни уговорки, по които страните са се съгласили, само те ще имат предимство пред общите при несъответствие с тях. От тази гл.т. 298, ал. 3 ТЗ е перфектен, защото предвижда, че при несъответствие между уговорките между страните и общите условия на договора, предимство има уговореното.clxxxiii При изменението на договор, сключен при общи условия, 298, ал. 2 ТЗ във връзка с 16, ал. 3 ЗЗД казва, че, ако договорът вече е бил сключен при общи условия и е с продължително изпълнение, изменението му ще има сила за насрещната страна по вече заварения договор, ако й е съобщено за промените в договора и тя е замълчала.clxxxiv Друг начин, по който се счита, че сделката при договора по общи условия е сключена, освен писменият, е ако и насрещната страна е търговец и е знаела тези общи условия или пък е била длъжна да ги знае и мълчи. В този случай договорът по общи условия се счита за сключен (298 ТЗ). От това следва, че 298 ТЗ съдържа две хипотези, при които мълчанието се приравнява на съгласие – едната е 298, ал. 1, т.е. тогава, когато насрещната страна – търговец е знаела или е била длъжна да знае за общите условия,clxxxv а другата е 298, ал. 2 – тогава, когато за действителността на сделката е предвидена писмена форма и условията на търговеца са били предадени на другата страна при сключването на договора, а насрещната страна не е възразила веднага.clxxxvi V.Тълкуване на сделките Тълкуването на сделките се извършва, за да се разкрие точният смисъл на изявленията на страните. Според проф. Кожухаров за разлика от тълкуването на правните норми, тълкуването на сделките трябва да се извършва само тогава, когато страните са изявили зле онова, което желаят. Според него няма да се налага тълкуване и тогава, когато, макар и във волеизявленията на страните да има неяснота, в закона има правила, уреждащи тези въпроси и прилагането на съответната правна норма ще отстрани неяснотата във волеизявленията им. Според проф. Витали Таджер обаче, на тълкуване подлежат всички сделки, независимо дали направените в тях волеизявления на страните са неясни или не. Тълкуването на сделките е уредено в 20 ЗЗД, а препращането към 44 ЗЗД показва, че тези правила ще важат и за едностранните сделки. Тълкуването на сделките представлява аналитична дейност, която има деривативен, производен характер, тъй като обект на тълкуване е една вече сключена сделка, една вече обективирана воля. Сделките са съставени от едно словесно съдържание, което се разкрива с прийоми, сходни на тези, които се използват при тълкуването на правните норми. Различни са обаче целта и действието на нормативния акт в сравнение с тези на сделките, от което следва, че има и различия в техниките на тълкуване. Важно е, че на тълкуване подлежи както елементите от фактическия състав на сделката, така и правопораждащият сделката фактически състав. Към тълкуването на сделките трябва да се прибави и правната квалификация, за да се определи правната норма, към която ще се подведат фактите от сделката. И при тълкуването на сделките, както и при тълкуването на правните норми, волеизявленията трябва да се тълкуват в общоприетия смисъл. Изискванията при тълкуването на сделките са следните: 1.20 ЗЗД установява следните правила: а) при тълкуването на сделките трябва да се търси действителната обща воля на страните, т.е. зад буквалния прочит трябва да се търси психическата воля на страните или казано по друг начин – търси се смисъла на волята, а не на волеизявлението на страните, макар че именно чрез изявлението се стига до волята. Оттук волята на страните може да се извлече с помощта на допълнителни материали като предварителни договори, свидетелски показания и пр. Ако в резултат на тълкуването се установи, че действителната воля на страните не съвпада с изразената от тях, трябва да се даде предимство на изразената воля. Тълкуването на едностранните сделки ще бъде следното: ~ при едностранните безадресни сделки ще се даде предимство на действителната воля; ~ при едностранните адресни сделки при определяне волята на страните, трябва да се вземе предвид това, дали е могло да се възприеме волята. б) уговорките на волеизявлението трябва да се тълкуват една с друга, т.е. действителната воля на страните се установява на базата на всички клаузи на сделката; в) всички уговорки трябва да бъдат схванати в смисъла на договора, т.е. единичната клауза трябва да съответства на целия договор; Тук съществува спор за това, дали се има предвид смисълът, който страните са придали в конкретния случай или общият смисъл в практиката. Първият случай съответства на принципа за автономност на волята, а във втория – трябва да се държи сметка за с игурността на правния оборот; г) уговорките трябва да се тълкуват с оглед целта на договора, добросъвестността и справедливостта, т.е. какво очакват страните от сделката и какъв е резултатът от сделката, който закона предвижда – не се ли различава той от желания от страните резултат. При тълкуването важно значение имат обичаите в практиката, като се презюмира, че страните са ги включили във волеизявленията си. При спор за отклонение от обичаите в практиката, отклонението трябва да се установи (да се докаже) от страната, която твърди, че има такъв; Добросъвестността пък, се схваща като определена степен на честност, която се очаква от всяка една от страните по отношение на другата. Критериите за тълкуване на сделките получават различна оценка от различните цивилисти. Така напр. проф. М. Павлова счита, че в 20 ЗЗД се включват, както обективни, така и субективни критерии, докато други автори смятат, че всички те са обективни. 2.Правилата за тълкуване в 20 ЗЗД не са единствените правила за изясняване смисъла на сделките, тъй като с отмяната на стария ЗЗД, голяма част от обособените принципи за тълкуване са сбити в 20 ЗЗД. Оттук следва, че има и още принципи за тълкуване на сделките, които са следните: а) сделката трябва да има действие – когато една уговорка е двусмислена и в нея може да се включи различен, коренно противоположен смисъл, трябва да се предпочете оня смисъл, който придава правно действие на сделката; б) при неясни уговорки в съдържанието на сделката, те следва да се тълкуват в полза на страната, за която се пораждат задължения; в) независимо от употребата на общи изрази, договорът се отнася само до предмета, за който се отнася сделката; г) когато в един договор е упоменат изрично даден случай, това не означава, че от него са изключени всички останали случаи, върху които съгласието може да се разпростре. Изтегляне 1.22 Mb. Сподели с приятели:
|