Мама и смисълът на живота

* * *
Следобеда в кабинета си имаше чувството, че времето е спряло и минутите едва-едва се влачат. Само Артемида му беше в ума. Беше го омагьосала. Постоянно си напомняше:
„Съсредоточи се! Концентрирай се! Заработи си парите! Прогони тази жена от мислите си!“.
Само че тя не отстъпваше. Беше се настанила в предния лоб на мозъка му и не помръдваше от там. В нея имаше нещо тайнствено и примамващо, което му напомняше за безсмъртната неустоима африканска кралица от романа „Тя“ на Х. Р. Хагард.
Даваше си сметка, че се вълнува повече от красотата ѝ, отколкото от това, как да облекчи терзанията ѝ. „Не забравяй целта си – смъмри се той. – Какви ги вършиш? Цялата тази история е твърде съмнителна и без да бъде обременявана със сексуални похождения. Вървиш по тънък лед – изкопчи от Холстън информация как да намериш Артемида, правиш се на странстващ рицар терапевт, натрапваш се неканен в дома на привлекателна непозната.
Самозабравяш се, постъпваш неетично и непрофесионално. Внимавай, внимавай,
внимавай!“
„Ваша чест – представяше си как ще прокънти гласът на супервизора му в съдебната зала, –
доктор Лаш е порядъчен и етичен лекар, само дето от време на време започва да мисли не с главата, а с оная си работа!“
„Не, не, не! – възразяваше Ърнест. – Няма нищо неетично. Напротив, това, което възнамерявам да сторя, е акт на почтеност, на милосърдие. Моят пациент Холстън, без да иска, е наранил тежко друг човек и няма никакво желание да му се извини. Единствено аз мога да поправя стореното зло, и то бързо и ефикасно.“
Домът на Артемида беше като от „Хензел и Гретел“ – малка къщурка с островръх покрив, с дървена обшивка и обградена от плътен ред гъсти кипариси – и подхождаше повече на
Шварцвалд, отколкото на района на Сан Франциско. Тя го посрещна на вратата с чаша прясно изцеден сок от нар и се извини, че няма никакъв алкохол у дома.
– Тук опиатите са забранени – рече тя и после добави: – Освен ганджата, свещената трева.
Веднага щом се настани на канапето в стил Луи ХVІ с пепитена дамаска и с тънки сиво- бели крачета, Ърнест се върна на темата за изоставянето. Но макар да впрегна всичките си професионални умения в опитите си да накара домакинята да отвори сърцето си, не след дълго беше принуден да признае, че е преувеличил терзанията ѝ.
Да, призна Артемида, била преживяла същото като него и естествено, не ѝ било приятно.
Но не я заболяло чак толкова, колкото го изкарала сутринта, била го направила от любезност.
Споменала, че неотдавна била изоставена от мъж, само за да помогне на Ърнест да изговори тревогите си. Въпросният любовник наистина си бил плюл на петите без никакви обяснения, ала това всъщност не ѝ тежало чак толкова. Връзката им била мимолетна,
маловажна; била сигурна, че проблемът е у него, не у нея. Ърнест я гледаше смаяно: тази жена беше по-уравновесена и от него самия. Успокои се, официално загърби служебната си роля и се настрои да се наслади на вечерта.
Възторжените възхвали на Холстън го бяха подготвили какво да очаква. Бързо обаче стана ясно, че пациентът му е подценил или може би дори недооценил нещата. Разговорът с
Артемида беше изключително приятен, задушените гъби бяха истинско чудо на кулинарното

изкуство, а това, което последва, едва ли можеше да се опише с думи.
Ърнест отказа предложената след десерта цигара с марихуана, тъй като подозираше, че случилото се с Холстън може да е резултат от наркотика. Но и без нея с него като че ли ставаше нещо странно, почти сюрреалистично. Докато бяха на масата, в тялото му се надигна приятна топла вълна и го заля от главата до петите. В съзнанието му нахлуха моменти на наслада от миналото, идващи от най-различни места. Сладкият аромат на курабийките,
които майка му печеше в неделните сутрини; топлината, която усещаше в първите няколко секунди, след като се напикаеше в леглото; първата целувка; първият му светкавичен оргазъм, когато онанираше във ваната, представяйки си голата си леля Хариет; сладоледената торта със заливка от разтопен шоколад в „Хотшоп“ на Джорджия Авеню; безтегловността на въртележките в лунапарка в Глен Ехо; как премества царицата, пазена от топа, и казва на баща си: „Шах и мат“. Усещането му за heimlichkeit – топлия домашен уют от детството –
беше толкова силно, толкова поглъщащо, че за миг изгуби представа къде е.
Нежният глас на Артемида го изтръгна от унеса му.
– Искаш ли да се качим в спалнята?
Къде се беше отнесъл? „Дали не е от гъбите – зачуди се той. – Че и ме пита дали искам да се кача в спалнята. Готов съм да я последвам до края на света. Никога досега не съм желал друга жена толкова силно. Може би не е от тревата, нито пък от гъбите, а някакъв необичаен феромон. Обонятелната ми луковица реагира на нейния аромат на мускус, без да го съзнавам. Дали?“
В леглото Артемида започна да го ближе. Всеки сантиметър от кожата му затрептя, запари,
цялото му тяло запламтя. Всяко движение на езика ѝ го извисяваше все по-нагоре и по- нагоре и накрая той изригна – не внезапно, светкавично като юноша, а с гръмовен топовен тътен. В един кратък миг на яснота зърна отпусналата се до него Артемида. Насладата така го бе грабнала, че почти беше забравил за нея, не се беше погрижил да ѝ достави удоволствие. Посегна да я погали и усети, че бузите ѝ са мокри от сълзи. След това заспа дълбоко.
По някое време го събуди драскане. Отвори очи, в стаята беше тъмно като в рог. Усещаше обаче, че нещо не е наред. Постепенно мракът се отдръпна, отнякъде се появи зловеща призрачна зелена светлина. Ърнест се надигна с разтуптяно сърце, обу си панталоните и отиде до прозореца на пръсти, за да погледне откъде идва шумът. Не успя да различи нищо,
освен собственото си отражение в стъклото. Върна се да събуди Артемида, ала тя беше изчезнала. Драскането и ровенето се усилваха. Разнесе се кошмарно мяуууууу на хиляди разгонени котки. Подът се разтресе. Драскането също се усили, стана по-грубо. Чуваше се как по земята тупват парчета мазилка, след това камъни, после се свлече цяла камара.
Шумът като че ли идваше иззад стената на спалнята. Ърнест внимателно пристъпи към нея и в този миг тя се напука, разхвърчаха се прашинки мазилка и се посипаха като снежинки върху килима. Отдолу се видя гипсокартонът, а в следващия миг се показаха и дървените летви на конструкцията. Хряс! Гигантска лапа с изскочили нокти се вряза в тях.
Това му стигаше. Че беше и отгоре! Ърнест грабна ризата си и хукна към стълбите. Само че нямаше стълби, нито стени, нито къща. Пред него се простираше непрогледен мрак, над който блещукаха звезди. Той се втурна напосоки и след няколко секунди навлезе в гъста гора

от надвиснали борове. Иззад гърба му се разнесе гръмовен рев, той се обърна и видя чудовищен котарак с пламтящи очи, приличаше на лъв, но беше черно-бял и много по-голям.
Колкото мечка. И с огромни тигърски зъби. Ърнест се затича още по-силно, направо летеше,
ала топуркането на меките лапи на звяра по килима от иглички се усилваше и приближаваше. Встрани мярна езеро и се насочи към него. Котките не обичат водата,
помисли си, и нагази. Навътре се носеха изпарения и от там се чуваше ромолене на вода.
Направи още няколко крачки и я видя: Артемида стоеше застинала в средата на езерцето.
Дясната ѝ ръка беше вдигната като на Статуята на свободата, а с лявата беше хванала една от големите си гърди, от която, насочена към него, бликаше силна струя вода или мляко. Не, не беше мляко, а искряща зелена течност. И това не беше Артемида, а метален робот. Езерото не беше от вода, а от киселина, която разяждаше нозете му. Ърнест отвори уста и понечи да извика: „Мамо! Мамо! Помогни ми, мамо!“, но думите замряха в гърлото му.
В следващия миг, незнайно как, Ърнест се озова в колата си полугол, натисна докрай газта и профуча по алеята, обзет от неистовото желание да избяга по-далеч от шварцвалдската къща на Артемида. Колкото и да се мъчеше да насочи мислите си към случилото се, страхът надделяваше и го възпираше. Колко пъти беше обяснявал на пациентите и на студентите си,
че кризата представлява не само опасност, но и възможност? Колко пъти беше повтарял, че мъчителното безпокойство е пътека, която води до просветление и мъдрост? Че кошмарът е най-поучителният сън, от него може да се почерпи най-много информация. И въпреки това,
когато стигна в апартамента си в „Рашън Хил“, Ърнест се втурна не към бюрото си да запише съня, а към аптечката, извади мострата „Ативан“ от по два милиграма и глътна две хапчета от това силно успокоително. Само че то не му донесе нито спокойствие, нито сън.
На сутринта той отмени часовете си за целия ден и успя да вмести по-спешните случаи в графика си за по-следващата вечер.
Целия предобед обсъжда по телефона преживяването си с верни другари и двайсет и четири часа по-късно ужасната тежест в гърдите му започна да намалява. Говоренето, самият акт на изповедта като че ли му помогна най-много, тъй като никой не можеше да разбере какво е преживял. Дори Пол, най-близкият му приятел още от времето, когато двамата бяха специализанти, беше далеч от истината: той се опита да го убеди, че кошмарът е за добро,
поучителна притча, която цели да го подтикне да съблюдава по-строго професионалните ограничения.
Ърнест се защитаваше ожесточено.
– Пол, Артемида няма връзка с моя пациент, не му е съпруга. И не съм го използвал умишлено да си осигуря женска компания. Намеренията ми бяха напълно благородни.
Потърсих я не с плътска цел, а да поправя стореното от Холстън зло. Не съм отишъл там, за да спя с нея, просто беше невъзможно да го предотвратя.
– Прокурорът едва ли ще е на същото мнение, Ърнест – отвърна мрачно Пол. – Ще те направи на кайма.
Бившият му супервизор Маршал му изчете в съкратен вид нравоучителната лекция, която изнасяше на отряда си от морски скаути:
– Дори и да не правиш нищо нередно, не бива да се озоваваш в ситуация, в която една моментна снимка би могла да остави подобно впечатление.

Ърнест съжали, че му се обади. Проповедта за снимката не му допадна, напротив, според него беше възмутително децата да се учат да постъпват благоразумно само за да не се представят в неблагоприятна светлина в медиите.
В крайна сметка той не обърна внимание на съветите на приятелите си. Те бяха малодушни, мислеха само как другите ще възприемат случилото се и за резултата от евентуално разследване за нарушение на лекарската етика. Вътрешно, което всъщност имаше най-голямо значение, Ърнест беше убеден, че е постъпил абсолютно почтено.
След еднодневната си почивка той поднови работа и четири дни по-късно в кабинета му дойде Холстън, който го уведоми, че все пак е решил да прекрати терапията. Ърнест съзнаваше, че го е подвел, несъмнено пациентът беше доловил неодобрението му. Не му остана време да страда от угризения за провала си, тъй като щом се сбогува с Холстън,
изведнъж осъзна, че през изминалите три денонощия след телефонните разговори с Пол и
Маршал, напълно беше забравил Артемида. Закуската с нея, случилото се след това. Изобщо не се беше сещал за нея! Боже господи, помисли си той, постъпих отвратително като
Холстън, изоставих я без никакво обяснение, не я потърсих, дори не си направих труда да ѝ
се обадя.
До края на деня и през следващия Ърнест многократно се сблъска със същото странно явление: колкото и да се мъчеше да насочи вниманието си към Артемида, бързо се разсейваше и само след няколко минути мислите му се насочваха към незначителни дреболии. Късно вечерта на втория ден той реши да ѝ се обади и с огромно усилие – имаше чувството, че шайбата на телефона тежи поне петдесет килограма – набра номера ѝ.
– Ърнест? Не мога да повярвам!
– Да, аз съм. Със закъснение, неколкодневно закъснение, но съм аз. – Той замълча. Беше очаквал гневен изблик и радостният ѝ глас го сепна. – Май си изненадана.
– Адски изненадана. Мислех, че никога повече няма да чуя гласа ти.
– Искам да се видим. В момента всичко ми е малко като в мъгла, но гласът ти ми помага да проясня мислите си. Чака ни доста работа: аз имам много да обяснявам и да се извинявам, а ти – да прощаваш.
– Ще се радвам да се видим. Но при едно условие. Без обяснения и прошки, няма нужда от тях.
– Да вечеряме утре? В осем?
– Става. Ще приготвя нещо.
– Не, не. – Ърнест не беше забравил подозренията си за гъбите. – Мой ред е. Остави вечерята на мен.
Пристигна в дома ѝ с няколко кутии от „Нанкин“, тясно павилионче на „Кърни“ с най- мизерния външен вид и най-хубавата китайска храна в Сан Франциско. Нетърпеливо заизважда кутиите на масата, обяснявайки разпалено – падаше си малко чревоугодник – в коя какво има. Новината, че Артемида е веганка, попари ентусиазма му; повечето от ястията –
сред които и прекрасното пилешко с кориандър, увито в листа от маруля, и специалното телешко с пет вида гъби – не ставаха за нея. „Слава на бога – въздъхна мислено Ърнест, – за ориза със зеленчуци, задушените грахови кълнове и вегетарианските пролетни рулца!“

– Трябва да ти кажа нещо – поде той, когато седнаха на масата. – Хората около мен знаят, че не съм от стеснителните. Приятелите ми твърдят, че не мога да си държа езика зад зъбите,
тъй че те предупреждавам…
– Нали не си забравил условието ми? – прекъсна го Артемида и го хвана за ръката. – Няма нужда от извинения и обяснения.
– Не мога да приема подобно условие, Артемида. Миналия път ти обясних, че гледам съвсем сериозно на работата си на лечител. Това е същността ми, животът ми, не мога да го включвам и изключвам по желание. Ужасно ме е срам от това, което ти причиних.
Постъпката ми е недопустима. С теб ми беше тъй хубаво, дори не съм си представял, че е възможно да се чувствам така с някоя жена, а после те изоставих без никакво обяснение.
Това е непростимо, нечовешко. Не помислих за теб и сигурно съм те наранил дълбоко.
Представям си как си се питала що за човек съм и защо съм постъпил тъй подло с теб.
– Казах ти вече, тези неща не ме тревожат. Естествено, бях разочарована, но те разбирах. –
Тя поклати глава мрачно. – Знам защо избяга онази нощ, Ърнест.
– Знаеш, така ли? – подхвърли игриво той, наивността ѝ беше очарователна. – Не ми се вярва. Едва ли знаеш толкова, колкото си мислиш.
– Напротив – настоя Артемида. – Знам много по-добре от теб.
– Артемида, няма откъде да знаеш какво ми се случи онази нощ. Тръгнах си заради един сън, ужасен кошмар...
– Знам всичко, Ърнест. За котарака, разяждащата киселина и статуята насред езерото…
– Бррр, настръхнах! – възкликна Ърнест. – Точно това сънувах! Сънищата са нещо лично,
най-непристъпното убежище на човека. Откъде знаеш какво съм сънувал?
Артемида мълчеше, свела глава.
– Имам още много въпроси, Артемида. Странното усещане, което ме беше обзело онази вечер, вълшебната наслада, неустоимото желание... Не желая да омаловажавам прелестите ти, но това желание беше неестествено силно. Навярно се дължи на нещо друго. Може би на гъбите?
Тя сведе още по-ниско глава.
– А после, когато докоснах лицето ти… Защо плачеше? Аз се чувствах прекрасно, мислех,
че това се отнася и за теб. Защо плачеше? Защо страдаше?
– Плачех не заради мен, Ърнест, а заради теб. И не заради случилото се между нас, то беше прекрасно и за мен. Плачех заради това, което щеше да те сполети.
– Което е щяло да ме сполети? Това е лудост! Не, не, Артемида, признай ми истината.
– Не ми се вярва истината да те удовлетвори, Ърнест.
– Пробвай. Довери ми се.
Артемида стана, излезе и след малко се върна с кожена папка, от която извади пожълтял стар лист.
– Ето тук е истината, в това писмо от баба ми, което тя е написала на майка ми Магда преди много години. Датата е 13 юни 1931 година. Да ти го прочета ли, Ърнест?
Той кимна. И на светлината на три свещи, докато храната чакаше в кутиите, Ърнест изслуша историята на бабата на Артемида, историята, която обясняваше съня му.

Изтегляне 1.19 Mb.

Сподели с приятели: