Международно частно право

МЧП и МПП

1. 
   И в двата случая сме изправени пред международни отношения.
   
2. 
   Основните принципи на МПП се отразяват и в МЧП: принципът на държавен суверенитет /Par in parem non habet iurisdictionem/ води до това, че никоя държава не може да бъде привлечена пред съд без нейно съгласие и в МЧП. Важен е и принципа на сътрудничество между държавите; принципа за закрила на правата и основните свободи на човека; принципа на равенство…Всяка държава трябва да изгражда своята правна система така, че при уреждане на обществените отношения с международен елемент да не се проявява правен национализъм и шовинизъм. На следващо място се търси равноправно третиране на всички чужди закони по между им, независимо от обществено-икономическото развитие на съответната държава. На трето място – равноправно третиране на чуждите граждани с българските, както и на чуждите граждани по между им. /Разбира се, това не може да се абсолютизира – всяка държава запазва определени права, от които могат да се ползват само собствените и граждани./ Последното се осъществява чрез предоставяне на еднакъв режим, но какво отечественият закон предлага по отношение на своите граждани не може да бъде обект на контрол!
   
3. 
   МЧП ползва и чисто международни източници – международни договори, обичай и т.н.
   

Различават се система на правният отрасъл , на правната наука и на учебната дисциплина. Между тези 3 значения съществува тясна връзка, без те да се покриват по съдържание. МЧП, като отрасъл, е съвкупност от норми, уреждащи еднородни обществени отношения към определен момент. Но в системата на правната наука се включват и въпроси, свързани с развитието на отрасъла, основни теории, възгледи и т.н.

*Под въпрос е положението на Международното процесуално право спрямо ГПП, който е решен по различен начин в отделните държави – някъде МПрП се включва към ГПП, а другаде не. В системата на ЕО всички приети актове се определят като източници на МЧП на тези държави.

Поради липса на кодификация, системата на МЧП е доктринерна и отразява тази на ГП:

1. 
   “Дял Първи” на Обща част - институти и въпроси общи за всички видове частни правоотношения с международен елемент – правна квалификация, допустимост или изключване на препращане, установяване съдържанието на чуждото приложимо право, основания за отказ за прилагане на чуждо право и последици, заобикаляне на закона, значение на принципа на взаимността и реторсията, решаване на стълкновения на закони.
   
2. 
   “Дял Втори” на Обща част – правни норми, създадени относно правното положение на субектите – личен статус, лични права: правоспособност, дееспособност, право на име, гражданско състояние, обявяване на безвестно отсъствие и смърт.
   
3. 
   Специална част – норми, уреждащи различни правоотношения с международен елемент: вещни, облигационни, семейни, наследствени, търговски, трудови и т.н.
   

Източниците на МЧП са в тясна връзка с източниците на ВЧП. Според В.Таджер източник на ГП е волеизявление, направено по определен ред, установяващо общи правила за поведение.

Становищата по отношение източниците на МЧП са в тясна връзка с теориите за същността на МЧП. Така националистите наблягат на вътрешните по произход източници, а интернaционалистите на международните. Може да се формира и трето становище, приемащо съществуването на два вида източници по произход.

Днес е неоспоримо делението на вътрешни и международни източници. Но винаги основно е отнасянето към конкретна правна система в конкретен времеви период.

Към ВП се отнасят Конституциите на съответната държава, закони, поднормативни актове, вътрешно обичайно право, практика на правоприлагащите органи и доктрината или частните кодификации на МЧП. Към международните се отнасят: международни договори, международен обичай и други източници с международен произход, като принципи, типови правила, закони-образци /като INCOTERMS/, практика на международни съдилища и арбитражни органи /МС в Хага, ЕСПЧ в Страсбург, СЕО в Люксембург, МАК в Хага и т.н./.

ВП- и МП-източници създават норми на МЧП в всички държави по света – няма държава, придържаща се единствено към ВП-източници или само към МП-източници. Друг е въпросът за съотношението между двете в различните национални правни системи.

Не всички източници, включени в двете групи, са признати във всички държави по света – например в страните на Common Law практиката е водеща и в областта на МЧП, но дори и във Франция тя е призната за основен източник на МЧП!

Съвременното МЧП отдава голямо значение на практиката. В някои закони за МЧП изрично е предоставена на съда възможността да определи приложимото право към определена категория правоотношения. /Така при липса на изрично определено приложимо право в един договор, съда ще определи към коя правна система следва да се отнесе./

На второ място държавите-членки по Римската конвенция са предоставили на СЕО в Люксембург компетентността по тълкуване на конвенцията, с което задължително трябва да се съобразяват и националните им съдилища.

Доктрината, макар и определяна като “неистински” източник, оказва голямо влияние върху тълкуването, прилагането и създаването на норми на МЧП. Дори националните и международни законодатели определят изрично значението на доктрината за МЧП – така в САЩ няма държавна кодификация, а се прилага частна такава: Изложение на правила от областта на колизионното право, дело на USLI. В някой национални източници /като чл.166 ал.1 от СК на Русия/ е посочен, че съдържанието на чуждото национално право се извежда при съобразяване с “… и доктрината” в съответната държава.

У нас доктрината няма изрично закрепване като източник,но в ДПП между Р.България и Сирия изрично е записано задължение за размяна на публикации, както и в чл.7 от ЕКПИ се обръща внимание на размяната на доктринерни “източници”.

Поради естеството на частните правоотношения с международен елемент, най-подходящи за уреждането им са норми, създадени чрез съгласуване на международно равнище. В правото на всяка държава ,и специално в МЧП, се включват норми, определящи съотношението между източници с вътрешен и международен произход – например чл. 2 (2) ЗМЧП на Италия.

Независимо, че международните договори, особено многостранните, стават част от националното право на всяка държава, то при тяхното тълкуване и прилагане трябва да се държи сметка за начина на тълкуване и прилагане от съдилищата на останалите държави по съответната конвенция.

Важен е въпроса за съгласуване между отделните договори, уреждащи една и съща материя. Приема се, че разпоредбите на новата конвенция “не засягат други конвенции и инструменти, в които страните участват”. /В РК освен тази обща разпоредба са включени и две други, където се посочва примата на ПЕС, включително вътрешно създадени норми, но съгласувани с акт на ЕС./

Значение за МЧП имат и някои неписани норми на МЧП, наричани често “обичайни”, които играят най-малкото ролята на косвени източници – например становища при определяне гражданството, приложимото право, становища на правоприлагащи органи. /Една държава може сама да определи кой закон ще приложи като lex patriae за лицата./

Международният обичай има характер на източник и за МЧП, макар и без принципа proprio vigore /сам по себе си/. За да се приложи един международен обичай, държавата трябва изрично да го е приела в неин нормативен акт или да съществува практика в тази насока.

В някои правни системи, значение за уредбата в МЧП имат и общоприетите принципи на МЧП – в ЗМЧП на Венецуела е предвидено, че отношенията, свързани с правния ред на друга държава, се регулират по следния ред: международни норми, норми на МЧП на Венецуела, аналогия чрез прилагане на общопризнатите принципи на МЧП.

Сред ВП-източници са Code Civil – чл.3, който въвежда като lex patriae закона на държавата, чийто гражданин е лицето. Норми се съдържат и в ГПК от 1983г; Закон за гражданството – 1993г; Закон за чужденците от 1993г; Закон за произхода; Закон за развода; Закон Nо 2001 от 6.II.2001г относно международното осиновяване. Изключително важна е практиката на френския Касационен съд.

Франция е стана по многобройни международни договори, включително държава-учредителка по ХК за МЧП; деен участник в СЕ, ЕС и други международни организации. През 1959г е изработен проект за ЗМЧП, който не е приет. 1969 отново е съставен проект, който следва съдбата на предходния.

Италия: Италианската система има първият ГК със самостоятелен раздел за МЧП. 1955г е приет самостоятелен ЗМЧП. Норми се съдържат и в Закона за гражданството от 1992г, Кодекс за навигацията – 1942г. Италия е най-деен участник в процеса на унификация на МЧП – първата ХК се свиква по инициатива на П.Манчини.

ФРГ: В уводния закон към BGB са включени норми на МЧП. Но от 1956 е налице самостоятелна кодификация. ФРГ участва в работата на редица международни конференции и договори.

Централна и източна Европа: Бившите европейски социалистически държави са първите, приели закони за МЧП, някой от които действат и сега: Чехия – 1963г; Полша – 1963г; Албания – 1965г; Унгария – 1979г; Румъния – 1992г; Словения – 1999г. Също и Австрия – 1988г, Турция и Швейцария – 1987г, последната считана за най-пълната кодификация в света и оказала влияние върху РК.

В останалите европейски държави се следва различна техника – нормите на МЧП са включени в самостоятелни раздели на ГК или СК – например в Гърция има раздел от ГК, но действат и други закони. Испания и Португалия включват норми на МЧП в своите ГК.

Три европейски държави: Белгия, Холандия и Люксембург имат безспорно влияние върху развитието на МЧП. 1992г е подписан договор за унифициране на тяхното МЧП, но по-късно голяма част от тези норми влизат в ЕК за приложимо право към договорните задължения.

Русия: В Русия нормите на МЧП са включени в основните граждански закони – ГК и СК, в новите им редакции от 1995г.

Скандинавски правен кръг: Отдава се предпочитание още 1931-34г на договори, чрез които Швеция, Финландия, Дания и Норвегия уеднаквяват своите норми в областта на СП, Наследственото П, Международния граждански процес. Всички тези държави участват в ХК, СЕ и ЕС.
VII. Източници на МЧП в англо-американската, латиноамериканската и други правни системи

В UK и САЩ МЧП не е унифицирано. Изключителна е ролята на прецедента като основен източник. Но двете държави имат специфични особености. Последните години в UK са приети редица актове с норми на МЧП, сред които с най-голямо значение е Закон за държавния имунитет – 1978г. и една частна кодификацията МЧП – 1995г. UK е член на ХК, а след приемането и в ЕО е и страна по всички приети ЕК.

САЩ имат частна кодификация на МЧП, дело на USLI., оказала влияние върху практиката и теорията. Но норми на МЧП са включени в “ГК” на отделни щати, както и в други закони. /Нов е закон 923-91г, с който е кодифицирано МЧП на Луизиана./ Значение за МЧП има и UCC от 62г, както и Закон за имунитета на чуждите държави. От 1963г САЩ са член на ХК.

Кодификацията на Канада, и по-специално на провинция Квебек от 1991г, заслужава особено внимание, тъй като е повлияна както от Common law, така и на континенталните правни системи – книга X от ГК на Квебек.

Безспорна е ролята на международните организации, способстващи за създаване на многостранна уеднаквена уредба, имаща предимство пред вътрешните източници.

Ролята на ООН може да се разглежда в две насоки: 1)Въздействие чрез МЧП в материята на правата на човека и тяхната закрила; правно положение на държави и международни организации, като субекти на частни правоотношения и основни принципи на МПП. 2)Втората насока е изработване и приемане на конвенции, уреждащи материята на МЧП. ОС на ООН по инициатива на Унгария, приема мерки кулминиращи в създаването на UNCITRAL – Комисия на ООН за международно търговско право.

Чрез ООН са създадени ВК за международната продажба на стоки /ВК-80/, , Конвенция за превоз по море – 1978г, Конвенция за комбиниран международен превоз на стоки – 1980г. През 1986г в сътрудничество с ХК са приети: Конвенция за приложимия закон към международната продажба на стоки – 1988г и Конвенция за международни менителници и запис на заповед.

Още: Закон-модел за международния търговски арбитраж – 1985г; Конвенция относно статута на бежанците – 1951г; за статута на лица без гражданство – 1954г; за издръжката – 1956г; за гражданството на омъжената жена – 1957г; за съгласието при брак и минимална възраст при регистриране – 1962г.

От 1935г. ХК е междуправителствена организация. Днес в нея участват повече от 50 държави, като България е ратифицирала Статута на 27 Януари 1999г.

Най-плодотворните периоди за ХК са до 1914 и след 1951г, като в резултат от дейността и могат да се обособят няколко групи конвенции: 1)по процесуални въпроси – компетентни органи и признаване и изпълнение на съдебни решения; 2)колизия между закони; 3)СП и Наследствено право; 4)продажба на движими телесни вещи, международна продажба, представителство.

Р.България е ратифицирала 3 конвенции от първата група: Конвенция за събиране на доказателства в чужбина по граждански и търговки дела от 1970г; Конвенция за международен достъп до правосъдие от 1980; Конвенция за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела от 1965.

След 1975г държавите се връщат отново към сключване на отделни договори, като досега са създадени на държава 28 конвенции. В последните години работата на тази конференция е повлияна от актове на ЕС и ХК.

Българското МЧП също получава своите норми от двете категории източници. Основен ВП-източник са законите и преди всичко КРБ. КРБ действа в две насоки.

От една страна установените в нея основни начала имат основополагащ характер и за МЧП – икономическо устройство, режим на собствеността, права и задължения на гражданите и устройство на съдебната власт – глави I, II и III. Тези основни начала определят съдържанието на понятието “обществен ред”, въз основа на което се прави оценка за съвместимост на приложимото чуждо право.

Втората насока са включените в КРБ текстове с непосредствено приложение за МЧП – чл. 5 (4) - ратификация и действие на международните договори , чл. 17 (2) – възможност за стопанска дейност на чужденци, чл. 22 (1) – собственост на чужденци, чл. 26 (2) – предоставяне на национален режим на чужденци, чл. 25 (5) и чл. 26 – закрила на българските граждани в чужбина и извънтериториалното действие на КРБ по отношение права и задължения на български граждани.

Сред законите от значение за:

• 
  Правен статус на субектите на МЧП: Закон за българското гражданство, Закон за гражданската регистрация, Закон за чужденците в България, Закон за бежанците, ЗЛС, ЗОДВГ, Закон за българите живеещи извън България, Закон за закрила на детето и Закон за юридическите лица с нестопанска цел.
  
• 
  Вещни права: ЗС – чл.29, ЗДС и ЗОС, ЗСПЗЗ, Закон за приватизацията, ЗЧИ, Закон за концесиите.
  
• 
  Облигационни и търговски отношения: ЗЗД, ТЗ, ЗППЦК, ВЗ, ЗЗК.
  
• 
  Интелектуална собственост: ЗП, ЗАвСП, ЗМГО, ЗМД.
  
• 
  Семейни и наследствени правоотношения: СК – чл.IX, ЗН.
  
• 
  Трудови правоотношения: КТ и другите актове в областта на обществено и здравно осигуряване.
  
• 
  Международен транспорт: КТМ, Закон за морските пространства, Закон за гражданското въздухоплаване, Закон за автомобилните превози, Закон и Указ за БДЖ.
  
• 
  Международен граждански процес: ГПК – чл. 7, 9, 132, 306 и 307, ЗМТА, Закон за нотариусите – чл. 84.
  

В нашето МЧП изрично се признава ролята на вътрешния обичай. Дори българският законодател признава и допуска прилагане на чуждестранен вътрешен обичай, стига да е признат в съответната държава за източник на правото – например чл. 26 и 28 КТМ, чл. 278 ТЗ.

Значение имат и обичаите в практиката. Те не са правни норми, а факти, чието спазване се допуска за улеснение на страните по договора - нямат задължителен характер и се прилагат доколкото закон допуска това. Могат да бъдат от значение при тълкуване волята на страните по един договор – чл. 20 и чл. 227 ЗЗД, както и чл. 134 и чл. 222 КТМ.

Практика на правоприлагащите органи: Таджер приема, че ТР на ОС на ВС, макар и да не създават правни норми, имат нормативен характер. Такъв характер се признава и на Пленума на ВС.

Кутиков приема, че тези актове имат “относителна задължителна сила”, определена от закона.

При действащата КРБ и ЗСВ, М.Попова приема, че ТР на ОС на ВКС и ВАС са задължителни за изпълнителната и съдебна власт, макар трудно могат да се приемат за нормативни актове, са източници на ГП.

1997г Ж.Сталев публикува статия в която признава съдебната практика за източник на правото, тъй като нормативните актове трябва да бъдат тълкувани преди да бъдат приложени. Така съдилищата неизменно “създават” право.

Поради липса на кодификация на МЧП, наличието на съществени празноти в законодателството и съществуващото нормативно разноезичие при уреждането на едни и същи институти, според Зидарова следва да се преосмисли позицията спрямо съдебната практика. Нашият законодател на няколко места сам е подчертал ролята на правоприлагащия орган да определя приложимото право – например чл. 132 (3) СК и чл. 606 ТЗ.

От значение е участието на Р. България в международни договори, особено многостранни. В процеса на тяхното прилагане и тълкуване българският съд е длъжен да се съобразява с практиката и тълкуването на чуждестранни и международни съдилища.

Аргумент е и приложението на правото на държава, която приема за водещ източник на правото прецедента или дори само съдебната практика по тълкуване на собственото и право – нашият съд ще трябва да се съобрази с това.
IX. Международни източници на българското МЧП

В последните години нарасна ролята на международните по произход източници. Това е подчертано в чл. 5 (4) КРБ! В текста е даден отговор на две хипотези от интерес за МЧП: 1)противоречие между закон и в последствие ратифициран и влязъл в сила договор и 2)между международен договор и в последствие приет закон.

Ратифицирани, но необнародвани международни договори нямат примат над ВП, освен ако това не е станало преди КРБ и по съответната процедура обнародването не е било задължително. /Т.е. примата на международния договор е обвързан с неговото обнародване!/

Още преди КРБ в нашето МЧП са включени текстове, признаващи предимството на международните договори пред ВП-източници – чл. 29 КТМ и чл. 133 СК.

Основни сред МП-източници са международните договори: двустранни и многостранни. Най-непосредствена насоченост към МЧП сред двустранните договори имат договорите за правна помощ /ДПП/. Те могат да бъдат обединени в две групи:

1)ДПП с бивши европейски социалистически страни, КНДР, Виетнам, Монголия и Куба, които са източници на МЧП в истинския смисъл на думата, тъй като уреждат: компетентност на съдилищата и подведомственост на исковете по гражданскоправни, семейноправни и търговски спорове. В тях се съдържат уеднаквени норми, определящи приложимото право към: личен статус и гражданско състояние на физически лица; правно положение на физически лица; обявяване на безвестно отсъствие, смърт и запрещение; брачни и семейни правоотношения; наследствени правоотношения; ВП, ОП и непозволено увреждане; подробна уредба на условията и реда за признаване и изпълнение на съдебните решения.

2)ДПП с някой европейски /извън горепосочените/ и арабски държави. Това са ДПП в тесен смисъл на думата, защото уреждат: компетентност на съдилищата, признаване и изпълнение на съдебни решения. Нямат норми за приложимото право! Изключение прави ДПП с Либия, в който има един текст за наследствени правоотношения.

*Някой от субектите, с които Р. България е сключила ДПП преди десетки години, вече не съществуват в МПП. След обединението на Германия ДПП с ГДР продължава да се прилага за правоотношения, възникнали при неговото действие. Днес и СССР не съществува, но ДПП действа по отношение държави от ОНД, правоприемници на СССР. /Макар, че сега се сключват нови ДПП с тези държави./ ДПП с бивша Чехословакия се приема, че действа днес в отношенията с Чехия и Словакия. ДПП с СР Югославия действа по отношения Сърбия и Черна гора, но не е ясно какво е приложението му спрямо Македония, Хърватска, Босна и Херцеговина.

*При съмнения и спор, отношенията по ДПП се уреждат от министрите на правосъдието на двете държави – изключение е ДПП с Югославия, където в чл. 87 е предвидено, че проблемите се решават по дипломатически път, а сведения се предоставят от МВнР.

*Интересен е и варианта за замяна на ДПП с държавите от ЕС, тъй като всички те са членки на ХК. Обсъжда се вариант за участие в многостранна конвенция. С държавите извън Европа, според Зидарова, следва да се запазят ДПП, като се усъвършенства уредбата.

Втората група двустранни международни договори от значение за МЧП са консулските конвенции /КК/, които с преди всичко източник на МПП. В тях с оглед определени консулски функции се засягат и частни правоотношения – например функции на консула като длъжностно лице по гражданското състояние и своеобразното представителство, което консулите извършват спрямо физически и юридически лица.

Третата група двустранни международни договори са търговски договори и спогодби, договори за търговия и корабоплаване.

Четвърта група – договори за взаимно насърчаване и защита на инвестициите.

Пета група – двустранни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане.