Медитация Изкуството на екстаза Ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването
Изтегляне 1.02 Mb.
|
Свързани:
Вадим Зеланд - Транссърфинг
| 2.
НЕПРАВЕНЕ ЧРЕЗ ПРАВЕНЕ Медитацията винаги е пасивна; самата й същност е пасивна. Не може да е активна, защото самата й същност е неправенето. Ако правиш нещо, самото ти правене разстройва целия процес. Самото правене, самата „активност", предизвиква смущението. Неправенето е медитация, но когато казвам неправене, нямам предвид, че не е необходимо да не правиш нищо. Дори, за да постигне това неправене, човек трябва да направи много! Но това правене не е медитацията. То е необходимо стъпало; трамплин. Цялото „правене" е само трамплин - не е медитация. Намираш се пред вратата, на стълбите... Вратата е неправене, но за да достигнеш до състоянието на неправене на ума, трябва да направиш много. Но не трябва да се обърква това правене с медитацията. Жизнената енергия работи противоречиво. Животът съществува диалектически: той не е просто движение. Той не се носи като река; той е диалектичен. При всяко движение животът създава своя собствена противоположност и чрез борбата с тази противоположност, се придвижва още по-напред. При всяко ново движение тезата поражда антитеза. И този процес не престава: тезата поражда антитеза, слива се с антитезата и се превръща в синтеза, която след това се превръща в нова теза. След това, отново, появява се антитеза... Под диалектическо движение имам предвид, че то не е просто праволинейно движение: то е движение, разделено в себе си, разделящо себе си, създаващо своята противоположност, след това отново срещащо се с тази противоположност. След това отново се разделя вътре в себе си на своите противоположности. Същото нещо важи и за медитацията, защото тя е най-дълбокото нещо в този живот. Ако ти кажа: „Просто се отпусни", това е невъзможно, защото не знаеш какво трябва да се направи. Толкова много псевдоучители по релаксация продължават да повтарят: „Просто се отпусни. Недей да правиш нищо; просто релаксирай." И какво правиш тогава? Можеш да легнеш на пода, но това не е релаксация. Вътрешната бъркотия остава... и се появява нов сблъсък: да релаксираш. Прибавено е още нещо, нещо повече. Цялата глупост продължава да съществува, бъркотията остава, но е добавено и още нещо - да релаксираш. Към всички стари напрежения е добавено и едно ново. Затова този, който се опитва да живее релаксиран живот, е възможно най-напрегнатият човек. Трябва да бъде, защото не е разбрал диалектичния поток на живота. Мисли си, че животът е праволинеен поток: можеш просто да си кажеш да релаксираш и ще релаксираш. Това е невъзможно! Ако дойдеш при мене, никога няма просто да ти кажа да релаксираш. Най-напред бъди напрегнат, толкова напрегнат, колкото ти е възможно. Бъди тотално напрегнат! Най-напред нека целият ти организъм се изпълни с напрежение и остани напрегнат до своя максимум, колкото възможностите ти го позволяват. И след това, внезапно, ще се почувстваш релаксиран. Направил си това, което е по силите ти; сега енергията на живота ще създаде противоположното. Довел си напрежението до неговия връх. Не съществува нищо повече: не можеш да продължиш нататък. Цялата енергия е заета с напрежението Но не можеш да продължаваш с това напрежение до безкрайност. То трябва да изчезне; скоро ще започне да изчезва. Сега се превърни в свидетел на това. С това, че беше напрегнат, се доближаваш до ръба, до точката за отскок. Затова не можеш да продължиш нататък. Ако продължиш още, можеш просто да се пръснеш - да умреш. Оптималната точка е достигната. Сега жизнената енергия ще релаксира от само себе си. Тя релаксира. Сега бъди нащрек и наблюдавай настъпването на тази релаксация. Всеки крайник на тялото, всеки мускул,, всеки нерв, става невинно релаксиран, без никакво действие от твоя страна. Не правиш нищо, за да го релаксираш; той се релаксира. Ще започнеш да усещаш много места от своя организъм релаксирани. Целият организъм ще се превърне в множество от релаксирани точки. Просто бъди нащрек и осъзнавай. Това осъзнаване е медитацията. Но тя е неправене. Не правиш нищо, защото да осъзнаваш не е действие. Това изобщо не е действие; това е твоята природа, много съществено качество на твоето същество. Ти си осъзнаване. Твоето неосъзнаване е, че то е твое постижение... и ти трябва да го постигнеш с големи усилия. И така, за мене, медитацията притежава две стъпки: първо, активната (която в действителност изобщо не е медитация) и втората, изцяло неактивна (пасивното осъзнаване, което в действителност е медитацията). Осъзнаването винаги е пасивно и в момента, в който станеш активен, губиш своето осъзнаване. Възможно е да си активен и да осъзнаваш, само когато осъзнаването е достигнало до такава точка, при която медитацията не е нужна, за го постигнеш или за да го познаеш, или за да го почувстваш. Когато медитацията стане безполезна, ти просто я отстраняваш. Сега осъзнаваш. Само тогава можеш да си едновременно осъзнат и активен - иначе не. Докато имаш нужда от нищо не е възможно; никакво усилие не е възможно. Аз съм изчерпан." Тогава казвам: „Сега просто го зарежи!" Това отказване може да бъде предадено чрез общуване. Ти си на ръба; готов си да го зарежеш. Сега вече можеш да разбереш езика на пасивността. Преди това за теб е невъзможно. Прекалено изпълнен с активност си. Никога не си достигал екстремалната точка на активността. Нещата могат да се изоставят единствено от крайната степен, екстремума, никога от средата. Не можеш да ги изоставиш. Можеш да изоставиш секса - ако си бил тотално потопен в него, можеш просто ей така да го зарежеш; но иначе, не. Можеш да се откажеш от всичко, в което си достигнал до самия му предел, откъдето вече няма накъде да вървиш и няма смисъл да се връщаш назад. Можеш да се откажеш от него, защото си го познал тотално. Когато познаваш дадено нещо тотално, то започва да ти носи досада. Можеш да искаш да продължиш още по нататък в него, но ако няма къде по-нататък да се отива, тогава ще „спреш напълно". Няма възможност за връщане назад, няма възможност да продължиш напред. Намираш се в онази точка, в която всичко свършва. Тогава можеш да зарежеш всичко; можеш да станеш пасивен. В момента, в който си пасивен, се появява медитацията; тя разцъфтява. Идва при тебе. Тя е „пълното спиране" в пасивността. И така, за мене, усилието те води да „не усилието"; действието те води до „недействието"; умът те води до медитацията; материалният свят те води до просветлението. Животът е диалектичен процес; неговата противоположност е смъртта. Тя трябва да се използва; не можеш просто току така да я изоставиш. Използвай я и ще бъдеш тласнат в противоположното. И наблюдавай: когато си захвърлен върху вълните, бъди внимателен. Лесно е. Когато идваш от върховното напрежение до точката на релаксация, е много лесно да осъзнаваш, много е лесно. Тогава не е трудно, защото за да осъзнаваш трябва да си просто пасивен, просто да си свидетел. Дори усилието за това, да си свидетел, няма да присъства. От него няма нужда. Толкова си изчерпан от активността, че чувстваш: „Всичко да върви по дяволите - достатъчно!" Тогава медитация Е, а ти не си. А щом веднъж го опиташ, никога не губиш вкуса за него. Остава с тебе, за където и да се насочиш, където и да отидеш. Остава с тебе. След това ще прониже и твоите действия. Активността ще съществува и в нея - в самия център на съществото ти - ще има пасивна тишина. По периферията - целия свят. В центъра - Брахман. На периферията, всякаква активност; в центъра, единствено тишина. Но твърде съзидателна тишина, не мъртва тишина, защото от тази тишина се ражда всичко, дори и активността. От тази тишина идва всяка съзидателност... Тя е съзидателна... Затова, когато казвам „тишина", нямам предвид тишината на гробищата, тишината на къщата, в която няма никой. Не! Имам предвид тишината на зародиша; тишината на майчината утроба; тишината на корените под земята. Там има огромен потенциал, който скоро ще се прояви. Активността ще присъства, но деятелят ще отсъства, актьорът ще отсъства. Това е търсенето; това е търсеното. Съществуват две антагонистични традиции: йога и самкхя. Йога твърди, че нищо не може да се постигне без усилие. Цялата йога, цялата йога на Патанджали (раджа йога), е едно ' усилие. И това е било главното течение, защото усилието може да бъде разбрано от мнозинството. Активността може да се разбере, затова йога се е превърнала в главното течение. Но понякога се появяват чудаци, които казват: „Нищо не трябва да се прави." Нагарджуна, Кришнамурти, Хуан По - чудаци някакви! Те твърдят: „Нищо не трябва да се прави. Не прави нищо. Не търси никакъв метод." Това е традицията на самкхя. В действителност в света съществуват само две религии: йога и самкхя. Но самкхя винаги е била привлекателна само за малцина, затова за нея не се говори твърде много. Затова Кришнамурти на пръв поглед изглежда твърде новаторски и оригинален. Не е, но изглежда такъв, защото самкхя е твърде неизвестна. Известна е йога. Съществуват ашрами и центрове за обучение по целия свят. Йога е позната: традицията на усилието. А самкхя изобщо не е позната. Кришнамурти не е казал нито една нова дума, но понеже не сме запознати с традицията на самкхя, изглежда като новатор. Революционерите съществуват единствено благодарение на блаженото ии невежество. Самкхя означа „знание", познаване. Самкхя твърди: „Познанието е достатъчно; осъзнаването е достатъчно." Тези две традиции са диалектически. Според мен, те не си противостоят. За мене са диалектически противоречиви и е възможен синтезът. Този синтез наричам отсъствие на усилие чрез усилие: йога чрез самкхя и самкхя чрез йога... неправене чрез правене. В съвременната епоха нито една от тези две противоположни, диалектически традиции, сама по себе си, ще помогне.. Можеш да използваш йога, за да постигнеш самкхя - и ще трябва да използваш йога, за да постигнеш самкхя. Ако можеш да разбереш хегеловата диалектика, целият този проблем ще ти е абсолютно ясен. Понятието за диалек-тическото движение не е използвано от никой след Маркс, а той го е използвал по един твърде нехегелиански начин. Използвал го е за материалната еволюция, за обществото, за класите - за да покаже как се развива обществото чрез класите, чрез класовата борба. Маркс казва: „Хегел стоеше върху главата си, а аз отново го поставих върху краката му." Но, в действителност, случаят е точно обратния. Хегел е стоял върху краката си; Маркс го е поставил върху главата му. И заради Маркс, твърде съдържателното понятие за диалектиката е било заразено от комунизма. Но понятието е много добро, пълно със значение. То е твърде дълбоко. Хегел казва: „Развитието на една идея, развитието на съзнанието, е диалектическо. Съзнанието се развива чрез диалектиката." Аз твърдя, че всяка жизнена сила се развива чрез диалектиката и медитацията е най-дълбокото явление, което може да се случи, експлозията на тази жизнена сила. По-дълбока е от атомната експлозия, защото при атомната експлозия експлодира само една малка част материя, а при медитацията експлодира живата клетка - живото съществуване, живото същество. Тази експлозия се ражда чрез диалектиката. Затова използвай действието - и помни за недействието. Ще трябва да свършиш много, но помни, че цялото това действие цели постигането на състоянието, при което нищо не се прави. И самкхя, и йога изглеждат обикновени. Кришнамурти не е труден; нито Вивекананда. Те са обикновени, защото са избрали едната част от диалектиката. И изглеждат твърде последователни. Кришнамурти е твърде последователен, абсолютно логичен. В продължение на четиридесет години не е произнесъл нито една нелогична дума, защото е избрал една част от целия процес, противоположната на която е отхвърлил. Вивекананда също е последователен: той е избрал другата част. Аз може би изглеждам твърде непоследователен. Или, можеш да кажеш, че съм последователен в моята непоследователност. Използвай диалектиката: релаксирай чрез напрежение... медитирай чрез действие. Затова говоря за гладуването. То е действие, много дълбоко действие. Да се приема храна, не е толкова голяма активност, колкото да не се приема. Приемаш я и след това забравяш за нея. Не е кой знае колко голяма активност. Но ако не приемаш храна, това е голям акт. Не можеш да го забравиш. Цялото тяло ти напомня за нея; всяка клетка има нужда от нея. Цялото тяло е объркано. Това е нещо твърде активно - активно до самата си сърцевина. То не е пасивно. Танцуването не е пасивно; то е твърде активно. Накрая се превръщаш в движение; тялото е забравено; остава единствено движението. В действителност танцът е най-неземното нещо, най-неземното изкуство, защото то е просто ритъм в движението. Той е абсолютно нематериален, затова не можеш да се държиш за него. Можеш да се държиш за танцьора, но никога за танца. Той просто изчезва в космоса: тук е и след това не е тук... Не е тук и след това внезапно е тук. Ражда се от нищото и след това отново отива в нищото. Тук седи танцьор. В него няма танц. Но ако тук има някой поет, поезията може би е в него. Поезията може да съществува в поета. Тук седи художник: по един много фин начин присъства и рисуването. Преди да зарисува, присъства и рисуването. При танцьора обаче, нищо не присъства, а ако присъства, тогава той просто е техничар, но не е танцьор. Движението е едно ново явление, което се появява. Танцьорът се превръща само в средство: движението взема надмощие. Един от най-великите танцьори на нашето време беше Ниджински. Накрая направо полудял... а той може би е най-великият танцьор на всички времена. Но движението станало толкова много за него, че танцьорът се изгубил в него. В последните си години, не можел да го контролира. Можел да започне да танцува във всеки момент - навсякъде. И когато танцувал, никой не можел да каже кога ще приключи. Можел да продължи цяла нощ... Когато приятелите му го питали: „Какво става с тебе? Започваш и няма край", Ниджински отговарял: „Аз" съм само в началото. След това нещо ме завладява и „Аз" вече не съществувам... а кой танцува, не знам." Полудял. Бил в лудницата; починал в лудницата. Приеми всяка активност и стигни до нейния предел, където не съществува нито лудост, нито медитация. Равнодушното търсене няма да свърши работа. Изтегляне 1.02 Mb. Сподели с приятели:
|