Литература " Друг може би щеше да ви каже:"Покръстете ме!" а аз казвам: "

В чешката литература месец “май” е героизиран чрез култовия текст на романтичната поема “Май” на Карел Хинек Маха и резонансните реакции на поколенията след него, вземащи неговото и на поемата му име, за да назоват себе си “Маев кръг” или да кажат като Незвал, че Маха е сюрреалист¹. С тази поема Маха задава ситуация, модел на мислене, образно-метафорични кодове, които се оказват неизчерпаеми за рецепционните вълни. В същото време интересен е и въпросът за онова, което предшества и подготвя поемата – традиция, история, легенда, обред, идеи, търсене, мълчание. Маха е определено моментът, в който се създава чешката художествена вселена, големият и взрив, който препраща през времето мигове на художествено съзидание, творби се раждат в Ехото на автора, защото той е завещал не просто образи и указания, а посвещения. Неговият “май” се оказва най-подходящият месец, който може да изрази тържеството на живота, най-любовният и най-прощалният, най-ярката опозиция на смъртта, но и праг към нея. Ако проследим парафразите на неговите послания, ще се окаже, че най-прекрасният месец в годината осъжда човека на смърт и екзистенциално сбогуване, това е месецът, който локализира границите на екзистенцията и надвесва над черното огледало на небитието.

Месец “ноември” за полската литература е генерализиран чрез също култовия текст на също романтичната“Задушница” на Мицкевич, появява се красноречиво в модерната полска литература (която е неоромантична), в няколко драми на Виспянски, в “Селяни” на Реймонт. Свързан с празника на мъртвите, месец ноември има обредни характеристики, които предполагат, както ще видим неговата актуалност в определени периоди и с ключова роля по отношение на националната идентичност. Освен това ноември по историческо стечение на обстоятелствата е месецът на едно от трите героични полски въстания - ноемврийското въстание от 1830 г., което застава в центъра на полския романтизъм като огледало на самопознанието, саможертвата и равносметката. Следващото важно въстание е отново зимно, Януарското, като че ли полякът размразява зимата с революционните си устреми. Ще се окаже, че макар и точно противоположен на “май” по мястото си в годишния кръг (но в неговата сянка) има същата позиция като чешкия “май”, но много по-очаквана и логична – той е полската врата към Отвъдното и още, Врата на Отиването и Завръщането. Тази негова позиция се свързва с класическата мистериална митология на есенните месеци като време на слизането в подземното. Полският “ноември” също може да се трансформира в “май” и както ще видим, основанията за това са в историята (третомайската конституция) и в календарната символика. Двете врати, полската и чешката, са колкото еднакви, толкова и национално различни и в това съчетание на еднакво и различно е основанието за настоящата съпоставка. Ще се опитаме да осъществим техния универсален и национален прочит. Интересно би било да се обоснове защо и как тези два месеца носят ситуационния модел на посвещението. А това означава да се обясни ритуалната им позиция в художествената литература, зависима от фолклорно-митичната традиция и историята. И най-вече от стартовата позиция, която получават именно в периода на романтизма, който силно ритуализира литературата и често базира посланията си на модела на посвещението.

Славянската цивилизация израства от връзката си със Стопанството, за нея е много важна митологията на Земята. Важен е целият календарен стопански и празничен цикъл, носен от езическия и християнския мит (езическият като първооснова на християнския). В официалния си християнски дискурс празничният цикъл трансформира линейното християнско време в циклично (отдолу действа житейски основателната езическа архитипия, организирана кръгово-циклично). Той осигурява ежегодното ключово съпреживяване на свещената биография на Исус и на неизменно скрития в нея езически цикъл на природния кръговрат, организиран главно около земята, зърното, слънцето и луната, ключови реалности, играещи роля на обредни и митични символи. В тази поредица Христос се явява аналогичен символ на слънцето, зърното и лозата, както подчертава Фрай². Богородица наследява символните персонификации на Земята, която дава живот на зърното и на Луната, женското светило в мрака на нощта, което предшества (и според митичната логика поражда) слънцето.

Календарният цикъл влиза в чешката и в полската литература, за да постави в сакрален кръг живота на човека с ролята му на стопанин в природата-дом – ярки примери за това са ренесансовият псалм “За твойте щедри дари, що желаеш, Боже?” на Кохановски и романа на Реймонт “Селяни”. В чешката литература ярък пример за сакрализация на хронотопа чрез годишния обреден цикъл е романът “Баба”.
Чешкият “май”
Поемата “Май” е от типа ключови текстове, за които много се е говорило и се говори, но връщането в тях или кръженето около тях е функция на един неизбежен магнетизъм, на пламъка или центъра, който представляват заради многообещаващата дълбочина, примамливост, красота и сила на текста и скритото в него посвещение. Текстът на “Май” е ключов и култов съответно и в българската рецепция, един от най-красивите и жестове към Маха е антологичното издание на Жоржета Чолакова “Карел Хинек Маха или гласът на падналата арфа”(1993). В отношението си към този текст, ще се опитаме да спазим следния регламент, съобразен с темата “май”: ще концепираме европейската и чешка обредност, свързана с този месец, идейно-художествените причини на Маха и неговите следовници за символизацията на този месец, неговите литературни послания. По същия начин ще подходим и към полския “ноември”.

Да тръгнем от календарното име на “май” – много от имената на месеците съхраняват мито-обредни информации. В славянския календар името на “май”³ е дошло от римския календар (който дава имена за много от месеците, към които славяните добавят свои). В някои версии неговото име се извежда от латинското major (голям, важен). В друга версия неговите мито-обредни основания са свързани с една от многото версии на земно-растителната богиня-майка - богинята Мая, която функционира като божество на земята и плодородието, покровителка на жените. В плана на митичните родословия, тя е майка на Меркурий. Но тъй като римската митология заема образи от митологиите на покорените страни (известна с тази си симбиоза), нека да погледнем към гръцкия вариант на Мая. Както е възпята в Омировите химни на Хезиод, Мая е нимфа, едно от многото любовни изкушения на Зевс – “тя в пещера обитаваше, дето сред мрака прохладен, идваше нощем Кронидът при своята къдрава нимфа, тайно от всички безсмъртни и смъртни, най-вече, когато сън белоръката Хера омайваше сладко и силно...”⁴ От тази връзка се ражда Хермес и – вестоносецът на боговете, но и патронът на херметичната египетско-гръко-римска традиция, според известното определение на Юнг “една от най-противоречивите фигури на елинистичния синкретизъм”. В Омировия химн, изпитвайки досада от своята бебешка възраст, той бърза да “порасне” и прави две неща – превръща костенурката (играела е роля на амулет срещу черна магия и нечисти сили) в музикалния инструмент “форминкс” и изяжда две от свещените крави на Аполон (което означава, че поглъща част от божествения му дял). Освен това е “първият, който направи огниво и огън” – определено носи характеристики на посветен и посвещаващ. Хермес се държи като магьосник (негов символ е вълшебният жезъл, кадуцеят, изразяващ жреческа власт над силите на природата), когато Аполон го връзва с върбови клонки, те чудотворно се свличат на земята и пускат корени, после се разпростират и завръзват цялото свещено стадо на Аполон. Но Хермес не иска да покаже по друг начин силата си освен чрез музиката (друга магично-жреческа характеристика), той изпява в съпровод на лирата си химн за сътворението на света и раждането на земята. Чудната музика печели възхищението на Аполон и неговото признание: “и трите неща тук ги има – радост, любовна наслада и сладостна дрямка”. Хермес му подарява лирата си и го обявява за свой приемник, което го превръща в първооткривател и дарител на музиката и скритата в нея философска хармония на света (отново играе роля на посветител). Той е хитроумен, равнозначно на мъдър, негов потомък е Одисей.

В славянската фолклорно-обредна традиция като празник на най-пищната и свежа зеленина и изобилен цъфтеж, май е свързан с празнуване на обновителните сили в природата, с любовни настроения и с предсватбени обреди по време на Зелените празници. Известна е ритуалната сватба на Майския цар и Майската царица, тълкувана от Фрейзър като обреден пример за йерогамия. Това е месец на девиците, които чакат жених. Както информирахме вече в изследването на сватбения мит и обред, годежното предложение се прави чрез т.н. майско дръвце, което символизира бъдещата булка – красиво окичено, то се поставя в двора и. С повишаването на слънчевата и растителната активност се наблюдава и повишаване на любовния елемент в обредността. Любовният характер на месеца е изразен и в зодиакалната му характеристика, свързана с планетата Венера и едно от венерините животни кравата (или мъжката форма – телецът, бикът). От казаното дотук проличаха явните любовни характеристики на този месец и обредно-митичната му връзка с култа към земята.

Те са интерпретирани от Маха в началната картина на “Май”, където всички природни обекти образуват обхванати от стремеж любовни двойки, а сетивността на еротичното е внушена с глаголи и епитети, изразяващи тръпка, дихание и стенание. “Пролетната природна картина е наситена дори с мистичен еротизъм, по силата на който нейните отделни елементи се приближават, взаимно се откриват и се сливат”⁵. Любовни двойки са славеят и розата (прославени от приказката на Оскар Уайлд – една от най-прекрасните любовни балади), сплетените бор и бреза, езерото, пристегнато в любовен пръстен от брега и стенещо, луната и нейното отражение. Цялата природа е обхваната от стремежа към любовно сливане. В любовно очакване се намира и девойката на скалата, вятърът еротично се прокрадва през бялата и дреха. Маха е показал едно изумително художествено-оптично явление – любовен кръговрат на светлината, която преминава следните фази: слънца от светове неземни – лазурни ленти – изгряващи сълзи - искри – пепел. При него всеки образ извървява пътя до границата със смъртта и я прекрачва. Това се дължи на проекцията му в гранично-драматичния човешки свят, както отбелязва Кршиванек, “за разлика от любовта в природата човешката любов (представена чрез образа на Ярмила) е дисхармонична, болезнена, тя е по-скоро само смътен отзвук на любовта в природата (...) И човешката любов е подчинена на законите на природата (очакването на любимия), но не докрай, остава неподвластна на тях.”⁶

Точно този месец, идентичен с царството на живота, любовта и раззеленилата се природа, Маха избира като фон на най-известната смъртна присъда в чешката литература - присъдата над разбойника Вилхелм. Дефиниран в един романтичен и психоаналитичен контекст като “цар на горите”, “затворник в кулата”, “отмъстител”, чешка романтична версия на Едип, защото е убил баща си - прелъстител на неговата любима”. Той е двойник на “Мислителя” на Огюст Роден, защото също като него стои на границата между живот и смърт се вкаменява в позата на размисъл (“Мислителят” на Роден стои над Вратите на Ада) и Маха превръща тази каменна поза в рефренна статуя на екзистенциалния размисъл. Той е още “екзекутираният”, “мъртвецът”, “скелетът върху колелото” и накрая “авторът-пътник” (две фигури, слети в една), който се оглежда в историята на Вилхелм. И цялата тази галерия от идентичности на героя се развива от момента на отправната си точка през май до срещата на героя със своя автор, минаващ като пътник в края на поемата също през май, не само за да изслуша историята на скелета, но и да идентифицира себе си и човека въобще с тази реална и в същото време символна история като “роден, за да умре” и то през май. Тогава се появяват и прочутите деветнайсет метафори за изгубения рай на детството, към който авторът гледа от позицията на “свойта младост, в май. Като вечерен май във каменния скут”. Разширилият се май става единственият месец. Това е месецът на живота, който може да демонстрира най-добре идеята за “природата като покров, илюзия”, “майа” до която по думите на Шалда⁷ достига Маха. Този месец се превръща във вечен кръг, а както казахме, скелетът на разбойника е оплетен в колело (част от екзекуцията е разтрошаването на обезглавеното тяло върху него). Това е колелото на живота, носещо символиката на центъра. Оплетения в него скелет емблематизира човешката съдба.

Защо героят е осъден да умре точно през май? Има ли друг отговор, освен този за ефекта на полюсно-романтичната опозиция? Нека първо да видим как умира Вилхелм.

През май героят умира няколко пъти и по няколко начина. Първата смърт е символично, предварително преживяна в кулата, където се състои прословутата среща с “нищото” – едно от откритията на екзистиращия Маха. Това е екзистенциалната граница живот-смърт, която е решаваща за мисленето на Маха и неговите следовници школуват в нея. Тя е изразена в прочутата негова мисъл: “Обичам цветето, защото ще увехне, животното, защото умира, човека, защото ще умре и знае, че няма да го има, аз обичам, повече от обичам, аз обожавам Бога, защото го няма.” Маха дарява чешката литература с прозрението за категоричната граница на екзистенцията и с първия портрет на Небитието. Вероятно този сравнително ранен портрет има основания, скрити в идейните посоки на отрицанието, инициирани от Чешката реформация – най-голямата между славянските.

Този портрет има предшественик – визията на смъртта от края на първата част в романа на Ян Амос Коменски “Лабиринтът на света и Раят на сърцето”. Уморен и отвратен от излъганите пътища и фалша в лабиринтния свят Пътникът на Коменски пожелава смъртта като бягство и спасение от него. Смъртта става по-желана за него, отколкото живота. И когато стига до края на лабиринтния свят и поглежда натам, където живите изхвърлят своите мъртви, Пътникът вижда, че там няма нищо друго, освен червеи, жаби, змии, скорпиони, гнила миризма и смрад, тъмнина и “ужас, който не може да бъде описан”. След това крайно прозрение-достигане до безизходното дъно на лабиринтния свят, пътникът се връща у дома, в алегоричната стая на сърцето си и там бива посетен от Христос, преобразен и отведен в невидимата църква, в истинския според чешката реформационна мисъл свят на вярващите, които са чисти духом и могат да видят величието на Бога след смъртта си (парафраза на апокалипсисното видение на небесния Йерусалим). За романтика и отрицателя Маха, през 30-те години на 19 век, такова религиозно преображение е невъзможно в буквалната посока, посоката е перифразирана. Но може би Реформацията, която решава много от характеристиките на чешкото мислене, която определя идейното поданство и критицизма на Коменски, е основна предпоставка за пораждането на визията на Маха, тя задава критична програмност, която препраща вълни напред, обгръща и прозренията и бунтарството на Маха, позволява му да унищожи илюзията за живот отвъд и да види с драстичен поглед посмъртното небитие, за да изживее носталгията по тукашното.

В поемата се осъществява и една особено зрелищна смърт, картината на екзекуцията, която е накарала един от възмутените критици на Маха Хмеленски да отвърне с погнуса очи⁸. Отсечената подскачаща глава, бликналата кръв, синовно попила в земята, разтрошеното тяло върху колелото. Телесното умиране - разчленение, напомня за орфическото разкъсване на царя-жрец и бог, жреческата саможертва се излъчва и от пиедесталната сцена на високия хълм с белеещия се параклис, пред който Вилхелм благодари на “бога на световете” и се сбогува с облаците - хълмът има прастари жертвено-сакрални функции, може да се асоцира и с Христовата Голгота. Екзекуцията се състои в храма на май, в неговата природа, което също моделира тоталното природно пространство на жертвоприношението. Както подчертава Незвал, героят на Маха влиза в инцестна връзка със земята, мистериално се слива с нея, което също се вписва в ритуалния модел на жертвоприношението.От друга страна зрелищната смърт напомня за Инквизицията и нейната садистична жестокост към еретиците, какъвто е Маха, този “опасен човек, разклатил трона и олтара” по думите на Шалда.

При третия вид умиране (от първото интермецо) героят преживява явна орфическа смърт, която го слива с природата и го погребва във вселената. В обреден план се реализира едно “царско” жертвоприношение – още повече, че според интерпретираното от Маха поверие Вилхелм става и цар на мъртвите – пази гробищата до идването на следващия мъртвец. Подобна смърт преживява и Ярмила, неговата любима, или в обреден план неговата царица, която удавяйки се, се превръща във вечно падаща в пустинния дом на Всемира звезда. Ролята на водите като врата към отвъдността е доста ясна и традиционна, но какво означава връзката на слънчевата соларност на месец май с жертвоприношението (фигурата на колелото)? За връзката на слънчевата (кръгова) символика с идеята за смъртта има данни в келтската митология, проявена в традицията на римо-келтската област Елзас, където мъртъвците се погребват със слънчеви амулети. Също в келтската традиция се наблюдава многостепенна екзекуция на затворници, чиито тела се оплитат в сламена фигура.

Както отбелязват Жоржета Чолакова и Светла Бабакова страданието на Вилхелм “оттласква героя от екзистенциалната линейна граничност към безкрая на титаничния универсум”, смъртта му е силно ритуализирана чрез “два видимо взаимоизключващи се архестрата: езическо-митологическия и християнско библейския”⁹, ние бихме добавили и реформационния дискурс на чешкото мислене, който представлява филтър за християнски-религиозното и подсилва действието на екзистенциалната граничност, оттласква по посока на езическия архитип, водещ към сливането с изначалното.

Героят умира през май категорично, трагедийно, видимо, драстично, тази смърт превръща живота в носталгичен блян. В същото това време майската природа доказва природното си, циклично възкресение, независимо от човека, но не и безразлично към него. В първото интермецо тази природа погребва с огромна любов и нежност мъртвеца, той преживява ласката на “любовната, нежната смърт”. Смъртта го оттласква към сливане с природо-цикличното битие, там където цари вечно обновление, там, където нещата не умират, а само преминават от едно битие към друго. Човекът иска да премине като вода или растение през кръговрата, но това е възможно само в митично-ритуалния план на поемата. При идейното обръщение на поемата през поколенията, тя започва да символизира красотата на индивидуалната жертвеност и на националния блян, чешкия бунт и чешкото обновление, магичната висота на творческия чешки гений.

Както се знае, откровенията на Маха своевременно са отблъснати както от възрожденско-колективистичното мислене, така и от страна на класицистичния морал, който не приема скандалния сюжет, но признава красотата на образите. Героизиран в своето бунтарство, отхвърляне и пришествие-завръщане Маха се превръща в национален литературен патрон, а поемата му “Май” се утвърждава като голямо прозрение, като символ на пролетно очакване и на посвещаване в националното отстояване и възраждане. След времето на “живо погребаните чехи” след революцията от 1848 г. идва “щастливият нерудовски етап”. “Маевият кръг”, в който участва Неруда осъществява първото празнично пришествие на Маха, написаната от Карол Сабина “Панихида за Карел Хинек Маха” го призовава като водач. В поезията и разказите на Неруда функционират много гробишни и храмови топоси, които получават мистериално осмисляне, появява се една празнична смърт на барикадите в “Йозеф Арфиста”, звънят много камбани (“За лорентанските камбанки”, “Българските камбани”), разграща се цялостна художествена философия на съня в “Една седмица в тихата къща”, “За литургията на Св. Вацлав” (сънят, който бе прозрян като метафора от Маха).

Изобилната цветна метафоричност на Волкер от първата му стихосбирка “Гост в къщи “ (“Покорност”, “Пощенска кутия”, “В парка преди обед”) стои пред граничния прага на студената, болна и предчувстваща смърт образност от втората стихосбирка “Тежък час”. Тежкият час е метафора на инициацията, на преминатата граница в живота, но по посока към смъртта. Пълните с ярък живот метафори умират на тази граница. Очите, които са “албум на света” (“Прозорец”) изгарят в “Балада за очите на огняря”. Детето, което е негова лирична идентичност не може да се роди в “Балада за нероденото дете”, сънят е убит в “Балада за съня”. Волкер е от обречените поети, жълтата гостенка чука и на неговата врата. Изглежда така, че сякаш се повтаря ситуацията, маркирана от Маха, ситуацията на граничността.

Голямо пришествие на Маха осъществяват великолепният критик и есеист Шалда и Незвал през 20-те и З0-те години на ХХ век. Те изграждат портрета на взривилия времето си Маха, който “бръква с пръст в раните на епохата”(Шалда) и се самоизгаря “като феникс пред очите на вцепенените пожарникари на човечеството” (Незвал). В интерпретацията на Шалда той е демиургично Първият, онзи, който прави метафората, “първият музикален гений, накарал сърцевината на нещата да затрепти”, “първият чешки поет на земята”, “първият космически поет, развил разстоянието между човека и звездите, между земята и небето, между човека и абсолютното”, “първият истински поет-метафизик”, който “отговаря на въпроса защо и как вечността е станала недостъпна за нас”¹⁰.

За чешкия модернизъм неговият “Май” се озовава измежду програмните текстове. Поколението на чешкия поетизъм провъзгласява идеи на модерното епикурейство и сетивната цветност и празничност на живота-игра-творчество-поезия, които като образно-смислов екран се асоцират с цветната и светлинна феерия на май¹¹. В “Едисон” на Незвал се разиграва “театър на сенките”, който напомня за онази “сянка в мрака пуст”, кодираща усилието да бъде познато небитието, смъртта. “Едисон” завършва с вечерното сбогуване: “Нашият живот е като нощ и ден/ довиждане устни и звезди над мен/ довиждане, смърт през май под храста глогов....” – един жест, който припомня Маха и неговата носталгия по изгубения май.

Предсмъртната творба на Юлиус Фучик “Репортаж, писан с примка на шията” също напомня “Май”. Нейният автор я пише в затвора, през пролетта на 1842 г., намира се в ежедневно очакване на смъртната си присъда, репортажът е автентично отражение на ситуацията на осъдения. Той е изнасян с голяма трудност на малки листчета, но представлява удивителна цялост, един от най-страшните документи за уродливото лице на хитлеровия фашизъм в Чехия, отнел много от цвета на чешката интелегенция. До името на Фучик се нереждат имената на Йозеф Чапек, Владислав Ванчура, Курт Конрад, Берджих Вацлавек, Карел Полачек. Заснемайки репортажно моментите на ужас, Фучик казва: “Не е възможно тези моменти да не оставят някъде в нас дълбоки следи. Може би лежат като филмова ролка, скрити в мозъка и биха започнали да се отвиват до полудяване един ден в действителния живот, ако го доживеем. Но може би ще ни изглеждат като голямо гробище, зелена градина, в която са засели прескъпи семена” – ето я мистериалната метафора, човекът-зърно, познат и от стихотворението “Затворник” на Волкер.

При поетичния досег с Репортажа могат да се открият моменти, които пряко припомнят знаменателната поема на Маха. По стечение на обстоятелствата Фучик прекарва пролетни и летни дни в затвора, мъките на ареста му започват в края на април. Прекрасна топла пролетна вечер, 24 април 1942 година” – с тези думи започва първата глава на Репортажа, озаглавена “24 часа”. В потока на това първо затворническо денонощие се появява образ, който много напомня бялата образност, в която се превъплъщава идващата лодка от “Май” (“подобно щъркел прелетял, не лилия, не гълъб бял, белее лодка над вълните”). Край арестантската кола прелетява трамвай, който изглежда обкичен в бяло...сватбен трамвай, вечерта образът му отново се появява в съзнанието на Фучик, може би от треската – подобно на бялата лодка от “Май”, която пресреща живота и смъртта, сватбеният трамвай на Фучик е вестител на смърт и образ на прекрасния в своето сбогуване живот. Асоциация с пазача на Маха може да събуди един от пазачите на килия № 267 в Панкрацкия затвор – чешкият надзирател Колин, който проявява съчувствие към затворниците и донася молив и хартия на Фучик, “нещо прекалено хубаво тук, в този мрачен дом”. Репортажът на Фучик също има две Интермецо, както поемата “Май” и първото от тях е наречено “Майско интермецо”- посветено е на празника 1 май, който променя празнично атмосферата в затвора. Второто е озаглавено “Тиранти” и се отнася до тирантите като инструмент за самоубийство. Затворникът на Маха се намира в кула, пространствено отворена към “мрака на безкрая”, в часа на сбогуването си той нарича земята “люлка и гроб”. Затворникът Фучик идентифицира килията си с люлка за посадените зърна, погребани, за да се родят, а себе си с “един от онези пожълтели корени от тъма и тлен, които държат под земята дървото на живота.С това се гордеят корените. (...)Но светлината, светлината аз обичах и исках да израстна нависоко, исках да цъфтя и зрея като полезен плод.”

Чешкият “май”, създаден от Маха и повтарян и припомнян от следовниците му, носи граничната ситуация на Човека, роден, за да живее и умре и затова с още по-голяма сила влюбен в живота. Поемата интерпретира мистериалната метафора на връзката между Човек и Земя, Човек и Битие, Живот и Смърт. Нейната неизчерпаема идейно-художествена сила е равностойна на посвещаващ ритуал – това е част от обяснението на нейната програмност.