Люляковите момичета
Изтегляне 2.11 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Марина-Карлос-Руис-Сафон
| Mарта Хол Кели • Люляковите момичета Самолетите се извиха пак над града и се насочиха към нас. Когато приближиха, се проснахме по очи на земята, Петрик покри мен и Надя с тялото си толкова плътно, че усещах по гърба си сърцето му как тупти под ризата. Два от самолетите се върнаха и пак закръжаха над града, като че бяха забравили нещо. – Трябва да... – опита се да каже Петрик, но преди да успеем да помръднем, самолетите се снишиха над полето съвсем доземи. След миг вече чувахме гърмежа на картечниците им. Стреляха по млекарките. Някои от куршумите се забиваха в земята и вдигаха облаци от прахоляк, но други уцелваха жените, поваляха ги на земята, а млякото от гюмовете им се изливаше в тревата. Една крава се срина с пронизително мучене на земята, а другите куршуми от откоса надупчиха с метален звън гюмовете. Бежанците в нивата захвърлиха картофите и се разбягаха, но куршумите застигнаха няколко от тях. Залегнах по очи, когато последните два самолета прелетяха отново над нас и се изтеглиха, а след тях останаха проснати по земята тела на мъже, жени и крави. Кравите, които все още можеха да се движат, се щураха и подскачаха като побеснели. Спуснах се бегом надолу по хълма, Петрик и Надя след мен, тичахме към дома през гората, по пътеките, застлани с борови иглички. Дали родителите ми не са ранени? А Зузана? Имаха само две линейки, сигурно е била на работа цяла нощ. В картофената нива забавихме ход, невъзможно беше да не спреш поглед. Минах близо край една жена на възрастта на Зузана, толкова близо, че между нас нямаше да се събере и един от онези гюмове. Жената лежеше напряко на плитките бразди, картофи се бяха пръснали край нея, лявата ръка беше върху гърдите ѝ, а по рамото ѝ се стичаше кръв. Лицето ѝ също беше цялото изпръскано. До нея беше коленичило момиче. – Сестро – говореше момичето и стискаше ръката ѝ, – сестро, трябва да станеш. – Притисни раната с две ръце – казах, но момичето само ме гледаше безпомощно. Приближи се жена в медицинска престилка и коленичи до тях. Извади жълтеникав гумен маркуч от черната си докторска чанта. Надя ме дръпна настрана: – Хайде, самолетите може да дойдат пак. Хората в града търчаха във всички посоки, плачеха, крещяха си, евакуираха се, някои на велосипеди, други на коне, в камиони, с каруци, пеш. Като наближихме улицата, на която живеех, Петрик хвана Надя за ръка. – Ти си съвсем близо до къщи, Каша, ще изпратя Надя. – Ами аз? – извиках след тях, но те вече се бяха отдалечили доста по паважа към къщата на майката на Надя. Петрик бе направил своя избор. Запътих се към тунела, който минаваше под древната Краковска порта – висока кула, с връх като камбана, любимата ми забележителност в Люблин, която някога е била единственият вход на града. Бомбите я бяха пропукали от едната страна, но все още стоеше изправена. Срещнах учителката си по математика пани Микелска и съпруга ѝ, които ми бяха съседи, минаха покрай мен с велосипедите си – бяха тръгнали в обратната посока. Пани Микелска, макар да беше в много напреднала бременност, се обърна към мен в движение и извика: – Майка ти е ужасно притеснена, Каша, търси те навсякъде. – Къде отивате? – викнах след тях. – При сестра ми – провикна се пан Микелски. 2. Каша 23 – Прибирай се при майка си! Бързай! – извика пани Микелска през рамо. Отдалечиха се и се сляха с тълпата, а аз продължих към дома. Моля те, Господи, нека майка да е невредима. Щом стигнах до нашата пресечка, усетих как всяка клетка в тялото ми потръпва от облекчение, че нашата висока, тясна розова къща е цяла и гордо изправена. Къщата отсреща обаче не бе имала такъв късмет. Беше срината до купчина цимент, тухли и парчета гипс, а железните кревати се търкаляха разкривени по улицата. Докато се катерех по останките, за да стигна до къщи, видях, че вятърът беше измъкнал едно от пердетата на майка и си играеше с нежната материя. Чак тогава осъзнах, че всичките ни прозорци са изпочупени от бомбите – стъклата, черната хартия за затъмняване, нищо не беше останало от тях. Не се наложи да вадя ключа за жилището ни иззад хлабавата тухла, вратата зееше широко отворена. Заварих майка и Зузана в кухнята, край масата за рисуване на майка, събираха разпилените по пода четки, а из стаята се носеше острата миризма на разлян терпентин. Псина 12 , нашата кокошка, пристъпваше край тях. Слава на небесата, Псина не беше пострадала, за нас тя беше част от семейството, гледахме я като куче, не като домашна птица. – Къде се губиш? – каза майка, лицето ѝ беше по-бяло от картонения лист за рисуване в ръката ѝ. – Горе на Еленовата поляна – отвърнах. – Петрик предло... Зузана се изправи, беше събрала натрошени стъкла в една купа, бялата ѝ лекарска престилка сивееше от полепналия прах. Тази бяла престилка ѝ беше отнела цели шест години. Куфарът ѝ лежеше до вратата. Сигурно си е стягала багажа да замине на стаж в педиатричната болница, когато са паднали бомбите. – Как можа да постъпиш толкова глупаво? – Къде е татко? – попитах аз, докато двете чистеха косата ми от парчетата цимент. – Излезе... – поде майка. Зузана я сграбчи за раменете. – Кажи ѝ, майко. – Излезе да те търси – а в очите ѝ напираше такъв порой от сълзи, че можеше да я удави. – Сигурно е в Пощенската станция – каза Зузана, – ще отида да го намеря. – Не отивай – опитах се да я спра, – ами ако самолетите се върнат? Страх, зловещ като змия от усукани електрически искри, прониза сърцето ми. Онези нещастни жени, покрили нивата с телата си... – Тръгвам – каза Зузана. – Ще се върна. – Нека дойда с теб – казах. – Мога да помогна в клиниката. – Защо все правиш такива глупости? Татко го няма заради теб. – Зузана нахлузи пуловера си и тръгна към вратата. – Няма да има полза от теб в клиниката. И без това само навиваш бинтове. Остани тук. – Не отивай – опита и майка, но Зузана изхвърча навън, винаги твърда и силна, като татко. Майка отиде до прозореца да обере натрошените стъкла, но се отказа, защото ръцете ѝ трепереха неудържимо, и пак дойде до мен. Приглади косата ми, целуна челото ми, 12 Кученце (полски). |