Многостранните международни договори

1)права на човека – ЕК за защита правата на човека и основните свободи, Конвенция за правата на детето – ООН, Конвенция за статута на бежанците, ЕСХ;

2)правна информация и помощ – ЕК за обмен на правна информация между държавите /ЕКПИ/ от 1968г и Допълнителният протокол към нея от 1978г, Европейско споразумение за предаване на молби за правна помощ;

3)дипломатически привилегии и имунитети – КПИООН, ВК’61, ВК’63, КПИ на специалните организации към ООН, Общо споразумение за привилегиите и имунитетите на СЕ;

4)гражданско-семейни правоотношения – Конвенция за гражданството на омъжената жена, Конвенция за правата на детето, Конвенция за защита на децата и сътрудничество по отношение международното осиновяване – Хага/93г;

5)интелектуална собственост и културни ценности – Бернска Конвенция за защита на авторките права върху литературни и художествени произведения – 1886, Универсална конвенция за авторките права /Женевска конвенция/ - 1952г, Парижка конвенция за закрила на индустриалната собственост – 1883г, РК за закрила на артистите изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващи организации – 1961г, Конвенция относно мерките за забрана и предотвратяване на незаконният внос, износ и прехвърляне право на собственост на културни ценности – 1971, ЕК за опазване на архитектурното наследство, Конвенция за защита културното наследство на Европа, Мадридска спогодба за международна регистрация на марките – 1891, Лисабонско споразумение за закрила наименованията за произход и тяхната международна регистрация – 1958г, Локарнска спогодба за международна класификация на промишления дизайн, PCT – 1970г, Страсбургска спогодба за международната патентна класификация, Виенска спогодба за международна класификация на образните елементи на марките, Ницка спогодба за международна класификация на стоките и услугите при регистрация на марките;

6)международна продажба на стоки, договорни и извъндоговорни задължения, търговски арбитраж – Общи условия за доставка на стоки между страните-членки на СИВ /ОУД-СИВ/ - приложими по отношение на договори, сключени по време на неговото действие или изрични избран от страните, Конвенция на ООН относно договорите за международна продажба на стоки /ВК’80/, ВК за ядрени вреди, Конвенция за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения /Нюйоркска Конвенция/ - 1958г, ЕК за международния търговски арбитраж – 1964г;

7)инвестиции – Конвенция за създаване на Агенция за многостранно гарантиране на инвестициите и учредяване на МФК

8)международен транспорт и превози –Международна конвенция за превоз на стоки по железниците /CIM/ – 1980г, Конвенция относно договори за международен превоз на стоки по пътищата /CMR/ – 1956г, Конвенция за безопасността на човешкия живот по море – 1972г, Конвенция за уеднаквяване на някой правила при международния въздушен превоз /Варшавска конвенция/ - 1929г, Конвенция за улесняване на международното търговско корабоплаване;

9)трудови правоотношения – Конвенции на МОТ и ЕСХ;

10)международен граждански процес – три ХК и конвенции в областта на международния търговски арбитраж;

В българското МЧП се допуска уреждане на отношенията чрез прилагане на международен обичай – чл. 605 (2) ТЗ, като дори се зачита мълчалив избор на обичай като приложимо право! Този текст възпроизвежда чл. 9 ВК’80.

МЧП има за предмет частни правоотношения надхвърлящи пределите на суверенитета на една държава и засягащи суверенитета на две и повече държави. Това дава основание на всяка една от засегнатите държави да претендира тя да уреди изцяло или частично засегнатите отношения.

В този случай се говори, че между засегнатото частни отношения и държавата възникват първични връзки, от които се интересува МПП. Държавите не само претендират, но и на практика създават конкретни правни разпоредби за уреждане на отношенията с международен елемент. С което между частното отношение и държавата възниква вторична правна връзка, от която се интересува МЧП.

Използват се няколко правни метода:

Това са основните норми в един ДПП - например чл. 22 от ДПП с Чехословакия, според който дееспособността се определя от закона на държавата, чийто гражданин е лицето. Т.е. посочва се белега, въз основа на който се отпраща към конкретен правопорядък.

3)Метод със самостоятелно действие – един и същ институт или отношение може да бъде уреден по различен начин при едновременното приложение на двата горепосочени метода. При избора следва да се отчете спецификата на изследваното отношение – материалноправният метод преобладава в областта на международния транспорт, където липсват съществени различия между отделните държави, докато в областта на СНП с предимство се ползва стълкновителният метод.

Преките норми се прилагат направо, без да е необходимо препращане към тях. Структурата им е еднаква с тази на нормите на ВП: хипотеза, диспозиция и санкция. Те също се делят на разрешителни /абсолютни – чл. 9 Закон за концесиите, и относителни – чл. 29 (3) ЗС в старата и редакция/, повелителни /чл. 9 (1) ЗЧИ / и запретителни /условна забрана – чл. 15 ЗВЦВК, и безусловна забрана – чл. 29 (3) ЗС/.

При наличието на такива норми съдът, както и всеки правоприлагащ орган, е длъжен да ги приложи. Механизмът е опростен – не е нужно установяване съдържанието на чуждото право, нито препращане, нито съобразяване с клаузата за “обществен ред”.

Не така е при стълкновителните норми. Това не са бланкетни норми, макар да не съдържат конкретно правило за поведение. Докато бланкетните норми отпращат към правило, което още не е създадено, отпращащите сочат правило от правния ред на дадена държава.

Структурата на отпращащите норми е особена – състои се от:

1)хипотеза, която се нарича “обем” на отпращащата норма – в нея се очертава кръга, или се посочва определена категория институти, към които се прилага нормата. /Възможно е това да са няколко института – например правоспособност./

2)диспозиция, или “указание за приложимия закон” – чрез нея даден институт се привързва към правния ред на една или повече държави. Това указание се нарича още привръзка. Различават се няколко вида превръзки с оглед произхода – обективен, субективен и доктринален. Първите са определени от законодателя – например гражданство, местоизвършване, местонахождение. При вторите е дадена възможност на субектите сами да изберат приложимото право – например чл. 605 ТЗ. Пример за доктринална превръзка се сочи ДПП в които се приема, че сделките се уреждат или по законът, уреждащ сделката по същество или по местния закон.

3)санкция – тук различия с нормите на ВП няма.

В зависимост от начина на определяне на приложимото право в диспозицията се наблюдават два вида отпращащи норми:

Едностранни /еднопосочни/ - при които като приложимо е определено правото на една конкретно определена държава. /Т.е. в нормата е посочена националната принадлежност на правото./ Създават се от законодателя, когато желае да определи като приложимо собственото си право – например в областта на брачните и семейни отношения. Този тип отпращащи норми, макар и по изключение, могат да се срещнат и в международни договори, главно двустранни – като ДПП които СССР е сключвал със западноевропейски държави по отношение съветските търговски представителства в чужбина.

*За Зидарова едностранните отпращащи норми не отговарят на природата на МЧП като “право на толерантността” и прекаленото им използване прикрива един юридически шовинизъм и национализъм.

Указанието при двустранните отпращащи норми се нарича формула за привързване. Формулите биха могли да се разделят на общи /основни/ и специални, в зависимост от обсега на приложение. Делението има условен характер – в рамките на уредбата на едно правило формулата може да се приложи само за конкретна хипотеза.

1. 
   Lex personalis – личен закон на физическите лица – по него се определя гражданското състояние, правоспособност и дееспособност и свързаните с тях институти. Намира широко приложение при уреждане на семейни и наследствени отношения. Това единство се руши от обстоятелството, че в отделните правни системи понятието се изпълва с различно съдържание. За континенталната правна система това е lex patriae – отечественият закон на лицето, докато в държавите на Common law, Швейцария и Скандинавиите се разбира като lex domicilii – закон по местожителството.
   

Още повече, че и понятието “местожителство” в отделните правни системи няма едно и също значение. Разбирането в UK дори се доближава до нашето понятие за “гражданство”./В UK се говори за местожителство по произход и местожителство по избор, като последното рядко се прилага поради “презумпцията за завръщане” – animus rivertendi./ Изборът на едното, или другото значение на lex personalis е продиктуван в значителна степен от политическите и обществено-икономически интереси на държавата. Държави на емиграция се придържат към lex patriae, чрез което искат да приложат закона и към емигриралите си съотечественици. Обратно, държави със значителна имиграция се придържат към lex domicilii, за да облекчат съдилищата си, а и за да обединят в компактна маса населението си.

Р. България традиционно се придържа към lex patriae.

2. 
   Lex societatis – личен закон на юридическите лица – от значение е за определяне на качеството “юридическо лице” на едно образование, момента на възникване и на прекратяване, управление и представителство.
   

В някой случаи поданството на юридическите лица се определя и по т.нар. теория на контрола – критерий за приложимия закон е граждани на коя държава контролират основния дял в съответното дружество.

3. 
   Lex rei sitae – закон по местонахождение на вещта – по него се квалифицира вещта на движима/недвижима. Всички въпроси за придобиване, съдържание, прехвърляне и т.н. на вещни права, особено при недвижими вещи, се решават по lex rei sitae. В някой случаи е допуснато отстъпление от този принцип – дори в международни договори – например при превозвани вещи е невъзможно да се приложи горният принцип и затова е предвидено друго: Два са основните принципа за определяне приложимото право към “вещите в движение” /res in transitu/ - lex loci expedicionis – закона на държавата на изпращане и lex loci destinationis – закона на държавата по местоназначение.
   

4. 
   Lex loci actus – закон по местоизвършване на сделката – определя формата на сделката – Locus regis actum.
   
5. 
   Lex fori – закон на сезирания съд – това са редките случаи, когато съдът прилага чужд закон при собствена правна квалификация – например чл. 14 КТМ – непозволено увреждане при сблъсък между кораби се класифицира според правото на сезирания съд. /Това е материално, а не процесуално право!/
   

• 
  При осиновяване задължително се прилага чл. 52 СК;
  
• 
  При разрешаване на спор от съда квалификация на институтите на приложимото право може а се извърши по lex fori;
  
• 
  При отказ за прилагане на чуждо право, накърняващо “обществения ред”, съдът преминава към lex fori;
  

1. 
   Lex bandere – закон на флага – приложим по отношение кораби и въздухоплавателни съдове. Юридическите факти, възникнали на борда на кораб /самолет/ се квалифицират по закона на държавата, под чийто флаг се намира съда. Отношение имат чл. 9 и 14(3) КТМ, както и чл. 4 СГВ – вещни права върху кораби и самолети. По lex bandere се урежда непозволеното увреждане в открито море.
   
2. 
   Lex loci contractus – закон по местосключване на договора – прилага се спрямо облигационни и трудови отношения – чл. 10 (2) КТМ, чл. 606(1) ТЗ.
   
3. 
   Lex loci solutionis – закон по местоизпълнение на задължението – по него се разрешават въпросите за формата на предаване /прехвърляне/ на вещни престации и др. – например форма и съдържание на квитанции и фактури при плащане – чл. 422(2) ЗЗД – отменен, гл. XXXIII – чл. 665 ТЗ.
   
4. 
   Lex loci celebrationis – закон по местоизвършване на действието – отнася се само за брачни и семейни отношения. /Изключение от този принцип е “консулският брак”, към който се прилага закона на изпращащата държава./ По него се определят материалните предпоставки за встъпване в брак, както и основания за унищожаване на брака.
   
5. 
   Lex loci delicti commissi – закон по местоизвършване на деликта – използван в чл. 14(1) КТМ, ДПП с Полша, ДПП с Виетнам. По него се определя размера на вредите и съответното обезщетение.
   
6. 
   Lex loci damni commissi – закон по местонастъпване на вредите - във връзка с деликтите се наблюдават усложнения при т.нар. случаи на “дистанционно замърсяване” – действието е извършено в една държава, а вредата е настъпила в друга.
   
7. 
   Lex venditoris – закон на държавата на продавача – един от възможните варианти ори договори за международна продажба.
   
8. 
   Lex monetae – закон на държавата, чиято валута се използва.
   
9. 
   Lex loci laboris – закон по местополагането на труда – използва се при уредба на трудови отношения, но се среща и в Конвенция на ЕО относно приложимото право към облигационните отношения, както и в нашия ЗЧИ.
   
10. 
    Lex delegationis – закон по мястото на изпращане – прилага се при трудови отношения.
    
11. 
    Lex originis – закон по произход на изобретението – използва се при уредба на интелектуална собственост. /Така в РК служи като коректив спрямо седалището на работодателя./
    
12. 
    Lex loci protectionis – закона на държавата, където се търси защита – също приложим при ПИС.
    

Четвъртата формула на привързване се определя като Lex causae – доктринална привръзка, отпращаща към закона, уреждащ въпроса по същество. Lex causae се конкурира с lex loci actus по отношение на действителността на сделката и съобразяване с необходимата форма.

1)сочат се 2 закона, като се прави уговорката, че ще се приложи този, който предоставя по-добро положение на определено лице /дете, съпруг/;

2)приемат се всички, но се прилага законът, който отговаря най-пълно на справедливото решаване на делото;

3)законът по местосключване отстъпва на закона на държавата, с която съответният договор се намира в най-тясна връзка – например по местопребиваване на дължащият характерна престация или по закона на държавата, където е неговият предмет на дейност.

По принцип колизионната норма сочи един приложим закон, но са възможни и варианти, когато за уредба на едно отношение са посочени няколко закона. Отпращането към няколко закона може да бъде алтернативно или кумулативно.

При кумулативното препращане е необходимо съобразяване с изискванията на всички посочени закони за да се приеме сделката /или съответното правно действие/ да се приеме за действителна. /Подобно съдебно решение ще се ползва с голям авторитет, но това не е достатъчен аргумент срещу сериозните затруднение на съда при уточняване съдържанието на всеки чужда закон, съпоставките между тях и т.н./ Този метод е използван при материалните предпоставки за сключване на брак на чужд гражданин с български – lex patriae заедно с чл. 13 СК; както и при унищожаване на брак между съпрузи-чужди граждани – условна кумулация на lex loci celebrationis и lex patriae; безусловна е кумулацията при осиновяване на лица с различно гражданство – чл. 136 СК – lex patriae на осиновители и осиновен и частична кумулация на lex fori по чл. 52 СК.

При алтернативното препращане е достатъчно да се спазят изискванията на един от посочените закони, за да може сделката /акта/ да се приеме за действителна. В някой от случаите алтернативно посочените закони са равнопоставени – чл. 34 от ДПП с СССР относно формата на завещанието – действително е ако отговаря на lex loci actus при съставяне, или на lex personalis, в двете му разновидности.

В други случаи алтернативното посочване е градивно /степенувано/ - като чл. 23 ДПП с Полша за личните имуществени отношения – според закона на държавата, където съпрузите имат или са имали съвместно жилище, като с приоритет се ползва последното местожителство.

Например при унищожаване на брак между чужденци дълго след сключването му, тъй като това е санкция за несъществуващи материални предпоставки към момента на сключване, отпращащата норма сочи закона на държавата, чийто граждани са били в момента на сключване. Също по lex patriae към момента на раждане ще се отчете произхода на лицето. При молба за развод ще се приложи lex fori по подаване на молбата. Ако лицата междувременно променят гражданството си, това няма да бъде отчетено, защото няма връзка с проблемите, породили необходимостта от развод – обсъждат се факти post celebratio matrimonii – след извършване на акта. /При унищожаване на брака проблемите са изначални, а при развод – последващи!/

Това е мисловен процес, извършван от правоприлагащият орган. Така в разгърнат вид правилото на чл. 134(1) СК сочи към чл. 99 СК – на мястото на отпращащото указание се включва диспозицията на материалната норма, уреждаща отношението по същество.

Но ако това е двустранна отпращаща норма, приложимото право може да се окаже това на всяка една държава, отговаряща на критерия. Развръщане на диспозицията на двустранната норма е възможно само когато съдът пристъпи към решаване на конкретен казус. /По този начин ще се конкретизира и формулата lex patriae по отношение на конкретна държава./ Следователно отпращащите норми могат да се превърнат в определени, каквито са по своята същност, чрез включване в тяхната диспозиция на материалното право от правната система, към която се отпраща.

Отпращането е насочено както към правоприлагащите органи, така и към субектите на съответните правоотношения. Същевременно поради непреодолими особености, развръщането на диспозицията на двустранни отпращащи норми е възможно само в момента на тяхното приложение.

И при отпращащите норми е възможно квалифициране на разрешителни, повелителни и забранителни. /Например нормата на чл. 283 ТЗ е повелителна – “Договорът за търговско представителство се урежда от закона на страната, където търговският представител осъществява дейността си, независимо от местосключването на договора”./ Но следва да се прави разлика между характера на отпращащата норма и на диспозитивното правило, регулиращо правоотношението като материално право. /В горният случай уредбата в държавата, където се намира представителството може да допуска свобода на договаряне!/ В друг случай, например сключване на брак в чужбина и форма на брака, не е налице повелителна норма, тъй като може да се използва или lex loci celebrationis или при консулска форма правото на изпращащата държава. Т.е. отпращащите норми могат да се квалифицират по различен начин в разгърнат и неразгърнат вид.

Днес при съчетанието на материални и отпращащи норми се говори за материалноправни норми с несамостоятелно действие – това са правни норми, създадени специално за случаи с международен елемент. Те са материално право, защото сами уреждат съответният институт. Но не се прилагат направо, а влизат в действие, когато към тях има отпращане!

Тази техника е използвана в Закона за международна търговия на Чехия до приемането на новият им ТЗ. Старият чешки закон се е прилагал не направо, а само в случаи: 1)когато норми на МЧП сочат като приложимо правото на Чехословакия и 2)когато страните по договор за международна продажба са избрали като приложимо чехословашкото право. По подобен начин е била уредена материята в Закона за международните стопански договори на ГДР. А и разпоредбите на ОУД/СИВ са приложими днес само в случай на изрично отпращане към тях. /Съществува още една хипотеза за приложимост на ОУД/СИВ – за висящи по него отношения, но тя е рядко срещана./

ВК’80 урежда международната продажба чрез преки материалноправни норми, но ще се приложи: 1)по отношение на договори, които са сключени между страни с място на дейност на територията на две държави-съдоговорителки - хипотеза на преки норми; 2)по отношение на договори, спрямо които правила на МЧП определят като приложимо правото на държава-съдоговорителка – хипотеза на несамостоятелна материална норма.

През последните десетилетия в съвременното МЧП вниманието се привлича към т.нар. норми с необходимо приложение. Това са особени повелителни норми – loi de police, mandatory rules, за чието приложение законодателят държи непременно, независимо от конкретното приложимо право. Като пример се сочат разпоредби за забрана износ на културни ценности, за установяване на ембарго, за закрила на работници и потребители. У нас това са разпоредби относно конкуренцията, запазена част на наследниците, забраната за придобиване право на собственост върху земя от чужденци и други – така едно завещание по lex domicilii няма да може да породи действие като прехвърли собствеността върху земя на заветник-чужденец.

В някой случаи е предвидено зачитане на особени повелителни норми не на държавата на сезирания съд, а на трета държава, която дори не е държава на приложимото право, но е свързана с правоотношението! /Съд на ФРГ е обсъждал действителността на договор между немски музей и френски гражданин, с предмет културни ценности, доставяни от Индия. Приложимо е било френското право, но съдът се съобразява с правото на Индия, което забранява износ на културни ценности и определя договора като нищожен!/