Проклятието на унгарския котарак

Ясно беше, че напрежението у Холстън се дължеше на попадането в различна културна среда. Той беше живял във Великобритания от деветгодишен и наскоро беше пристигнал в
Калифорния като управител на клона на британска банка. Ърнест обаче беше сигурен, че причината не е само в различната среда, пациентът му явно по принцип си беше твърде затворен.
„Добре, добре – отстъпи Ърнест, – няма да кажа „И много ти здраве“, няма да си го помисля дори.“ Щеше да се опита да направи нещо. Внимателно подбра думите си,
опитвайки се да предизвика някакъв отклик у Холстън:
– Много добре те разбирам, че искаш да намалиш напрежението в живота си, а не да го увеличаваш с притеснения за времето и парите. Логично е. Само че има нещо, което ме озадачава…
– И какво е то?
– Доколкото си спомням, преди да започнем терапията, ти обясних изключително подробно какво е заплащането и колко време ще ти е нужно. В това отношение не би трябвало да има някакви изненади, нали?
Холстън кимна.
– Така беше, докторе. Напълно сте прав.
– Затова ми се струва логично, че причината не е само в притесненията за парите и времето. Дали не е свързана с мен? Може би ще се чувстваш по-комфортно с чернокож терапевт?
– Не, докторе, далеч сте от истината. Лаете под грешното дърво, както казвате тук. Расовата разлика не е проблем. Не забравяйте, че учих няколко години в „Итън“, а след това още шест в Лондонското училище по икономика. Там чернокожите се брояха на пръстите на двете ми ръце. За мен няма никаква разлика дали ще съм при вас, или при чернокож терапевт.
Ърнест реши да направи един последен опит, за да е чиста съвестта му и да не се обвинява после, че не е изпълнил професионалните си задължения.
– Добре, Холстън, ще се изразя по друг начин. Разбирам изтъкнатите от теб причини. Те са напълно логични. Никой не би те упрекнал за тях. Да предположим, че те са напълно достатъчни да се откажеш от терапията. Мога да приема това решение. Но преди да приключим, би ли помислил върху един друг въпрос…
Холстън предпазливо вдигна поглед и кимна едва-едва.
– Въпросът ми е дали все пак зад отказа ти не се крият и други основания. Познавам много пациенти – и това ще ти го каже всеки терапевт – които се отдръпват от терапията по съвсем ирационални подбуди. Ако и твоят случай е такъв, би ли се опитал да ги посочиш?
Той замълча. Пациентът затвори очи. На Ърнест му се струваше, че може да долови задвижването на буталата и повишаването на напрежението в машинарията в черепната му кутия. Дали Холстън щеше да се възползва от тази възможност? Шансът беше петдесет на петдесет. Той поотвори уста, сякаш се канеше да заговори, но от нея не излезе нито дума.
– Нямам предвид нещо кой знае какво, Холстън. Може и да е съвсем дребничко обяснение.
– Струва ми се – осмели се да подхвърли пациентът, – че не съм на мястото си нито тук, в кабинета ви, нито в Калифорния като цяло.

Двамата се спогледаха. Ърнест плъзна поглед по изящно оформения маникюр и сивата му жилетка, а Холстън като че ли се взираше в рошавите мустаци и бялото поло на терапевта.
Ърнест реши да рискува.
– Калифорния ти се вижда твърде разхайтена? Предпочиташ лондонската официалност?
Бинго! В кимването на Холстън се долавяше някакъв живец.
– А тук, в кабинета?
– Същото е.
– Например?
– Не се засягайте, докторе, но съм свикнал с по-професионално отношение от страна на лекарите.
– По-професионално отношение ли?
Ърнест се поободри. Като че ли най-сетне го беше изкарал от черупката му.
– Да, очаквам лекарят да излезе с ясна диагноза и да предпише съответното лечение.
– А тук какво е?
– Не искам да ви обидя, докторе…
– В никакъв случай не бих се обидил, Холстън. В този кабинет имаш една-единствена задача: да говориш свободно.
– Тук нещата са… как да се изразя? Твърде неформални, твърде фамилиарни. Например вашето настояване да си говорим на „ти“.
– И за теб тази неформалност противоречи на професионалното отношение?
– Абсолютно. Смущава ме. Заради нея имам чувството, че двамата с вас се въртим с вързани очи, с надеждата някак си да попаднем на това, което търсим.
Ърнест реши да отиграе спокойно ситуацията. Нямаше какво да губи. Така или иначе, най- вероятно никога повече нямаше да види Холстън. Но поне можеше да му даде нещо, което да му е от полза при следваща терапия.
– Разбирам предпочитанията ти към по-формални отношения – рече той – и оценявам готовността ти да изразиш впечатленията си от съвместната ни работа. Ще се опитам да ти отвърна със същото и да споделя моя опит от досегашното ни взаимодействие.
Холстън наостри уши. Малцина остават равнодушни, щом терапевтът им заговори за тях.
– Едно от най-силните ми чувства е неудовлетвореност. И то се дължи на факта, че си твърде пестелив.
– Пестелив ли?
– Пестелив на думи. Почти не говориш. Задам ли ти въпрос, отговаряш в телеграфен стил. С
колкото се може по-малко думи, без подробности, без да разкриваш нищо за себе си. И
именно поради тази причина се старая да изградим една по-близка връзка. Моят подход към терапията се крепи на едно: пациентите да споделят най-съкровените си чувства. Опитът ми показва, че строгите официалности забавят този процес, и единствено поради тази причина аз ги избягвам. И пак заради това толкова често те разпитвам какво изпитваш към мен.
– Не се съмнявам, че е така. Сигурен съм, че си разбирате от работата. Но това е по-силно от мен. Това калифорнийско открито, даже демонстративно изразяване на чувствата ме

дразни и ме напряга. Просто съм си такъв.
– Позволи ми един въпрос. Доволен ли си, че си „такъв“?
– Дали съм доволен ли? – премига озадачено Холстън.
– Според мен, когато казваш, че просто си си такъв, това означава, че си избрал да бъдеш такъв. И затова те питам дали си доволен от избора си. Да бъдеш толкова сдържан, скован,
студен към другите?
– Не съм сигурен, че е въпрос на избор, докторе. Просто съм си такъв – повтори той, – това е същината ми.
Пред Ърнест имаше две възможности. Можеше да се опита да го убеди, че сам е отговорен за затварянето си и отдръпването си от околните, или да се пробва за последен път да разчовърка сдържаността му, като се залови за конкретен пример за нея. Той избра втората.
– Добре, нека се върнем към самото начало, към онази нощ, в която се озова в „Бърза помощ“. Ще ти кажа какво знам аз. В четири сутринта ми се обади дежурният от „Бърза помощ“, били приели пациент с пристъп на паника, предизвикан от кошмар. Разпоредих да ти дадат успокоителни и се разбрахме да те прегледам два часа по-късно, в шест. Когато дойдох, ти не помнеше нито кошмара, нито какво си правил вечерта. С други думи, нямаше за какво да се хвана, нямаше как да продължа.
– Ама наистина е така, докторе, онази вечер ми е в мъгла, нищо не помня.
– Опитах се да подходя по заобиколен път, но тук съм съгласен с теб, не постигнахме кой знае какъв напредък. Само че в трите ни срещи ми направи впечатление колко си затворен,
дистанциран от другите, от мен, от себе си дори. И затова смятам, че тази стена, която си издигнал, и притеснението, породено от опитите ми да я пробия, са основният фактор за желанието ти да се откажеш от терапията. И още нещо бих искал да добавя: направи ми впечатление и пълната незаинтересуваност от твоя страна. Имам чувството, че аз трябва да осигуря интерес и за двама ни, че сам трябва да понеса целия товар на работата ни.
– Не се мъча да скрия нещо от вас, докторе. За какво ми е? Просто съм си такъв – повтори по обичайния си скован маниер Холстън.
– Нека направим един последен опит. Моля те. Хайде да прегледаме отново какво се е случило в деня, в който сънува кошмара. Да огледаме всичко под лупа.
– Както ви казах, беше си съвсем обикновен ден в банката, вечерта сънувах ужасен кошмар,
който не помня, после се озовах в „Бърза помощ“…
– Не, не, това вече сме го правили. Да пробваме друго. Извади бележника си. Чакай да погледна… – Ърнест вдигна глава към календара, – първата ни среща беше на девети май.
Виж какви срещи си имал предишния ден. Започни от сутринта на осми май.
Холстън отвори бележника си, намери страницата от осми май и присви очи.
– Мил Вали… Какво пък съм правил в Мил Вали? А, да, сестра ми. Излиза, че не съм бил на работа тогава. Ходих да огледам Мил Вали.
– Защо?
– Сестра ми живее в Маями, но другия месец компанията ѝ я прехвърля в района на Залива.
Тя мисли да си купи къща в Мил Вали и аз ѝ предложих да разуча града, как е движението сутрин, какво е положението с паркирането, пазаруването, кои са най-добрите квартали.

– Чудесно, давай нататък.
– Малко ми е като в мъгла, направо ме побиват тръпки. Нищо не помня.
– Живееш в Сан Франциско и за да стигнеш до Мил Вали, трябва да си минал по моста
„Голдън Гейт“. Това помниш ли го? По кое време е било долу-горе?
– Рано, ако се не лъжа. Исках да изпреваря задръстванията. Може би към седем.
– А след това? Закуси ли, преди да излезеш? Или хапна нещо в Мил Вали? Опитай се да си го представиш. Отпусни се и остави съзнанието ти да се върне към онова утро. Затвори очи,
ако това ще ти помогне.
Холстън затвори очи. Минаха три-четири минути и Ърнест се зачуди дали пациентът му не е заспал. Повика го тихо:
– Холстън? Холстън? Не мърдай, остани там, където си, само се опитай да разсъждаваш на глас. Какво виждаш?
– Докторе – пациентът бавно отвори очи, – казах ли ви за Артемида?
– Артемида ли? Древногръцката богиня? Не, не е ставало дума.
– Докторе – той премига и разтърси глава, сякаш да проясни ума си, – извинявайте, малко не съм на себе си. Адски странно... Сякаш изведнъж някаква преграда се срути и в паметта ми нахлуха всички необичайни събития от онзи ден. Не съм ги крил нарочно, повярвайте ми.
– Спокойно, спокойно, разбирам те. Заговори за Артемида…
– Да, още не съм напаснал всичко в ума си, затова по-добре да започна от началото на онзи проклет ден, в който накрая се озовах в „Бърза помощ“…
Ърнест се настани удобно в креслото, обичаше да слуша истории. Предчувстваше, че този мъж, с когото беше прахосал три безплодни сеанса, най-сетне ще разкрие ключа към загадката.
– Така, докторе, знаете, че от три години съм разведен и съм малко нащрек, когато стане дума за... ъъъ… нови връзки. Казах ли ви, че бях опустошен, емоционално и финансово, от бившата ми съпруга?
Ърнест кимна. Хвърли поглед към часовника. По дяволите, оставаха само петнайсет минути. Ако искаше да чуе цялата история, трябваше да го накара да побърза.
– И тази Артемида?
– Да, да не се отклонявам, благодаря ви. Колкото и да не е за вярване, точно въпросът ви какво съм закусвал пробуди паметта ми. И сега съвсем ясно си спомням как спрях да хапна в едно кафене в центъра на Мил Вали. Настаних се на маса за четирима. Заведението беше пълно и една жена попита може ли да седне до мен. Погледнах я и това, което видях, ми хареса.
– В какъв смисъл?
– Изключително готина мадама. Красива. Изящни черти, завладяваща усмивка. Колкото мен, доколкото мога да преценя, към четирийсетте, но с гъвкаво тяло на девойка. Както казват в американските филми, „убийствено парче“.
Той изведнъж се беше преобразил, изглеждаше много по-оживен и Ърнест усещаше как мнението му за него започва да се променя, този Холстън му харесваше повече.
– Опиши я.

– Истинско бижу. Същинска Бо Дерек. Тънко кръстче и страхотен налят бюст. Много от приятелите ми на Острова предпочитат жени с момчешка фигура, но аз си признавам, че си падам по големите гърди, и не желая да ме лекувате от това, докторе.
Ърнест се усмихна окуражително. И през ум не би му минало да лекува пристрастеността на Холстън, която напълно споделяше.
– И какво стана?
– Ами заговорих я. Името ѝ беше странно, Артемида. И тя самата ми се видя странна птица, различна, как да го обясня, приличаше на хипарка. Нямаше нищо общо с клиентите в банката. Представяте ли си, сложи си авокадо на сандвича, след това извади от плетената си чанта торбички с подправки и поръси отгоре морска сол и тиквени семки. Дрехите ѝ бяха все едно от „Кингс Роуд“
11
– бродирана блуза, дълга лилава пола, конопен колан, всевъзможни верижки и гердани. Дете на цветята.
Но всъщност – продължи той, историята му се лееше устремено като пълноводна река,
отприщила бента си – се оказа напълно здравомислеща, добре образована и съвсем с всичкия си. Допаднахме си от пръв поглед и разговаряхме дълго, с часове, усетихме се чак когато сервитьорите започнаха да подреждат масите за обяд. Бях запленен, поканих я да обядваме заедно. Въпреки че имах друга, служебна уговорка. И едва ли е необходимо да ви обяснявам,
докторе, че това изобщо не е типично за мен. Даже беше направо плашещо.
– В какъв смисъл плашещо?
– Чувствам се малко неловко, че говоря така, за мен все пак кабинетът ви е бастион на здравия разум, но в тази Артемида имаше нещо адски странно, даже направо бих казал свръхестествено, все едно ме беше омагьосала. Както и да е, да не се отклонявам. Тя обясни,
че имала други планове за обяд, и аз я попитах, пак без да проверя графика си, дали е свободна за вечеря. Артемида потвърди и даже ме покани в дома си. Живеела сама,
възнамерявала да приготви гъби, предишния ден била набрала пачи крак от Тамълпаяс.
– И ти отиде?
– Иска ли питане! И това беше едно от най-, ама най-върховните преживявания, поне до един момент. – Той замълча и поклати глава, както когато спомените се бяха завърнали,
после продължи: – Беше невероятно. Всичко вървеше гладко, съвсем естествено. Страхотна вечеря, Артемида се оказа първокласен готвач. Аз бях взел калифорнийско вино, каберне
„Стагс Лийп“. А след десерта – истински английски трайфъл, за първи път опитвам такъв тук – тя извади цигара марихуана. Поколебах се, в крайна сметка обаче реших, че в
Калифорния трябва да постъпвам като калифорнийците, и си дръпнах, за първи път в живота.
На лицето му се изписа отнесено изражение.
– А после? – пришпори го Ърнест.
– Ами раздигнахме масата, беше ми станало едно топло и приятно…
Холстън отново замълча и поклати глава.
– И?
– И тогава всъщност се случи най-невероятното: тя ме попита искам ли да се кача в спалнята. Ей така, направо. Съвсем естествено, с такава лекота, с такава… как да я нарека?

Зрелост. Нямаше и капчица от омразната ми американска мелодрама „ама навита ли е тя,
или не“.
„Боже господи – възкликна наум Ърнест. – Каква жена! Какво преживяване! Да му завиди човек!“ След това отново погледна часовника и притисна Холстън:
– Каза, че е било едно от най-върховните преживявания, само че до определен момент.
Нали така?
– Да. Сексът беше… не мога да го опиша. Изключителен. Дори не съм сънувал подобно нещо.
– В какъв смисъл?
– Все още ми е като в мъгла, но си спомням, че тя ме облиза целия като котка, от главата до петите, докато всяка пора на тялото ми не се отвори, направо се разтопих, молех се да не спира, при всеки досег на езика ѝ изтръпвах от наслада, опивах се от аромата и топлината ѝ.
– Той замълча. – Малко ме е срам да говоря за това, докторе.
– Не се притеснявай, Холстън, правиш точно това, което трябва. Продължавай.
– Прекрасното усещане растеше с всеки изминал миг. Беше просто божествено, уверявам ви. Това… как да го кажа, членът ми направо пламтеше, за първи път изпитвах такова нещо,
а ставаше все по-хубаво и по-хубаво и накрая оргазмът беше абсолютно помитащ. Сякаш изгубих съзнание.
Ърнест не вярваше на очите си. Нима това беше същият отегчителен, скован мъж, с когото му беше толкова скучно?
– А след това, Холстън?
– Ами от тук нещата се обръщат, това беше повратният момент. Озовах се някъде другаде.
Сега си давам сметка, че сигурно съм сънувал, но тогава ми се струваше съвсем истинско,
имах чувството, че мога да докосна всичко, да усетя миризмата. Малко ми е смътно, но ако не се лъжа, намирах се в гора и ме преследваше огромен злобен котарак, домашен котарак с размерите на рис, само че чисто черен, с бяло около червените пламтящи очи, с дебела,
шибаща като камшик опашка, огромни зъби и остри като бръсначи нокти. Гонеше ме съвсем не на шега! Пред мен имаше езерце, в което стоеше гола жена. Заприлича ми на Артемида,
затова скочих във водата и се втурнах към нея, надявах се да ми помогне. Щом се приближих,
видях, че не е тя, а робот с огромни гърди, от които хвърчат силни струи мляко. След още няколко крачки осъзнах, че не е мляко, а някаква искряща радиоактивна течност. И си дадох сметка, че съм нагазил до кръста в това отровно нещо, което вече беше започнало да разяжда краката ми. Хукнах обратно към сушата, но там ме дебнеше проклетият котарак, само че още по-голям, колкото лъв. И тогава скочих от леглото и си плюх на петите. Облякох се тичешком по стълбите, запалих колата бос, без обувки. Не можех да си поема дъх, имах чувството, че ще получа удар, обадих се на личния си лекар по телефона в колата и той ми каза да отида в
„Бърза помощ“. А от там вече ме препратиха при вас.
– А Артемида?
– Артемида ли? Да върви по дяволите! Не искам да я виждам повече. Змия отровна! Дори сега усещам как ме обхваща паника, като се сетих за нея. Сигурно заради това съм погребал случилото се толкова дълбоко в съзнанието си. – Холстън измери пулса си. – Ето, вижте,
двайсет и осем за петнайсет секунди, почти сто и двайсет удара в минута.

– Как ли се е почувствала от внезапното ти бягство?
– Не знам. Не ме интересува. Изобщо не се събуди.
– Значи, е заспала до теб, а като се е събудила, теб те е нямало. И тя не знае защо си си тръгнал.
– И така и ще си остане! Уверявам ви, докторе, този сън е от друг свят, от друга реалност.
Сън от пъкъла.
– Холстън, трябва да спрем, отдавна просрочихме времето. Очевидно е, че има върху какво да се работи. На първо място, отношението ти към жените – след невероятен, по думите ти,
секс сънуваш огромен котарак, който явно символизира опасност и възмездие, а после изоставяш партньорката си без нито дума обяснение. А и гърдите кърмилници, които всъщност отделят отрова… Все още ли желаеш да се откажеш от терапията?
– И аз съм наясно, докторе, че има много за анализиране. Свободен ли е същият час другата седмица?
– Да, ще се видим тогава. И само бих искал да отбележа, че днес свършихме чудесна работа. Радвам се, Холстън, и съм поласкан, че изпитваш достатъчно доверие в мен, за да си спомниш и споделиш този забележителен, макар и страховит инцидент.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: