Медитация Изкуството на екстаза Ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването



страница1/34
Дата15.09.2023
Размер1.02 Mb.
#118665
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34
Медитация Ошо
Свързани:
Вадим Зеланд - Транссърфинг

Медитация
Изкуството на екстаза


Ошо


ВЪВЕДЕНИЕ
МЕДИТАЦИЯТА: ИЗКУСТВОТО НА ПРАЗНУВАНЕТО
Учим детето да фокусира ума си - да се концентрира -защото без концентрация няма да може да се справи с живо­та. Животът я изисква; умът трябва да притежава способ­ността за концентрация. Но в момента, в който умът стане способен на концентрация, той става по-неосъзнат. Осъзна­ването означава ум, който е съзнателен, но не е фокусиран. Осъзнаването е съзнанието за всичко, което се случва.
Концентрацията е избор. Тя изключва всичко, с изклю­чение на обекта на своя избор. Тя е стесняване. Ако се раз­хождаш по улицата, ще трябва да стесниш вниманието си, за да вървиш. Обикновено не можеш да осъзнаваш всичко, кое­то се случва, защото ако осъзнаваш всичко, което става, ще се разфокусираш. Затова концентрацията е необходимост. Концентрацията на ума е потребност, за да живееш - да оце­лееш и съществуваш. Затова всяка култура, по свой собствен начин, се опитва да стесни съзнанието на детето.
Децата такива, каквито са, никога не са фокусирани. Съзнанието им е отворено на всички страни. В него влиза всяко нещо; нищо не се изключва. Детето е отворено за всяко усещане; в съзнанието му се включват всички усещания. Тол­кова много неща влизат в него! Затова то толкова много се колебае, толкова е нестабилно. Детският необусловен ум е поток - поток от усещания - то обаче няма да може да оцелее с такъв тип ум. Трябва да се научи на това, как да стесни ума си, как да го концентрира.
В момента, в който стесниш ума, ставаш частично осъзнат за едно нещо и едновременно с това неосъзнат за много други неща. Колкото по-стеснен е ума, толкова по-ефикасен ще бъде. Ще се превърнеш в специалист, ще се пре­върнеш в експерт, но същността на нещата се изразява в то­ва, че ще знаеш все повече и повече за все по-малко и малко неща.
Стесняването е жизнена необходимост. Никой не е от­говорен за него. То е потребност на живота. Но не е доста­тъчно. Полезно е, но просто да оцелееш не е достатъчно; да си просто прагматично настроен, не е достатъчно. Когато си настроен прагматично и съзнанието е стеснено, ограничаваш голяма част от способностите на ума. Не използваш целия ум. Използваш съвсем малка част от него. А останалата - по-голямата част - ще се превърне в безсъзнание.
Всъщност, между съзнанието и безсъзнанието не съ­ществува граница. Те не са два ума. „Съзнателен ум" означа­ва тази част от ума, която е била използвана в процеса на стесняването. „Несъзнателен ум" е онази част, която е била отхвърлена, игнорирана, затворена. Това предизвиква разд­воение, разделяне. По-голямата част от твоя ум ти става чужда. Отчуждаваш се от самия себе си; превръщаш се в чужденец за своята собствена тоталност.
Една малка част се идентифицира като твоя аз, а оста­налата е изгубена. Но останалата несъзнателна част винаги е налице като неупотребена възможност, неупотребена потен­ция, неизживяно приключение. Този несъзнателен ум (този потенциал, този неизползван ум) винаги ще е в състояние на борба със съзнателния ум. Затова вътре винаги е налице кон­фликт. Всеки човек се намира в конфликт, заради разкъсване­то между съзнателния и несъзнателния ум. Ала само ако се позволи на потенциала, подсъзнанието, да разцъфти, можеш да изпиташ щастието от живота.
Ако по-голямата част от твоя потенциал остане неудов­летворена, животът ти ще се превърне в разочарование. За­това колкото по-прагматичен е един човек, толкова по-малко удовлетворен е той, по-малко щастлив е. Колкото е по-прагматичен подходът - колкото по-бизнесменски живее ня­кой - толкова по-неудовлетворен се чувства. Тази част от ума, която не може да се използва в прагматичния свят, е от­хвърлена.
Прагматичният живот е необходимост, но за него пла­щаш скъпо. Загубил си празничността на живота. Животът се превръща в празник, фестивал, ако се разгърнат всичките ти възможности. Иначе е обред, церемония. Затова постоянно твърдя, че религията означава превръщане на живота в праз­ник. Измерението на религията е измерението на празнич­ността, то не е прагматично.
Прагматичният ум не трябва да се приема като цялото. Останалата част... по-голямата... целият ум... не трябва да се принася в негова жертва. Прагматичният ум не трябва да се превръща в цел. Той ще трябва да остане, но като средство. Другото - останалата част, по-голямата, потенциалната -трябва да се превърне в Цел. Това имам предвид под религи­озен подход.
При нерелигиозният подход, бизнес-умът (праг­матичния) се превръща в цел. Когато се превърне в цел, из­чезва възможността, подсъзнателното да актуализира своя потенциал. Подсъзнателното ще бъде отхвърлено. Ако прагматичният ум се превърне в цел, това означава слугата да из­пълнява ролята На господаря.
Интелигентността, стесняването на ума, е средство за оцеляване, но не и за живот. Оцеляването не е животът. Оце­ляването е необходимост - да съществуваш в материалния свят е необходимост - но целта винаги е да разцъфти заложе­ния в теб потенциал, всичко онова, което притежаваш. Ако си удовлетворен напълно, ако вътре не остане нищо, което да е все още в зародишна форма, ако всичко се превърне в дейст­вителност, ако цъфтиш, тогава и само тогава можеш да из­живееш блаженството, екстаза на живота.
Отхвърлената част в тебе, подсъзнателната част, може да стане активна и съзидателна, само ако добавиш ново из­мерение към своя живот - измерението на празничността, измерението на играта. И тъй, медитацията не е работа; тя е игра. Молитвата не е бизнес; тя е игра. Медитацията не е не­що, което трябва да се прави, за да се постигне някаква цел (мир, блаженство...), а нещо, на което трябва да се наслажда­ваш като на цел сама по себе си.
Измерението на празничността е най-важното нещо, ко­ето трябва да се схване... а ние сме го изгубили напълно. Под празничност разбирам способността да се радваш, момент за момент, на всичко, което се появява около теб.
Станали сме толкова обусловени и навиците ни са ста­нали толкова механични, че дори и когато няма никаква ра­бота, която трябва да се върши, умът продължава да приема всичко като работа. Дори когато не е необходимо никакво стесняване, оставаш стеснен. Дори, когато играеш, всъщност не играеш. Не се радваш. Дори когато играеш карти, не се наслаждаваш на играта. Играеш, за да победиш, а в такъв случай играта се превръща в работа. И в този случай това, което става, не е важно, важен е резултатът.
В бизнеса е важен резултатът. При празнуването стой­ност има самото действие. Ако можеш да превърнеш всяко действие важно само по себе си, тогава празнуваш и си праз­ничен.
Когато празнуваш, границите, ограничените граници, са разрушени. Те не са нужни; те са отстранени. Измъкваш се от усмирителната риза, ограничената дреха на концентрацията. Сега не правиш избор. Сега не си избирателен. Приемаш всичко, което се появи пред тебе. В момента, в който позво­лиш на тоталното съществуване да влезе, се превръщаш в едно с него. Създава се взаимност, общуване.
Тази взаимност наричам медитация: това празнуване, това неизбирателно осъзнаване, това не-бизнес отношение. Празничността е в момента, в действието - не в загриженост­та за резултатите, не в постигането на нещо. Няма нищо за постигане, затова можеш да се наслаждаваш на това, което е тук и сега.
Можеш да си го обясниш по следния начин: Аз ти гово­ря. Ако се интересувам от резултата, тогава разговорът се превръща в бизнес, в работа; Но ако ти говоря без никакви очаквания, без желание, насочено към крайния резултат, то­гава разговорът се превръща в игра. Самото действие, само по себе си, е целта. Тогава стесняването не е необходимо. Мога да играя с думите; мога да играя с мислите; мога да играя с твоите въпроси; мога да играя с моите отговори. Не съществува нищо сериозно; всичко е безгрижно.
И ако ти ме слушаш, без да си мислиш да извлечеш нещо от това, можеш да се отпуснеш. Тогава можеш да ми позволиш да постигна единение с тебе, а съзнанието ти няма да бъде стеснено. Тогава то е отворено: игриво, радостно.
Всеки момент може да се превърне в бизнес момент; всеки момент може да се превърне в медитативен момент.
Разликата е в отношението. Ако той е неизбирателен, ако иг­раещ с него, той е медитативен.
Съществуват обществени потребности, съществуват и житейски потребности, които трябва да бъдат удовлетворени. Аз не твърдя: „Не формирай децата." Ако ги оставиш тотал­но неформирани, те ще останат нецивилизовани. Няма да могат да съществуват. Оцеляването се нуждае от формиране, но оцеляването не е крайната цел, затова трябва да можеш да слагаш и сваляш своето възпитание, точно както се свалят и слагат дрехи. Можеш да ги облечеш, да излезеш и да си свършиш работата, а след това, когато се прибереш вкъщи, да ги съблечеш. Тогава ти СИ.
Ако не се отъждествяваш с дрехите си (със своето въз­питание, цивилизованост, формиране), ако не казваш, напри­мер: „Аз съм моят ум", това не е трудно. Тогава лесно мо­жеш да се променяш. Ала си се отъждествил със своето въз­питание. Казваш: „Моето възпитание, това съм аз" и всичко, което не е част от възпитанието ти, е отхвърлено. Разсъжда­ваш: „Всичко, което не са формирали у мене, не съм аз; под­съзнанието - това не съм аз. Аз съм съзнателен, фокусиран ум."
Това отъждествяване е опасно. То не трябва да същест­вува. Истинското образование не е формиране, а е формира­не, но с едно „условие": това формиране е практическа пот­ребност; трябва да можеш да го сваляш и слагаш. Когато от него има нужда, го обличаш, а когато няма нужда, го събли­чаш. Докато не стане възможно хората да бъдат обучавани така, че да не се отъждествяват с това, което ги е обусловило, хората все още не са станали хора. Те са роботи: обусловени, ограничени.
Да разбереш това, означава да осъзнаеш тази част от ума - най-голямата част. А да я осъзнаеш, означава да осъзнаеш, че не си съзнателен ум. Съзнателният ум е само една част. „Аз" представлявам и двете и по-голямата част е необусловена, неформирана. Но винаги присъстваща... очакваща.
Моето определение за медитацията е, че тя е едно уси­лие да се скочи в подсъзнанието. Не можеш да скочиш прес­мятайки, защото пресмятането принадлежи на съзнателното, а съзнателният ум няма да го допусне. Ще ти отправи пре­дупреждение: „Ти ще полудееш. Не го прави."
Съзнателният ум винаги се страхува от подсъзнателно­то, защото ако на повърхността изплува подсъзнанието всич­ко, което е тихо и спокойно в съзнателното, ще бъде помете­но. В такъв случай всичко ще потъне в мрак, като в гъста го­ра.
Това е нещо подобно: направил си си градина, градина, която си очертал. Много малка площ земя си почистил, на­садил си някакви цветя и всичко е наред: подредено, почис­тено. Само че, гората винаги е била съвсем наблизо. Тя е не­управляема, неконтролируема и градината живее в постоянен страх от нея. Във всеки момент гората може да настъпи и то­гава градината изчезва.
По същия начин си формирал част от ума. Почистил си всичко. Но безсъзнанието винаги се мотае наоколо и съзна­телният ум постоянно се страхува от него. Съзнателният ум казва: „Не отивай в подсъзнанието. Не поглеждай в него; не мисли за него."
Пътят на подсъзнанието е мрачен и непознат. За разума той ще изглежда ирационален; За логиката ще изглежда не­логичен. Така че, ако мислиш с цел да се потопиш в медита­ция, никога няма да го направиш - защото мислещата част няма да ти го позволи.
Това се превръща в дилема. Не можеш да свършиш ни­то едно нещо, без да мислиш, а с помощта на мисленето не можеш да влезеш в медитация. Какво да се прави? Ако мис­лиш: „Няма да мисля" това също е мислене. Разсъждаващата част на ума казва: „Няма да допусна мисленето".
Медитацията не може да се прави посредством мисле­не. В това е дилемата - най-голямата дилема. Всеки търсещ ще трябва да стигне до нея. Някъде, някога, дилемата задъл­жително ще възникне. Този, който знае, казва: „Скачай! Не­дей да мислиш!" Обаче ти не можеш да свършиш абсолютно нищо, без мислене. Това е причината да се създадат ненужни механизми - ненужни механизми, казвам, защото ако скочиш, без да мислиш, не са необходими никакви средства и меха­низми. Но ти не можеш да скочиш, без да мислиш, затова са . необходими и тези средства.
След като си скочил, ще кажеш: „Средството не е необ­ходимо; от него нямаше нужда." Но това е ретроспективно познание. Ще разбереш впоследствие, че средствата не са били необходими (затова Кришнамурти казва: „Никакви средства не са нужни; никакви методи не са необходими." (Учителите на дзен казват: „Никакви усилия не са необходи­ми; всичко се прави без усилие."), но това звучи абсурдно за този, който не е преминал през бариерата. А човек разговаря главно с тези, които не са преминали през бариерата.
Затова казвам, че средствата са нещо изкуствено създа­дено. Те са само трик, за да се успокои рационалният ти ум, за да може да бъдеш тласнат в непознатото.
Затова използвам енергични методи. Колкото по-енергични, мощни са методите, толкова по-малка ще е нуж­дата от пресмятащия ум. Колкото по-енергични стават, тол­кова са по-тотални, защото жизнеността не принадлежи само на ума - тя е и на тялото, на емоциите. Тя принадлежи на ця­лото ти същество.
Суфи дервишите са използвали като техника, като сред­ство, танца. Ако се потопиш в танца, не може да продължиш да си интелектуален, защото танцът е нещо трудно. За него е нужно цялото ти същество. И задължително настъпва един момент, в който танцът се превръща в несъзнателен. Колкото е по-жизнен, по-енергичен, колкото повече си в него, толкова по-малко участие взема разумът. В един момент няма да танцуваш, а танцът ще те е завладял, ще те е поел. Ще бъдеш пометен в несъзнателния източник.
Учителите по дзен използват метода на коана. Коаните са главоблъсканици, които по самата си природа представ­ляват пълен абсурд. Те не могат да бъдат решени от разума. Не можеш да разсъждаваш върху тях. На пръв поглед изг­лежда, като че ли за тях може да се измисли нещо: в това е уловката. На пръв поглед като че ли можеш да намериш ня­какво решение на коана и започваш да разсъждаваш: Рацио­налният ти ум е успокоен. На него му е предоставено нещо, което той трябва да реши..., но това нещо всъщност не може да бъде решено. Самата му природа е такава, че за него не може да се намери решение, защото самата му природа е аб­сурдна.
Съществуват хиляди главоблъсканици. Учителят ще каже: „Мисли за беззвучния звук." Вербално, на пръв поглед, за това може да се разсъждава. Ако се заемеш здравата, по някакъв начин, някъде, беззвучният звук може да бъде открит. Може би е възможно. След това, в определен момент (и този момент не може да бъде предвиден: за всеки човек той е раз­личен), умът просто изчезва. Вече не съществува. Ти си, но умът - с цялата му обусловеност - си е отишъл. Сега си като дете: обуславянето не съществува. Просто си съзнателен. Ог­раничаващата концентрация не съществува. Сега знаеш, че средствата не са необходими, но това е производна мисъл. Преди това не можеше да го твърдиш.
Нито един метод не е причина; нито един метод не е причина за медитацията. Затова е възможно съществуването на толкова много методи. Всеки метод е само едно средст­во..., но всяка религия твърди, че нейният метод е пътят и ни­то един друг метод няма да свърши работа. Всички те раз­съждават от гл. т. на причинността.
С нагряването на водата, тя се изпарява. Причината е топлината: без топлината водата няма да се изпари. Това е причината. Топлината е необходимото условие, което пред­шества изпарението. Но медитацията не се причинява, затова са възможни всякакви методи. Всеки метод е само едно сред­ство; той представлява създаването на ситуация за настъпва­нето на събитието; той не го причинява.
Например, извън границата на тази стая е неограниче­ното, отворено небе. Никога не си го виждал. Мога да разго­варям с тебе за небето, за свежестта, за морето, за всичко онова, което се намира извън тази стая, но ти никога не си го виждал. Не знаеш нищо за него. Смееш ми се. Мислиш си, че си го измислям. Казваш: „Всичко това е фантазия. Ти си меч­тател." Не мога да те убедя да излезеш навън, защото всичко, което мога да ти кажа за него, за тебе няма смисъл.
След това обаче ти казвам: „Къщата гори!" Това можеш да го разбереш. Това е нещо, което има смисъл за тебе. Сега не е необходимо да ти давам обяснения. Просто бягам навън. Ти ме следваш. Къщата не гори, но в момента, в който си вън от нея, не е необходимо да ме питаш защо съм излъгал. Сми­сълът се е появил. Небето се е открило пред тебе. Сега ми благодариш. Всяка лъжа ще свърши работа. Лъжата беше само средство и нищо повече; тя беше средство, за да те изкарам навън. Не тя е предизвикала появата на обстановката извън къщата.
Всяка религия се основава върху лъжливо средство. Всички методи са лъжи; те създават само подходящата ситу­ация. Те не са причината. Може да се създадат нови средст­ва; могат да се създадат нови религии. Старите лъжи се из­търкват, старите религии се изтъркват и се появява необхо­димостта от създаването на нови. Толкова пъти ти е казвано, че къщата гори, когато тя не е горяла. Лъжата е станала без­полезна. Тогава някой трябва да измисли някакво ново сред­ство.
Ако нещо може да стане причина за нещо друго, то все още не е безполезно, но старите средства винаги са безполез­ни. Необходими са нови средства. Затова всеки нов пророк трябва да се бори със старите пророци.
Той върши същата работа, която са вършили и те, но трябва да се противопоставя на техните техники, защото трябва да отхвърли старите средства, които са се изтъркали и са загубили значението си.
Всичките велики представители на човечеството - Буда, Христос, Махавира - заради състраданието си, са измислили големи лъжи, само за да те изкарат от къщата. Ако можеш да бъдеш изкаран извън ума си по някакъв начин, това е всичко, от което има нужда. Умът ти е затвор. Умът ти е гибелен; той е робството.
Както казах вече, тази дилема задължително ще въз­никне. Такава е природата на живота. Ще трябва да се нау­чиш да ограничаваш ума. Това ограничаване ще е полезно, когато се движиш навън, но ще е фатално, когато си вътре. От него има полза, когато си с другите; ще е чисто самоу­бийство, когато си със себе си.
Трябва да живееш с другите и със себе си. Всяко еднос­транчиво съществуване осакатява. Трябва да живееш сред останалите с обусловения си ум, но да живееш със себе си с напълно необусловено съзнание. Обществото създава стесне­но съзнание, но съзнанието само по себе си, означава разши­ряване. То е неограничено. И двете са необходими и двете трябва да бъдат удовлетворени.
Наричам мъдър онзи човек, който може да удовлетвори и двете потребности. Само едната от крайностите е нещо глупаво; само едната от крайностите е нещо вредно. Затова в света живей с ума, с помощта на своето обуславяне, но със себе си живей без ума, без обучението. Използвай ума си като средство; не го превръщай в цел. Напусни го в момента, в който имаш възможност за това. Когато останеш сам, излез от него; съблечи го. След това се наслаждавай на момента; наслаждавай се на живота сам по себе си. Бъди себе си.
Просто да БЪДЕШ е такъв велик празник, но ако знаеш как да отстраниш обуславянето. Това „отстраняване" ще ус­воиш чрез динамичната медитация.1 Тя няма да е причинена; ще дойде при тебе непричинена. Медитацията ще създаде ситуация, при която ти ще дойдеш до непознатото. Посте­пенно ще бъдеш избутан от твоята навична, механична, по­добна на робот личност.
Бъди смел. Практикувай динамичната медитация енер­гично и всичко останало ще последва от само себе си. Тя ня­ма да е твое действие; тя ще е нещо, което ще се случи.
Не можеш да доведеш божественото, но можеш да зат­рудниш неговото пристигане. Не можеш да вкараш слънцето в къщата, но можеш да затвориш вратата. От отрицателна гл.т. умът може да направи много; от положителна гл.т. -нищо. Всяко положително нещо е дар; всяко положително нещо е блаженство. То идва при тебе, докато всичко отрица­телно е плод на твоето правене.
Медитацията (и всички медитативни средства) може да направи едно нещо: да те отблъсне от отрицателните спънки. Тя може да те изведе от затвора, какъвто е ума. И когато си навън, ще се смееш. Толкова е лесно да излезеш навън! Та то е досами теб. Необходима е само една стъпка... но ние про­дължаваме да се въртим в кръг и никога не правим тази стъпка, стъпката, която може да те доведе до центъра.
Продължаваш да се въртиш в кръг (да се движиш по периферията), повтаряйки едно и също нещо. Някъде тази непрекъснатост трябва да се прекъсне. Това е всичко, което може да направи кой и да е медитативен метод. Ако непре­къснатостта бъде разрушена, ако преустановиш връзката със своето минало, тогава, точно в същия момент, настъпва екс­плозията! Точно в същия момент биваш центриран, центри­ран в своето същество. И след това познаваш всичко онова, което винаги е било твое, всичко онова, което е чакало за те­бе.




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница