Люляковите момичета

20

Mарта Хол Кели • Люляковите момичета
Зад тях Люблин се простираше като приказен град със своите стари къщи в пастелни цветове, с червени керемидени покриви, които сякаш някой великан беше раздрусал в чашката си за зарове и разпилял по полите на хълмовете. По-нататък, на запад, се виждаха някогашното ни малко летище и няколкото фабрики, но нацистите вече ги бяха бомбардирали. Първо тях удариха, но поне из града все още не маршируваха немски войници.
– Мислите ли, че англичаните ще ни помогнат? – попита Надя. – Или французите?
Петрик огледа хоризонта.
– Възможно е – каза той. Откъсна снопче трева и го разпръсна из въздуха. – Денят е добър за полети. Няма да е зле да побързат.
Цяла редица петнисти крави, водени от няколко забрадени млекарки, се понесоха в колона към пасището, където сега бяха палатките, звънчетата им подрънкваха. Една от кравите вдигна опашка и разпръсна зад себе си няколко купчинки, които другите заобикаляха. Всяка от жените носеше на рамо по един дълбок сребрист гюм за мляко.
Присвих очи да видя нашето училище, Католическа девическа гимназия „Санта
Моника“, с разветия над камбанарията портокалово оранжев флаг. Там подовете бяха така добре излъскани, че вътре обувахме платнени чехли. Учеше се сериозно. Всеки ден имаше меса, а и учителите бяха строги. Не че някой от тях помогна на Надя, когато наистина имаше нужда от помощ, освен пани Микелска – любимата на всички ни учителка по математика.
– Вижте – каза Надя, – жените са извели кравите, но не и овцете.
По това време винаги са извеждали овцете.
Надя непрекъснато забелязваше разни неща. Макар да беше само два месеца по- голяма от мен, вече на седемнайсет, тя изглеждаше някак по-зряла. Петрик погледна през мен към Надя, сякаш я виждаше за пръв път. Всички момчета я харесваха – с нейното съвършено циганско колело, с безупречната кожа на лицето ѝ, с тен като на
Морийн О`Съливан и дебелата руса плитка. Аз може би не бях толкова красива, а и никак не ме биваше в гимнастиката, но бях на първо място в конкурса за най-хубави крака, а и ме избраха за най-добра танцьорка сред гимназистите при неофициалното гласуване, но така или иначе, бях най-добра в нашето училище.
– Много си наблюдателна, Надя – каза Петрик.
Надя му се усмихна.
– Не чак толкова. Дали да не слезем долу да им помогнем да си изровят картофи? Теб много те бива с лопатата, Петрик.
Тя наистина ли флиртуваше с него? Та това е хладнокръвно нарушение на моето правило „Приятелките са на първо място!“. Нали Петрик извади точно моя венец в
Нощта на свети Йоан, а и ми подари сребърна верижка с кръстче? Традициите нищо ли не значат вече?
А може би Петрик започваше да се влюбва в нея. Нищо чудно. По-рано същия месец херцерките
11
продаваха талончета за танци с местните момчета на благотворителното тържество и Луиза, по-малката сестра на Петрик, ми беше казала, че Надя е откупила всичките му десет танца. А после се вдигна онази ужасна пушилка пред портите на училището. Ние с Надя тъкмо си тръгвахме, когато хулиганите от улицата започнаха да
11
Момичета, членуващи в полското скаутско движение „Херцери“, създадено по модела на английското скаутско движение. Учредено е в Люблин през 1918 г. и функционира под протекцията на полския държавен глава.

2. Каша
21 хвърлят камъни по Надя и да я обиждат, защото дядо ѝ бил евреин. Петрик незабавно ѝ се притече на помощ.
Не ме изненада това, че хвърлят камъни по евреите, случваше се от време на време, но се изненадах, че замеряха точно Надя. Дотогава не знаех, че има еврейска кръв. И двете учехме в католическо училище, а и тя беше наизустила повече молитви от мен.
Но всички разбраха, когато учителят по немски, Herr Шпек, ни накара да направим родословно дърво и го обяви пред целия клас.
Опитах се да дръпна Надя настрана, когато момчетата мятаха камъните, но тя стоеше като закована на едно място. Пани Микелска, бременна с първото си дете, изскочи навън, прегърна Надя и се скара на момчетиите, заплаши ги, че ще извика полиция, ако не престанат. Пани Микелска беше любимата учителка на всички момичета, нашата
Северна звезда, всички искахме да бъдем като нея – красиви, умни, с чувство за хумор.
Тя защитаваше ученичките си като майка лъвица малките си и ни награждаваше с карамелени бонбони винаги когато контролните ни работи по математика бяха без грешки – аз винаги получавах бонбон.
Петрик, който беше дошъл да ни посрещне след училище, размаха някаква лопата из въздуха и изгони момчетата с камъните, но не се размина без поражения: от предния му зъб се отчупи едно парченце, това, разбира се, изобщо не развали усмивката му, напротив, тя стана дори още по-омайваща.
Някакъв странен звук ме откъсна от спомените ми, като че навсякъде край нас бяха засвирили хиляди щурци. Шумът се усилваше все повече и повече, докато земята затрепери от вибрациите.
Самолети!
Огромните им туловища се спуснаха над нас, толкова ниско, че тревата се слегна, а сребристите им търбуси изблъскаха светлината на утрото. По три в редица, завиха рязко надясно, а зад тях остана гъста диря с дъх на машинно масло, отправиха се към града, а сивите им сенки се плъзнаха по нивата. Преброих общо дванайсет.
– Като самолетите в „Кинг Конг“ – казах аз.
– Онези бяха биплани, Каша. „Къртис Хелдайвър“. А това са германски пикиращи бомбардировачи.
– Може да са полски.
– Не са полски. Познава се по белите кръстове от долната страна на крилата.
– Дали носят бомби? – попита Надя не толкова от страх, колкото от любопитство.
Тя никога не се боеше.
– Нали вече разрушиха летището, какво има още да бомбардират? – чудеше се
Петрик. – Ние нямаме складове за боеприпаси.
Самолетите закръжаха над града и извиха наляво, един зад друг. Първият се гмурна с ужасяващ пронизителен врясък и пусна бомба точно в средата на града, където главната улица „Краковское пшедмешче“ се виеше край най-красивите сгради.
Петрик се изправи.
– Исусе Христе, не!
Гръмовен тътен разтърси земята, а над мястото, където беше паднала бомбата, се извиха черни и сиви пушеци. Самолетите направиха втори кръг над града и този път пуснаха бомбите си близо до сградата на общината. Сестра ми, Зузана, отскоро лекар, понякога дежуреше там като доброволец в клиниката. Ами майка ми? „Моля те,
Господи, вземи ме направо на небето, ако се случи нещо с майка“, казах си аз. А татко – дали беше в Пощенската станция?

22

Изтегляне 2.11 Mb.

Сподели с приятели: