Лидерство в системата за национална сигурност Въведение

Лидерското поведение в системата за национална сигурност

Изтегляне 30.09 Kb. страница 3/5 Дата 22.03.2024 Размер 30.09 Kb. #120743 Тип Задача

Лидерското поведение в системата за национална сигурност В специализираната литература най-често лидерството се определя като влияние върху дейността на екипа чрез процеса на комуникация, за да се постигнат определени цели, или като способност да се въздейства върху групата, за да се постигнат целите. Mного важно e да се подчертаят различията в подхода при дефинирането на лидерството. Те може да бъдат определени като универсални и ситуационни. „Универсалните търсят най-ефективния стил на управление като сбор от стабилни личностни черти или като поведение. Ситуационните подходи подчертават, че не съществува най-ефективен стил на ръководство, валиден едновременно за всички ситуации, т.е. ефективното лидерство се разглежда като съвкупност от ситуационни фактори.“ (Петков, 2007) Според проф. Ст. Мичев структурата и управлението на сектора за сигурност изискват именно ситуационен тип лидерство. Не че личностните характеристики са за пренебрегване, но йерархичната структура на организациите изисква изграждане на определени качества у ръководителите (лидерите), които са свързани с единоначалието, и на тази база лидерски прояви в различни ситуации. Впрочем разликата между ръководител и лидер е важна във всички силови структури и тя трябва да се има пред вид, без да се абсолютизира. Както отбелязва проф. Цв. Семерджиев „Изследванията върху ролята на лидерството в инициативите дават два важни резултата. Първият е, че лидерството и ръководството са различни функции на управлението. Лидерът мотивира хората в определена посока, подканяйки ги да го последват, доката ръководителят упражнява власт, принуждавайки хората да вървят в определена посока. Психологически хората реагират много по-добре на първото отношение.“ (Семерджиев, 2007). Най-важен в случая е конкретният анализ на конкретните ситуации, за да се подпомогне трудният процес на формирането на лидерите в сектора за сигурност. Ефективното лидерство зависи от ситуацията и поради това не може да се създадат обобщени модели за най-добър начин на ръководство. Друга особеност на лидерството в сектора за сигурност е свързана с т.н. лидерски стилове или лидерско поведение. В зависимост от ориентацията към задачите или към взаимоотношенията с хората могат да се определят три основни лидерски стила –авторитарен, демократичен и либерален. Колкото и условно да е това деление, като че ли не предизвиква възражения тезата, че в сектора за сигурност не може да не доминира авторитарният стил. Дали обаче авторитарният лидерски стил е адекватен на новите реалности в системата и сектора за сигурност? Според мен авторитарният стил ще става все по-непригоден при управлението на елементите на сектора за сигурност и сектора като цяло. Какви са основните аргументиза едно такова твърдение? На първо място, при управлението на сектора за сигурност приоритетът е на националната политика за сигурност и затова при вземането на решения от лидерите в сектора за сигурност все по-малко може да се налага авторитарният стил. Разбира се, в сектора за сигурност има утвърдени режими за вземане на решения и постигане на цели, но в съвременния свят все по-често се регистрират несъответствия между утвърдения алгоритъм на вземане на решения и реализирането на тези решения, защото обектът на управление е променен. На второ място авторитарният стил е неефективен в условия на трансформация на цели сектори от обществения живот. В сектора за сигурност днес трябва да се извършва не просто организационна промяна, а трансформация. В такива условия не само авторитарният, но и останалите стилове на лидерско поведение са в известен смисъл неадекватни. При промяна на мисията на сектора за сигурност и визията за неговото развитие е нужен друг тип лидерство, сполучливо определен от много автори като „транформиращо лидерство“. Основните функции на трансформиращия лидер са не толкова да контролира и управлява, а да бъде пример за подражание, да придава смисъл при постигане на целите. Процесът на изграждане на такъв тип лидери е сложен и противоречив не само в България, но и в много развити общества и държави. И в бъдеще държавата ще поддържа силов сектор, но със съществена промяна на параметрите на силата. И понеже тези параметри са обективни, лидерите на бъдещето не просто трябва да ги познават и да се съобразяват с тях, но и да извършат трудната личностна промяна и изградят нов тип манталитет, според който и в силовите структури не може да се управлява само силово. Навлизането в епохата на големите промени поставя все по-остро въпроса за подготовката на нов тип лидери и тяхното по-нататъшно развитие, с цел реализация на ефективно стратегическо ръководство. Овладяването на лидерски умения може да се постигне главно чрез овладяване на конкретни знания и способности за оценка. Те впоследствие способстват за постигане на ефективно ръководство. От тази гледна точка формирането и усъвършенстването на лидерски умения се свежда до добавяне на нови лидерски практики за работа на ръководителя към вече съществуващия инструментариум. Но ръководството на стратегическо ниво изисква много повече от придобиване на нови способности. То налага използване на качествено нов стил на поведение при изпълнение на професионалните задължения. Именно смяната на стила на работа е същността на формирането на стратегически лидерските умения. Смяната на стила и методите на работа от дадена личност е адаптивна промяна в начините на мислене и постигане на нови, по-високи нива на ефективност на мисловните процеси. Като навлизат в същността на проблемите на ръководство, бъдещите лидери разширяват своите възгледи и компетентност, приспособяват се към нови по-сложни взаимоотношения, създават планове, концепции и развиват нов интелектуален потенциал. Процесът на самоусъвършенстване на лидера включва изработване на нови навици, ново поведение и увеличаване на мисловните способности. Най-общо той се реализира в два етапа: самооценка на собствените възможности и развитие на способностите. Реализацията на тези два етапа развива вътрешната интуиция, която направлява адаптивната промяна. Самооценката е подсъзнателен стремеж на ръководителя да опознае себе си и да разчита на това. Едновременно с това той получава нов усет и умение за ориентиране в сложните динамични ситуации на стратегическо равнище. Процесът на самооценяване протича без интуитивни разсъждения, самокритично и във всички сфери на живота. Рационалният подход налага той да се разглежда като оптимизация на една напълно интегрирана система, включваща цели, амбиции, интереси и благоприятни възможности. Личността на лидера се изгражда, след като човек достигне определено равнище на психическото си развитие, изразяващо се в цялостност на психологическия живот, активност и инициативност на поведението, смислова организация на съзнанието, собствени морални и ценностни критерии, самосъзнание и самооценка. Самоактуализацията е изключително важна за стратегическите ръководители. Тя изисква реалистичност на самооценката, търпимост, деловитост, самоограничаване, независимост, оптимизъм, одухотвореност, идентификация с човечеството, демократичност, развито чувство за хумор, творческа нагласа и самостоятелно мислене. Мотивите, пирамидално структурирани в сложна взаимосвързана мрежа, формират интегралната мотивационна сфера на лидера, в която неговото развито самосъзнание. Един от основните начини за появата на нови връзки и клонове в мотивационната мрежа са интересите, които като непосредствени или опосредствани се обкръжават с положителни емоции и придобиват самостоятелната подбуждаща сила на мотиви. Основните функции на нагласите на един лидер са: насоченост на неговата активност и действия, определяне на възгледите за възможните стратегически преобразования в околната среда и техните граници и придаване на устойчивост и независимост на отношението към света, независещо от динамично променящите се ситуации в него. Как да се организира работата във времето и какво поведение да се избере за намиране на верен изход? Използваните модели на поведение на миналото безнадеждно остаряват. Общуването на личностите е разнообразие от взаимни връзки и отношения, в които хората се включват и в които проявяват особеностите на своя характер. Присъствието на лидера в мислите и спомените на другите е едно различно битие, основано на вътрешното присъствие в душевността и живота на другите. В него се състои дълбокото въздействие на лидера при вземане на решения, в мъчителни вътрешни размисли и моменти на дълбоки душевни преживявания. Същността на изграждането на стратегическите лидери е появата на нова насоченост, която предлага мотивационна структура, с тежест изнесена върху значимостта, която тя придобива в живота на другите и на обществото като цяло. По този начин лидерът реализира себе си и постига смисъла на своя живот. Способностите като еманация на индивидуално-психологическите възможности на човека изразяват неговата готовност и предразположеност към овладяване на определени видове дейности и тяхното осъществяване. Дейността на стратегическия лидер изисква цял комплекс от взаимосвързани способности: наблюдателност, впечатлителност, емоционалност, образна памет, творческо въображение, точен и изразителен език. Водещи сред тях са естетическата позиция и морал. Една от важните най-общи способности, чрез които се оценяват съвременните лидери, е ефективността на тяхната мисловна дейност. Тя се разглежда като психичен процес на отразяване в съзнанието на човека на общите и съществени свойства на обектите и явленията от действителността, техните връзки, причинно-следствени зависимости и закономерности. Именно чрез развитие на способностите на личността е възможно успешно да бъдат изграждани и усъвършенствани стратегически ръководители. Чрез развитието на техните заложби се цели формиране на необходимите предпоставки за развитие на лидерски способности. В случаите на благоприятното съчетание на тези заложби и добре развити способности се постига творческо, оригинално и много успешно осъществяване на сложна командно-управленска дейност на стратегическо равнище, което е и същността на лидерския талант. Самосъзнанието е единство от: самопознание, емоционално-ценностно отношение към себе си и саморегулация, която се осъществява на тяхна основа. Опознавайки своите възможности и качества, лидерът определя текущите и стратегически цели. Реалният образ включва представите за собствените качества, способности, роли и какво е в действителност. Идеалният образ е представата за желаното състояние, което е функция от усвоените културни ценности и норми. Разминаването между тези два образа поражда вътрешната неудовлетвореност, ниско самоуважение, депресии и фрустрация. Самооценката е отношение на лидера към себе си като цяло или към отделни свои особености, към своето положение в колектива, към собствената си дейност и отношенията с другите. Тя отразява неговата убеденост в собствената му ценност и значимост. Това включва както чувството за приемане и одобрение на себе си и усещане за цялост и непротиворечивост, така и удовлетворяващи оценки и уважение възприемани във всякакви ситуации и при всяко въздействие върху него. Чрез навлизането си в социалната и личностна идентификация, лидерът придобива такова социално и личностно самоопределение, което дефинира неговото място в живота, избора на път за развитие в съответствие с неговите способности и възможности, определя смисъла на живота му и начините, по които той да се конкретизира и постигне. В този смисъл самоактуализацията на лидера е важно необходимо условие за целенасочено развитие на неговите способности, с цел пълноценна реализация на неговия потенциал. Първото изискване към лидерите е да предусещат събитията. Второ изискване (ако това предчувствие за ситуацията е вярно и взетите предварително решения са правилни) е изпреварващо да се правят изводи и да се обработва информацията (от оперативните действия) и да се действа, като не се допуска събитията да предопределят решенията. Лидерът притежава индивидуална способност за справяне със сложността, аморфността и несигурността на обстановката. Той почти винаги не е осигурен с всичко, което е необходимо за постигане на набелязаните цели, но притежава достатъчно гъвкавост и изобретателност, чрез които да се приспособи към разнообразните нови обстоятелства. Третото изискване към лидера е свързано с най-важния етап от изпълняване на неговите задължения на стратегическо ниво: синтез и анализ на моделите на промените. Задълбоченото изясняване на техния смисъл от лидера и съвместното им обсъждане в екипа дава резултат в съзидателно формиране на концепция за начина на постигане на ново качество. Концептуалната способност е добър индикатор за това, доколко лидерът е способен текущо да наблюдава и управлява мисловни процеси и да усъвършенства стила на поведение в процеса на стратегическото ръководство. Един от основните принципи на теорията на многослойните системи е, че се изисква промяна в начина на ръководство при изкачването към по-висшите организационни нива. Първият извод, косвено изведен от него обаче е, че лидерите трябва да бъдат способни да направят своя алтернативен избор относно възможностите за решение и разрешаването на даден проблем на всички нива. Освен това, тази теория констатира, че при по-висшите организационни нива различните проблеми и възможности за избор стават все по-неясни, двусмислени и до голяма степен все по-слабо структурирани и все по-диференцирани, т.е. все повече различаващи се едни от други. Очаква се ефективният ръководител да притежава високо ниво на концептуални способности. Това му дава по-големи възможности за разбиране на ситуацията, схващането на възникналите проблеми и създава предпоставки за добра оценка на неговата дейност. Изтегляне 30.09 Kb. Сподели с приятели: