Мама и смисълът на живота

* * *
Два часа по-късно, на път към „Жасмин“, виетнамско ресторантче на Клемънт Стрийт,
където често обядваше, Ърнест най-сетне намери свободен миг да обмисли на спокойствие сеанса с Холстън. Като цяло беше доволен от начина, по който се беше справил с желанието му да прекрати терапията. Макар да беше претоварен, нямаше да му е приятно да остави някой пациент да си тръгне. Холстън беше на прага на важен пробив и Ърнест съзнаваше, че неговата внимателна, методична, но не и агресивна тактика беше в основата на победата му.
Интересно, размишляваше той, колкото по-опитен ставаше, толкова по-малко пациенти прекратяваха терапията си преждевременно. Като млад терапевт много се терзаеше за тези случаи, вземаше ги навътре и броеше всеки напуснал пациент за личен провал, за белег за некадърност, за публично унижение. Беше благодарен на Маршал, бившият му супервизор,
който му беше показал, че всъщност тази реакция намалява ефективността му. Когато терапевтът заложи егото си, когато реши, че е задължително пациентът да продължи терапията, точно тогава губи полезността си: започва да придумва, да примамва, да откликва на всяко желание на пациентите, само и само да ги накара да дойдат отново следващата седмица.
Ърнест беше доволен и че изрази подкрепа и похвали Холстън, а не се усъмни гласно в истинността на внезапното припомняне на вечерта у Артемида. Не беше сигурен как точно да го тълкува. Знаеше, разбира се, че съществуват примери за изненадващ изблик на потиснати спомени, но в досегашната си практика рядко беше имал досег с такива случаи. Те се срещаха често в посттравматичните разстройства и най-вече в холивудската представа за психоанализата, ала в ежедневието на Ърнест бяха почти непознати.
Самодоволството и благосклонното му отношение към Холстън обаче бързо отшумяха.
Всъщност от цялата история вниманието му беше привлечено най-вече от Артемида. И
колкото повече размишляваше, толкова повече се ужасяваше от поведението на пациента си.
Що за чудовище трябва да си, че да преспиш с една жена – и по собствените ти думи да изпиташ върховна наслада – а след това да я изоставиш без обяснение, без бележка, без да ѝ
се обадиш по телефона дори? Направо не беше за вярване.
Сърцето на Ърнест беше преизпълнено със съчувствие към Артемида. Много добре знаеше как се е почувствала. Веднъж, преди петнайсет години, си беше уредил среща с едно старо гадже, Джуди, в хотел в Ню Йорк. Вечерта мина чудесно или поне така смяташе той. На сутринта излезе, имаше някаква среща, и се върна с огромен букет в знак на признателност.
Само че Джуди я нямаше. Беше изчезнала безследно. Беше си събрала багажа и беше заминала ей така, без бележка, без да отговори на обажданията и на писмата му след това.
Без никакво обяснение. Ърнест беше смазан. Психотерапията не беше успяла да изличи напълно болката му и дори сега, след толкова години, споменът все още нагарчаше.
Всъщност най-силно го измъчваше това, че не знаеше какво е станало. Горката Артемида, тя беше дала толкова на Холстън, беше поела такъв риск, а в замяна той беше постъпил непростимо подло с нея.
През следващите дни Холстън рядко се появяваше в мислите му, но пък Артемида беше чест гост там. В представите му тя беше богиня – красива, щедра, грижовна, ала тежко ранена. Артемида заслужаваше почит, преклонение, грижа; мисълта, че някой може да я

унижи, му се струваше нечовешка. Как ли се терзаеше тя от съмнения! Колко ли пъти е превъртала лентата на случилото се през онази нощ, опитвайки се да разбере какво е казала,
какво е сторила, че да прогони Холстън? И само Ърнест можеше да ѝ помогне. „Като се изключи Холстън – разсъждаваше той, – единствено аз знам истината за онази нощ.“
Ърнест имаше слабост да се впуска в бляскави фантазии как се появява като рицар на бял кон и спасява изпаднали в беда девици. Знаеше го. Как иначе? Психоаналитикът му Олив
Смит и супервизорът му Маршал Страйдър му го бяха навирали в очите хиляди пъти.
Бляновете му за рицаря на бял кон играеха роля както в личните му връзки, при които той често си затваряше очите за предупредителните знаци за явна несъвместимост, така и в терапията, където насрещният пренос понякога се изплъзваше от контрол и Ърнест се хвърляше с главата напред да спасява пациентките си.
Разбира се, докато размишляваше за спасяването на Артемида, в главата му отекваха предупрежденията на терапевта и супервизора му. Ърнест изслушваше и приемаше критиките им, но само до определена степен. Дълбоко в себе си беше убеден, че всеотдайността му го прави по-добър терапевт и в крайна сметка по-добър човек. Съвсем естествено беше, че мъжът трябва да спасява жените. Това беше еволюционна аксиома,
стратегия за оцеляване на вида, заложена в човешките гени. Какъв ужас беше изпитал преди години, когато в часовете по сравнителна анатомия беше установил, че котката, на която прави дисекция, е бременна и в утробата ѝ има пет малки, колкото топчета за игра, плода.
Ненавиждаше и хайвера, който се добиваше чрез убийството и изкормването на бременната есетра. Ала най-потресаваща за него беше нацистката политика за изтребление, пренесла мъченията към жените, носещи „семето на Сара“.
И затова Ърнест нито за миг не изпита колебание за решението си да убеди Холстън да поправи грешката си. „Представи си как се е почувствала“ – призоваваше го той няколко сеанса подред, на което Холстън отговаряше ядосано: „Докторе, аз съм пациентът, не тя“.
Ърнест напразно го подтикваше да осъзнае важността на осмата и деветата стъпка от дванайсетстъпната програма за възстановяване: „Направи списък с всички, на които си навредил, и се постарай да им се извиниш и да изкупиш вината си“. Само че аргументите му,
колкото и красноречиво да ги излагаше, не успяваха да трогнат невъобразимо затворения и закоравял Холстън. Веднъж той се скара на Ърнест за мекушавото му сърце: „Не гледате ли твърде романтично? Това беше чук-чук-чао. Тя така си живее. Не съм първият мъж, попаднал в дома ѝ, и няма да съм последният. Уверявам ви, докторе, тази Артемида може много добре да се грижи за себе си“.
Ърнест се чудеше дали упорството на Холстън не е само напук. Може би пациентът беше доловил увлечението му по Артемида и за да си отмъсти, отхвърляше автоматично всеки негов съвет. Така или иначе, постепенно Ърнест стигна до извода, че Холстън няма да се извини на Артемида, и затова самият той трябва да се нагърби с тази задача. Колкото и да е странно, въпреки претрупания си график, нямаше нищо против да поеме този товар. За него той беше морален императив и Ърнест го приемаше не като воденичен камък на шията, а като свой дълг. Странно беше също така, че той, който по принцип стигаше до крайност в самоанализите и подлагаше всяка своя прищявка, всяко решение на щателен оглед, нито за миг не се усъмни в мотивите си. Поне си даваше сметка, че предприема необичайна и може би дори незаконна мисия – кой друг терапевт се е наемал да поправи прегрешенията на свой

пациент?
Макар да осъзнаваше, че е необходимо да бъде изключително предпазлив и внимателен,
първите му стъпки бяха несръчни и лесни за разгадаване.
– Холстън, за последен път. Нека се върнем на срещата с Артемида и връзката ти с нея.
– Пак ли? Както вече знаете, запознахме се в заведение…
– Чакай, постарай се да опишеш всичко точно и ясно. Заведението, времето, мястото…
– Мил Вали, около осем сутринта, едно от тези чудати калифорнийски кръстоски между кафе и книжарница.
– Как се казва? – попита Ърнест. – Хайде, вгледай се и в най-малката подробност.
– Не разбирам, докторе. За какво са тези въпроси?
– Заради мен го направи, Холстън. Подробното описание на случилото се ще ти помогне да си припомниш какви чувства си изпитал.
В отговор на възражението му, че няма никакво желание да си припомни тези чувства,
Ърнест изтъкна, че развитието на състраданието е първата стъпка в подобряване на отношенията с жените. Затова припомнянето на изживяното от него и от Артемида било едно полезно упражнение. Логиката на аргумента му куцаше, но поне на пръв поглед можеше да мине.
Холстън послушно разказа за пореден път събитията от съдбоносния ден. Ърнест го слушаше внимателно, но не научи почти нищо ново. Заведението се казвало „Бук Депо“,
Артемида обичала да чете – поне тази информация можеше да е от полза. Била споменала,
че в момента препрочита германските класици – Ман, Клайст, Бьол – и онзи ден си била купила новия превод на „Човекът без качества“ на Музил.
Ърнест не настоява повече, тъй като Холстън ставаше подозрителен и всеки момент можеше да попита: „Да ви дам ли направо адреса и телефонния ѝ номер?“.
А всъщност точно това искаше Ърнест. Щеше да му спести много време. Но поне вече имаше откъде да започне.

* * *
В едно ведро и леко прохладно утро няколко дни по-късно Ърнест отиде с колата до Мил
Вали, паркира и влезе в „Бук Депо“. Обиколи дългата, тясна книжарница, разположена в бивше влаково депо, след това огледа кокетното заведение към нея и десетината маси навън,
огрени от слънцето. Не видя жена, която да отговаря на описанието на Холстън, и отиде да си поръча сандвич с хлебче със семена.
– Какво да му сложа? – попита момичето зад щанда, носът и устните ѝ бяха щедро набучени с халки.
Той вдигна поглед към таблото. Нямаше авокадо. Дали Холстън не си го беше измислил? В
крайна сметка реши да се презастрахова и избра два пъти краставички, кълнове и крема сирене със зелен лук.
Докато се настаняваше, се появи Артемида. Опъната пъстра блуза, дълга тъмносиня пола –
любимият му нюанс на узряла слива – гердани, верижки и всичко останало: със сигурност беше тя. Беше по-красива, отколкото си я представяше. Холстън не беше споменал – може би дори не беше забелязал – лъскавата ѝ златиста коса, която Артемида носеше по средноевропейски маниер – вдигната на тила с рогова шнола. Ърнест направо се разтопи:
точно по този начин бяха носили косите си неговите шармантни виенски лели, първите обекти на пробуждащото се през пубертета му еротично желание. Огледа я набързо, докато тя поръчваше и плащаше на касата. Страхотна жена, прекрасна във всяко едно отношение: с пронизващи тюркоазеносини очи, сочни устни, симпатична трапчинка на брадичката, около един и шейсет по сандали без ток, тръпнещо, напращяло тяло със съвършени пропорции.
Сега идваше най-трудната част: как да я заговори? Извади купения предишния ден роман
„Избраникът“ и го захлупи отворен на масата, така че да се вижда заглавието. Можеше да послужи като повод за завързване на разговор, стига тя да избереше маса наблизо. Ърнест притеснено огледа полупразното заведение. Имаше доста свободни маси. Когато Артемида мина покрай него, той кимна и тя разсеяно му кимна в отговор, без да се спира. И изведнъж,
mirabile dictu
12
, се върна.
– О, „Избраникът“ – рече Артемида за негово смайване. – Каква изненада!
Клъвна! Клъвна! Ърнест обаче не беше сигурен как да засече и да изтегли улова си на брега.
– Ъъъ, моля? – запелтечи той.
Беше в шок, шокът на примирил се с лошия си късмет рибар, на когото изведнъж му е дръпнало. През изминалите години беше използвал тази примамка безброй пъти, без нито веднъж да му клъвне.
– Загледах се в книгата – обясни тя. – Чела съм я отдавна, но за първи път виждам някой друг да я чете.
– А, аз много я харесвам и редовно си я препрочитам. Харесвам и новелите на Ман и смятам и тях да препрочета. Но започнах с „Избраникът“, най-много го обичам.
– Аз тъкмо довърших „Разменените глави“ – отвърна Артемида. – Коя е следващата творба в списъка ви?
– Карам ги по реда, по който са в личната ми класация. Следващата ще е тетралогията
„Йосиф и неговите братя“. После ще мина на „Самопризнанията на авантюриста Феликс

Крул“. – Той се надигна. – Не стойте така, заповядайте, седнете.
– А накрая? – попита Артемида, остави подноса с кафето и сандвича на масата и се настани срещу него.
– „Вълшебната планина“ – отвърна Ърнест без колебание. не издаваше нито смайването си,
че рибата е налапала стръвта, нито съмненията си как ще я извади на брега. – Вижда ми се остаряла. Безкрайните разговори на Сетембрини ми се струват отегчителни. В самия край е и „Доктор Фаустус“. Музиковедските тънкости са твърде подробни и боя се, досадни.
– Напълно съм съгласна с вас – рече тя, бръкна в чантата си и извади почерняло авокадо и няколко торбички със семена, – макар че връзката Ницше –Леверкюн все така ме грабва.
– Извинявайте, унесох се в разговора ни и не се представих. Казвам се Ърнест Лаш.
– Артемида – отвърна тя, обели авокадото, размаза половината върху питката и отгоре поръси различни семки.
– Прекрасно име. Навън вече се постопли, какво ще кажеш – нали вече сме на „ти“ – да се преместим при твоя брат близнак?
Ърнест се беше подготвил съвестно за срещата.
– Моят брат ли? – Артемида размишляваше напрегнато, свъсила озадачено вежди, докато се пренасяха на една маса навън. – А, Аполон! Слънчевите лъчи на брат ми Аполон. Чуден човек си, никой досега не е правил тази връзка с името ми.
– Мислех си – върна се към предишната тема Ърнест – да оставя за малко Ман, за да видя новия превод на Уилкинс на „Човекът без качества“ на Музил.
– Какво съвпадение! – ококори се Артемида. – Точно него чета сега. – Бръкна отново в чантата си и извади дебела книга с твърди корици. – Страхотен е!
От този миг нататък тя не свали очи от Ърнест. Даже погледът ѝ беше толкова съсредоточен върху устните му, че през няколко минути той смутено вдигаше ръка към мустаците си, тъй като решаваше, че по тях са полепнали трохи.
– Животът тук ми харесва, но понякога ми липсват задълбочените сериозни разговори –
рече Артемида, подавайки му резен авокадо. – Последния път когато стана дума за тази книга, човекът, с когото бях, изобщо не беше чувал за Музил.
– Е, Музил не е за всеки.
„Колко жалко – помисли си Ърнест, – че една възвишена душа като Артемида е трябвало да се примирява с компанията на сухаря Холстън.“
През следващите три часа двамата щастливо се рееха из творчеството на Хайнрих Бьол,
Гюнтер Грас и Хайнрих фон Клайст. Ърнест погледна часовника си. Почти беше станало обяд! Каква невероятна жена, помисли си той. Беше освободил предобеда си, но от един насетне го очакваха пет сеанса един след друг. Времето летеше, трябваше да се върне към задачата си.
– Скоро трябва да тръгвам, колкото и да не ми се иска, ала имам насрочени часове.
Страшно ми беше приятно. Пренесох се в съвсем друг свят. А точно от това имах нужда в момента.
– Защо?
– Неприятна история – въздъхна Ърнест, надяваше се, че думите, които беше упражнявал

предишната вечер, ще прозвучат спонтанно. – Преди две седмици имах среща с една стара приятелка. От няколко години не се бяхме виждали. Прекарахме си чудесно или поне аз така сметнах. Но на сутринта, когато се събудих, нея я нямаше. Беше изчезнала. Безследно. И
оттогава не съм на себе си.
– Ужасно! – Реакцията ѝ, най-вече загрижеността ѝ към него надмина и най-смелите му очаквания. – Много ли държеше на нея? Сигурно си искал да се съберете отново?
– Не, не. – Ърнест се мъчеше да налучка какво е изпитвала тя към Холстън. – Не чак толкова. Тя беше по-скоро… как да се изразя… за удоволствие. Не ми е мъчно, че съм я загубил. Това, което ме докарва до полуда, е, че не знам какво е станало. Дали съм направил нещо, което я е отблъснало? Дали не съм я обидил по някакъв начин? Може би съм казал нещо нередно? Пренебрегнал съм я? Или като цяло съм неприемлив за нея? Ей такива въпроси ме измъчват. Събуждат кофти страхове и опасения.
– Напълно те разбирам – поклати глава състрадателно Артемида. – Изпитала съм го на гърба си, и то неотдавна.
– Наистина ли? Не е за вярване колко общи неща имаме. Защо да не се опитаме да си помогнем един на друг? Нека продължим разговора, да речем, на вечеря? Още днес?
– Добре, но не навън. Решила съм да готвя. Вчера набрах пачи крак, мислех да го приготвя по една стара унгарска рецепта. Защо не дойдеш у дома?

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: