Медитация Изкуството на екстаза Ошо въведение медитацията: изкуството на празнуването
ПРОСВЕТЛЕНИЕТО: ЕДНО БЕЗКРАЙНО НАЧАЛО
Изтегляне 1.02 Mb.
|
Свързани:
Вадим Зеланд - Транссърфинг
| 7.
ПРОСВЕТЛЕНИЕТО: ЕДНО БЕЗКРАЙНО НАЧАЛО Медитацията е отиване навътре. И пътуването е безкрайно, безкрайно в смисъл, че вратата се отваря и продължава непрекъснато да се отваря... докато самата врата се превърне в космоса. Медитацията разцъфтява и продължава да цъфти, докато самото цъфтене се превърне в космоса. Пътешествието е безкрайно: то започва, но никога не приключва. Не съществуват степени на просветление. Веднъж появи ли се, вече е тук. То е като скок в океана на чувствата. Скачаш, превръщаш се в едно с него, както капката, която капва в океана става едно с него. Ала това не означава, че познаваш целия океан. Моментът е тотален: моментът на падането на егото -моментът на отстраняването на егото, моментът без его - е тотален. Той е завършен. Доколкото става въпрос за тебе, всичко е съвършено. Но доколкото става въпрос за океана (доколкото става дума за божественото) това е само началото и то няма да има край. Едно нещо, което трябва да се помни: невежеството няма начало, но има край. Просветлението има начало, но никога не свършва. Двете се превръщат в едно; двете са едно. Началото на просветлението и краят на невежеството са един и същи момент. Това е един момент, опасен момент с две лица: едното лице е обърнато към безначалното невежество, а другото гледа към началото на безкрайното просветление. Та ти постигаш просветление, но все пак никога не го достигаш. Идваш до него, спускаш се в него, ставаш едно с него, но, все пак, обширното непознато си остава. И точно в това е неговата красота. Това е неговата мистерия. Ако в просветлението всичко беше известно, нямаше да има никаква мистерия. Ако всичко станеше известно, цялото нещо щеше да бъде грозно. След това мистерията нямаше да съществува; всичко щеше да е мъртво. Затова просветлението не е „познание" в този смисъл. То не е познание като самоубийство. То е познание в смисъл, че е отваряне към още по-голямото тайнство. „Познание" тук означава, че ти си познал тайната, осъзнал си мистерията. Не означава, че си я решил: не означава, че съществува математическа формула и сега всичко е ясно. По-скоро, познанието на просветлението означава, че си достигнал до точката, в която мистерията се е превърнала във върховното. Разбрал си, че това е първичната мистерия; познал си я като мистерия. Тя е станала толкова мистериозна, че не можеш да се надяваш да я разрешиш. Изоставил си надеждата си. Но това не е отчаяние; не е безнадеждност. То е просто разбирането природата на мистерията. Мистерията е такава, че е неразрешима; мистерията е такава, че самото усилие, да я разрешиш, е абсурд. Мистерията е такава, че да се опитваш да я решиш чрез интелекта, е безсмислено. Достигнал си предела на мисленето си. Сега изобщо не съществува мислене. И започва познанието. Но това е нещо твърде различно от познанието на науката. Самата дума „наука" означава познание, но познание в смисъл, на демистифициране на мистерията. Религиозното познание е нещо, което е точно обратното. То не демистифицира реалността. По-скоро, всичко, което е било познато преди, отново става мистериозно, дори и най-обикновените неща, за които си бил уверен, абсолютно сигурен, че ги познаваш. Сега е загубена дори вратата. Всичко, в известен смисъл, става безпортално - безкрайно и неразрешимо. Познанието трябва да бъде схващано по този начин: то е участие в изключителната мистерия на съществуването; то е казване „да" на мистерията на живота. Интелектът - интелектуалната теория - сега отсъства. Сега си лице срещу лице с него. Това е една екзистенциална среща - не чрез ума, а чрез тебе, чрез твоята тоталност. Сега го чувстваш отвсякъде: от тялото си, от очите си, от ръцете си, от сърцето си. Тоталната личност влиза в контакт с тоталната мистерия. Това е само началото. И краят никога няма да настъпи, защото краят означава неговото демистифициране. Това е началото на просветлението. То няма край, но това е началото. Можеш да мислиш за края на невежеството, но няма да има край за това просветлено състояние на ума. Сега си скочил в бездънната пропаст. Можеш да го разглеждаш от много гледни точки. Ако някой достигне до това състояние на ума чрез кундалини, това ще е едно безкрайно цъфтене. Хилядата листенца на са-хасрара1 не са просто символ на числото хиляда: „хиляда" означава най-голям брой. Това е символично. Това означава, че листенцата на кундалини, които разцъфтяват, са безкрайно много. Ще продължават да се отварят и отварят, и отварят. И така, ще познаеш първото отваряне, но последното никога няма да настъпи, защото за тях няма ограничение. Човек може да достигне до тази точка чрез кундалини или с помощта на други пътища. Кундалини не е единственият. Тези, които постигат просветлението с помощта на други пътища, достигат до същата точка, но нейното име ще е друго, символът ще е друг. Ще я възприемеш по различен начин, защото това, което се е случило, не може да се опише, а това което е описано, не се е случило точно така. Описанието е алегория, описанието е метафорично. Можеш да кажеш: „То е като цъфтенето на цветето - въпреки че тук няма никакво цвете. Но чувството е, като че ли ти си цвете, което започва да се отваря. Същото чувство за отваряне присъства и тук." Но някой друг може да го е възприел по друг начин. Той може да каже: „То е като отваряне на врата -вратата, която води към безкрайността, врата, която непрекъснато се отваря." Човек може да използва всякакви описания. Тантра използва сексуални символи. Те могат да ги използват! Те казват: „То е като среща, като безкрайно единение." Когато тантра казва: „То е също като майтхуна (полово сношение)" това, което се има предвид е: „среща на индивидуалното с безкрайното - но безкрайна, вечна." То може да се представи и по този начин, но всяко разбиране задължително е метафорично. То е символично, задължително е да бъде. Когато казвам, обаче „символично", нямам предвид, че символът не притежава значение. Един символ има значение, доколкото отношение има и твоята личност, защото ти го възприемаш по този начин. Не можеш да си го представиш по друг начин. Човек, който не е обичал цветята, който не познава цъфтенето, който е преминал през цветята, но не е докоснат от тях, чиито живот не е свързан с „царството на цъфтенето", не може да го почувства като разцъфтяване. Ако обаче го чувстваш като цъфтене, това означава страшно много неща. Това означава, че символът е нещо естествено за тебе. По някакъв начин отговаря на твоята личност. Въпрос: „Как се чувства човек, след като сахасрара започне да се отваря?" След като сахасрара се отвори, не трябва да има чувства, а вътрешна тишина и пустота. Чувството ще е остро в началото. Kогато го почувстваш за първи път, то ще е много остро - но колкото повече го опознаваш, толкова по-малко остро става чувството. Колкото повече ставаш едно с него, толкова повече то ще губи своята острота. След това настъпва един момент - и той трябва да настъпи - когато няма изобщо да го чувстваш. Чувството винаги е за новото. Чувстваш това, което е непознато; не чувстваш това, което не е непознато. Чувства се непознатото. Ако станеш едно с него и си го познал, няма да го чувстваш, но това не означава, че то няма да е тук. Ще е тук, дори в по-голяма степен отпреди. То ще продължи да се усилва все повече и повече, но чувството ще продължи да отслабва все повече и повече. И ще настъпи един момент, в който няма да има чувство. Няма да има усещане за „другостта", затова и чувството ще изчезне. Когато разцъфтяването на сахасрара дойде за първи път при тебе, то е нещо друго от тебе. Непознато е за тебе и ти не си запознат с него. То е нещо проникващо в тебе или ти проникваш в него. Между теб и него има пропаст. Но пропастта постепенно изчезва и ти се превръщаш в едно с него. Сега не го виждаш като нещо, което става с тебе. Ти се превръщаш в това, което става. То продължава да се разпростира и ти се превръщаш в едно с него. След това няма да го чувстваш. Ще го забелязваш, но вече няма да го чувстваш, както това е с дишането. Чувстваш дишането си само когато се появи нещо ново (или нещо, което не е наред), иначе не го чувстваш. Не чувстваш дори и тялото си, освен ако не го нападне някоя болест, ако не се разболееш. Ако си напълно здрав, не го чувстваш: просто го имаш. В действителност, тялото ти е по-жизнено, когато е здраво, но ти не го усещаш. Не е необходимо да го чувстваш; ти си едно с него. Въпрос: „Какво става с религиозните видения и другите прояви на медитацията, когато се отвори сахасрара?" Всички тези неща отпадат. Всички картини изчезват -видения, всичко, ще изчезне - защото тези неща се появяват само в началото. Те са добри признаци, но ще си заминат едно по едно. Преди да настъпи отварянето на сахасрара, ще имаш много видения. Те не са нереални; виденията са реални. Но с отварянето на сахасрара виденията ще изчезнат. Вече няма да се появяват, защото това „изживяване на разцъфтяването" е върховото изживяване за ума. Това е последното изживяване на ума; след него умът не съществува вече. Всичко, което става преди това, се случва на ума, но в момента, в който надраснеш ума, не остава нищо. Когато умът престане, няма да има нито мудри (външни изображения на психични трансформации), нито видения, нито цветя и змии. Няма да има изобщо нищо, защото отвъд ума няма метафори. Отвъд ума реалността е толкова чиста, че другостта не присъства; отвъд ума реалността е толкова тотална, че не може да бъде разделяна на преживяващия и преживяваното. В рамките на ума всичко е разделено на две. Ти преживяваш нещо (можеш да го наречеш всякак; името е без значение), но разграничението между преживяващия и преживяваното, между познаващия и познаваното, остава. Двойнствеността остава. Тези видения обаче са добри признаци, защото те се появяват едва на последните степени. Появяват се тогава, когато умът трябва да изчезне; появяват се само тогава, когато умът ще умира. Определени мудри и видения са само символични, символични в смисъл, че сочат настъпващата смърт на ума. Когато умът умре, няма да остане нищо. Или, ще остане всичко, но разграничаването между преживяващия и преживяваното ще изчезне. Мудрите, виденията - и особено виденията - са преживявания. Те сочат определени степени. Все едно казваш: „Сънувах". Можем да приемем за сигурно, че спиш, защото сънуването показва, че спиш. А ако кажеш: „Бленувах", и тогава си изпаднал в един вид сън, защото сънуването е възможно единствено, когато умът, съзнанието, са заспали. Така че, сънуването е показател за заспиване. По същия начин, мудрите и виденията за показателни за определено състояние. Можеш да имаш видения за определени фигури. Можеш да ги определиш. И тези фигури, също, ще са различни за различните хора. Фигурата на Шива не може да се яви на християнина. Не може: не съществува такава възможност. Обаче ще се яви Исус. Това ще е последното видение за християнския ум. И то е с голяма стойност. Последното видение, което ще се появи, е на централната религиозна фигура. Тази централна религиозна фигура е последното видение. За християнина (и под християнин разбирам този, който е попил езика на християнството, символите на християнството, този, на когото християнството е влязло в кръвта и плътта от самото му детство) фигурата на Исус върху кръста ще е последното нещо. Познаващият, преживяващият, все още съществува, но в самия край ще се появи Спасителят. В последния миг на ума (на умиращия ум), на края, присъства Исус. Но за джайна, Исус не може да се появи; За будиста Исус не може да се появи. За будиста ще присъства образът на Буда. В момента на отварянето на сахасрара - с отварянето на сахасрара - Буда ще е тук. Затова Буда се изобразява върху цвете. Под истинския Буда никога не е имало цвете - под петите му никога не е имало цвете - но под неговите статуи се поставя цвете, защото статуите не са действителни копия на Гаутама Буда. Те са изображения на последното видение, което се явява пред ума. Когато умът се разтваря във вечността, Буда бива виждан по този начин: върху цвете. Затова Вишну е поставян върху цвете. Това цвете е символ на сахасрара и Вишну е последния образ, който ще бъде видян от индуисткия ум. Буда, Вишну, Исус, са архитипове -това, което Юнг нарича „архитип". Умът не може да възприема нещо абстрактно, затова последното усилие на ума да разбере реалността, ще е чрез символа, който за него е най-важен. Това върхово преживяване на ума е неговото последно преживяване. Върхът винаги е краят. Върхът е смъртта, така че отварянето на сахасрара е върховото изживяване на ума, най-последното, което е възможно чрез ума, най-крайното. Последният образ - централният образ: най-дълбокият, архитипът - ще се появи. И той ще е истински! Когато казвам „видение", мнозина ще отрекат, че то е истинско. Ще кажат, че не може да е истинско, защото си мислят, че думата „видение", означава нещо илюзорно, но то ще е по-реално от самата реалност. Дори целият свят да го отрече, ти няма да приемеш отричането. Ще кажеш: „За мене е по-реално от целия свят. Камъкът не е толкова реален, колкото образът, който виждам. Реален е. Съвършено истински е." Ала реалността е субективна; реалността е оцветена от ума ги. Преживяванията са истински, но метафората е дадена от тебе, затова християните ще дадат една метафора, будистите ще дадат друга, индуистите - трета. Въпрос: Трансцедентността с отварянето на сахасрара ли настъпва?" Не, трансцедентността е отвъд (над, след) отварянето. Но просветлението притежава две значения. Първото, умиращият ум (свършващият ум, умът, който ще умре, умът, който е достигнал до своя връх, умът, който е достигнал до последната си точка), възприема просветлението. Но се е появила бариера и умът няма да се издигне отвъд нея. Умът знае, че това е неговият край и със своя край умът освен това познава края на страданието. Умът освен това познава края разделянето, на конфликтите. Всичко това приключва и умът възприема това като просветление. Но все още умът е това, което го възприема. Така че, това е просветлението, възприето от ума. Когато умът си е отишъл, тогава се появява истинското просветление. Сега си преодолял, но не можеш да говориш за това, не можеш нищо да кажеш за него. Затова Лао Дзъ казва: „Всичко, което може да се изкаже, не може да е истина. Това, което може да се каже, няма да е истина и Истината не може да се изкаже. Само толкова може да се каже и само това е истина." Това е последното твърдение на ума. Това последно изказване притежава значение, голямо значение, но не е трансцедентално. Значението все още е ограничение на ума. То е все още ментално; все още се възприема и мисли чрез ума. Той е като пламък, пламъкът на фенера, който ще изгасне. Тъмнината се спуска: тъмнината настъпва, приближава се все повече и повече.- Пламъкът угасва, пламъкът е достигнал до самия край на своето съществуване. Той казва: „Сега е мрак" и изчезва от съществуването. След това мракът става пълен и завършен. Но последното твърдение на умиращия пламък е известно на пламъка: тъмнината не беше пълна, защото пламъкът все още съществуваше, имаше светлина. Тъмнината се възприемаше от светлината. Светлината не може в действителност да възприеме тъмнината. Светлината може да възприеме единствено собствените си граници, а зад тях е тъмнината. Тъмнината се приближава все повече и повече, а светлината умира. Тя може да направи последното си изказване: „Загивам" и след това настъпва мракът. Мракът се е приближавал и приближавал, и приближавал. След това светлината прави своето последно изказване и изчезва, и мракът е завършен. Така че изказването е истинно, но не е Истината. Има разлика между истинното и Истината. Истината не е твърдение. Пламъкът е загинал и се е спуснал мракът. Това е Истината. След това не съществува изказване: тъмнината е налице. Твърдението беше истинно, не е било неистинно. Беше истинно: мракът настъпваше, обграждаше, заобикаляше. Но, все пак, твърдението е направено от светлината. И твърдението направено от светлината за тъмнината може, най-много, да бъде истинно - а не Истината. Когато умът престане да съществува, се познава Истината: когато умът не съществува, Истината е. А когато умът е, може да си по-истинен, но никога не си Истината; може да си по-малко неистинен, но не си Истината. Последното твърдение, което умът може да направи, ще е най-малко неистинно, но това е всичко, което може да се каже. Затова, между просветлението, както го възприема умът и просветлението като такова, съществува голяма разлика, въпреки че не е велика. При умиращият пламък не съществува един отделен миг, преди той да умре. След това пламъкът умира и едновременно с това пада мракът. Не съществува отделен момент между двете състояния, но разликата между тях е велика. Умиращият ум накрая ще има видения - видения на това, което настъпва. Но това ще са видения, възприемани чрез метафори, картини, архитипове. Умът не може да възприеме нищо друго. Умът е обучен със символи, нищо друго. Съществуват религиозни символи, артистични символи, естетически, математически и научни символи, но всички те са символи. По този начин е обучен и образован ума. Християнинът ще види Исус, но математикът, който умира, един ум, който е образован нерелигиозно, в последния миг може да не види нищо друго, освен някоя формула. Може да е нула или да е символ на безкрайността, но няма да е Исус, няма да е Буда. А умиращият Пикасо може да види един абстрактен поток от цветове в последния момент. Това ще бъде за него божественото. Не може да възприеме божественото по друг начин. Така че краят на ума е краят на символите и в този край умът ще използва най-важния символ, който той познава. А след това, понеже няма ум, няма да има символи. Това е една от причините нито Буда, нито Махавира да са говорели за символи. Казвали са, че няма никакъв смисъл да се говори за тях, защото всички те се намират под просветлението. Буда не искал да говори за символи и затова казал, че съществуват единадесет въпроса, които не трябва да му се задават. Било обявено никой да не задава някой от тези единадесет въпроса. И те не били задавани, защото на тях не можело да се дадат верни отговори, трябвало да се използват метафори. Буда обикновено казвал: „Не искам да използвам метафори. Но ако ми зададеш въпрос и аз не ти отговоря, няма да ти стане добре. Няма да е джентълменско, няма да е учтиво. Затова, моля, не задавай тези въпроси. Ако ти отговоря, ще е учтиво, но няма да е вярно. Затова не ме поставяй в тази дилема. Доколкото става въпрос за Истината, не мога да използвам символи: мога да използвам символи, само за да се приближа до не-Истийата или, за да се приближа до Истината." Ще има хора, които няма да използват никакви метафори, никакви видения и образи. Те ще отхвърлят всичко, защото Истината, възприемана от ума, не може да е просветлението само по себе си. Това са две различни неща. Разбиранията на ума ще си заминат, когато умът си отиде и след това ще се появи просветлението, но без ума. Затова просветления човек е без ум - един „без ум" човек: живеещ, но без никакви разбирания; действащ, но без да мисли за това; обичащ, но без понятие за любовта; дишащ, но без никаква медитация. Така ще живее момент за момент и в едно цяло с Тоталното, но умът няма да стои между тях. Умът разделя, а сега няма да има разделяне. Изтегляне 1.02 Mb. Сподели с приятели:
|